Людмила Улицка
Медея и нейните деца (15)

15

Наесен в началото на ноември Медея се пенсионира. Отначало смяташе да използва отворилото й се свободно време за изкърпване на памучните юргани, които невероятно бързо се захабяваха през летния сезон.

Запаси се отрано с нов сатен и цяла кутия здрави конци, но още първата вечер, когато разпъна на масата дрипавата завивка, установи, че цветовете отплават нанякъде от избелелия фон и вместо тях се появяват нови, изпъкнали, подвижни.

Висока температура — досети се Медея и затвори очи, за да спре потока от цветя. За щастие точно преди това беше пристигнала Ниночка от Тбилиси.

Болестта май беше същата, каквато беше прекарала точно преди да се омъжи, когато Самуил я ухажваше с такъв сърдечен трепет и такава нежност, че по-късно с право казваше: „Другите карат меден месец, ние изкарахме медена болест.“

В паузите между свирепата треска и безпаметния унес я обземаше блажено успокоение: струваше й се, че Самуил е в съседната стая и сега ще влезе при нея, непохватно понесъл с две ръце чаша и смръщен от болка, защото чашата е по-гореща, отколкото е очаквал.

Но вместо Самуил от полумрака се появи Ниночка с аромат на кантарион и топъл мед, с ръбеста чаша в слабите плоски ръце, с матовочерни очи, дълбоки като на Самуил, и й хрумна нещо, което сякаш отдавна беше чакала, а сега най-после я беше озарило откровение: Ниночка е тяхна дъщеря, на Самуил и нейна, тяхно момиченце, за което винаги е знаела, но незнайно защо отдавна е забравила, а сега си е спомнила — какво щастие… Ниночка я повдигаше от възглавницата, даваше й да пие нещо ароматно, говореше й нещо, но смисълът на казаното някак не й беше ясен, сякаш говореше на чужд език. „Да, да, грузински“ — припомняше си Медея.

Ала интонацията й беше толкова богата, толкова ясна, че всичко се разбираше и от мимиката, и от жестовете, и от вкуса на това, което Медея пиеше. Странно беше също, че Ниночка отгатваше желанията й и дори затваряше и отваряше пердето точно миг преди Медея да я помоли…

Тбилиските й роднини тръгнаха от двете й сестри — по-голямата Анеля и по-малката Анастасия, отгледана от Анеля след смъртта на родителите им. Анастасия остави син Роберт, неженен и май леко нередовен. Медея никога не беше общувала с него.

Анеля не беше родила, Нина и Тимур бяха осиновени деца, така че цялата тбилиска рода беше като ашладисана. Тези деца бяха кръвни племенници на Анелиния мъж Ладо. Братът на Ладо Григол и жена му Сюзана бяха нелепа и нещастна двойка: той — пламенен борец за шаячната правда, тя — градската луда с партиен уклон.

Ладо Александрович, музикант, професор в Тбилиската консерватория, преподавател по виолончело, нямаше нищо общо с брат си и не поддържаше връзка с него от средата на двайсетте години.

Ладо и Анеля за първи път видяха племенниците си в едно ранно утро на май трийсет и седма година — беше им ги докарала далечна сродница подир среднощния арест на родителите им.

Прочутият закон за двукратността, частен случай от всеобщия закон за повторяемостта на едно и също събитие — или за каляване на характера, или за сбъдване на съдбата, кой знае, — в Анелиния живот се претвори с пълна точност. Тъкмо десет години бяха минали, откакто Анастасия се беше омъжила и беше напуснала дома си, и ето че съдбата им доведе нови сираци, този път двама.

Анеля беше минала четирийсетте, Ладо беше десет години по-голям. Вече бяха посърнали и повехнали, готови за кротка старост, а не за участта на млади родители. Предвидената старост им се изплъзна. Тъкмо малко живнаха занемарените деца — и започна войната. Ладо не издържа тежките промени и умря от бронхопневмония през четирийсет и четвърта.

Анеля разпродаде остатъците от някога богатата покъщнина, за да отгледа децата. Тя умря през петдесет и седма, скоро след като се завърна от изгнание съвсем обезумялата Сюзана. Нина, вече млада жена, се сдоби със собствена майка вместо любимата мащеха — едноока харпия, изпълнена със злоба и параноична преданост към вожда. Нина я гледаше вече двайсет години.

Смяташе да прекара при Медея два-три дни, но те се превърнаха в осем и чак след като леля й започна да се възстановява, Нина си замина за Тбилиси.

Медея не беше напълно оздравяла, боляха я ставите и тя се лекуваше с домашни средства. Някак се движеше из къщата с дебели наколенки от стара вълна, под които слагаше зелеви листа или пчелен восък, или големи запечени лукови глави, нямаше и помен от предишната й лекоподвижност, повечето време седеше и кърпеше завивките.

При това размишляваше за Ниночка, за безумната й майка, за Ника, която беше прекарала в Тбилиси целия септември, отишла там на гастроли с театъра и самата тя според деликатните преразкази на Ниночка превърнала пътуването си в прекрасни гастроли…

„Празномислие“ — възпираше се Медея и правеше онова, на което на младини я беше научил старият Дионисий: ако затъваш в житейски мисли, не се бори с тях, а насочи мисълта си молитвено, обърни я към Бога…

„Горката Сюзана, прости й, Господи, ужасните й глупави деяния, които извърши, смекчи сърцето й, дай й да види как страда заради нея Ниночка… И на Ниночка помогни, тя е кротка и търпелива, дай й сили, Господи… Опази Ника от злини, момичето действа опасно, толкова е добра, толкова е необикновена, вразуми я, Господи…“

И пак си спомни разказа на Ниночка как Ника скандализирала семейството на прочут тбилиски актьор, подхванала връзка с него пред очите на целия град, искряла, блестяла, заливала се от смях, а клетата жена на актьора цялата в черно, подлудяла от ревност обикаляла по нощите приятелите на мъжа си, тропала на вратите с цел да пипне неверника на местопрестъплението — и накрая го пипнала. Историята продължила с чупене на чинии, скачане през прозореца и вопли, и безумия, и грозно неприличие.

Най-странното беше, че още през октомври Медея получи кратко писъмце от Ника, в което тя описваше пътуването, големия успех на театъра, дори се беше похвалила, че за костюмите й към постановката са писали специално.

„Отдавна не бях се веселила и радвала така — завършваше писмото. — А в Москва времето е отвратително и продължава досадният развод с мъжа ми, какво ли не бих дала да живея на друго, по-слънчево място.“

За времето беше права — още през август свърши лятото и веднага настъпи късна есен. Дърветата дори не бяха успели да пожълтеят, листата опадаха от силните студени дъждове още съвсем зелени. След веселия тбилиски септември настъпи непоносим московски октомври. През ноември времето не се оправи, но Ника беше в много по-добро настроение — бе затрупана с работа.

Подготвяше поредната постановка в своя театър, обикаляше работилниците, защото в нейно отсъствие шивачките правеха всичко съвсем приблизително, освен това приключваше една халтура за театър „Ромен“.

