Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (35)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Third Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Третото момиче

Преводач: Христо Христов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „ЕА“ ЕООД — Плевен

Излязла от печат: 1994

Редактор: Боряна Гечева

ISBN: 954-584-104-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4470

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Chere мадам! — поклони се Поаро и с викториански маниер поднесе на мисис Оливър един много красив букет.

— Мосю Поаро! Наистина е много мило от ваша страна. И е съвсем във ваш стил. Обикновено цветята ми са така лошо подредени — и тя погледна към една ваза с небрежно сложени хризантеми, после отново към педантично нагласения букет от рози. — Колко мило от ваша страна да ме посетите.

— Идвам, мадам, за да ви поднеса поздравленията си за успешното ви възстановяване.

— Да, предполагам, че вече съм добре. — Мисис Оливър поклати енергично глава. — Макар че получавам главоболие. Много лошо главоболие.

— Спомняте си, мадам, че ви предупредих да не предприемате нищо опасно.

— Да не се навеждам навън, както пише във влаковете, нали? Май точно това направих. Усетих, че някакво зло витае около мен. Уплаших се, но си казах, че ще съм глупачка, ако се плаша. И от какво ли да се плаша? Искам да кажа, че бях в Лондон, точно в центъра на Лондон, където навсякъде има хора. Какво би могло да ми се случи, си мислех. Да не би да съм в някоя дива гора или нещо подобно?

Поаро я погледна замислено. Зачуди се дали наистина неговата стара приятелка е почувствала страх, дали наистина е усетила присъствието на злото, зловещото предчувствие, че нещо или някой й желае злото, или си го е измислила след инцидента? Много добре знаеше колко лесно става. Безброй клиенти му бяха говорили почти същото, като мисис Оливър: „Знаех, че нещо не е наред. Усещах злото. Предчувствах, че ще се случи нещо“, а всъщност изобщо не бяха почувствали подобно нещо. От кой вид хора бе мисис Оливър?

Загледа я преценяващо. Тя смяташе, че има завидна интуиция. Интуициите й се сменяха с невероятна бързина, но тя винаги претендираше само за тази, която се оказваше вярна.

И все пак човек доста често усеща, подобно на животните, напрежението преди гръмотевична буря, изпитва чувството, че има нещо нередно, само дето не знае какво е то.

— Кога ви завладя този страх?

— Когато напуснах главната улица — отговори мисис Оливър. — Дотогава всичко беше нормално и доста вълнуващо… Да, забавлявах се, въпреки че се бях поизнервила, защото вече бях разбрала колко е трудно да се следи човек — тя замълча и се замисли. — Приличаше на игра. После изведнъж престана да бъде игра, защото попаднах в глухи малки улички на доста беден квартал, където разчистваха за нов строеж… О, не зная, не мога да го обясня. Но беше различно. Почти като в сън. Знаете какви са сънищата. Започват по един начин, с тържество или нещо такова, а след това изведнъж се отзовавате в джунгла или някъде другаде… и всичко става зловещо.

— Джунгла? — изненада се Поаро. — Интересно, че го описахте точно така. Значи се почувствахте като че ли сте в джунгла и се уплашихте от един паун.

— Не зная дали се уплаших точно от него. Все пак паунът не е опасна птица. Ами… искам да кажа, че го възприемах като паун, защото ми изглеждаше много колоритна личност. Паунът също е много колоритен, нали? А това ужасно момче е точно такова.

— Нямахте ли чувството, че някой ви следи, преди да ви ударят?

— Не. Не, нямах такова усещане… но ми се струва, че той ме упъти погрешно.

Поаро кимна замислено.

— Ама, разбира се, че Паунът ме удари — заяви мисис Оливър. — Кой друг? Мръсният младеж с оплесканите дрехи? Миришеше отвратително, но не изглеждаше зъл. Едва ли е била и онази апатична Франсес някоя си. Беше се отпуснала върху един сандък с разпиляна черна коса. Заприлича ми на актриса.

— Казахте, че е позирала?

— Да. Но не на Пауна, а на онзи мръсен младеж. Не мога да се сетя дали сте я виждали.

