Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (15)

Нефритовия змей

Московският зоопарк — ресторант „Речни заливи“, 1990-те

— Най-умното, което можем да направим при това положение — казах, — е да теглим една майна на цялата тая мистика и да се разкараме някъде възможно по-далече.

— Този вариант изобщо отпада — отсече ДД.

— Виж какво, готов съм да допусна, че ако Хромия намери Чашата, не можем да очакваме нищо хубаво. Но какво точно ще стане — никой не знае. От друга страна, ако продължим да я играем тази игра, той ще ни убие. Както уби дядо ти. И Шмигайло.

— Или ще го убием ние — заинати се той.

— Но как? Не че вярвам, че е безсмъртен, обаче как да го простреляме? Да не говорим, че не знаем у кого е тоя шибан арбалет…

Последната нишка, която — теоретично — можеше да ни отведе до тайнствения колекционер, се беше скъсала с гибелта на нещастния доцент. Да не говорим, че ако милицията се усъмнеше, че Шмигайло е умрял от естествена смърт, подозрението на първо място щеше да падне върху ДД и Наташа. Вярно, в апартамента нямаше явни следи от посещението им — кафените чаши например бяха непипнати, — но беше достатъчно да се провери от кои номера са му звънели днес и… Стоп! Чашите!

— Шмигайло е чакал някого — казах. — И може би дори го е дочакал.

— Какво искаш да кажеш? — попита ДД.

— На масата имаше две чаши. А кафето в джезвето беше още горещо. След като излязохте от Шмигайло и преди аз да отида там, при него е ходил някой. Точно затова външната врата беше отключена!

— Мислиш, че е бил Хромия ли? — ДД пребледня.

— Не, едва ли. Защо му е да ходи лично, след като може да си прави заклинанията от разстояние. Бил е човек, когото Шмигайло е познавал, и то добре. И е умрял пред очите му, още преди да налее кафето. Гостът се е уплашил и е избягал, без изобщо да повика бърза помощ…

— И какво ни дава това на нас?

Въздъхнах.

— Нищо. Просто допълнителна информация. Най-вероятно безполезна.

— Наташа идва — каза ДД. — Ще идем вкъщи, мама пристигна от Петербург, трябва да й помогнем. Ще дойдеш ли с нас?

Този път почти не се нервирах от първото множествено и „с нас“. Или вече си изработвах имунитет, или пък беше, защото главата ми беше заета със съвсем други неща.

— Не — казах. — Трябва да свърша някои задачи. Хвърли ме, ако обичаш, до Маяковка. У вас ще дойда довечера.

Бях в „Златният елен“ точно навреме. Зурик закъсняваше и докато го чаках, изпих две халби „двуцветно“ — ако някой не знае, това е коктейл от тъмно и светло пиво. В „Елена“ готвят добре и рядко се лишавам от удоволствието да опитам нещо от фирмените чешки блюда като брабец например или пилзенски сладек, но покрай събитията от последното денонощие апетитът ми беше изчезнал безследно.

След като дадох на Зурик необходимите инструкции и пари, излязох от „Златният елен“, пресякох площад „Маяковски“ и тръгнах към Московския зоопарк.

Там няколко пъти обиколих Новата територия, като често-често поглеждах унилата жълтеникава сграда на терариума и подходите към нея. Ако ще съм честен, старата сграда, направена като планина с пещера, ми харесваше повече, понеже си бях свикнал с нея още от мъничък, но пък със стандартната си архитектура тази бе по-удобна за целта ми. След като приключих с огледа, се върнах в Старата територия, тръгнах право към служебните постройки зад табелата „Влизането забранено“ и влязох в една неугледна барака.

Беше полутъмно и миришеше на мишки. До малкия прозорец имаше обикновена дървена маса, покрай едната стена пейка, а в дъното бяха струпани някакви ламарини и телове. Нямаше никого.

— Кого търсиш! — попита нечий недружелюбен глас зад мен.

Обърнах се. На вратата стоеше нисък набит мъж с тъмносиня престилка. Чистач очевидно. Носеше някаква щайга.

— Вас — казах учтиво.

