Агата Кристи
Третото момиче (8)

Глава осма

Еркюл Поаро диктуваше на секретарката си, мис Лемън.

„И като високо ценя честта, която ми оказахте, със съжаление трябва да ви уведомя, че…“

Телефонът иззвъня. Мис Лемън протегна ръка към него.

— Да? Кой казахте? — Тя постави ръка върху слушалката и се обърна към Поаро: — Мисис Оливър?

— А!… Мисис Оливър — повтори Поаро.

Не му се искаше да го прекъсват точно в този момент, но взе слушалката от ръката на мис Лемън.

— Ало, на телефона е Еркюл Поаро.

— О, мосю Поаро, толкова се радвам, че ви намерих. Открих я!

— Моля?

— Намерих ви я. Вашето момиче. Нали се сещате, онова дето е извършило убийство или си мисли, че го е направило. Тя много говори за това. Мисля, че не е с всичкия си. Но това сега няма значение. Искате ли да дойдете и да я видите?

— Къде сте, chere^[1] мадам?

— Някъде между „Сейнт Пол“ и театър „Мърмейд“. На улица „Калторп“ — обясни мисис Оливър, след като погледна през стъклото на телефонната кабина, от която говореше. — Можете ли бързо да стигнете до тук? Те са в един ресторант.

— Те?

— О, тя и онзи, който предполагам, е неподходящият й приятел. Той наистина е симпатичен и изглежда е много влюбен в нея. Не разбирам защо. Хората са странни. Е, да свършваме, защото искам да се върна отново там. Разбирате ли, следя ги. Влязох в един ресторант и ги открих.

— Аха! Постъпили сте много умно, мадам.

— Не, наистина. Беше чиста случайност. Искам да кажа, че влязох в едно малко кафене и видях момичето да си седи вътре.

— Имали сте голям късмет. Понякога и той е важен.

— Седя на съседната маса. Тя е с гръб към мен. Но не мисля, че ще ме познае. Направих някои неща с косата си. Както и да е, говорят си, като че ли са сами на света, а когато си поръчаха отново… боб на фурна… (не понасям боб на фурна, винаги ми изглежда много странно, че хората го харесват)…

— Няма значение бобът на фурна. Продължавайте. Оставили сте ги, за да ми се обадите по телефона. Така ли е?

— Да. Защото техният боб на фурна ми даде малко време. Сега се връщам. Или може да се помотая навън. Така или иначе, опитайте се да дойдете бързо.

— Как се казва кафенето?

— „Веселия Шамрок“, но не изглежда много весело. Всъщност изглежда доста мръсничко, но кафето е добро.

— Не говорете повече. Връщайте се. Идвам.

— Чудесно — отвърна мисис Оливър и затвори.

II

Мис Лемън, винаги много съобразителна, го беше изпреварила на улицата и чакаше до едно такси. Не зададе въпроси и не прояви любопитство. Не попита Поаро с какво да запълни времето си, докато го няма. Нямаше нужда да го прави. Винаги знаеше какво трябва да върши и винаги го вършеше добре.

Поаро пристигна, както се разбраха, на ъгъла на улица „Калторп“. Слезе от таксито, плати и се огледа. Видя кафенето, но не забеляза наоколо никой, който да прилича на мисис Оливър, колкото и добре да беше дегизирана. Разходи се от единия до другия край на улицата. Мисис Оливър я нямаше. Така че двойката, от която се интересуваха или беше напуснала кафенето и мисис Оливър бе тръгнала след тях, или… За да си отговори на това „или“, той застана до вратата на кафенето. Стъклата й бяха замъглени и отвън човек не можеше добре да види вътре, така че той бутна вратата и влезе. Погледът му обходи помещението.

Веднага видя момичето, което го бе посетило по време на закуска. Седеше сама на маса до стената. Пушеше, втренчила поглед пред себе си. Изглеждаше замислена. „Не — помисли си Поаро, — едва ли.“ Не, не изглеждаше замислена, а по-скоро изпаднала в унес. Сякаш беше някъде другаде.

Той тихо прекоси помещението и седна на стола срещу нея. Тя вдигна очи и малкият белгиец се почувства поласкан, че го позна.

— Ето, че се срещнахме отново, мадмоазел — каза той любезно. — Виждам, че ме познахте.

— Да, да.

— Винаги е приятно да бъдеш познат от млада дама, която си виждал само веднъж и то за много кратко.

Тя продължи да го гледа, без да говори.

— И мога ли да попитам как ме познахте? По какво?

— По мустаците — отвърна веднага момичето. — Никой друг няма такива.

Той се почувства поласкан от констатацията й и приглади мустаците си с гордост и суета, които обикновено го обземаха в подобни ситуации.

— Да, наистина. Да, няма много мустаци, подобни на моите. Хубави са, нали?

