Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (6)

Момичето със зелените очи

Москва, Алексеевска, 1990-те

Преди лягане взех някои предпазни мерки: запънах вратата с любимото ми парче водопроводна тръба, проверих всички прозорци, пъхнах пистолета си под възглавницата, а под дивана, за всеки случай, нунджакото. Спях нащрек, готов за изненади от всякакъв род и вид, така че не се учудих кой знае колко, когато осъзнах, че съм клекнал гол и с пистолет в ръка до звънящия телефон. Кошмарът не искаше да ме пусне, но все пак съобразих, че трябва да вдигна, долепих слушалката до ухото си и казах тъпо:

— Да?

Чувах само съскане и пращене и тъкмо да кажа: „Ало, не ви чувам“, през съскането и пращенето долетя тънък познат глас, който повтаряше безнадеждно:

— Ало… ало… ало…

— Наташа! — викнах и посегнах да изтрия от лицето си остатъците от кошмара, но успях само да си ударя лошо веждата с пистолета. — Наташа, чувам те, казвай!

Няколко секунди слушалката пак само съскаше, после далечният глас на Наташа каза:

— … от Новосибирск… днес кацам… ще ти се обадя след два следобед… Вкъщи ли си?

— Да! — изкрещях в отговор. — Разбира се, че ще съм вкъщи! С кой полет идваш?

— Какво? — попита тя и връзката прекъсна.

Известно време слушах тъпо сигнала, после затворих и хвърлих пистолета на дивана.

— Уф! — И разтърках подпухналото си лице. — И това ако е живот…

Беше девет сутринта — ранно утро за мен. При други обстоятелства щях да поспя с удоволствие още два-три часа, но пристигането на Наташа правеше обстоятелствата извънредни. Така че се надигнах с пъшкане и тръгнах към банята, за да се приведа в приличен вид.

Пъшках по-скоро проформа — болката от ухапванията и ударите, колкото и да е странно, почти беше изчезнала, но пък се чувствах като разглобен. Мразя да се чувствам така. Свикнал съм да се чувствам млад, здрав и силен, а не стара развалина. Но за да престана да съм стара развалина, трябваше като минимум да редувам няколко горещи и няколко ледени душа, а с всичките тия превръзки, бинтове и лейкопласти просто нямаше начин.

Не му мислих много, а ги смъкнах — раната на крака я напъхах в един найлонов плик — и пуснах душа. Усещанията бяха противоречиви и хем охках, хем се смеех на глупостта си, но след петнайсет минути старата развалина се превърна в закален, макар и покрит със стари и нови белези ветеран. Огледах се критично в огледалото, лепнах си няколко лейкопласта на най-досадните драскотини и отидох в кухнята да си направя кафе.

Душът ме направи човек, а две чаши кафе — разумен човек. Обадих се на летището и попитах за пристигащите полети от Якутск през Новосибирск. Бяха два и с помощта на елементарни изчисления установих, че Наташа каца в един и половина.

Прецених с колко време разполагам. Оказа се, че със съвсем малко. Въпреки че кракът ме болеше, се понесох из апартамента като вихрушка, за да въведа онзи образцов ред, който цял живот си остава за мен недостижим идеал: оправих дивана, избърсах прахта от екрана на телевизора, прибрах излишните обувки от антрето, изхвърлих боклука и струпах на балкона цял куп празни шишета, като не забравих да ги маскирам с една виетнамска рогозка. Отворих хладилника. Беше почти празен, но яйца, шунка и домати имаше — а точно това са компонентите за коронното ми блюдо. Бързо теглих една прахосмукачка на килима, за да не остане и следа от обущата на оня гаден тип, и пак погледнах часовника. Засега се вписвах във времето:

Отношенията ни с Наташа са доста странни. Виждаме се рядко и всеки път се побърквам от радост, когато тя се връща от безкрайната си тундра, но същевременно нито за миг не забравям, че ме очаква адски трудно изпитание и че следователно трябва да съм крайно съсредоточен, като пред схватка, и готов за всякакви неочаквани изненади, и да не се изложа с думи и действия, и изобщо да съм неотразим, умен и уверен в себе си, но най-важното — да не направя някоя идиотщина!

