Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (22)

Леговището на звяра

Гората на запад от Истра, 1990-те

Познат, много познат глас каза тихо:

— Мръднеш ли — труп си.

Изобщо не мислех да мърдам. Стоях като истукан и по челото ми бавно се стичаше пот. Бях закъснял, окончателно и безвъзвратно закъснял.

Пистолетът между плешките ми обаче помръдна. Напрегнах се, но дулото ме натисна по-силно и гласът на рисоокия професионалист изкомандва:

— Кротко. Серьожа, внимателно му мини отляво и го претърси.

В мрака от лявата ми страна се размърда голяма сянка. После ме заслепи силен фенер и примижах. Две ръце привично ме опипаха от врата до глезените, като пътьом извадиха пистолета ми от кобура.

— П-протегни р-ръцете. — Гласът на Серьожа беше нисък и хриплив.

Послушно протегнах ръце напред. При това положение нямах никакъв шанс за съпротива.

Белезниците щракнаха и лъчът на фенера се плъзна настрани. Замигах като бухал.

— Г-готово — каза ниският глас.

Пистолетът се премести малко по-надолу, силната ръка на рисоокия ме хвана за яката и ме обърна на 180 градуса. При това движение обаче арбалетът явно го забърса болезнено, защото той изпъшка и после изпсува. След миг пистолетът пак беше опрян в гърба ми. Пелтекът Серьожа, у когото беше моят пистолет, вече ме осветяваше отдясно.

— Напред — изкомандва рисоокият. — И по-пъргаво.

Тръгнах към вратата. Бодигардът светеше всъщност повече в гърба ми, така че не виждах къде стъпвам. Спънах се и щях да си разбия носа, но Олег успя да ме хване и нареди на Серьожа:

— Свети му.

Лъчът на фенера се плъзна по рамото ми и затанцува по мръсните стъпала на стълбата. Качихме се по тях и там Олег пак ме обърна за яката, с лице към стената.

С крайчеца на окото си забелязах широкоплещестият гард да излиза от мазето. След него не се показа никой. Значи бяха само двамата с Олег.

Неописуема глупост — да ме хванат на две крачки от целта. Ако не бях забравил арбалета горе, щеше да им се наложи да слязат в шахтата, а там Дарий непременно щеше да ги усети и никой не знае какво щеше да стане, ако почнехме да се стреляме… Но работата беше свършила, по-точно провалена, и ми оставаше единствено трескаво да мисля как да се отърва жив и да спася и Наташа.

— М-мърдай, педал — каза зад гърба ми бодигардът.

Хвана ме за рамото и силно ме блъсна. Паднах на една страна и тутакси получих ритник под ребрата.

— С-ставай бе, н-нещастник!

Изплюх половин шепа прахоляк и се надигнах на колене. После се опитах и да стана, но следващият ритник — този път в гърба — ме просна по очи.

Другият глас, възглух и суров, каза:

— Стига толкова. Вдигни го.

Но аз вече се бях претърколил по гръб и станах сам, сплел пръсти, та поне веднъж да фрасна в муцуната първия от двамата, който ми дойде. Те обаче се бяха отдръпнали и стояха до полусрутената стена. Отпред беше гардът, хилеше се и полюшваше гумена палка; пистолетът ми стърчеше от колана му. Зад него, леко разкрачен, стоеше облеченият в камуфлажен комбинезон Олег. На гърдите му висеше тежък прибор за нощно виждане; дулото на пистолета му — „Макаров“ — сега беше отпуснато към земята. Лицето му изглеждаше замислено.

— Ето че пак се събрахме — каза той глухо. — Да не би да си въобразяваше, че ще ни се изплъзнеш? За много печен се мислиш, като гледам.

И погледна гарда. Той тръгна към мен и замахна с палката. Бързо вдигнах ръце и блокирах удара с верижката на белезниците, но нямаше начин да избегна удара на левия му юмрук в черния ми дроб и още докато се превивах на две, получих и втори — с палката отстрани по врата.

Сякаш ме заляха с разтопено олово от ухото чак до ключицата, чух висок гаден звън и паднах. Когато се окопитих — а може би за известно време бях изгубил съзнание? — първото, което видях, беше безизразното лице на гарда, който беше клекнал над мен. Опитах удар с глава, но очевидно съвсем слаб, защото той без проблеми се дръпна, а после ме удари по скулата с дръжката на пистолета ми.

— Стана ли ти ясно? — чух гласа на Олег някъде отдалече. — Не може да откраднеш нещо от шефа ни и да ти се размине. Много лоша постъпка, момче.

Облизах устни, изплюх малко кръв и попитах:

— И дойдохте чак тук, за да си поприказваме на тема морал и право?

— Разбира се, че не. — Рисоокият говореше спокойно, дори лениво, и именно това, кой знае защо, ме ядосваше повече от всичко. — Дойдохме за Чашата. А за откраднатия арбалет ще си платиш отделно.

Събрах ръце пред корема си и някак си успях да седна. Гардът незабавно подскочи към мен и ме срита в ребрата.

— Къде е Чашата?

За секунда ми се стори, че виждам изход. В мен припламна надежда, или поне сянка на надежда. Преодолях болката в ребрата и изпъшках:

— Кретени… Издънихте всичко… Чашата е в подземието…

Те бързо се спогледаха — очевидно бяха обсъждали този вариант.

— К-къде т-точно си я скрил? — Сергей пак пристъпи заплашително към мен. — С-само без лъжи!

— Не съм я скрил… Долу, в подземието, има един човек… Чашата е у него.

Гардът ме хвана за яката на якето и ме вдигна на крака, все едно бях кукла.

— П-предупредих те. Б-без лъжи!

И ме удари с коляно в корема. Успях да се стегна и беше почти търпимо.

— К-къде е Ч-чашата, твар?

— Онзи долу отвлече момичето ми и обеща да я пусне, ако му дадем Чашата. Взе Чашата, но момичето е още в подземието.

— Да му я дадете — спокойно каза рисоокият. — Кой е другият?

— Той е в болницата, гръбнакът му е счупен.

— А, дългият — каза рисоокият и разбрах, че са ни следили. — За него ли работиш?

— Може и така да се каже — казах сърдито.

— И си сигурен, че онзи, у когото е Чашата, сега е долу?

— Олег, т-той лъже! — не издържа гардът. — Знае к-къде е Ч-чашата, ама ни б-бави н-нарочно. К-като му счупя р-ребрата, всичко ще си к-каже.

— Да — казах, — знам къде е Чашата. Тя е долу, в подземието. И ако не успеем да я вземем до полунощ, лошо ни се пише. На всички.

— Това пък защо? — подозрително попита Олег.

— Защото онзи долу ще ни унищожи! — изръмжах.

— Олег! — викна гардът. — Лъже ни като м-малки деца! Иска да слезем долу, а там с-сигурно неговите х-хора ни чакат с п-пищови. Да каже к-къде е скрил Ч-чашата, и т-точка!

— Тъпак! — креснах. — Всичко ви казах!

Сергей скочи към мен с явното намерение да ме размаже, но рисоокият рязко вдигна ръка и той спря като закован.

Няколко секунди се гледахме мълчаливо, Олег и аз. Мразех го, но все пак рисоокият беше единственият ми шанс да спася Наташа. Ако можеше да чете в очите на хората, той щеше да прочете всичко това — омразата, молбата, надеждата — в моите. Накрая той извърна поглед и каза глухо:

— Не че ти вярвам много. Най-вероятно си замислил поредния гаден номер. Но няма да ти позволя пак да ни излъжеш.

Отстъпи крачка към градината, вдигна пистолета към мен и продължи:

— Сега тримата слизаме в подземието. Ти пръв. Закопчан. Ако там долу има засада, получаваш куршум в тила. Ако се опиташ да бягаш — също. Ако онзи, за когото говориш, наистина е долу, ще говориш с него. И през цялото време ще те държим на прицел. Ясно?

Поклатих глава.

— Така няма да стане. Първо, аз не го знам къде е. Второ, да вляза там с белезници си е чисто самоубийство. Не държа да ми върнете пистолета, но ми дайте арбалета. Без него няма смисъл да слизаме.

— Г-глей го ти бе! — викна гардът. — Че и арбалета иска!

— Тихо, Сергей — прекъсна го рисоокият, без да се обръща към него. Гледаше ме право в очите. — Няма да получиш арбалета. И белезниците няма да ти свалим, понеже като се шмугнеш в някоя дупка, ще има да те търсим после. Имаш право на избор: или вървиш пръв и показваш пътя, или те давам на Сергей да ти измъкне истината от устата. Е?

Вдигнах ръце към лицето си да си погледна часовника. 21:45.

— Добре. Но трябва да вземете арбалета. Казвам ви: това е единственото оръжие, с което можем да се справим с него.

— И защо така?

Нямаше смисъл да им обяснявам, че Хромия не може да бъде убит нито с куршум, нито с нож. Така че казах:

— Защото убива безшумно. Ако чуе какъвто и да е звук, дори щракване на предпазител, приятелката ми ще умре.

