Агата Кристи
Третото момиче (4)

Глава четвърта

Поаро вървеше по главната улица на Лонг Бейзинг. Освен че беше главна, тя всъщност беше и единствената улица в селцето. То беше едно от онези, които се разрастват предимно по дължина. Имаше впечатляваща църква с висока камбанария и величествено вековно тисово дърво в двора. Имаше всякакви магазинчета. Два антикварни, в единия от които бяха изложени най-вече комплекти за камина, а в другия се предлагаха множество старинни карти, нащърбен порцелан, проядени дъбови бюра, стъклени лавици, сребърни предмети от викторианската епоха. Но поради липса на място всичко бе сбутано. Имаше две кафенета, и двете доста неуютни, един приветлив магазин за ръчно изработени предмети, поща, магазин за плодове и зеленчуци, магазин за фабрични стоки, в който се продаваха предимно шапки, детски обувки и всякаква галантерия. Освен това магазин за канцеларски материали и вестници, в който се предлагаха също цигари и бонбони. Магазинът за прежди беше „аристократът“ на улицата. Две строги беловласи жени продаваха преждите, както и всякакви помощни материали за плетене и шиене. В магазина имаше и специален щанд за гоблени. Онова, което някога е било местната бакалница сега се бе превърнало в супермаркет с обичайните метални кошници, пакетирани храни и препарати за почистване, всичко в лъскави хартиени опаковки. Имаше една малка постройка с неголяма витрина, на която с красиви букви бе написано „Лила“. На нея бе изложена френска блуза, с надпис „Последна мода“, една тъмносиня пола и раирано червено сако, с надпис „Продават се отделно“. Изглеждаха така, сякаш нечия небрежна ръка ги бе захвърлила на витрината.

Поаро разсеяно оглеждаше всичко наоколо. По улицата имаше и редица старомодни малки къщички. Повечето от тях бяха запазили изчистения архитектурен стил, характерен за Джорджианската епоха, а в някои се забелязваха признаци на подобрения във викториански дух, като веранда, арки над прозорците и малки оранжерии. Една-две къщи бяха с напълно променена фасада и сякаш претендираха, че са нови и се гордеят с това. Имаше и няколко прекрасни, но разнебитени стари вили, някои от които изглеждаха сто и повече години по-стари, отколкото бяха в действителност. Други пък имаха автентичен вид, но с някои подобрения и удобства, например канализация, на пръв поглед внимателно прикрити.

Поаро вървеше бавно и осмисляше всичко, което вижда. Ако нетърпеливата му приятелка мисис Оливър беше с него, веднага щеше да го попита защо си губи времето? Къщата, към която се беше запътил, се намираше на четвърт миля извън селото. Поаро би й отговорил, че се потопява в местната атмосфера, което понякога е доста важно. В края на селото картината рязко се променяше. От едната страна, навътре от пътя, се виждаше един ред новопостроени къщи със зелена площ пред тях и ярки табелки на входните врати, боядисани в различен цвят. Зад тях се простираха полета и хълмове, с кацнали тук-там къщи с градини и дървета. Всяка имаше собствен облик и вероятно фигурираше като „привлекателно местенце“ в каталога на някоя агенция за недвижими имоти. В далечината пред себе си забеляза една къща, чийто покрив имаше странно закръглена форма. Очевидно не много отдавна по него бяха правени промени. Без съмнение към тази „обител“ го водеха краката му. Спря пред портата, на която висеше табелка „Кросхеджис“. Огледа къщата. Изглеждаше обикновена, строена вероятно в началото на века. Не беше нито красива, нито грозна. Да, най-подходящата дума бе „обикновена“. Градината бе много по-привлекателна от къщата — очевидно е била обект на големи грижи и внимание преди време, но сега бе доста запусната. Все още имаше гладки зелени морави, множество цветни лехи, внимателно подбрани участъци, засадени с храсти, така че да подчертаят особеностите на пейзажа. Всичко бе добре планирано. Поаро си помисли, че сигурно е дело на градинар. Но вероятно имаше и лично участие, защото в ъгъла близо до къщата една жена се бе надвесила над леха с далии и ги почистваше. Косата й приличаше на ярък златист ореол. Беше висока и слаба, но с широки рамене. Поаро отвори портата, влезе и тръгна към къщата. Жената обърна глава, изправи се и го загледа въпросително.

