Агата Кристи
Третото момиче (22)

Глава двадесет и трета

Главен инспектор Нийл взе един лист хартия и нахвърли на него една-две бележки. Огледа петимата останали в стаята. Гласът му прозвуча твърдо и официално.

— Мис Джейкъбс? — попита той и погледна към полицая, който стоеше до вратата. — Разбрах, че сержант Конъли е снел нейните показания, но аз бих искал да й задам няколко въпроса.

Малко по-късно въведоха мисис Джейкъбс в стаята. Нийл стана и любезно я поздрави.

— Аз съм главен инспектор Нийл — представи се той, когато се ръкуваха. — Съжалявам, че ви безпокоим за втори път. Но сега е съвсем неофициално. Просто искам да получа по-ясна представа за онова, което сте видели и чули. Боя се, че ще ви бъде мъчително…

— Мъчително? Не — отговори мис Джейкъбс и седна на предложения й стол. — Беше шок, разбира се. Но запазих самообладание. — После добави: — Изглежда вече всичко сте почистили.

Той реши, че има предвид изнасянето на тялото.

Тя огледа с наблюдателен и критичен поглед присъстващите и отбеляза, искреното удивление на Поаро (Какво, за Бога е това?), любопитството на мисис Оливър, одобри изправената стойка на червенокосия доктор Стилингфлийт, разпозна съседката си Клодия и леко й кимна и накрая усети нещо като състрадание към Андрю Рестарик.

— Сигурно сте бащата на момичето? — обърна се тя към него. — Едва ли има смисъл един съвършено непознат човек да ви изказва съчувствията си. По-добре да останат неизречени. Живеем в тъжни времена или поне на мен така ми се струва. Според мен момичетата учат твърде много. — После обърна предразполагащо лице към Нийл и каза: — Да?

— Мисис Джейкъбс, бих искал да ми разкажете със свои думи точно какво сте видели.

— Мисля, че ще се различава малко от онова, което казах преди — заяви неочаквано мисис Джейкъбс. — Нали разбирате, понякога се получава така. Човек се опитва да даде възможно най-точното описание и използва много думи. Не смятам обаче, че може да бъде изключително точен. Подсъзнателно добавя неща, които мисли, че е видял или е трябвало да види, или е чул. Но аз ще се постарая. Всичко започна с това, че чух писъци. Стреснах се. Реших, че сигурно някой се е наранил. Точно когато бях тръгнала към вратата, започнаха да блъскат по нея. Писъците продължаваха. Отворих и видях една от съседките си. Едно от трите момичета, които живеят в съседния апартамент номер 67. Боя се, че не зная името й, но я познавам по лице.

— Франсес Кари — обади се Клодия.

— Говореше съвсем несвързано и каза, че някой е мъртъв, някой, когото тя познава… Дейвид някой си… не запомних фамилията му. Тя трепереше и ридаеше. Прибрах я в апартамента си, дадох й малко бренди и отидох да видя.

Всички почувстваха, че мисис Джейкъбс е от тези хора, които винаги биха постъпили точно така.

— Знаете какво открих. Нужно ли е да го описвам?

— Може би съвсем накратко.

— Един младеж, от тези модерните, с ярки дрехи и дълги коси. Лежеше на пода и очевидно бе мъртъв. Ризата му беше подгизнала от кръв.

Стилингфлийт се размърда. Обърна глава и погледна с любопитство мис Джейкъбс.

— После осъзнах, че в стаята има едно момиче. Държеше кухненски нож. Изглеждаше съвсем спокойна и хладнокръвна. Наистина, много странно.

— Тя каза ли нещо? — попита Стилингфлийт.

— Каза, че е била в банята, за да измие кръвта от ръцете си. После продължи с думите: „Не можете лесно да отмиете кръвта, нали?“

— „Изчезни проклето петно“^[1], а?

— Не бих казала, че ми напомни на Лейди Макбет. Тя бе… как да се изразя… съвършено спокойна. Положи ножа на масата и седна на един стол.

— Какво друго каза? — попита главен инспектор Нийл, а погледът му се плъзна по една набързо надраскана бележка пред него. — Нещо за омраза? Че не е безопасно да мрази някого. Споменала ви е нещо за „бедния Дейвид“, нали? Така сте казали на сержант Конъли. И, че е искала да се освободи от него.