— И какво искаш?

— Журналист съм — обясних. — Пиша очерк за трудовите делници на обикновените служители в зоопарка.

— Че какво има да пишеш за нас? Чистим лайната, това са ни трудовите делници.

— Е, недейте така. — Усмихнах се възможно най-широко. — Как се казвате?

— Иван Михалич — изсумтя той. — Чистим лайната, и точка. Какво повече да пишеш за нас?

— Иван Михалич, искам да ви помоля нещо… Главният редактор държи един ден да поработя като чистач, оператор на метла, както се казва. Как мислите, дали ще мога да се разбера с вашите началници? Даже два-три часа утре късно следобед стават. Хем и вие ще си тръгнете по-рано и… — Усмихнах се заговорнически и измъкнах от чантата си гърлото на една „Столична“ за износ.

— Че за какво ти е да се разбираш с началниците? — Тонът му моментално се промени и в очите му пламна неподправен интерес. — Те началниците… А бе те си имат тяхна си работа. Ние сме по лайната, те си седят по кабинетите… Значи какво каза, следобед ли?

— Да — потвърдих. — Към пет или малко по-късно. Става ли?

— Става и по-рано — с готовност се съгласи Иван Михалич. — Ако те питат нещо, казваш, баджанак съм на Михалич, замествам го тая вечер.

— Идеално — казах и измъкнах цялата бутилка. — Сега имам един въпрос: тук инструменти има ли? Метли там, лопати…

— Че как — гордо отвърна Михалич. — Метли, лопати, гребла, всичко си имаме. Като дойдеш, ще те ориентирам в работата, така да се каже…

— А какво ще кажеш — вече навлизах в ролята на млад пробивен репортер, — утре да донеса ли още една такава хубавица?

Михалич нежно погледна бутилката.

— Че донеси. Ще я пийнем и нея.

— Значи това е — казах. — Разбрахме се. — Погледнах си разтревожено часовника. — Уф, закъснявам. Тука някъде няма ли някой изход? Че докато стигна до главния вход, пиши го половин час…

Михалич замислено загледа бутилката и след кратко мълчание каза:

— А бе има една вратичка… Обаче ако кажеш на някого, че съм те извел през нея…

— Никога — уверих го. — Военна тайна.

— Много се разпуснахте това младите — замърмори той, докато ме водеше някъде зад волиерите на орлите и лешоядите, — много… С военната тайна шега си биете. Бе ти знаеш ли как наказваха преди за издаване на военна тайна, а?

— Знам, Михалич — отговорих смирено. — На никого няма да кажа, заклевам се.

Вратичката — изобщо не се виждаше откъм алеите за посетители — извеждаше към обрасъл с буренаци и гъсти шипки склон. Ключалката й беше елементарна, можех да я отворя и с вързани очи. Благодарих на Михалич още веднъж, потвърдих обещанието си утре да му донеса още едно шише и се измъкнах на някаква пуста уличка някъде зад Голяма Грузинска. Минах пеша до Беларуската гара, взех такси и отидох в „Речни заливи“.

Там беше тихо, в почти празния през деня салон се чуваха само приглушените разговори на насядалите край ниските масички хора и от време на време шумоленето на бамбуковите завеси на входа, когато влизаше нов клиент.

Огледах за миг насядалите, върнах се във фоайето, седнах на един фотьойл и набрах номера на ДД.

Вдигна Наташа.

— Здрасти — казах. — Нещо ново?

— Помагам на майката на Дима, понеже той излезе по някаква работа, свързана с Чашата, и…

— Стоп — казах. — Сега слушай внимателно. Отиваш при майка му, извиняваш й се и веднага идваш при мен. Като излезеш, иди пеша до Нови Арбат и вземи такси. В никакъв случай не се качвай на първото, което ти спре, във второто също. Най-добре чак на третото. Казваш на шофьора да те докара на Красноселска, в ресторант „Речни заливи“. Аз ще те чакам. Ясно?

