Агата Кристи
Третото момиче (10)

Глава десета

Един глас й заповяда:

— Изпийте това!

Норма трепереше. Погледът й беше замъглен. Тя леко се сви на стола си. Повториха заповедта: „Изпийте това“. Този път тя послушно го изпи и се задави.

— То е… то е много силно — изхълца тя.

— Ще ви ободри. След минута ще се почувствате по-добре. Само се успокойте и почакайте.

Гаденето и световъртежът, които я измъчваха, отминаха. По бузите се появи лека руменина и треперенето намаля. За първи път тя огледа наоколо и видя къде се намира. Беше обзета от чувство на страх и ужас, но сега нещата сякаш се нормализираха. Стаята беше средно голяма и както й се стори, обзаведена по познат начин. Бюро, кушетка, кресло и един обикновен стол. На една странична маса лежеше стетоскоп. Имаше и някакъв апарат, за който тя си помисли, че го използват за преглед на очите. После вниманието й се съсредоточи върху мъжа, който й бе наредил да пие.

Изглеждаше около трийсетгодишен, червенокос и с доста грозновато, но привлекателно лице. От онези ъгловати, но чаровни лица. Той й кимна окуражително.

— Започвате ли да се съвземате?

— Аз… да, струва ми се. Аз… вие… какво се случи?

— Не си ли спомняте?

— Колите. Аз… тя ме връхлетя… тя… — тя вдигна поглед към него. — Блъсна ме.

— О, не! Не ви блъсна — поклати глава непознатият. — Аз ви помогнах.

— Вие?

— Ами стояхте в средата на улицата, а една кола летеше към вас и аз едва успях да ви дръпна от пътя й. За какво се бяхте замислили, че се втурнахте така между колите?

— Не си спомням. Аз… ами, предполагам, че сигурно съм си мислила за нещо.

— Един ягуар се движеше много бързо, а от другата страна на улицата идваше автобус. Тази кола не целеше да ви прегази или нещо такова, нали?

— Аз… не, не, сигурна съм, че не. Искам да кажа…

— Е, чудех се… Значи е било нещо друго, нали?

— Какво имате предвид?

— Ами, знаете ли, би могло да бъде нарочно.

— Какво имате предвид под нарочно?

— Всъщност си мислех дали не се опитвахте да се самоубиете — той неочаквано попита: — Опитвахте ли се?

— Аз… не… ами… не, разбира се, че не.

— Ако сте се опитвали, избрали сте ужасно глупав начин — промени леко тона си той. — Хайде сега, трябва да си спомняте нещо.

Тя отново започна да трепери.

— Помислих си… помислих си, че всичко ще свърши. Помислих…

— Значи се опитахте да се самоубиете, така ли? Какво се е случило? На мен можете да кажете. Приятелят ли? Това би накарало човек да се чувства много зле. А и си въобразяваме, че ако се самоубием, ще го накараме да съжалява, но човек никога не бива да се доверява на подобни мисли. Хората не обичат съжалението или мисълта, че нещо е станало по тяхна вина. Приятелят само ще каже: „Винаги съм смятал, че тя е неуравновесена. Така дори е по-добре“. Спомнете си го, когато следващия път се опитате да стоите на пътя на връхлитащи ягуари. Дори те имат чувства, с които трябва да се съобразяваме. Това ли беше проблемът? Изоставил ви е приятелят?

— Не — отвърна Норма. — О, не. Точно обратното.

И тя изведнъж добави:

— Той иска да се ожени за мен.

— Едва ли по тази причина сте решили да се хвърлите под ягуара.

— Да, така е. Направих го, защото… — Тя замълча.

— По-добре ще е да ми разкажете, не мислите ли?

— Как се отзовах тук? — попита Норма.

— Доведох ви тук с такси. Като че ли не бяхте ранена. Предполагам само няколко драскотини. Обаче изглеждахте уплашена до смърт и бяхте изпаднали в шок. Попитах ви за адреса, но вие ме погледнахте сякаш не разбирате какво ви говоря. Започнаха да се събират хора. Така че спрях едно такси и ви доведох тук.

