Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (21)

Павел Мороз, слугата на дявола

Москва, Котелническа улица, 1990-те

— Счупен четвърти прешлен — каза Вадик Сагинян, щом излезе от операционната и почна да смъква окървавените ръкавици от изящните си малки ръце на картоиграч мошеник. — Черепът е пукнат на две места. Счупена ключица и много дълбоки порязвания по гърба, но това вече са несериозни неща. По принцип хора с такава диагноза не изкарват дълго, но приятелят ти може и да оцелее.

— Какви са шансовете?

Той се намръщи.

— Десет процента. Не е зле всъщност. По дяволите, бих искал да го видя този, дето е успял да стигне до четвъртия прешлен на тоя дългуч…

— Също такъв дългуч — казах. — А кога ще е ясно ще оцелее ли, или не?

Вадик сви тесните си рамене.

— До утре сутринта евентуално… Или до утре вечер… Спри, Ким, писна ми от тебе. Създаваш ми толкова проблеми, че току-виж за момент съм забравил за Хипократовата клетва и ще те заколя на операционната маса. Разбра ли бе, идиот?

Вадик е един от малцината, на които съм способен да простя подобно държане. Изчаках го да извади смачканите си цигари, ръчнах го с пръст в корема и казах:

— Това ти е работата бе, доктор Менгеле. За нея си получаваш парите.

— Ха, пари! — възкликна презрително Сагинян. — На мене ако ми плащаха за това, което шия, толкова, колкото на тебе за онова, дето режеш…

— Добре де, имаш едно шише коняк от мен — казах. Не бях в състояние да поддържам този шеговит разговор. — Благодаря ти, обаче трябва да бързам…

— Ей! — викна Вадик Сагинян подире ми. — Обаче френски! Не че не съм патриот, но арменския по-добре да го пият пациентите ми…

Излязох на Сухаревски площад. Вече беше съвсем тъмно, златните светлини на фаровете се местеха като в огромен калейдоскоп. Набрах домашния телефон на ДД. Изчаках двайсет сигнала, затворих и се обадих на лелята на Наташа.

Тя каза, че Наташа била идвала при нея предния ден, тоест точно преди да дойде при мен. Благодарих и я помолих като се видят или чуят да й предаде непременно да се обади на Ким. Тя обеща, че ще го направи.

Зачудих се на кого още да се обадя. Нямаше на кого.

После отидох да върна реното на Боря Кулаков. Направих го чисто автоматично, също както преди това автоматично бях избърсал петното кръв от скъпата кожа на седалката. Спрях близо до тях и му се обадих по телефона. Боря беше изтрезнял, но въпреки това се разпсува. Беше ми все едно. Затворих, слязох от колата и тръгнах по пустата тъмна улица.

Следващите два часа посветих на колата на ДД. Слязох на спирка „43-ти километър“ и в мрака едва успях да намеря пътя. Докато се лутах из храстите пък, насмалко да си избода очите. Колата, слава богу, си беше на мястото, където я бях оставил, непипната. Ненамерена по-вероятно. Качих се, светнах лампичката и няколко секунди седях и тъпо гледах непрогледната тъмнина зад стъклото. От нея долетя някакво голямо насекомо, блъсна се в предното стъкло, после залази по него с пъргавите си тънки крачета. Изключих лампичката, запалих двигателя и поех към Москва.

Беше задушна юнска нощ. Всички коли ме изпреварваха — тези мънички, компактни, полутъмни островчета на удобство и безопасност; насреща ми се носеха също такива мънички островчета. Карах бавно, почти без да гледам пътя, обзет от потискаща самота.

По целия път се самоубеждавах, че Наташа вече е или у ДД, или при леля си, и се ядосвах, че не й бях дал втория ключ от моя апартамент. Когато стъпих на площадката на петия етаж във входа на Дима, вече беше един и половина. Дупката във вратата чернееше и през нея долиташе глухото ръмжене на Дарий — доброто куче пазеше къщата. Мен обаче ме позна, смени тоналността и щом отворих, се втурна да ме ближе. Обиколих празния апартамент, после изведох кучето.

Трудно ми е да обясня защо продължавах да върша всичко това толкова спокойно, все едно не се беше случило нищо. Крачех по тротоара и по алеите, гледах как Дарий весело обикаля из храстите и си повтарях, че всичко с Наташа е наред. Тази фраза, като някакво заклинание, блокираше останалите ми мисли и не позволяваше на нищо да ме разтревожи. Представях си как Наташа е при леля си, при приятелките си в общежитието, при някакви свои непознати приятели геолози и им разказва за невероятните си приключения. Един-два пъти дори се усмихнах отпаднало.

Свирнах на Дарий, качих го горе и го заключих пак, маскирах, доколкото можах, дупката във вратата с парче картон, запалих колата и тръгнах да се прибирам.

Стълбището беше празно, коридорчето също. На вратата нямаше никаква бележка. За пръв път в собственото си жилище изпитах ужасяваща, вледеняваща пустота и съжалих, че не съм си взел телефонен секретар.

Минаваше три. Беше прекалено късно да предприемам нещо, да не говорим, че не знаех какво. Оставаше ми само да чакам. Налях си чаша коняк, изпих я и легнах да спя. Заспах веднага и не сънувах нищо.

Събуди ме звънецът. Скочих, хвърлих се към вратата, без да ме е грижа, че съм само по слипове, и отворих.

— Здрасти, Ким — каза голямото момче Пашка. — Пак ли си играеш?