— Не съм имал още това удоволствие… ако изобщо е удоволствие.

— Ами тя изглежда доста добре, но по един небрежно артистичен начин. Силно е гримирана. Лицето й е мъртвешки бяло, на миглите има много туш, а косата и се спуска покрай лицето. Работи в една художествена галерия и предполагам, че е съвсем естествено да се движи между битници и да им служи за модел. Как може! Предполагам, че си пада по Пауна, но ми се струва, че ходи с другия. Така или иначе не мога да си я представя да ме удря по главата.

— Имам нещо друго на ум, мадам. Някой забелязал, че следите Дейвид и е тръгнал след вас.

— Някой е забелязал, че следя Дейвид, след което е проследил мен?

— Или някой вече е бил в двора, дебнейки същите хора, от които вие сте се интересували.

— Това е идея — съгласи се мисис Оливър. — Чудя се кой ли би могъл да бъде?

Поаро въздъхна с раздразнение.

— Ето на. Трудно е, много трудно. Твърде много хора, твърде много неща. Не мога нищо да си изясня. Имам само едно момиче, което каза, че може би е извършило убийство. Мога да се осланям единствено на това твърдение. А както виждате и с него има трудности.

— Какво имате предвид под трудности?

— Разсъдете сама — предложи й Поаро.

Разсъжденията не бяха най-силната страна на мисис Оливър.

— Постоянно ме обърквате — оплака се тя.

— Говоря ви за убийство, но кое убийство?

— Предполагам, че за убийството на мащехата.

— Но тя не е убита. Тя е жива.

— Вие наистина можете да подлудите човек — ядоса се мисис Оливър.

Поаро се изправи в стола си. Допря върховете на пръстите си и се приготви… или на мисис Оливър така й се стори… да се позабавлява.

— Вие отказвате да разсъждавате — каза той. — Но за да стигнем донякъде, трябва да поразсъждаваме.

— Не искам да разсъждавам. Онова, което искам да зная, е какво сте правили, докато бях в болницата. Сигурно сте правили нещо. Какво свършихте?

Поаро пренебрегна въпроса й.

— Трябва да започнем от самото начало. Един ден вие ми позвънихте по телефона. Аз бях потиснат. Да, признавам си, че бях потиснат. Бяха ми казали нещо изключително болезнено. Вие, мадам, бяхте въплъщение на любезността. Развеселихте ме и ме окуражихте. Почерпихте ме с чаша много вкусен шоколад. При това не само ми предложихте помощта си, но и наистина ми помогнахте. Помогнахте ми да открия едно момиче, което дойде при мен и каза, че може би е извършила убийство. Нека се запитаме, мадам, какво знаем за това убийство? Кой е бил убит? Къде е било извършено? Защо е било извършено?

— О, спрете! — възкликна мисис Оливър. — Отново ме заболя глава и се чувствам зле.

Поаро не обърна внимание на молбата й.

— Изобщо имаме ли убийство? Вие казвате — мащехата, но аз отговарям, че мащехата не е мъртва. Така че засега нямаме убийство. Но все пак трябва да е станало. Ето защо първо си задавам въпроса кой е мъртъв? При мен идва някой и споменава за убийство, което е било извършено някъде. Аз обаче не мога да го открия! Онова, което се каните да ми кажете отново, е, че опитът за убийство на Мери Рестарик би ни свършил добра работа, но това не удовлетворява Еркюл Поаро.

— Наистина не мога да разбера какво повече искате? — попита мисис Оливър.

Искам убийство — заяви Еркюл Поаро.

— Звучи толкова кръвожадно!

— Търся убийство, но не го откривам. Влудяващо е. Ето защо ви моля да поразсъждавате с мен.

— Имам чудесна идея — възкликна мисис Оливър. — Да предположим, че Андрю Рестарик е убил първата си съпруга, преди да замине за Южна Африка. Мисли ли сте върху тази възможност?

— Разбира се, че не съм мислил за нищо такова — отвърна възмутено Поаро.

— Е, аз пък мислих. Много интересно. Бил е влюбен в другата жена и е искал да се отърве от нея, така че я убива, без да бъде заподозрян.

От Поаро се изтръгна дълбока въздишка на раздразнение.