— Забравих. Да. Тя спомена, че той я е накарал да дойде тук… а също и нещо за Луиз.

— Какво ви каза за Луиз? — този път въпроса зададе Поаро и се наведе рязко напред.

Мис Джейкъбс го погледна подозрително.

— Всъщност нищо. Просто спомена името. Каза: „Като Луиз“ и замълча. Това го каза, след като бе споменала, че не е безопасно да се мразят хората…

— И после?

— После съвсем спокойно ми каза да се обадя на полицията, което и направих. Двете просто… седяхме, докато пристигне. Реших, че не трябва да я оставям сама. Повече не говорихме. Тя изглеждаше погълната от мислите си, а аз… е, честно казано, не можех да измисля какво да й кажа.

— Нали можахте да разберете, че тя е психически нестабилна? — намеси се Андрю Рестарик. — Нали разбрахте, че тя не е знаела какво върши или защо, бедното дете? — Гласът му прозвуча умолително и с нотка на надежда.

— Ако това да изглеждаш съвършено спокоен и уравновесен, след като си извършил убийство, е признак за душевно разстройство, то аз ще се съглася с вас. — В гласа на мис Джейкъбс се усети съвсем категорично несъгласие.

— Мис Джейкъбс, тя призна ли си, че го е убила? — попита Стилингфлийт.

— О, да. Трябваше да го спомена… Това бе първото нещо, което каза. Сякаш отговаряше на въпрос, който съм й задала. Каза: „Да. Аз го убих“. После продължи да ми обяснява как е отишла да си измие ръцете.

Рестарик изстена и зарови лице в ръцете си. Клодия сложи ръката си на рамото му.

— Мис Джейкъбс, споменахте, че момичето е сложило ножа, който държи, на масата. Вие наблизо ли бяхте? Видяхте ли го ясно? — попита я Поаро. — Забелязахте ли дали ножът също е мит?

Мис Джейкъбс погледна колебливо към главен инспектор Нийл. Очевидно й се струваше, че Поаро внася неофициална нотка в разпита, който тя считаше за официален.

— Бъдете така добра да отговорите на въпроса — подкани я Нийл.

— Не. Струва ми се, че ножът не беше мит или бърсан. По него имаше следи от някаква гъста лепкава течност.

— О! — възкликна Поаро и се облегна назад на стола си.

— Помислих си, че вече знаете всичко за този нож — обърна се укорително мис Джейкъбс към Нийл. — Полицията не го ли изследва? Струва ми се, че е проява на голяма небрежност, ако не го е направила.

— О да. Полицията го изследва — каза Нийл. — Но ние… ъъ… предпочитаме фактът да бъде потвърден.

Тя го погледна намръщено.

— Предполагам, че онова, което имате предвид е да разберете доколко точно е наблюдението на свидетелите. Какво си измислят, какво всъщност са видели или си мислят, че са видели.

— Струва ми се, че не сме изразили съмнение към вас, мис Джейкъбс — усмихна се леко той. — Вие ще бъдете отличен свидетел.

— Няма да ми е приятно, но предполагам, че човек трябва да мине през това.

— Боя се, че е така. Благодаря ви мис Джейкъбс — той се огледа. — Някой да има още въпроси?

Поаро даде знак, че има. Мис Джейкъбс с неудоволствие се спря на вратата.

— Да?

— По повод споменаването на името Луиз. Знаете ли момичето кого е имало предвид?

— Откъде да зная.

— Възможно ли е да е имала предвид мисис Луиз Шарпантие. Познавахте мисис Шарпантие нали?

— Не.

— Знаехте ли, че наскоро тя се е хвърлила от един прозорец в този блок?

— Това, разбира се, го зная. Но не знаех, че се казва Луиз, а и не я познавах лично.

— Може би не сте желали да се запознаете?

— Не съм казала подобно нещо. Жената е мъртва. Но ще си призная, че е съвсем вярно. Тя беше много неподходящ наемател и аз, а и други от блока често сме се оплаквали на управата.

— От какво точно?

— Честно казано, жената пиеше. Апартаментът й се намираше на последния етаж, над моя и там непрекъснато се провеждаха шумни сбирки, с чупене на чаши, събаряне на мебели, пеене и викане. И много… ъъ… ходене напред-назад.

— Може би е била самотна? — предположи Поаро.

