Агата Кристи
Третото момиче (2)

Глава втора

Телефонът иззвъня.

Еркюл Поаро не му обърна внимание. Той продължи да звъни пронизително и настоятелно. Джордж влезе в стаята, погледна въпросително Поаро и се насочи към телефона. Поаро махна с ръка:

— Оставете го.

Джордж се подчини и напусна стаята. Телефонът не спираше да звъни, пронизително и дразнещо. После изведнъж замлъкна. След една-две минути обаче зазвъня отново.

— A Sapristi^[1]! Трябва да е жена, несъмнено е жена.

Въздъхна, стана и отиде до телефона. Вдигна слушалката.

— Ало?

— Вие ли… мосю Поаро ли е на телефона?

— Да.

— Обажда се мисис Оливър. Гласът ви звучи различно. Отначало не можах да ви позная.

— Bonjour^[2], мадам. Надявам се, че сте добре.

— О, добре съм! — в гласа на Ариадни Оливър прозвучаха обичайните весели нотки.

Известната писателка на криминални романи и Еркюл Поаро поддържаха приятелски отношения.

— Раничко е да ви звъня, но искам да ви помоля за една услуга.

— Да?

— Предстои годишната вечеря на клуба на авторите на криминални романи. Чудя се дали бихте приели да бъдете нашият гост-лектор тази година. Би било много, много мило от ваша страна, ако се съгласите.

— Кога ще се проведе?

— Другият месец, на двайсет и трети.

Поаро въздъхна тежко в слушалката.

— Уви! Твърде стар съм.

— Твърде стар? Какво, за Бога, искате да кажете? Изобщо не сте стар.

— Мислите ли?

— Разбира се, че не сте. Ще се представите чудесно. Можете да ни разкажете много интересни истории за истински престъпления.

— Кой ли ще иска да ме слуша?

— Всички. Те… Мосю Поаро, има ли нещо? Случило ли се е нещо? Струва ми се, че сте разстроен.

— Да, разстроен съм. Чувствата ми… е, няма значение.

— Разкажете ми все пак.

— Не ми се ще да ви занимавам.

— Защо не? По добре елате и ми разкажете всичко. Кога ще дойдете? Днес следобед. Каня ви на чай.

— Не пия следобеден чай.

— Тогава ще пиете кафе.

— По това време на деня обикновено не пия кафе.

— Шоколад? С разбита сметана отгоре? Или билков чай? Обичате да пиете такъв чай. Или лимонада, или оранжада, или бихте предпочели кафе без кофеин, ако успея да намеря…

— Ah ca, non, par example^[3]! То е отвратително!

— Някой от онези сиропи, които толкова харесвате? Зная, че имам половин бутилка „Райбина“ в бюфета.

— Какво е „Райбина“?

— Сироп от касис.

— Наистина, човек трябва да ви го признае, упорита сте, мадам. Вашата загриженост ме трогна. С удоволствие приемам да изпия чаша шоколад с вас днес следобед.

— Добре. И ще ми разкажете за онова, което ви е разстроило.

Тя затвори.

II

Поаро се замисли за момент, после набра един телефонен номер:

— Мистър Гоуби? На телефона е Еркюл Поаро. Много ли сте зает в момента?

— Средно — отговори му гласът на мистър Гоуби. — Дори малко повече. Но, за да ви услужа, мосю Поаро, ако бързате, както обикновено ви се случва… ами, бих казал, че младите ми сътрудници ще направят всичко, което трябва за вас. Разбира се, в днешно време не се намират толкова лесно добри момчета, както преди. Твърде много мислят за себе си. Струва им се, че знаят всичко още преди да са започнали да се учат. Но така или иначе, не можем да очакваме на тяхната възраст да бъдат твърде сериозни. Мосю Поаро, с удоволствие ще бъда на ваше разположение. Може да включа едно-две от по-добрите ми момчета в работата. Предполагам, че се касае за обичайното събиране на информация.

Той мълчаливо изслуша подробностите за онова, което Поаро искаше от него. Когато приключи разговора с мистър Гоуби, Поаро позвъни в Скотланд Ярд, за да го свържат с един негов приятел. След като изслуша желанията на Поаро той каза:

— Не искате много, а? Някъде е станало убийство. Времето, мястото и жертвата не се знаят. Ако ме питате, май ме пращате за зелен хайвер, стари приятелю. — После неодобрително добави: — Вие май наистина нищичко не знаете.