И естествено, че почнах с идиотщина. Стоях до вратата на пристигащите, стиснал с потната си ръка букет клюмнали от жегата неугледни рози, и естествено, Наташа ме подмина, без изобщо да ме погледне. Догоних я, изпреварих я, тикнах розите в ръцете й и изтърсих:

— Ама ти такова значи… изобщо не гледаш…

Стопроцентов радостен идиот, нали?

— Ким! — възкликна Наташа (от изненада явно не обърна внимание на изисканото ми приветствено слово). — О, розите са прекрасни!… Как разбра кога кацам?

— Служебна тайна — отвърнах важно и я целунах. — Много ли багаж имаш?

— Страх те е да не се изсипеш, а? Мързелан такъв! Само този сак. Хващай го — и към рейса.

— Моля, моля! — Взех сака и казах като Джеймс Бонд: — Никакви рейсове. Чака ни ройс. Ролс-ройс.

Сакът беше лек, а липсата на друг багаж означаваше, че Наташа си идва за малко. Жалко.

Излязохме и я поведох към такситата.

— Защо още нямаш кола? — попита разочаровано Наташа. — Нали каза, че заплатата ти е голяма.

— Защото колите и алкохолът са несъвместими — отвърнах. — Какво искаш, да блъсна някого и да го лежа ли?

Погледът, с който ме възнагради, изразяваше мнението й за така нареченото ми остроумие по-добре от всякакви думи.

— Алкохолик нещастен — все пак добави тя.

Когато таксито ни спря пред къщи, се постарах да се реабилитирам — подадох й ръка и гордо я преведох покрай окупираната от съседските бабички пейка до входа. С повечето съм в приятелски отношения, така че те я огледаха съвсем доброжелателно.

— Даде им занимавка — засмя се Наташа, щом влязохме. — Да обсъждат новото ти гадже.

— Ха, ново! — измъкнах се от коварния капан. — С тебе ходим от година и половина.

За тази година и половина обаче едва ли се събираха и две седмици да сме били заедно. Наташа си идваше от ледената тундра за по два-три дни, а единствения път, когато си взе отпуска, аз бях в болница далече-далече на юг с мозъчно сътресение; пак добре, че тя не знаеше за това.

— Задълго ли си идваш? — попитах я в асансьора.

Стояхме притиснати един към друг, усещах твърдите й малки гърди под тясната й тениска и ми се искаше асансьорът да се качва до осмия етаж поне цяло денонощие.

— Завинаги — отвърна тя малко дрезгаво и облиза пресъхналите си устни.

Бях толкова запленен от гледката, че не загрях веднага какво ми казва.

— Как така завинаги? — попитах объркано. — Напусна ли?

Тя притвори клепачи.

— Ами… почти.

Крайно време беше да стане и нещо хубаво след всичките тия песове и неканени гости.

Пашка беше на бойния си пост. Ако малко преди обяд не бях видял, че вратата им е затворена, човек можеше да си помисли, че стърчи тук от вчера.

— Запознай се — казах на Наташа. — Това е Пол, мой съсед. Пол, това е Наташа.

Пашка се засрами, наведе глава и съсредоточено почна да копае плочките на коридора с десния си пантоф.

— Много е смешен — каза Наташа, щом влязохме в апартамента ми.

Внезапно се сетих нещо, излязох в коридора и попитах строго:

— Пашка, ти вчера дълго ли стоя тук?

— Аха — дълбокомислено отговори той.

— Видя ли един човек да излиза от къщи, след като аз се прибрах?

— Тц — убедено каза Пашка.

— А видя ли някой да идва вкъщи, докато мен ме нямаше?

Той завъртя глава, че не е — разпитът очевидно му беше досаден, — и после попита:

— Тая ти е гаджето, а? — Запъна се малко на „гаджето“, обаче иначе го каза храбро.