Всичко циганско много я привличаше, но се оказа, че да се работи в ромския театър е много трудно: тази циганска слободия, толкова чаровна по градските площади, влаковете и театралните сцени, в работно отношение се превърна в пълно безобразие: уредените срещи с режисьора ставаха чак при пета уговорка, всяка актриса вдигаше скандали и изискваше невъзможното. В деня, когато една от най-гласовитите артистки, вече на години, хвърли в лицето на Ника виненочервения костюм — искала бял дантелен, — а Ника със същата сръчност й го запрати обратно, подплатен с артистични псувни за тежест, както по-рано са се слагали тежинки в подгъвите на ефирните рокли, се случи неприятност, която Ника отдавна очакваше и всячески се опитваше да избегне.

Почти посред нощ я посети Маша. Още с отварянето на вратата Ника разбра, че неприятността е факт. Маша й се хвърли на врата:

— Ника, кажи, че не е вярно! Нали не е вярно, кажи!

Ника галеше косата й, хлъзгава от дъжда. Мълчеше.

— Знам, че не е вярно… — повтаряше Маша и мачкаше в ръцете си крепдешинената кърпа за глава на лилави, сини и черни карета. — Защо това е там, защо?

— По-тихо, по-тихо, чува се — Ника направи предупреждаващ жест в посока към детската стая.

Тя толкова отдавна, още от юли, бе очаквала тази неминуема буря, че дори като че ли изпита облекчение. Глупашката история продължи цяло лято. Когато си тръгна през май от Посьолок, Ника чистосърдечно реши да направи подарък на Машка — да й отстъпи Бутонов. Но не можа.

През цялото време, докато Маша гледаше децата в Крим, Ника ходеше при Бутонов — решението й беше „после ще видим“. Отношенията им бяха изумително леки. Бутонов се възхищаваше от чудесната непринуденост, с която Ника говореше за всичко на света, и от пълната липса на чувство за собственост, а когато се опита веднъж да го изрази с неповратливия си език, тя го спря:

— Бутончик, тази главичка не ти е най-силното място. Знам какво искаш да кажеш. Ти си прав. Там е работата, че имам мъжка психика. И аз като теб се боя да не се набутам в дълга връзка, в задължения, брак, мътните го взели. Така че имай предвид, аз винаги първа зарязвам мъжете.

Не беше точно така, но прозвуча правдоподобно.

— Добре, пусни предуведомление две седмици преди напускането — пошегува се Бутонов.

— Валера, ако си толкова остроумен, ще се влюбя в теб смъртоносно, а това е опасно — и Ника се разсмя с пълно гърло, заметнала глава и тръскайки голямата си грива и бюст.

Смееше се постоянно — в трамвая, на масата, в басейна, където отидоха веднъж, и темерутът Бутонов се заразяваше от нейния смях с кикот до хълцане, болки в корема и прегракване. Смееха се до изнемога и в леглото.

— Ти си уникален любовник — възхищаваше се Ника, — обикновено смехът убива ерекцията.

— Не знам, не знам, може да не си ме разсмяла достатъчно…

 

 

… Маша пристигна в началото на юли, остави децата при Сандра и моментално се понесе към Расторгуево. Провървя й двойно: завари Бутонов, но не и Ника. Тя си беше тръгнала по-рано.

Пристигането й съвпадна с началото на зарязания преди две години ремонт. Предния ден Бутонов беше разчистил бабината част, необитавана от двайсет години, и сега бяха дошли двама мъже, наети за помощници. Ника го склони да не облицова стените с ламперия, както той възнамеряваше, а напротив, да изчисти всичко до гредите, наново да набие калафат и да стегне грубите мебели, останали от едно време.

— Повярвай ми, Бутонов, сега ще изхвърлиш тези мебели, а те след двайсет години ще са музейна рядкост.

Бутонов се учуди, но се съгласи и сега заедно с помагачите късаше многослойния тапет.

— Бутонов! — чу се женски вик от улицата. — Валера!

Той излезе в облак от прах, нахлупил стара докторска шапка. Отвън стоеше Маша. Отначало дори не я позна. Тя беше почерняла в Крим, много хващаше око, огромната усмивка едва се вместваше на тясното й лице.

Маша пъхна ръка през дъските на оградата, свали куката и докато той бавно премисляше ставащото, тя вече се носеше по кривата пътечка, хвърли се да го прегърне, заби лице в гърдите му:

— Ужас! Какъв ужас! Боях се, че никога вече няма да те видя!

Косата й миришеше на море. И той отново, както тогава в Крим, усети как силно бие сърцето й.

— По дяволите! Думка като през стетоскоп!

Тя излъчваше горещина и светлина като нажежена жица на мощна крушка. И Бутонов си спомни нещо, което беше забравил: как тя яростно и отчаяно се сражаваше с него в малката стаичка на Медеината къща; и забрави това, което помнеше: дългите й писма със стихове и размисли върху неща, които той не че не разбираше, но ги намираше ненужни…

Тя притисна уста в прашната му лекарска престилка и издиша горещ въздух. Вдигна лице — без усмивка, толкова бледа, че два обърнати сърпа от тъмни лунички опасаха лицето й от скулите до носа.

— Ето ме…

Докато в бабината му стая цареше ремонтна разруха, на тавана, където се качиха, беше истинско сметище. Нито баба му, нито майка му никога нищо не изхвърляха. Пробити корита, туби, сто години трупани партакеши. Още прадядо му беше строил тази къща в края на миналия век, когато Расторгуево е било търговско село, и таванът наистина тънеше във вековен прахоляк — не можеха да легнат там.

Бутонов сложи Маша върху кекава етажерка и тя досущ заприлича на керамично коте касичка, но кльощаво и без процеп на главата.

Всичко стана така силно и кратко, че не можеха да се откъснат един от друг, и тогава Бутонов я пренесе на продъненото кресло, и пак го парна теснотата на това място и теснотата на детското й тяло. По отнесеното й лице течаха сълзи и той ги близваше — с вкус на морска вода. О, Господи!

Скоро Маша си замина и Бутонов продължи да дере тапетите с двамата мъже, които като че ли не бяха забелязали отсъствието му. Той се чувстваше празен като кюнец, по-точно като сух орех, защото пустотата в него бе затворена и кръгла, а не двустранно отворена… Стори му се, че беше дал повече, отколкото би му се искало…

„Да, сестрички… — не беше се задълбочил в тънкостите на роднинската им връзка. — Пълна противоположност. Едната се смее, другата плаче. Взаимно се допълват.“

 

 

… Маша три дни не завари Ника вкъщи, макар че не спираше да й телефонира. От Сандра знаеше, че Ника е в града. Най-накрая я намери:

— Ника, къде се губиш?!

И през ум не й минаваше, че Ника я избягва: не беше готова за среща.

— Познай от три пъти! — изкиска се Ника.

— Нова връзка! — изхили се и Маша, тутакси налапала кукичката.

— Шест плюс! — оцени проницателността й Ника.

