Стефани Майър
Земен ад (12)

В клопка! Като идиотка, като току-що пръкнал се хъшлак, новак, вчерашно хлапе!

Тя се облегна на гърдите му, неспособна да се противи. Неспособна на желание да се противи. Взираше се в небесните му очи и изпитваше ужасно нелепото желание да въздъхне.

Как така не беше забелязала признаците?

Как самата доброта го обгръщаше като щит. Как нейните съблазни отскачаха от него, без да му навредят с нищо. Как единствените, недосегаеми тази вечер за нейното зло — малките капсули щастие извън нейната власт — бяха онези, които бе докоснал и с които общуваше, неговите приятели.

Самите очи бяха достатъчни да я предупредят!

Селести беше по-умна от Шеба, или поне нейните инстинкти я бяха отблъсквали от това опасно момче. Откакто се бе освободила от проницателния му поглед, тя се пазеше на безопасно разстояние. Защо Шеба не бе проумяла какво се крие зад това? И на първо място причината, поради която Гейб беше избрал Селести. Разбира се, че е бил привлечен от Селести! Сега всичко си имаше обяснение.

Шеба се люлееше в ритъма, ехтящ във въздуха, и усещаше сигурността, която й вдъхваше неговата прегръдка на закрилник. Тънки и непознати за нея нишки на щастие се заизвиваха в празната й душа.

Не… не и това! Не и щастие!

Щом вече се чувстваше щастлива, значи съвсем скоро я очакваха и още по-хубави неща. Нямаше ли как да избегне ужасяващото чудо на любовта?

Нямаше голяма вероятност, когато се намираш в прегръдките на ангел.

Не точно ангел. Гейб нямаше криле и никога не беше имал — не беше някой от онези лигави тъпаци с птичи мозък, заменили перата и вечността за човешка любов. Но единият от родителите му бе постъпил точно така.

Гейб си беше полуангел, макар и да не подозираше за природата си. Ако го осъзнаваше, Шеба щеше да го долови в мислите си и да избегне този божествен ужас. Сега вече той бе твърде очевиден — толкова близо до него тя усещаше полепналия по кожата му мирис на асфодел. А и беше ясно, че е наследил тези очи от ангелския си родител. Небесносините очи, които би трябвало да го издадат без грешка, ако Шеба не се бе увлякла дотолкова в своите зли кроежи.

Имаше си причина дори и опитните демони като Джезабел да се страхуват от ангелите. За човеците беше опасно да гледат демоните в очите, но за демона беше двойно по-опасно да попадне в клопката на ангелските очи. Ако демонът гледаше твърде дълго ангела в очите, пффт! — адските огньове угасваха и демонът попадаше в клопката на ангела, докато той не се откаже да го спасява.

Защото това им беше работата на ангелите. Да спасяват.

Шеба беше вечно създание и пленът й щеше да продължи дотогава, докогато Гейб реши да я задържи.

Един ангел веднага щеше да разбере каква е Шеба и да я прогони, ако е достатъчно силен, или да я отбягва старателно, ако не е. Но тя можеше да си представи как би почувствал присъствието й някой, притежаващ инстинкта на Гейб да спасява. Неподозиращ за онова, което трябваше да разбере, проклятието на Шеба сигурно му е въздействало като зов на сирена.

Тя гледаше безпомощно прекрасното му лице, тялото й се изпълваше с щастие, и се зачуди колко ли щеше да продължи това мъчение.

Но вече бе продължило достатъчно, че нищо да не може да я спаси от нейния съвършен абитуриентски бал.

Без адския огън Шеба вече нямаше никаква власт над смъртните тук. Но в пълно съзнание наблюдаваше, безпомощна и затънала в отвратително блаженство, как всичко се разпада.

Купър Силвърдейл хлъцна от ужас, щом видя пистолета, лъщящ в разтрепераната му ръка. Ама какво си въобразяваше? Набута оръжието обратно в скривалището му и хукна към банята, където яростно повърна пунша в мивката.

Стомашните проблеми на Купър прекъснаха юмручния бой между Мат и Дерек, който тъкмо се развихряше в мъжката тоалетна. Двамата приятели втренчиха подпухнали очи един в друг. Защо се биеха? Заради някакво момиче, което и двамата ни най-малко не харесваха? Ама че тъпо! И изведнъж започнаха един през друг да се обсипват с извинения, а после с усмивки на разцепените устни и преметнали ръце през раменете си, се върнаха в балната зала.