— Това лекарски кабинет ли е?

— Да, лекарски кабинет е и аз съм лекарят. Казвам се Стилингфлийт.

— Не искам лекар! Не искам да говоря с лекар! Искам…

— Успокойте се, успокойте се. През последните десет минути говорите с лекар. Какво имате против лекарите, всъщност?

— Страхувам се. Страхувам се, че лекарят ще каже…

— Хайде сега, скъпо момиче, не ви говоря като лекар. Гледайте на мен просто като на непознат, който е бил достатъчно чевръст да ви спаси от смърт или по-вероятно от счупени ръка или крак, наранена глава или от нещо още по-лошо, което би ви направило инвалид за цял живот. Има и други неприятности. Ако се установи, че сте се опитали да се самоубиете, можете да се озовете в съда. И все още е възможно, ако се докаже, че е така. Не бихте отрекли, че съм откровен с вас. Редно е да ми се реванширате, като бъдете откровена с мен и ми обясните защо, по дяволите, се страхувате от лекарите. Какво са ви сторили лекарите?

— Нищо. Нищо не са ми сторили. Но се страхувам, че биха могли…

— Биха могли какво?

— Да ме затворят.

Доктор Стилингфлийт повдигна рижите си вежди и я погледна.

— Добре, добре. Имате много странна представа за лекарите. Защо ми трябва да ви затворя? Искате ли чаша чай? — попита я той. — Или предпочитате опиат или транквилант? Вашите връстници много си падат по тях. И вие ли сте по тази част?

— Не… наистина не — поклати тя глава.

— Не ви вярвам. Както и да е, защо е тази тревога и песимизъм? Не сте душевно болна, нали? Не бих казал, че сте. Докторите съвсем не се стремят да затварят хората. Приютите за душевно болни са достатъчно пълни вече. Трудно е да се настани още един човек. Всъщност напоследък освобождават много хора. Положението е толкова безнадеждно, че просто ги изхвърлят навън, и то дори такива, които непременно би трябвало да бъдат държани там. Всичко в тази страна е претъпкано. Е — продължи той, — какво ще предпочетете? Нещо от шкафа ми с лекарствата или една чаша хубав старомоден английски чай?

— Аз… Бих искала чай — каза Норма.

— Индийски или китайски? Така се пита, нали? Имайте предвид обаче, че не съм сигурен дали имам китайски.

— Предпочитам индийския.

— Добре.

Той отиде до вратата, отвори я и извика:

— Ани, донеси чай за двама.

Върна се, седна и каза:

— Сега, нека си изясним нещата, млада госпожице. Между другото, как се казвате?

— Норма Рее… — и тя спря.

— Да?

— Норма Уест.

— Е, мис Уест, нека сме наясно. Вие не сте ми пациентка и аз не ви лекувам. Жертва сте на улична злополука, нека така да гледаме на случая. Струва ми се, че и вие искахте така да изглежда, което пък би причинило големи неприятности на човека с ягуара.

— Първо реших да се хвърля от моста.

— Така ли? Щяхте да откриете, че няма да е толкова лесно. В днешно време строителите на мостове много внимават. Искам да кажа, че ще трябва да се покатерите на парапета, а то е доста трудно. Някой щеше да ви спре. Е, да продължа с разказа си. Доведох ви вкъщи, защото бяхте в шок и не можахте да ми кажете адреса си. Между другото, къде живеете?

— Нямам адрес. Аз… аз не живея никъде.

— Интересно — отбеляза доктор Стилингфлийт. — Онова, което полицията нарича „без постоянен адрес“. Какво правите — седите на брега на реката по цели нощи?

Тя го, погледна с подозрение.

— Можех да се обадя на полицията за злополуката, но реших да не го правя. Предпочитам да приема, че от младежка разсеяност сте пресекли улицата, без да се огледате.

