Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Медея и её дети, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Людмила Улицка

Заглавие: Медея и нейните деца

Преводач: София Бранц

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Националност: Руска

Печатница: „Симолини-94“

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 954-529-351-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3689

История

  1. — Добавяне

3

Медея винаги ставаше много рано, но тази сутрин пръв скочи Артьом. Слънцето още не беше се разжарило, утрото беше бледо, хладно, обгърнато в бляскава мъгла. След няколко минути, събуден от дрънченето на бакърите, в двора излезе и Георгий. Най-късно този път се появи Медея.

По природа мълчалива, сутрин тя беше изключително несловоохотлива. Всички го знаеха и си пазеха въпросите за вечерта. И този път тя кимна и отиде до клозета, оттам в кухнята — да запали газения котлон. В кухнята нямаше вода и тя излезе с празната кофа, сложи я пред краката на Георгий. Това беше един от обичаите в къщата — след залез-слънце не се ходеше на кладенеца. От уважение към Медея всички твърдо спазваха и този, и други необясними закони на дома. Впрочем колкото е по-необясним законът, толкова е по-убедителен.

Георгий се спусна до кладенеца. Това беше дълбок каменен резервоар, направен от татарите в края на миналия век — в този водоем се пазеше скъпоценната вода, която им докарваха. Сега нивото беше ниско, Георгий гребна с кофата и дълго я разглежда. Водата беше мътна и дори на вид много твърда. За него, роден в Средна Азия, кримското безводие не беше нищо необикновено.

„Ще трябва да се бие артезиански кладенец“ — помисли си за втори път от вчера насам, докато се катереше към къщата по неудобна пътечка-стълба, сякаш предвидена за стъпките на жена, понесла амфора на главата си.

Медея сложи чайника на котлона и излезе от кухнята, като замиташе глинения под с подгъва на избелялата си черна пола. Георгий седна на пейката и заразглежда еднаквите връзки билки, провесени от таванската греда. Татарски бакърени съдове бяха наредени по високите рафтове, а по ъглите бяха накачулени един върху друг грамадни медници. Най-отгоре имаше бакърен умивалник. Цялата тази покъщнина беше по-груба и по-проста от узбекската, която се продаваше на ташкентския пазар и с която беше свикнал, но Георгий, който имаше точно и доста аскетично око, предпочиташе тези семпли съдове пред онези, украсените, натруфени с бъбриви азиатски орнаменти.

— Тате, на морето? — надникна Артьом.

— Надали — със стаена досада отвърна той на сина си, който прекрасно долавяше отсенките в бащините си думи.

Момчето разбра, че няма да се ходи на морето.

Според устройството на характера му идеше да похленчи и да поциври, но деликатен по душа, доловила благодатта на утринната тишина, той си замълча.

Докато водата се топлеше на котлона, Медея си оправи леглото, прибра възглавниците и одеялата в ракла в долния край на кревата и избъбра кратко утринно правило от абсолютно овехтели молитвени думи, които, макар и износени, по неведом начин й помагаха в онова, за което се молеше: да приеме новия ден с неговите задължения, огорчения, чужди празнословия и вечерна умора, да доживее до мръкване радостно, без да се гневи и обижда на никого. Тя от дете познаваше това свое неприятно качество — обидчивостта, и толкова отдавна се бореше с нея, та не беше забелязала, че от много години вече от никого не се засяга. Само една отдавнашна дългогодишна обида таеше сърцето й като тъмна сянка… „Нима ще я отнеса в гроба?“ — помисли си мимоходом.

Доизбъбра думите и с точни движения, прецизирани с годините, сплете косата си, зави я на кок, овърза главата си с черния копринен шал, измъкна дългия край на възела над шията — и внезапно видя в овалното огледало, украсено с миди, лицето си. Всъщност всяка сутрин си връзваше шала пред огледалото, но виждаше само диплите, бузата, яката на роклята. А сега изведнъж — това беше свързано някак с идването на Георгий — видя лицето си и се учуди. С годините то още повече се беше издължило — сигурно заради увисналите хлътнали страни, проядени от две големи бръчки. Носът й беше фамилният и с годините не беше мръднал: доста дълъг, но без да е щръкнал, със срязан връх и кръгли ноздри.

Лицето й приличаше на красива конска муцуна, особено в онези години, когато наскоро след брака неочаквано се подстрига на бретон и някое време си пускаше косата вместо вечния кок, тежък и уморителен за врата.

Медея доста учудено разглеждаше лицето си — не с бърз периферен поглед, а внимателно и строго — и ненадейно разбра, че го харесва. На младини много беше страдала от външността си: рижа коса, прекалено висок ръст, прекалено голяма уста, тя се смущаваше от големите си китки и мъжкия номер на обувките, които носеше…

„Превърнала съм се в хубава старица“ — подсмихна се Медея и поклати глава. Отляво на огледалото измежду многото фотографии от черна четвъртита рамка я гледаше млада двойка — жена с бретон и буйнокос мъж с благороден левантийски вид и прекалено големи мустаци на слабото лице.

