Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (18)

Нефритовия змей (продължение)

Подмосковието, 1990-те

И защо ли не взех още един пълнител?

Това беше единствената ми мисъл, докато се измъквах от колата. Таксиджията вече се беше втурнал към нея, ръмжеше и размахваше щангата, за да я стовари в предното стъкло. Почти не се съмнявах, че онези в аудито няма да го допуснат — щяха да го гръмнат, и то пак добре, ако само в краката.

— Стой! — викнах. — Мен чакат…

Той не спря. Настигнах го и го хванах през гърдите в момента, в който вече вдигаше щангата.

— Махни се бе! — изръмжа той и се опита да се отърси от мен като мечка от куче, обаче аз го държах здраво.

Предното ляво стъкло на аудито се плъзна надолу и приятен женски глас мило попита:

— Извинете, бихте ли ми казали откъде се минава за Бараново? Май се изгубих…

— Какво Бараново бе, твойта… — кресна таксиджията. — Къде караш ма, патко? Насмалко да ме фраснеш челно!

— О, съжалявам… — В гласа й звучеше искрено разкаяние. — Толкова е тъмно, че изобщо не ви видях, а и тия завои…

Шофьорът довърши псувните си вече под нос и отпусна щангата. Надникнах през прозореца на аудито и казах:

— Това изобщо не е пътят за Бараново, госпожице. Но ако не възразявате, с удоволствие ще ви го покажа. Само първо пуснете колата на приятеля ми да мине…

— Толкова сте любезен — изгука водачката на аудито. — Истински джентълмен.

Прерових джобовете си и връчих на моя човек уговорените пари плюс стотачка отгоре.

— Край. Дотук съм. Продължаваш без мен и без повече приключения, надявам се.

— Тебе като те гледам, май вече си намери следващото — малко троснато каза той. — Внимавай, момче, тая в такова Бараново ще те откара, че ще има да съжаляваш.

— Не бери грижа. — Взех си чантата от задната седалка и тръгнах към аудито.

Когато габаритите на волгата изчезнаха в мократа гора, отворих вратата и седнах до Вика. Купето все още миришеше на нова кожа.

— Здрасти — казах. — Какво сега, ще търсим ли Бараново?

— Здрасти, сладур — каза тя. — Никакви промени не виждам в теб. Е, то клошарите са си клошари.

Огледах се критично. Най-чистото нещо по мен беше металната тока на колана ми.

— Май си права. А ти? Още си тестваш таратайката, така ли?

— Знаеш ли, Ким, ако изобщо подозирах, че ще се завреш в тоя пущинак, щях да си взема вертолета…

Наведе се над мен — разкошната й черна коса забърса лицето ми, — бръкна в жабката, извади пакетче мокри кърпички и нежно и внимателно почна да чисти калта от лицето ми.

— Трогнат съм — казах. — Благодаря. Сега ми кажи честно — какво правиш тук?

— Идиотските въпроси предполагат идиотски отговори — отвърна тя. — Чаках те. И те дочаках. И в момента се мъча да те приведа в що-годе приличен външен вид. Други въпроси?

— Само не ми казвай, че е любов от пръв поглед.

Тя се усмихна сладко.

— Не е, разбира се. Не се обиждай, но не си моят тип. И освен това гадният ти навик да носиш мръсни парцалаци…

Тя впрочем носеше строго, но и доста сексуално делово костюмче. И обици от бяло злато и на също такава верижка — голям зелен камък, който надничаше от предизвикателното й деколте. Скромно тоалетче на цена десет бона в зелено плюс-минус хилядарка.

— И в Малаховка също не беше случайно, нали? — предположих.

— Разбира се, че не, глупчо. Да не би наистина да повярва на дрънканиците ми за бездомните кученца и котета?

— Защо, не е ли вярно? Не си ли носила вкъщи поне котета?

— Носех — призна тя и въздъхна. — И нашите ги изхвърляха. Когато баща ми изхвърли едно кученце със счупено краче в шахтата за боклук, спрях да нося.