Но съпругата му е починала единайсет или дванайсет години след заминаването му за Южна Африка, а детето му едва ли е било замесено в убийството на майка си, след като е било на пет години.

— Би могла да даде на майка си неподходящо лекарство или може би Рестарик просто й е казал, че тя е умряла. В крайна сметка ние не знаем дали тя е мъртва.

— Аз зная — заяви Еркюл Поаро. — Направих запитване. Първата мисис Рестарик е починала на 14 април 1963 година.

— Откъде знаете тези неща?

— Наех човек да ги провери. Моля ви, мадам, не правете прибързани и невероятни заключения.

— Реших, че разсъжденията ми са доста умни — обиди се мисис Оливър. — Ако описвах случая в роман, щях да го обясня така. Детето щеше да го е извършило. Не по своя воля, а по нареждане на баща си е дало на майка си да пие отвара от стрити семена на татул.

Nom d’un nom d’un nom! — възкликна Поаро.

— Добре, кажете вашия вариант.

— За съжаление нямам какво да предложа. Търся убийство, но не го намирам. Дори и след като Мери Рестарик се разболява, влиза в болница, поправя се и се връща вкъщи, после отново се разболява. Ако потърсят по-внимателно, вероятно ще открият арсен или нещо подобно скрито някъде от Норма.

— Точно това са намерили.

— Е, мосю Поаро, наистина, какво още искате?

— Искам да обърна малко повече внимание на значението на думите. Момичето ми каза същите думи, които е изрекла пред прислужника ми, Джордж. Тя нито веднъж не е произнесла: „Опитах се да убия някого“ или „Опитах се да убия мащехата си“. Говореше за убийство, което е било извършено, което вече се е случило. Определено се е случило. Използва минало време.

— Предавам се — каза мисис Оливър. — Просто не искате да повярвате, че Норма се е опитала да убие мащехата си.

— Не, аз смятам, че е напълно възможно Норма да се е опитала да го направи. Дори мисля, че вероятно така е станало. Допустимо е от психологическа гледна точка. При нейния размътен мозък. Но не е доказано. Помнете, че всеки би могъл да скрие арсен между вещите на Норма. Би могъл и баща й да го направи.

— Вие май винаги си мислите, че съпрузите са тези, които убиват съпругите си — отбеляза мисис Оливър.

— Обикновено съпругът е най-вероятният извършител — поясни Еркюл Поаро, — така че човек преценява първо него. Би могло да бъде и момичето, Норма, или пък някой от прислугата, или момичето au pair, или старият сър Родерик. Или самата мисис Рестарик.

— Глупости. Защо?

— Може да има причини. Доста странни причини, но не и недопустими.

— Наистина, мосю Поаро! Не можете да подозирате всеки.

Mais oui[1], защо не. Подозирам всеки. Първо подозирам, после търся мотиви.

— И какви мотиви може да има бедната чужденка?

— Зависи от това какво прави в къщата, какви са мотивите й да дойде в Англия и от още много други неща.

— Вие наистина сте луд.

— Или пък може да е Дейвид, вашият Паун.

— О, изсмукахте си го от пръстите. Дейвид не е бил там. Не се е доближавал до къщата.

— Доближавал се е. В деня, когато бях там, той се мотаеше из коридорите.

— Но не е слагал отрова в стаята на Норма.

— Откъде знаете?

— Но тя и това ужасно момче се обичат.

— Да, признавам, че така изглежда.

— Постоянно правите нещата да изглеждат сложни — оплака се мисис Оливър.

— Съвсем не. Нещата станаха сложни за мен. Нуждая се от информация. Само един човек може да ми я даде, но тя изчезна.

— Имате предвид Норма.

— Да, имам предвид Норма.

— Но тя не е изчезнала. Намерихме я, двамата с вас.

— Тя излезе от онова кафене и изчезна отново.

— Оставихте я да си отиде? — Гласът на мисис Оливър потрепери от укор.

— За съжаление!

Позволихте й да си отиде? Защо не се опитахте да я намерите отново?

— Не съм казал, че не съм се опитвал да я намеря.