— Не ми п-пука за твойта курва! — презрително се обади гардът и се изплю на земята.

Погледнах го.

— Внимавай, момченце. Няма да съм цял живот с белезници.

— Млъкнете и двамата — отсече рисоокият. — Хм, за арбалета може и да си прав. Сергей, ще го вземеш. — Помисли секунда, прибра пистолета в кобура на колана си и попита: — Онзи долу въоръжен ли е?

— Да. И е много опасен. Той е убиец, истински кръвожаден убиец.

Олег изхъмка, каза на Сергей да го чака и тръгна към изхода, като прекрачваше отломките. Направих две крачки след него.

— Стой! — викна гардът.

— Ти ще ми кажеш! — озъбих се.

Той скочи към мен и ме удари с палката по гърба. Честно, почваше да ми писва, но ми беше много интересно къде отива рисоокият. Така че с два скока стигнах до края на стената и успях да погледна навън. В този момент Сергей ме настигна и технично ме подсече. Докато си изкарваше яда с ритници, аз се двоумях струва ли си болката онова, което бях видял за частица от секундата. Защото бях видял бялото жигули, което ме беше задминало, и до него стоеше Вика.

— Серьожа — викна рисоокият. — Спри веднага!

Колкото и да е странно, гардът се подчини. Надигнах се и седнах. Олег вече идваше към нас, държеше калашник, от модернизираните. Зад него, над върхарите, вече изплуваше сребърният диск на Луната.

— Да тръгваме — нареди Олег. — Сергей, води го.

— Поне фенерче ми дайте — казах, докато пристъпвах от крак на крак и въртях рамене да проверя нямам ли нещо счупено.

Олег мълчаливо откачи от колана си плоско черно фенерче и ми го подаде. Беше неудобно да го държа в окованите си ръце, но пак беше по-добре от нищо.

Слязохме в мазето и спряхме пред отворения люк. В шахтата ехтеше сърцераздирателният вой на Дарий. Стрелата си лежеше до люка цяла и невредима. Гардът се наведе и я вдигна.

— Ти пръв — каза му Олег. — Ще го държиш на мушка, докато слиза.

— Ама к-кучето…

Олег ме блъсна с лакът.

— Кажи на кучето да не го закача.

Най-много от всичко на света в момента ми се искаше Дарий да ги разкъса и двамата на парчета, обаче това нямаше как да стане, така че подвикнах:

— Мирен, Дарий!

Щом чу гласа ми, кучето залая радостно и заподскача на дъното на шахтата. Сергей нагласи арбалета на гърба си и заслиза. Известно време чувахме звуците от бурното му запознанство с Дарий, после той подвикна нагоре:

— Г-готово. Д-да слиза.

— Само без глупости — пак ме предупреди Олег, отстъпи от шахтата и насочи калашника към мен.

Доста трудно се слиза по скоби в стена, ако си с белезници, така че ми отне около три минути, но пък за сметка на това долу ме очакваше топло и космато посрещане.

— С-смъкваш се к-като чувал с лайна — изръмжа Сергей, но не придружи думите си с действия: явно се притесняваше от Дарий.

Олег се спусна светкавично, като истински морски пехотинец. Скочи от близо метър — високите му десантни обуща меко стъпиха на металния под, — завъртя се в почти пълен кръг и дулото на автомата се закова в тъмния тунел. После каза тихо:

— Тук трябва да има осветление. Сергей, огледай за ключ или шалтер.

— Ами ако онзи е наблизо? — попитах, макар силно да се съмнявах в това.

За голямо мое учудване рисоокият сметна за необходимо да отговори:

— Не е. Ако беше, щеше да е убил кучето.

Сергей се справи с поставената му задача и старите луминесцентни лампи на тавана почнаха да светват колебливо. Бяха мъждиви и светеха през една, но и това беше достатъчно да видим доста навътре в спускащия се тунел. Метален под и никакви врати.

— Какво е това подземие? — тихо попита Олег.

Оглеждаше опънатите почтените дебели кабели.

— Секретна база на държавна сигурност — отговорих. — След войната я консервирали.

— П-пак лъжеш — обади се Сергей. — В тая д-дупка?

— Тук някъде има работещ генератор — каза рисоокият, без да му обръща внимание. — И вентилацията също работи… Добре, тръгваме. Ти — бутна ме напред — си пръв. И не забравяй: опиташ ли нещо, първият куршум също е за теб.

Подсвирнах. Дарий изскочи иззад гърба на стисналия моя пистолет гард и весело влезе в тунела.

Тръгнахме надолу.

Правият участък беше около петдесет метра. Там лампите гаснеха, а коридорът рязко завиваше надясно.

— Стой — заповяда Олег. — Сергей, потърси ключа.

Сигурно се страхуваше, че ще взема да побягна в тъмното и ще се скрия някъде. Усмихнах се нервно. Ако знаеше, че ме е страх от тези катакомби много повече от него, понеже знам какъв ужас се спотайва долу в мрака…

Лампите на тавана замигаха и зашушнаха. Подът все така се спускаше, но таванът тук беше по-нисък и извит като свод. Все едно се намирахме в гигантска тръба.

— Т-това да не е к-канализация? — попита неуверено Сергей.

Рисоокият мълчеше. Злорадо си помислих, че поне единия от двамата почва да го хваща страх.

В сивия метален тунел цареше тишина — потискащата мъртвешка тишина на подземие. Лампите шушнеха и припукваха, стъпките ни отекваха в металните стени, но това бяха само плахи опити да се наруши властта на тишината, възцарила се тук от незапомнени времена. Човек можеше да си помисли, че Обект 66 датира от началото на самото време.

— Врата — прошепна рисоокият зад гърба ми.

Вгледах се — отляво от един от еднаквите квадратни листове на обшивката едва изпъкваше правоъгълник с малка вдлъбнатинка вместо дръжка. Ако не беше Олег, може би изобщо нямаше да го забележа. За пореден път оцених подготовката на противника си. Внезапно двамата със Сергей се озоваха от двете ми страни и ме притиснаха към стената, оръжията им бяха в готовност. Погледнах въпросително Олег.

— Отвори — произнесе той само с устни.

Вдигнах рамене и се опитах да бръкна с дясната си ръка във вдлъбнатината. Там наистина имаше нещо — някаква пластина, която би трябвало да може да се дръпне с пръсти, но беше блокирана и не помръдваше.

— Н-няма ключалка — прошепна Сергей. — З-затворено е отвътре.

— Не — каза Олег. — Това е централна блокираща система. Тук някъде има команден пункт.

Хромия е там, помислих си. В командния пункт. Седи като паяк в центъра на паяжината си и чака часа си. А може би чака нас.

— Хайде. — Олег ме бутна в гърба.

Направих крачка напред и в същия миг Сергей каза напрегнато:

— Ч-чакай. Там има нещо… К-кучето…

Дарий беше на десетина метра пред нас, там, където коридорът завиваше пак. Вече бяхме минали към двеста метра и дори повече и според мен бяхме на около петнайсет метра под земята. Следващият участък от тунела вероятно беше още по-стръмен, защото Дарий от време на време правеше някакво странно движение с лапа — посягаше напред, после я дръпваше, все едно се боеше да стъпи.

Приближихме се внимателно — аз щях да съм още по-внимателен, ако двамата простаци зад мен настойчиво не ме бутаха напред с дулата на оръжията си.

Зад завоя беше тъмно. Дарий, без да ни обръща внимание, продължаваше странните си движения и ръмжеше нервно.

— Лампите! — заповяда рисоокият.

Но още преди гардът да напипа ключа на стената, аз светнах с фенерчето.

— Мамка му! — изсъска Олег.

Лъчът освети трупа на огромен — по-голям от котка — плъх. Именно към него посягаше Дарий и се страхуваше да го докосне. Плъхът беше чудовищно обезобразен — главата му беше отхапана й лежеше отделно, коремът му беше разпран и червата извадени, единият му крак беше оглозган до кости. Локвичката тъмна кръв още не се беше съсирила, което означаваше, че е убит съвсем неотдавна.

Гардът най-после намери ключа и го щракна, но този път под внезапно станалия висок таван светна една-единствена кръгла лампа. Коридорът свършваше пред дълбока шахта, в която се спускаше метална стълба. Шахтата изглеждаше бездънна — бялата топка на лампата висеше над самия й център, но я осветяваше само до третото равнище. От всяко равнище излизаха по три коридора, всичките абсолютно тъмни.

Обезобразеният плъх беше точно пред стълбите. Самата шахта беше оградена с ненадежден на вид метален парапет, по чиито пречки тук-там имаше кървави следи.

— Леле к-колко е грамаден! — ахна Сергей.

Сянката на стената се удължи и разбрах, че рисоокият, който стоеше зад лявото ми рамо, е вдигнал автомата.

— А обясняваха, че плъховете мутанти били измислица — изсумтя той. — Интересно какво ли го е подредило така.

