Агата Кристи
Третото момиче (23)

Глава двадесет и четвърта

Всички се втренчиха в него.

— Не го очаквахте, нали?

— Грешите — възрази гневно Рестарик. — Момичето въобще не осъзнава какво върши. Тя е невинна, напълно невинна. Не може да й се търси отговорност за действия, които не знае, че е извършила.

— Оставете ме да продължа. Зная какво говоря. Вие не знаете. Момичето е нормално и отговорно за действията си. След малко ще я доведем тук и ще й дадем възможност да говори. Тя е единственият човек, който досега нямаше тази възможност. О да, тя все още е тук, заключена в спалнята си, охранявана от полицай. Но преди да й зададем въпросите си, искам да научите нещо. Когато момичето дойде при мен, бе натъпкано с наркотици.

— Той й ги е давал! — извика Рестарик. — Този дегенерат и нещастник!

— Без съмнение, започнала е под негово влияние.

— Благодаря на Бога — каза Рестарик. — Благодаря на Бога за това.

— За какво благодарите на Бога?

— Разбрах ви погрешно. Помислих си, че ще я хвърлите в устата на лъва, защото настоявахте, че тя е нормална. Преценил съм ви неправилно. Наркотиците са виновни. Под тяхно въздействие тя е вършила неща, които никога не би направила по собствена воля и после не е могла да си спомни постъпките си.

— Ако ме оставите да обясня — повиши тон Стилингфлийт — и да не говорите толкова много, убеден, че всичко ви е ясно, можем да стигнем до някъде. Първо, тя не е пристрастена към наркотици. Няма следи от инжекции. Не смърка кокаин. Някой, вероятно момчето или може би друг човек, й е давал наркотици без нейно знание. И то не само една-две таблетки от модерните хапчета, а една много интересна смес от наркотици — ЛСД, който предизвиква редуване на приятни ярки сънища с кошмари. Хашиш, който нарушава чувството за време, така че тя да може да повярва, че нещо е продължило един час, вместо няколко минути. Има и още много други любопитни вещества, за които нямам намерение да ви обяснявам. Някой, който е познавал много добре наркотиците, е изиграл дяволска шега на момичето. Стимулантите и седативите също са имали своята роля в стремежа за контролиране на волята й. По този начин са я накарали да се възприеме като съвършено различен човек.

— И аз казвам същото — прекъсна го Рестарик. — Норма не е била отговорна. Някой я е упоил, за да извърши тези неща.

— Все още не разбирате главното! Никой не може да принуди момичето да върши онова, което тя не желае. Само са могли да я накарат да си мисли, че го е направила. Сега ще я доведем тук и ще й разкажем какво й се е случило. — Той погледна въпросително главен инспектор Нийл, който му кимна.

На излизане от дневната, Стилингфлийт се обърна през рамо към Клодия:

— Къде оставихте другото момиче, онова, което доведохте от Джейкъбс и й дадохте успокоително? В нейната стая на леглото ли? По-добре я събудете и я доведете тук. Ще имаме нужда от помощ.

Клодия също излезе от стаята.

Стилингфлийт се върна, като побутваше Норма пред себе си и я окуражаваше.

— Добро момиче… Никой няма да те ухапе. Седни там.

Тя послушно седна. Нейното покорно държание навяваше страх.

Полицаят застана до вратата и изглеждаше възмутен.

— От теб искам само да кажеш истината. Не е толкова трудно, колкото си мислиш.

Клодия влезе като водеше Франсес Кари. Тя широко се прозяваше. Черната й коса висеше като завеса и покриваше част от устата, докато тя продължаваше да се прозява.

— Имате нужда от нещо освежително — каза й Стилингфлийт.

— Искам само да ме оставите да спя — измърмори неясно Франсес.

— Никой няма да спи, докато не приключа! Сега, Норма, отговаряй на въпросите ми. Онази жена, която живее в съседния апартамент, казва, че си признала пред нея, че си убила Дейвид Бейкър. Вярно ли е?

— Да. Аз убих Дейвид — отговори покорно тя.

— Намушка ли го?

— Да.