— Здрасти, Пол — отвърнах и едва потиснах желанието си да го стисна за ухото и да го изхвърля в шахтата за боклук. — Колко е часът?

— Десет — въздъхна той. — Мама и татко са на работа, а баба кърти…

Причините, поради които това прелестно детенце не ходеше на детска градина, за мен винаги са били загадка.

— Пол, страшно съм зает — казах. — Извинявай много, но може ли да дойдеш някой друг път, а? Става ли?

— Все друг път, друг път… С тебе не е интересно да се играе… Исках само да поседя тихичко и да погледам видеото, а ти…

Представих си мъките на чакането, нервното подскачане при всяко звънване на телефона, помислих си и че в края на краищата мога да изхвърля Пашка веднага щом се наложи, и казах:

— Добре, фелдмаршале. Заповядайте. Обаче може да ми се обадят всеки момент и ще трябва да тръгна веднага. И тогава си тръгваш и ти, нали? Без да ми се сърдиш.

— Няма да ти се сърдя — важно отговори Пашка, шмугна се покрай мен, веднага молитвено коленичи пред шкафчето с видеокасетите и почна да ги вади, за да види какво ще гледа този път. Беше изгледал всичките ми филми, освен може би „Последното танго в Париж“ и „Девет седмици и половина“, така че обикновено дилемата му се състоеше в това да избере филм, който е гледал три пъти, или друг, който е гледал само два.

— Е, фелдмаршале? Какво ще заповядате да гледаме?

Не мога да го сравня съвсем с Буридановото магаре, но с колебаещо се магаренце — да. Посумтя, почеса се и накрая каза:

— Филмчета. За Пинко.

Изхъмках и сложих касетата. Пол се настани на фотьойла, размаха крака във въздуха и ме изгледа победно.

— А какво ще благоволите да пиете? — попитах.

Това си беше ритуал. Той се почеса между веждите и отговори дълбокомислено:

— Коктейл оранж.

Тоест портокалов сок. Отидох в кухнята, налях му сок в една висока чаша и пуснах две бучки лед. Помислих малко и налях и на мен същото.

— Заповядайте, сър. — И му подадох чашата.

Той изведнъж се усмихна със съвсем нормална детска усмивка и изломоти нещо като „благодаря“. Понякога си мисля, че ако някога имам син, бих искал да е като Пашка.

Отпих голяма глътка сок, отидох в кухнята и набрах номера на лелята на Наташа. Никой не вдигаше и с известно закъснение осъзнах, че сигурно е на работа.

За всеки случай се обадих и у ДД, но както можеше да се очаква, Дарий не вдигна.

Върнах се при Пашка, седнах и почнахме заедно да гледаме приключенията на Розовата пантера.

В единайсет без петнайсет телефонът иззвъня, скочих и се полях с остатъка от сока.

— Ало? — каза в слушалката смътно познат женски глас. — Ким, ти ли си?

— Ало! — викнах. — Наташа! Наташа, чувам те! Къде си?

Тишина. Покашляне, след него малко обиден глас:

— Не съм Наташа. Даша съм, Ким, от автомобилния салон на Бе Ем Ве… Не ме ли помниш?

— Не, Даша, не те помня — изръмжах злобно и треснах слушалката.

— Идиотка — замърморих, докато се връщах в стаята. — Тъпачка нещастна…

— Ким? — обади се Пол и се надигна от гнезденцето си във фотьойла. — А къде е Наташа?

— Де да знаех — отвърнах и малко се поуспокоих. — Гледай си филмчетата там…

Но Пашка не се отказваше толкова лесно.

— Отиде ли си?

— Пашка, млъкни! Гледай видеото и мълчи.

Но той вече се беше смъкнал от фотьойла.

— Заряза те, нали? Отиде си?

Станах, мълчаливо го хванах под мишниците и го изнесох в антрето. Докато отключвах, той се разплака — дори не че точно заплака, а тихичко заскимтя и внезапно ми стана мъчно за него и ме хвана яд на мен си. Клекнах пред него и му казах сериозно:

— Не си отиде, Пашка. Откраднаха я.

Той моментално престана да скимти. Присвитите му обидени очи се ококориха учудено. Пашка ме погледна с надежда и попита:

— Извънземните ли?

— Не — отсякох. Ситуацията ставаше съвсем абсурдна. — Не точно извънземните.

И за десетина минути му разказах всичко. Опростено, разбира се, като пропусках повечето подробности и изобщо се стараех цялата тази история да прилича на приказка. Той слушаше като омагьосан, абсолютно забравил за подскачащата по екрана розова пантера.

— И не я пусна ли? — попита, когато свърших.

Поклатих глава.

— Не знам, Пол. Аз намерих само Дима… Индиана Джоунс де. Надявам се, че я е пуснал — защо му е? На него му трябва Чашата…

— Ким — каза Пашка. — Ти каза, че той е безсмъртен, нали?

Кимнах унило. Пашка се почеса по тила.

— А помниш ли филма за Малък Китай? Там също има безсмъртни, нали?

Кимнах пак. Съвсем машинално.

— И за да са безсмъртни, им трябваше кръвта на зеленоокото момиче. И на Наташа очите са зелени, видях аз…

— Какво?! — изкрещях и скочих. — Какво каза?

Той се уплаши и пак заскимтя. Хванах го за ръцете.

— Не реви де, не ти се сърдя. Какво каза за безсмъртните?