— Изобщо не отговаряте на представата ми за лекар — каза Норма.

— Наистина ли? Ами, в тази страна постепенно започнах да губя илюзиите си относно моята професия. Всъщност отказвам се от практиката си тук и заминавам за Австралия след около две седмици. Така че не съм заплаха за вас и ако искате, можете да ми разкажете как виждате розови слонове да излизат от стената, как ви се струва, че дърветата протягат клони, за да ви сграбчат и задушат, как виждате дяволът да наднича от очите на хората и всякакви други фантасмагории, и аз нищо няма да предприема! Изглеждате ми съвсем нормална, ако ми позволите така да се изразя.

— Не мисля, че съм.

— Ами може би сте права — каза доктор Стилингфлийт приятелски. — Нека чуем доводите ви.

— Правя разни неща, но не си ги спомням… Разказвам на хората какво съм правила, но не помня, че съм им го казвала…

— Струва ми се, че имате лоша памет.

— Не разбирате. Става дума за грешни неща.

— Религиозна мания? Би било много интересно.

— Не е религиозно. Просто… просто е омраза.

На вратата се почука и влезе възрастна жена с поднос и прибори за чай. Сложи го на бюрото и излезе.

— Захар? — попита докторът.

— Да, моля.

— Разумно момиче. Захарта е много полезна след преживян шок. — Той наля две чаши чай, сложи едната до нея и подаде захарницата. — А сега — седна той, — за какво говорехме? О, да, за омразата.

— Възможно е, нали, да намразиш някого толкова много, че да пожелаеш да го убиеш?

— О, да — съгласи се Стилингфлийт весело. — Съвсем възможно. Дори напълно нормално. Но дори и наистина да искате да го направите, знаете ли, не бихте могли да стигнете дотам. Човешкото същество е снабдено с естествена спирачна система, която задейства спирачките в подходящия момент.

— Във вашите уста звучи съвсем обикновено — каза Норма. В гласа й се долавяше ясна нотка на раздразнение.

— Ами, съвсем естествено е. Децата се чувстват така всеки ден. Ядосват се и казват на майките или бащите си: „Ти си лош, мразя те, искам да умреш“. Майките, които понякога са разумни, не им обръщат внимание. Когато пораснеш, все още мразиш някои хора, но то вече не е достатъчна причина да искаш да ги убиеш. Но ако все пак го направиш, е, тогава отиваш в затвора. Тоест, ако си стигнал дотам, че да извършиш такава мръсна и трудна работа. Между другото не ме баламосвате, нали? — попита неочаквано той.

— Разбира се, че не — изправи се Норма на стола, а в очите й проблесна гняв. — Разбира се, че не. Мислите ли, че бих казала такива ужасни неща, ако не бяха истина?

— Ами, хората го правят — каза доктор Стилингфлийт. — Говорят ужасни неща за себе си и се забавляват от това. — Той взе празната й чаша. — А сега, най-добре ми разкажете всичко. Кого мразите, защо го мразите, какво искате да му направите.

— Любовта може да се превърне в омраза.

— Звучи мелодраматично. Но знайте, че и омразата може да се превърне в любов. Възможни са и двете положения. Казахте ми, че не става дума за приятел. Беше мой любим, но се отнесе зле с мен. Няма нищо такова, а?

— Не, не. Нищо такова. Моята… моята мащеха.

— Клишето — жестоката мащеха. Но това са глупости. На вашите години можете да се отделите от мащехата си. Какво друго ви е направила, освен, че се е омъжила за баща ви? И него ли мразите или сте толкова привързана към него, че не искате да го делите с никого?

— Съвсем не е така. Съвсем не. Някога го обичах и го много. Той беше… той беше… мислех, че е чудесен.

— А сега ме чуйте — каза доктор Стилингфлийт. — Ще ви предложа нещо. Виждате ли тази врата?

Норма извърна глава и погледна озадачено вратата.