— Какви са тия думи, Пол? — попитах все така строго. — Наташа ми е приятелка, ясно?

Не му пролича да е схванал разликата.

— Хубава е — каза флегматично и си бръкна в носа. — Със зелени очи…

— И аз я харесвам — признах. — Заповядай довечера да пием чай тримата, искаш ли?

— Може — отговори той уклончиво.

Пашка е любимецът на целия вход и понеже вечно стърчи на стълбите като безпризорен, всички го канят на гости и го тъпчат с бонбони, от което пък той е вечно изринат.

Намигнах му и се прибрах. Наташа стоеше пред огледалото и държеше водопроводната тръба, с която запъвах вратата.

— Това за посрещане на гостите ли е? — попита и се намръщи.

— Стига де — опитах да се оправдая. — Взел съм я за банята, трябва да сменя тръбата под казанчето, понеже тече и…

— Да бе — каза тя, размаха тръбата като палка и влезе в стаята.

Настигнах я, прегърнах я и я обърнах към мен. Тя се намръщи.

— Ким! Идвам от път, уморена съм и съм гладна. Не избързваш ли малко?

— Изобщо — казах. — Не сме се виждали почти четири месеца. Сто и шест дни, броил съм ги. И всеки от тези сто и шест дни исках да съм с теб. И сега идваш и ми казваш, че съм бил избързвал!

Тя се засмя.

— Лъжльо! Ти си имаш милион жени и изобщо не си се сещал за мен. Винаги мислиш само за онази, която е с теб в момента. Знам те аз какъв си…

Не обичам да се оправдавам и не обичам да лъжа. Успях някак да спра ръцете си да не слизат по-надолу от кръста й и почнах, все едно чета доклад:

— В Москва живеят около четири милиона лица от женски пол. Ако се абстрахираме от малолетните и бабичките, остават около два. Ако следваме твоята логика, сред жените, които имам, има кривогледи, слепи и куци, да не говорим за парализирани и доказано малоумни. Мога да заявя с пълно основание, че това, което твърдиш, е клевета.

Тя се дръпна от ръцете ми.

— Не е смешно.

Аха, значи не беше майтап. Тя просто искаше да сме наясно — сега и веднага, съвсем в неин стил.

— Ох — въздъхнах. — Просто се опитвах да ти обясня, че не си права. Непрекъснато мислех за теб. Чаках те, виках те, жадувах те. И ето те тук, и съм щастлив, страшно съм щастлив и затова дрънкам глупости. Така че не им обръщай внимание, а кажи — какъв коктейл предпочиташ по това време на денонощието? Ох, извинявам се, нали каза, че си гладна!

— Гладна съм — бързо отговори тя и се усмихна. Олекна ми — хитрият Ким пак се беше измъкнал от всички капани, клопки и примки. — Шунка с яйца и домати. Става ли?

— Няма проблем — отговорих и я целунах по ухото. Тя се дръпна недоволно. — Ти си почини, ако искаш си поиграй на компютъра, можеш и анимация да си пуснеш, знаеш как, нали?

— Действай! — заповяда Наташа.

Отдадох чест и тръгнах със строева крачка към кухнята.

След пет минути вкарах през вратата масичката на колелца и обявих тържествено:

— Моля, заповядайте. Обядът е сервиран.

— Много си готин! — възкликна Наташа и огледа оценяващо омлета. — Ще взема да се омъжа за теб. Ако не друго, поне ще ме изхраниш, нали?

— Ами пробвай — отговорих скромно. — Винаги можеш да дадеш на заден.

Всъщност сърцето ми подскочи — Наташа за пръв път говореше за брак: нещо, което ме вълнуваше отдавна, но към което тя като че ли беше съвсем равнодушна.

И сега също наглед равнодушно почна да яде (аз изобщо не можех да преглътна нито хапка), после вдигна към мен леко дръпнатите си малахитови очи и каза сериозно:

— Ще пробвам.