— Кой при кого идва? По-добре аз да дойда при теб! Веднага тръгвам! — изгаряйки от нетърпение, предложи Маша.

— По-добре на „Успенски“ — предложи Ника. — Майка за три дни сигурно е полудяла от малките.

Както бяха завели децата още в първия ден при Сандрочка, така ги забравиха там. Сандра и Иван Исаевич празнуваха любовта си към внуците и никак не се отегчаваха от тях. Само дето Иван Исаевич непрестанно опяваше да идат на вилата — защо децата да се мъчат в града…

— Не-не, по-добре да дойда при теб, там не можем да си поговорим! — примоли се Маша и Ника се предаде — къде ще ходи, тя си знаеше, че ще трябва да изслуша тази Машина изповед.

От този ден Ника пое ролята на доверено лице. Положението й стана повече от двусмислено, а вече сякаш беше късно да признае, че има пръст в тази история. Маша в любовния си плам бързаше да й разкаже за всяка тяхна среща и това беше извънредно важно за нея.

От много години бе свикнала да споделя и най-незначителното изживяване с мъжа си, но сега Алик не можеше да й бъде събеседник и тя стоварваше всичко връз Ника с все стиховете, които пишеше постоянно. „Расторгуевска есен“^[1] — пошегува се Маша.

И досега на „ти“ с безсънието, през тези месеци Маша изпадаше в накъсани заешки дремки, пълни със звуци, строфи, тревожни образи.

В сънищата й идваха някакви нереални животни — многокраки, многооки, полуптици-полукотки — символични намеци.

Едно от тях, страшно познато, се галеше в нея и името му също й беше познато, то се състоеше от цифри и букви. Като се събуди, си спомни странното име — Ж4836… Тя се засмя. Това беше номерът, напечатан с черна боя върху платнена лентичка, който тя зашиваше на чаршафите за пералнята…

Всички тези глупости бяха многозначителни. Веднъж сънува съвсем завършено стихотворение, което в полусън записа. Сутринта го прочете с изумление: „Не е мое, не е мое, изключено е аз да съм го написала…“

През „ви“ на „ти“

и после в пропастта

на нереалните местоимения,

със своя реч напълвам твоята уста,

за твоите усилия съм мишена

и в дълбини на плътска мрачина,

във огъня на прилива свиреп,

помита всичко яростна вълна

и пада границата между мен и теб.

— Все едно някой ми го е диктувал, виж, нито една поправка — показа тя на Ника записаното през нощта.

Но Ника не се радваше на стиховете й, по-скоро се плашеше. Затова пък много я забавляваше, че тя, уведомявана от Маша за всяка дума, произнесена от Бутонов, за всяко негово движение, знаеше във всеки един миг как е прекарал вчерашния ден.

— Не останаха ли пържени картофи? — попита го нехайно, когато Маша й каза, че предния ден е белила картофи у Бутонов и си е порязала пръста.

Бутонов не говореше с Ника за Маша, тя също не отваряше дума за съперницата си и той реши, че и двете са съвсем наясно с положението и дори са си поделили дните — Маша го посещаваше в събота и неделя, Ника — през седмицата.

Но изобщо не бяха се наговаряли, разбира се, просто в почивните дни Ника ходеше до вилите да види децата: ту Лиза, която беше във вилата на Сандра, ту Катя, която прекарваше лятото при другата баба. Алик младши също беше у Сандра.

Алик старши предпочиташе да дежури в „Бърза помощ“ през почивните дни, за да не губи от лабораторното си време, а Маша, с идеята да не го мами, а благородно да премълчава, излизаше, когато Алик не си беше вкъщи. Той бездруго напоследък рядко се задържаше у дома.

Алик се държеше спокойно и мило, не задаваше ненужни въпроси и разговорите им се въртяха около заминаването. Вече чакаха покана от Израел. И макар Маша да поддържаше обсъжданията по темата, напускането на страната й се струваше нереално.

През септември, когато Ника замина за Тбилиси, Маша направо се изтормози от отсъствието й, опита да й се обади, но не успя да я открие в хотела в Тбилиси. Чрез Ниночка също не можа да я намери.

Бутонов приключи през септември с ремонта и се прибра при жена си в Хамовники, но след ремонта къщата в Расторгуево му стана слабост и той оставаше да нощува там по два-три пъти седмично.

Понякога минаваше да вземе Маша и отиваха заедно с колата му. Веднъж в Расторгуево дори ходиха за гъби, нищо не набраха, станаха вир-вода, после си сушиха дрехите на печката и тя си подпали единия чорап. Това също беше едно от малките събития в живота им — както порязаният пръст, както някое натъртване или синина, които Маша си докарваше с любовните усилия.

Дали къщата на Бутонов я мразеше, дали самата тя събуждаше у Бутонов някаква сексуална грубост, но малките й травми бяха безброй и тя дори отчасти се гордееше с тези паметни белези на страстта.

Когато Ника най-сетне се върна от Тбилиси, Маша надълго й разказа за всички тези дреболии и накрая между другото й съобщи, че са получили поканата.

Ника остана изумена доколко е превъртяла — именно поканата беше важното събитие.

Емиграцията означаваше раздяла със семейството, може би завинаги, а Маша й показваше синините си и й рецитираше стихове.

Ника този път също имаше какво да разкаже — наистина се беше встрастила в новия си флирт и реши, че моментът е много подходящ да приключи с Бутонов.

Тя цяла седмица чака като Пенелопа да пристигне въпросният Вахтанг, който трябваше да дойде за кинопроби в „Мосфилм“, но пътуването му непрестанно се отлагаше и Ника, за да е във форма, отиде при Бутонов. Маша непрестанно й докладваше за посещенията си, така че не беше проблем да избере подходящото време.

Бутонов много й се зарадва. Той копнееше да й покаже ремонтираната половина на къщата — все пак Ника беше влязла в ролята на негов личен дизайнер. Той много хареса идеята с голите греди, но Ника се ужаси, като видя, че гредите са лакирани. Тя дълго и смешно руга Бутонов и му заповяда да изчисти лака с разредител. Размести мебелите и му показа къде какво трябва да се реставрира, а кое да не се пипа. Все пак беше живяла дълги години с мебелист у дома и като талантлив човек и тук бързо намери решенията на нещата. Обеща да му докара цветни стъкла, за да освежи бюфета, и да му поръча пердета в театралната шивашка работилница…

Шалът й падна в някакъв момент и се скри като змия между чаршафа и матрака, Ника не го намери, макар че сутринта претърси навсякъде. Шалът й беше собствена изработка, един от онези, с които бе усвоявала батика още в училище…

Когато Маша с шала в ръце още от вратата я подхвана: вярно ли е, не е ли вярно? — Ника строго я прекъсна:

— Какво каза Бутонов?

— Че вие с него още от Крим… Не може да бъде, изключено… Казах му, че е невъзможно…

— А той?

— А той вика: „Приеми го като факт“ — Маша неспирно мачкаше шала, който именно олицетворяваше факта.