III

В четири и петнадесет следобед Поаро седеше в гостната на мисис Оливър и с удоволствие отпиваше глътки от голяма чаша шоколад, покрит с разбита сметана, която домакинята току-що бе поставила на малката масичка до него. Беше му поднесла и малка чинийка с бисквити „котешко езиче“.

— Chere^[4] мадам, колко сте любезна. — Гостът погледна с лека изненада над чашата си новата прическа на мисис Оливър и новите й тапети.

И двете бяха новост за него. Последния път, когато се видяха, косата на домакинята бе сресана съвсем семпло. Сега представляваше изобилие от букли и къдрици, подредени по особено сложен начин на главата й. Поаро заподозря, че това изобилие май е фалшиво. Помисли си колко ли къдри биха паднали неочаквано, ако изведнъж, както имаше обичай, мисис Оливър се разпали. Колкото до тапетите…

— Тези черешки… нови ли са? — посочи ги с лъжичката той.

Чувстваше се като че ли е попаднал в черешова градина.

— Мислите, че са твърде много ли? — попита тя. — Толкова е трудно предварително да се преценят тапетите. Смятате ли, че старите бяха по-хубави?

Поаро смътно си ги спомняше. Май представляваха гора с огромно количество ярко оцветените тропически птици. Идваше му да отбележи: „Plus ca change, plus c’est la meme chose“^[5], но се въздържа.

— А сега — започна мисис Оливър, когато гостът й най-сетне постави чашата на чинийката, облегна се назад с въздишка на задоволство и попи със салфетка остатъците от сметана по мустаците си, — какво се е случило?

— Ще ви кажа, съвсем накратко. Тази сутрин ме посети едно момиче. Знаете, че предпочитам предварително уговорените срещи. Разбирате ли, човек си има навици. Но тя настоя да я приема веднага, защото мисли, че може би е извършила убийство.

— Колко странно. Тя не знае ли?

— Точно така! C’est inoui^[6]! Тъй че аз наредих на Джордж да я покани. Остана права! Отказа да седне. Просто стоеше, втренчила поглед в мен. Изглеждаше като малоумна. Опитах се да я предразположа. Но тя изведнъж заяви, че е променила решението си. Каза, че не иска да бъде груба, но… (как ви се струва?), но съм твърде стар…

Мисис Оливър изстреля няколко утешителни слова:

— Е, момичетата са такива. Всеки, който е над тридесет и пет за тях е с единия крак в гроба. Трябва да осъзнаете, че те нямат чувство за такт.

— Заболя ме — оплака се Еркюл Поаро.

— О, на ваше място не бих се притеснявала. Разбира се, изразила се е много грубо.

— Няма значение. Не става дума само за чувствата ми. Разтревожен съм. Да, разтревожен съм.

— Е, по-добре забравете този инцидент — посъветва го мисис Оливър.

— Не разбирате. Аз съм обезпокоен за момичето. Тя дойде при мен за помощ. Изведнъж реши, че съм твърде стар, твърде стар, за да й бъда полезен. Сбърка, естествено. После избяга. Но уверявам ви, тя се нуждае от помощ.

— Не мисля, че е така — опита се да го успокои мисис Оливър. — Момичетата обикновено вдигат много шум за нищо.

— Не. Грешите. Тя се нуждае от помощ!

— Наистина ли смятате, че е извършила убийство?

— А защо не? Така каза.

— Да, но… — Мисис Оливър замълча, после бавно изрече: — Заявила е, че може би го е направила. Но какво е имала предвид?

— Точно така. Няма логика.

— Кого е убила или смята, че е убила?

Поаро вдигна рамене.

— И защо е убила някого?

Поаро отново вдигна рамене.

— Разбира се, причините биха могли да бъдат различни — оживи се мисис Оливър и отприщи богатата си фантазия. — Може би е връхлетяла с, колата си върху някой и е избягала. Може би на някоя скала е била нападната от мъж, борили са се и тя е успяла да го бутне. Може би е сбъркала и е дала на някого погрешно лекарство. Може да е била на някое от онези партита с наркотици и да се е сбила с някого. После, когато е дошла на себе си, е открила, че го е намушкала. Може…

— Assez^[7], мадам, assez!

Но писателката вече се бе развихрила:

— Може би е била медицинска сестра в операционна зала и е дала неподходяща упойка или… — изведнъж спря, за да си изясни някои подробности — Как изглежда?