Винаги съм си мислил, че чудесата стават точно така — съвсем просто и обикновено. Забавих се малко все пак — понеже устата ми вече беше стигнала до ушите — и възкликнах:

— Обичам те!

Милион пъти са им казвали на мъжете да не издават чувствата си пред жените. Ако се бях държал спокойно и сериозно като нея, нямаше да изглеждам глупак. Обаче идиотската ми усмивка, бликащата отвсякъде радост и така нататък характерни черти на изперкал от щастие кретен очевидно я наведоха на мисълта, че няма да е зле да ме поизмъчва още мъничко. Така че тя се усмихна и почти повтори одевешните си думи:

— Според мен малко прибързваш.

И тук вече не издържах. В края на краищата и аз имам нерви, въпреки че много хора го забравят. Бутнах масичката към стената, скочих върху Наташа и я натиснах във фотьойла. Известно време тя се бранеше и обясняваше, че била уморена, обаче аз бях глух и безмилостен. След час диванът не приличаше на нищо, а ние лежахме на мекия килим и нямахме сили да се надигнем.

— Целият си в шунка и яйца — каза Наташа. — Варварин.

— Да бе, ти пък не си — върнах й го.

Тя ме погали по бузата с мъничката си длан и каза нежно:

— Варварин! Звяр! Звярът ми той…

Захапах на игра ръката й. Кожата й беше суха и леко грапава и миришеше, кой знае защо, на бор.

— Защо имаш толкова белези, Ким? О, имаш и съвсем нови…

Две-три от новите ми драскотини наистина се бяха отворили — може би пък Наташка да ги беше закачила с нокти — и по тях бяха избили капчици кръв.

— Едно куче ме нахапа — казах.

Тя не повярва.

— Ти наистина ли си идваш за постоянно? — попитах, за да сменя темата.

Тя лениво примижа.

— Май да… Една фирма ми предлага работа и си взех отпуска, за да помисля. Писна ми да съм провинциалистка, мисля да стана столичанка…

— Ей, столичанката, какво ще кажеш да мръднем до Крим? — Гледах я и чаках реакцията й. — За десетина-петнайсет дни. Пет звезди, параходчета, Ялта, Коктебел, Феодосия…

Клепките й едва забележимо потрепнаха.

— Мечти — каза тя. — Кога?

— Още днес — казах бодро. — Билетите не са проблем, имам мой човек на летището. Хотела го запазваме по телефона и…

— Не днес — прекъсна ме Наташа. — И не утре. Трябва да свърша някои неща. Да ида до леля, при приятелките ми в общежитието също… Най-рано вдругиден.

Мигът на сбъдналите се желания. И като напук точно в същия миг някой звънна на вратата. Настойчиво. Кой беше, по дяволите?!

— Никого не пускам! — заявих, скочих и почнах да се обличам със скоростта на вдигнат по тревога десантчик.

На минаване покрай огледалото в антрето забърсах от физиономията си най-очебийните остатъци от омлета и отворих вратата, готов да го разкъсам тоя досадник, та ако ще да беше малолетният Пашка.

Не беше Пашка обаче. Беше лицето Дмитрий Дмитриевич Лопухин, от когото вече ми беше писнало до козирката.

— Здравей, Ким — виновно каза той. — Извинявам се, че идвам, без да се обадя… впрочем опитах, но никой не вдигаше и се разтревожих да не си в болницата… и реших да дойда и… мислех да питам съседите… Виждаш ли, чувствам се донякъде отговорен за онова, което се случи, и…

— Адски трогателно — отрязах го.

Не стига, че изобщо трябваше да забрави за съществуването ми, ами да ми цъфне и вкъщи! Опрях рамо на касата на вратата в знак, че влизането е забранено, и той се притесни още повече.

— Много глупаво от моя страна да не те предупредя, че може да е опасно, но… но изобщо не подозирах какво може да стане. Дядо много ми се накара… Ти как си? Добре ли си?…

— Идеално съм — отговорих искрено. — Знаеш ли, от малък съм се научил да не обръщам внимание на дребните житейски неприятности.