Стоеше права и го чакаше да заговори, а от ръката й висеше канап. Стори му се, че изглежда озадачена.

— Да? — попита тя.

Поаро свали шапката си с подчертано чуждестранен маниер и се поклони. Тя впери очи в мустаците му като омагьосана.

— Мисис Рестарик?

— Да. Аз…

— Надявам се, че не съм ви попречил, мадам.

На устните й се появи тънка усмивка.

— Съвсем не. Вие ли сте…

— Позволих си да ви посетя. Една моя приятелка, мисис Ариадни Оливър…

— О, да. Зная кой сте. Мосю Поаре.

— Мосю Поаро — поправи я той, като наблегна на последната буква. — Еркюл Поаро на вашите услуги. Бях наблизо и се осмелих да ви се обадя с надеждата, че ще мога да изкажа почитанията си на сър Родерик Хорсфийлд.

— Да. Наоми Лоримър ни спомена, че може да се отбиете.

— Надявам се, че е удобно?

— О, да. Ариадни Оливър беше тук миналия уикенд. Доведоха я семейство Лоримър. Книгите й са много забавни, нали? Но може би вие не смятате криминалните истории за забавни. Самият вие сте истински детектив, нали?

— Съвсем истински — отговори Еркюл Поаро.

Той забеляза, че тя прикри усмивката си. Започна да я изучава по-внимателно. Беше красива, но с изкуствена красота. Златисторусата й коса имаше странен вид. Той се зачуди дали дълбоко в душата си тя не таеше несигурност, дали не играеше ролята на английска дама, погълната от градината си. Замисли се какъв ли е социалният й произход.

— Имате много хубава градина — поласка я той.

— Обичате ли градини?

— Не така, както англичаните ги обичат. В Англия имате специална наклонност към тях. За вас те означават много повече, отколкото за нас.

— Искате да кажете за французите ли?

— О, да.

— Струва ми се мисис Оливър спомена, че сте работили в белгийската полиция.

— Така е. Аз съм едно старо белгийско полицейско куче — учтиво се засмя Поаро и като махна с ръка, продължи: — Но се възхищавам на градините ви. Научих се от вас. Латинската раса харесва строго симетрично подредените градини, градините на дворците, миниатюрно копие на градината на Версай. Измислила е също и potager^[1]. Зеленчуковата градина е нещо много важно. И вие тук в Англия си имате такива градини, но сте ги копирали от Франция. Не ги харесвате обаче толкова, колкото градините с цветя. А? Така ли е?

— Да, мисля, че сте прав — отговори Мери Рестарик. — Заповядайте вкъщи. Дошли сте да се видите с чичо.

— Дойдох, както казахте, да изразя почитанията си на сър Родерик, но също и на вас, мадам. Винаги изразявам почитта си към красотата, когато я срещна.

И той й се поклони.

— Не бива да ми правите толкова много комплименти — засмя се тя леко смутена.

Тръгна към един отворен френски прозорец и Поаро я последва.

— Запознах се с чичо ви през 1944 година.

— Бедният, доста е остарял. Боя се, че е почти глух.

— Не съм го виждал оттогава. Вероятно ме е забравил. Свърза ни шпионажа във връзка с едно научно откритие. Успяхме благодарение на находчивостта на сър Родерик. Надявам се, че ще иска да се срещне с мен.

— О, сигурна съм, че ще му бъде много приятно — увери го мисис Рестарик. — В някои отношения живота му е доста скучен. Налага ми се често да ходя в Лондон, защото си търсим подходяща къща. — Тя въздъхна и продължи: — Възрастните хора понякога са много трудни.

— Зная — съгласи се Поаро. — И аз съм труден по някой път.

— А, не, мосю Поаро — засмя се тя, — хайде сега. Не бива да се правите на стар.

