Сандра К. Роудс
В бурята на страстта (4)

Четвърта глава

Единствената светлина в стаята идваше от големия цветен телевизор в ъгъла. Звукът беше усилен докрай и Шарлот потръпна от силния шум. Съседите сигурно отново щяха да се оплачат! Джими, както обикновено, нямаше да им обърне внимание. Усмихна се на тихо хъркащия мъж на канапето и отиде да изключи телевизора. Джими за нищо на света не би признал, че е започнал да недочува. Единственият и последен път, когато тя повдигна въпроса и му предложи да носи слухов апарат, той така се ядоса, че Шарлот бе принудена да се примири.

Настана тишина и Шарлот огледа бъркотията в стаята. Неодобрително сбърчи нос, доловила миризмата на застоял цигарен дим. Пепелникът беше препълнен с фасове. Джими винаги заспиваше със запалена цигара и Шарлот се притесняваше, че някоя вечер ще подпали цялата къща.

Отиде до масата и взе пепелника да го почисти. Когато се обърна, възрастният мъж се размърда и седна.

— Къде беше? — попита той. Сините му като на китайска фигурка очи бяха все още замъглени от съня, а белият кичур на плешивото му теме — разрошен.

— Бях на работа. Тъкмо се прибрах — спокойно обясни Шарлот. Въпросът му вече не я изненадваше както някога. Наистина беше много объркващо. Можеше невероятно точно и пълно да възпроизведе някоя случка от преди петдесет години, но ако го попиташе за нещо, което се е случило днес, не си спомняше. Сякаш непохватна секретарка беше разместила файловете на настоящето и миналото в паметта му, така че той да не може да ги намери.

Прям и откровен, Джими никога не беше отговарял на представата за мил старец, но напоследък тя виждаше объркването и безпомощната ярост, която го обземаше, щом осъзнаеше, че е трябвало да знае къде е била.

— Ще направя кафе — припряно предложи тя в стремежа си да избегне гневния изблик.

Когато не си спомняше, той винаги обвиняваше някой друг — а единствено Шарлот беше подръка.

Без да дочака отговора му, тя бързо се отправи към кухнята. Чу врявата на телевизора веднага щом вратата на кухнята се затвори след нея. Опита се да не мисли как ще реагират съседите. Отиде до шкафа и извади всичко необходимо, за да приготви кафето. Кухнята беше просторна и приятна. Шарлот бе посветила една цяла лятна ваканция, за да я боядиса в светложълто и да ушие ленените карирани завеси за прозорците. Линолеумът беше стар и протрит на места, кухненската мивка — напукана, а дървените шкафове — старомодни. Понякога Шарлот обмисляше възможността да се преместят в друг апартамент, в по-нова сграда, където канализацията не бучи и фурната на печката винаги работи. Но Джими бе свикнал с този апартамент. Каза, че му напомнял за родния дом и Шарлот се примири с неудобствата, щом на него му харесваше. Джими бе прехвърлил осемдесетте и заслужаваше щастие и спокойствие в последните си години, а тя се чувстваше задължена да му ги осигури. Преди време, когато тя беше на дъното, той на практика й беше спасил живота.

Това се случи скоро след като напусна дома си. Нищожните спестявания, които имаше и бе взела със себе си, почти бяха свършили, а не можеше да си намери и работа. Ала най-лошото беше, че не бе в състояние да се справи с бедственото положение, в което се намираше. След като загуби детето и развали годежа, беше толкова отчаяна, че дори нямаше желание за борба. Щяха да я изгонят от долнопробния хотел, където беше отседнала, защото не беше плащала от седмици. Дни наред не беше яла. Ала не я бе грижа. Прекарваше дните си в парка. Купуваше галета с последните си центове, за да храни гълъбите.

Там срещна Джими. Беше го виждала няколко пъти през последните дни, но потънала в мисли, не му беше обърнала внимание. Този ден той дойде и седна до нея на пейката. След няколко минути мълчание я попита, както по-късно щеше да открие, по типичния за него прям начин:

— Защо такова хубаво момиче се мотае в парка всеки ден? Защо не сте на училище или на работа?

Шарлот не му обърна внимание. Защо възрастните си мислят, че само защото са живели по-дълго от другите, могат да бъдат груби и досадни колкото си искат?