— Но до момента не сте успели. Мосю Поаро, наистина ме разочаровахте.

— Имам хипотеза — каза малко занесено Поаро. — Да, имам хипотеза, но ми липсва един елемент и поради това тя няма смисъл. Разбирате, нали?

— Не — отговори мисис Оливър. Главата вече наистина я болеше.

Поаро продължи да говори, но повече на себе си, отколкото на слушателката си, ако въобще можеше да се каже, че мисис Оливър го слуша. Беше му много ядосана и си помисли, че Норма е била съвсем права, като му е казала, че е твърде стар. Ето, тя я откри, обади му се по телефона, за да пристигне навреме, докато тя самата проследи другата половина на двойката. Беше оставила момичето на Поаро, а той какво направи — загуби го! Всъщност Поаро не беше свършил нищо полезно. Беше разочарована от него. Когато спре да говори, ще му го каже.

Поаро бавно и методично разясняваше хипотезата си:

— Навързват се. Да, навързват се. Ето защо е толкова трудно. Едно нещо се свързва с друго, после откривате, че се свързва с трето, което ви се е струвало извън схемата. Но се оказва, че не е. И така все повече хора попадат в кръга на подозрението. Подозрение в какво? Отново не знаем. Първо имаме момичето и въпреки лабиринта от противоречащи си факти, трябва да намеря отговора на най-важния въпрос. Дали момичето е жертва? Дали е в опасност? Или е много хитро и целенасочено създава такова впечатление? И двете хипотези са възможни. Нуждая се от още нещо. От някакво указание, което е там накъде. Сигурен съм.

Мисис Оливър тършуваше в чантата си.

— Не мога да разбера, защо никога не откривам аспирина, когато ми трябва — каза тя с раздразнение.

— Имаме едно семейство, с което можем да се заловим. Бащата, дъщерята и мащехата. Животът на тримата е взаимно свързан. Имаме и един възрастен чичо, малко откачен, с когото живеят. Имаме момичето Соня. Тя е свързана с чичото. Работи за него. Хубава е и има добри обноски. Той е очарован от нея. Нека кажем, че той е хлътнал по нея. Но каква е ролята й в семейството?

— Иска да научи английски, предполагам — изрази мнението си мисис Оливър.

— Тя се е срещала с един от служителите на Херцеговското посолство. В „Кю Гардънс“. Виждали са се, но не са разговаряли. Тя оставила една книга, която той взел…

— За какво става дума? — попита мисис Оливър.

— Дали има нещо общо с нашата хипотеза? Засега не знаем. Изглежда малко вероятно, но може да се окаже важно. Дали Мери Рестарик не се е натъкнала неволно на нещо, застрашаващо момичето?

— Само не ми казвайте, че случката има нещо общо с шпионажа.

— Не го твърдя, а се чудя.

— Сам казахте, че старият сър Родерик е хахо.

— Не става въпрос, дали той е хахо или не. По време войната е бил важна личност. През ръцете му са минавали важни документи. Изпращали са му писма със секретно съдържание. Писма, които му е било позволено да запази, след като са престанали да бъдат секретни.

— Говорите за войната, а тя беше преди много години.

— Така е. Но миналото не изчезва само защото годините отминават. Намират се нови съюзници. В официалните речи това се отхвърля, онова се отрича, говорят се куп лъжи. Да предположим, че все още се пазят писма или документи, които могат изцяло да променят представата за дадена личност. Разбирате, че не ви говоря конкретно, а само правя предположения. Но предположения, които от опита си зная, че са възможни. Може да се окаже изключително важно унищожаването на някакви писма или документите, или предоставянето им на чуждо правителство. Кой би се справил по-добре с подобна задача от едно очарователно младо момиче, което помага на един възрастен аристократ да събира материали за мемоарите си. В днешно време всеки пише мемоари. Човек не може да им забрани. Да предположим, че мащехата получава малка доза от нещо в храната си в деня, когато услужливата секретарка, която е и момиче au pair, се занимава с готвенето? Да предположим също, че същата тази секретарка нарежда нещата така, че подозрението да падне върху Норма?

— Що за изкривен ум имате! — възкликна мисис Оливър. — Искам да кажа, че всичко, което казахте не може да се случи.