Ника издърпа шала от ръцете й, хвърли го на шкафчето под огледалото:

— Ами приеми го!

— Не мога, не мога! — изплака Маша.

— Машка… — внезапно сдаде фронта Ника. — Така се случи. Какво сега, да се обеся ли? Да не го превръщаме в трагедия. Просто ужас. Направо „Опасни връзки“…

— Ничка, слънчице мое, какво да правя? Трябва да го приема, така ли? Аз самата не знам защо толкова ме боли. Когато измъкнах този шал, просто щях да умра — и пак потръпна: — Не, не, невъзможно е!

— Защо да е невъзможно? Защо?

— Не мога да ти го обясня. Да речем, всеки може с всеки, нищо ангажиращо, изборът е приблизителен и всички са взаимозаменяеми. Но в този случай знам, това е нещо единствено, пред което всичко друго губи смисъл. Единствено…

— Ангелче мое — възпря я Ника. — Да не се заблуждаваш? Всеки случай е единствен, повярвай ми. Бутонов е прекрасен любовник и това се измерва в сантиметри, минути, часове, количество хормони в кръвта. Тоест просто параметри! Той има добри данни, и толкова. Твоят Алик е прекрасен човек, умен, талантлив, Бутонов не може да се хване на малкия му пръст, но Алик просто не е в състояние да те…

— Млък! — изкрещя Маша. — Млък! Вземи си Бутонов с всичките му сантиметри!

И изхвърча навън, като грабна, кой знае защо, току-що върнатия шал от шкафчето.

Ника не я спря — нека го изживее. Ако човек страда от идиотски илюзии, трябва да ги надживее. В края на краищата Бутонов правилно й е казал: приеми го като факт. А сега… Ника ядно си спомни Машините стихове: „И приеми, що е над мяра, тъй както свише благодат…“ Ами приеми го. Приеми го като факт.

 

 

„Скъпи Бутонов! Знам, че кореспонденцията не е твоята стихия, че от всички видове човешки взаимоотношения за теб най-същественият е тактилният. И дори професията ти е такава: всичко е в пръстите, в докосванията, в деликатните движения. Та погледнато в тази плоскост-повърхност в прекия и преносния смисъл, всичко случило се е абсолютно правилно. Докосванията нямат нито лица, нито очи — работят само рецепторите. И Ника се опита да ми обясни същото: всичко е въпрос на сантиметри, минути, хормонални нива.

Но това е само въпрос на вяра. На практика излезе, че аз изповядвам друга вяра, че за мен е важен изразът на лицето, словесният изказ, сърдечният знак. Ако това липсва, ние — всеки за всекиго — сме само вещи за употреба. Всъщност това най-много ме измъчва: нима, освен телесните взаимоотношения няма никакви други? Нима нищо не ни свързва с теб, освен прегръдки до безпаметство? Нима там, където се губят границите на телата, не се случва никакво друго общуване, освен плътското?

Ника, твоята любовница, за мен повече от сестра, ми казва: въпрос на сантиметри, минути, хормони… Кажи «не»! Ти ми кажи, че «не»! Нима помежду ни нямаше нищо, което да не се измерва в никакви параметри? Но тогава не съществуваш ти, не съществувам аз, няма изобщо никой и нищо, всички ние сме просто механични кукли, а не деца на Господ Бог… Ето ти стихче, скъпи Бутонов, и те моля, кажи «не».

Играй си ти, кентавре, двусъщностна химера,

и огън да гори безспирен на предела

между безсмъртната душа човешка

и конското необуздано тяло.

Ти дар си наследил изкусно да превозваш^[2],

два бряга разделени забравят, че са цяло,

а ти се хвърляш пак в безпаметна река,

в която аз съм нищо — за теб и за света.

Маша Милер“

Той прочете писмото и само изхъмка. Като познаваше характера й, очакваше от нея бурни страсти във връзка с разкритата съперница. Но не беше очаквал ревност, изразена така особено, така засукано. Явно страда малката…

След десетина дни, колкото нещата да се уталожат, той се обади на Маша и я попита дали не иска да я закара до Расторгуево. Маша с паузи, с редки „да“ и „не“ — макар че и през телефонното пространство Бутонов усети, че точно това й се иска — се съгласи.

В Расторгуево всичко беше ново, защото беше навалял истински сняг, и то така обилно, че бе затрупал пътечката от портата до вратата, така че за да вкара колата, Бутонов трябваше да разчисти снега с дървена лопата.

Вътре беше студено, сякаш дори по-студено, отколкото навън. Бутонов веднага така я сграбчи, че и двамата се изпотиха. Тя стенеше през сълзи и непрестанно настояваше:

— Кажи „не“!

— Какво „не“, като е „да“, „да“, „да“… — смееше се Бутонов.

После запали печката, отвори изостанала консерва — цаца в доматен сос — и си я изяде. Маша не я докосна. Друго нищо не се намери в къщата.

Решиха да не се връщат в Москва и отидоха пеша до пощата. Маша се обади вкъщи и каза на Дебора Лвовна, че няма да се прибере вечерта, защото е у приятели във вилата им и не иска да се връща по тъмно. Свекърва й побесня:

— Естествено! Не те е грижа за мъжа ти и детето! Ако искаш да знаеш как се нарича това…

Маша затвори:

— Всичко е наред, уведомени са…

Тръгнаха обратно по белия път. Бутонов й показа къщата на Витка Кравчук.

— Искаш ли да го посетим?

— Опазил Бог! — засмя се Маша.

В къщата беше студено, топлината се беше изпарила.

„Следващото ще е камината, догодина ще я оправя“ — реши Бутонов.

Влязоха в кухнята, там беше все пак по-топло. Събраха дюшеци от цялата къща. Тъкмо се стоплиха, Бутонов го присви коремът и той излезе до нужника в двора. Върна се, легна. Маша, рисувайки с пръст по лицето му, заговори за одухотвореността на пола, за личността, която се самоизразява в докосването…

Рибната консерва го накара цяла нощ да тича до нужника, коремът го болеше, безсънната Маша дрънкаше нещо с нежния си гласец с нервно-въпросителен тон.

Той все пак остана любезен и не я помоли да млъкне, просто от време на време, като минеше поредната криза, потъваше в сън. Сутринта, докато се връщаха в града, Бутонов каза на Маша:

— Благодарен съм ти, че докато бях съсипан от тази диария, поне не ми рецитира стихове…

Тя го погледна учудено:

— Рецитирах ти, Валера. Цялата „Поема без герой“^[3] от начало до край…

 

 

Маша и Алик не бяха си развалили отношенията, но напоследък почти не общуваха. Още не бяха подали получената покана, защото Алик искаше да напусне работа, преди да си подадат документите, а дотогава трябваше да завърши някаква серия опити.

До късно оставаше в лабораторията, отказа се от дежурствата в „Бърза помощ“. От време на време отнасяше в антикварната книжарница по сак книги — така или иначе, му предстоеше да се раздели с бащината си библиотека. Виждаше, че Маша се тормози, страда, и се отнасяше с нея като с болна.