— Млада госпожице, зададох въпрос. Няма ли да получа отговор поне от учтивост?

Точно той говори за учтивост! Но въпреки възмущението си, Шарлот отвърна:

— Ако искате да знаете, тази година завърших гимназия и не мога да си намеря работа!

— Нима се надявате някоя от тези охранени птици да ви осигури работа? — намръщи се старецът. — Храненето на гълъбите в парка е занимание за старци като мен, не за млади и силни хора като вас.

Шарлот го погледна раздразнено, нахалството му преминаваше всякакви граници. От месеци нищо не бе в състояние да я изтръгне от вцепенението. Живееше откъсната от действителността като в невидим балон. Днес този своенравен и чудат старец сякаш го проби. Изведнъж младата жена остави наполовина пълния плик с галета в скута на непознатия.

— Добре тогава, хранете ги сам. Само ме оставете на мира! — Стана и си отиде.

След това цяла седмица не стъпи в парка. Дори тръгна да си търси работа и жилище. Но и в двете начинания нямаше успех и накрая пак стигна до парка, отново обзета от депресия и напълно безразлична към всичко.

Старецът отново беше там.

Общуването им беше трудно в началото, но двамата се сприятелиха, защото имаха нужда един от друг. На Шарлот й трябваше някой, който да се грижи за нея, защото бе загубила интерес към живота, а на Джими — той беше доста възрастен и съвсем сам на този свят — някой, за когото да се грижи…

 

 

Когато Шарлот занесе кафето във всекидневната, Джими отново бе задрямал. Главата му бе отметната назад и силното му хъркане се прибавяше към врявата от екрана. Шарлот отново изключи телевизора, настани се на овехтелия фотьойл и отпи от кафето.

Изкуши се да събуди Джими, но после размисли. Той щеше да се разстрои, че си е порязала ръката. Раната болезнено пулсираше, а Шарлот не искаше да се впуска в подробни обяснения. Освен това може би нямаше да се сдържи и щеше да признае, че е срещнала Харис.

Джими знаеше всичко за Харис. Тя му разказа цялата тъжна история няколко месеца след като се срещнаха. Старецът беше изцяло на нейна страна и обвиняваше Харис, който според него се беше възползвал от Шарлот. Възгледите на Джими за живота бяха старомодни и той не одобряваше секса преди брака. Като чу разказа й, той отреди на Харис ролята на коравосърдечния звяр. Историята не беше лесна за обяснение, но може би беше по-добре, че му я разказа, иначе той може би щеше да я смята за пропаднала жена.

Знаеше, че Джими е привързан към нея и не искаше да обсъжда с него неочакваното появяване на Харис. Беше доста объркана, чувствата й бяха като заплетено кълбо, и имаше нужда да ги анализа първо сама, без външно влияние, преди да говори за бившия си годеник с когото и да било.

Шарлот изпи кафето си и сложи чашката на масата. Ръката я болеше непоносимо. Младата жена стана от фотьойла, взе вълненото одеяло и зави Джими.

Намери дамската си чанта, извади болкоуспокояващите таблетки и изпи една, преди да изгаси лампите и да си легне.

 

 

— Чарли! — извика Линда веднага щом Шарлот влезе в салона на бара следващата вечер. — Как мина снощи срещата ти с господин Джордан?

Шарлот я погледна и поклати глава. Не вярваше на ушите си! Излишно беше да се залъгва, че снощният инцидент и последвалото пътуване до болницата няма да бъдат основната тема, дискутирана днес по „безжичния телефон“.

— Нима наричаш среща откарването в болницата? — заядливо попита тя и заобиколи Линда, за да отиде до бара.

— Но той те закара до болницата — настоя Линда и тръгна след нея. Явно изгаряше от любопитство. — Изчака ли те след това? А закара ли те до вкъщи?

— Да — отсече Шарлот и направи знак на Тони да й даде парите за ресто. Тази вечер не бе в настроение да слуша Линда. Снощи не спа добре. Искаше й се да обвини за това порязаната си ръка, но болкоуспокояващите й подействаха чудесно. За беда, таблетките не можаха да прогонят мислите й. Събуди се късно и нямаше време да потърси друга работа, както възнамеряваше.