— Да… ами да… Предполагам.

— А, може би не сте познавач на мустаците, но мога да ви уверя, мис Рестарик… мис Норма Рестарик, нали… че моите са много хубави. — Той нарочно наблегна на името й. В началото тя изглеждаше толкова откъсната от всичко наоколо, толкова отдалечена, че той се зачуди дали тя ще забележи. Забеляза. Стресна се.

— Откъде знаете името ми?

— Вярно, вие не сте го казали на прислужника ми, когато дойдохте да ме видите онази сутрин.

— Как го научихте? Как успяхте? Кой ви го каза?

Той видя в очите й тревога и страх.

— Една приятелка ми го каза. Понякога приятелите са много полезни.

— Коя е тя?

— Мадмоазел, на вас ви харесва да не ми казвате малките си тайни. Аз също бих искал да скрия своите малки тайни.

— Не виждам как сте могъл да разберете коя съм?

— Аз съм Еркюл Поаро — произнесе Поаро обичайната си тържественост. После остави инициативата в нейните ръце, като само си седеше и нежно й се усмихваше.

— Аз… — започна тя, после спря. — Бях… — и пак замълча.

— Зная, че онази сутрин не стигнахме далеч — обади се Еркюл Поаро. — Само до там, че сте извършили убийство.

— О. Това ли?

— Да, мадмоазел, това.

— Но… разбира се, не исках да кажа това. Нямах предвид нищо подобно. Искам да кажа, че беше само шега.

— Vraiment^[2]? Дойдохте толкова рано, по време на закуска. Казахте, че е спешно. Спешно, защото мислехте, че може би сте извършили убийство. Това ли е представата ви за шега, а?

Келнерката, която се въртеше наоколо и гледаше внимателно Поаро, изведнъж се приближи до него и му подаде нещо, което приличаше на хартиена лодка, с каквато децата си играят във ваната.

— За вас ли е? — попита го. — Мистър Порит? Една дама го остави.

— А, да. И как разбрахте, че е за мен?

— Дамата каза, че ще ви позная по мустаците. Каза, че никога преди не съм виждала такива мустаци. И си е вярно — добави тя, като го загледа.

— Е, благодаря ви много.

Поаро взе лодката от нея, разгъна я и я приглади. Прочете няколкото набързо надраскани с молив думи: „Той си тръгва. Тя остава, така че ви я поверявам, а аз ще го последвам“. Беше подписано „Ариадни“.

— Да — каза Поаро, като сгъна бележката и я пъхна в джоба си. — За какво говорихме? Струва ми се, за чувството ви за хумор, мис Рестарик.

— Само името ми ли знаете или… или знаете всичко за мен?

— Зная нещичко. Вие сте мис Норма Рестарик. Адресът ви в Лондон е „Бороудин Меншънс“ 67. А домашният ви адрес е „Кросхеджис“, Лонг Бейзинг. Там Живеете с баща си и мащехата си, един възрастен чичо и… о, да, и едно момиче au pair. Както виждате, добре съм информиран.

— Накарали сте някой да ме следи?

— Не, не — възпротиви се Поаро. — Не е така. Давам ви честната си дума.

— Но не сте полицай, нали? Не ми казахте, че сте такъв.

— Не, аз не съм полицай.

Подозрителността и предизвикателното й държание се разчупиха.

— Не зная какво да правя — каза тя.

— Не ви принуждавам да ме наемете — обади се Поаро. — Както се изразихте, твърде стар съм за тази цел. Може да сте права. Но след като зная коя сте, както и някои неща за вас, няма причина да не обсъдим приятелски проблемите, които ви тревожат. Не трябва да забравяте, че старите хора, въпреки мнението, че са неспособни за действия, имат голям опит, от който да черпят.

Норма продължи да го гледа недоверчиво, с широко отворени очи. Точно този поглед преди беше смутил Поаро. Но тя изглежда се чувстваше като в капан или поне за момента, прецени Поаро, и имаше желание да говори за проблемите си. Хората винаги споделяха лесно с него.

— Мислят, че съм побъркана — каза тя рязко — А и аз си мисля, че… съм побъркана. Луда.

— Твърде интересно — отбеляза весело Еркюл Поаро. — За тези неща има най-различни названия. Много внушителни названия. Названия, пробутани от психиатри, психолози и други такива. Но когато казвате „побъркана“, думата говори съвсем ясно на обикновените хора какво е състоянието ви. Eh bien, в такъв случай, вие побъркана ли сте, или изглеждате побъркана, или си мислите, че сте побъркана, или може би наистина сте побъркана. Но въпреки това, не може да се каже, че състоянието ви е сериозно. От подобно заболяване страдат много хора и то обикновено се лекува лесно с подходящите средства. Случва се, защото хората са били подложени на голям стрес, имат много грижи, учили са прекалено много за изпити, обръщали са голямо внимание на емоциите си, твърде религиозни са или пък изобщо не са религиозни, или имат основателни причини да мразят бащите или майките си. Или, разбира се, може да страдат просто от нещастна любов.