— Т-такива като него — отвърна Сергей малко неуверено. — Или още п-по-големи.

— Или нещо друго — обадих се.

— Т-ти да мълчиш! — избухна гардът и ме удари в гърба с дръжката на пистолета. — Н-не стига, че ни вкара тука, ами и щ-ще се п-подиграваш!

— Тихо! — изсъска Олег и продължи с нормален глас: — Не знам какво го е убило, обаче трябва да сме готови за всичко. Ти — бутна ме с дулото на автомата, — как мислиш, онзи къде може да се е скрил?

— Не знам — отговорих. — Изобщо не предполагах, че базата е толкова голяма. Ти нали каза нещо за команден пункт. Може би е там. Обаче къде е тоя пункт?

— Най-долу — отговори Олег след кратка пауза. — Това тука прилича на ракетна база, а в ракетните бази КП винаги са най-дълбоко, в най-защитения бункер. Ако тази база е консервирана за бъдеща война, ясно защо генераторът и вентилацията работят. Да слизаме.

— А, без м-мен — викна изведнъж гардът. — Н-няма да сляза. Да каже къде е Ч-чашата и да се м-махаме оттука.

— С удоволствие — казах. — Чашата е там долу.

— Да слизаме — повтори Олег. — Най-вероятно наистина е някъде долу.

— Н-наговорихте се, а? — Сергей започна да отстъпва заднешком от шахтата, като се стараеше да не гледа плъха. — Н-няма да сляза. Ще остана тук и ще ви п-прикривам. Пък ти като вярваш на това к-копеле, слез с него и в ада, ясно?

— Сергей — учуди се рисоокият. — Какво ти става?

— Н-нищо не ми става — озъби се гардът. — Тука няма никаква чаша и н-никога не е и-имало. Тоя ни бави н-нарочно, не виждаш ли? После ще каже, че е сбъркал или че се е п-пошегувал, и като и-излезем, горе ще ни чакат н-неговите хора с автомати…

— С огнехвъргачки — казах аз.

Олег направи крачка към Сергей.

— Ако каже така, ще остане тук завинаги. И той го знае. Ти не разбираш ли, че той също иска Чашата? Сега сме на една и съща страна и никой не бива да се отказва до края на играта.

— Няма да сляза! — почти изпищя Сергей.

Отстъпваше към коридора, стиснал пистолета в лявата си ръка, а с дясната опипваше стената за ключа. В следващата секунда Олег изрита плъха и той полетя право към лицето му. Сергей натисна спусъка, куршумът пръсна плъха на парчета, а Олег скочи напред, блъсна оръжието настрани и изрита гарда с коляно в слабините.

В следващия миг вече се беше обърнал към мен и автоматът сочеше право в корема ми. Замрях на две крачки от него с вдигнати над главата ръце.

— Върви до стената и не мърдай — каза Олег прегракнало.

Изпълних заповедта. Той взе пистолета на Сергей — моя пистолет — и го пъхна в колана си. После потупа гарда успокоително — но първо мина зад него, за да съм му на мушка.

— Г-голям мръсник си, к-капитане — изпъшка Сергей, беше се стиснал за чатала с две ръце.

— Не по-голям от тебе — озъби се рисоокият. — Само че ти лижеш гъза на Шкембо и си получаваш парите най-вече за това. А аз работя на временен договор и ми плащат на парче. Точно затова сега ще сляза долу. А ти, животно страхливо, ще слезеш с мен.

— Значи и ти си наемник, Олег? — попитах невинно.

— Затваряй си устата — отряза ме той. — Това, че ударих Сергей, още не означава, че ще те разкопчая. Трябва ми Чашата, ясно? И не ме интересува нищо друго, включително ти…

— Можеш да я вземеш, когато я намерим — казах. — На мене ми трябва момичето ми.

Той ме погледна в очите, после каза замислено:

— Ако не лъжеш, може би имаш шанс да излезеш оттук жив.

— Много ме успокои. — Отидох до парапета и погледнах надолу. От шахтата полъхваше топъл вятър и носеше миризмата на машинно масло. — Бях се уплашил, че ще ме оставиш тук завинаги, пък ме е страх от тъмно и от затворени пространства…

— Стига си дрънкал глупости — прекъсна ме той, докато помагаше на Сергей да стане. — Чака ни работа.

Сергей, въоръжен вече само с палката и арбалета, го изгледа злобно.

Заслизахме: първо Дарий, после аз, след мен Сергей и накрая Олег, с автомата в ръце. Металните стъпала тракаха. Слизахме ниво след ниво и светлината на бялата лампа над нас ставаше все по-слаба. Тъмнината около нас се сгъстяваше и това пораждаше някакво усещане за неотвратима опасност, която ни дебне от мрака. И явно това го чувствах не само аз.

— К-колко още? — едва чуто попита гардът, когато слязохме и под шестото ниво.

Олег мълчеше.

— К-колко де? — подвикна Сергей по-строго, все едно въпросът му е бил насочен към мен.

— До края — отвърнах глухо и сам се стреснах от това как прозвуча гласът ми.

И в този миг стигнахме дъното на шахтата. Тук цареше почти пълен мрак. Лампата над главите ни се беше превърнала в бледо белезникаво топченце. Стояхме на дъното на стометров кладенец и тъмнината ни притискаше така, както водата притиска обитателите на океанските дълбини.

— Фенерчето — нареди Олег и докато го светна, светна и той: не знам защо си носеше второ, за по-сигурно ли, но си носеше.

Двата остри лъча прорязаха завесата на тъмнината.

Преди четирийсет години тук сигурно се бе намирал постът на охраната. От Лявата страна на стълбите от стената се издаваше масивен брониран куб на будка на часови с дебело мътно стъкло. От дясната имаше тунел — единственият изход от тази метална чаша, — препречен до половината с бариера: другата половина явно беше в будката на охраната. Приличаше малко на автоматичните бариери в метрото.

Тунелът беше невъобразимо, абсолютно черен.

— Напред — заповяда Олег.

Пристъпих колебливо към бариерата. Дарий, кой знае защо, не бързаше да заеме мястото си начело на групата ни и ми се наложи да проверя лично дали алармената система работи. Фотоелементът проблесна в лъча на фенерчето, но не се случи нищо. Направих няколко крачки в тунела и осветих пода. В прахта по металните плочи ясно се виждаха следи от огромни обуща.

— Той е тук — казах прегракнало. — Почти стигнахме.

— Да, командният пункт трябва да е наблизо — тихо потвърди Олег. — Върви бавно и помни: едно погрешно движение — и си мъртъв.

Направих крачка напред и фенерчето освети глуха сива стена.

— Край — изпъшка Сергей. — Д-дотук бяхме.

Двата лъча заобхождаха металната стена. Светнах и към пода. Огромните следи свършваха, все едно Хромия беше минал през нея. А на метър над тях в метала имаше масивно колело.

— Това не е стена. — Олег също освети колелото. — Това е врата.

Почука с пръст по метала, пробва с нокът и добави:

— Олово. Дебела оловна плоча.

И в този момент си спомних за какво ми напомняха обшитите с метал подземни коридори на Обект 66. Вече бях виждал такава обшивка — вчера, в болницата, в рентгеновия кабинет, където Вадик ме беше пратил за снимките на черепа на ДД, Защита от радиация! Спомних си и разкъсания плъх горе и прошепнах:

— Плъхът мутант…

Олег бавно отстъпи от стената и се обърна към нас.

— Ти — дулото на автомата помръдна към Сергей — отваряш. Ти — мръдна към мен — му помагаш.

— Н-недей бе, Олег — примоли се гардът. — В-вътре има радиация! Трябва да се м-махаме оттука…

— Хващай колелото — викна рисоокият. — И ти, бързо!

Лицето му беше застинало, очите му блестяха в отблясъците на моето фенерче. Реших пак да се пробвам.

— Виж какво — казах, — свали ми белезниците и сам ще ти я отворя тая врата. Не бой се, няма да те нападна. Искам само момичето, всичко останало е за вас.

— Изпълнявай заповедта! — изсъска той. — Ако много знаеш — куршум в челото, ясно?

Вдигнах рамене, наведох се и хванах колелото. Белезниците обаче ми пречеха и докато не се присъедини и Сергей, то изобщо не искаше да помръдне. Напомпаните мускули на гарда се издуха под черната тениска, той запъшка, запъшках и аз и с общи усилия успяхме да завъртим колелото обратно на часовниковата стрелка. Тежката оловна врата бавно започна да се отваря и чухме далечния шум на работещи машини. Въздухът зад вратата беше топъл и сух.

— М-махни се! — злобно изпъшка гардът, изблъска ме с рамо, запъна крака в пода и натисна с всички сили.

Вратата се доотвори изненадващо лесно, той изруга и се изправи.

— Залегни! — викна изведнъж Олег.

Ако не друго, господ ми е дал добри реакции и на практика още преди да го е извикал, вече се бях хвърлил на металния под и се претъркулвах към стената. Изтрещя автоматен откос и Сергей изпищя ужасено.