Разбира се, че трябваше да го изритам. Страшно ме беше яд на него, а и посещението на плешивия бияч потвърждаваше, че ще е най-добре да избягвам Лопухини. ДД обаче имаше късмет — заварваше ме в щастлив миг, а щастливите хора не помнят злото. Така че стоях и слушах извиненията му и в един момент разбрах, че в сърцето си съм му простил.

— Ох — продължаваше той междувременно, — увлякох се да ти обяснявам за черепа и забравих да ти кажа най-важното, съжалявам… Просто дойдох да ти се извиня и да ти кажа, че дядо иска да се видите. Няма да ме поканиш да вляза, нали?

Е какво да му отговоря на това на този печален щъркел?

— Не, защо — казах спокойно. — Заповядай. Имам гостенка обаче.

Бавно отлепих рамо от касата и го пуснах да влезе. Докато беше дърдорил, бяха минали поне пет минути — достатъчно време, та Наташа да успее да се облече. И беше успяла: седеше във фотьойла, преметнала крак върху крак, и розовите й панталони и бялата й тениска бяха като току-що изгладени. На кувертюрата на дивана нямаше и гънчица — и изобщо, впечатлението беше, че сме в дома — музей на Ким. Чак ченето ми провисна. На ДД също, впрочем.

— Запознайте се — казах без особен ентусиазъм. — Наташа, това е Дима Лопухин, колега от университета.

— Много ми е приятно — каза Наташа, понеже колегата Дима очевидно беше временно онемял.

Но в следващия миг той внезапно излезе от вцепенението си, пристъпи рязко към фотьойла, прегъна се на две (чак се уплаших да не се счупи), хвана ръката на Наташа и я целуна. Видът му беше направо идиотски.

— Много се радвам да се запозная с вас, Наташа — почна той. — Трябва да призная, че минавам съвсем случайно, виждам, че преча, и веднага си тръгвам, но искам да знаете едно: в никакъв случай не смятам, че посещението ми е било напразно. Запознанството ми с такава очарователна дама като вас, Наташа, доказва, че не съм изживял този ден напразно…

— Дима — проточи Наташа с укор. — Защо ще си тръгвате? Изобщо не пречите, не си измисляйте, а и не е възпитано да си тръгнете от вратата. Нали, Ким? Нали Дима не ни пречи?

— В никакъв случай — отвърнах. — Да не говорим, че ти се отваря рядката възможност да се запознаеш с един изтъкнат майстор на куртоазното красноречие…

— Какво, какво? — попита Наташа.

ДД се усмихна срамежливо.

— Ким има предвид куртоазната риторика. О, това е цяла наука — науката за начина на изразяване на влюбените рицари. Ранното средновековие… Прекрасна епоха… Съществува така наречената куртоазна литература — менестрелите, минезингерите, късни отзвуци на поезията им виждаме у Блок в неговите Стихове за прекрасната дама… Впрочем, Ким се шегува, Наташа, аз не разбирам нищо от куртоазна риторика, тоест изобщо не мога да се нарека специалист в тази област…

— А в каква област сте специалист, Дима? — неочаквано се заинтересува Наташа. — Историк сте, доколкото разбрах, нали? Дотук всичките приятели на Ким, които познавам, са или бизнесмени, или някакви бандити…

Направих се, че не съм чул, опрях се на писалището и се заех да наблюдавам как ще се измъкне ДД.

— О — каза Лопухин, — о! Историк съм, разбира се. Но за жалост, Наташа, моята специалност едва ли ще е интересна извън един много тесен кръг: аз се занимавам с древна история и по-конкретно с царството Митани…

— Невероятно! — възкликна Наташа. — Изобщо не съм чувала за него…

— Нищо чудно — обадих се. — Според мен, освен Дима никой не го знае.