— Много тъжна история — казах. — Е, Виктория, казвай сега какво искаш от мен.

— Мразя да ми казват Виктория!

— Та какво искаш от мен, Вика — повторих покорно.

— Още ли не си се сетил. Ким? Чашата, разбира се.

Аз, естествено, се досещах, но когато Вика го каза, все едно ме удари ток.

— Откъде знаеш за нея?

Тя се намръщи.

— Първо, недей да викаш така. Второ, това не е чак такава тайна. Дядото на твоя приятел е казал за Чашата на Льова…

— Кой Льова?

— Шмигайло. Всъщност не че точно му е казал, Льова сам го е измъкнал от него, той беше голям майстор да научава чужди тайни. Разбираше и от хипноза.

Погледнах я втренчено.

— Откъде ги знаеш тези неща?

— Ох, Ким, много си тъп! Ние с него… бяхме в интимни отношения. Още откакто ме подготвяше за приемните изпити.

— Ти? С него?!

Все повече ми се струваше, че ми се подиграва. Висока дългокрака красавица и онова мършаво доцентче, по-старо с трийсет години! И след това да ми говори, че не съм бил неин тип?

— О, ти просто не знаеш нищо. — Вика се усмихна загадъчно. — Освен с хипноза той се занимаваше и с тантра — йога и с даоска алхимия. Изобщо не можеш да си представиш какви чудеса правеше в леглото…

— Без подробности — прекъснах я. — Та казваш, че Лопухин е разказал на Шмигайло за Чашата?

— Да. А той ми каза на мен. Между нас нямаше никакви тайни… почти никакви. И аз почнах да следя Лопухини. Надявах се, че рано или късно някой от тях ще ме отведе до Чашата. А после Лопухин внук се свърза с теб.

— Как разбра?

— Бях в „Речни заливи“. Любимото ти заведение.

— Нямаше те там — казах. — Ако те бях видял, нямаше да те забравя.

— Бях горе, в салона. Шурик Косталевски ми каза, че имаш среща с Лопухин. А за какво сте си говорили разбрах от Тенгиз.

— Кой Тенгиз? Не познавам никакъв Тенгиз.

— Познаваш го. Барманът Лю. Той всъщност е казах от Алма Ата и се казва Тенгиз.

Усмихна се доволно, извади дълга цигара, запали и духна дима в лицето ми.

— Може ли толкова години да ходиш в „Речни заливи“ и да не знаеш кой те обслужва? Много непрофесионално, Ким…

— Виж какво, професионалистката — казах. — В „Речни заливи“ не сме казали и дума за Чашата. Аз тогава всъщност изобщо не знаех за нея.

— Да де — съгласи се Вика. — Лопухин внук ти е показал снимка на кристалния череп. И отидохте в Малаховка, за да го вземете.

— Но нали ти си търсила Чашата — напомних й. — Нещо увърташ.

— Напротив. Аз дебнех Лопухини. Льова каза, че старецът бил донесъл от Сибир цял куп ценни артефакти. Колкото до черепа, сетих се по описанието. Това е маянски череп на смъртта, нали?

— Ти всъщност какво си завършила?

— Ще те плесна! Не съм толкова стара. Още съм трети курс, изкуствознание. Накратко, черепът също ме устройваше. Но ти успя да провалиш всичко.

— Значи си искала просто да ме ограбиш? — изумих се искрено. — Ега ти добрата самарянка…

— О, я стига! — Вика се намръщи. — Ти пък да не си пример за добродетел? Да пропусна подробностите, понеже си ми много впечатлителен, а?

— За кого работиш? — попитах.

Въпросът ми беше съвсем тъп, но трябваше да го задам. Вика ме погледна укорително.

— Ким, нали си наемник. Никой не разкрива имената на работодателите си.

Права беше. Наистина съвсем тъп въпрос.

— Имах предвид, че ако си работила за Шмигайло, него го убиха.