Куршумите минаха високо и зачаткаха в тавана, но нещо, крило се досега в черната паст на тунела, беше сграбчило Сергей и го вмъкваше вътре. След миг той изчезна.

Надигнах се на лакти, но в тунела не се виждаше нищо, а и бях изпуснал фенерчето и то ми светеше почти в лицето и ми пречеше.

По-скоро усетих, отколкото чух някакво движение отдясно. Олег, притиснал се до сивата стена на тунела, безшумно се промъкваше към отворената врата. Стъпваше меко като котка и сякаш не беше човек, а някакъв фантастичен обитател на тези подземия, прекарал целия си живот в абсолютен мрак.

От тунела долитаха странни, отвратителни звуци — нещо мляскаше и ръмжеше, стенеше и хриптеше, в един момент Сергей пресекнато извика: „Помощ!“, но кошмарното мляскане продължи… Допълзях до фенерчето, взех го, промъкнах се покрай стената до вратата и светнах навътре.

Първото, което видях, бяха краката на гарда. Ритаха и блъскаха по пода, а самият под беше мокър и лъскав. А после видях онова, което беше затиснало Сергей с тежестта си, и отскочих.

Беше гладко, цялото в мускули… и дълго. С плоска глава с прилепнали уши, наведена над гърлото на нещастния Сергей. И с дълга дебела опашка.

Готов съм да се закълна, че беше кучето от изоставената вила в Малаховка — но сега беше два пъти по-голямо и приличаше по-скоро на тигър.

Олег — на две крачки от мен — изруга безсилно. Местеше дулото на автомата ту нагоре, ту надолу, но не се осмеляваше да стреля, за да не убие и Сергей.

Двете вкопчени едно в друго тела се претърколиха на пода и чухме писък — пълния със смъртен ужас нечовешки писък на онова, което допреди миг все още беше Сергей. И още преди писъкът да премине в глухо гъргорене, кучето вече беше стъпило върху проснатата си на пода жертва и обръщаше към нас страшната си окървавена морда.

Олег натисна спусъка. Кучето приклекна и видях как куршумите разкъсват тялото му — тъмни пръски кръв се разхвърчаха навсякъде. А в следващата секунда разстреляното от упор чудовище скочи срещу рисоокия.

Срещу него излетя стегнатият като навита в дълга козина пружина Дарий. Двете кучета се сблъскаха във въздуха и тежко се стовариха на пода само на метър от нас.

— Не стреляй! — викнах и скочих върху тях.

Песът на Хромия пак беше отгоре, ръфаше с мощните си зъби гърлото на Дарий и го дереше по ребрата с острите си като бръснач нокти. Хвърлих се върху него и се опитах да хвана дебелото му мускулесто гърло с веригата на белезниците като в примка. Кучето успя да ме ухапе по лявата китка и изревах от страшна болка; за секунда ми се стори, че зъбите му пускат отрова. Все пак успях някак да преметна ръце през главата му, стегнах веригата под долната му челюст, събрах ръце на тила му и почнах да го душа. Дарий успя да се измъкне изпод огромното му туловище и с мълчаливо ожесточение го захапа за корема. Аз душех песа с всички сили, Дарий ръфаше вътрешностите му, самият пес беше направен на решето от десетина куршума, но продължаваше да се съпротивлява със силата и злобата на ранен тигър. Тази безумна схватка продължи сякаш до безкрай, а после до ухото ми гръмна единичен изстрел, гигантското тяло се напрегна за последен път — и всичко свърши.

Вдигнах глава и видях пръснатия му череп.

— Ставай — каза над мен рисоокият. — Довърших го. Еба си чудовището!

Изправих се на хлъзгавия от кръвта на мъртвия звяр под. Дарий също се опита да стане, но лапите не го слушаха. Дясната му страна беше една огромна рана.

— Кучето не може да върви повече — казах прегракнало: гърлото ми беше пресъхнало. — Трябва да го преместя до стената.

— Майната му на кучето! — изръмжа Олег. — Взимай фенерчето и тръгвай напред, бързо!

— Свали ми белезниците.

— Можеш и с тях. Тръгвай!

Наведох се и взех фенерчето. Посегнах към арбалета.

— Остави го! — Олег насочи автомата в главата ми. — Достатъчно шум вдигнахме, беззвучното нападение няма да се получи.

— Виж какво, кретен с кретен, ти не ни оставяш никакъв шанс…

— Моят шанс си ти — отсече той. — Ако изпълняваш, ще живееш. Ако не — умираш. Тръгвай!

Вдигнах рамене и влязох в тунела. Напред — тъмнина и неизвестност, отзад — тъмнина и автоматът в ръцете на Олег. И освен това някъде тук беше и Наташа, а високо над нас, над бетона и земята над него, над гората, над прозрачния воал на атмосферата пълната луна се наливаше с кървавочервена светлина.

— Стой — изсъска Олег зад рамото ми.

Замръзнах. В мрака нещо се движеше, нещо голямо — движението му дори прати слаб полъх по потните ни сгорещени лица.

— Изключи фенерчето — прошепна рисоокият.

Плъзнах ключето с палец и конусът жълтеникава светлина, простиращ се на десетина крачки напред, изчезна. Чух зад мен шумолене на ремъци и се сетих, че Олег вдига към очите си прибора за нощно виждане.

Моментът беше изключително удобен — ръцете му бяха заети с прибора, което означавате, че е пуснал автомата на гърдите си или го е преметнал през рамо. Можех лесно да го ударя с белезниците в слепоочието, още повече че той явно не ме гледате. Но аз продължих да стоя до стената и да се вслушвам в зловещата тишина. Може би в този момент просто ми стана страшно и не исках да остана сам с онова, което идваше към нас от дълбините на тунела. Може би не можех да се насиля да нанеса толкова предателски удар. Така или иначе, не направих нищо.

— Е? — попитах, когато мълчанието на Олег стана просто непоносимо. — Какво виждаш?

Той не отговори още двайсетина секунди, след това прошепна неуверено:

— Нищо всъщност… Само някакви петна…

Ала същевременно ясно чувахме шум — шума от приближаването на нещо огромно. И то сякаш запълваше целия тунел. Ярко си представих чудовищен червей, целият бял, да пълзи към нас по гладките метални плочи. Олег, изглежда, си помисли нещо подобно, защото извика уплашено:

— Съвсем близо е!

Ръцете му ме блъснаха да залегна и чух как и той се хвърли на пода зад мен. И в този миг нещото връхлетя върху нас. Всичко се изпълни с шум и внезапно ми стана ясно какво е това — беше звукът от размахването на хиляди и хиляди крила. Гигантско ято неизвестни същества прелиташе над нас, без да издава никакви други звуци, освен това мъртвешко шумолене, и това беше толкова страшно, че за няколко секунди изгубих способността си да дишам. После едно от съществата се заплете в косата ми и почна да ме дращи с малките си остри нокти. Мека кожа запърха по очите ми. Задавих се от отвращение и силно го блъснах в стената с глава. Съществото изцвърча и ноктите му ме пуснаха. Шумоленето продължи още минута или две, а после замря зад нас, в посока на главната шахта. Олег изруга и светна с фенерчето си.

— Прилепи — изсумтя той, след като насочи лъча към мен и видя смазаното телце до главата ми. — Обаче чак толкова много…

— Някой ги е подплашил — казах. — Там, пред нас… И седи и чака.

Рисоокият кимна — по-скоро усетих движението, отколкото да го видя — и каза:

— Няма да чака дълго.

Тръгнахме пак. Топлият полъх в лицата ни ставаше все по-силен — там, пред нас, имаше някакво огромно пространство. Беше логично да има — и да е огромно, понеже нали все някъде трябваше да живеят тези прилепи. Но ни ставаше все по-трудно и по-трудно да вървим натам — все едно късахме невидими и все по-гъсти паяжини. Внезапно ме обзе неконтролируемо желание да се обърна и да побягна назад. И може би щях да го направя, ако не беше опряното в гърба ми дуло. А после ме обзе ужас. Не страх, не да ме побият тръпки или нещо такова — ужас древен като нощта се надигна от дълбините на съзнанието ми и напираше да ми пръсне сърцето. Усетих как мускулите на лицето ми се вцепеняват.

— Тот-Амон — каза Олег тихо и ужасът изчезна.

— Какво? — попитах объркано и се обърнах.

Рисоокият не отговори. Лицето му приличаше на гипсова маска, на лице на робот — и разбрах, че не е казал нито дума. Не можеше — и той се бореше с ужаса също като мен, само че неговите начини на борба бяха различни от моите. И освен това разбрах, че това абсолютно безсмислено за мен „Тот-Амон“ съм го казал аз.