През декември Бутонов замина за Швеция — за около две седмици, както съобщи, макар че знаеше точно деня на връщането си. Но обичаше свободата. Ника почти не забеляза липсата му. Предстоеше й поредна детска постановка за училищната ваканция, при това най-сетне пристигна Вахтанг и Ника прекарваше цялото си свободно време с него и приятелите му, московски грузинци. Обикаляше ресторантите — ту в Дома на киното, ту театралния.

Маша страдаше, опита се да намери поне Ника, за да си говори с нея за Бутонов. Но Ника беше недосегаема. С други приятелки й беше безинтересно и дори невъзможно да говори за него.

Безсънието, което дотогава само се обаждаше, през декември я съсипа. Алик й носеше приспивателни, но изкуственият сън я тормозеше още повече от безсънието: натрапчивите сънища започваха от нещо случайно, но винаги стигаха до едно и също — тя търси Бутонов, настига го, той й се изплъзва, изтича като вода, както в приказките се превръща в най-различни неща, става на пушек, изпарява се…

Тя на два пъти отиде до Расторгуево — само колкото да се качи на Павелецката гара, да стигне до познатата спирка, оттам пеша до къщата му, да постои до портата, да види заснежената къща, тъмните прозорци — и да се прибере. Така убиваше около три часа, най-приятен й беше пътят на отиване.

Минаха две седмици, но той не се обади. Маша звънна в Хамовники. Възрастен уморен женски глас й отговори, че ще се прибере към десет. Но го нямаше нито в десет, нито в единайсет, а на другата сутрин същият глас й каза:

— Обадете се в петък.

— Ама пристигна ли? — плахо попита Маша.

— Нали ви казвам, обадете се в петък! — сопна се жената.

А беше понеделник.

„Върнал се е и не ми се обажда“ — огорчи се Маша. Телефонира на Ника, попита я дали знае нещо за Бутонов. Но Ника не знаеше нищо.

И Маша пак потегли за Расторгуево, този път привечер. Снегът пред портата беше разчистен, портата — затворена и залостена. Колата беше в двора. В бабината част се виждаше лека светлинка. Маша отвори портата. По пътеката до къщата беше натрупал сняг. Тя вървеше почти до коленете в снега. Дълго звъня на вратата — никой не й отвори.

Искаше да се събуди — това толкова приличаше на един от сънищата й. Същата яркост, същата горчилка, и пак така имаше знаци за присъствието му — бежовата му кола, затрупана със снежно одеяло, — но той беше недостъпен.

Маша почака четирийсетина минути и си тръгна.

„Ника е там“ — си каза.

Във влака не мислеше за Бутонов, а за Ника, Ника беше съучастничка в съдбата й от най-ранно детство. Обединяваше ги, освен всичко друго, и физическа симпатия. Никините издадени устни с напречни бръчици, резерв за усмивката, трапчинките скрит смях в крайчеца на устните, пукотливите рижи коси — Маша харесваше всичко това от дете, както Ника харесваше нейната миниатюрност, малките й ходила, нейната рязкост, изящността в целия й облик.

Колкото до Маша, тя без колебание би предпочела Ника пред самата себе си. Ника пък не се замисляше за подобни неща, тя си беше самодостатъчна във всичко…

И Бутонов ги свърза сега по някакъв тайнствен начин… Като Наков, който се жени за две сестри… Можеше да се нарекат „съжени“, както има „събратя“. Наков влиза в шатрата, спи със сестрите, спи със слугините, и всичко това е едно семейство… Какво е ревността, ако не вид алчност… Не можеш да притежаваш друг човек… Нека бъде така — всички да са братя и сестри, съпрузи и съпруги… И се усмихна сама на себе си: великият вертеп на Чернишевски, еди-кой си сън на Вера Павловна^[4].

Нищо единствено, уникално, нищо лично. Всичко е скучно и бездарно. Свободни ли сме или не? Откъде е това чувство за неприличие и срам? Докато стигне до Москва, написа на Ника стихотворение:

На място между сянка и растение,

на място между жажда и вода

над пропастта виси стихотворение —

по този мост аз ще те поведа.

С фенерче мрака вечен осветявам

на сънища, антрета и вратички,

ще трябва всичко пак да си признаем:

не сме убили, не крадем лъжички,

не шляпаме във локвите с ботушки,

не пеем неприлични песни ние,

но с ужас суеверен не наужким

със тебе двете правим поразии…

Прибра се към дванайсет — Алик я чакаше в кухнята с бутилка хубаво грузинско вино. Беше приключил експериментите и можеше още утре да си пусне молба за напускане. Едва сега Маша окончателно разбра, че скоро ще замине завинаги…

„Чудесно, чудесно, да свършва това позорно затъване“ — помисли си тя. Прекараха дълга вечер с Алик — до четири сутринта. Говориха, споделяха планове, после Маша заспа, без да сънува, хванала Алик за ръка.

Събуди се късно. Дебора Лвовна от няколко дни не беше вкъщи, напоследък начесто и дълго оставаше у болната си сестра. Двамата Аликовци вече бяха закусили и играеха шах. Уютна картинка, дори с котката върху възглавницата на дивана.

„Колко е хубаво! Май започвам да оздравявам“ — каза си Маша, докато въртеше прекалено затегнатата ръчка на кафемелачката.

После взеха шейната и се качиха на възвишението. Оваляха се в снега, намокриха се, щастливи и тримата.

— А в Бостън има ли сняг? — попита Маша.

— Не и такъв. Но ще ходим в щата Юта да караме ски и ще е същото — обеща Алик. А каквото обещаеше, винаги го изпълняваше.

Бутонов се обади същия ден вечерта:

— Не ти ли домъчня за мен?

Предния ден той видя Маша в двора, но не й отвори, защото му гостуваше една дама, тлъста преводачка, с която пътуваха заедно. Две седмици се бяха споглеждали многозначително, но не им се отвори възможност. Меката дремлива жена, досущ като жена му Олга, както установи по-късно, като сънена котка се въртеше в прегръдките му, докато Маша звънеше, и го беше яд на нея, на Машка и на самия себе си. Трябваше му Маша, остра, рязка, със сълзите и стоновете й, а не тази дебелана.

Обади се на Маша още сутринта, но телефонът беше изключен, после на два пъти вдигна Алик и Бутонов затваряше, чак вечерта я чу.

— Не ми се обаждай повече, ако обичаш — помоли Маша.

— Кога? Кога ще дойдеш? Не отлагай — не я чу Бутонов.

— Не, няма да дойда. И не ми се обаждай повече, Валера — гласът й стана проточен, плачлив. — Не мога повече.

— Машка, ужасно ми липсваш! Да не си луда? Сърдиш ли ми се? Това е някакво недоразумение, Маша. След двайсет минути съм пред вас, излез — и й затвори.

Маша се обърка. Така хубаво, така твърдо беше решила повече да не се вижда с него и изпита ако не освобождение, поне облекчение, и днешният ден беше толкова хубав с пързалката, слънцето… „Няма да изляза“ — реши Маша.