— Но, Ким — възрази Наташа. — Не мога. Има толкова работа, майката на Дима няма да може да се справи сама и…

— Ще се справи — прекъснах я. — Не искам да те плаша, но от това зависи животът ни. И на тримата — поясних и заслушах уплашеното й дишане.

— Добре — каза тя след кратка пауза. — Идвам. Далече ли са тези „Заливи“?

— Половин час път — казах. — Обаче внимавай, нали?

След този инструктаж слязох в бара за един аперитив. Поздравих трима познати, поръчах си двоен джин — тоник и се оттеглих в един тъмен ъгъл да обмисля плана за действие. Той се беше оформил в главата ми още от сутринта всъщност, но смъртта на доцента беше внесла в него значителни промени.

Наташа дойде почти след час — през това време бях успял да изпиша с непонятни за чужди хора знаци пет салфетки и да накъсам четири от тях на малки парченца. Станах да я посрещна, настаних я на масата и казах:

— Прегледай менюто. Чака ни доста дълъг разговор, така че имаме време и да похапнем.

— Изобщо не съм гладна…

— Препоръчвам ти свинско в сладко-кисел сос. Лично аз ще си взема трепанги.

И щом миниатюрната китайка ни взе поръчката, се наведох над масата и попитах:

— По каква работа излезе Дима?

— Не знам — отвърна тя малко разтревожено. — И не ми се обади оттогава… Мислиш, че може да пострада ли?

— Едва ли — казах. — Тоест ако действа така, както се разбрахме, няма никакви проблеми. Обаче ако реши да проявява самоинициатива… не знам. Все пак е дилетант.

— Дима е много умен — малко предизвикателно каза тя.

Кимнах.

— Нашият противник също не е глупак. Виж, аз по принцип не исках да се занимаваме с тази идиотска Чаша, но нямаше начин да разубедя Димка… След като обаче вече съм в играта, значи аз ще диктувам условията. Сега ще ти обясня накратко какво трябва да правите вие двамата. Ще слушаш много внимателно и няма да ме прекъсваш. После ще разкажеш всичко на Димка, точка по точка. Знам, че искаш да идеш с него, но все пак ще те помоля още веднъж да не се забъркваш в тази история. Така ще е по-добре и за теб, и за нас.

— Късно е. — Наташа ме погледна право в очите. — Ще ида с него. Защо, ти няма ли да дойдеш?

— Слушай сега — казах. — Много внимателно слушай.

И бързо и сбито й обясних същината на плана си. На няколко пъти тя се намръщи скептично, но не ме прекъсна. Някои неща не й казах — не беше необходимо, а и не исках тя и ДД да знаят всичко.

Келнерката донесе поръчката. Докато ни сервираше, направих знак на Наташа да мълчи и почнах надълго и нашироко да възхвалявам качествата на сладко-киселия сос по кантонски. Накрая, когато пак останахме сами, казах:

— Сега повтори.

Тя сви недоволно устни — мразеше да я командвам, — но повтори всичко. Завърши с:

— Само на метрото, никакви таксита. Да вземе голям найлонов плик. Да не се оглеждаме. Да не ти обръщаме внимание, докато не ни заприказваш. После отиваме у вас поотделно, по различни маршрути, с поне по две прекачвания. Защо у вас впрочем?

— Защото Хромия много добре знае къде живее Дима. И освен това нямаме право да излагаме майка му на опасност.

— Ти наистина ли мислиш, че всичките тия Джеймс бондовски номера са необходими?

— Може би да, може би не — отвърнах философски.

— Ако не са, просто ще се посмеете на шпиономанията ми. Ако са, просто ще останем живи.

В този момент бамбуковите завеси изшумоляха и по стъпалата слезе натъпкан в джинсов костюм младеж с кръгли, покрити с портокалов мъх бузки — тоест лично Сашка Косталевски. Здрависа се с клиентите на бара, някои даже прегърна, после с пружинираща походка тръгна право към нас, надвисна над масата и заблестя и с белозъба усмивка, и с цайсите си.

— Мараба, Ким — каза с такава радост, все едно сме първи приятели. — Ти си с дама?

— Здравей, Косталевич — измърморих недоволно.

— Наташа, запознайте се — това е Саша. Косталевич, това е Наташа.