— Тя съвсем не създаваше такова впечатление — заяви мис Джейкъбс с леден тон. — На предварителното следствие стана ясно, че е била потисната от здравословното си състояние. Но си го е въобразявала. Изглежда здравето й е било съвсем наред.

След като изрази липсата си на съчувствие към мисис Шарпантие, мис Джейкъбс си тръгна.

Поаро насочи вниманието си към Андрю Рестарик.

— Добре ли съм осведомен, мистър Рестарик, че преди време вие сте били добри познати с мисис Шарпантие? — попита деликатно Поаро.

Рестарик не отговори веднага. После въздъхна дълбоко и погледна Поаро:

— Да. Някога, преди много години, аз наистина я познавах добре… Трябва да кажа обаче, не под името Шарпантие. Тогава тя се казваше Луиз Бърел.

— Бяхте ли… ъъ… влюбен в нея?

— Да, бях влюбен в нея… бях хлътнал до уши. Заради нея напуснах жена си. Заминахме за Южна Африка. След около година всичко свърши. Тя се върна в Англия. Оттогава не съм я виждал. Дори не знаех какво е станало с нея.

— А дъщеря ви? Тя познаваше ли Луиз Бърел?

— Едва ли я помни. Беше на пет годинки.

— Но познаваше ли я? — настоя Поаро.

— Да — изрече бавно Рестарик. — Тя познаваше Луиз. Тоест Луиз идваше вкъщи и си играеше с нея.

— Значи е възможно момичето да я е помнило, дори след много години?

— Не зная. Просто не зная. Не зная как е изглеждала, доколко се е променила. Както ви казах, не съм я виждал оттогава.

— Но сте получили известие от нея, нали, мистър Рестарик? Имам предвид, че сте получили известие от нея след завръщането ви в Англия?

Отново последва пауза и дълбока съкрушена въздишка.

— Да… Получих известие от нея… — призна той. После попита с известно любопитство: — Как разбрахте, мосю Поаро?

Поаро извади от джоба си прилежно сгънат лист хартия. Разтвори го и го подаде на Рестарик.

Той озадачено се намръщи, когато го разгледа.

Скъпи Анди,

Разбрах от вестниците, че отново си у дома.

Трябва да се срещнем и да си разкажем какво сме правили през всичките тези години.

Тук писмото прекъсваше, после продължаваше отново.

Анди, познай от кого е това писмо! Луиз. Не смей да кажеш, че си ме забравил!

 

Скъпи Анди, както ще видиш от адреса на листа, живея в същия блок, в който живее секретарката ти. Колко е малък светът! Току-що се запознахме. Можеш ли да дойдеш да пийнем по нещо идната седмица?

 

Анди скъпи, трябва да те видя отново… Никой друг не е имал значение за мен, освен ти… и ти не си ме забравил, нали?

— Откъде взехте това? — попита с любопитство Рестарик, като почука по листа.

— От една моя приятелка, която пък го взела от един камион за мебели — отвърна Поаро и погледна към мисис Оливър.

Рестарик я изгледа недружелюбно.

— Не можех да се въздържа — обади се мисис Оливър, като правилно изтълкува погледа му. — Предполагам, че са изнасяли нейните мебели. Носачите изпуснаха едно бюро, от него изпадна едно чекмедже и се разпиляха много неща. Вятърът ги разнесе по целия двор. Аз вдигнах листчето и се опитах да им го върна, но те бяха ядосани и не го искаха. Ето защо, без да мисля, го прибрах в джоба на палтото си. Не се бях сетила за него до днес следобед, когато изпразвах джобовете на палтото си, за да го дам на химическо чистене. Така че вината наистина не е моя. — Тя замълча останала без дъх.

— В крайна сметка нейното писмо стигна ли до вас? — попита Поаро.

— Да… тя… една по-официална версия. Не му отговорих. Реших, че е по-разумно да не го правя.

— Не искахте ли отново да я видите?

— Тя бе последният човек, който бих пожелал да видя. Беше с изключително труден характер. Винаги е била такава. А и дочух разни неща за нея. Била станала алкохоличка. Е, имаше и други неща.

— Пазите ли писмото й?

— Не, скъсах го!

Доктор Стилингфлийт рязко попита:

— Дъщеря ви някога говорила ли ви е за нея?

Рестарик сякаш нямаше желание да отговори.