Тя пак поклати глава: какво толкова е страдала на младини? Имала е хубаво лице, хубаво високо тяло, силно и красиво — това й внуши Самуил, скъпият й мъж Самуил… Тя измести очи към големия му портрет с траурна лента в ъгъла — от последната му снимка, увеличена. Там той беше все още буйнокос, но две плешивини отпред бяха вдигнали нагоре ниското му чело, мустаците му бяха по-скромни и повехнали, очите му гледаха меко и неопределена нежност се таеше в лицето му.

„Всичко е наред. Всичко отмина“ — отпъди Медея сянката на стара болка, излезе от стаята и затвори вратата. Стаята й беше свята за всички пристигащи и никой не влизаше в нея без специална покана…

Георгий вече беше направил кафе. Вареше го точно като Медея и майка си Елена — начинът беше еднакъв, по турски. Малкото бакърено джезве беше сложено на неизлъскан поднос насред масата. При цялото си педантично чистофайничество Медея не обичаше това занимание — да лъска медните съдове. Може би защото патинирани повече й харесваха. Медея си наля кафе в груба керамична чашка, от която пиеше вече петнайсетина години, подарък от племенничката й Ника, една от първите й керамики, плод на краткотрайното увлечение по грънчарството. Тъмносиньо-червена, с капки спечена глазура, грапава, прекалено декоративна за всекидневна употреба, тя кой знае защо се беше харесала на Медея, та Ника и до днес се гордееше, че е зарадвала леля си.

Още на първата глътка Медея си помисли за Ника, за това, че днес ще дойде с децата и Маша. Маша беше ранна внучка, а Ника — късна дъщеря на сестра й Александра, двете почти връстнички.

— Сигурно ще вземат сутрешния самолет, тогава до обед ще са тук — каза тя като на себе си.

Георгий запази мълчание, макар да си мислеше дали да не отиде до пазара за вино и някоя пролетна радост от рода на зелените салати или мушмули.

„Не, за мушмули е рано“ — прецени и след някое време попита леля си ще се прибере ли за обяд.

Тя кимна и мълчаливо допи кафето си.

Когато излезе, Артьом понечи да атакува баща си, но Георгий му нареди да се стяга да ходят до пазара.

— Ту на гробището, ту на пазара — измърмори Артьом.

— Ако не искаш, остани си тук — миролюбиво предложи баща му, но Артьом вече беше преценил, че не е лошо да отидат поне до пазара.

След половин час крачеха по пътя. И двамата бяха с раници, Артьом с платнена шапка, Георгий с брезентовата войнишка, с която имаше военно-авантюристичен вид. Почти на същото място, както предния път, пак видяха майката и дъщерята, те пак бяха облечени с еднакви дрехи, но този път жената седеше на ниско сгъваемо столче и рисуваше на някакъв детски статив.

Като ги видя откъм пътя, Георгий викна дали искат да им купят нещо от пазара, но лекият ветрец отнесе гласа му и жената показа с ръка, че не чува.

— Тичай да ги попиташ дали не искат нещо — помоли той сина си и Артьом се втурна нагоре по склона, изпод краката му се посипаха камъчета.

Георгий с удоволствие гледаше нагоре. Тревата още беше млада, свежа, край върха на хълма сякаш плуваше в омара розоволилав тамариск без никакви листа.

Жената каза нещо на Артьом, после махна с ръка и се затича надолу.

— Ще ни купите ли картофи? Две кила, моля ви. Няма с кого да оставя Таня, а тя не може да стигне дотам, ще се умори. И връзка копър. Само че нямам пари у мен — тя говореше бързо, леко съскаво, и бавно поруменяваше.

Заизкачва се при дъщеря си, която беше останала до статива, сърцето й препускаше в галоп и думкаше в гърлото й: „Какво стана? Какво стана? Нищо не е станало. Две кила картофи и връзка копър…“

Изкачи се на хълма и видя как всичко се е променило през няколкото минути, докато беше слизала до пътя: слънцето накрая проби бляскавата мъгла и тамариските, които се опитваше да нарисува, вече не приличаха на розова пара, а тежко като боровинково желе се стелеха по рида. Цялата нежна неопределеност на пейзажа се беше изпарила и мястото, където стоеше сега, й се стори внезапно като неподвижен център, около който се движат галактики, звезди, облаци и овчи стада.