Невероятно, но Сашка изобщо не реагира на иначе обиждащото го обръщение, при това дори повторено, а се усмихна още по-ослепително и целуна ръка на Наташа. А бе какво им става на тия мъже, помислих злобно. За щастие Косталевич не беше от Наташин тип.

— Ще седна при вас, ако не възразявате — каза той и намести стола си така, че коленете им с Наташа почти се допираха.

Гласът му ставаше все по-меден и това ме накара да застана нащрек. По принцип Сашка си беше грубовато нахален, което за човек с неговата професия е разбираемо и простимо. Да стане толкова крайно вежлив можеше да го накара единствено някаква фантастична комисиона, очертала се в тесния му кръгозор. Комисионите за Сашка пък означаваха работа за мен и колкото по-големи бяха, толкова по-трудно ставаше да го разкарам.

— Тази година лятото е направо отвратително, нали? — не млъкваше междувременно Косталевич. — Такава жега, толкова прах… Всички умни хора отдавна са на море. Между впрочем, Туза и Лялка заминаха за Адриатика. Били ли сте на обиколка на Адриатика, мадмоазел? А из Европа? Аз също, за жалост. Все работа, работа, а животът си минава… и аз не знам какво толкова сме се вкопчили в тия пари… — И махна изискано с ръка.

— Саша — казах, — ако си дошъл да ни пробуташ някое изгодно луксозно летуване, сбъркал си: утре — вдругиден заминаваме за Крим. — Хвърлих бърз поглед към Наташа. Тя не реагира. — Вече сме стегнали багажа — добавих нарочно.

— Крим? Завиждам ви! — възкликна Косталевич. — Помня как ми разказваше колко жестоко било в Ялта. И как си изхвърлил през прозореца някаква местна мутра, понеже се заглеждал по твойта мац…

— Косталевич — прекъснах го. — Всъщност имам една работа за теб.

Той моментално млъкна. Може би наистина беше седнал при нас с намерението да си върне за унижението, на което го бях подложил при последната ни среща, но думите ми го накараха да забрави за всичко друго. Девизът на Косталевич е: първо бизнесът, удоволствията после.

— Да излезем ли, или можем да говорим тук? — попита той със съвсем различен тон.

Наташа веднага разбра намека и почна:

— Аз ще тръгвам… Дима вече може да си е дошъл…

Косталевич вдигна учудено вежди.

— Едно племенниче — поясних. — Много палаво момче.

— Ким… — почна Наташа, но аз не я оставих да довърши.

— Сядай и слушай. Това засяга и теб. — Обърнах се към Косталевич. — Саша, искам да ми намериш едно нещо.

Бизнесът му всъщност е тъкмо намирането на разни неща, така че той изобщо не се учуди.

— И по-точно?

— Един старинен арбалет. Китайски. Със сигурност знам, че е у някой от московските колекционери. Имаш връзки в средите им, нали?

Косталевски се усмихна самодоволно.

— Естествено… И как изглежда този арбалет?

— Изобщо не съм го виждал — отговорих честно. — Знам само, че се казва Нефритовият змей.

— Хо-хо! Пак добре, че не е Нефритовият жезъл. Пардон, мадмоазел.

— Има една особеност. С него върви стрела, наречена Жилото. Острието и е от планински кристал. Втори такъв арбалет в Русия няма, така че няма и начин да се сбърка.

Сашка извади дебелия си тефтер и бързо си записа нещо. После каза:

— Така-а. С артефакта нещата са повече или по-малко ясни. Сега ми кажи за какво ти е това чудо и какво получавам аз за работата.

— Мисля да го купя — казах. — За теб десет процента, както обикновено.

— А сигурен ли си, че собственикът ще иска да го продаде? — Сашка се усмихна скептично. — Колекционерите са особен вид хора, нали знаеш.

— Готов съм да му направя много интересно предложение. Много интересно. Ясен ли съм?

Косталевич въздъхна разочаровано.

— Повече от ясен, Ким. Ще ме прощаваш, не че имам навика да броя парите на хората, обаче в състояние ли си да платиш за това нещо толкова, че комисионата наистина да ме заинтересува?