— Случва се да ми го казват — въздъхна той и тъжно добави: — младите момичета.

— Много неучтиво от тяхна страна. Вероятно подобно нещо би направила и дъщеря ни.

— А, имате дъщеря?

— Да. Всъщност заварена дъщеря.

— С удоволствие бих се запознал с нея — отбеляза учтиво Поаро.

— Боя се, че сега не е тук. В Лондон е. Там работи.

— Тези млади момичета, всичките работят в днешно време.

— Всеки би трябвало да работи — измърмори неясно мисис Рестарик. — Дори когато се омъжат, ги убеждават да продължат да упражняват професията си.

— А вас, мадам? Убедиха ли да се върнете на работа?

— Не. Израснах в Южна Африка. Неотдавна дойдохме тук със съпруга ми. Все още не съм свикнала с обстановката.

Тя огледа наоколо, но на Поаро му се стори, че го направи без въодушевление. Стаята беше добре обзаведена, но стандартно. Липсваше й индивидуалност. На стените висяха два големи портрета, които единствено внасяха известна атмосфера. Единият бе на жена с тънки устни във вечерна рокля от сиво кадифе. На срещуположната стена бе окачен портрет на около тридесетгодишен мъж, от който лъхаше сдържана енергия.

— Предполагам, че на дъщеря ви е скучно в провинцията?

— Да, по-добре се чувства в Лондон. Не й харесва тук. — Внезапно млъкна и после, сякаш последните думи бяха насила изтръгнати от нея, добави: — И мен също.

— Невъзможно — отбеляза Еркюл Поаро с френска учтивост.

— Съвсем не е невъзможно. О, мисля, че често се случва. Предполагам, че на момичетата им е трудно да приемат мащеха.

— Дъщеря ви много ли е била привързана към майка си?

— Мисля, че да. Тя е трудно момиче. Както вероятно и повечето момичета.

— В днешно време родителите контролират много по-слабо дъщерите си — въздъхна Поаро. — Вече не е както в доброто старо време.

— Не, наистина.

— Не е редно да се говори така, мадам, но трябва със съжаление да призная, че те предявяват много малки изисквания при избора на… как да се изразя… техните приятели.

— В това отношение Норма създава големи тревоги на баща си. Струва ми се обаче, че е безсмислено да се оплакваме. Хората трябва да се учат от собствения си опит. Но да се качим при чичо Роди. Стаите му са на горния етаж.

Тя тръгна напред, а Поаро хвърли отново поглед на стаята през рамо. Скучна обстановка, без собствена атмосфера, с изключение може би на двата портрета. По кройката на дрехите Поаро прецени, че са от преди доста години. Помисли си, че ако жената е първата мисис Рестарик, той не би я харесал.

— Хубави портрети, мадам — отбеляза той.

— Да. Рисувани са от Лансбергер.

Това бе името на един прочут, изключително скъп и моден портретист от преди двадесет години. Неговият педантичен натурализъм сега беше излязъл от мода. След смъртта си той бе почти забравен. Понякога подигравателно наричаха моделите, които рисува „стойки за дрехи“; но на Поаро му се струваше, че зад това се крие нещо друго. Подозираше, че зад загладените образи, създавани с лекота от Лансбергер, надничаше внимателно прикрита насмешка.

— Скоро ги извадихме от килера, почистихме ги и… — обясни мисис Рестарик, докато се изкачваше нагоре по стълбите пред Поаро.

Тя рязко спря, хванала с едната си ръка перилата.

От завоя на стълбището над нея внезапно се появи една мъжка фигура, запътила се надолу. Изглеждаше съвсем нелепо. Беше човек в причудливи дрехи, човек, който със сигурност не подхождаше на този дом. Подобен силует беше познат на Поаро от други места. Срещаше се често по улиците на Лондон и дори на партита. Беше типичен за младото поколение. Младежът беше облечен в черно сако, бродирана кадифена жилетка, тесни прилепнали панталони и дълги кестеняви къдрици, виещи се покрай страните му. Изглеждаше екзотичен и доста красив, но човек се нуждаеше от известно време, за да определи пола му.