— Ама ти не го ли помниш филма? — Пашка вече като че ли се успокояваше. — Оня магьосник, дето беше в оная зала със статуите… и за да не умре, му трябваше кръв от момиче със зелени очи, а пък на онова на летището му бяха зелени и… Не помниш ли, нали го гледахме заедно…

— Стоп — казах. — Спомних си.

Представих си Наташа, просната на някакъв ужасен жертвеник, и над нея Хромия с огромен нож в ръка и как очите на кристалния Череп се наливат с пурпурен блясък… Кървавите жертвоприношения — задължителното за всяка черна магия. Как не се сетих веднага!

Най-вероятно вече беше късно. От момента, в който Хромия се беше докопал до Чашата, бяха минали шестнайсет часа — даже странно, че светът още не беше загинал. Но пък съдбата на света като цяло беше най-малкото, което ме вълнуваше в момента.

— Браво, Пашка — казах. — Аз изобщо не се сетих за това. Сега обаче трябва да си ходиш, понеже аз пък трябва да измисля как да я спася.

— Ами добре — каза той без особен ентусиазъм. — Нали обещах.

— Филмчетата ще ги догледаме друг път — обещах му и го изкарах от апартамента. Но още преди да превъртя ключа, той затропа и зарита по вратата.

— Ким — викна, щом отворих. — Да дойда с теб, а? И ще го хванем заедно тоя магьосник…

— Не, Пашка. Ще го хвана сам. А после ще ти разкажа всичко.

Той се нацупи.

— Добре. Обаче не забравяй, че не можеш да го победиш лесно. Трябва да има някакъв номер, той е хитър…

И най-после си тръгна.

Влязох и изключих видеото. Помотах се из апартамента. Нищо не ми идваше наум.

Наташа беше в беда. Онова, за което всъщност се досещах през цялото време, но ме беше страх да го призная — че Хромия не я е отвлякъл само за да ни шантажира, — стана ясно само след една-единствена фраза на малкото ми съседче. Ако се бях осмелил да го приема още веднага, нямаше да изгубя цели шестнайсет часа така бездарно.

Не разполагах с нито една следа обаче, нямаше нищичко, което да ми разкрие къде е Хромия. Той непрекъснато ни беше дебнал някъде отблизо, следил беше всяка наша крачка, дори се беше появявал на сцената лично — но все едно се беше материализирал от нищото. Беше контролирал положението още от самото начало. От момента на срещата ми с ДД в „Речни заливи“. От отиването ни в Малаховка и опита ни да вземем Черепа…

По дяволите! Как не се бях сетил досега?

Малаховка. Номер 27 на Втора Садовая. Тази виличка беше свързана по някакъв начин с Хромия. Може би дори беше негова, макар че това беше съмнително. Но че я беше избрал за експеримента си по някакви свои причини — в това не можеше да има съмнение. Във всеки случай засега това беше единствената ми следа. Не можех повече да седя и да чакам някой да ми се обади. Извадих от гардероба колана с кобура — нося го само в изключителни случаи, — сложих си го, проверих пистолета, проверих и колко пари имам, облякох си якето и излязох.

Вече цяло денонощие бях все с чужди коли и това май преставаше да ми прави впечатление. Във всеки случай, докато излизах на булеварда, изобщо не се замислих, че нямам нито талон, нито нищо. Тревожеше ме само едно: че арбалетът Нефритовият змей от вчера се намира в апартамента на ДД, а там можеше да се влезе съвсем лесно, стига да не се притеснява човек от Дарий. Така че първата ми работа беше да отида на Арбат. Дарий ме посрещна като пръв приятел, сложи тежките си лапи на раменете ми и дълго ме гледа с големите си сълзящи очи. Доколкото можеше да се съди, пазеше вярно поверения му имот, обаче все пак това положение не можеше да продължава вечно. Намерих в бележника до телефона номера на майката на ДД в Ленинград и макар хич да не ми се говореше с нея, го набрах.

Никой не вдигна обаче. С облекчение реших, че ще се обадя по-късно, взех арбалета от кухнята, затворих прозореца и балконската врата в другата стая и се наканих да тръгвам. Дарий заскимтя. Погледнах го — огромен, умен, тежки лапи, големи зъби…

— Добре, Дарий — казах. — Хайде. Разходка.

Той завъртя опашка като вентилатор и скочи върху мен. Успях да се отърва някак, отворих вратата и го пуснах на стълбите. Преметнах арбалета през рамо и хванах калъфа със стрелата в ръка. Чувствах се съвсем като идиот.

В колата сложих Нефритовия змей на задната седалка и го завих с някаква кърпа. Дарий се настани до него.

В Малаховка лесно намерих улицата, по която се клатушках само преди седмица (само или вече преди цяла седмица?) целият в кръв, и спрях колата пред къщата на номер 27. Тя все така изглеждаше съвсем необитаема и на градинската врата все така си висеше ръждясалият катинар. Но пък вратата на къщата срещу нея беше широко отворена и в градината на плетен стол седеше някакъв дебелак по бял мрежест потник и си киснеше краката в леген. Бутнах градинската портичка, влязох, спрях пред него и казах:

— Добър ден.

— Добър да е — отвърна той.

— Искам да купя вила — уведомих го.

Той кимна, сякаш това е нещо съвсем естествено.

— Онази отсреща — обясних. — Трети път вече идвам, обаче е все заключена. Собствениците не живеят ли тук?

Дебелакът вдигна ръка към устата си и след безкрайна прозявка каза:

— Трета година вече е празна. Стопанинът, Павел Александрович се казва, е болен.