— Имам мащеха. Мразя я, а вече ми се струва, че мразя и баща си. Май станаха много, нали?

— Да, по-обичайното е да се мрази единият или другият — съгласи се Поаро. — Предполагам, че много сте обичали майка си. Разведени ли са или тя е починала?

— Почина преди около три години.

— Много ли я обичахте?

— Да. Струва ми се, че да. Ама, разбира се, че я обичах. Беше инвалид и се налагаше често да ходи в санаториуми.

— А баща ви?

— Баща ми вече беше заминал за чужбина. Отиде в Южна Африка, когато бях на пет или шест години. Мисля, че искаше да се разведе с майка ми, но тя не пожела. Там се захванал с мини или нещо подобно. Както и да е, пишеше и ми пращаше подаръци всяка Коледа, или намираше начин да ми бъдат предадени. Май това е всичко. Така че за мен той беше почти нереален. Завърна се преди една година, защото трябваше да се заеме с делата на чичо ми и разни финансови въпроси. И когато се върна вкъщи той… той доведе новата си съпруга.

— И вие не го одобрихте?

— Да.

— Но майка ви вече е била починала. Не е необичайно, нали знаете, за един мъж да се ожени отново. Особено когато години наред е бил разделен със съпругата си. Жената, която е довел, същата дама ли е, заради която е поискал развод от майка ви?

— О, не. Тази е млада. И е много красива. С баща ми се държи така сякаш е нейна собственост! — След кратка пауза продължи с доста променен, почти детски глас: — Вярвах, че сега много ще ме обича и ще се грижи за мен, но тя не му позволява. Тя е против мен. Тя ме отделя от него.

— Но на вашите години тези неща нямат значение. Дори е по-добре. Нямате нужда някой да се грижи за вас. Можете да сте независима, да се радвате на живота, сама да избирате приятелите си…

— Не бихте говорили така, ако знаете какво става вкъщи. Имам предвид за избора на приятелите.

— В днешно време на повечето момичета се налага да изтърпяват критики за приятелите им — отбеляза Поаро.

— Всичко е толкова различно — продължи Норма. — Баща ми съвсем не е такъв, какъвто си го спомням, когато бях на пет години. Постоянно си играеше с мен и беше толкова весел. Вече не е. Сега е загрижен и много напрегнат… Съвсем е различен.

— Било е преди почти петнайсет години. Хората се променят.

— Но трябва ли толкова много?

— Променила ли се е външността му?

— О, не, не, тя не е! Ако погледнете портрета му над креслото, рисуван когато е бил значително по-млад, ще видите, че и сега той изглежда, точно както тогава. Но аз съвсем не си го спомням такъв.

— Но знаете ли, скъпа — каза мило Поаро, — хората никога не са такива, каквито ги помним. С отминаването на годините те стават в спомените ни такива, каквито бихме искали да бъдат и започваме да вярваме, че те наистина са били такива: Ако искаме да ги помним като приятни, весели и красиви, ние все повече и повече налагаме този образ в спомените си.

— Мислите ли? Наистина ли мислите така? — тя замълча, после внезапно попита: — Но защо смятате, че искам да убивам хора?

Зададе този въпрос съвсем непринудено. Поаро усети, че най-сетне стигнаха до критичния момент.

— Много интересен въпрос, а и причините могат да бъдат много интересни. Вероятно някой лекар би могъл да ви отговори. Квалифициран лекар.

— Няма да отида на лекар! — възкликна тя. — Няма да се доближа до лекар! Искаха да ме изпратят при един, а после да ме затворят в някое от онези места за побъркани, откъдето няма никога да изляза. Няма да се съглася на подобно нещо — и тя се опита да стане.

— Аз не мога да ви пратя там! Няма от какво да се плашите. Можете да отидете на лекар, само ако го желаете. Разкажете му онова, което споделихте с мен и го попитайте защо. Той вероятно би могъл да ви обясни причината.

— И Дейвид смята така. Според него трябва да постъпя така, но аз не мисля… не мисля, че той разбира. На лекаря ще трябва да обясня, че съм… че съм вършила разни неща…

— Какво ви кара да мислите, че сте ги вършили?

— Невинаги си спомням онова, което съм правила… или къде съм била. Губят ми се час… два… и не си спомням. Веднъж бях в един коридор… в коридора пред нейната врата. Държах нещо в ръка… Не зная как съм попаднала там. Тя вървеше срещу мен… Но когато ме доближи, лицето й се промени. Изобщо не беше тя. Тя се превърна в друг човек.