— Откъде знаеш, че си го направила?

Тя леко се изненада.

— Не разбирам какво искате да кажете? Той беше там на пода. Мъртъв.

— Къде беше ножът?

— Аз го вдигнах.

— Имаше ли кръв по него?

— Да. И по ризата му.

— Каква ти се стори кръвта върху ножа? И кръвта по ръката ти, която си искала да измиеш? Течна ли беше или приличаше на сладко от ягоди?

— Беше като сладко от ягоди, лепкава — тя потрепери. — Трябваше да отида и да я отмия от ръката си.

— Много разумно. Е, това свързва всичко много добре. Жертва, убиец… ти… и оръжието на престъплението, пълен комплект. Всъщност спомняш ли си да си го извършила!

— Не… Не си спомням… Но сигурно съм го направила, нали?

— Не питай мен! Не съм бил там. Само ти го твърдиш. Но преди това се е случило друго убийство, нали? Едно предишно убийство.

— Имате предвид Луиз?

— Да. Имам предвид Луиз… Кога за първи път ти дойде мисълта да я убиеш?

— Преди много години. О, преди много години.

— Когато беше още дете?

— Да.

— Наложило ти се е дълго да чакаш, нали?

— Да.

— Когато си била дете, си я мразила. Защо?

— Защото тя отведе татко. Моят баща.

— И направи майка ти нещастна?

— Мама мразеше Луиз. Казваше, че тя е истински порочна жена.

— Предполагам, че доста сте си говорили за нея?

— Да. Ех, да не беше… Не искам повече да слушам за нея.

— Зная, че ти е досадно. Омразата не е съзидателна. Когато я видя отново, наистина ли пожела да я убиеш?

Норма се замисли. На лицето й се изписа особено изражение.

— Всъщност не зная… Струваше ми се толкова отдавна. Не можех да си представя, че аз… ето защо…

— Защо не си сигурна, че си го направила?

— Имах някои доста налудничави идеи, че не съм я убила. Че всичко е било един сън. Че вероятно тя наистина се е хвърлила сама от прозореца.

— Е, а защо не?

— Защото зная, че аз го направих… Казах, че съм го направила.

— Казала си, че си го направила? На кого го каза?

— Аз не трябва… — поклати глава Норма. — На някой, който се опита да бъде мил с мен и да ми помогне. Тя каза, че ще се преструва, че не знае нищо. — Продължи, като започна да говори по-бързо и развълнувано: — Бях пред вратата на Луиз, на апартамент 76. Точно излизах от него. Реших, че съм ходила в съня си. Те… тя… каза, че се е случила злополука. Долу на двора. Повтаряше, че няма нищо общо с мен. Никой никога няма да научи… А аз не можех да си спомня какво съм направила… но в ръката ми имаше нещо…

— Нещо? Какво нещо? Имаш предвид кръв?

— Не, не кръв… откъснато парченце от завеса. Когато съм я блъснала навън.

— Спомняш си, че си я блъскала навън, нали?

— Не, не. Това е най-ужасното. Не помнех нищо. Ето защо се надявах. Ето защо отидох… — и тя извърна глава към Поаро — при него. — Тя отново погледна Стилингфлийт. — Не помня нещата, които съм правила. Но все повече и повече се страхувах, защото доста дълги периоди от време ми се губеха… съвсем ми се губеха… часове, за които не помнех нищо — къде съм била и какво съм правила. Но намирах неща… неща, които сигурно аз съм скривала. Мери беше отровена от мен. В болницата откриха, че е отровена. А аз намерих препарата против плевели, който бях скрила в чекмеджето си. В апартамента имаше един автоматичен нож. Имах и револвер, за който дори не знаех, че съм го купила. Наистина убивам хора, но не помня, че го правя. Така че аз всъщност не съм истински убиец… просто съм луда! Най-сетне го осъзнах. Луда съм и нищо не може да се направи. Хората не могат да те обвиняват, че вършиш разни неща, щом си луд. Ако съм могла да дойда тук и да убия Дейвид, това показва, че съм луда, нали?

— Май много ти си иска да си луда?

— Аз… да, предполагам, че е така.