— Павел Александрович ли? — попитах. — Павел Александрович Резанов?

— А, не. Павел Александрович Мороз, о.з. полковник. Много точен човек. Нали е бивш военен.

Изстинах. Следователят от Лубянка, разпитвал през петдесет и трета Роман Сергеевич по заповед на Резанов. Дядото на ДД ми го беше казал между другото, за да подчертае разликата му с гадния Резанов, а всъщност ми беше дал ключ, с който отдавна можех да съм отворил всички врати, ако не беше патологичната ми глупост.

— Имате ли телефона му? — попитах.

— Вървете при председателя — каза дебелакът. — Той се занимава с тия въпроси. През две къщи надясно, номер трийсет и три. Фьодор Кузмич се казва, Торобов.

— Благодаря ви — казах. — Надявам се да станем съседи.

Фьодор Кузмич Торобов се оказа дребен сух човечец с почерняла от слънцето плешива глава и пъргави остри очички на гризач. Само един поглед ми беше достатъчен да разбера, че е голям хитрец и че номерът с купуването на вилата няма да мине.

Затова, без изобщо да се представям, казах:

— Трябва ми домашният адрес на Павел Александрович Мороз.

Острите очички ме пронизаха някъде около диафрагмата, боднаха ме в лицето и се отместиха. Гласът на Торобов беше висок и писклив.

— Някакъв документ да ми покажеш?

Бавно извадих от джоба на ризата си стодоларова банкнота, навих я на тръбичка и като я чукнах с нокът, я пратих на пътешествие по зелената покривка. Дясната пъргава лапичка на Торобов пусна розовата на бели точки чаша слаб чай, стрелна се най-много на сантиметър напред и банкнотата изчезна.

— Котелническа улица номер петнайсет, вход Д, апартамент 83.

— Сигурен ли сте? — попитах малко объркан от толкова бърз отговор.

Торобов се намръщи.

— Ако не вярваш, провери. Ей я там домовата книга, на скрина.

Взех от скрина дебелата тетрадка с твърди корици и я отворих. На буквата М наистина имаше Мороз, Павел Александрович, и адресът му точно съвпадаше с току-що чутия. Имаше и телефон и веднага го запомних.

— Благодаря ви — казах. — Завиждам ви на паметта.

— То само тя ми остана — кисело отвърна Торобов.

Кимнах многозначително и излязох, усещах как острите му очички сега ме пронизват в гърба.

— Връщаме се в Москва — казах на Дарий, докато сядах зад волана.

Той не възрази.

Блокът на Мороз беше от сталинските „небостъргачи“ — зъбчатите му контури се очертаваха на фона на ясносиньото небе. Паркирах, заключих Дарий в колата и тръгнах да търся вход Д. Отвътре сградата беше още по-мрачна, отколкото отвън. От полутъмния, огромен като пещера вестибюл тръгваха коридори, стълбища, имаше десетки врати. Попитах портиерката на кой етаж е 83-ти апартамент, качих се в асансьора и той с трополене и скърцане потегли.

Бях попаднал в странен свят — свят на задгробна помпозна архитектура, стари механизми, изсечени сякаш в скала пещери, наподобяващи човешки жилища. Позвъних. Отвори ми четирийсетина годишна жена с уморено неизразително лице, облечена в нещо сиво — изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда човек, който живее в такъв пещерен дом.

— Добър ден — казах. — Аз съм от организацията за хуманитарна помощ. Тук ли живее Павел Александрович Мороз?

Едва успявах да говоря спокойно и възпитано. В гърдите ми силно тиктакаше огромен неумолим часовник.

— Добър ден — отвърна жената равнодушно. — Да, тук. Но той е болен. От социални грижи вече идваха.

— А, те са други. — Насилих се да се усмихна. — Аз съм от комитета за защита на правата на възрастните. Павел Александрович в болница ли е?

— Не, изписаха го преди три седмици. Заповядайте, влезте.

Прекрачих прага и се озовах в голям, почти кръгъл вестибюл. Таванът беше поне на четири метра. Жената ми посочи някакви чехли със смешни помпони, отдръпна се да ги обуя и каза:

— Няма смисъл да го държат в болницата повече. С нищо не могат да му помогнат. Идва сестра да му бие инжекциите, но… — Махна с ръка. — Докато е млад, човек не мисли какво ще е на старини…

Кимнах съчувствено и попитах:

— Може ли да го видя?

Тя се поколеба, но като добавих в погледа си още малко съчувствие и разбиране, все пак каза:

— Но само за мъничко, моля ви… Трудно му е да говори… ще видите сам…

Обърна се и тръгна по някакъв почти тъмен коридор. Последвах я. Тя отвори една врата и ме покани да вляза.

Спрях на прага на дълга тясна стая — спрях, защото усетих рязката болнична миризма на близка смърт. Така миришеше и в апартамента на ДД в нощта, когато Стрелата на мрака порази Роман Сергеевич. Само че тук се усещаше и слаб, но ясно доловим оттенък на разложение — на разлагане на все още жива човешка плът.

— Влезте — повтори жената в сиво по-настойчиво.

Влязох.

На обикновен войнишки креват, завит с грубо одеяло, лежеше съсухрен до жълто старец с рядка сплъстена побеляла коса и гъсти сиви вежди. Лявото му око беше цялото бяло от перде, но дясното ме следеше напрегнато.