Поаро се замисли за момент.

— Офелия, лишена от физическа привлекателност.

— О, Боже! — възкликна мисис Оливър. — Почти си и представям. Колко странно!

— С поред мен не е силен характер. Не е човек, който може да се справи с трудностите. Не е от хората, които са способни да предвиждат опасностите, а е от онези, които другите си казват: „Трябва ни жертва. Тази е подходяща.“

Но мисис Оливър вече не го слушаше. Беше заровила ръце в изобилните си букли. Поаро добре познаваше този жест.

— Чакайте! — извика развълнувано тя. — Чакайте!

Поаро повдигна вежди в очакване.

— Не ми казахте името й — продължи мисис Оливър.

— Не се представи. Жалко наистина.

— Чакайте! — възкликна отново домакинята и свали ръцете си, като въздъхна дълбоко. Една от великолепните й букли се откачи от косата, плъзна се по раменете й и падна на пода. Поаро я вдигна от земята и дискретно я постави на масичката.

— Е — изрече мисис Оливър вече поуспокоена. Нагласи една-две фиби в косата си и замислено поклати глава и продължи: — А кой е казал на момичето за вас, мосю Поаро?

— Никой, доколкото зная. Естествено тя не може да не е чувала за мен.

Мисис Оливър си помисли, че думата „естествено“ съвсем не бе подходяща в случая. Според нея естествена бе само убедеността на Поаро, че всички са чували за него. Всъщност много хора биха погледнали озадачено, при споменаване на името „Еркюл Поаро“, особено тези от по-младото поколение. „Но как да му го кажа, без да го обидя?“ — помисли мисис Оливър.

— Струва ми се, че грешите — отбеляза гласно тя. — Момичетата… ами, момичетата и младежите не знаят много неща за детективите и техните истории. Те просто не са ги чували.

— Всеки трябва да е чувал за Еркюл Поаро — заяви гордо той.

И дълбоко вярваше, че е така.

— В днешно време всички са така слабо образовани — продължи мисис Оливър. — Наистина. Знаят единствено имената на естрадни певци, групи или дисководещи, и тем подобни. В днешно време, ако имате нужда от специалист, имам предвид лекар, детектив или зъболекар… е, обикновено питате някого. Питате при кого да отидете. И тогава този някой ви казва: „Скъпа моя, непременно идете при онзи чудесен лекар на улица «Куин Ан». Ще ви накара да се завъртите три пъти и ще ви излекува“. Или: „Знаеш ли, откраднали ми бяха диамантите и Хенри щеше да побеснее, така че не можех да се обърна към полицията. Но има един невероятен детектив, изключително дискретен, който ги намери и Хенри нищо не разбра“. Обикновено така се случва. Някой е изпратил момичето при вас.

— Много се съмнявам.

— Не можете да говорите, преди да разберете. И сега ще ви обясня. Аз съм причината. Аз изпратих момичето при вас.

Поаро се вцепени.

— Вие? Защо не ми казахте веднага?

— Защото току-що ми хрумна… когато споменахте за Офелия… дълга провиснала коса и невзрачен външен вид. От описанието й се досетих, че всъщност съм я виждала. Съвсем наскоро. Така ми дойде на ум коя е тя.

— И коя е?

— За жалост не зная името й, но мога лесно да го науча. Разговаряхме за частни детективи и аз споменах за вас и за някои от вашите изумителни разкрития.

— Дадохте ли й адреса ми?

— Не, разбира се, че не. Нямах представа, че се е нуждаела от детектив. Мислех, че просто си говорим. Но няколко пъти споменах името ви и естествено би било много лесно да намери адреса ви в телефонния указател и да ви посети.

— Разговаряхте ли за убийства?

— Не си спомням добре. Дори не помня как стигнахме до разговора за детективи… освен ако, да, може би тя го е започнала…

— Тогава разкажете ми всичко, нищо, че не помните името й. Разкажете ми всичко, което знаете за нея.