— А, не, защо — смутено каза Лопухин. — Немировски например има известен успех в изучаването му…

— Но това е безумно интересно! — прекъсна го Наташа. — Да изучаваш царство, за което не знае никой, освен теб… Дима, разкажете ми за Митани и на света ще има още един посветен в тайната ви…

Погледнах я внимателно. Не беше ясно преструва ли се, или наистина й е интересно. Никога не бях забелязвал у нея чак такъв интерес към миналото на човечеството — но пък и никога не бяхме говорили на исторически теми.

— Дима е невероятен разказвач — включих се. — Наскоро изнесе страхотна лекция за Вавилон! — ДД се изчерви. — Слушателките му буквално бяха зяпнали. Но понеже той може да говори на любимата си тема с часове, ви предлагам да заемете по-непринудено положение и отивам да направя коктейли. Някакви възражения?

— Да, Дима, сядайте — каза Наташа и с изящен жест на стопанка му посочи фотьойла, — сядайте и ни разкажете за царство Митани… Ким, за мен същия коктейл, портокалов… Дима, за вас?

Изслушах и поръчката на Дима и като хапех устна, за да не се разсмея, отидох в кухнята. Лопухин беше сразен, при това с първия изстрел. Ама и Наташка си я биваше, умееше ги тия неща… Без да спирам да се подсмихвам, направих два двойни коктейла „Александър“, огледах ги, подуших ги, извадих един лимон от хладилника и пуснах в чашите по едно хубаво резенче. За Наташа налях почти пълна чаша портокалов сок и добавих две чаени лъжички испански ликьор — пазех го само за нея. Наредих всичко на подноса и се върнах при тях.

В стаята цареше идилия: Наташка се беше свила във фотьойла си като коте и слушаше очарована разказа на ДД за събития, разтърсвали Древния изток преди четири хиляди години. ДД придружаваше повествованието си с енергично жестикулиране, поради което изглеждаше още по-комично.

— Коктейлите ви — оповестих и прекъснах Лопухин насред секващата дъха история как придворните на някакъв цар с непроизносимо име му счупили черепа с тежък каменен печат. Наташа се сепна и ме изгледа така, сякаш съм въпросният нещастен самодържец, възкръснал и появил се в московския си апартамент с поднос в ръце.

— Заповядайте — казах любезно и се наведох към нея с подноса, за да си вземе сока.

Към Лопухин извъртях по-слабичкия коктейл, а за мен си остана най-силният — все пак бях най-силният в компанията.

— Великолепно — каза ДД, щом успя да избута сламката с език от устата си. — Прекрасно… Знаете ли, Наташа, Ким е гений на коктейлите. Не можете да си представите какви неща ни предложи, като се нанасяше в апартамента! Жалко, че ви нямаше! Направо незабравими коктейли…

— Да — потвърди Наташа и ме погали собственически по ръката. — Той ги може тия неща.

Подразбираше се, че това е единственото, което мога.

— Може пък това да ми е призванието — предположих. — Като остарея и се пенсионирам, ще взема да отворя бар в университета, ще си стоя зад тезгяха, дебел, с дълги провиснали мустаци… Студентите ще идват да поливат взетите изпити, а благородно побелелите професори — да спорят за проблемите на царство Митани. Трябва обаче да помисля за името, да е нещо по така… „Кир при Ким“ може би…

— Много тъпо име — каза Наташа.

— Съгласен. — Чукнах чашата си в нейната. — Какъвто барманът, такова и името. Господа учените могат ли да предложат алтернатива?

ДД вече беше изсмукал почти цялата си порция и беше зачервил бузките. Намръщи чело и каза:

— Може би „При скита“? Знаете ли, Наташа, гърците имали един израз, „да пиеш като скит“. Тоест да пиеш неразредено вино. Самите гърци винаги го разреждали с вода.

— Пак се изложи — казах злорадо. — Коктейлите всъщност какво са? Разредени напитки, нали? Тогава може би по-добре да е „При гърка“.