— Добър ден, Павел Александрович — казах.

Бившият следовател от държавна сигурност не отговори. На жълтеникавата калъфка на възглавницата му, от дясната страна на главата; имаше някаква черна кутийка.

— Татко, младежът е от хуманитарната помощ — каза жената. — Сигурно иска да провери дали си си вкъщи, а не в някой старчески дом.

Старецът отвори уста и черната кутийка каза с нежив глас:

— Излез, Лида… Излез.

— Но, татко…

Здравото око на стареца бавно се затвори. Жената излезе и затвори вратата.

Останахме сами в пропитата с миризмата на смърт и страх полутъмна задушна стая. Мороз не каза нищо, може би си пазеше силите. Направих две крачки към леглото и седнах на дървеното столче до него, като без да искам закачих с крак някакво емайлирано легенче.

— Павел Александрович — казах. — Не съм от хуманитарната помощ. Дойдох да поговоря с вас за Резанов.

— Резанов умря — с мъртъв глас отговори апаратът на възглавницата.

— Жив е — възразих. — Може би сега не се казва Резанов, но е жив и изобщо не се е променил от петдесет и трета година насам.

Старецът мълчеше, черното му внимателно око се взираше неспокойно в мен изпод гъсталака на веждата.

— Известно ми е, че тогава, през петдесет и трета, ви е бил началник — казах аз. — Известно ми е, че по негова заповед сте разпитвали археолозите, които са работили в Тува, и сте се опитвали да разберете дали знаят нещо за Чашата. Освен това знам, че той е използвал за свои цели вилата ви в Малаховка, при това съвсем наскоро. Искам да ми кажете къде и как мога да го намеря. Трябва да го намеря — и то бързо. Няма да си тръгна, докато не разбера от вас къде се крие.

— Резанов умря — изграчи черната кутийка.

Старецът затвори дясното си око. Станах, отидох до затворената врата и я залостих с подпряния до нея старовремски бастун.

— Виж какво — казах след това. — Нямам време. Ако се инатиш, мършо с мършо, ще те удуша още преди някой от домашните ти да се е усетил. Ясен ли съм, Мороз? Не ми се ще да го правя, но ти просто не ми оставяш избор. Къде е Резанов?

Изнемощялата му ръка, цялата на петна от екзема, се измъкна изпод одеялото и запълзя по стената към черното копче на звънеца. На три сантиметра от него я хванах и я сложих на одеялото.

— Няма да стане — казах бавно. — Ще те убия, ако не ми кажеш къде се крие Резанов. Той ми трябва, разбираш ли? Трябва ми на всяка цена.

— Убий ме — каза черната кутия.

Не знаех какво да кажа. Не можеше да се разбере блъфира ли Мороз, или не — изкуственият глас нямаше никаква интонация.

— Уморен съм — равнодушно бръмчеше Мороз. — Вече година как не ми дават да умра. Боли ме. Нямам изход. Убий ме.

Стиснах го за крехките рамене и го раздрусах.

— Гад! — изсъсках в лицето му. — Проклета мръсна умираща гад! Къде е Резанов? Къде е господарят ти, твар такава?

Главата на стареца се люшкаше, от устата му излизаше някакво хъхрене заедно със зловонна миризма. Не се сетих веднага, че всъщност говори — чак после чух механичния глас на кутийката и го свързах със звуците, които излизаха от гърлото на бившия следовател от Лубянка.

— Защо ти е Резанов? — повтори мъртвият глас.

Бутнах го на възглавницата и той остана да лежи безводно и неподвижно като захвърлена мека играчка.

— Отвлече приятелката ми — казах сухо. — Така или иначе ще го намеря и ще го убия, но ако ми помогнете, може би ще успея да я спася.

— Не можеш — каза гласът все така безстрастно. — Той е безсмъртен.

Смаях се.

— Откъде… откъде знаете?

Устата на стареца се отвори, от кутийката се разнесоха отвратителни стържещи звуци — Мороз се смееше.

— Аз съм офицер от държавна сигурност. Ние не бяхме простаци… както си мислят днешните палета…

Натиснах копчето на касетофона в джоба си и без да обръщам внимание на вонята, се наведох по-близо до него.

— Когато разстреляха Берия — продължаваше апаратчето, — Резанов беше арестуван… Той беше дясната ръка на Кобулов… И него трябваше да го разстрелят, но не го разстреляха…

Мороз замълча, мъчеше се да си поеме дъх.

— Мен ме преместиха… Върнах се в Москва чак след като свалиха Хрушчов… Видях Резанов на улицата, случайно… Изобщо… не се беше променил…

Търпеливо загледах как се навежда над легенчето, как се тресат раменете му, слушах давенето и хъркането му. Развалина, воняща жалка развалина…

— Още тогава виждах, че в него има нещо особено… Ужасните хора бяха много. А той беше… неразбираем… Нямаше желания. Нямаше страсти. Не се интересуваше от жени. Пиеше, но не се напиваше… В него нямаше… живот.

— И смърт — казах аз.

— Да… И смърт. Но тогава още не го знаех. Разбрах го чак по-късно, през осемдесета година…

— През осемдесета?

— Да. Той дойде при мен. И ми каза новото си име.

— Кажете ми го.

— Няма смисъл — бръмчеше кутийката. — Сега сигурно е друго… Но аз не очаквах, че ще дойде при мен. А той дойде. Напомни ми. За договора.

— Какъв договор? — попитах бързо и хвърлих поглед към вратата.