— Знам — каза Вика спокойно. — Бях там.

— И?

— Много страшно беше. Тъкмо бях дошла, Льова направи кафе… после отидохме в хола, понеже той искаше да си вземе любимата лъжичка от сандалово дърво. Отиде до бюфета и… и тогава го удари.

— Какво го удари?

Вика потрепери.

— Не знам. Все едно някой го удари с невидима тояга по шията. Той залитна, изхриптя и падна… Първо си помислих, че е припаднал, опитах се да го свестя, но после разбрах, че вече не диша… Не, не работех за него — каза със съвсем различен тон. — Моят работодател си е жив и здрав. И е готов да плати за Чашата огромни пари.

Това трябваше да се обмисли. Но като напук нямах никакво време за мислене.

— Е, май ти разказах всичко — каза Вика. — Сега е твой ред. Чашата у теб ли е?

— Нека го кажем така: знам много добре къде се намира — отговорих предпазливо.

С това маце трябваше много да внимавам. Ама какво младо поколение расте, помислих си, ни срам, ни съвест имат.

— Ти защо беше при Шкембо? — Вика изстрелваше въпросите си със скоростта на картечница.

— При кого?

— При Едик Валентинов. Това му е прякорът. Не знаеш ли?

— Не. Исках да спазаря нещо от колекцията му.

— И какво?

— Ами погледни ме, малката. Личи ли ми да нося някакви артефакти?

— Аха — каза Вика. — Май са те изритали още от вратата. Това му е коронният номер. Олег беше ли там?

— Беше. Ти и него ли го познаваш?

— Пренощувахме веднъж в едно хотелче в Лисабон. — Вика махна небрежно с ръка. — Средна работа. Като екстериор го бива, обаче в леглото е най-много за тройка.

— Спести ми ги тия подробности, моля те.

— Божичко, Ким! — възкликна Вика. — Ама ти да не ревнуваш? Не съм ти давала никакъв повод да мислиш, че…

— Стига си се лигавила!

Тя се нацупи обидено.

— Добре де, няма повече. Да не мислиш, че ми е много приятно? Реших да ти помогна, нали сме колеги… А ти! Тъпа шовинистична мъжка свиня!

— И как ще ми помогнеш? — попитах уморено.

— Нали каза, че ти трябва нещо от колекцията на Шкембо?

— И какво? Валентинов ще ти го даде, така ли?

Вика се разсмя.

— Не, разбира се! Той по-скоро майка си ще продаде на парчета за трансплантация, отколкото да се раздели и с едничък експонат от музея си. Музеят му, впрочем, е под земята, знаеш ли?

— Вече знам. И как все пак смяташ да ми помогнеш?

— Вече не смятам. Ти си същият тъп простак като всички мъже. Но докато все още имах някакви илюзии, че си различен, си помислих, че бих могла ловко да отвлека вниманието на Шкембо и охраната му. А ти през това време да си задигнеш от музея каквото ти трябва.

— Страхотна идея. И как по-точно ще изнеса нещо от музея? Та аз дори няма как да вляза там — сто на сто има сигнализация, аларми, ключалки…

— Уф, ама много си досаден — пак се нацупи Вика. — Алармената система се изключва елементарно, тя е вързана за генератора в мазето. Почти всичко друго в къщата се захранва централно. Разбираш ли какво ти казвам?

— Че ако изключа генератора, в къщата няма да изгасне нито една лампа, това ли?

— Браво. — Вика ме погали по бузата. — Ключалките… с ключовете е по-сложно, но мисля, че мога да ти помогна и с тях. Ако не беше шовинистичната ти мъжка грубиянщина.

— Добре де — казах, след като помислих малко. — Извинявай, ако съм те обидил. Но това нещо наистина много ми трябва.

— Забележи, че изобщо не те питам какво е. Значи така: предлагам ти сделка. Аз ти помагам да свиеш това нещо, а ти ми даваш Чашата. Съгласен?

