Сандра К. Роудс
В бурята на страстта (5)

Пета глава

Няколко минути по-късно Шарлот излезе от асансьора и ако беше героиня от комиксите, нейният автор сигурно би нарисувал малки струйки пара, излизащи от ушите й. Гневът й беше ескалирал заедно с изкачващия се асансьор. Не си спомняше досега да е била толкова ядосана. Не ядосана — бясна! Харис нямаше право да я уволнява. Тя беше добър служител и вършеше работата си с умение и желание. Това, че превзетата му годеница нямаше да одобри миналите му похождения, не му даваше право да смете Шарлот под килима като прах.

В коридора, където се намираше, имаше само една врата. Младата жена приближи и почука силно. Никой не отговори и Шарлот се опита да завърти топката на секретната брава. Вратата се отвори. Шарлот връхлетя в антрето и я затръшна след себе си. Продължи навътре и се озова в празна стая.

Задъхваше се така, сякаш беше изкачила пеша стълбите до това орлово гнездо. Огледа луксозната всекидневна, търсейки обитателя. Дебел килим покриваше пода. Стените бяха облицовани с бледосив велур. Открояваха се две огромни, тапицирани с черна кожа канапета, заобиколени от маси със стъклени плотове. Отдалечената стена, изцяло от стъкло, откриваше панорамен изглед към града и планините.

Но в стаята нямаше никой. Шарлот се втренчи с ненавист в китайската ваза. Нямаше възможност да я захвърли върху собственика й. Чувстваше се като актриса, излязла величествено на сцената и открила, че театърът е празен. Неясен шум зад нея я накара да се обърне.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — пристъпи в стаята Харис. Косата му беше мокра. Капки се стичаха по голите му гърди. Мъжът се втренчи в неочакваната си гостенка и пристегна хавлиената кърпа около кръста си.

Шарлот не можеше да откъсне поглед от него. Гневът й се беше изпарил, след като не намери веднага Харис. Да се изправи внезапно срещу него, както беше полугол, бе като смъртоносен удар за нея. Мисли и копнежи, на които нямаше право, завладяха съзнанието й. Гърдите му бяха силно загорели и мускулести. Коремът му беше плосък и стегнат над кърпата, смъкнала се ниско на хълбоците му. Леко замаяна, Шарлот отмести поглед към лицето на мъжа.

— Ако вече си видяла достатъчно, може би няма да имаш нищо против да кажеш защо, за Бога, си нахълтала тук? — саркастично изръмжа той.

Страните й пламнаха. Той бе прочел мислите й. Шарлот сведе поглед към ръцете си и опита да си спомни защо е дошла. Спомените й веднага се върнаха, а с тях и гневът.

— Дойдох да ти кажа, че си подъл и низък червей. Увери ме, че мога да остана на работа и веднага щом се обърнах ме уволни. Заслужаваш да осведомя скъпоценната ти годеница какъв мерзавец си!

Харис пребледня, брадичката му трепереше от гняв. Не помръдна, приковал в нея заплашителен поглед, който й подейства като студен душ. Гневът й бе изместен от страх. Тя нахълта, без да си даде сметка какво би могло да се случи. Искаше да излее гнева си, ала не помисли за последствията. Защо смяташе, че той ще бъде спокоен? Вместо това, Харис беше като свита на кълбо гърмяща змия, готова да нападне — опасна и смъртоносна.

— Нима се опитваш да ме изнудваш? — тихо попита той.

— Не, нямах това предвид — защити се Шарлот.

— Тогава какво имаш предвид?

— Исках да кажа… — Кърпата се беше смъкнала надолу по хълбоците му, откривайки светлата кожа, останала скрита от слънцето.

Гледката по-надолу беше обезкуражително объркваща.

— Исках да кажа… — Тя с усилие отмести поглед към лицето му.

Изгубил търпение от несвързаните й думи, Харис помръдна леко и с периферното си зрение тя видя още един сантиметър изпод кърпата. Думите отново заглъхнаха в пресъхналото й гърло, докато Шарлот инстинктивно сдържаше дъха си, приковала поглед в оскъдната препаска на мъжа.

— За Бога, няма ли най-сетне да кажеш какво има? — настоя Харис и помръдна раздразнено, при което препаската застрашително се свлече.

— Извинявай — измънка тя. — Аз… Би ли се облякъл? — попита. Бузите й пламтяха.

Той изненадано повдигна вежди и сведе поглед. Хвана крайчеца на кърпата точно когато се изплъзваше от мястото, където я беше закрепил. Отмести очи към младата жена и забеляза смущението й.

— Трябваше да се обадиш и да си уговориш среща — рече той рязко. — Не очаквах посещение.