— Ами, беше миналия уикенд. Гостувах на семейство Лоримър. Не са много интересни, но ме заведоха на гости при едни техни приятели. Имаше много хора. Беше ми малко неудобно, защото, както знаете, не пия и домакините трябва специално за мен да търсят безалкохолни напитки, което им е доста досадно. Обикновено хората ми говорят колко харесват книгите ми и колко са искали да се запознаят с мен, а това ме притеснява и ме кара да се чувствам неловко и глупаво. Но някак си се справям. Казват ми колко обичат моя ужасен детектив Свен Хиерсон. Само ако знаеха колко го мразя! Но издателят постоянно ми повтаря да не го споменавам. Така или иначе, предполагам, че разговорът за детективите в реалния живот тръгна оттам. Разказах им за вас, а онова момиче се навърташе наоколо и ни слушаше. Когато споменахте за непривлекателната Офелия, изведнъж включих. Помислих си: „На кого ми напомня това описание?“ и ми просветна: „Ама разбира се. Момичето от онова парти“. Струва ми се, че тя беше от семейството на домакините, освен ако не я бъркам с друго момиче.

Поаро въздъхна. Винаги, когато човек разговаря с мисис Оливър, трябва да се въоръжи с голямо търпение.

— Кой беше домакинът?

— Мисля, че се казваше Трефузис или Трехърн. Нещо такова. Той е магнат. Богат. Важна клечка в Сити, но по-голямата част от живота си е прекарал в Южна Африка…

— Има ли съпруга?

— Да. Жена му е много красива. Доста по-млада от него. С пищна руса коса. Тя му е втора съпруга. Дъщеря му е от първия брак. Присъстваше и един ужасно стар чичо. Вече пооглушал, но особено знаменит. Ще е необходимо доста време, за да се изредят всичките му отличия. Адмирал или маршал от въздушните сили, или нещо такова. Струва ми се, че също е и астроном. Както и да е, има един голям телескоп, който стърчи от покрива. Предполагам обаче, че му е само хоби. Имаше и една чужденка, която вървеше подире му. Мисля, че го придружава до Лондон, за да го пази да не го сгази някоя кола. Хубавичка е.

Поаро обработи информацията, която му предостави мисис Оливър и се почувства почти като компютър.

— Значи в къщата живеят мистър и мисис Трефузис…

— Не са Трефузис. Сега си спомних. Казват се Рестарик.

— Но това е съвсем различно.

— Да, така е. Корнуолска фамилия, нали?

— Значи там живеят мистър и мисис Рестарик и знаменитият възрастен чичо. И той ли се казва Рестарик?

— Не. Той е сър Родерик някой си.

— Освен тях в къщата живеят още момичето au pair^[8] и дъщеря му. Други деца има ли?

— Струва ми се, че не, но не зная със сигурност. Между другото дъщеря му не живее с тях. Беше дошла само за уикенда. Предполагам, че не се разбира с мащехата си. Работи в Лондон и се е хванала с едно момче, което, доколкото разбрах, те не одобряват.

— Изглежда знаете доста за семейството.

— О, ами човек подочува това-онова. Приятелите ми Лоримър са от приказливите. Постоянно бърборят за този или онзи. Така човек научава клюките за всички, които живеят наоколо. Въпреки че понякога ги обърквам. Ех, да можех да си спомня малкото име на това момиче! Беше нещо свързано с песен… Тора? „Говори ми, Тора.“ Тора, Тора, нещо такова. Или може би Майра? Майра, „О, Майра, цялата ми любов е за теб.“ Нещо подобно. „Сънувах се в мраморни зали“ Норма? Или беше Маритана? Норма… Норма Рестарик. Точно така. Сигурна съм. — После продължи несвързано: — Тя е трето момиче.

— Струва ми се казахте, че е единствено дете.

— Да… или поне така мисля.

— Тогава какво имате предвид като казвате, че е трето момиче?

— Боже мили, не знаете ли какво е трето момиче? Не четете ли „Таймс“?

— Преглеждам съобщенията за раждания, смърт и сватби. Интересни са ми.

— Не, имам предвид първата страница с обяви. Но мече май не са на нея. Мисля да си купувам някой друг вестник. Ей сега ще ви покажа.

Тя отиде до една малка масичка и измъкна един брой ма „Таймс“, разлисти го и му го показа.

— Ето, вижте. „ТРЕТО МОМИЧЕ за удобен апартамент на втория етаж, самостоятелна стая, централно отопление, Ърлс Корт.“ „Търси се трето момиче за съквартирантка в апартамент. Пет гвинеи на седмица, самостоятелна стая.“ „Търси се четвърто момиче. Гиджънтс Парк. Самостоятелна стая.“ В днешно време на момичетата им харесва да живеят по този начин. По-добре е, отколкото в общежитие или при родителите си. Обикновено едно момиче наема обзаведен апартамент, след което си търси съквартирантки, за да делят наема. Второто момиче най-често е приятелка. После чрез обява намират трето, ако не познават друго подходящо. И, както виждате, дори успяват да намерят място и за четвърто. Първото момиче взима най-хубавата стая, второто плаща по-малко, а третото — още по-малко, но е завряно в миша дупка. Споразумяват се коя вечер от седмицата всяка от тях може да ползва апартамента, за да си кани гости или за нещо подобно. Получава се доста добре.

