Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Медея и её дети, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Людмила Улицка

Заглавие: Медея и нейните деца

Преводач: София Бранц

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Националност: Руска

Печатница: „Симолини-94“

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 954-529-351-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3689

История

  1. — Добавяне

8

В девет и нещо вечерта се прибраха от заливите, сложиха децата да спят и седнаха в Медеината кухня да пият чай. Макар да бяха уморени, не им се разделяше — във въздуха висеше някакво неопределено „следва продължение“. Дори Нора, прилежна майка, се съгласи да сложи детето да спи в чуждата къща, за да поседи с тях на чай.

Само Маша я нямаше в кухнята. Още насред път, докато се връщаха, беше усетила онзи гаден сърбеж в кръвта и разбра, че наближава една от онези редки и необясними кризи. Мъжът й Алик, който разглеждаше всяка болест като самостоятелна задача, смяташе, Маша има някаква рядка форма на съдова алергия. Веднъж такава криза започна пред очите му, в едно село, където бяха отишли да посрещнат Нова година. Маша докосна студения чучур на умивалника и той остави на ръката й следа като от изгорено. След два часа Маша вдигна температура, а до вечерта беше цялата в алергичен обрив…

Сега й се случваше нещо подобно, но не от докосване до равнодушния метал, а от лекия допир на Бутонов. Впрочем можеше да е просто от топлината, от пролетното слънце… Но дясната й предмишница беше зачервена и леко подута.

Щом се прибраха, Маша веднага си легна, завита с всички одеяла, които успя да докопа.

Докато трепереше в треска и я мъчеше жажда, сънуваше все едно и също: как става от леглото, отива в кухнята и се опитва да гребне от кофата, но водата е на дъното и канчето само драска по ламарината, без да се пълни с вода… Същевременно от само себе си се раждаха някакви неодялани строфи, в които имаше бряг, горещо слънце и неопределено очакване, смесено с реална жажда…

Георгий излезе да пуши, седна на пейката пред къщата и от тъмното, сякаш от театрален салон към сцена, гледаше в яркия правоъгълник на отворената кухня. Светлината беше двойна и мъждива, жълта от газената лампа и по-надолу червена от огнището. Лицата, близнати през деня от опасното пролетно слънце, изглеждаха като гримирани. До тъмната Медея седеше светлата Нора с вързана нагоре коса и прибран от челото кичур. Ника й каза да си намаже лицето с кисело мляко и сега то блестеше матово. Челото й с вдигната коса се оказа твърде високо и изпъкнало като на малките деца и средновековните немски мадони, този недостатък правеше лицето й още по-миловидно.

Георгий виждаше също мощния гръб на Бутонов с розова фланелка и крилатата сянка на Ника — грифът на китарата и ръцете й трепкаха на стената. В центъра на масата като кристална топка стоеше самоварът, но не правеше чай — макар Георгий най-накрая да беше изтеглил жици към кухнята, този ден незнайно защо в селището нямаше ток.

Освен светлината навън се изливаше и песента, която пееше Ника с непринуден силен глас, съпроводен от скромните акорди на музикално нешколуваната ръка.

Тогава всички пееха песните на Окуджава, а Георгий единствен от всички не ги обичаше. Те го дразнеха с дантелите на маншетите и кадифето на жилетките, със синевината и позлатата си, с мириса на мляко и мед, с цялата си романтична прелест и най-вече може би с това, че бяха пленителни, неволно влизаха в душите, още дълго звучаха и не се изтриваха от паметта.

Работата му дълги години бе свързана с палеозоологията, най-мъртвата наука, и това създаваше странна особеност във възприятията му: всичко се делеше на твърдо и меко. Мекото галеше сетивата, пръскаше аромат, беше сладко или отблъскващо — с една дума, беше свързано с емоционалните реакции. А твърдото определяше същината на явлението, беше неговият скелет.

Достатъчно му беше да откърти черупка, враснала някъде по хълмовете на Фергана или тук, край Алчак, за да определи в кой от десетте пласта на палеогена е живяло това отдавна изчезнало мекотело със силен мускул и примитивни нервни възли, тоест всички съставни части на незначителната му месеста част. Така и тези песни му се струваха като нещо месесто, само месесто — за разлика, да речем, от песните на Шуберт, в които той усещаше силна музикална костна система, особено след като не знаеше немски, та езикът не му пречеше…

Георгий затисна угарката с плоско камъче, влезе в кухнята и седна в най-тъмния ъгъл, откъдето добре виждаше Нора с милото й сънливо лице.

„Северно момиче, не много щастливо на вид — размишляваше той, — петербургско. Има такъв тип анемични блондинки с прозрачни пръсти, сини венички, тънки глезени и китки… И зърната й сигурно са бледорозови…“ Внезапно го обля гореща вълна.

А тя сякаш почувства мислите му и прикри лице с тесните си длани.

Геоложката младост на Георгий с местни готвачки, с дашни лаборантки, винаги готови да заголят за комарите мускулестите си бедра, с приятелки геоложки отдавна беше отминала.

От арменска смесица на инат и мързел, както и от преданост към семейната митология, внушена от майка му, той въпреки общоприетата лекота, навиците на своя кръг, подигравките на приятелите оставаше мрачно верен на дебелата Зойка, но никога не можеше да си спомни, колкото и да се напъваше, с какво му беше харесала преди петнайсет години. Нищо, освен трогателния жест, с който застъпваше белите си чорапки точно един върху друг…

И пак излезе от кухнята, за да си почине от вълнуващия въздух вътре, пълен с кипнали мехурчета, дразнещ, разпалващ…

„Отиде си“ — огорчи се Нора.