Тя сведе поглед към килима и промълви:

— Знам, но не предвидих, че… — Вдигна умоляващо очи. — Можеш да се облечеш. Ще те изчакам.

— О, благодаря — провлече той саркастично. За миг срещна погледа й. Злобният смях беше прикрил гневния блясък в очите му. — Щом толкова бързаш да ме видиш, няма да те карам да чакаш! — Той подръпна кърпата и за миг Шарлот се изплаши, че ще я свали. Би могъл да го стори, не му липсваше наглост! Но мъжът я закрепи и когато отново вдигна поглед към Шарлот, вече се усмихваше арогантно.

— Не се притеснявай, не ми е студено. Включих климатичната инсталация само преди няколко минути. Още не е успяла да охлади апартамента — подхвърли той подигравателно. — Всъщност на теб като че ли ти е топло? — рече с престорена загриженост. — Може би трябва да свалиш якето?

Да й е топло? Имаше чувството, че гори на клада! Не беше само смутена. Харис бе изключително привлекателен, много мъжествен и сексапилен, а тя не беше монахиня. И преди много време бе прекарала с този мъж една цяла нощ, изучавайки тайните на неговото съвършено тяло. Независимо че беше преди години, спомените й все още бяха ярки и живи. Познаваше очертанията на тялото му, малкия белег на левия му крак. Спомняше си допира на пламналата му кожа. Можеше ли да забрави подобно нещо?

Неволно обзета от желание, Шарлот стоеше безпомощно, онемяла и засрамена. Тялото и сърцето й казваха, че този мъж й принадлежи! Колкото и да си повтаряше, че няма право на това, че той е сгоден за Джанис, не бе в състояние да се овладее. Тя е честна и принципна, не отнема чужди мъже. И все пак…

С подигравателна усмивка Харис приближи към младата жена. Тя вдъхна аромата на сапун и свежото ухание на влажната му кожа.

— Ще ти помогна да свалиш якето — подхвърли той и плъзна длани под реверите. Копринената блуза без ръкави бе твърде нищожна преграда и пръстите му сякаш изгориха кожата й през фината материя.

С усилие на волята, напрегнала всеки мускул на тялото си, Шарлот успя да обуздае обзелите я бурни чувства. Той знаеше, че събужда в нея желание, но тя нямаше да му позволи да разбере до каква степен й въздейства. Ще бъде прекалено голямо унижение да се разтопи пред него като фунийка сладолед на слънце.

Бавно, с почти садистично удоволствие, той свали якето от раменете й, приковал поглед в очите й.

Това беше жестоко мъчение и нервите й се изопнаха от напрежение.

Беше свалил якето до китките й, когато сведе очи и изражението му внезапно се промени. Тя проследи погледа му и осъзна предателството на тялото си. Блузата беше от много фина материя, почти като воал. Беше я облякла, за да изглежда възможно най-добре, като си търси работа. Тънкият, почти прозрачен плат беше прилепнал плътно към гърдите й и твърдите зърна се очертаваха съвсем ясно.

Мъжът впи пръсти в раменете й и тя бързо потърси очите му. Гневът в тях беше изчезнал, пропъден от пламналата в сребристите им дълбини страст.

— Харис? — прошепна тя. Не можа да се овладее и вдигна ръка да докосне гърдите му. Кожата му беше топла, все още леко влажна. Усети бързите удари на сърцето му.

— Шарлот, аз… — Изведнъж той рязко придърпа якето на раменете й, отстъпи назад и прокара пръсти през тъмната си гъста коса. Ръката му леко трепереше. В погледа му се четяха укор и огорчение. — Права си! Ще отида да се облека. След това ще поговорим! — Обърна се и излезе от стаята.

Останала сама, Шарлот няколко секунди не помръдна. Втренчи се във вратата — искаше й се никога да не беше влизала тук. Но все пак трябваше да изяснят въпроса. Тя имаше нужда от работата си в хотела. Най-сетне Шарлот приближи до канапето и се отпусна в него.

Няколко минути по-късно Харис се върна. Тъмносивият му официален костюм беше добре скроен и много елегантен, ослепително бялата му риза — безупречна. Мъжът изглеждаше хладен и съвсем делови.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той любезно и отиде до барчето.

— Ами… — поколеба се Шарлот. Гневът й се бе поуталожил, докато Харис се обличаше, и сега нервите й бяха опънати до крайност. Шарлот рядко пиеше, но малко алкохол за кураж би й се отразил добре.

— Да, благодаря. Искам… „Розова катеричка“. — Как можа да измисли това? Срещнала хладния поглед на Харис, тя припряно промърмори: — Искам да кажа чаша вино. Бяло вино, ако имаш.

