Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (35)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Third Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Третото момиче

Преводач: Христо Христов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „ЕА“ ЕООД — Плевен

Излязла от печат: 1994

Редактор: Боряна Гечева

ISBN: 954-584-104-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4470

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета

В стаята на Поаро седяха четирима души. Поаро се бе настанил в квадратното си кресло и пиеше чаша sirop de cassis. Норма и мисис Оливър бяха на канапето. Мисис Оливър изглеждаше изключително празнично в светлозелената си дреха от брокат, въпреки че цветът не й отиваше и беше вложила много усърдие в прическата си. Доктор Стилингфлийт се бе изтегнал на един стол и така бе изпружил краката си напред, че те сякаш достигаха средата на стаята.

— А сега, има много неща, които искам да науча — каза мисис Оливър с обвинителен тон.

Поаро побърза да налее масло в огъня.

— Но, chere мадам, размислете. Не бих могъл да изразя колко много съм ви задължен. Всичките, ама съвсем всичките добри идеи, ми бяха предложени от вас.

Мисис Оливър го погледна с недоверие.

— Не бяхте ли вие тази, която ми споменахте фразата „третото момиче“? От тук започнах… и тук завърших… при третото момиче, което делеше апартамента с още две други. Предполагам, че формално Норма винаги е била третото момиче, но когато погледнах на нещата от противоположната страна, всичко си дойде на мястото. Липсващият отговор, загубеното парченце от мозайката — всеки път стигах до едно и също — до третото момиче. Разбирате ли, винаги ставаше дума за човекът, който отсъстваше. За мен то беше само едно име и нищо повече.

— Чудя се защо нито веднъж не я свързах с Мери Рестарик — промърмори мисис Оливър. — Виждах Мери Рестарик в Кросхеджис, разговарях с нея. Разбира се, когато видях Франсес Кари за първи път, черната й коса прикриваше лицето й. Всеки би се подвел!

— Отново вие бяхте тази, мадам, която насочихте вниманието ми върху това колко лесно може да се промени външността на една жена, в зависимост от начина, по който сресва косата си. Спомнете си, че Франсес Кари е учила театрално изкуство. Знаела е как трябва да се гримира. При нужда е могла да променя гласа си. Като Франсес, тя е била с дълга черна коса, която е обграждала лицето й и почти наполовина го е закривала, плътен бял maquillage[1], изрисувани с черен молив вежди и туш по миглите, и провлачен дрезгав глас. Мери Рестарик е изглеждала съвършено различно, с руса перука със симетрично подредени къдрици, семпли дрехи, едва доловим колониален акцент и отсечен говор. И все пак още от първия момент, човек чувства, че тя не е съвсем истинска. Що за жена беше тя? Не знаех. По отношение на нея не бях прозорлив. Не… аз, Еркюл Поаро, съвсем не бях прозорлив.

— Я виж ти — възкликна доктор Стилингфлийт. — За първи път те чувам да го казваш, Поаро! Чудесата нямат край.

— Наистина не разбирам защо е имала нужда от две самоличности? — обади се мисис Оливър. — Изглежда прекалено объркващо.

— Не. За нея е било много важно. Виждате ли, по този начин тя винаги е имала алиби. Като си помисля, че този факт е бил там през цялото време, пред очите ми, а аз не съм го забелязал! На лице беше перуката. Подсъзнателно това непрекъснато ме тревожеше, но не разбирах защо. Две жени — и никога, в нито един момент не са били виждани заедно. Животът им е бил така организиран, че никой не е забелязвал липсата им за дълги периоди от време. Мери често ходи в Лондон да пазарува, да посещава агенции за недвижими имоти, да разглежда редица къщи. Предполагали са, че така прекарва времето си. Франсес пътува до Бирмингам, до Манчестър, дори в чужбина, обикаля Челси с котерията си от млади художници, които наема, за да осъществи някои свои цели, на които законът не би погледнал с добро око. За галерията „Уедърбърн“ са били изработени специални рамки за картини. Изгряващи млади художници са правили изложби там. Картините им са се продавали добре. Били са изпращани с кораби за организираните в чужбина изложби или на купувачите им заедно с рамките. В тях са били скрити пакетчета хероин… Мошеничества с произведения на изкуството… майсторски изработени фалшификати на картини от стари майстори… Тя е организаторът на всичко това. Дейвид Бейкър е бил един от художниците, които тя е използвала. Той е имал дарбата да прави великолепни копия на известни картини.