— Покани ли те да излезете отново? — попита Линда тъкмо когато Тони приближи.

Без да обръща внимание на младото момиче, Шарлот взе парите, които й подаде барманът, и започна да ги брои. Линда продължи настоятелно:

— Бих искала да го накарам да ме забележи. Той е най-красивият мъж, когото някога съм виждала. Ти имаш страхотен късмет! Да си порежеш ръката точно когато той беше тук!

Въпреки бърборенето на Линда, Шарлот успя да преброи парите. Ала не можеше да отмине без отговор последната забележка.

— Слушай, Линда, не се чувствах особено щастлива, задето той ме откара до болницата. Освен това на твое място не бих се увлякла така безумно по него. Той е сгоден.

— Наистина ли? — смаяно се втренчи в нея Линда и добави: — Не, не може да бъде! Щях да съм чула за това.

— Е, сега чу — сухо каза Шарлот, взе таблата и се отдалечи. Не обичаше клюките и не й достави голямо удоволствие, че първа разпространи новината. Но може би сега Линда щеше да престане да говори за Харис!

Шарлот се върна на бара с поръчките си. За нейно успокоение Линда обслужваше клиентите си. Но Шарлот не можа да избегне неудобните въпроси.

— Е, какви са последните новини от господин Джордан? — попита Тони, докато приготвяше питиетата.

— Няма новини, Тони. Както казах и на Линда, той е сгоден за момичето, с което беше снощи.

— А за вас двамата? — настоя барманът.

— Какво за нас? Закара ме до болницата, изпи едно кафе, докато ме чакаше и ме закара до вкъщи — каза Шарлот в своя защита. — И ти си досаден като Линда. Защо само търсите повод за клюки?

— Все пак струва ми се, че в тази история има нещо повече. Когато се върна, той дойде на бара да пита за теб. За теб и Джими. Изглежда бе останал с впечатлението, че сте любовници. Мислех, че използваш тази връзка само когато искаш да се отървеш от някого?

Тони трябваше да направи само още един коктейл и на Шарлот й се искаше барманът да се залови за него. Той умишлено се бавеше, за да я принуди да отговори.

— Може и това да съм искала — отвърна тя накрая.

— Но ти току-що каза, че е сгоден. Защо ти е трябвало да го отблъскваш? — Той сложи и последната чаша на таблата й. — Има нещо подозрително в тази история и бих искал да ми обясниш. Познаваш ли го?

Шарлот горещо желаеше да вземе таблата и да си тръгне. Но за беда, Тони не беше Линда. Той й бе не само колега, а и неин добър приятел.

— Тони… Да, познавам го, но… Наистина не мога да ти обясня. Нали не си му казал истината за Джими?

Той поклати глава.

— Знаеш, че не бих го направил, без да те попитам.

— Благодаря ти. Нека мисли каквото си иска.

— Сигурна ли си? Той изглежда… — Тони се поколеба, търсеше точната дума. — Снощи той изглеждаше доста загрижен за теб. Задаваше въпроси за Джими… Сякаш проверяваше дали е подходящ за теб.

— Не е бил загрижен… Просто е разпитвал с кого живея — възрази тя. — Защо да е загрижен? Той наистина е сгоден за онова момиче.

— Добре, щом казваш — сви рамене барманът.

Шарлот взе таблата и отиде да обслужи клиентите си.

Беше около десет часа, когато Харис влезе в бара заедно с Джанис, увиснала на ръката му. Линда вече си беше отишла, така че Шарлот нямаше избор. Трябваше да обслужи двойката. Седнаха близо до бара и тя неохотно отиде при тях.

— Добър вечер — поздрави, като едва успяваше да прикрие смущението си. Доколкото си спомняше, с Харис се разбраха да се избягват един друг. — Какво ще желаете?

— Как е ръката ти? — рязко попита той. — Мислех, че си взела няколко дни отпуск, докато раната заздравее. — Нямаше нужда да обяснява. Тонът му ясно показа как, ако е знаел, че Шарлот ще бъде тук, е щял да намери друго място, където да заведе годеницата си.

— Добре е — отговори Шарлот. Всъщност много я болеше, но не можеше да си позволи отпуск по болест, тъй като заплащането бе изключително ниско, независимо от исканията на профсъюза. Управата може и да ви съчувства, ако сте болен, но не ви плаща, ако не сте на работа.