— Тот-Амон — промърморих пак, все едно си спомнях нещо отдавна забравено. — Градините на страха…

Под краката ми меко заподдава насипаната над дълбоките варовикови кухини почва. Кухините… в тях живееха странни безоки същества и понякога им хвърляха роби, кладенците, които водеха надолу, бяха тук някъде, в буйната растителност, сред палмите и розите на Градините на страха…

Блесна светлина. Шибна ме през очите като бич и временно ослепях. Докато объркано се мъчех да се справя с подскачащите жълти и червени петна, усетих, че пак ме блъскат на пода, и чух къс автоматен откос и звъна на пръсналото се на милиони парчета огромно стъкло. Градините на Тот-Амон изчезнаха, лежах на металния под на тунела, а до мен лежеше рисоокият, насочил автомата напред. Коридорът свършваше на десетина метра пред нас в някакво огромно полутъмно помещение или може би пещера. Тъкмо оттам ни беше заслепил гигантският прожектор, който Олег беше пръснал, и пак там, напред и горе, една след друга бавно светваха сини лампи. Помещението се виждаше по-добре с всеки миг. Беше гигантска зала, стените й бяха високи поне двайсет метра. Дълбочината й беше трудно да се определи: лампите светваха от входа нататък и дъното си оставаше загърнато в полумрак. Прожекторът — зъбеше ни се с остатъците от стъкла по края — висеше на два черни и разкривени като крака на паяк шарнира от центъра на тавана.

А под него на масивен метален куб с неясно предназначение пламенееше в синьо Черепът на смъртта.

— Какво е това? — попита Олег, без да извръща глава към мен.

Не отговорих. Взирах се в празните очни кухини на Кристалния череп, омагьосан от излъчваната от него светлина. Това беше той, Черепът на смъртта, Окото на Виракоча, Кристалният ужас, нещото, с което беше започнала цялата тази история за мен и с което очевидно трябваше да свърши. Накрая успях да откъсна очи от омагьосващия поглед на мъртвата призрачна глава и се огледах за Чашата. Нямаше я никъде, нямаше я и Желязната корона с камъка, за която знаех само от думите на Лопухин старши.

Светна и последната лампа. Невидимите генератори тихо бучаха и равномерно издухваха към нас сух топъл въздух; този изкуствен вятър гонеше вълни фина прах навсякъде — по гладкия под, по скритите под калъфи машини и уреди. Залата изглеждаше мъртва, но все пак някой се криеше в нея — онзи, който бе включил прожектора и лампите. И той ни виждаше — а ние него не.

— Какво ще правим сега? — попитах.

Рисоокият не ми отговори и си помислих, че май все пак трябваше да се възползвам от единствения си шанс в тунела, когато ръцете му бяха заети с прибора за нощно виждане. Олег напрегнато се взираше в плашещата пустота на залата и дулото на автомата почти незабележимо се изместваше надясно — към потъналото в сянка пространство между двете най-близки машини.

Внезапно той с рязко движение се претърколи странично и се озова пак по корем до отсрещната стена на коридора. Разделяха ни цели четири метра. Олег хвърли още един поглед към сенките между машините, насочи автомата към мен и тихо, но ясно заповяда:

— Стани!

Щеше да е странно да очаквам друго от човек, който по целия път дотук ме е държал на прицел, но все пак някъде дълбоко в душата си се бях надявал, ченакрая ще се сражаваме заедно. Но Олег не искаше да се бие рамо до рамо с мен. Предпочиташе да ме изкара напред като примамка и мишена, за да измъкне Хромия от убежището му.

— Наистина си мръсник, капитане — казах също така тихо и станах.

Тръгнах по коридора към залата, стиснал в окованите си ръце вече ненужното ми всъщност фенерче. Отпред ми се хилеше с кристалните си зъби Черепът на смъртта, отзад в гърба ми се беше вперило черното око на автомата. Стъпките ми заотекваха в гигантската раковина на залата.

Вече беше безсмислено да се крия.

Направих няколко крачки към металния куб. Обувките ми оставяха дълбоки следи, но вълничките прах веднага ги запълваха и заличаваха. Пет крачки… десет… под краката ми захрущяха парчета стъкло… петнайсет… кубът беше все по-близо. Вече виждах Черепа добре — той не светеше със собствена светлина, шлифованата му идеално повърхност отразяваше светлината на лампите горе.

— Спри — каза нечий глас.

Замръзнах — стори ми се, че говори Черепът. И чак след секунда осъзнах, че гласът дойде някъде отстрани.

Няколко много дълги и много страшни мига в залата беше тихо. Само лампите лекичко съскаха. Черепът се хилеше.

— Вървете си — каза гласът, когато тези мигове изтекоха. — Не е по силите ви да промените предначертаното.

Познавах този глас, който така майсторски сменяше интонацията си — сега беше строг и величествен, но все пак си беше гласът на човека, когото ненавиждах от дън душа. Гласът на Хромия.

— Дарявам ви живота, макар да не го заслужавате. Ще ви позволя да си тръгнете, за да можете да видите идването на Нощта… Защото Нощта е близо.

Най-после се окопитих и можех да говоря.

— Капут сплескан! — изкрещях. — Върни ми момичето!

Викът ми потъна в спокойния му безстрастен глас — той продължи да говори, все едно не съм извикал нищо, и си помислих, че може би чете написана реч.

— Смъртни! — повиши глас Хромия. — Върнете се там, откъдето сте дошли! Мога да ви унищожа, да ви хвърля в огнените бездни… Но аз съм добър. Пускам ви, за да видите сбъдването на една мечта, която е на повече от две хиляди ГОДИНИ, И на предначертания, които са по-стари от вашия свят… Вървете!

И като каза „вървете“, най-после установих източника на звука — беше малък високоговорител, монтиран на стената зад големите машини вляво от мен. Вече сигурен, че Хромия не е наблизо, щом му трябва високоговорител, направих крачка напред и вдигнах окованите си ръце, за да взема Черепа.

Цялата история дотук би трябвало поне да ме научи да не се учудвам на нищо. Но все пак се смаях, когато Хромия неочаквано се появи на пет метра от мен, от другата страна на металния куб. Изникна буквално от въздуха. Вдигна властно ръка — тежките дипли на странните му златисти одежди се полюшнаха — и аз замръзнах. Не от смайването, не — просто разбрах, че не мога да помръдна дори пръст.

— А, Ким — каза той вече със съвсем друг, обикновен, дори бих казал уморен глас. — Пак ти… Нали те предупредих. С добро те предупредих… Защо се вмъкна в тези дупки?

Опитах да отговоря — и не успях. Устните ми не искаха да помръднат. Имах чувството, че са ми били от онази упойка, зъболекарската, от която изтръпваш. И че дозата е поне три литра.

— Наташа — успях да изграча само с гърло.

— Наташа? — повтори той и вдигна учудено вежди. — А, онова момиче, дето все не можете да си го поделите с внука на археолога? Дръж се сериозно, Ким… Става въпрос за вселенско могъщество, за игрите на боговете, а ти — някакво си девойче…

— Къде е? — понечих да попитам, но от гърлото ми излезе само някакво ръмжене.

Той се усмихна — ужасно мъртво хилене на череп.

— Нещо не те чух добре, Ким. Какво каза?

В този миг рисоокият зад мен изкрещя:

— Залегни?

С нечовешко усилие напрегнах парализираните си мускули и скочих напред. Никакво движение не се получи, разбира се, но изгубих равновесие и почнах да падам вцепенен към куба, бавно като отсечено дърво. Чух как свирепо изсвириха на милиметри от главата ми куршумите, а след това металният под подскочи и ме фрасна по муцуната. Много ме заболя, затворих очи и подсмръкнах — и разбрах, че тялото ми отново ме слуша. Изплюх един избит зъб и станах. Чух зад гърба си крачки и се обърнах — идваше Олег, държеше автомата с дулото към пода.

— Видя ли бе, хлапе — каза весело и ме тупна по рамото. — А ти щеше да се натаковаш от страх…

Огледах се. Хромия лежеше там, където го бяха отхвърлили куршумите — беше се свлякъл до някаква висока машина. Златистата му тога беше плувнала в кръв. Куршумите го бяха пронизали по диагонал — от лявото подребрие до дясната ключица, и бяха раздробили гръдния кош. Беше мъртъв. Несъмнено и еднозначно мъртъв.

— Така ти се пада — каза Олег, докато заобикаляше куба. — Що се завираш, където не ти е работа, плешивец нещастен?

Аз стоях все така неподвижно. Не можех да повярвам, че страшния ми враг, това уж безсмъртно чудовище, вече го няма.

— Обаче къде е Чашата? — продължаваше Олег, докато се приближаваше към трупа. — Трябва да е у тоя мръсник…

— Абсолютно сте прав — любезно се обади нечий вече съвсем, ама съвсем познат глас. — Чашата е у мен.

Олег бавно се обърна. Видях лицето му: нито страх, нито смайване имаше в очите му. Единствено съсредоточеност.