— Бедният Дейвид — промърмори Норма. — Когато го срещнах за първи път, реших, че е чудесен.

— Тази картина — каза занесено Поаро. — В мислите си постоянно се връщах към нея. Защо Рестарик я е пренесъл в кабинета си? С какво е била толкова важна за него? Enfin[2] не мога да се поздравя, че бях такъв глупак.

— Не разбирам за каква картина говорите?

— Много умна идея. Послужила е като своего рода документ за самоличност. Двойка портрети, на съпруг и съпруга, нарисувани отдавна от известен моден художник. Когато изваждат портретите от килера, Дейвид Бейкър подменя този на Рестарик с нов на Оруел, на който го е нарисувал с двайсет години по-млад. Никой не би допуснал, че портретът не е оригинален. Стилът, рисунъка, материята, всичко е изглеждало много убедително. Рестарик го е закачил над бюрото си. Всеки, който е познавал Рестарик отпреди, би могъл да каже: „Едва ли бих те познал!“ или „Доста си се променил“, но поглеждайки портрета, би си помислил, че сигурно е забравил как е изглеждал той.

— Било е голям риск за Рестарик… или по-скоро за Оруел — каза замислено мисис Оливър.

— По-малко, отколкото предполагате. Не му се е наложило да предявява правата си. Просто е съдружник в добре позната фирма в Сити, който след дълги години прекарани в чужбина, се връща вкъщи след смъртта на брат си, за да уреди делата му. Със себе си довежда една млада съпруга, за която се е оженил наскоро. Настаняват се да живеят при един възрастен полусляп, но много известен чичо по майчина линия, който не го е познавал добре и почти не го е виждал след училищните ваканции. Приел го е без никакви въпроси. Рестарик не е имал други близки роднини, с изключение на дъщерята, която е видял за последен път, когато е била на пет години. При заминаването му за Южна Африка в кантората са работили двама възрастни служители, които впоследствие са починали. В днешно време, по-младите чиновници не се задържат дълго на едно място. Семейният адвокат също е починал. Бъдете сигурни, че обстановката е била много внимателно проучена на място от Франсес, след като са решили да направят своя удар. Вероятно се е запознала с него преди две години в Кения. И двамата са били мошеници, въпреки че със съвършено различни интереси. Той се е занимавал с разни фалшиви сделки като златотърсач. Рестарик и Оруел са търсели заедно полезни изкопаеми някъде из дивите местности. Разнесъл се слух за смъртта на Рестарик (вероятно е било истина), но впоследствие е било отречено.

— Предполагам, че става дума за много пари? — попита Стилингфлийт.

— Огромна сума пари. Страхотен риск в името на страхотна цел. Сполучили са. Андрю Рестарик е бил много богат човек и наследник на брат си. Никой не се е заинтересувал от самоличността му. Но после, нещата са се объркали. Сякаш от миналото той е получил писмо от една жена, която, ако някога се изправи лице в лице с него, веднага би разбрала, че той не е Андрю Рестарик. Имали са и друг лош късмет — Дейвид Бейкър е започнал да го изнудва.

— Струва ми се, че е могло да се предвиди — вметна замислено Стилингфлийт.

— Не са го предвидили — продължи Поаро. — Дейвид никога преди не се е занимавал с изнудване. Мисля, че огромното богатство на този човек му е завъртяло главата. Сумата, която са му платили за фалшифициране на портрета му се е сторила крайно недостатъчна. Искал е още. Ето защо Рестарик му е писал чекове за големи суми и се е преструвал, че е заради дъщеря му — за да я предпази от неподходяща женитба. Не зная дали наистина момчето е искало да се ожени за нея. Може и да е искало. Но е било много опасно да изнудва хора като Оруел и Франсес Кари.

— Искате да кажете, че те хладнокръвно са планирали убийствата на двамата… Съвсем спокойно, просто ей така? — попита мисис Оливър. На нея сякаш й прилоша.

— Можеха да прибавят и вас в списъка си, мадам — припомни й Поаро.