Шарлот подканящо се обърна към Джанис. Надяваше се да вземе поръчката колкото може по-бързо. Джанис й се притече на помощ.

— Искам само кафе — поръча тя и се усмихна на Харис. — Вече пихме вино на вечеря и не искам нищо друго. Но ако ти искаш, можеш да си поръчаш още нещо.

Ала когато Харис си поръча двойно уиски, годеницата му го изгледа неодобрително. Шарлот предположи, че той се нуждае от уискито за кураж. Когато го видя да влиза, тя също почувства нужда от едно питие. За Джанис това явно беше прекалено в този час на вечерта.

Шарлот се зачуди дали Джанис не е прекалена пуританка. Бе забелязала как годеницата на Харис неодобрително разглежда Анабел — голото момиче на картината зад бара. А и „Розова катеричка“ бе коктейл, който се препоръчва на хора, които не пият, защото алкохолът в него не се усеща. Джанис явно се обличаше консервативно, или по-точно, някак по детски. Ако тя наистина е пуританка, това, обяснява защо Харис толкова много настоява миналото му да остане скрито.

Шарлот взе таблата с тяхната поръчка и се върна на масата им. Беше леко намръщена. Може би тези предположения щяха да са верни, ако не беше чула как Харис обеща да отиде в стаята на годеницата си. Очевидно нямаше да четат заедно Библията!

Тъкмо поставяше кафето пред Джанис, когато телефонът иззвъня и Тони извика:

— Чарли, за теб е!

— Един момент. — Тя бързо взе чашата с уиски от таблата и я остави пред Харис. — Ще желаете ли още нещо?

— Чарли, мисля, че е по-добре да се обадиш — повика я отново Тони.

Тя погледна през рамо — подаваше й слушалката и изгледаше притеснен.

Чарли се поколеба. Не знаеше как да постъпи. Погледна Харис.

— Обади се, ще почакаме — язвително подхвърли той.

— Благодаря — бързо отвърна Шарлот и отиде до бара.

— Какво е толкова спешно? — прошепна тя на Тони и взе слушалката. Личните телефонни разговори не се одобряваха, а това обаждане едва ли можеше да дойде в по-неподходящ момент — точно когато обслужва шефа си.

— Джими е — оправда се Тони. — Опитах се да говоря с него, но… той е много притеснен.

— Ало?

Посрещна я поток от проклятия и тя инстинктивно отдръпна слушалката от ухото си. Нещо го беше разстроило. Но какво? Нямаше да разбере, докато Джими не се успокоеше.

Изчакваше удобен момент да го прекъсне, когато разбра, че Харис стои точно зад нея. Един поглед върху изопнатите черти на лицето му й беше достатъчен да разбере, че той чува всичко. Страните й пламнаха. Приближи слушалката до ухото си и тихо нареди:

— Успокой се, Джими!

Забележката й не помогна и измина цяла минута, докато старецът се успокои дотолкова, че да го попита какво се е случило. През цялото време усещаше как погледът на Харис изгаря гърба й.

— Има почти цял стек в шкафа до мивката, където винаги ги прибирам — обясни Шарлот. Джими беше свършил цигарите и не можеше да намери други! Старецът възрази и тя призна: — Да, знам, преди ги слагах там, но ги преместих, не си ли спомняш? — Не си спомняше. Това беше целият проблем. Най-сетне той се успокои и тя затвори телефона, като хапеше устни. Почти преди година пренареди кухненските шкафове, за да ги почиства по-лесно.

— Горкият Джими! Дано сега не подпали сградата, след като е намерил любимите си цигари.

Тя вдигна очи и срещна изпитателния поглед на Харис.

— Спомням си, че преди време изрази възмущението си заради начина, по който говоря на Джанис — напомни й той язвително.

— Случаят е различен — измърмори Шарлот.

— Но не така звучеше! — каза той отвратен и взе сметаната и захарницата, за които беше дошъл на бара.

Недоволен беше, че е забравила да ги донесе с кафето.

Шарлот го проследи как се върна на масата и неохотно го последва.

— Не се разбрахме как ще платите сметката — колебливо рече тя.