Но след трийсет и пет минути си наметна якето, викна на Алик: „Връщам се след десет минути!“ — и се понесе надолу по стълбите, дори не извика асансьора.

Колата на Бутонов беше спряла пред тях. Тя дръпна дръжката, седна до него:

— Трябва да ти кажа…

Той я сграбчи, пъхна ръце под якето й:

— Непременно всичко ще си кажем, бебчо — и потегли.

— Не, не, никъде няма да ходя. Излязох да ти кажа, че никъде не тръгвам.

— Вече тръгнахме — засмя се Бутонов.

Този път Алик се обиди:

— Чиста свинщина! Как не разбираш! — скара й се късно вечерта, когато тя се прибра. — Излизаш за десет минути и се връщаш след пет часа! Какво трябва да си мисля? Дали не те е бутнала кола? Дали не са те убили?

— Извинявай, за Бога, прав си, свинщина е. — Маша се чувстваше ужасно виновна. И ужасно щастлива…

После Бутонов изчезна за цял месец и Маша с всички сили се мъчеше да приеме изчезването му „като факт“, но този факт й изгаряше вътрешностите. Тя почти не хапваше, пиеше подсладен чай и водеше безкраен вътрешен монолог, насочен към Бутонов. Безсънието й придобиваше все по-остра форма.

Алик се разтревожи: нервното й разстройство беше очевидно. Взе да й дава транквиланти, увеличи дозите на приспивателното. Маша отказа психотропните препарати:

— Не съм луда, Алик, аз съм идиотка, а това не се лекува…

Алик не настоя. За него това беше допълнителна причина да побърза с пътуването.

На два пъти идва Ника. Маша говореше само за Бутонов. Ника го ругаеше, самата тя се покайваше и се кълнеше, че за последен път са се виждали през декември — още преди да замине за Швеция. Каза също, че той е кух човек и най-ценното в цялата история е само това, че Маша написа толкова много прекрасни стихове. Маша послушно й рецитираше и си мислеше: дали Ника не я лъже, дали не е била у Бутонов, когато му звънеше на вратата?

Алик обикаляше какви ли не канцеларии. Събра купища документи. Бързаше не само заради Маша — в Бостън го чакаше работа, а без работа и той самият се чувстваше като болен. Пътуването нямаше да е лесно: първо до Виена по еврейския канал и после вече в Америка. Не беше изключено между Виена и Америка да се вклини и Рим — това зависеше от скоростта, с която документите им ще се обработят от чуждестранните чиновници.

Към всички тегоби около заминаването се притури и бунтът на Дебора Лвовна: „Никъде не отивам, сестра ми е болна, единственият ми близък човек, никога няма да я изоставя…“ После следваше каноничният текст в стил „идише маме“^[5]: „Цял живот за теб съм се бъхтала, а ти, неблагодарник… този проклет Израел, от него идват всичките ни неприятности… тази проклета Америка, мътните да я вземат дано!“

На тези аргументи Алик нямаше какво да й отговори, той хвана майка си за раменете:

— Мамичко мила! Знаеш ли да играеш тенис? А да караш кънки? Има ли нещо на този свят, което да не умееш? Има ли нещо, което да не знаеш? Помълчи, моля те. Никой не те е изоставил, ще пътуваме заедно, а сестра ти Фира ще издържаме от Америка. Там ще изкарвам много пари…

Дебора Лвовна млъкна за миг, после се разпени с нова страст:

— За какво са ми твоите пари! Плюя на твоите пари! С татко ти никога не сме се интересували от пари! С тия ваши пари ще погубите детето!

Алик се хвана за главата и си влезе в стаята.

Когато събра всички документи, Дебора Лвовна категорично отказа да пътува, но даде разрешението си младите да заминат. Най-накрая подадоха документите и отново на сцената се появи Бутонов. Беше една сутрин. Маша облече Алик младши и го откара при Сандра, после се вдигна до Расторгуево да се сбогува. Сбогуването мина добре. Маша му каза, че идва за последен път, че скоро заминава завинаги и иска да запази в спомените си всичко до последната подробност. Бутонов се развълнува:

— Завинаги ли? Правилно, Маша, правилно. Животът ни е отврат в сравнение със западния, нали видях. Но завинаги…

Маша обиколи къщата, за да я запомни, защото и нея искаше да запази в спомените си. После заедно се качиха на тавана. Тук беше все така прашно и разхвърляно. Бутонов се спъна в счупена седалка от виенски стол, вдигна я:

— Виж.

Центърът на седалката беше целият пробит от удари с нож, наоколо личаха белези от неточни попадения. Той закачи седалката на пирон:

— Това беше основното ми занимание през детството.

Извади нож, отдалечи се към другия край на тавана и го метна. Острието се заби точно насред кръга в стара дупка…

Маша извади ножа и отиде при Бутонов. Той помисли, че и тя ще поиска да цели, но тя го премери в дланта си и му го върна:

— Сега вече знам всичко за теб…

След това гостуване тя започна тихо-кротко да се стяга за емиграцията. Измъкна всичките си книжа от чекмеджетата на бюрото и взе да преглежда кое да хвърли и кое да запази.

Митничарите не позволяваха да се изнасят ръкописи, но Алик имаше един познат в посолството, който обеща да прати Машините писания с дипломатическа поща. Тя седеше на пода сред купища хартии, изчиташе всяка страничка, замисляше се над всяка, изпълнена с тъга. Изведнъж й се стори, че всичко написано е само чернова за онова, което би искала да напише сега или някога…

— Ще направя книга, ще я нарека „Безсъници“.

Стиховете изскачаха от нея завършени като зверове от гора, но винаги с някакъв дефект, с нещо недъгаво в задния крак, в последната строфа. „Знам, има нощно ясновидство, подробностите са във мрак, от всички багри по стените се виждат белите петна. Среднощ изчезва всяко бреме — тревоги, грижи, суетня, — изгрява нощна надареност над тъпотата на деня. Обикнах далнини безсънни и светлия им хоризонт. На дъното утайка съхне, все по-несбъден е сънят…“

 

 

Маша много отслабна, още повече изтъня, съвсем изтъня и дневният свят, който, за разлика от нощния, й се струваше бездарен.

Появи се ангел. Тя отначало не го виждаше, но усещаше присъствието му и понякога рязко се обръщаше, защото имаше чувството, че с много бърз поглед може и да го съгледа.

Когато й се явяваше насън, чертите му бяха по-ясни и частта от съня, в която й се явяваше, беше като снадена цветна част в черно-бял филм.

Той винаги изглеждаше леко различен, умееше да добива човешки вид, веднъж й се яви като учител в бяла дреха на фехтовач и взе да я учи да лети. Те стояха на склона на живо и сякаш леко дишащо възвишение, което също взимаше някакво свое неопределено участие в урока.