— Да, имам — отвърна той, обърна се към барчето и се зае да приготви питиетата. Загледана в широкия му гръб, Шарлот отчаяно опитваше да възвърне самообладанието си. Беше малко по-уверена, когато той се обърна и й донесе питието.

Стисна студената чаша и колебливо отпи, а Харис се настани на канапето срещу нея.

— Е, какъв е проблемът? — попита той.

Колко е спокоен и уверен, помисли си Шарлот с ненавист. Пиеше уиски с лед, но едва ли имаше нужда от него!

— Проблемът е в това, че си ме уволнил — отвърна тя и бурният й гняв се върна. — В петък вечерта с теб се разбрахме да остана на работа, но когато дойдох днес следобед, научих от Даяна, че си ме свалил от графика.

Той небрежно вдигна чашата си и разгледа съдържанието й, преди да отпие отново.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че ще си потърсиш друга работа — напомни й той.

— Знам… Това правих цял ден. Но няма свободни места. — Шарлот се бе посъвзела и негодуванието й нарасна. — Налага се да работя! И работата в „Блек Стелиън“ ми е нужна, защото е единствената, която мога да намеря това лято.

Той посрещна гневния блясък в очите й с усмивка.

— Не, не е единствената — уведоми я самодоволно: — Намерих ти друга работа.

Шарлот го изгледа с подозрение.

— И каква е тази работа? — Представяше си каква е — да копае дупки или може би да събира боклука!

— Пак в хотел, но не като сервитьорка. Мой приятел търси администраторка за рецепцията.

Не звучеше лошо. Работата нямаше да е толкова тежка като сервирането и щеше да носи прилични дрехи. Но неизвестно защо нещо не й харесваше в неговото предложение.

— И мога да започна веднага?

— Веднага щом можеш — отговори той. — Това е доста добра възможност за теб. В сервитьорската професия няма бъдеще. Като работиш за Стив… Кой знае? — Мъжът сви рамене. — Може да стигнеш и до управата един ден. Ти си умно момиче.

— Благодаря — сухо отвърна Шарлот, възмутена от снизходителния му тон. — Не, в момента не ми трябва постоянна работа. Имам друг ангажимент. През есента започвам като преподавател в началното училище. За теб и тази работа може да е без бъдеще, но аз с нетърпение очаквам началото на учебната година.

— Ти си завършила? — Той прояви достатъчно благоприличие и се престори на впечатлен, за да прикрие изненадата си. Не очакваше, че тя е продължила образованието си.

— Да, точно така… Тази пролет се дипломирах. — Той я погледна одобрително, а Шарлот не се стърпя и добави: — Бях осма по успех в моята група.

— Много впечатляващо. Баща ти помогна ли ти?

— Не съм го виждала повече от пет години — отвърна рязко Шарлот. — Сама се издържах по време на следването си. Все още се налага да работя, и то именно като сервитьорка, каквато бях, преди да ме уволниш! — завърши тя многозначително.

Той я погледна изпитателно и добави:

— Смятам, че ако говоря със Стив и му обясня какво е положението, ще ти разреши да работиш само през лятото.

Шарлот не искаше да се предава така бързо и попита:

— Каква е заплатата?

Възнаграждението значително надвишаваше това, което получаваше като сервитьорка. Тя повдигна вежди, искрено заинтригувана.

— Разбира се, ще работиш и повечето уикенди, но ти си свикнала. И работата е през деня.

— Това не ме притеснява — призна тя. Неразумно показа, че предложението й харесва. Това, че ще работи през деня, щеше да разреши един проблем, а не да създаде друг. Не се чувстваше спокойна, когато оставяше Джими сам през нощта. Притесняваше се какво прави той, когато навън е тъмно и не може да повика никой, ако има нужда от помощ. През деня той все още успяваше от време на време да излезе или на разходка в парка, или да поиграе на карти с приятелите си.

— Мисля, че ще ти хареса да работиш в хотел „Уестърли“ — продължи да изтъква предимствата Харис. — Не е голям като „Футхилс“, но е по-стар, по-елегантен, по-представителен и уютен. Разбираш какво имам предвид, нали?

— Прекрасно — съгласи се Шарлот. Името на хотела не й беше познато, но това нямаше значение.

„Футхилс“ винаги й се беше струвал прекалено голям и модерен. Тя се усмихна на бившия си шеф. Може би все пак Харис не беше такъв негодник. Изглежда наистина беше търсил нещо, което да й хареса.

— Каза, че мога да започна веднага, така ли?

— Веднага щом се пренесеш. Забравих да ти кажа, че трябва да живееш там.

— Да живея там? — Тя се намръщи. — Но аз имам апартамент. Не мога…

— Сегашната ти квартира е малко далече, за да пътуваш — прекъсна я той внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Хотел „Уестърли“ е в Сиатъл, но… както казах, квартирата е осигурена. Самостоятелна стая — подчерта той.