Самият аз не можех да се насиля да се обърна. Не знам защо ми се струваше, че ще видя нещо неописуемо страшно. Но грешах — най-страшното стана именно пред мен. Надупченото от куршумите тяло на Хромия започна да се топи. Свиваше се, все едно го поливаха с невидима киселина, леко шумолеше и съскаше — и скоро изчезна съвсем. Отстъпих една крачка и също се обърнах. Хромия стоеше на входа на тунела, през който бяхме дошли.

И приличаше, и не приличаше на изчезналия си двойник, на спихнатата кукла, стопилата се сянка или както там може да се нарече този фантом. Беше станал по-висок — според мен вече беше над два метра. Златистото му одеяние беше същото и на същите тежки дипли, само че сега носеше и червен пояс с ресни. В пояса блестеше нещо, но не можех да видя какво точно. И освен това носеше Желязната корона — лентичка тъмен метал с мътножълт камък точно над челото му.

Беше на петнайсет метра, имам предвид от мен. Олег беше на още пет, зад куба, на който беззвучно се хилеше и ни гледаше с празните си очни кухини Черепът на смъртта. Гледах ту единия, ту другия и проклинах съдбата, че съм с белезници.

— Дайте Чашата — прегракнало каза Олег.

— На вас? — попита Хромия все така любезно. — За нищо на света. Дори самият Нергал, повелителят на долния свят, да беше дошъл сега за нея, щях да му отговоря същото. Чашата е моя. Търсих я две хиляди години. Вие не можете да разберете това, младежо.

— Не може да бъде — възкликна Олег, докато бавно излизаше иззад куба, дулото на автомата все така сочеше надолу. — Две хиляди години? Наистина доста дълго…

Ясно беше, че просто заглавиква Хромия, за да спечели време и пространство за маневра. Трябваше да се разкарам от линията на стрелбата, така че направих крачка вдясно, за да мога да се хвърля зад един огромен метален шкаф.

— Пусни тая играчка — внезапно смени тона Хромия. — И без това няма да успееш да стреляш, некадърнико…

И в този момент Олег, който вече беше на средата на прохода, вдигна ръка — автоматът сякаш сам скочи във въздуха — и стреля.

Но Хромия го изпревари само с частица от секундата — ръката му се стрелна към пояса и нещо метално блесна на светлината на лампите и изсвистя във въздуха. Куршумите минаха далече встрани от целта — няколко закачиха шкафа, зад който бях успял да се скрия — и Олег изпусна автомата.

От ръката му стърчеше — беше пробила дланта — стоманена звезда, любимото оръжие на средновековните японски нинджи…

Бях зад шкафа и не можех да видя какво прави Хромия. Но видях как здравата ръка на капитана от спецназ се стрелна към прасеца му, измъкна тежкия нож за хвърляне и със същото движение го хвърли към противника. Като продължаваше да се движи със скоростта на ранен леопард, Олег се наведе на другата страна, за да грабне автомата, и в този миг го връхлетя златиста вихрушка, отхвърли го назад и го повали.

Насред залата като в странен танц запърха гигантска златиста пеперуда. Гледах смаяно как се движи размитата, все едно на бърз кадър, фигура на Хромия, как се вее тежката му дреха, как Олег се опитва да стане и как нови удари го повалят на пода… После се обърнах и хукнах към изхода.

Единствената ми надежда беше капитанът да удържи още пет минутки. През това време можех да стигна до трупа на Сергей, да отключа белезниците и да взема арбалета. Какво ще правя после и колко време ще ми трябва, за да се върна и да се справя с Хромия, за това не мислех. Важното беше да взема Нефритовия змей.

Влязох в коридора и спрях. Срещу мен от тъмните му дълбини едва пристъпваше окървавеният Дарий, стиснал със зъби ложето на Нефритовия змей. Вързаният с копринен шнур за арбалета калъф с Жилото се влачеше зад него. Кучето вдигна глава, погледна ме и видях в очите му сълзи.

После тежко, все едно му бяха отсекли и четирите крака едновременно, падна на земята. Хвърлих се към него. От устата му също течеше кървава пяна и ложето на арбалета беше цялото червено. Дарий дишаше тежко, ноктите му безпомощно стържеха металния под.

— Дарий — казах нежно и го погалих по главата с окованите си ръце. — Благодаря ти… И не умирай, след малко ще дойда…

С треперещи ръце изтръсках стрелата от калъфа, завинтих кристалното острие и се опитах да запъна арбалета. Успях чак от петия или шестия път и ми стана ясно, че дори да успея да стрелям, както съм с белезниците, сто на сто няма да улуча нищо. За секунда се поколебах дали да не изтичам до трупа на бодигарда, но зад гърба ми се раздаде къс, изпълнен с агония вик и разбрах, че вече нямам време за това.

Изправих се, нагласих Нефритовия змей на сгънатата си в лакътя дясна ръка и като го придържах със също така сгънатата лява, тръгнах към залата. Най-много ме беше страх да не би случайно да натисна спусъка с непослушните си пръсти и да изгубя единствената си — единствената всъщност изобщо — стрела.

Направих десетина крачки в залата и иззад покритата с калъф машина зад куба излезе висока мършава фигура. Черепът й блестеше мъртвешки в синкавата светлина на лампите. Ръцете на Хромия бяха оцапани с кръв.

Той направи няколко крачки към мен и спря пред металния куб. Разстоянието между нас беше прекалено голямо и разбрах, че няма да го уцеля.

— Дойдох да те убия, плешиво изчадие — казах високо.

— Никой не може да ме убие — каза той, но защо ли ми се стори, че долавям в гласа му капчица страх? — Аз съм безсмъртен.

— Докато змията не те ухапе по третото око — казах и направих още една крачка към него. — Ето я змията в ръцете ми, Нефритовия змей, и ето го и Жилото. Ще те убия.

— Глупак — изсъска той. — Отдавна чаках кога ще си покажеш зъбите… О, колко горчиво ще е разочарованието ти, когато разбереш, че си сбъркал… Не е това змията и не това е жилото й — тези неща тук не могат да ми причинят вреда. Но теб, Ловецо, теб те чака страшна съдба…

— Ти си глупак — отговорих. — Пръстът ми е на спусъка и мога да те убия всеки миг. Ако още не съм го направил, то е само защото ти не ми отговори къде е Наташа. Кажи, твар, и може би ще ти пощадя живота.

Той се разсмя високо, но очите му останаха впити в моите, без да мигат. За щастие прекалено много го мразех, за да отстъпя пред този страховит поглед.

— Може би? О, да, ти винаги си бил дързък, Ловецо. Навремето онзи, когото наричаха Кеми, също беше дързък — и къде е сега? Питай за него слепите чудовища в пещерите на Тот-Амон, те живеят дълго, макар и да са обречени на вечен мрак… Предлагаш ми живот в замяна на момичето? Та какво знаеш за живота ти, смъртни? Животът ти ще свърши още преди да е започнал и ти знаеш за него не повече, отколкото мравката знае за пустинята. Не, Ловецо, не ме е страх от теб и от жалките ти заплахи. Няма да получиш момичето и няма да ме убиеш. Това не ти е по силите…

Той замълча и продължи да ме гледа със змийските си очи. Почувствах как се сковава пръстът ми на спусъка на арбалета, как ръцете ми натежават и Нефритовият змей неумолимо почва да се накланя надолу. И когато вече почти съвсем го бях отпуснал, разбрах, че Хромия наистина го е страх, и тази мисъл ми върна силите. И както го гледах в мъртвите очи, се разсмях — за пръв път през този ден.

— Чакай — вече не толкова уверено каза той, когато битката ни с очи свърши. — Не приемам сделката ти, но ти предлагам моята… Изслушай ме, Ловецо.

— Изобщо няма да те слушам. — Притиснах, доколкото можах, ложето на арбалета към рамото си и се прицелих. — И не съм ти никакъв Ловец. Или ще ми кажеш къде е Наташа, или…

— Добре! — викна Хромия. — Ще ти кажа, но първо ме чуй… Трябва ми помощта ти!

Ако ми беше казал, че вече е пратил Наташа вкъщи на летящо килимче, сигурно щях да му повярвам повече. Така че се възползвах от моментното му объркване и направих още две крачки напред.

— Можех сто пъти, хиляда пъти да те убия и горе, на повърхността, и тук, в подземията на Нергал, където силата ми нараства многократно… Можех да дойда в дома ти и да те унищожа, докато спиш, можех да ти пратя духовете на ада и те щяха да те разкъсат, можех да пробода твоя фигурка пред Черепа на смъртта и ти щеше да умреш, както умря старият археолог, в страшни мъки… Но не го направих.

Направих още една крачка. Разстоянието помежду ни вече беше съвсем приемливо за изстрел с арбалет — вярно, ако китките ти не са стегнати с белезници.

— Чаках да дойдеш тук — продължи той. — Исках да дойдеш. Исках и се боях, но все пак повече исках. Играта, която започна преди две хиляди години, свършва. Съгласи се, че е скучно да се играе без противници… Ние вече сме се срещали с теб, Ким, много отдавна, в Иуна, Града на стълбовете. Тогава ти беше съвсем различен, макар името ти да беше почти същото — Кеми… Беше майстор на боя с меч и на стрелбата с лък. И наемник.