— Мен? Да не би да искате да кажете, че един от тях ме е ударил по главата? Предполагам, че е Франсес? Не е бил бедният Паун.

— Не мисля, че е бил Паунът. Вече сте били в „Бороудин Меншънс“. Може би сте проследили Франсес в Челси или поне тя така е решила, като сте се оправдали с някаква доста съмнителна история. Ето защо тя се измъква и ви удря по главата, за да се отърве от любопитството ви за известно време. Не искахте да ме чуете, когато ви предупреждавах, че е опасно.

— Трудно мога да повярвам, че е тя! Онзи ден се бе изтегнала като героиня на Бърн-Джоунс в онова мръсно ателие. Но защо… — и тя погледна към Норма, после отново към Поаро. — Те са я използвали… целенасочено… обработвали са я, давали са й наркотици, накарали са я да повярва, че е убила двама души. Защо?

— Искали са изкупителна жертва… — поясни Поаро.

Той стана и отиде при Норма.

Mon enfant, ти преживя ужасно премеждие. Не бива никога вече да се повтаря. Запомни, че трябва да вярваш в себе си. Видя отблизо какво представлява злото и това ще те защити от неприятностите, които те очакват в живота.

— Предполагам, че сте прав — каза Норма. — Да допуснеш, че си луд… наистина да го повярваш, е много страшно нещо… — Тя потрепери. — Дори и сега не разбирам защо избягах… защо някой ми повярва, че не съм убила Дейвид… когато аз самата повярвах, че съм го сторила?

— Грешката им беше в кръвта — поясни доктор Стилингфлийт. — Започнала е да се съсирва. Ризата е била „подгизнала с нея“, както се изрази мис Джейкъбс, а не намокрена. Предполага се, че си го убила не повече от пет минути преди Франсес да изкрещи.

— Как тя… — започна да разсъждава мисис Оливър.

— Била е в Манчестър… Върнала се е с по-ранен влак. Там си е сложила перуката и се е дегизирала като Мери. Влязла е в „Бороудин Меншънс“ и се е качила с асансьора като непозната блондинка. Вмъкнала се е в апартамента, където Дейвид я е чакал, според предварителната им уговорка. Той не е подозирал нищо и тя го е намушкала. После е излязла отново и е наблюдавала, докато дойде Норма. Влязла е в една обществена тоалетна, и си е променила външността. Срещнала е случайно една приятелка и са повървели заедно. Пред блока й е казала довиждане. Този път е влязла като Франсес и си е изиграла сцената. Предполагам, че доста се е забавлявала. Мислела е, че когато извикат полицията и тя пристигне, едва ли някой ще забележи, че убийството е извършено преди повече време. Трябва да кажа, Норма, че в този ден много ни измъчихте, като настоявахте, че вие сте убили и двамата.

— Исках да си призная, за да приключи всичко… Вие… вие наистина ли мислихте, че съм го направила?

— Аз? За какъв ме смятате? Добре зная какво могат да извършат моите пациенти и какво не. Но бях сигурен, че дяволски ще усложните нещата. Не знаех докъде ще си позволи да стигне Нийл. Струваше ми се, че не е съвсем по полицейската процедура. Погледнете начина, по който той даде на Поаро възможност да ръководи.

— Двамата с главен инспектор Нийл се познаваме от много години — усмихна се Поаро. — Освен това, той вече бе правил някои проучвания по моя молба. Ти всъщност никога не си била пред вратата на апартамента на Луиз. Франсес е сменила номерата. Разменила е 6 и 7 на вратата на вашия апартамент. Цифрите са били много разхлабени. Същата нощ Клодия не е била вкъщи. Франсес те е упоила, така че всичко да ти се стори като кошмарен сън. Изведнъж прозрях истината. Единственият човек, който е могъл да убие Луиз е било истинското „трето момиче“ — Франсес Кари.

— Знаеш ли, останах с впечатление, че ти почти я бе разпознала — обади се Стилингфлийт, — когато ми описваше как един човек може да се превърне в друг.

Норма го погледна замислено.

— Вие се държите много грубо с хората — обърна се тя към Стилингфлийт.

— Грубо? — стъписа се той.

— Нещата, които казахте. Начинът, по които крещяхте на всички.

— Е, да, може би бях… Понякога ми се случва. Хората са дяволски досадни — изведнъж той се ухили на Поаро. — Тя е страхотно момиче, нали?