Тук вече ме закопа. Защото не съм милионер, нали? По какъв начин можех да платя на собственика на Нефритовия змей, ако той имаше дори приблизителна представа каква е стойността на арбалета? Да ограбя банка? Да си продам жилището?

— Саша — казах мило, — въпреки че както винаги държиш да завреш любопитния си нос, където не трябва, ще ти отговоря. Е, поне ще ти намекна. Представи си за секунда, че в случая се явявам доверено лице на неизвестен ти любител на старините. Не посредник, а доверено лице. Долавяш ли разликата?

Той важно кимна. От негова гледна точка довереното лице си беше синоним на чист балък. Виж, посредникът беше бизнесмен и живееше от тлъстите комисиони.

— Или мислиш, че трябва да се обърна към друг специалист? — попитах. — Между другото, вярно ли е, че Марчело е завършил изкуствознание?

Белозъбата усмивка на Косталевич се стопи. Въпросният Марчело беше вечният му конкурент. Аз, впрочем, никога не бях работил с него.

— Ха, вярно! Завършил е някакво техникумче, дипломата за висше си я е купил… Добре, убеди ме. Мога да спомена името ти на предварителните преговори, нали?

— Да, разбира се. Обаче имай предвид, че бързам. Човекът, чиито интереси представлявам, може и да се откаже.

— Разбрах те — бодро каза Сашка, затвори бележника и си го прибра в джоба. — Е, да не ви преча тогава. Много ми беше приятно, мадмоазел. Чао, Ким. Ще ти звънна.

— О, няма ли да останете да пиете чай с нас? — попита Наташа. Лицето й беше непроницаемо.

Косталевич не схвана подигравката и разпери ръце.

— Делата ме зоват, за жалост…

Пъргаво се изправи и си тръгна. След две-три крачки обаче спря, обърна се и шеговито ми се закани с пръст.

— Нямало да работиш до септември, а?

— Какъв е този тип? — попита Наташа, щом Косталевски изчезна зад бамбуковата завеса.

— Никакъв — отговорих неопределено. — Далавераджийче. Защо, не ти ли хареса?

— Не. — И след кратка пауза добави: — Точно така си представях колегите ти.

— Много точно определение — казах разсеяно. — Да, колега. Сашка Косталевич ми е колега. Съвсем вярно.

— Мислиш ли, че ще намери човека, у когото е арбалетът?

— Не знам. Във всеки случай засега това е единственият ни шанс. Щом Чашата се озове в ръцете ни, ще се превърнем в двукраки мишени.

— Вече го каза.

— И ще го кажа още веднъж. По принцип съм против това да вадим Чашата от скривалището й. Стояла си е там четирийсет години, да си стои още…

— Не — твърдо каза Наташа и разбрах, че повтаря думите на ДД. — Хромия ще намери човек, който не се плаши от змии, и той ще влезе в терариума и ще я изнесе. В края на краищата всичко тук е въпрос на пари…

И направи неопределен жест. Не стана ясно Косталевич ли има предвид, или всички редовни клиенти на „Речни заливи“.

— Да бе, вие в тундрата да не сте по-различни? — попитах злобно.

Наташа беше права: сега, когато Хромия знаеше къде е Чашата, нищо не му пречеше да я вземе с чужда помощ. Въпросът опираше само до подходящия човек. До съвсем скоро това бях евентуално аз. Преди да се опитам да му пръсна плешивата глава.

— Наистина трябва да тръгвам — каза тя, все едно не ме беше чула, и понечи да си извади портмонето от чантата, но аз, естествено, не и позволих. — Не бива да оставям майката на Дима самичка…

— Ама разбира се — отвърнах. — Тръгвай. Много поздрави на Дим Димич.

Гледах я как се качва по стълбите — минипола, загорели от слънцето дълги крака, високи токчета. Поне половината клиенти изпращаха с погледи момичето ми. Моето момиче? Или вече не моето?

Все ми е едно, помислих. И въпреки че не беше вярно, упорито повторих: все ми е едно.