Доктор Стилингфлийт настоя:

— Може да се окаже важно, ако е така.

— Вие, докторите! Да, веднъж ми спомена за нея.

— Какво точно ви каза?

— Съвсем внезапно каза: „Татко, онзи ден видях Луиз“. Аз се стреснах и попитах: „Къде я видя?“, а тя ми отговори: „В ресторанта на нашия блок“. Леко се изненадах и казах: „Не съм подозирал, че я помниш“. А тя ми отговори: „Нищо не съм забравила. Дори и да исках, мама не би го позволила“.

— Да — отбеляза доктор Стилингфлийт. — Да, това има значение.

— А вие, мадмоазел — обърна се изведнъж Поаро към Клодия. — Норма споменавала ли ви е някога за Луиз Карпентър?

— Да. Беше след самоубийството. Каза, че тя е порочна жена. Прозвуча доста детински, ако разбирате какво имам предвид.

— Вие бяхте ли в апартамента през онази нощ… или по-точно, през онази ранна утрин, когато мисис Карпентър се е самоубила?

— Не, не бях тук. Отсъствах от къщи. Спомням си, че се върнах на следващия ден и тогава научих. — Тя се извърна към Рестарик и попита: — Помните ли? Беше на двайсет и трети. Бях ходила в Ливърпул.

— Да, разбира се. Трябваше да ме представяте на заседанието на Хевър Тръст.

— Но Норма е спала тук през онази нощ? — обади се Поаро.

— Да — отвърна Клодия малко неловко.

— Клодия? — Рестарик я хвана за ръка. — Какво знаете за Норма? Има нещо. Нещо, което криете.

— Нищо не крия! Какво бих могла да зная за нея?

— Мислите, че не е с всичкия си, нали? — намеси се доктор Стилингфлийт. — Както и момичето с черната коса. И вие също — обърна се рязко той към Рестарик. — Всички ние се държим учтиво и избягваме този въпрос, а мислим едно и също. С изключение на главния инспектор. Той нищо не мисли. Той събира факти: луда или убийца. А вие, мадам?

— Аз? — скочи мисис Оливър. — Аз… не зная.

— Въздържате се от преценка? Не ви обвинявам. Трудно е. Повечето хора се съгласяват с общото мнение. Просто използват различни думи. Това е всичко. Хлопа й дъската. Смахната. Откачена. Побъркана. Има халюцинации. Има ли някой, който да смята, че тя е нормална?

— Мис Батърсби — обади се Поаро.

— Коя, по дяволите, е мис Батърсби?

— Директорка на училище.

— Ако някога имам дъщеря, ще я изпратя в нейното училище… Разбира се, аз съм от друга категория. Аз зная. Зная всичко за това момиче!

Бащата на Норма се втренчи в него.

— Кой е този човек? — попита той главен инспектор Нийл. — Какво иска да каже с това, че знае всичко за дъщеря ми?

— Познавам я, защото през последните десет дни се намираше под мое наблюдение — отвърна Стилингфлийт.

— Доктор Стилингфлийт е висококвалифициран и уважаван психиатър — поясни главен инспектор Нийл.

— И как попадна във вашите ръце… без първо някой да поиска съгласието ми?

— Попитайте „Мустака“ — отвърна доктор Стилингфлийт и кимна към Поаро.

— Вие… вие…

Рестарик беше толкова ядосан, че не можеше да говори.

Поаро спокойно каза:

— Имах вашите нареждания. Искахте да намеря дъщеря ви, да се погрижа за нея и да я защитя. Аз я открих… и успях да заинтересувам доктор Стилингфлийт с нейния случай. Тя беше в опасност, мистър Рестарик, в много голяма опасност.

— Едва ли е била в по-голяма опасност, отколкото е в момента! Арестувана по обвинение в убийство!

— На практика тя все още не е обвинена — измърмори Нийл и продължи: — Доктор Стилингфлийт, да разбирам ли, че желаете да изразите професионалното си мнение относно психическото състояние на мис Рестарик, както и дали тя осъзнава естеството и значението на постъпките си?

— Можем да си спестим официалното медицинско заключение — отговори Стилингфлийт. — Това, което сега искате да разберете, е съвсем просто — дали момичето е лудо или е нормално? Добре, ще ви кажа. Момичето е нормално, точно толкова, колкото всеки един от вас в тази стая!