— Договорът с дявола — отговори механичният глас. — Резанов не е човек. Той е дяволът.

Съсухрените жълти пръсти стиснаха края на одеялото.

— Аз вече бях остарял. Мускулите ми се стопиха, йод сутрин… А Резанов — същият. Силен, хищен, опасен. И се сетих, че е безсмъртен.

— Той защо дойде при вас?

— За Чашата — изстърга гласът от кутийката. — Още търсеше Чашата. Искаше списъка на всички археолози. Аз го бях намерил. Онзи младия, сина на Сергей Лопухин. Беше си сменил името…

И пак се закашля. Пак зачаках търпеливо да се справи с разтърсващите тялото му спазми.

— Намерих го — повтори Мороз. — Но тогава вече знаех защо Резанов търси Чашата. И не исках да попадне у него…

— Откъде знаехте? — попитах бързо.

— Оххх… Пенсионерите имат много време… След като видях Резанов, на улицата имам предвид, се разрових в старите си материали… Стана ми интересно… И почнах да чета…

Задъха се и посочи страдалчески със здравото си око към едно шишенце с бели хапчета на шкафчето до леглото. Отпуших го, изтръсках в шепата си две и като преодолях погнусата си, ги сложих на почернелия му подут език.

— Много съм чел аз… Още от млад знам перфектно немски. В една немска книга прочетох легендата за Граала и злия демон Нирах… И колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че Резанов е дяволът. А аз бях слугата на дявола.

Млъкна и затвори здравото си око. Погледнах си часовника. Говорехме вече петнайсет минути.

— Павел Александрович — казах, — наистина нямам време. Чашата е у Резанов и той може във всеки момент да ни прати в ада. Кажете ми къде се крие, моля ви.

Мороз мълча цяла минута. За тази минута мислено три пъти го разкъсах на парчета. Накрая заговори:

— Не. Не във всеки… оххх… извинете… Само по пълнолуние. Чашата отдава силата си само когато пълната луна свети точно над нея… над човека, който владее и трите съкровища.

— И за съкровищата ли знаете? — въздъхнах уморено.

— Знам — отговори кутийката. — Някои неща от книгите, други от делото на Резанов… Всички ни следяха и се следяхме… Черепът, Короната, Чашата — трите ключа към Силата… И аз избягах. Не му дадох Лопухин и се върнах в Чита. И се разболях.

Жълтата ръка помръдна.

— Дъщеря ми… ме доведе в Москва и Резанов дойде в болницата. Каза, че болестта била… наказание за неподчинението ми. Каза, че ще ме излекува, ако му кажа всичко за археолозите. И аз му казах… Той ме излъга. Не ми мина. И ще отида в ада.

Пак се засмя — черната кутийка избълва поредната порция дразнещи ухото звуци.

— Аз, слугата, на дявола, исках да застана на страната на бога… Не става така. Той ще получи Чашата, звездите в небето ще спрат и Луната ще настигне Слънцето. И ще падне нощ, последната безкрайна нощ…

— Той вече получи Чашата — напомних му. — Но ако успея да го намеря, преди да почне ритуалите си, ще го убия.

— Той не може да бъде убит — каза мъртвият глас.

— Може — възразих. — И аз съм единственият, който знае как може да стане това; Каза ми старият Лопухин, археологът. Но Резанов го уби. А после прати при него сянката си и го разпита, вече мъртъв.

— Не може да го е разпитал — каза Мороз.

Усмихнах се криво.

— Как да не може? Нали стана почти пред очите ми.

— Глупости — безстрастно каза черната кутийка. — Резанов може да, разпитва мъртвите. Но затова му е нужен Черепът, а Сянката няма власт над Черепа. Излъгал те е.

Все едно ми изкараха въздуха.

— Но нали миришеше на озон… И главата на трупа се беше преместила… И очите…

— Излъгали са те — повтори Мороз. — Не знам защо… Хванал си се на евтин номер.

Защо ли? Вече много добре знаех защо.

Роман Сергеевич беше разчитал, че Хромия няма да го убие, понеже няма да може да го разпита — нали около него винаги имаше хора. Но Резанов беше надхитрил и него, и нас. Беше пратил Стрелата на мрака и беше инсценирал разпитването на трупа. И ние се уплашихме и хукнахме да спасяваме Чашата. А точно това беше искал Хромия: и ни беше издебнал и я бе взел.

— Няма да успееш, момче. Но можеш поне да опиташ.

Мороз се вкопчи в леглото и с нечовешко усилие надигна глава.

— През осемдесета го проследих… И точно както си мислех, той живееше под земята.

— Защо сте мислели така?

— Злите демони мразят светлината. В кабинета му на Лубянка завесите винаги бяха дръпнати, в жилището му също… През осемдесета го проследих до Обект 66.

— Какво е Обект 66?

— Подземна база на държавна сигурност… Пет или шест нива… не знам точно. След Берия я запечатаха. По времето на Серов унищожиха документацията. Резанов се беше заселил точно там…

— Как така ще се засели, след като обектът е запечатан?

— Сега това е просто изоставена къща насред гората. — Гласът от апарата беше все така равномерен, но по лицето на Мороз си личеше, че говори с последни сили. — Резанов е открил вход към долните нива… Видях как се скри в развалините. И тунела видях… Това е в гората, на запад от Истринското водохранилище. Обект 66 е точно на десет километра от село Лопотово, между шосе четири и шосе дванайсет…

— Сигурен ли сте, че Резанов сега е там? — Гласът ми трепереше.