— Една обикновена врата, нали? Не е заключена. Отваря се и се затваря по обичайния начин. Хайде, опитайте сама. Видяхте икономката ми да влиза и да излиза през нея, нали? Няма никаква измама. Станете и направете онова, което ви казвам.

Норма стана от стола, малко неуверено отиде до вратата и я отвори. Застана под рамката и погледна въпросително към него.

— Така. Какво виждате? Един съвсем обикновен коридор, който се нуждае от пребоядисване, но не си струва, след като скоро ще замина за Австралия. Сега идете до входната врата и я отворете. И тук няма никакъв трик. Излезте навън на тротоара. Така ще разберете, че сте напълно свободна и няма да правя никакви опити да ви затворя. После, след като се убедите, че можете да напуснете този кабинет винаги, когато пожелаете, върнете се, седнете отново на удобния стол и ми разкажете всичко за себе си. След това аз ще ви дам ценните си съвети. Не е нужно да ги приемате — успокои я той. — Хората рядко приемат съвети, но си струва да ги чуете. Разбрахте ли? Съгласна ли сте?

С неуверена походка Норма излезе от стаята навън в коридора. Беше един съвсем обикновен коридор, точно както го бе описал докторът. Отвори лесно външната врата, слезе по четирите стъпала и се отзова на тротоара на една улица с благопристойни, но безинтересни къщи. Постоя малко, пристъпвайки нерешително от крак на крак, без да забележи, че през процепа на пердетата доктор Стилингфлийт я наблюдава. След около две минути тя се обърна решително, качи се нагоре по стълбите, затвори входната врата и се върна в кабинета.

— Всичко ли е наред? — попита доктор Стилингфлийт. — Уверихте ли се, че не кроя нищо? Че постъпвам открито и почтено?

Момичето кимна.

— Добре. Седнете тук. Настанете се удобно. Пушите ли?

— Ами, аз…

— Само марихуана или нещо такова? Няма значение, не ми казвайте.

— Разбира се, че не употребявам такива неща.

— Не бих казал, че се разбира, но човек трябва да вярва на онова, което му казват пациентите. Добре. Сега ми разкажете за себе си.

— Аз… не зная. Всъщност няма нищо за разказване. Не искате ли да легна на кушетката?

— О, не, не искам да ми разказвате спомените си от сънищата и такива неща? Искам да науча повече за вас. Нали разбирате? Къде сте родена, къде сте живели — в провинцията или в града, дали имате братя и сестри или сте единствено дете и така нататък. Когато почина майка ви, бяхте ли много разстроена?

— Разбира се, че бях — отговори обидено Норма.

— Много обичате да казвате „разбира се“, мис Уест. Впрочем, Уест не е истинското ви име, нали? Е, няма значение, не искам да го зная. Наречете се Уест или Ийст или Норт, или както пожелаете. Както и да е, какво се случи след смъртта на майка ви?

— Много преди да почине тя стана инвалид. Често ходеше по санаториуми. Аз живях при една доста стара леля в Девъншир. Е не точно леля. Беше първа братовчедка на мама. Преди около шест месеца се върна баща ми. Беше… беше чудесно. — Лицето й изведнъж се проясни. Тя не забеляза бързия проницателен поглед, който й хвърли уж непринуденият млад лекар. — Знаете ли, едва го познах. Замина, когато бях на пет години. Не мислех, че някога ще го видя отново. Мама не го споменаваше често. Струва ми се, че отначало тя се надяваше той да се откаже от онази жена и да се върне.

— Онази жена?

— Да. Той замина с нея. Мама казваше, че била много лоша. Говореше за нея много остро, както и за татко, но аз си мислех, че може би… може би, татко не е толкова лош, колкото си мисли тя. Че за всичко е виновна онази жена.

— Те ожениха ли се?

— Не. Мама каза, че никога няма да даде развод на татко. Тя беше… беше от консервативното течение на англиканската църква… знаете го, много строго, почти като на римокатолическата църква. Тя не приемаше развода.

— Те продължиха ли да живеят заедно? Как се казва жената или и това е тайна?