— Самостоятелна… — Дъхът й секна, разбрала мотивите му. Значи е била права, като се е съмнявала в него. — С други думи, Джими не може да дойде с мен?

— Опасявам се, че е така.

— Тогава предполагам, се досещаш какво можеш да направиш с предложението на приятеля ти Стив!

Шарлот решително се отправи към вратата, но преди да излезе, Харис я настигна и я хвана за ръката. Тя го изгледа възмутено, но мъжът не я пусна.

— Не избързвай, Шарлот — посъветва я той. — Помисли, може това предложение да ти предостави възможност да се измъкнеш от задънената улица.

— Какво знаеш за моето положение? — попита тя и рязко дръпна ръка, за да я освободи.

— Според мен — достатъчно. Говорих с бармана снощи…

— Разбрах — прекъсна го Шарлот. — И какво право имаш да разпитваш приятелите ми?

Харис изглеждаше притеснен.

— Любопитно ми беше… Притеснявам се за теб, Шарлот. Както бих се притеснявал за стар приятел, за когото съм чул, че е затънал в каша.

— Имаш предвид Джими? — Тя му хвърли изпълнен с омраза поглед.

Мъжът не трепна.

— Да, честно казано, имам предвид Джими, този, с когото живееш. Тони ми каза, че дори не работи. Очевидно те използва. А чух и начина, по който той ти говореше по телефона снощи. Заслужава да бъде бичуван за това — завърши той и удари с юмрук разтворената си длан.

Озлоблението му изненада Шарлот. Гневът й отново се бе уталожил. Чувстваше се донякъде виновна за погрешната представа, която създаде у Харис за отношенията си с Джими. Ако му бе обяснила, че Джими всъщност е на осемдесет и пет години и е жертва на Алцхаймеровата болест, Харис би изтълкувал целия телефонен разговор по съвсем друг начин. Но нямаше сили да му каже истината.

— Джими не се нуждае от издръжка. Той… — Шарлот се поколеба, искаше да избегне думата пенсия. — Той има доход.

Шарлот подръпна полата си и предизвикателно се изправи.

— Той има доход!? — избухна Харис. — И въпреки това, ти молиш да запазиш работата си тук. Да тичаш насам-натам с таблата в онзи вертеп долу! Защо този нехранимайко не ти помага, щом живеете заедно?

Тя го погледна скришом. Защо се горещеше толкова? Дори да беше така, както той си мислеше, явно поведението му не отговаряше на обикновена загриженост за стар приятел? Лека тръпка на задоволство пробяга по гърба й.

Ами ако Харис наистина е загрижен за нея? Ако все още се интересува от нея? Ами ако ревнува от Джими?

— Аз… Ами Джими не получава много всеки месец — обясни Шарлот. Замълча за миг, докато обмисляше как да продължи и избегна погледа му. Бе се втренчила в онази част от стаята, която не беше разгледала, докато седеше на канапето. Сигурно затова не беше видяла снимката. Харис и годеницата му бяха уловени в момент на близост. Бяха сплели ръце и се смееха на някаква своя шега.

Помисли си, че тя е станала за смях и безмилостно погаси искрицата надежда, която проблесна в нея. Гневно се обърна към Харис.

— Не знаех, че си такъв интригант. Защо не си гледаш твоите проблеми, а аз ще си гледам моите? — хладно предложи тя. — Колкото до моята работа в твоя „вертеп“… Е, това изглежда е единствената, която мога да намеря в този град това лято, така че засега си я искам отново.

— Няма ли да помислиш върху предложението на Стив?

— Не, дори да не ми позволиш да работя тук. — Той я гледаше гневно и Шарлот гордо вирна брадичка. Прав беше! Помолила бе за работата, но това беше достатъчно. Щеше да се справи и без неговата помощ.

Събрала кураж, Шарлот го заобиколи и се отправи към вратата. Ръката й беше на бравата, когато мъжът подхвърли безизразно:

— Обади се утре следобед на Даяна. Ще й кажа да те включи в графика.

Изненадана, Шарлот се извърна. Изражението му беше непроницаемо.

— Аз… Благодаря ти! — смотолеви тя.

Той само сви рамене.

— Щом ти харесва пияниците да те опипват всяка вечер и да се прибираш при някого, който се държи с теб, сякаш си боклук, така да бъде! Ако знаех, нямаше да си губя времето и да опитвам да ти помогна да се измъкнеш оттук. — Той й обърна гръб и отиде да вземе чашата си. Ледът се беше стопил и кехлибареното уиски беше станало златисто. Въпреки това той вдигна чашата и я пресуши на един дъх.

Щом мъжът пое към барчето, Шарлот безшумно излезе.