— Обикновено имам месечна сметка в хотелите си — хладно я осведоми Харис. Шарлот кимна и понечи да тръгне към бара. — Освен това, в моите хотели… — продължи той, като наблягаше на всяка дума и тонът му смрази Шарлот — в моите хотели не одобрявам личните телефонни разговори през работно време. Може би ще трябва да предупредиш своя „приятел“.

 

 

До понеделник сутринта Шарлот нямаше възможност да потърси друга работа. В неделя беше свободна, но Джими се събуди в такова добро настроение, че младата жена се отказа от плановете си. Успя да запали стария си фолксваген и заедно с Джими отидоха на разходка в планината.

Като младеж Джими беше търсил сребро и злато в Скалистите планини и имаше богат запас от интересни истории, с които забавлява Шарлот през целия ден. Беше прекрасен ден, който старецът скоро щеше да забрави, но все пак Джими заслужаваше тази хубава разходка.

В понеделник Шарлот обикаля цял ден в напразни опити да си намери работа. В късния следобед отчаянието, а не умората, я накара да се почувства изтощена. Боулдър беше университетски град и в него имаше доста работни места през лятото. Но тъй като пролетният семестър бе завършил преди няколко седмици, повечето места бяха заети.

Шарлот вървеше бавно обратно към паркинга, където беше оставила колата си. Получи едно-единствено предложение за работа, но не смяташе, че е в толкова отчаяна нужда, за да го приеме. Само при мисълта за това място кожата й настръхваше от отвращение. „Блек Стелиън“ може да не беше най-луксозният бар на света, но поне не миришеше на бира, цигарен дим и урина. Колкото и да не харесваше униформата си, поне беше чиста, призна тя, като си спомни за бармана от кръчмата, който й предложи работата. Дрехите му бяха толкова стари и мръсни, че ако ги изпереше, сигурно щяха да се разпаднат.

Беше на половината път до дома си, когато се сети, че в събота вечерта не провери графика и сега не знаеше смените си за седмицата. Намръщи се и зави обратно към хотела. Предпочиташе да избегне посещението и възможната среща с Харис, но явно това беше единствената работа, която можеше да намери това лято. По-добре да се опита да я задържи.

Даяна, секретарката в хотела, тъкмо поставяше капака на пишещата си машина, когато Шарлот влезе в офиса.

— Тръгваш ли си? — попита тя и приближи до стената, където беше окачен графикът със смените.

— След няколко минути — отвърна Даяна, ала погледна Шарлот някак учудено.

— Името ми е зачеркнато от графика. Какво означава това? — изумено попита Шарлот.

— Аз също се питах какво правиш тук. Когато дойде тази сутрин, господин Джордан ми нареди да преработя, графика, тъй като ти си била напуснала. Каза, че си намерила друга работа.

— Така ли каза? — попита Шарлот, вбесена от неговото безочие. Каза й, че може да остане на работа! Как се осмеляваше да я уволни?

— Ами, да! — призна Даяна и отстъпи, смутена от гневното изражение на Шарлот. — Каза, че си намерила друга работа и започваш веднага и че те освобождава без необходимото време за предизвестие.

— Как си позволява! — избухна гневно Шарлот и отново се взря в графика. Лицемерен негодник!

— А нямаш ли друга работа? — колебливо попита секретарката.

— Не, нямам.

— Тогава може би е станала грешка — успокои я Даяна, която се чувстваше крайно притеснена от случилото се.

Шарлот кимна, осъзнала колко несправедливо е изляла яда си към Харис върху секретарката.

— Да, сигурно е грешка — съгласи се тя уклончиво. — Къде мога да намеря господин Джордан?

— Вече си тръгна. — Даяна придърпа бележника, в който записваше предварително уговорените срещи и го отвори. — Няма среща, така че ако е още в хотела, сигурно е в апартамента си. На последния етаж. Да позвъня ли да проверя дали е там? Ще попитам дали има време да те приеме? — услужливо предложи секретарката.

Шарлот се поколеба и поклати глава.

— Ще се срещна с него утре сутринта — излъга тя. Беше твърдо решена да уреди въпроса тази вечер. Но Харис нямаше да получи никакво предупреждение.

Насили се и се усмихна на момичето. Излезе от офиса и решително се отправи към асансьорите.