— Не помня фамилията й — поклати Норма глава. — Не, струва ми се, че не живяха дълго заедно, но виждате ли, аз не зная много. Заминаха за Южна Африка, но май са се скарали и скоро са се раздели, защото тогава мама каза, че се надява татко да се върне. Но той не го направи. Дори не ни писа. Даже и на мен. Но ми изпращаше разни неща за Коледа. Винаги получавах подаръци от него.

— Беше ли привързан към вас?

— Не зная. Как бих могла да кажа? Никой никога не говореше за него. Само чичо Саймън, брат му. Имаше кантора в Сити и беше много недоволен, че татко заряза всичко. Казваше, че винаги си е бил такъв, никога не се задържал за дълго на нещо, но не бил лошо момче. Просто го смяташе за слабохарактерен. Не се срещах често с чичо Саймън. Предимно с приятелите на мама. Повечето от тях бяха ужасно скучни. Целият ми живот бе ужасно скучен… О, в началото ми изглеждаше толкова хубаво, че татко се връща вкъщи. Опитах да си го припомня. Знаете — нещата, които ми е говорил, игрите, които сме играли заедно. Той много ме разсмиваше. Опитах се да намеря негови стари снимки. Оказа се обаче, че всичките са изхвърлени. Мисля, че го е направила мама.

— Значи е била отмъстителна.

— Смятам, че отмъщението й бе насочено към Луиз.

— Луиз?

Той усети, че момичето леко се скова.

— Не си спомням… казах ви… не помня никакви имена.

— Няма значение. Разказвахте ми за жената, с която е избягал баща ви. Нали така?

— Да. Мама казваше, че тя много пиела, взимала наркотици и щяла да свърши зле.

— Но не знаете дали е станало така?

— Нищо не зная… — Вълнението й нарастваше. — Бих искала да не ми задавате въпроси! Нищо не зная за нея! Оттогава не съм чувала за нея. Бях я забравила. Вие ми я припомнихте. Повтарям ви, че нищо не зная.

— Добре, добре — успокои я доктор Стилингфлийт. — Не се ядосвайте толкова. Не бива да се тревожите за минали истории. Нека помислим за бъдещето. Какво възнамерявате да правите?

— Не зная — въздъхна дълбоко Норма. — Няма къде да отида. Не мога… по-добре ще е… сигурна съм, че ще е по-добре… да сложа край на всичко… само дето…

— Само дето не можете да опитате втори път, нали? Би било много глупаво, ако го направите, уверявам ви, моето момиче. Значи няма къде да отидете, няма на кого да се доверите. А имате ли някакви пари?

— Да, имам сметка в банката. Всеки три месеца баща ми превежда по нея пари, но не съм сигурна… Мисля, че може би ме търсят вече. Не искам да ме намерят.

— Не е нужно да ви намерят. Ще се погрижа за това. Ще ви заведа на едно място наречено Кенуей Корт. Не е толкова хубаво, колкото звучи. Нещо като санаториум за възстановяване на здравето, където хората ходят да си починат. Няма лекари, нито кушетки. И няма да бъдете затворена там. Обещавам ви. Можете да си тръгнете, когато пожелаете. Можете да закусвате в леглото и, ако ви харесва, да се излежавате по цял ден. Там ще си починете добре. Някой ден аз ще дойда, за да си поговорим и да решим заедно някои от проблемите ви. Това устройва ли ви? Искате ли?

Норма го погледна. Седеше с безизразно лице, втренчила се в него. Най-сетне бавно кимна с глава.

II

Късно вечерта на същия ден, доктор Стилингфлийт се обади по телефона.