Мисис Оливър се изправи с въздишка.

— Трябва да се прибирам. — Огледа двамата мъже, после Норма. — Какво ще правите с нея?

И двамата се стреснаха.

— Зная, че в момента тя живее при мен — продължи мисис Оливър. — И казва, че се чувства добре. Но имам предвид, че това си е проблем. Баща ти — обърна се тя към Норма, — искам да кажа истинският, ти е оставил много, много пари. Това създава усложнения. Ще завалят писма с молби за помощ и всякакви подобни неща. Тя би могла да отиде да живее при стария сър Родерик — обясни мисис Оливър на двамата мъже, — но едва ли ще е забавно за едно момиче. Той е доста оглушал, както и ослепял и е голям егоист. Между другото, какво стана с липсващите документи, онова момиче и Кю Гардънс?

— Оказали са се там, където вече бил търсил. Намерила ги е Соня — отговори Норма и добави: — Чичо Роди и Соня се женят… следващата седмица…

— Няма по-голям глупак от стария глупак! — възкликна Стилингфлийт.

— Аха! — на свой ред възкликна Поаро. — Значи младата дама предпочита живота в Англия, вместо да се забърква в la politique[3]. Тя май е доста умна.

— Е, това е — заключи мисис Оливър. — Но да продължа за Норма. Човек трябва да бъде практичен. Човек трябва да има планове. Момичето не може да реши само какво иска да прави. Чака някой да й каже — и тя ги погледна строго.

Поаро не каза нищо. Само се усмихна.

— О, тя ли? — обади се доктор Стилингфлийт. — Е, аз ще ти кажа, Норма. Другия вторник заминавам за Австралия. Първо ще се поогледам, за да разбера дали всичко, което са ми обещали, ще бъде изпълнено. После ще ти телеграфирам и ти можеш да дойдеш при мен. Ще се оженим. Трябва да ми вярваш, че не се женя за теб заради парите ти. Не съм от онези лекари, които искат да създават огромни изследователски центрове и тем подобни. Аз се интересувам единствено от хората. Вярвам също, че ти ще съумееш да се справиш с мен. Че съм груб… не съм го забелязан. Странно е, наистина, като си помисля за цялата каша, в която се беше забъркала… безпомощна като муха в паяжина… И все пак, не аз ще се справям с теб, а ти с мен.

Норма седеше съвсем неподвижно. Погледна внимателно Джон Стилингфлийт, сякаш размишляваше върху нещо, което знае, но от съвсем различен ъгъл. После се усмихна, с една много приятна усмивка, като на щастлива млада бавачка и каза:

— Добре. — Прекоси стаята и отиде при Еркюл Поаро. — Бях груба с вас в деня, когато дойдох тук по време на закуска. Казах ви, че сте твърде стар, за да ми помогнете. Изразих се грубо и не е истина… — Тя сложи ръце на раменете му и го целуна. Сетне се обърна към Стилингфлийт: — По-добре вземи такси.

Той кимна и излезе от стаята. Мисис Оливър взе чантата и кожената си наметка. Норма облече палтото си и я последва към вратата.

Madame, un petit moment[4]

Мисис Оливър се обърна. Поаро бе вдигнал от дивана една красива букла от косата й.

Мисис Оливър възкликна ядосано:

— Всичко, което правят в днешно време е отвратително! Имам предвид фибите. Те просто се изхлузват и всичко пада! — и тя си тръгна намръщена.

След миг главата й се подаде през вратата. Прошепна заговорнически:

— Само ми кажете… всичко е наред, тя тръгна надолу… нарочно ли я изпратихте точно при този лекар?

— Разбира се, че нарочно. Квалификацията му е…

— Няма значение каква му е квалификацията. Знаете какво имам предвид. Той и тя… Нарочно ли го направихте?

— Да, като толкова искате да знаете.

— Така си и помислих — каза мисис Оливър. — Сещате се за много неща, нали?

Бележки

[1] Maquillage (фр.) — грим. — Б.пр.

[2] Enfin (фр.) — с една дума. — Б.пр.

[3] La politique (фр.) — политиката. — Б.пр.

[4] Madame, un petit moment (фр.) — мадам, един момент. — Б.пр.

Край