— Хм — малко озадачено отвърна ДД. — Прав си… „При гърка“… Одисей например… Де си тръгнал, Одисее, без жената и сина…

— Да си пия и да пея, не ми трябва мен жена — продължих. — Брейнстормингът ни определено дава плодове. Я да чуем какво мислят по въпроса представителите на естествените науки?

— На тях им е скучно… — капризно каза Наташа. — Дима толкова интересно разказваше за древните митанци, а ти влизаш и — хоп! — пак за пиене… Не искам… искам да е весело…

Тъкмо си помислих, че ние двамата с Дмитрий Дмитриевич очевидно разбираме под думата „весело“ по-различни неща, когато той пое инициативата и направо ми заби нож в гърба.

— Ким, китара имаш ли? — Каза го с неочаквано решителен глас.

Разперих ръце.

— Уви…

— Дима, ама вие и пеете, така ли? — възхити се Наташа.

ДД срамежливо сведе очи.

— Малко…

— Ах, чудесно! — възкликна тя. — Ким, не те ли е срам? Как може да нямаш китара?

— Знаете ли какво? — оживи се ДД. — Хайде да идем у нас. Аз имам китара, ще си направим прекрасна музикална вечер… Наташа, вие също пеете, нали?

— Много фалшиво — отвърна Наташа кокетно и ме погледна. — А ти, Ким?

— Само ако съм пил много — признах си честно.

— Ох, стига с това пиене… Какво ще кажеш за предложението на Дима?

Откровено казано, предложението на Дима не ме ентусиазираше особено. Но пък виждах, че на Наташка й се ходи, пък и аз бях в такова настроение, когато морето ти е до колене и си съгласен на всичко, така че само свих неопределено рамене в знак, че нямам нищо против.

— Да тръгваме тогава — каза Лопухин и стана. — Колата чака, дами и господа…

— Чакай, чакай — спрях го. — Как ще караш? Пил си. — И посочих празната му чаша.

— О! — Той махна безгрижно с ръка. — За пет години нямам и една дупка на талона, с мене можете да сте спокойни като легионери в прегръдката на Цезар.

Взех чашите и ги отнесох в кухнята. Внезапно разбрах защо не ми се ще да ида у ДД — тревожеше ме възможната среща с дядо му, който неизвестно защо изведнъж беше пламнал от желание да се види с мен. Имах чувството, че съм оплетен в някаква невидима мрежа в зоната на някаква повишена активност, където всички — и паякът също — знаят целите и правилата на играта. И не мога да кажа, че това чувство ми харесваше.

Слушах долитащата откъм стаята почти мерена латинска реч — ДД явно беше започнал Цезар в оригинал, — бършех чашите и се чудех като как да се държа на гости у Лопухини. Присъствието на Наташа — ДД очевидно не си даваше сметка за това — щеше да затрудни провеждането на тайните преговори. Ще рече, ако си кротувах, не се отделях от компанията и си порках на корем, можеше и да избегна срещата с дядото. От друга страна, беше наистина интересно да разбера за какво е цялата тази суматоха около разни древни артефакти и по какъв начин и откъде плешивият ми посетител се е снабдил с автентична инкска златна статуетка. Възможностите бяха две: или Наташа и Крим, или тайни и още проблеми… От друга страна пък, любопитството е вредно.

Окрилен от тази мисъл, се върнах при компанията. И съвсем навреме — тя вече се канеше да тръгва.

— Наташа — казах, — вземи ми коженото яке, вечер става хладно.

— Не искам — отвърна тя капризно. — Ти го вземи. Ако ми стане студено, ще ми го дадеш.

Послушно навлякох якето и усетих как нещо тежко ме тупва по бедрото. Намръщих се — беше боксът: непрекъснато си го забравям в джоба и от това той провисва. Понечих да го извадя и да го оставя вкъщи, но после реших все пак да го взема — отчасти защото не исках ДД и Наташа да го видят, отчасти поради смътното предчувствие, че с вчерашното посещение на плешивия ми гостенин неприятностите ми не са свършили.