— Не — отсече старецът. — Човек не може да е сигурен в нищо, когато си има работа с дявола… Той е като призрак, появява се ту тук, ту там. Преди две нощи дойде тук… мина през затворената врата… каза, че почти бил постигнал целта си. Попитах го намерил ли е Чашата. Той се разсмя и каза, че все едно вече му била в ръцете. И добави, че било благодарение на мен… Помолих го да ме спаси. Той каза, че съм си заслужил наказанието. Тогава го помолих да ме убие. Той пак се разсмя и каза, че му е все едно дали ще умирам още седмица, или цяла година. Разликата е само една, така каза, ти умираш, а аз не. Той е безсмъртен.

Тънките му пръсти стиснаха китката ми.

— Намери го, момче — бръмчеше тенекиеният глас. — Намери го и ако можеш да го убиеш — убий го. Ако не можеш… кажи му, че Павел Мороз, слугата на дявола, го проклина преди смъртта си. Убий ме, момче…

— А пълнолунието? — попитах и си издърпах ръката. — За пълнолунието истина ли е, или само легенда?

— Така пишеше в книгата. Сега направи това, с което ме плашеше, глупако. Само гледай да е бързо… Нали съм твар, гад, палач…

— Извинете — казах и станах, — но не мога. Сбогом…

— Стой! — изпращя черната кутия.

Пак ритнах легенчето, без да искам, и спрях.

— Тунелът, глупако! Той е в мазето. До лявата стена на пода има три скоби. Като дръпнеш средната, се вдига капак. Уж е циментиран, но не е. Това е входът за надолу… И има стълби…

— Благодаря ви — казах искрено. — И ми простете, моля ви.

Махнах бастуна и изскочих от стаята. От гадната миризма ми се виеше свят. Отнякъде изскочи сивата жена и се нахвърли върху мен едва ли не с юмруци.

— Не ви е срам! — засъска. — Нали ви предупредих, че му е много трудно да говори… Вие сте нахалник, да, невъзпитан нахалник!

Отместих я с ръка и тръгнах да излизам, но внезапно спрях и се обърнах.

— Къде ви е телефонът?

— Какво?! — Тя ме гледаше невярващо. — Що за простащина?! Не стига, че идвате, без изобщо да се обадите предварително…

— Млък! — викнах. — Къде е телефонът? Веднага!

Тя онемя. После вдигна ръка и посочи една врата.

Влязох, вдигнах слушалката и набрах справки.

Благодарих, затворих и набрах пак.

— Обсерваторията на Московския университет — каза ленив женски глас в слушалката.

— Ако обичате — почнах като скоропоговорка (време, нямаше време!), — бихте ли ми казали кога е следващото пълнолуние?

— Какво? — Женският глас се оживи.

— Пълнолунието — повторих отчаяно. — Нощта, когато луната е кръгла. Най-близкото кога е?

— Момент — каза гласът.

Зашумоляха някакви листа. Сивата жена ме гледаше от прага любопитно, но и уплашено, както се гледа опасен луд.

— Охо! — Женският глас изхихика доволно. — Обаждате се тъкмо навреме. Най-близкото пълнолуние е тази нощ. Освен това днес се очаква частично лунно затъмнение. Ако имате телескоп…

Затворих.

Беше седем без двайсет. Стигнах до колата за минута и половина. Дарий се беше промушил на предната седалка и спеше, отпуснал голямата си глава на моето място. Избутах го, извиних му се и потеглих.

Карах възможно най-бързо. Не можех да попреча на червения вече кръг на слънцето да се спуска все по-ниско на запад.

На северозапад от река Истра почваше поле, над което вече се полюшваше призрачна мъгла. Слънцето наполовина се беше скрило. На два-три километра отляво на шосето чернееше гора, към която водеше разбит асфалтов път. Завих по него. Някъде напред покрай пътя се прибираха крави — гърбовете им блестяха под последните слънчеви лъчи. Зад мен бавно, в облак прах, се подрусваше бяло жигули. Кротка и мирна картина в благословените околности на Москва — само няколко часа преди края на света.

Намалих, за да не сгреша в определянето на нужното ми място. Ако оттатък дърветата пътят, по който карах — шосе 12, — се пресечеше с още един — шосе 4, значи точно тук, в тази гора, се криеше тайнственият Обект 66. Ако не…

Тази гора беше. След малко излязох на другото шосе и видях, че нататък гората се разширява на северозапад. Погледнах картата. Десет километра на запад от Лопотово… Да, значи карам от тази страна на гората и търся отбивка…

Скоро я видях и слязох да я огледам: стар път, посипан с борови иглички — значи никой отдавна не беше карал по него. Нямаше начин да не е пътят за Обект 66. Бялото жигули ме задмина и се скри зад завоя. Стана съвсем тихо и в тази тишина се качих в колата, завъртях волана и подкарах под свода на гората.

Видях къщата след петнайсет минути, когато вече бях изгубил всякаква надежда. По-точно първо видях ограда — порутена, от изронения бетон стърчаха арматурни железа. А зад оградата сивееха някакви стени.

Спрях достатъчно далече от високите черни отворени врати. Можех да вляза и с колата, но не исках шумът й да предупреди Хромия — ако беше тук, разбира се.

Слязох и първата ми работа беше да пусна Дарий — неговата първа работа пък беше да препикае първия попаднал му бор.

Взех арбалета и калъфа със стрелата, извадих фенерчето от жабката, проверих пистолета — и бях готов.