Не за пръв път слушах подобни дивотии — преди време ходех с една астроложка и тя твърдеше, че в предишния си живот съм живеел в африканските джунгли и съм бил негърка. Така че приех откровенията на Хромия съвсем спокойно и не пропуснах да се приближа към него още малко.

— Итеру избраха Кеми за оръжие срещу, мен — продължаваше междувременно Хромия. — Те не можеха да убиват сами, предпочитаха да действат с чужди ръце… както и сега. Старият Лопухин също прати теб, момче… Нищо не се е променило за две хиляди години… Казаха на Кеми, че трябва да ме улучи в средата на челото, на два пръста над веждите. Дадоха му лък и стрела. И му платиха, платиха му с несметни съкровища, но той не успя да им се наслади.

Гласът му се усили и загърмя в подземната зала:

— Аз го убих, Ким! Не беше сложно. Отвлякох възлюбената му и му предложих да дойде да си я вземе в градините на Тот-Амон, сам и без оръжие. И когато той дойде, тя го прободе с нож в гърба, понеже вече беше мъртва, а тялото й бе заето от сукуб, който ми се подчинявате. Но итеру се оказаха по-хитри, отколкото предполагах. Докато се разправях с този наивник, те ми откраднаха Чашата. И трябваше да я търся дълго, много дълго, да я търся навсякъде…

— Търсих я две хиляди години! — продължи той. — И навсякъде срещах все едни и същи нищожни смъртни. Ли Цюан се възроди в настоятеля на тувинския дацан, който даде Чашата на сина на археолога… Мороз беше с мен в перуанския поход, когато отрядите на Писаро грабеха империята на инките… Старият Лопухин… внук му… много други… безброй пъти съм ги срещал с различна външност и различни имена… И винаги се появяваше ти, Ловецо, защото си здраво свързан с мен от нишките на съдбата… Така са замислили някога итеру: помолили са се на Чашата всеки, който посегне на Трите съкровища, да бъде вечно преследван по света от Ловеца, убиеца на безсмъртни. И Чашата е изпълнила желанието им…

— Итеру учат, че времето е циклично. Каквото е било, ще бъде, ще изплува от дълбините на миналото. Вселената е кутийка с кукли, която се навива с пружинка. Едни и същи хора играят едни и същи роли. Безкраен кръговрат, змия, захапала опашката си… Итеру бяха рицарите на Вечната латерна… Но Чашата е ключът за вратите на света. Който владее силата й, може да разкъса кръга. Времето ще промени своя ход и Нощта ще се върне. Край на въртележката! Механичните кукли се разглобяват и отиват за вторични суровини, кутийката им събира прах в килера. Край на представлението. Това означава идването на Нощта. — Той ме погледна. — И ти можеш да ми помогнеш, Ким. Ти, моят вечен противник, ти, когото безсмъртните кукловоди са пратили в безкрайно преследване през вековете, ти, който безброй пъти се опитваше да ме убиеш и загиваше, ти можеш да ми помогнеш в изпълнението на предначертаното. И ако ми помогнеш, ще бъдеш възнаграден.

— Същото си обещал на Чен Тан — казах и нагласих арбалета по-удобно. — И на стария Лопухин. Не ми губи времето, плешивецо. За последен път те питам: къде е Наташа?

Той не отговори и в този момент разбрах, че все пак ми го е изгубил. Защото отнякъде изпод металния куб се издигна стълб прозрачен огън, а в ръцете на Хромия се появи блестящата във всички цветове на дъгата Чаша — странните й очертания нямаха почти нищо общо с предишния невзрачен Граал.

— Полунощ! — загърмя под сводовете на залата нечовешки глас. — Полунощ, Ловецо! Ти загуби — могъществото на Вселената е мое!

Въздъхнах и натиснах спусъка. Нефритовият змей трепна в ръцете ми, тетивата запя… и тежката метална стрела със съскане прелетя високо над лявото рамо на Хромия. Изобщо не го улучи, но от страх той се заслони с ръце и изпусна Чашата. За секунда замръзна, после отпусна ръце и се засмя. Този път се смееше тихо, все едно сам не вярваше, че е останал жив, и от този тих смях ме побиха ледени тръпки. Аз също още не бях успял да осъзная, че съм пропуснал единствения си шанс, че сега пред мен е само смъртта — просто стоях и го гледах как се смее. А после изпуснах арбалета от внезапно натежалите си ръце и той изтропа на пода.

— А аз се страхувах — каза Хромия, след като най-после спря да се смее. — Много се страхувах, Ким, Не от това оръжие, то не е опасно за мен, това го разбрах още преди много векове. Страхувах се именно от теб, Кеми, Сине на Змията… Защото ти си роден в годината на Змията, смъртни, и тогава, в Иуна, и сега, след две хиляди и петстотин години… Точно затова не можах да те убия веднага: страхувах се, страхувах се толкова, колкото не съм се страхувал от никое смъртно нищожество през всичките тези дълги, безкрайно дълги години… Но вече край: змията вече няма жило. Ти вече не си опасен. Ловецо, и ти остава съвсем малко живот. Или напротив, много… това трябва да го обмисля. Мога да удължа живота ти на столетия, столетия бавни и страшни страдания в най-тъмните подземия на Долния свят: Какво ще кажеш сколопендри да снасят яйца в тялото ти? Или да преместя съзнанието ти в мозъка на гигантски червей? Впрочем може би е достатъчно и само да те потопя за сто години в бездънното тресавище на Дуат… и през цялото това време ще знаеш, че мога да унищожа не само тялото, но и душата ти… Безсмъртната ти душа, Ким!

Той вдигна рамене и се изправи в целия си огромен ръст. В погледа му бушуваше тъмен огън, камъкът на Желязната корона светеше на челото му като трето око.

— А преди да стоваря наказанието си върху теб, ще узнаеш каква смърт си заслужи момичето ти.

„Убил е Наташа“, успях да помисля — и това беше всичко, което успях да помисля, защото в същия миг скочих напред, все едно можех да прелетя десетте метра, които ни деляха. За част от секундата Хромия се поколеба — дали да ме посрещне с удар, или първо да вземе Чашата. В крайна сметка направи избора си и бързо, като огромна змия, се наведе към Чашата, но забавянето му ми беше достатъчно. Паднах на колене пред куба и сграбчих изпуснатия от Олег автомат. Изправихме се едновременно: аз с автомата в окованите си ръце и Хромия с Чашата Граал. А после от Чашата право нагоре изригна непоносимо бяла мълния, очите на Кристалния череп на куба се превърнаха в ослепителни точки и времето спря…

Разчупи се на стотици течащи с различна скорост времена и в един от пластовете му ние с Хромия стояхме един срещу друг, парализирани от някакво странно напрежение, от което ставите ни пукаха и очите ни се наливаха с кръв, а в друг аз бавно летях през залата и виждах как черният автомат се приближава към очите ми, в трети из звездните простори се носеше мъртва, останала без атмосфера планета, в четвърти бързо като на анимационно филмче самички се издигаха гигантски пирамиди и се рушаха и ставаха на прах циклопски крепостни стени, в пети имаше само безбрежен океан под равнодушно сиво небе, а в шести хора с белоснежни тоги стояха около проснат на земята тъмнокож младеж с щръкнал под лявата му лопатка кинжал… Времената се множаха и раздробяваха, падаха върху мен, както пада купчина сняг от клоните на бор — мек удар, но удар. Минаваха през мен: столетия, студени като лед, и нажежени като клещите на палач, солени от морските ветрове и дъхащи на билки слънчеви юлски дни. Разширяваха се в концентрични кръгове, стигаха до странни далечни земи и задморски острови, и до междузвездните простори и дъгоцветните светове отвъд границите на великата пустота, до мъничките като глави на топлийки неродени още слънца… А в центъра, като в точката на огромна мишена, неизменно беше залата дълбоко под земята и двете замръзнали в безмълвна схватка фигури. И разбрах, че Триадата се е съединила и че и двамата с Хромия сме в полето на въздействието й, оковани като с вериги от огромната си взаимна омраза. И следователно онова, от което толкова се страхуваше старият Лопухин, все пак беше станало.

Опитах се да помръдна и неочаквано успях да го направя, но в същия миг изпитах изгарящо болезненото чувство на раздвояване на съзнанието. Полутъмната подземна зала стремително се отдалечи и се замъгли — заприлича на сън или халюцинация. За сметка на това мястото, в което можех да се движа, беше реално до невероятност. Беше огромна сфера, идеално гладка и безупречно бяла, абсолютно самодостатъчна и абсолютно затворена. Топка на елхата на боговете. Въздухът беше студен и разреден като по високите планински върхове и боцкаше дробовете ми с тънички елмазни иглички. И неизвестно защо ми се плачеше.