— Така е. Има твърде много предположения. Кое е вярното? Норма напуска дома си и отива в Лондон. Както ми обяснихте, тя е третото момиче, което дели апартамент с други две. Тук отново се появява хипотеза. Другите две момичета са й непознати. Но какво научавам? Клодия Рийс-Холанд е личната секретарка на бащата на Норма. Отново имаме свързващо звено. Чиста случайност ли е? Или се крие нещо друго? Казахте ми, че второто момиче е модел и познава момчето, което вие наричате „Пауна“ и в което Норма е влюбена. Отново свързващо звено. Още свързващи звена. Каква е ролята на Дейвид, Пауна? Влюбен ли е в Норма? Изглежда, че е. Родителите й не го харесват, но това е естествено.

— Странно е, че Клодия Рийс-Холанд е секретарка на Рестарик — отбеляза замислено мисис Оливър. — Бих казала, че проявява изключителни способности във всичко, с което се захване. Вероятно тя е блъснала жената от прозореца на седмия етаж.

Поаро бавно се извърна към нея.

— Какво казахте? — попита той. — Какво казахте?!

— Просто една от наемателките на апартаментите! Дори името й не зная. Паднала е от един прозорец на седмия етаж, или пък се е хвърлила от него и се е убила.

Гласът на Поаро прозвуча високо и сурово.

— Не сте ми казали — обвини я той.

Мисис Оливър се втренчи изненадано в него.

— Не разбирам какво имате предвид?

— Не разбирате ли? Помолих ви да ми кажете, дали сте чули за нечия смърт. Ето какво имам предвид. Смърт. А ми казахте, че няма. Сетихте се само за опита за отравяне. Все пак се оказа, че има. Смърт в… как се казваше този блок?

— „Бороудин Меншънс“.

— Да, да. И кога се е случило?

— Било е самоубийство или нещо такова. Мисля… да, станало е седмица преди да отида там.

— Чудесно! И как научихте?

— Един млекар ми каза.

Bon Dieu[2], един млекар!

— Просто се беше разприказвал — поясни мисис Оливър. — Стори ми се много тъжно. Мисля, че е станало през деня. Много рано сутринта.

— Как се казва жената?

— Нямам представа. Май не ми каза.

— Млада, стара или на средна възраст?

— Ами — замисли се мисис Оливър, — не спомена точната й възраст. Но май каза около петдесет.

— Чудя се дали някое от момичетата е знаело.

— Откъде да зная. Никоя не го спомена.

— А вие не се сетихте да ми го кажете.

— Ама наистина, мосю Поаро, струва ми се, че няма нищо общо. Въпреки че може и да има… Но изглежда никой не си го е помислил.

— Но има връзка. Норма живее в този блок и един ден някой се самоубива (разбирам, че такова е общото становище). Тоест, някой се хвърля от прозореца на седмия етаж или пада от него и се убива. И после? Няколко дни по-късно, след като ви е чула да говорите за мен на едно парти, Норма идва да ме посети и ми съобщава, че може би е извършила убийство. Не виждате ли? Една смърт и няколко дни по-късно се появява човек, който смята, че е извършил убийство. Да, сигурно това е убийството.

На мисис Оливър й се искаше да каже „глупости“. Не посмя, но си го помисли.

— Ето го липсващият елемент, който не знаех. Той трябва да свърже всичко останало! Да, да. Все още не зная как, но така трябва да е. Трябва да помисля. Непременно трябва да помисля. Трябва да се прибера вкъщи и да мисля, докато малките парченца постепенно си дойдат на място… защото последното, което научих ще ги свърже. Да. Най-сетне. Най-сетне ще открия. — Той се надигна: — Adieu[3], chere мадам — и забърза към вратата.

Мисис Оливър се поуспокои.

— Глупости — измърмори тя в празната стая. — Абсолютни глупости. Чудя се дали четири аспирина са твърде много.

Бележки

[1] Mais oui (фр.) — но да. — Б. пр.

[2] Bon Dieu (фр.) — мили Боже. — Б.пр.

[3] Adieu (фр.) — сбогом. — Б.пр.