— И къде в Лондон живее момичето, което вероятно се казва Норма?

— Както вече казах, не зная почти нищо за нея.

— А можете ли да научите?

— О, да, струва ми се, че няма да е трудно.

— Сигурна ли сте, че никой не спомена за нечия неочаквана смърт?

— Имате предвид в Лондон или в дома на семейство Рестарик?

— И двете.

— Не мисля. Искате ли да поразпитам?

Очите на мисис Оливър заискриха от вълнение. Духът на разследването вече я бе завладял.

— Би било много мило от ваша страна.

— Ще позвъня на семейство Лоримър. Всъщност сега е съвсем удобно — и тя тръгна към телефона. — Трябва да се сетя за основателна причина или да си съчиня някоя.

Тя погледна колебливо към Поаро.

— Но естествено. Разбира се от само себе си. Вие сте жена с въображение, няма да се затрудните. Но не прекалявайте. Бъдете умерена.

Мисис Оливър го стрелна разбиращо.

Тя набра централата и поиска нужния й номер. Обърна глава към госта си и прошепна:

— Имате ли писалка, лист хартия или бележник? Нещо, на което да запиша имената и адресите.

Поаро вече бе приготвил бележника си и кимна утвърдително с глава.

Мисис Оливър долепи ухо обратно към слушалката и потъна в дълъг разговор. Поаро внимателно слушаше думите й.

— Ало. Мога ли да говоря с… О, ти ли си, Наоми. Обажда се Ариадни Оливър. О, да… ами, имаше много хора… О, искаш да кажеш стареца?… Не, знаеш, че аз не… Практически сляп?… Мислех си, че ходи в Лондон с малката чужденка… Да, сигурно доста ги тревожи понякога, но тя изглежда се справя добре с него… Едно от нещата, за които ти се обаждам, е да те попитам за адреса на момичето… Не, имам предвид дъщерята на Рестарик… Някъде в Саут Кенсингтън, нали? Или май беше в Найтсбридж? Ами, обещах й една книга и си записах адреса й, но, както обикновено, го загубих. Дори не си спомням името й. Тора или Норма?… Да, знаех си, че е Норма… Почакай малко, да взема писалка… Да, готова съм… „Бороудин Меншънс“ 67… Зная го, големият блок, който прилича на затвор… Да, сигурна съм, че апартаментите са много удобни, с централно отопление и всичко останало… Кои са другите две момичета, с които живее?… Нейни приятелки?… Или по обява?… Клодия Рийс-Холанд… Баща й е депутат, нали?… А другото кое е?… Не, не очаквах да я познаваш… Предполагам, че е симпатична… С какво се занимават? Приличат на секретарки, нали?… О, мислиш, че второто момиче е декоратор или работи в художествена галерия… Не, Наоми, разбира се, че не искам да зная точно… Просто се чудя с какво се занимават момичетата в днешно време… Ами, за мен е важно да го зная заради книгите, които пиша… Човек трябва винаги да е в крак с живота… Какво ми спомена за някакъв приятел?… Да, но човек се чувства безпомощен, нали? Имам предвид, че момичетата вършат онова, което им харесва… Той много ужасно ли изглежда? Да не е от онези небръснатите и мръсните? О, носи брокатени жилетки и е с дълга кестенява коса, до раменете… Да, толкова е трудно да познаеш дали е момче или момиче, нали?… Да, понякога, ако са красиви, приличат на Ван Дайк… Какво казваш? Че Андрю Рестарик го мрази?… Да, с бащите обикновено е така… Мери Рестарик?… Е, предполагам, че е нормално да не се разбираш с мащехата си. Сигурно е била много доволна, когато момичето си е намерило работа в Лондон. Какво искаш да кажеш с това, че хората говорят?… Не са ли открили какво й има?… Кой казва?… Да, но какво са потулили?… О, една медицинска сестра… споделила е с гувернантката на Дженър? Имаш предвид съпруга й? О, разбирам… лекарите не са могли да установят… Не, но хората са толкова злонамерени. Съгласна съм с теб. Обикновено тези неща са твърде далеч от истината… О, стомашно, така ли?… Но колко невероятно. Да не би да искаш да кажеш, че хората са споменали, как му беше името, Андрю?… Мислиш, че е лесно да се направи с някой от онези препарати против плевели… Да, но защо?… В случая не става дума за съпруга, която мрази от години. Тя му е втора жена, много по-млада от него и красива… Да, предполагам, че може да е това… Но защо би го направила чужденката?… Мислиш, че може би е била обидена на мисис Рестарик… Тя е доста симпатично младо създание… Андрю може да я е харесал… Нищо сериозно, разбира се, но е могло да ядоса Мери. Може би се е нахвърлила върху момичето и…