А Ника се беше отдала на любимото си прелъстяване, дантелено фино, невидимо, но доловимо като мирис на сладкиш от гореща фурна, който мигом запълва пространството. Това беше потребност на душата й, почти духовна храна, и за Ника нямаше по-висш миг от мига, в който обръщаше мъжа към себе си, пробиваше обичайната и присъща на мъжете угриженост по собствения им живот, протичаш някъде дълбоко, пробуждаше интерес към себе си, залагаше дребните си клопки, мрежи, прокарваше ярки нишки към себе си — и ето той все още разговаря с някого в другия край на стаята, но вече започва да се вслушва в гласа й, улавя тона й на радостна доброжелателност и онова неопределено нещо, заради което мъжката пеперуда изминава десетки километри към ленивата женска — и ето пряко собственото си желание набелязаният от Ника мъж се устремява към ъгъла, където седи тя — със или без китара — едрата весела рижава Ника с примамващи очи…

Това беше може би миг на най-върховен триумф, несравним с никакви физиологични радости, когато дивечът започваше да се върти из стаите с празна чаша в ръка и с объркан вид, приближавайки се към смътния излъчвател, и Ника сияеше, предвкусила победата.

Бутонов, седнал неподвижно в средата на пейката срещу Ника, вече й беше в ръчичките. При цялото си очевадно великолепие той беше семпла жертва — рядко отказваше на жена. Но не й се оставяше и предпочиташе еднократни прояви пред дълготрайни отношения.

Сега му се спеше и обмисляше дали да не остави тази рижата за утре. Ника от своя страна нямаше никакво намерение да отлага за утре нещо, което можеше да се свърши днес.

Тя леко стана, остави китарата на стола на Медея, която вече се беше прибрала.

— Останалото е мълчание — прати на Бутонов усмивка, обещаваща продължение на вечерта.

Бутонов не долови цитата.

„Нашата започва“ — снизходително си помисли Георгий.

— Да видим децата — обърна се тя уж към Нора.

Бутонов разбра, че му е наредено да изчака. Жените влязоха в тъмната къща и надникнаха в детската стая. Нямаше нищо за гледане: всички спяха след изтощителния поход, само Лиза както винаги накъсваше дишането си със сладки въздишки. Малката Таня спеше напречно върху широкото легло, откъм края се беше изпънала стройно Катя, тя и насън внимаваше за осанката си. Насред стаята беше оставено голямо общо гърне.

— Ако искаш, легни тук — посочи Ника леглото, — ако не, в малката стая, там е постлано.

Нора легна до дъщеря си. Минаваше три и нямаше много време за сън.

Ника се върна в кухнята и с леко движение мимоходом сложи ръка на шията на Бутонов:

— Изгорял си…

— Малко — отвърна Бутонов и изведнъж й се стори, че не е постигнала никаква победа.

— Добре, да вървим — без да се обърне, съвсем безизразно предложи той.

В това имаше нещо неправилно, нарушаваха се нейните правила на играта, но тя без никакви превземки с цел да постигне нужния тон леко притисна гърди в коравия му гръб с розовата фланелка.

Всичко останало, случило се на Адочкина територия, не заслужава подробно описание. Двамата участници останаха съвсем доволни. След като тя си тръгна, Бутонов се изходи в дъсчения нужник в дъното на двора, което не успя да свърши през целия дълъг многолюден ден, и заспа като къпан.

Ника се върна у дома чак по светло, никак не й се спеше, напротив, чувстваше се изпълнена с бодрост и тялото й, сякаш благодарно за изпитаното удоволствие, беше готово за труд и веселие.

Тя изми старателно всички съдове, като си тананикаше нещо от снощи, и забърка с дълга лъжица в тенджерата сутрешната каша, когато в кухнята влезе Медея за обичайната си чаша кафе.

— Да не ти пречихме снощи? — целуна Ника сухата й буза.

— Не, миличка, както винаги — и Медея докосна с устни главата й.

Тя обичаше косата на Ника — същата пружинираща и леко припукваща като на Самуил.

— Снощи ми се видя много уморена — полупопита Ника.

— Знаеш ли, по-рано не бях така. Последната година все съм уморена. Явно остарявам — простодушно отвърна Медея.

Ника намали газта.

— Не ти ли омръзна тази твоя болница? Защо не я зарежеш?

— Не знам, не знам… Свикнала съм да работя… Слугинска болест, както казваше Армик Тиграновна — Медея приключи разговора и стана.

Влезе Маша с яке върху нощницата, с пламнало лице на ситни пъпчици.

— Машка! Какво ти е? — ахна Ника.

Маша жадно пи от канчето, после някак странно каза:

— Кофата е пълна… Имам алергия.

— Да не е рубеола? — притесни се Медея.

— От къде на къде? До довечера ще ми мине — усмихна се Маша. — Нощта беше ужасна. Горещо, студено. Вече ми олекна.

Държеше в джоба си смачканото листче, на което беше записала снощното стихотворение. Засега много й харесваше и тя си повтаряше наум: „Дете, доплавало във кошче, лежи в тръстиките крайбрежни без име. В утринни одежди дошла, видя го във водата на фараона дъщерята. На куката се хвана риба, с опашка пясъка зашиба, със името ти аз заспивам, на сутринта ми се изплъзва, забравям, всичко се изтрива, и в топлината аз замръзвам, в горещината съм заспала и се събуждам във отмала, и пак очаквам, но какво ли…“ А всъщност вече знаеше какво. След вчерашния ден като в мъгла и ужасната нощ всичко й се проясни: беше влюбена.

И освен това усещаше слабост — обичайната слабост, след като си бил с температура.