Не бях сам. На двайсетина крачки с гръб към мен стоеше висок слаб човек с излиняла гимнастьорка, пристегната с широк кожен колан. На колана висеше разкопчан кобур.

Човекът се обърна и видях, че е Роман Сергеевич Лопухин — млад, почернял от слънцето, късо подстриган, здрав и силен. Сигурно такъв е бил през петдесет и трета, когато е намерил в Тува олтара на Кръстосаните стрели.

Усмихна се и направи крачка към мен.

(В далечната периферия на съзнанието ми, в призрачната подземна зала, гигантска фигура в тежки златни одежди бавно, все едно преодоляваше съпротивлението на въздуха, вдигна костеливите си ръце към тавана и на връхчетата на дългите мърдащи се пръсти се запалиха виолетови пламъчета. Замириса на озон. Анунаките бяха вдигнали факлите си.)

— Здравей, Ким — каза Роман Сергеевич Лопухин.

— Вие… нали умряхте — казах, макар да знаех, че изтърсвам глупост.

Той също го знаеше.

— Умрях — отговори ми просто. — Но това няма значение.

— А Наташа? — попитах.

Той леко се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни за кого му говоря, после вдигна рамене.

— Не знам.

— Къде сме? — попитах.

— Извън времето — каза той.

Замълчах. Беше безсмислено да задавам още въпроси. Чувствах, че губя скъпоценни секунди, че там, в далечния ми сън, става нещо много по-важно, а аз съм неизвестно къде и разговарям с мъртвец.

— Там не можеш да се биеш с него — каза Роман Сергеевич Лопухин. — Но можеш да желаеш.

(Хромия — ако това беше той — чертаеше някакви знаци във въздуха и въздухът съскаше и се топеше под пръстите му. Залата зад гърба му се стапяше като мираж, пространството се люлееше и тресеше, раздирано отвътре от незнайна сила, а сиянието на Чашата Граал ставаше все по-нетърпимо.)

— Щом се получи така, трябва да опиташ. Помъчи се да докажеш, че твоите желания са по-силни — каза Лопухин. — В края на краищата итеру са се стараели да се освободят от желанията си. Може пък точно в това да е била слабостта им. — Замълча за момент. — Защото им се е налагало непрекъснато да се борят със себе си. Да знаеш, че можеш да сложиш край на една безсмислена и безкрайна пиеса… пиеса, която браниш не защото ти харесва, а защото ти е възложено да я браниш… не всеки може да го издържи. Сигурно мнозина са се борили с желанието да сложат край на безкрайността веднъж и завинаги. Хромия просто се е прекършил пръв.

— Оправдавате ли го? — попитах.

— Той се страхува — каза Лопухин. — Две хиляди години търси съкровищата на итеру. Имал е много време да обмисли всичко. Може би ако цялата Триада се е била озовала в ръцете му още тогава, в Египет, е нямало да се поколебае нито секунда. Но ето — и трите съкровища са в ръцете му, а той седи в подземието като паяк и чака. Какво?

— Пълнолунието.

— Глупости. Чака теб.

(Въздухът в подземието се сгъсти и сякаш потъмня. Но в средата на залата светеше конус с цветовете на дъгата и в центъра му беше Чашата, и ние с Хромия бяхме обгърнат от разноцветното сияние. С всички сили се мъчех да се върна в залата, да се измъкна от изгарящата съзнанието реалност на бялата сфера, пак да вдъхна живот в нелепия застинал манекен с автомата в ръце — и мислено посегнах към Чашата, защото само тя можеше да ми помогне да се върна. И Чашата ми отговори.)

— Той чака някой, който да може да го спре. Самият той вече не може да се спре, пък и не иска — онова, което го управлява, е проникнало прекалено дълбоко в мозъка и душата му. Но човешкото, което е останало у него, неговото земно Аз, отчаяно се страхува от предначертаното. Той не може нито да спре, нито да се откаже, но може да дочака последния двубой. Точно затова не те унищожи, Ким.

— И какво мога да направя аз? — попитах и не познах гласа си.

Беше ми трудно да дишам. Снежнобелият цвят на обкръжаващата ни сфера потъмня, на повърхността й се появиха някакви замацани петна.

— Иди и се бий с него — каза онзи, който говореше с мен. Гласът му също се беше променил, в него се бяха появили механични тонове, които ми напомниха за черния апарат на Мороз. — Съсредоточи се върху желанията си. Имаш шанс. Използвай го.

(Почувствах, че Чашата неудържимо ме влече, поглъща ме, разтваря ме в себе си, както горещият чай разтваря захарта, аз изчезвах и същевременно се въплъщавах в нажежения поток на вселенското могъщество. Бях нажежен метал и Чашата изковаваше от мен острие. Хромия също беше острие, черно и блестящо, блясъкът му омагьосваше, той се вдигаше и спускаше, изсичаше във въздуха огнени руни и пространството се цепеше под ударите му и в тази цепнатина, в този пролом се кълбеше, дишаше, надигаше се нещо бездънно, поглъщащо светлината, вечно и непредставимо — Нощта, която идваше за своя цар.)

— Може пък вечността да не е толкова лоша, колкото си мислим — каза металическият глас. — Върви и се бий, морски пехотинецо, и успех.

Бялата сфера изгасна, заваля тежък мокър сняг, валеше на всички светове и във всички светове стояха един срещу друг двама смъртни врагове, разделени от кехлибареното сияние на Граала.

И желанията ни се сблъскаха над сияещата Чаша, и зазвънтяха, както звънтят срещнали се саби. Хромия беше по-силен и силата му се увеличаваше от камъка, който все така искреше в Желязната корона. И почувствах, че видението на вселенското могъщество ми се изплъзва, а самия мен ме изтикват към ръба на бездната, в която Нощта вече вдигаше черните си, закриващи небето знамена. Тогава, като едва се крепях да не падна, пак си спомних за Наташа и атакувах. И силата на Хромия поддаде и той отстъпи една крачка. И пак се кръстосаха остриетата и за миг — продължил може би години — надникнах в най-тъмните и тайни места на обречената душа на врага ми. Видях там мрак и зверска алчност да се сдобие с магическата мощ на Триадата, и зверски страх от смъртта, и тържествено прекланяне пред Нощта, под която той явно разбираше нещо повече от кълвящия се мрак, кипнал в бездната зад гърба ми. И безизходна мъка, обгръщаща всичко, мъка, от която нямаше избавление, която беше обратната страна на безсмъртието, опаката страна на желязната воля, която две хиляди години беше подкарвала врага ми по пътищата на съдбата. Тази мъка беше толкова безмерна, че като разбрах дълбочината й, за миг се поколебах и спрях да нападам. И тутакси ледени пръсти ме стиснаха за гърлото и Нощта пак зейна под краката ми. Блестящо острие литна над главата ми, гръмовен смях затътна под пустото небе. И разбрал, че съм изгубил, с последно усилие на отслабващата ми воля се върнах в света, където една срещу друга бяха замръзнали две неподвижни фигури и където озъбено ни се хилеше Кристалният череп и ни гледаше с мъртвите си очи. Върнах се и натиснах спусъка на автомата.

Куршумите пръснаха Черепа и пълнителят свърши още преди да успея да вдигна автомата към гърдите на Хромия. Но през искрящата завеса на милиардите сияещи парченца видях как високият мъж със златните одежди пак изпусна Чашата, понечи да вдигне ръце към главата си и бавно, като подкопана кула, се килна и политна назад. Инстинктивно натиснах спусъка още няколко пъти, после захвърлих безполезния вече автомат и направих крачка към поваления си противник. Ако това беше поредният номер на Хромия, ми оставаха само секунди живот.

През тази дълга нощ вече бях видял как изглежда мъртвият безсмъртен, така че не се учудих много. Този път нямаше нито тъмна кръв, нито дълбоки рани. Пред мен лежеше огромната, веднага станала безформена фигура на човек с лъскав гол череп. Черепът бе стиснат от тънката лента на Желязната корона, а отпред, където преди беше камъкът, зееше дупка. И там, в тази дупка, блестеше мъничък впил се в кожата кристал — и нищо друго.

Клекнах до Хромия и предпазливо, вдигнах едната му ръка — беше тежка и студена като замръзнало дърво. После, като се мъчех да не докосвам полирания му сякаш череп, свалих Желязната корона.

Камъкът — неголям жълтеникав кристал с неправилна форма — лежеше сред парченцата на Кристалния череп. Взех го и си го пуснах в джоба.

После седнах на пода и се облегнах на студения метален куб. Хромия не показваше никакви признаци на живот, беше си все така студен и твърд. Дарий обаче беше още топъл, и Олег също — беше се опитал да пълзи, преди да умре от огромната, широка колкото два юмрука рана в корема. Не исках да ги оставям до Хромия в това отвратително подземие и реших, че непременно ще се върна да ги взема — когато си свърша работата горе, на повърхността. Затворих им очите, взех Чашата от пода — тя отново беше станала невзрачна — и си тръгнах.