Тъй като и Чашата, и Нефритовият змей в момента бяха във вилата на господин Валентинов — Шкембо, предложената от Вика сделка изглеждаше достатъчно справедлива. Помислих малко и кимнах.

— Съгласен. Но имай предвид, че ако стане някаква издънка, няма да получиш Чашата.

— Това ми е ясно. Положението е: ти на мене, аз на тебе. Ей, на такава база може да се изгради дори щастливо семейство!

— Не съм твоят тип — напомних й. — Я ми кажи, оръжие имаш ли?

— Травматичен пистолет „Оса“. С четири заряда.

— Ще ми го дадеш ли за тази вечер?

— Ох, не знам… — Тя замига кокетно. — Зависи как ще ме помолиш.

— Възпитано — казах. — Но убедително.

— Ох, уговори ме, сладкодумец такъв — въздъхна тя. — На, дръж. Обаче ако се наложи да го използваш, после ще ми възстановиш патроните.

Претеглих в ръка уродливата „Оса“ — беше последен модел, с електрически капсул. Нямам им вяра аз на тия капсули, обаче нямах избор.

— Валентинов няма ли да се изненада, че отиваш при него?

— Няма. Имаме уговорена среща. По-скоро ще се ядоса, че съм закъсняла. С тебе дрънкаме от цял час.

Вярно беше — вечерта вече беше преминала в непроницаема дъждовна нощ.

— Да тръгваме тогава — казах решително. И попитах: — Ще ти проверяват ли колата?

— Едва ли — отвърна Вика. — Но за всеки случай ще е по-добре да се вмъкнеш в багажника. Ще вкарам колата в подземния гараж и докато излизам, ще натисна копчето да го отключа, та да можеш да излезеш.

— Само внимавай да не забравиш. Иначе после ще трябва да ме караш като мумия.

— Ха, ще те карам! Малко ли канавки има покрай пътя? Пък и видът ти е подходящ…

Следващия половин час прекарах свит в багажника на аудито и през това време стигнах до някои интересни открития — разбрах например че бетонната настилка е удобна единствено от гледна точка на седналия в мека седалка пътник, и се убедих, че тубата с антифриз трябва да се превозва във вертикално положение, при това желателно закрепена за стената на багажника. Но всичко все някога свършва, така че накрая и тези ми мъчения свършиха. Усетих как колата спря, чух отварянето и хлопването на вратата, а после и тихичкото изпискване на дистанционното и лекото изщракване на ключалката. Преброих до сто и внимателно вдигнах капака на багажника. Измъкнах се безшумно и раздвижих схванатото си тяло.

В гаража, освен аудито имаше още две коли — познатото ми вече беемве и огромен джип „Тойота Ландкрузър“. Над автоматично вдигащата се гаражна врата имаше камера, имаше и още една вляво от стълбата за вътрешността на къщата.

Вика ми беше казала, че къщата се охранява от гарда Серьожа и пазача Валера. Валера живеел в малка къщичка в градината и на всеки два часа обикалял територията в компанията на два свирепи добермана. Картината от камерите отивала в мониторната, където стоял Сергей. „Не се безпокой за него — бяха думите й. — Влюбен е в мен до уши и всеки път, когато дойда, ми се лепва като репей“.

Добре помнех обаче известния закон на Мърфи, че ако дадена неприятност може да се случи, значи задължително се случва, така че не поех никакъв риск и стигнах до стълбите, долепил гръб до стената, за да не попадна в полезрението на камерите. За щастие те се въртяха на сто и осемдесет градуса, и то доста бавно, така че успях да се кача по стълбите и да се измъкна през вратата без проблеми.

Облегнах се на стената и се огледах. Намирах се на техническия етаж, някъде точно под гостната. Над мен тупкаха тежки стъпки — господин Валентинов приемаше скъпата си гостенка. Интересно и с него ли беше спала? Пропъдих тази мисъл като неуместна и ненавременна. Важното сега беше да открия проклетия генератор.