Беше тихо. Небето между боровете бързо потъмняваше. Откъм развалините не долиташе нито звук. Наместих на рамото си тежкия неудобен арбалет и тръгнах към къщата.

От нея бяха останали три стени, парче от междуетажната плоча и едва крепяща се част от покрива. Висеше голямо парче ръждясала ламарина. Стените бяха изподраскани с мръсни думи и рисунки, на пода имаше останки от поне три огнища, в един ъгъл беше проснат мръсен раиран дюшек. По всичко личеше, че развалините се използват от момчетата от съседните села като местен клуб.

Тук няма никой, помислих си неочаквано спокойно. Хромия е все така недосегаем, крие се неизвестно къде и чака часа си. А му оставаше да чака съвсем малко: след час, най-много час и половина, щеше да стане съвсем тъмно и луната, която вече изгряваше, щеше да става все по-ярка и колкото по-ярка ставаше, с толкова по-голяма сила щеше да се изпълва Чашата…

Мазето, сетих се. Мороз беше казал, че люкът за тунела е в мазето.

— Дарий — изкомандвах. — Мазето. Търси мазето.

Кучето ме погледна, заобиколи единия отдавна изгаснал огън — в центъра на черния кръг беше забучено гърло от счупена бутилка — и се скри зад стената. Тръгнах след него и видях врата — метална, боядисана с олющена зелена боя. На вратата със спрей беше изрисуван знакът на хипитата и под него пишеше: „Льоха е пич“. Дарий беше клекнал и внимателно четеше написаното.

— Браво, добро куче — казах тихо и го потупах по главата.

Извадих пистолета от кобура и натиснах вратата с лявата си ръка. Не натиснах силно, но тя се отвори. Лъхна ме на влага. Направих крачка напред и арбалетът се закачи за касата. Изругах тихо и го наместих на рамото си. Перспективата да обикалям в тъмното с това неудобно и тежко чудо на гръб ме радваше все по-малко и по-малко. Дарий се промуши покрай мен и изчезна напред. Поколебах се за секунда, извадих фенерчето, светнах и го последвах по стъпалата надолу.

Колкото и да е странно, боклуци имаше само близо до вратата. По-нататък беше сравнително чисто: в лъча на фенерчето лъщяха парчета стъкло, по пода се бе посипал цимент. В мрака над малкото островче електрическа светлина минаваха дебели тръби. Някъде монотонно капеше вода. Светнах и към стените, за да определя приблизително размерите на помещението, и като се мъчех да стъпвам тихо, тръгнах към южната.

И там наистина имаше три ръждясали, влажно проблясващи в лъча на фенерчето скоби. Всяка беше на цилиндрична платформа, като платформите бяха залети с цимент. Малко под ръба на средната платформа обаче се виждаше тънка черна линия.

Люкът.

И ако се съдеше по липсата на циментов прах отгоре, скоро беше отварян.

Дарий заръмжа. Внимателно свалих арбалета от рамото си и го сложих на пода. Прибрах пистолета в кобура и хванах черната скоба…

Люкът послушно се надигна. В лицето ме лъхна сух топъл въздух — някъде долу работеше вентилационна система. Вдигнах го още малко, после го пуснах. Стана ми страшно.

Не мога да обясня от какво точно се уплаших, но няколко минути клечах на цимента до платформата и треперех от страх, не можех да се заставя да го отворя. Накрая събрах кураж и се изправих. Какви бяха тия глупости? Какво ми ставаше?

Отворих люка с едно движение, наведох се над шахтата и светнах надолу с фенерчето. Най-обикновена шахта, дълбока около три метра, с метални скоби по стената. Подът долу блестеше — явно и той беше метален. Не се виждаше нищо друго. Прошепнах на Дарий да стои мирен и се вмъкнах в шахтата.

Нямаше как да сляза, освен с лице към стената и всеки момент очаквах удар в гърба. Но не стана нищо такова и леко скочих от последното стъпало на пода на подземния коридор. По стените се виеха дебели жици, нисък проход с луминесцентни лампи по тавана се спускаше някъде надолу. Никакви следи от Хромия. Никакви следи от Наташа.

Пак се качих по скобите и без да се измъквам целия от шахтата, хванах Дарий за дългата козина и го задърпах към мен. Той се опъваше и не щеше, но успях да го метна на гръб и пак слязох в шахтата, като го държах с една ръка.

— Видя ли, че не е страшно — казах му, докато го свалях на пода. Той все така глухо ръмжеше. — Сега ще търсим Наташа. Наташа. Помниш ли я? И човека, който уби стопанина ти.

Дарий направи няколко колебливи крачки в тунела и спря.

— Какво има пък сега? — Говорех не толкова на него, колкото за да успокоя себе си. — Голяма работа, един тунел… Ние нали си имаме тайно оръжие…

И изругах. Арбалетът беше останал горе. И до него в калъфа си беше стрелата с острието на име Жилото.

— Чакай тук — казах на Дарий и пак се закатерих нагоре. Докато се изкачвах, осветих с фенерчето часовника си. 21:05. Няма време, помислих си. Няма да успея.

Излязох от люка, взех арбалета, преметнах го на гръб и го нагласих така, че да не се закача за стените на шахтата, когато тръгна пак да слизам. После се наведох да взема калъфа със стрелата. От шахтата долетя лаят на Дарий. Изправих се и усетих как в гърба ми опира твърдото дуло на пистолет.