Учителят й показа едно място на гръбнака, малко под нивото на раменете и по-дълбоко, където се криеше някакъв мускул или орган, и Маша чувстваше, че ще полети веднага щом научи лекото и точно движение, което ръководи този орган. Тя се съсредоточи и сякаш натисна копче — тялото й започна много бавно да се издига над възвишението и възвишението леко й помагаше да се издигне. И Маша полетя — тежко, бавно, но вече знаеше съвсем ясно какво трябва да прави, за да управлява скоростта и посоката на полета — накъдето иска и до безкрай…

Тя вдигна глава — над нея летяха полупрозрачни хора в силен и волен полет, тя разбра, че също може да полети като тях. И тогава бавно се спусна, без да изпробва изцяло насладата.

Този полет нямаше нищо общо с птичия — никакви разпервания на крила, размахвания, никаква аеродинамика — само усилие на духа…

Друг път ангелът я учеше на хватките на особено словесно-мислено бойно изкуство, каквото не съществува в тукашния свят. Сякаш самото слово беше в ръката й и то бе оръжието й, той го сложи в ръката й, гладко и удобно в дланта й, извърна китката й и смисълът проблесна като остър лъч. Веднага на секундата се появиха двама противници: един отдясно над нея и друг отляво и малко по-ниско. И двамата бяха опасни и опитни врагове, сръчни бойци. Единият блесна към нея — и тя отговори. Вторият от близко разстояние нанесе бърз удар и тя някак по чудо успя да го оттласне.

В тези нападения имаше остър диалог, непреводим, но съвсем ясен като смисъл. Двамата й се подиграваха, подчертаваха нищожността й и пълната й несъизмеримост с тяхната висока класа.

Но тя за свое все по-голямо изумление отговаряше на всеки удар и с всяко ново движение установяваше, че оръжието в ръката й става все по-умно и точно, и тази битка наистина твърде много приличаше на фехтовка. Десният беше по-лош и ироничен, но вече отстъпваше. Отстъпи и другият… Те изчезнаха. Това означаваше, че е победила.

И тогава тя със сълзи, с нескрито ридание се хвърли на врата на учителя, а той й каза: „Не се бой. Нали виждаш, никой не може да ни причини зло…“

И Маша заплака още по-неудържимо от ужасяващата слабост, която беше нейна собствена, защото умната сила, с която победи, не беше нейна собствена, а чужда, от учителя…

Тя изпитваше нечовешка свобода и неземно щастие от този новопридобит опит, от териториите и пространствата, които й разкриваше ангелът, но при цялата неизпитаност и невъобразимост на случващото се усещаше, че извънмерното щастие, което изживяваше в близостта си с Бутонов, беше от същия корен, имаше същата природа.

Искаше да попита за това ангела, но той не я оставяше да му задава въпроси: щом се появеше, тя се подчиняваше на волята му с наслада и старание.

Ала когато ангелът изчезнеше, и то понякога за дни, се чувстваше много зле, сякаш за щастието си от присъствието му трябваше да плаща непременно с душевен мрак, тъмна пустота и тъжни монолози, отправени към почти несъществуващия Бутонов: „Божествената светлина не бихме понесли, но стократни изпитни са как търпим пък тъмното сияние на всичките по-сетнешни си дни…“

Маша се колебаеше дали да разказва тези неща на Алик. Опасяваше се, че той с неговия рационализъм ще вземе да оценява разказа й не от мистична, а от медицинска гледна точка. Но в нейния случай между мистиката и медицината се простираше територията на поезията, където господарка беше тя.

И оттам започна. Късно вечерта, когато всички вече спяха, тя захвана да му чете последните си стихове:

Аз те съгледах, мой пазител,

как надзираваш ме едва…

На топла плоча, къс гранитен,

аз бях положила глава,

Когато от поля фройдистки,

от тъмен сънен вълнолом,

вълната сякаш ме изчисти

и ме завърна в моя дом.

И както шуплите метални

са от въздушно потекло,

тъй в ъгъла видях овални

потайни форми на крило.

Там моят ангел сякаш плака

от скрита болка наранен,

за тайнствен знак, съзрян във мрака,

но и за теб, но и за мен.

— Маша, мисля, че това е много хубаво стихотворение — искрено се възхити Алик, за разлика от случаите, когато смяташе одобрението за свое семейно задължение.

— Наистина, Алик. Тоест стиховете… да, това не е метафора и не е въображаемо… Това е истинско присъствие…

— Разбира се, иначе за никакво творчество изобщо не може да става дума. Това е метафизично пространство… — подхвана той, но тя го прекъсна:

— О, не! Той идва при мен, както ти… Той ме научи да летя и на много други неща, които не може да се преразкажат, да се изразят с думи. Ето:

Виж: трудно чайката лети,

несъвършени са крилата,

как е напрегната почти,

как унизително се мята,

едва ли не ще се удави,

когато търси си прехрана…

Но как да вярвам, че ще стане

така, че всеки жалък клетник

ще се дари с криле и сила

наместо дрипите несретни

във висините да излитне

подобно птица лекокрила…

Толкова простичко стихотворение и от него сякаш не личи, че съм летяла, че наистина бях там, където полетът е естествен… като всичко…

— Искаш да кажеш, че това са халюцинации? — разтревожи се Алик.

— Не, не, какви халюцинации! Като теб, като масата… реалност… Но малко по-различна. Не се наемам да го обясня. Аз съм като Пуси — тя погали котката. — Всичко знам, всичко разбирам, но не мога да го кажа. Само че тя не страда, а аз страдам.

— Но, Маша, държа да ти кажа, че го постигаш чудесно. Идеално постигаш всичко.

Той говореше леко и спокойно, но беше безкрайно объркан. „Шизофрения, маниакално-депресивна психоза? Утре ще звънна на Волобуев да я прегледа.“

Волобуев, лекар психиатър, беше приятел на негов състудент, а по онова време още не беше се разпаднало съдружието на лекарската гилдия, наследено от по-добри времена и по-добри традиции.

А Маша му четеше и не можеше да се спре.

Когато преведе това

мой тълкувател шестокрил

и с мощна сила надари

дори случайните слова,

ще знам: „Прие ме този път,

в разцвета на надменността,

с одежди на греховността —

в небесен дом, във бащин кът“.

 

 

… Бутонов все не я освобождаваше. Тя три пъти отиде при него в Расторгуево. Взетата нота сякаш беше пределно висока, нямаше повече накъде, ще останеш без глас, ще останеш без нищо… Но едва сега, когато всяка среща беше като последна, Бутонов си даде сметка, че Маша дотолкова бе засенчила първообраза си, позабравената Розка, та дори не можеше да си припомни лицето на изчезналата ездачка, и вече не Маша му изглеждаше като подобие на Розка, а напротив — онази случайна любов е била предвестник за тази, и неминуемата раздяла само усилваше страстта му.

Той изостави онези две-три жени, които едновременно и необвързващо присъстваха в живота му. Едната, дори донякъде делово необходима, секретарка в Спорткомитета, му даде да разбере, че е обидена от пренебрежението му; втората — клиентка, млада балерина, за която той правеше изключение, защото смяташе масажната маса за работна площадка, а не за място за наслади, отпадна от само себе си, тъй като замина за Рига. Наистина не беше виждал Ника от декември, чуха се няколко пъти по телефона, изразиха любезно желание да се видят, но и двамата не направиха никаква стъпка.