— Ако е така, защо призна пред някого, че си убила една жена, като си я блъснала през прозореца? На кого го каза?

Норма колебливо извърна глава. После вдигна ръка и посочи.

— Казах го на Клодия.

— Изобщо не е вярно — погледна я презрително Клодия. — Никога не си ми казвала подобно нещо!

— Казах ти. Казах ти.

— Кога? Къде?

— Аз… не помня.

— Тя сподели с мен, че си е признала всичко пред теб — обади се отнесено Франсес. — Честно казано, помислих си, че е истеричка и си измисля.

Стилингфлийт погледна към Поаро.

— Може би си е измисляла — отбеляза безстрастно той. — Струва си да се разрови. Но ако е така, ще трябва да открием мотив, сериозен мотив, за да пожелае смъртта на тези двама души. Луиз Карпентър и Дейвид Бейкър. Детинска омраза? За нещо, което се е случило преди много години и е приключило? Глупости. А Дейвид? Само за да се „освободи от него“? Момичетата не убиват по такава причина. Нуждаем се от по-сериозни мотиви. Например, заради огромна сума пари! От алчност! — той се огледа и тонът му стана делови. — Необходима ни е малко помощ. Липсва един човек. Изглежда на съпругата ви й трябва много време, за да дойде тук, мистър Рестарик.

— Нямам представа къде може да е Мери. Аз я търсих. Клодия остави съобщение за нея навсякъде, където се сетихме, че може да отиде. Досега поне можеше да се обади отнякъде.

— Вероятно сме сбъркали — намеси се Поаро. — Може би, така да се каже, мадам вече отчасти е тук.

— Какво, за Бога, имате предвид? — извика ядосано Рестарик.

— Мога ли да ви обезпокоя, chere мадам? — и Поаро се наведе към мисис Оливър.

Тя го погледна стреснато.

— Пакетът, който ви поверих…

— О! — сети се тя и ръката й потъна в пазарската чанта. После подаде увития в черна хартия пакет на Поаро.

Той чу как зад него някой рязко си пое дъх, но не обърна глава.

Разтвори пакета и внимателно извади една бухнала руса перука.

— Мисис Рестарик не е тук — каза той, — но перуката й е. Интересно.

— Откъде по дяволите я взехте, Поаро? — попита Нийл.

— От сака на мис Франсес Кари. Все още не бе имала възможност да я скрие. Нека да видим как й стои.

С единствено ловко движение той дръпна черната коса, която така успешно закриваше лицето на Франсес. После й нахлузи русата перука. Франсес не успя да се защити и ги изгледа кръвнишки.

— Мили Боже! Това е Мери Рестарик! — възкликна мисис Оливър.

Франсес се гърчеше като змия. Рестарик скочи от мястото си, за да стигне до нея, но силната ръка на Нийл го задържа.

— Не. Не искаме никакво насилие. Знаете ли, играта свърши, мистър Рестарик… или да ви нарека Роберт Оруел…

От устата на мъжа се изсипа порой от ругатни. Гласът на Франсес рязко се извиси:

— Млъкни, проклети глупако!

Поаро изостави своя трофей, перуката. Отиде при Норма и внимателно взе ръцете й.

— Мъчението ти свърши, дете мое. Жертвата няма да бъде пожертвана. Нито си луда, нито пък си убила някого. Тези две безсърдечни и жестоки същества са скроили заговор срещу теб. Непрекъснато са ти давали опиати, лъгали са те, правили са всичко възможно да те доведат до самоубийство или да повярваш, че си виновна и че си луда.

Норма се беше втренчила с ужас в двамата заговорници.

— Баща ми. Баща ми! Могъл е да постъпи така с мен? Неговата дъщеря. Баща ми, който ме обичаше…

— Не баща ти, mon enfant^[1]… а един мъж, който е пристигнал тук след смъртта на баща ти и се е представил за него, за да сложи ръка на огромно богатство. Само един човек е могъл да го познае, или по-скоро да разбере, че не е Андрю Рестарик и това е жената, която преди петнайсет години е била любовница на Андрю Рестарик.