— Дейвид! — възкликна остро Мери Рестарик. — Какво, за Бога, правиш тук?

Младият човек никак не се притесни.

— Стреснах ли ви? — попита той. — Много съжалявам.

— Какво правиш тук, в този дом? Ти… с Норма ли си тук?

— Норма? Не. Надявах се да я намеря при вас.

— Да я намериш при нас? Какво искаш да кажеш? Тя е в Лондон.

— Не, уважаема, не е там. Във всеки случай не е на „Бороудин Меншънс“ 67.

— Как така не е там?

— Ами, като не се върна след уикенда, помислих си, че вероятно е останала с вас. И дойдох да разбера какво е намислила.

— Тръгна си в неделя вечерта, както обикновено — заяви домакинята ядосано. — Защо не позвъни, за да ни известиш, че ще дойдеш? Защо тършуваш из къщата?

— Наистина, уважаема, вие май си мислите, че се каня да отмъкна лъжиците или нещо такова. Съвсем естествено е посред бял ден да вляза в къщата. И защо не?

— Е, ние сме старомодни и това не ни харесва.

— О, Боже! — въздъхна Дейвид. — Каква врява вдигат всички. Ами, уважаема, след като не съм добре дошъл и не знаете къде е заварената ви дъщеря, то предполагам, ще е по-добре да си вървя. Да си обърна ли джобовете, преди да изляза?

— Не ставай смешен, Дейвид!

— Чао-чао, тогава. — Младежът ги подмина като им помаха с ръка, слезе долу и напусна къщата през отворената входна врата.

— Ужасна личност — каза Мери Рестарик с ненавист, която стресна Поаро. — Не мога да го понасям. Защо в днешно време Англия е пълна с подобни хора?

— Е, мадам, не се разстройвайте. Всичко е въпрос на мода. Винаги е имало модни хора. В провинцията не се срещат много, но в Лондон е пълно с тях.

— Ужасен! — възкликна Мери. — Отвратителен! Ексцентричен, женствен.

— И все пак не много различен от портрет на Ван Дайк, не мислите ли, мадам? Ако е в златна рамка, с колосана яка, не бихте казали, че е ексцентричен и женствен.

— Да се осмели да влезе по този начин. Андрю ще побеснее. Много се тревожи. Дъщерите могат да причинят доста безпокойства. А Андрю дори не познава Норма добре. Докато е била дете, той е бил в чужбина. Оставил я е изцяло на грижите на майка й и сега открива, че тя е пълна загадка за него. Както и за мен. Имам усещането, че тя е много странно момиче. В днешно време човек няма власт над тях. Изглежда харесват най-лошия тип младежи. Тя е изцяло погълната от този Дейвид Бейкър. Нищо не може да се направи. Андрю му забрани да стъпва в къщата, а вижте, той се появява и си влиза, без да му мигне окото. Мисля… по-добре е да не казвам на Андрю. Не искам да го тревожа напразно. Мисля, че в Лондон тя излиза с тази личност, а и не само с него. Има дори по-лоши. От тези, които не се мият, не се бръснат, пускат си смешни бради и носят мръсни дрехи.

— Е, мадам, не си го слагайте на сърцето — каза весело Поаро. — Младежките прегрешения отминават.

— Надявам се. Норма е много трудно момиче. Понякога си мисля, че не е съвсем наред с ума. Толкова е странна. Като че ли витае някъде. Тези нейни странни прояви на неприязън…

— Неприязън?

— Тя ме мрази. Наистина. Не виждам защо. Предполагам, че е била силно привързана към майка си, но в крайна сметка, съвършено естествено е баща й да се ожени отново, нали?

— Мислите ли, че наистина ви мрази?

— О, зная, че е така. Имам явни доказателства. Не мога да ви опиша какво облекчение почувствах, когато замина за Лондон. Не исках да създавам неприятности… — Тя внезапно замълча, като че ли за първи път осъзнала, че разговаря с непознат.

Поаро имаше способността да предразполага хората. Когато му се доверяваха, те рядко си даваха сметка пред кого говорят. Тя се засмя.