Открих го след съвсем кратка обиколка. Кой знае защо, тук нямаше камери — може би стопанинът просто се беше стиснал, а може би смяташе, че е достатъчно да държи под контрол само входовете и изходите. Във всеки случай нямах проблеми с вратата, на която дори имаше табелка „Генератор“. Беше заключена, но ключалката беше толкова елементарна, че не ми трябваше никакъв шперц — справих се само с помощта на швейцарското си ножче.

Малко повече време ми отне да разбера как се изключва генераторът. Това са то недостатъците на хуманитарното образование — пред всякакви дори съвсем малко по-сложни механизми се чувствам мъничък и глупав. В крайна сметка се справих и с тази задача — намерих нужното копче и го натиснах. Тихо бръмчащият генератор млъкна и в настъпилата тишина чух долитащите отгоре гласове:

— … дори не я показаха — тътнеше плътният баритон на Валентинов. — А му бях казал: Питър, приятелю, ако искаш да намериш истинска византийска икона, обърни се към мен. Никой друг в тази страна няма да ти помогне…

— Преметнали са го като Шварцман — чу се дрезгавият глас на Вика. — Той с колко се издъни с ония фалшификати, бедният? Пет милиона ли бяха?

— Седем и половина, милото ми, седем и половина! Предупреждавах го покойния: не се захващай с ония от Петербург, там имат такава фалшификаторска школа, че италианците ряпа да ядат! Ама на, не ме послуша и сега е във Ваганковските гробища…

Всичко това беше наистина познавателно, разбира се, но беше време да намеря музея. Минах до края на дългия коридор, завих надясно и се върнах при вратата за подземния гараж. В същия момент получих съобщение: „Гостна втори стол отляво ключове“.

Мерси, Вика, помислих си, сега остава да се направя на невидим и да вляза в гостната, без да привличам излишно внимание…

Сякаш в отговор на мисълта ми дойде второ съобщение: „Качваме се пушалнята първи свободен“.

За всеки случай изчаках две минути и после с „Оса“-та в ръка се качих на първия етаж.

Ключовете наистина бяха под втория стол в златистата гостна. Единият беше обикновен, плосък, а другият дълъг, с шест назъбени ръбчета, за някаква явно много сложна ключалка. Как ли ги беше взела Вика? Оказваше се не обикновено девойче, а направо суперагент…

Музеят на господин Валентинов бе разположен в малка изолирана стая в мазето. Според Вика тук била само част от колекцията — повечето съкровища на Едуард Юриевич се намирали в луксозния му апартамент на Кутузовски проспект. Оставаше ми само да се надявам, че Нефритовият змей е тук, а не в Москва.

Внимателно превъртях ключа в ключалката на бронираната врата. Зад нея имаше втора, дървена. Ключалката й беше по-проста — стандартна турска „Кале“. Отворих и нея.

Музеят беше тъмен.

Опипах стената и намерих ключа. Щракнах го. Никаква реакция. Явно лампите тук също се захранваха от генератора.

А какво беше единственото, с което бях пропуснал да се запася? Фенерче, разбира се.

Като се проклинах за глупостта си, си извадих запалката, щракнах я и бавно тръгнах покрай витрините.

Уродливи, отвратителни маски.

Глинени плочки с изображения на ужасни чудовища и клинописно писмо — като стъпки на птички.

Древноегипетски статуетки от алабастър.

Някакъв гаден дървен идол с омацана с нещо кафеникаво озъбена муцуна.

Неголям арбалет и на възглавничка до него — стрела с проблясващо кристално острие.

Стоп! Това беше. Наведох се над стъклото да го огледам.

Беше с необичайна форма — дъгата беше направена като люспест двуглав дракон, ложето завършваше с трета глава. Нямаше съмнение — пред мен беше истинският Нефритов змей, съдбовното оръжие, направено специално, за да порази безсмъртния отстъпник итеру. Същото, за което се говореше в преведения от доцент Шмигайло китайски фрагмент.