Но тази мисъл не успокои думкащото й сърце, то се беше понесло нанякъде, изпреварваше самото себе си, а погледът й от само себе си попиваше околността, за да не изпусне нищо, да не забрави никаква подробност от този свят. О, ако можеше като в детството, когато се увличаше по ботаниката, да откъсне и да изсуши като харесано цвете този миг с целия му реквизит: дъщеря й до статива, стъпил накриво насред вселената, цъфналият тамариск, пътя, по който, без да се оглеждат назад, вървят двама пътници, далечния крайчец на морето, сдиплената долина с браздата на отдавна пресъхналата река. И онова, което беше зад гърба й, и онова, което не влизаше в кръгозора й: зад гърбавите остарели на мястото си хълмове — стръмни планини, изящни, с отсечени плоски върхове, изправени една зад друга като послушни животни…

 

 

От Симферопол до Медеината къща се пътуваше с автобус около пет часа, при това преди курортния сезон рейсът пътуваше само веднъж дневно, но въпреки скъпотията — двучасовото пътуване с кола излизаше едва ли не по-скъпо от самолетния билет Москва-Симферопол, Ника и Маша обикновено идваха с такси.

Щом се върнаха от пазара, Артьом се качи на покрива със стария бинокъл и не отлепяше въоръжено око от пролуката между хълмовете, където се мярваше всяка идваща кола. Георгий подреждаше покупките в кухнята. Оказа се, че не е пазарен ден, беше скучно, имаше само неколцина търговци. Той купи сливов домашен пестил, пресушен и увит, направен грубовато на нагорещена тенекия — любимото детско лакомство, зеленилки и голям плик чебуреци[1].

Най-много го зарадва магазинът за домашни погреби, който винаги учудваше летовниците с неочакваното си изобилие. Този път Георгий купи нещо ново — чайник със свирка, две дузини ръбести чаши и половин кило клинци за подкови, които толкова липсваха на новосибирския му приятел Тарасов, колхозен председател. Купи също една голяма рядкост по онова време — чешко лепило, и доста уродлива мушама за маса. Извади всички покупки на масата да се порадва на изобилието. Обичаше да купува, харесваше тази игра на избор, търговия, плячка. Жена му Зойка се ядосваше, когато донасяше от всяко пътуване купища абсолютно ненужни неща, които пълнеха къщата и вилата. Самата тя беше икономист, работеше в градската търговия и смяташе, че трябва да се купува обмислено, разумно, а не всякакви глупости…

Той отвори бутилката таврически портвайн и съжали, че не е взел повече. Впрочем от този асортимент тук се намираха големи количества, може да купи и по-късно от местното магазинче.

Подреди всичко и с чашата вино и чебурек седна на прага на къщата и видя как от хълма се спуска художничката с дъщеря си.

„По дяволите, забравих картофите — сепна се. — Но май нямаше. Ако бях видял, щях да се сетя.“

Затова пък беше купил много копър и като стриктен човек викна на Артьом да слезе от покрива и да занесе копър на курортистката — самите обитатели на Медеиния дом не смятаха себе си за курортисти, а и местните ги възприемаха като тукашни хора.

Артьом категорично отказа да занесе копъра. Моментът, в който щеше да се появи колата, беше изключително важен, той не искаше да го пропусне. И наистина, още не бяха приключили с препирните заради копъра, когато в специално предназначената за целта пролука се мярна жълта волга.

— Идат! — изкрещя с пресипнал от щастие глас Артьом, спусна се презглава от покрива и се понесе към портата.

След минути колата стигна пред къщата, спря, едновременно се отвориха и четирите врати и изскочиха наведнъж шест души, двама от които съвсем малки. Докато таксиджията вадеше от багажника куфарите и кашоните, се започна роднинско меле с целувки и прегръдки. Колата още не беше тръгнала, когато незабелязано се появи Медея с пълна торба, усмихната със стиснати устни и присвила очи.

— Лельо! Слънчице мое! Колко ми е домъчняло за теб! Каква си хубавица! И лъхаш на босилек! — зацелува я високата рижа Ника, а тя леко се дърпаше и мърмореше:

— Глупости! Вмирисала съм се на блажна боя, в болницата трети месец тече ремонт и не му се вижда краят.

Тринайсетгодишната Катя, по-голямата дъщеря на Ника, стоеше до Медея и чакаше реда си за целувките. Където и да се появеше Ника, по някакво неоспоримо право винаги и за всичко беше първа и кой ли би могъл да възрази. Чакаше реда си и Маша, подстригана по момчешки и с детско телосложение, сякаш не беше зряла жена, а кльощаво девойче с тънки крачета. Но в лицето беше красива — с леко замъглена красота като картинка ваденка. Георгий я сграбчи, целуна я по темето.

— Стига де, с теб изобщо не говоря — задърпа се Маша. — Бил си в Москва и дори не се обади.