— Боже мой! Наистина не зная защо ви разказвам всичко това. Предполагам, че всяко семейство си има подобни проблеми. Горките мащехи. Имаме трудни моменти. Е, вече стигнахме.

Тя почука на вратата.

— Влезте, влезте — чу се гръмогласно ръмжене.

— Имате посетител, чичо — каза Мери Рестарик, като пристъпи в стаята, а Поаро я последва.

Един възрастен широкоплещест мъж, с квадратно лице и червени бузи, с доста сприхав вид, ходеше напред-назад из стаята. Тръгна към тях. На масата зад него седеше едно момиче, което подреждаше писма и документи, надвесила над тях глава. Косата й бе тъмна и пригладена.

— Това е мосю Еркюл Поаро, чичо Роди — представи го Мери Рестарик.

Поаро пристъпи елегантно и започна да говори:

— Ах, сър Родерик, толкова години, изминаха толкова години, откакто имах удоволствието да се срещна с вас. Ще трябва да се върнем назад в дните на войната. Последния път беше, струва ми се, в Нормандия. Колко добре си го спомням. Бяха и полковник Рейс, генерал Абъркромби, фелдмаршал Едмънд Колингсбай. Какви решения трябваше да вземем! Какви трудности имахме с охраната! Ах, в днешно време вече няма нужда от такава секретност. Спомням си разобличаването на тайния агент, който бе работил толкова дълго. Спомняте си капитан Хендерсън…

— А! Капитан Хендерсън! Боже, тази проклета свиня! Разобличихме го!

— Вероятно не си спомняте за мен — Еркюл Поаро.

— Да, да, разбира се, че ви помня. Ах, беше на косъм, на косъм. Тогава бяхте представител на французите, нали? Бяхте двама, но с единия не успях да се сработя. Не помня как се казваше. Е, седнете, седнете. Толкова е приятно да се поразговорим за онези дни.

— Така се боях, че няма да си спомните за мен и за моя колега, мосю Жиро.

— Разбира се, че помня и двама ви. Ах, какви времена, какви времена бяха!

Момичето стана от масата и любезно предложи стол на Поаро.

— Много добре, Соня, много добре — похвали я сър Родерик. — Нека да ви представя на очарователната ми секретарка. Откакто е тук, животът ми се промени. Знаете ли, помага ми, подрежда всички документи. Не зная как съм се справял без нея.

— Enchante^[2], мадмоазел — измърмори Поаро и се поклони учтиво.

Момичето също измърмори нещо в отговор. Беше дребно създание с къса черна коса. Изглеждаше срамежлива. Тъмносините й очи обикновено бяха сведени надолу, но когато поглеждаше към работодателя си тя се усмихваше приветливо. Той я потупа по рамото.

— Не зная какво бих правил без нея. Наистина.

— О, не — запротестира момичето. — Не съм чак толкова полезна. Не мога да пиша много бързо на машина.

— Пишете достатъчно бързо, скъпа. Освен това помните вместо мен. Вие сте моите очи, уши и още много други неща.

Тя му се усмихна отново.

— Човек си спомня за разни истории, случили се тогава. Не зная дали са преувеличени или не. Ето например деня, в който някой открадна колата ви и… — и Поаро заразказва случката.

Сър Родерик беше очарован.

— Ха-ха, разбира се. Да, наистина. Е, малко е преувеличена, според мен. Но като цяло така си беше. Да, да, странно, че си я спомняте след толкова години. Но аз мога да ви разкажа и по интересна — и той се впусна да разказва.

Поаро слушаше с възторг. Най-сетне погледна часовника си и стана.

— Не бива да ви отнемам повече време — каза той. — Виждам, че сте зает с важна работа. Бях наблизо и затова се осмелих да ви навестя, за да ви изкажа почитанията си. Годините минават, но както виждам вие не сте загубили нищо от енергията си и радостта от живота.

— Е, може да се каже. Но не бива да ми правите толкова много комплименти. Защо не останете да пием чай. Сигурен съм, че Мери ще ни приготви — и той се огледа. — О, тя си е отишла. Добро момиче.