Замахнах и счупих стъклото. Алармената система беше изключена, а самата стая беше достатъчно дълбоко под земята, та някой да чуе. Внимателно, за да не се порежа, извадих арбалета и го прибрах в чантата. След това пак така внимателно взех и стрелата. Слабото пламъче на запалката танцуваше в стените на кристалното острие. Красиво беше, няма спор, но с такова нещо не можеш да убиеш и заек.

За всеки случай обиколих останалите витрини, но Чашата, разбира се, не беше тук. Валентинов сигурно още не я беше свалил. Интересно, беше ли я показал на гостенката си? И ако да, с какви ли епитети ме награждаваше в момента Вика?

Излязох от ограбения музей и тръгнах към подземния гараж. Според плана ни трябваше пак да се вмъкна в багажника и кротко да чакам Вика да се върне. Естествено, не й бях казал, че Чашата е във вилата, да не говорим, че не възнамерявам да си тръгна оттук без нея.

В гаража сложих Нефритовия змей в аудито. Арбалетът беше тежък и отначало ми се беше сторило, че е изцяло метален, но като се вгледах, видях, че е от някакво тъмно дърво, обшито с позеленели от времето бронзови пластинки. За мое разочарование стрелата се оказа направена много по-наскоро — къса стоманена пръчка с резба за завинтване на острието. Оставаше ми само да се надявам, че самото то не е направено от някой майстор трети разряд в стъкларския завод в град Гус Хрустални.

Проверих за пореден път „Оса“-та и тръгнах нагоре.

 

 

Рибата телескоп все така си плуваше зад дебелото стъкло на аквариума и се блещеше с огромните си очи. Около една изискана сгъваема масичка за карти седяха Валентинов, Вика, Олег и пелтекът Сергей. Убиваха времето, милите.

— Здравейте още веднъж — казах, щом отворих вратата (гореописаната ситуация я бях разучил през ключалката). — Не мърдай!

Заповедта се отнасяше за бодигарда, който скочи от фотьойла си като изхвърлен от катапулт. За да пусне чашата уиски и да извади пистолета си му трябваха само две секунди, но за тези две секунди успях да стрелям два пъти в корема му.

„Оса“-та стреля с гумени куршуми и това изглежда доста безобидно, ако не знаеш, че гумата има тежка стоманена сърцевина. Две попадения на такъв куршум са сравними с два удара на Майк Тайсън — не са смъртоносни, но те повалят от раз. Гардът се сгъна на две и изпусна пистолета на килима.

Олег преобърна масичката, явно с намерението да отскочи встрани. Насочих „Оса“-та към него.

— Не мърдай!

Той, разбира се, не ме послуша и се метна надясно. Стрелях. По-точно — натиснах спусъка. Нищо.

Проклетият капсул! Знаех си, че може да се скапе в най-неподходящия момент…

Олег вече летеше към мен.

Дръпнах се, за да избегна фронталния сблъсък, и го ударих с все сила в черния дроб. За него обаче това беше нищо работа, така че не спря, а се извъртя и ме фрасна в челюстта. Ако не бях успял да отдръпна глава, за да омекотя удара, щях да съм нокаут.

Отскочих с намерението да минем към динамичен бой, тоест из цялата стая. В следващата секунда Олег се спъна в падналия на пода бодигард и за миг изгуби равновесие. Това ми стигаше.

Подскочих, завъртях се и го изритах с опънат крак в скулата. По принцип не го обичам много този удар — той е за киното най-вече, в реалния живот има по-прости и ефективни методи. Но в създалите се обстоятелства исках да впечатля Валентинов. Е, и Вика също.

Олег прелетя трите метра до аквариума и се натресе с гръб в стъклото. То се пръсна, водата бликна навън, рибата телескоп жалко заподскача по пода. Рисоокият лежеше насред целия този разгром, без да помръдва — явно го бях изключил тотално. Те и обувките ми са специални — във фортовете и на носовете имам скрити под кожата тънки стоманени ленти. Навремето ми взеха доста парици, за да ми направят тия боксове за крака, но животът потвърди, че това ги е разумно влагане на капитала.