— Добре изпълнена операция за отвличане — каза той. — Тя е в Кенуей Корт. Дойде като агънце. За сега не мога да ви кажа много. Момичето е натъпкано с наркотици. Бих казал, че е взимала всякакви такива неща, дори и ЛСД… От известно време е била непрекъснато дрогирана. Твърди, че не е, но не бих се доверил на онова, което казва. — Той послуша за момент и продължи. — Не питайте мен! Човек трябва да подходи много внимателно. — Много лесно губи самообладание… Да, уплашена е от нещо. Или се прави, че е уплашена от нещо… Все още не зная, не мога да кажа. Имайте предвид, че хората, които взимат наркотици, са опасни. Не можете да вярвате на думите им. Не бива да прибързваме и не искам да я стряскам… От дете има комплекс към баща си. Бих казал, че не е била много привързана към майка си, която изглежда е била много неприветлива жена. От типа лицемерни мъченици. Според мен бащата е бил весел човек и не е могъл да понесе семейния живот с такава жена… Познавате ли някоя Луиз? Изглежда, че това име я плаши. Бих казал, че е намразила първо нея. Отнела е бащата, когато детето е било на пет години. На тази възраст децата не разбират много неща, но много бързо започват да чувстват неприязън към човека, когото смятат за виновен. Очевидно не е виждала баща си до преди няколко месеца.

Мисля, че си е мечтала да бъде любимката на татко и той да я пази като зеницата на окото си. Вече няма никакви илюзии. Бащата се е върнал със съпруга, при това млада и привлекателна. Не се казва Луиз, нали?… Ами, само питам. Описах ви най-общо положението.

Гласът от другия край на телефона рязко попита:

— Какво казахте? Повторете.

— Казах ви, че ви описах най-общо положението.

Последва пауза.

— Впрочем има един дребен факт, който може да ви заинтересува. Момичето направи един доста неумел опит да се самоубие. Впечатлен ли сте?… А, не сте… Не, не е изпила опаковка аспирин, нито пък си е напъхала главата в газовата фурна. Втурна се между колите на улицата и се озова на пътя на един ягуар, който караше по-бързо, отколкото трябва. Успях да я дръпна навреме… Да, бих казал, че беше импулсивно… Тя си го призна. Обичайната класическа фраза — „искала да се отърве от всичко“.

Той изслуша бързия поток от думи после каза:

— Не зная. На този етап не мога да бъда сигурен… Засега картината е ясна. Нервно момиче, в превъзбудено състояние от употребата на твърде много наркотици от всякакъв вид. Не, не мога да ви кажа точно от какъв вид. Предлагат се всякакви, но предизвикват почти един и същи ефект. Може да настъпи чувство на объркване, загуба на паметта, агресивност или дори умопомрачение. Трудно е да се отличат естествените й реакции от тези, дължащи се на наркотиците. Виждате ли, има две възможности. Или това момиче се самонавива и си въобразява, че е невротичка със склонност към самоубийство, което може и да е така, или всичко е куп лъжи. Ако второто е вярно, мисля, че е способна да измисли цялата история поради някаква нейна неясна засега причина и иска да създаде погрешна представа за себе си. Ако е така, прави го много умело. От време на време в картината, която обрисува обаче има нещо не съвсем наред. Дали е много хитра малка актриса, играеща роля или наистина е душевно болна със склонност към самоубийство? Може да са и двете… Вие как мислите?… А а-а, ягуара!… Да, караше твърде бързо. Мислите, че може да не е било опит за самоубийство? Че ягуарът е искал да я прегази? — Той се замисли минута-две и продължи: — Не мога да кажа — бавно изрече той. — Може и така да е било. Да, може и така да е било, но ме го възприех по този начин. Проблемът е, че всичко е възможно, нали? Така или иначе, скоро ще измъкна още неща от нея. Почти успях да я накарам да повярва, че може да ми се довери, но не бива да бързам и да предизвикам подозрението й. Скоро ще стане по-доверчива и ако наистина страда от душевно заболяване, накрая ще ми каже всичко. В момента е уплашена от нещо… Ако ме будалка, ще трябва да разберем причината. Тя е в Кенуей Корт и мисля, че ще остане там. Предлагам да натоварите някой да я следи ден-два и ако се опита да напусне, по-добре ще е да я последва някой, който тя не познава.