— Вероятно си спомняте някой кошмарен сън. В сънищата, човек може да се превръща в някой друг.

— Не беше кошмарен сън. Аз вдигнах револвера… Лежеше в краката ми…

— В коридора?

— Не, в двора. Тя дойде и ми го взе.

— Кой?

— Клодия. Заведе ме горе и ми даде да пия нещо горчиво.

— Къде беше мащехата ви тогава?

— И тя беше там… Не, не беше. Беше в Кросхеджис. Или в болница. Там откриха, че е била отровена… и че аз съм го направила.

— Може и да не сте била вие… Възможно е да е бил някой друг.

— И кой друг?

— Може би… съпругът й.

— Баща ми? Защо, за Бога, той би искал да отрови Мери? Обича я. Луд е по нея!

— В къщата има и други хора, нали?

— Старият чичо Родерик? Глупости!

— Човек не знае — отбеляза Поаро. — Може да е временно умопомрачение. Възможно е да е решил, че е негов дълг да отрови жената, която според него е шпионка. Нещо такова.

— Би било много интересно — каза непринудено Норма за момент откъснала се от проблемите си. — През войната чичо Родерик се занимавал с шпионски афери и познава много такива хора. Кой друг от къщата? Соня? Предполагам, че би могла да е красивата шпионка, но не отговаря съвсем на представата ми за подобни хора.

— Не, а и няма сериозна причина да иска да отрови мащехата ви. Предполагам, че имате прислуга и градинари?

— Да, но те са приходящи само през деня. Не мисля… ами, едва ли биха имали някаква причина.

— Би могла да го направи сама.

— Искате да кажете да се самоубие? Като другата?

— Възможно е.

— Не мога да си представя, че Мери може да се самоубие. Твърде е разумна. А и защо да го прави?

— Значи според вас, ако се реши на подобна постъпка, тя по-скоро би сложила главата си в газовата печка или би взела свръхдоза сънотворни и би легнала върху красиво нагласен креват. Така ли?

— Ами, би й подхождало повече. Ето, виждате ли — каза възбудено Норма, — трябва да съм била аз.

— Ха, това ме заинтересува. Изглежда предпочитате да сте го направили вие. Харесва ви мисълта, вашата ръка да й е дала фаталната доза отрова. Да, на вас ви се нрави тази мисъл.

— Как можете да изречете подобно нещо! Как можете?

— Защото смятам, че е истина — заяви Поаро. — Защо мисълта, че може би сте извършили убийство ви вълнува и радва?

— Не е вярно.

— Чудя се.

Тя грабна чантата си и с треперещи пръсти започна да пъха вътре нещата си.

— Няма да стоя тук и да ви слушам как ми говорите такива ужасни неща — заяви тя и направи знак на келнерката.

Тя дойде, направи сметката й, откъсна листчето от тефтерчето си и го сложи до чинията на Норма.

— Позволете на мен — каза Поаро, ловко взе листчето и понечи да извади портфейла си.

Момичето го издърпа от ръката му.

— Не, няма да ви позволя да платите сметката ми.

— Както желаете — вдигна рамене Поаро.

Той вече бе видял онова, което искаше. Сметката беше за двама. Следователно, този хубавец Дейвид нямаше нищо против едно безумно влюбено момиче да му плаща сметките.

— Виждам, че вие се грижите за късната закуска на приятеля си.

— Как разбрахте, че съм била с някого.

— Както вече ви казах, аз зная доста неща.

Тя сложи няколко монети на масата и стана.

— Тръгвам си и ви забранявам да ме следите.

— Съмнявам се, че бих могъл да го направя — каза Поаро. — Не бива да забравяте напредналата ми възраст. Ако хукнете по улицата, със сигурност не бих могъл да ви последвам.

Тя стана и тръгна към вратата.

— Чувате ли! Няма да ме следите!

— Позволете ми поне да ви отворя вратата — и Поаро го направи със замах. — Au revoir^[3], мадмоазел.

Тя му хвърли подозрителен поглед и с бързи стъпки тръгна по улицата, като от време на време си обръщаше главата и поглеждаше през рамо. Поаро остана да я наблюдава до вратата, но не направи никакъв опит да се затича след нея и да я стигне. Когато се скри от погледа му той се върна в кафенето.

„И какво по дяволите означава всичко това?“ — помисли си Поаро.

Келнерката се приближи към него. На лицето й се четеше недоволство. Поаро седна на масата и я умилостиви като си поръча чаша кафе.

— Тук има нещо много странно — измърмори той. — Да, наистина нещо много любопитно.

Пред него поставиха чашка с бледо бежова течност. Той отпи глътка и направи гримаса.

Зачуди се къде ли е мисис Оливър в този момент.