Тресна изстрел.

Някъде зад гърба ми се пръсна порцелан — вероятно китайска ваза. Няколко парченца ме ужилиха по врата.

Вика стоеше в класическата поза на американски шериф — държеше пистолета на Сергей с изпънати напред ръце, широко разкрачена, и се готвеше да стреля втори път.

Запокитих „Оса“-та по нея.

Когато ме нарече „мъжка шовинистична свиня“, Вика посвоему беше права. Дълбоко съм убеден, че разликата между мъжете и жените е огромна. Включително на равнище физическа реакция.

Как щеше да постъпи Олег в такава ситуация? Първо щеше да стреля, а чак после да се дръпне. И не защото е спецназовец, а защото е мъж. А жената — хващам се на бас, че всяка жена — първо ще се дръпне от летящия към нея предмет.

Вика беше жена.

Скочих срещу нея още преди да е успяла пак да насочи пистолета към мен. Блъснах я с рамо в корема и я повалих на пода. Взех й пистолета — браунинг хай пауър, чиста фукня — и огледах останалите участници в шоуто.

Валентинов — тресеше се като огромно парче пача — се промъкваше странешком към масата. Олег все така не помръдваше и дори се обезпокоих дали не съм го убил. Пелтек гардът се мъчеше да се изправи с помощта на обърнатата масичка за карти. Пристъпих зад него и го тупнах не много силно с дръжката на браунинга му по тила. Той изгрухтя и падна по очи в парченцата от някакъв счупен кристален пепелник. Залозите и картите се бяха смесили и към тях вече си търсеха пътечки веселите струйки вода от бившия аквариум. С две думи — пълен шаш.

Насочих браунинга към Валентинов.

— Върнете се на мястото си и седнете.

Той спря и загледа пистолета. За миг тестеното му лице се сбръчка и чак се уплаших, че ще вземе да се разреве. Но той не се разрева, а мълчаливо изпълни нареждането ми.

— Правите огромна грешка, Ким — каза, щом седна. — Не разбирате ли, че с това си подписахте смъртната присъда?

— Не, ти не разбираш, Шкембо — казах драматично. — Дойдох при тебе като при човек, а ти се оказа пълно говно. И на всичкото отгоре взе нещо, което е на едни много сериозни пичове. Ти си подписа присъдата, не аз.

И без да преставам да го държа на мушка, отидох до Олег и предпазливото огледах. Дишаше, за щастие. Клекнах и му вързах ръцете със собствения му колан. Поех си дъх. Вече нямаше защо да се безпокоя за нападение в тил. Или във фланг. Или каквото и да било.

Изправих се и казах на Валентинов:

— Чашата.

— Не — отвърна прегракнало той. Дишаше тежко, чак се задъхваше. — Няма да я получиш, момченце. Свършен си, не разбра ли? Ти знаеш ли какви хора стоят зад мен…

— Нямам време — прекъснах го. — Или ми даваш Чашата, Шкембо, или просто ще ти пръсна главата.

Направих крачка напред и го ударих с дръжката на пистолета по лицето. Беше същото като да удариш желирано пиле.

— Кретен! — изхърка той. — Ако ме застреляш, никога няма да я получиш, тъпако…

— М-да — казах замислено. — Май тук си прав.

Наведох се над вече седналата на пода Вика и рязко я вдигнах да се изправи.

— Обаче мога да прострелям крачето на курвата ти, Шкембо. И ще ходи до края на дните си с патерици. А после почвам експонатите от колекцията ти. Какво е това там в ъгъла — ваза от епохата Мин? А онова на стената? Оригинал на Коровин? Ще унищожавам съкровищата ти едно след друго. Разбра ли ме, мазен тлъстако?