Очертаваше се поредната професионална криза. Бяха му омръзнали спортната медицина, еднообразните травми, с които постоянно се занимаваше, и жестоките интриги, свързани с командировките в чужбина. Същевременно получи предложение: към Четвърто управление се създаваше рехабилитационен център и Бутонов се очертаваше като един от възможните претенденти за шефското място. Това предвещаваше най-различни интересни възможности. Жена му Оля, която на трийсет и пет години бе стигнала професионалния си таван, както обикновено става с математиците, го окуражаваше: нова работа, модерно оборудване, не може цял живот да масажираш едни и същи точки…

Иванов, повехнал, прежълтял, с годините все по-подобен на будистки монах, го предупреждаваше: „Не е за твоя ум, не е за твоя характер…“

В предпазващите му думи имаше едновременно и почтителна оценка, и леко незачитане.

Бутонов, който имаше много високо мнение за Ника особено след толкова сполучливата й намеса в ремонта, реши да се посъветва с нея. Срещнаха се близо до театъра и отидоха в долнопробна кръчма на „Таганския площад“, удобна с местоположението си в пресечната точка на посоките им.

Ника изглеждаше прекрасно, макар че всичко по нея беше малко прекалено: дългото кожено палто, късата пола, големите пръстени и бухналата грива. Непринудено и весело си поговориха за едно-друго, Бутонов й разказа за проблема си, тя неочаквано се стегна, намръщи се и рязко каза: — Валера, знаеш ли, в нашето семейство традиционно стоим по-настрана от началството. Имах един близък роднина евреин дентист, та той си имаше любима шега: „Душата ми умира за съветската власт, но тялото ми не я иска.“ А ти с тази работа непрестанно ще й масажираш тялото… — Ника изруга каруцарски с високохудожествена лекота.

На Бутонов веднага му падна камък от сърцето: с веселата си псувня Ника реши въпроса му — Четвърто управление отпада. И той веднага й го съобщи с благодарност.

Дружеското им предразположение достигна такъв градус, че като свършиха с шишчетата, се качиха на бежовия москвич и Бутонов, без да задава никакви въпроси, зави на „Таганския площад“ и потегли към Расторгуево.

 

 

… Маша се измъчваше от най-непоносимото безсъние, когато всички приспивателни вече са изпити и спят ръце, крака, гръб, всичко спи, освен малък център в главата, който изпраща един и същ сигнал: „Не мога да заспя… не мога да заспя…“

Тя се измъкна от леглото, в което спеше на кълбо Големия Алик, толкова мъничък в детската си поза. Отиде в кухнята, изпуши една цигара, пусна студената вода, наплиска се и полегна на кушетката, затвори очи — и пак: „Не мога да заспя… не мога да заспя…“

Той стоеше на вратата, вечният й ангел, в тъмночервено, мрачно; лицето му беше неясно, но очите му синееха ярко като от процепи на театрална маска. Маша забеляза, че вратата е фалшива, истинската каса на вратата е по-вдясно. Той протегна ръце към нея, сложи длани на ушите й и дори леко натисна.

„Сега ще ме научи на ясновидство“ — досети се тя и разбра, че трябва да си свали пеньоара. Остана по дългата нощница.

Той се намери зад нея и затисна ушите и очите й, а със средните пръсти започна да прави движения по челото й чак до началото на носа. Тънки цветни вълни доплуваха и отплуваха — дъги, разтеглени на безброй отсенки. Той чакаше тя да го спре и тя каза:

— Стига.

Пръстите му спряха. В бледожълтата ивица с неприятен зеленикав оттенък тя видя двама, мъж и жена. Много млади и стройни. Те се приближаваха като в бинокъл, докато тя не ги позна — родителите й. Двамата се държаха за ръце и се гледаха, майка й беше с познатата светлосиня рокля на тъмносини райета. И беше много по-млада от самата Маша. Жалко, че те не я виждаха.

„Не може“ — разбра Маша. Той пак взе да разглажда с пръсти челото й и натисна някаква точка.

„Акупресурата на Бутонов, точков масаж“ — помисли си Маша. Тя спря ивицата жълта светлина и видя къщата в Расторгуево, затворената порта и себе си пред портата. Колата вътре и мъждивата светлина в бабината част. Мина през портата, без да я отваря, отиде до осветения прозорец, по-точно прозорецът се доближи до нея, тя леко се вдигна във въздуха и с плавно гмурване влетя вътре.

Те не я видяха, макар че тя беше съвсем близо до тях. Можеше да докосне с ръка дългата изпъната шия на Ника. Ника се усмихваше и дори май се смееше, но звукът беше изключен. Маша прекара ръка по гланцовите гърди на Бутонов, но той не усети. Устната му трепна, вдигна се и се видяха зъбите му, единият израснал леко накриво…

 

 

— Обърни да се връщаме, моля те — тихо каза Ника на Бутонов, като видя през прозореца рязанското шосе.

— Така ли? — поучуди се Бутонов, но не възрази и направи обратен завой.

Спря на „Усачовка“. Те се сбогуваха сърдечно, с хубава жива целувка, и Бутонов изобщо не се обиди: като не — не. В тези работи никой никому не е задължен. Беше ранна вечер, валеше слаб сняг. Катя с Лиза чакаха майка си и не бяха си легнали.

 

 

„Хайде стига с това Расторгуево“ — помисли си Маша и бързо изкачи стълбите за третия етаж…

Маша стоеше в коридора между кухнята и стаята на леденото течение и внезапно я озари — сякаш блесна светкавица, — че веднъж вече бе стояла точно така по нощница на този леден въздух… Сега вратата зад нея ще се отвори и зад нея ще има нещо ужасно… Прекара пръсти от горе на долу през челото си до носа, разтри средната точка на челото: чакай, спри…

Но ужасът зад вратата растеше и тя си заповяда да се обърне — фалшивата врата започна безшумно да се отваря…

Маша се втурна в стаята. Бутна балконската врата — тя се отвори широко, без да скръцне. Студът, който я лъхна отвън, беше празничен и свеж, а смразяващият задушен въздух остана зад гърба й.

Маша излезе на балкона — валеше мек сняг, в него звучеше хилядогласа музика, като че всяка снежинка носеше свой отделен звук, и този миг също й беше познат. Вече се беше случвало. Обърна се — зад вратата на стаята стоеше нещо ужасно, то се приближаваше.

— Ах, знам, знам… — Маша стъпи на кашона от телевизора, от него — на продълговатия цветарник, закачен на ръба на балкона, и направи онова вътрешно движение, което те вдига във въздуха…

 

 

Свит на кълбо, спеше мъжът й Алик, в съседната стая в съвсем същата поза спеше синът й. Беше началото на пролетното равноденствие, светъл небесен празник.