Дейвид Алварадо се отказа от плановете си да скочи на Хийт след бала, защото Иви му прости, че се е изнизал със Селести. Сега топлата й мека буза беше долепена до неговата и двамата се люлееха в бавен танц, и той никога нямаше да й причини болка и да се изниже пак, за нищо на света!

Не само Дейвид се чувстваше така. Сякаш новата пусната от диджея песен не беше блудкава, а вълшебна — всеки от танцуващите в огромната бална зала инстинктивно се насочи точно към човека, с когото трябваше да дойде на бала, и който щеше да преобрази нещастието от тази вечер в щастие.

Треньорът Лаудър, самотен и потиснат, вдигна очи от безвкусните курабийки и срещна тъжния поглед на заместник-директор Финкъл. И тя изглеждаше самотна. И треньорът тръгна към нея с колеблива усмивка.

Мелиса Харис разтърси глава, примига като човек, който се опитваше да се отърве от някакъв кошмар, дръпна се от Тайсън и хукна към изхода, за да намери портиера да й извика такси.

Като ластик, опънат до краен предел, атмосферата на абитуриентския бал на „Рийд Ривър“ буйно отскочи в противоположна посока. Ако Шеба беше на себе си, тя щеше да дърпа този ластик, докато се скъса на парченца. Но сега всичкото нещастие, гняв и омраза се изпариха. Човешките съзнания твърде дълго бяха попадали в плен, и сега с облекчение всички абитуриенти се отдадоха на щастието и се вкопчиха с две ръце в любовта.

Дори и на Селести скандалите й писнаха. Тя остана в прегръдките на Роб и потръпваше при спомена за онези съвършени сини очи, докато баладите се преливаха една в друга.

Нито Шеба, нито Гейб забелязваха смяната на песните.

Целите й възхитителна болка и нещастие, унищожени! И да успееше да се освободи, тя вече беше обречена на прогимназията. Къде беше несправедливостта?!

Ами Джезабел! Тя ли беше скроила всичко това? Да се опита да подлъже Шеба да не забележи, че тази вечер на бала е дошъл опасен полуангел? Или пък щеше да се разочарова? Дали наистина искаше да я насърчи? Нямаше начин да разбере. Сега, когато огънят й бе угаснал, тя дори не можеше да вижда Джезабел, независимо дали рогатата демоница се смееше или тъгуваше.

Отвратена от себе си, Шеба въздъхна щастливо. Гейб просто беше толкова добър! И в прегръдките му тя също се чувстваше добре. Дори чудесно.

Тя просто трябваше да се освободи, преди щастието и любовта да са я съсипали! За вечни времена ли беше попаднала в капана с някакъв потомък на някакво небесно пернато?

Гейб й се усмихна и тя въздъхна отново.

Знаеше как се чувства той сега. Ангелите са най-щастливи тогава, когато правят някой друг щастлив, и колкото повече се приповдигаше духът на другия, толкова по-възторжен бе ангелът. И тъй като преди това Шеба бе съвършено нещастна и прокълната, Гейб сега сигурно летеше в небесата, все едно имаше крила. И никога не би я пуснал да си отиде.

Оставаше й един-единствен шанс, един-единствен път обратно към нейния злощастен, ужасен, горящ и вонящ дом.

Гейб трябваше да я прати там.

Но мисълта за този шанс я накара да се почувства още по-зле, с благодарност усети как я залива вълната на предишното нещастие. Щом усети, че духът й рухва, Гейб я притисна още по-силно в прегръдките си и задоволството удави нещастието, но Шеба не изгуби надежда.

Тя се вгледа в изпълнените с любов ангелски очи и се усмихна мечтателно.

Ти си въплъщение на злото — напомни си тя. — Ти притежаваш истинска дарба да твориш нещастие. Ти познаваш страданието отвън и отвътре. Можеш да се измъкнеш от капана и всичко ще е както едно време.

В края на краищата, щом беше способна да породи такава болка и такъв хаос, колко му беше да накара това ангелче да я прати по дяволите?