Агата Кристи
Третото момиче (19)

Глава двадесета

Поаро погледна фасадата на една достолепна къща от времето на крал Джордж. Намираше се на една доскоро тиха уличка в старомодно градче. Прогресът бързо го завладяваше, но новият супермаркет, магазинът за подаръци, един бутик, кафенета и великолепната нова сграда на банката бяха разположени от двете страни на Крофт Роуд, а не на тясната главна улица.

Месинговата топка на вратата беше излъскана и Поаро одобрително кимна. Натисна звънеца.

Почти веднага вратата се отвори от една висока, добре изглеждаща жена, с прибрана побеляла коса и енергични маниери.

— Мосю Поаро? Много сте точен. Влезте.

— Мис Батърсби?

— Естествено — отвърна тя и задържа вратата, за да влезе Поаро.

Постави шапката му на закачалката във вестибюла и го въведе в приятна стая с изглед към тясна градина, оградена със стена.

Тя му посочи стол и се настани в очакване. Беше ясно, че мис Батърсби не е човек, който си губи времето с обичайните любезности.

— Струва ми се, че вие сте бившата директорка на училището „Медоуфийлд“?

— Да. Пенсионирах се преди година. Разбрах, че искате да се видите с мен по повод Норма Рестарик, бивша моя ученичка.

— Точно така.

— В писмото си не ми съобщихте подробности. Трябва да ви призная, че зная кой сте, мосю Поаро. Ето защо бих искала малко повече информация, преди да продължим. Да не би да сте решили например да наемете Норма Рестарик?

— Не, намеренията ми не са такива.

— Тъй като зная каква е професията ви, разбирате защо искам повече подробности. Да не би някой от роднините на Норма да ви е споменал за мен?

— Не — отговори Еркюл Поаро. — Ще ви поясня.

— Благодаря ви.

— Всъщност нает съм от бащата на мис Рестарик, Андрю Рестарик.

— А! Струва ми се, че той скоро се върна в Англия след дългогодишно отсъствие.

— Така е.

— Но вие не ми носите препоръчително писмо от него?

— Не съм искал такова.

Мис Батърсби го погледна питащо.

— Може би щеше да настоява да дойде с мен — обясни Еркюл Поаро. — Това би ми попречило да ви задам въпросите, които искам, защото е много възможно отговорите да му причинят болка и разочарование. Няма смисъл допълнително да страда. Вече си има достатъчно главоболия.

— Случило ли се е нещо с Норма?

— Надявам се, че не… Въпреки че е възможно. Спомняте си момичето, мис Батърсби, нали?

— Спомням си всичките си ученички. Имам чудесна памет, а и „Медоуфийлд“ не е много голямо училище. Двеста момичета, не повече.

— Защо се пенсионирахте, мис Батърсби?

— Наистина, мосю Поаро, не мисля, че е ваша работа.

— Не е. Просто изразих съвсем естественото си любопитство.

— Аз съм на седемдесет. Не е ли основателна причина?

— Бих казал, че във вашия случай не е. Струва ми се, че сте запазили енергията и силата си и сте напълно в състояние да продължите да управлявате училището още дълги години.

— Времената се променят, мосю Поаро. На човек понякога не му харесва начина, по който се променят. Ще задоволя любопитството ви. Открих, че все повече и повече губя търпение с родителите. Целите, които поставят за дъщерите си, са плод на късогледство и, честно казано, доста глупави.

Както бе разбрал Поаро, мис Батърсби бе известен математик.

— Не мисля, че водя празен живот — отбеляза тя. — Всъщност сегашната ми работа е много по-привлекателна за мен. Преподавам на студенти. А сега, моля ви, мога ли да науча причината за вашия, интерес към Норма Рестарик?

— Има повод за безпокойство. Казано направо, тя изчезна.

Мис Батърсби продължи да го гледа безучастно.

— Наистина? След като казвате „изчезна“, предполагам имате предвид, че е напуснала дома си, без да съобщи на родителите къде отива. Струва ми се, че майка й почина. Значи е напуснала, без да се обади на баща си. В днешно време това съвсем не е необикновено, мосю Поаро. Мистър Рестарик не се ли обърна към полицията?

— Той е непреклонен по този въпрос. Твърдо отказва.

— Уверявам ви, че нямам представа къде е момичето. Не ми се е обаждала. Всъщност нямам новини за нея откакто напусна училището. Ето защо се боя, че не мога да ви помогна с нищо.

— Не искам такава информация от вас. Искам да разбера какво момиче беше тя. Бих искал да ми я опишете, но не външността й. Нямам това предвид, а какъв човек е и какъв е характерът й.

— В училище Норма беше съвсем обикновено момиче. Не беше блестяща, но се справяше.

— Не беше ли невротичка?

Мис Батърсби се замисли, после бавно каза:

— Не, не бих казала. Във всеки случай не повече, отколкото можеше да се очаква, отчитайки обстоятелствата в дома й.

— Имате предвид, че майка й е била инвалид?

— Да. Семейството на Норма беше разрушено. Баща й, към който струва ми се тя беше много привързана, напусна внезапно дома с друга жена, нещо, което естествено дълбоко обиди майка й. Вероятно е разстройвала дъщеря си повече, отколкото трябва, с постоянните си изблици на възмущение.

— Може би си струва да ви попитам за мнението ни за първата мисис Рестарик.

— За моето лично мнение ли питате?

— Ако нямате нищо против.

— Не, съвсем не се колебая да отговарям на въпросите ви. Обстоятелствата в дома са много важни в живота на едно момиче и, доколкото съм могла, съм ги проучвала посредством нищожната информация, която е стигала до мен. Бих казала, че мисис Рестарик беше достопочтена жена. Самодоволна, заядлива, неспособна да се справи с живота, поради безкрайната си глупост.

— Аха — кимна разбиращо Поаро.

— Струва ми се, че беше и malade imaginaire^[1]. От този тип хора, които преувеличават страданията си, постоянно влизат и излизат от санаториуми. Доста неподходяща обстановка за едно момиче, особено за такова, което не е със силен характер. Норма нямаше изявени амбиции. Липсваше й увереност в себе си. Не беше момиче, на което бих препоръчала да прави кариера. По-скоро да си намери добра, но обикновена работа, след което да се омъжи и да гледа деца.

— Простете, че ви питам, но не сте ли… забелязали признаци на душевно разстройство?

— Душевно разстройство? — изненада се мис Батърсби. — Глупости!

— Значи смятате, че са глупости. А не беше ли невротичка?

— Всяко момиче или почти всяко може да стане невротичка, особено в пубертета и при първия си сблъсък със света. То все още не е узряло и се нуждае от подкрепа при началните му стъпки в секса. Момичетата често се увличат в съвършено неподходящи, понякога дори опасни младежи. Изглежда в днешно време няма или почти няма родители със силни характери, които да ги предпазят. Ето защо те често преминават през период на истерични кризи и дори се омъжват неподходящо, което скоро довежда до развод.

— Значи Норма не е показала признаци на душевно разстройство? — настоя с въпроса си Поаро.

— Тя е емоционално, но нормално момиче — отвърна мис Батърсби. — Душевно разстройство! Както казах преди малко — глупости! Вероятно е избягала с някой младеж, за да се оженят, а няма нищо по-нормално от това!