— Да, наистина, и много красиво. Предполагам, че е била голяма утеха за вас през последните години.

— О! Те се ожениха съвсем наскоро. Тя е втората съпруга на племенника ми. Ще бъда откровен с вас. Никога не съм бил много привързан към този си племенник, Андрю. Не беше сериозен. Вечно неспокоен. Любимец ми беше по-големият му брат Саймън. Не че го познавах по-добре. Колкото до Андрю, той се отнесе много зле с първата си съпруга. Замина, знаете. Остави я сам-самичка. Замина с една непорядъчна жена. Всички знаеха що за стока е. Но тя го бе обсебила. Разделиха се след една-две години. Глупаво момче. Момичето, за което е женен сега, изглежда порядъчно. Доколкото зная около нея няма нищо съмнително. Саймън беше сериозно момче, въпреки че бе дяволски скучен. Не мога да кажа, че ми стана приятно, когато есетра ми се омъжи в това семейство. За търговец. Богат, разбира се, но парите не са всичко. Ние обикновено се сродяваме с военни. Не бях много близък със семейство Рестарик.

— Мисля, че имат дъщеря. Една моя приятелка се е запознала с нея миналата седмица.

— О, Норма. Глупаво момиче. Облича се в ужасни дрехи и се е хванала с един изключително неприятен младеж. В днешно време всички млади си приличат. Дългокоси младежи, битници, „Бийтълс“, и други подобни имена. Не мога да им хвана края. Практически говорят на чужд език. Така се получава, когато никой не иска да чуе критиките на един стар човек. Дори и Мери. Смятах я за добра и чувствителна, но както виждам, може да стане пълна истеричка, особено ако става дума за здравето й. Вдигна такава врява, за да отиде в болница да я изследват или нещо такова. Какво ще кажете за едно питие? Уиски? Не? Сигурен ли сте, че няма да останете за чаша чай?

— Благодаря ви, но приятелите ми ме чакат.

— Е, трябва да призная, че разговора с вас ми достави огромно удоволствие. Приятно е да си спомниш за неща, които са се случили отдавна. Соня, скъпа, заведете мосю… съжалявам, как ви беше името, изхвърча ми от главата… а, да, Поаро. Нали ще го заведете при Мери?

— Не, не — енергично се възпротиви Поаро. — Повече не бих се осмелил да безпокоя мадмоазел. Ще се оправя, ще се оправя. Мога и сам да намеря изхода. За мен бе голямо удоволствие да се срещна отново с вас.

Той напусна стаята.

— Нямам ни най-малка представа кой беше този — заяви сър Родерик, след като Поаро излезе.

— Не знаете кой е? — попита Соня и го погледна слисано.

— Не си спомням кои са повечето от хората, които ме навестяват напоследък. Разбира се, трябва да се справям някак си. Човек, знаете, се научава да се измъква от подобни положения. И на партитата е така. Идва някой и казва: „Може би не ме помните. Срещнахме се за последен път през 1939“. И аз трябва да отговоря: „Разбира се, че ви помня“, но всъщност съм го забравил. Толкова е трудно, когато си почти сляп и глух. Към края на войната се бяхме сприятелили с доста „жабари“ като този. Не помня и половината от тях. О, той със сигурност е бил там. Познава ме, а аз познавам повечето от хората, за които говори. Тази история за откраднатата ми кола си беше чиста истина. Малко преувеличена, разбира се, но по онова време доста я раздухаха. Е, смятам, че не разбра, че не го помня. Трябва да призная, че е умен човек, но е истински „жабар“, нали? Видяхте го, един такъв префърцунен подлизурко. А сега, докъде бяхме стигнали?

Соня взе едно писмо и му го подаде. Внимателно му предложи очила, но той остро отказа.

— Не искам тези ужасни неща… Виждам и без тях.

Той присви очи и се вгледа в писмото, което държеше, но се предаде и го тикна обратно в ръцете й.

— Е, май е по-добре да ми го прочетете.

Тя започна да чете с ясен тих глас.