Той само ме гледаше и лицето му ставаше все почервено и по-червено. Даже се уплаших, че ще получи удар. Но накрая все пак заговори и гласът му трепереше предателски:

— Не! Колекцията ми не! Чашата е в библиотеката.

 

 

Паркирах аудито на Вика пред къщи чак в три през нощта.

Не изпитвах особени угризения, че съм й откраднал колата — това беше своего рода компенсация за изстрела й: куршумът насмалко да ми отнесе половината глава. Наясно бях, че стреля, за да си изгради алибито, обаче защо ще го гради по такъв брутален начин?

Не мислех да я прецакам обаче. Вярно, за да изпълня обещанието, което й бях дал, трябваше да уговоря ДД, но това беше чисто технически проблем. Получавахме оръжието, което можеше да спре Хромия, и се избавяхме от Чашата — какво по-добро можехме да искаме?

ДД седеше на стълбите пред апартамента ми. Изглеждаше така, както би изглеждал човек, ако му извадят и всички вътрешности, и всички кости — не човек, а спукан балон. Лицето му беше бледо като на вампир. За секунда толкова се уплаших, че аха да се дръпна към стената на асансьора и да натисна копчето за първия етаж.

Но не го направих. Излязох на площадката и застанах над Дима. Вратите на асансьора се затвориха зад гърба ми с глух обречен звук. ДД вдигна празните си очи, погледна ме и каза:

— Той взе Наташа.

Знаех си аз. Още докато карах към къщи и си мислех как хубаво се подреди всичко, знаех, че няма да ни се размине толкова лесно. Защото цялата тази история просто не можеше да свърши хубаво. Не можеше, и това си е.

— Бяхме на погребението — ДД говореше бързо, все едно го беше страх, че ще го прекъсна и няма да му дам да довърши, — аз стоях до гроба, а Наташа беше малко по-отзад… И дойде някаква кола, чух я как спира… Все пак само ти си го виждал лично, Ким… После ми казаха, че бил висок, с униформа, показал й някакви документи и я повел към колата… И дядо го спуснаха в гроба, обаче затиснаха с ковчега едното въже и докато го издърпат… и аз я търсих, но колата вече беше заминала. А после… после той се обади вкъщи.

Гласът му стана съвсем тъничък, но лицето му беше все така замръзнало, като гипсова маска.

— Иска да му дадем Чашата. И ще върне Наташа цяла и невредима. Иначе… иначе…

Внезапно почувствах колко тежка е станала чантата. Презрамката й все едно щеше да ми откъсне ръката, да ми счупи ключицата… Мръднах рамо и чантата падна на пода.

— Не си я дал на никого, нали, Ким? — възкликна ДД и на лицето му чак сега нещо трепна. — Нали е у теб? Защо мълчиш, Ким? Защо мълчиш?

Стиснах го с лявата си ръка за яката и го дръпнах да стане. Лицето му увисна някъде над мен, все така унило и замръзнало. Забих юмрук в диафрагмата му и видях как в очите му проблясва болка. Той изхлипа пресекнато, замахна с дясната си ръка и ме улучи по устата.

Усетих на езика си вкус на кръв и се усмихнах — за пръв път през тази безкрайна вечер… и нощ.

Сплетох пръстите на двете си ръце и с всичка сила го ударих по брадичката. Отдолу. Главата му се отметна назад, очилата му изхвърчаха и ги чух да се трошат някъде надолу по стъпалата… Не му позволих да падне обаче: стиснах го за ръката, дръпнах го към мен и с дясно кроше му счупих носа. Той писна тъничко като заек и го стисна с ръце.

Няколко секунди се взирах в издължените му длани с нелепо разперени тънки пръсти на пианист и как изпод тях избиват тънички струйки кръв, а после го пуснах и седнах на стълбите. Той мърдаше зад мен, хлипаше и скимтеше, но вече ми беше все едно. Дойде Нощта и ме погледна в очите, и ме погълна. Седях на мръсното опръскано с кръв стълбище и гледах в очите на Нощта.