Машиният син, петгодишният Алик, и Никината по-малка дъщеря Лиза също се прегръщаха, инсценирайки бурна радост, макар че от вчера бяха неразделни, защото всички пренощуваха у Ника на „Зубовска“. Децата бяха почти връстници, обичаха се, така да се каже, по рождение и разсмиваха всички с постоянно възпроизвежданите възрастни взаимоотношения: женско кокетство — и ревност, петльовска напереност.

— Cousinage dangereux voisinage[2] — за кой ли път рече Медея, загледана в децата.

— Аз ще те целуна, все едно сега се виждаме — дърпаше Алик момиченцето, а Лизочка се назлъндисваше и се мъчеше да измисли при какво условие би била съгласна.

— Не, първо… отначало искам… да видя кученцето!

Двама от присъстващите само си кимнаха — Артьом и Катя. Някога и те се обичаха безкрайно като Лиза и Алик, но преди няколко години нещата се разсъхнаха. Катя много порасна, подмишниците й се окосмиха — тя веднага започна да ги бръсне, гърдичките й набъбнаха и макар и малки, си бяха истински, и помежду им зейна пропастта на половото съзряване.

Артьом, засегнат вдън душа от миналогодишното си отлъчване, което с нищо не беше заслужил, макар да бе чакал Катя до изнемога, от чувство за самозащита се извърна и взе да рови бледокафявата пръст с върха на обувката.

Изключена преди година от балетното училище на Болшой театър поради пълна безперспективност, Катя беше запазила всичките си маниери на професионална балерина, на които Ника постоянно се присмиваше, тайно горда с чудесната й стойка: „Брадичката нагоре, раменете надолу, гърдите напред, коремът прибран, стъпалата отворени.“

Точно в тази позиция беше застинала Катя, предоставяйки на всички желаещи възможността да се насладят на красотата на балетното изкуство, на което тя все още се явяваше представителка.

— Медея, погледни нашите младежи! — докосна рамото на леля си Маша.

Алик беше измъкнал от колибката на Медеината кучка Нюкта, дълга и късокрака, същото такова издължено пале, Лиза вече го гушкаше, а момченцето побутваше кутрето, за да се добере до обещаната й бузка.

Всички се засмяха. Георгий вдигна два куфара, Артьом гърбом към Катя взе кашона с провизиите, а Катя с няколко подскока се спусна надолу и се спря на осветено място между кухнята и къщата, прекрасна и недостижима като принцеса, и Артьом усети неизпитвана досега сърдечна болка. Той беше първият наранен от тази подранила пролет.

А на Нора пак се падна ролята на съгледвач. Танечка вече спеше следобеден сън. Нито картофи, нито копър не беше й донесъл този красив мъж, който приличаше — вече се беше сетила — не на римски легионер, а на Одисей. Но докато миеше чиниите в задния двор на леля Ада, тя видя как дойде такси и висока рижа жена с грубомалинова рокля запрегръща старицата, а наоколо подскачат много деца, и внезапно дъхът й спря от завист към тези хора, които така се радват един на друг и така празнуват срещата си.

Още една кола пристигна подир два часа, но този път спря пред къщата на семейство Кравчук. Нора дръпна крайчеца на бродираната завеса и видя, че след като един глас попита за собствениците, от лятната кухня изскочи първо Ада, а след нея и мъжът й, който си бършеше мазната уста с почерняла шофьорска ръка.

На отворената порта стоеше едър мъж с дълга коса, по женски вързана с ластик, с бели тесни дънки и розова фланелка. Ада направо зина от нахалството на външността му. А онзи се усмихна, размаха бял плик и направо от портата викна:

— Семейство Кравчук? Нося ви писмо от сина и пресни поздрави. Вчера се видяхме.

Ада грабна плика и без да кажат нито дума, двамата се затвориха в кухнята да четат писмото от единствения си син Витка, който от три години след военната школа живееше в Подмосковието и в очите на местните правеше голяма кариера. Пристигналият, без да обръща внимание на таксиджията, който остана да чака, поседна на пейката. Семейството междувременно прочете, че синът им праща много необходим човек, да не му искат пари, всякак да му угаждат, и че самият началник на окръга се записва на опашка за масаж при този същия Валерий Бутонов…

Недочели писмото, двамата се втурнаха към госта:

— Заповядайте, влезте, къде ви е багажът?

И новопристигналият внесе куфара си — кожен, с дебела кожена дръжка и чужбински лепенки. Нора се умори да държи чугунената ютия, с която гладеше полата на Таня, и я остави на подставката.

Стопаните правеха кръгчета край летовника — и те се бяха впечатлили от куфара.

„Сигурно е артист. Или джазмен, или нещо подобно“ — помисли си Нора. Ютията изстина, но тя не искаше да излиза от бунгалото, за да я стопли в кухнята. Остави полата недоизгладена.

Бележки

[1] Вид пирожки. — Б.пр.

[2] Братовчедът е опасен съсед (фр.). — Б.пр.