Стефани Майър
Земен ад (8)

Тук, в балната зала, го затегли същата онази всепоглъщаща нужда — някой се давеше и крещеше за помощ. Сигурно беше същото момиче. Гейб през живота си не беше чувствал такава отчаяна нужда.

Погледът му отчаяно сновеше между двойките на дансинга, но никъде не я виждаше. Спря в края му и заоглежда лицата на стоящите отстрани. И там я нямаше.

Видя Селести с някакво друго момче, но не се загледа в тях. Ако Селести нямаше намерение да се прибира скоро, той нямаше какво повече да направи за нея. Друг имаше по-голяма нужда от него.

И тази нужда отново го затегли, дърпаше го мощно и за миг той се зачуди дали не полудява. Сигурно момичето в огнената рокля бе единствено плод на фантазията му. Може би това чувство на обезумяла нужда беше само началото на някакво психично отклонение.

И в този миг изпитателният поглед на Дейв попадна на онова, което търсеше.

Зад едрото тяло на начупения Хийт Макензи проблесна кратко, но ослепително червено сияние. Ето я къде беше — скрита зад изкуствено дърво, а обеците й отново заискриха като фойерверки. Момичето с червена рокля. Тъмните й очи, дълбоки като водата, в която си представяше, че тя се дави, срещнаха неговите. Трескавата нужда я обгръщаше. Дори не се замисли дали да тръгне към нея — сигурно беше невъзможно да се възпре, дори и да го искаше.

Сигурен беше, че никога преди не е срещал това момиче — тя му бе напълно непозната.

Тъмните й бадемови очи гледаха спокойно и внимателно, но в същото време му крещяха, и в тях бе съсредоточена цялата нужда, която усещаше. Не можеше да устои на молбата в тях, както не можеше да заповяда на сърцето си да спре да бие.

Тя имаше нужда от него.