С крайчеца на окото си мисис Оливър забеляза, че Поаро й прави енергични знаци.

— Един момент, скъпа — извини се тя. — Хлебарят е. Почакай малко.

Поаро изглеждаше обиден.

Тя остави слушалката, прекоси бързо стаята и дръпна Поаро в другия край.

— Да? — попита настоятелно тя, сдържайки дъха си.

— Хлебар! — възкликна начумерено Поаро. — Аз!

— Е, трябваше бързо да измисля нещо. За какво ми правихте знаци? Разбрахте ли тя какво…

Поаро я прекъсна.

— Ще ми разкажете. Зная достатъчно. Онова, което искам да направите, като използвате неограничените си възможности за импровизация, е да измислите някакъв правдоподобен претекст, за да посетя семейство Рестарик… например един ваш стар приятел ще се намира за кратко в съседство. Можете да кажете…

— Оставете на мен. Ще измисля нещо. Под друго име ли ще се представите?

— Естествено, че не. Нека поне се опитаме да го направим по-простичко.

Мисис Оливър кимна и се забърза към телефона.

— Наоми? Не си спомням за какво говорихме. Защо постоянно някой се появява и прекъсва човек точно, когато си говори приятно? Не мога дори да си спомня за какво ти се обадих… О, да… За адреса на онова дете Тора… искам да кажа Норма, и ти ми го даде. Но имаше и още нещо, което исках… О, спомних си. За един мой стар приятел, най-очарователния човек. Всъщност онзи ден споменах за него. Казва се Еркюл Поаро. Ще бъде на гости в съседство на семейство Рестарик и много би искал да се срещне със стария сър Родерик. Познава го добре и му се възхищава за някакво невероятно разкритие през войната… или беше за нещо, свързано с науката. Така или иначе той много би искал „да го посети и да му поднесе почитанията си“, както се изрази. Мислиш ли, че е удобно? Би ли ги предупредила? За да не е изненадат. Предай им да го накарат да им разкаже някоя шпионска история… Той… какво? О! Пристигнали са косачите? Да, разбира се, че трябва да прекъснем. Дочуване.

Тя постави слушалката на мястото й и потъна в креслото.

— Боже мой, колко уморително. Добре ли се справих?

— Не беше зле — отбеляза Поаро.

— Помислих си, че ще е по-добре да ви свържа със стареца. Така ще можете да видите повече, което предполагам, че желаете. За една жена е много по-вероятно да обърка научните понятия, а вие ще имате достатъчно време да измислите нещо по-определено, което да звучи достоверно. А сега, искате ли да чуете какво ми разказа?

— Предполагам клюки. За здравето на Мисис Рестарик?

— Точно така. Изглежда е прекарала някакво странно стомашно заболяване и лекарите са били озадачени. Пратили я в болница и се е оправила, но не са открили причината. Върнала се вкъщи и всичко отново се повторило. Лекарите пак са били озадачени. Хората започнали да приказват. Една доста безотговорна медицинска сестра пуснала слуха. Нейната сестра го казала на съседката си, която, когато отишла на пазар, го споделила с някой друг и така слухът плъзнал. Разнесло се, че мъжът й се опитва да я отрови. Нали знаете какви ги приказват, но в този случай наистина нямат основание. Ние с Наоми си помислихме за момичето au pair, което е нещо като секретарка на стареца. Въпреки че сякаш няма причина да се опита да отрови мисис Рестарик с препарат против плевели.

— Чух ви да споменавате няколко.

— Ами, не е съвсем невъзможно…

— Желано убийство… — отбеляза Поаро замислено, — но все още неосъществено.