Людмила Улицка
Медея и нейните деца (6)

6

Пръстенът, намерен от Медея в залива, наистина беше принадлежал някога на Александра. В спомените на Медея лятото на четирийсет и шеста година беше останало като период на най-пълната им сестринска близост. Тогава се видяха за първи път след войната. Медея през цялата война не мръдна никъде не само от Крим, а и от самия Посьолок; Сандра също изкара цялата война в Москва, категорично отказа евакуация в Куйбишев, където изпратиха в началото на войната семействата на военните. Тогава, през четирийсет и шеста, те сякаш се изравниха по възраст и Медея завинаги се отърва от вечното безпокойство за по-малката си сестра: какво още ще й хрумне.

Александра беше военна вдовица с три деца, изтощена от тежките години и вече изживяла най-хубавите си времена. Нищо не предвещаваше, че тъкмо тогава ще извърти поредния си номер…

Загубата на пръстенчето беше нещо незначително във всякакъв смисъл. Сандра все нещо губеше, нещата й изчезваха, а и тя не се привързваше към тях. Но на Медея не й излизаше от ума намирането на това загубено преди трийсет години пръстенче. Може би защото знаеше: освен обичайните причинно-следствени връзки между събитията съществуват други, които ги свързват понякога явно, понякога тайно, а понякога направо необяснимо как.

„Добре, ако трябва да знам, ще ми се обясни“ — с пълно доверие към онзи, който всичко знае, си помисли Медея и се успокои.

Сандра имаше цяла колекция пръстени, тя почти от дете се кичеше с какво ли не, а младостта й се падна точно по времето, когато тази симпатична женска слабост жестоко се порицаваше от общественото мнение.

През двайсетте години, когато най-сигурна закрила за Медея стана сирашкото й многодетство, строгостта без склонност към усмивка и ежеминутната грижа за по-малките, Сандрочка, лекомислена по природа, но в никакъв случай не и глупачка, раздуваше тази извинима слабост като балон и сякаш всеки момент щеше да литне с него кой знае къде и кой знае защо.

С времето невинният й недостатък така се разви, че посегателствата на всякакви идеологически мисионери от местния и всесъюзния комсомол и прочее към душата й приключиха от само себе си: гражданската й непълноценност бе установена и неизкоренимото й лекомислие се превърна в диагноза, която я освободи от участие във великия устрем за построяване на… Сандрочка не се насилваше да вникне какво именно.

Медея, единствена в семейството със завършена гимназия, поради военно-революционните времена не можа да получи истинско образование и си мечтаеше да изучи малките. Но със Сандра явно не се получаваше. Макар и способна, учението не й вървеше. В градското училище, в което ходеше, още имаше от гимназиалните преподаватели и обучението беше сравнително добро. Медея ходеше понякога да взима сестра си и старият географ Николай Леополдович Велде, голям познавач на Крим, настаняваше Медея в учителската стая, набързо порицаваше сегашните ученици за липсата на усърдие в обучението и с тъжен копнеж се потапяше в спомени за онези времена, когато бе водил госпожиците на излети до най-дивите и потайни кътчета и проломи на Карадаг. В тези най-общи спомени звучеше скрита надежда, че все още е възможно връщане към нормалния живот, тоест предвоенния, предреволюционния.

Но макар животът да не ставаше нормален, всичко постепенно улягаше, ставаше по-поносимо. Момчетата пораснаха. Като всички мъже Синопли ги теглеше морето. Риболовът, вечното момчешко развлечение, за тях от малки беше труд в името на препитанието и чичо Гриша Перчели, който от млад бе работил при Харалампий, ги взимаше на нощен риболов за кефал, а това не беше между най-леките развлечения.

През двайсет и четвърта Сандрочка завърши седми клас. Медея се чудеше къде да уреди сестра си — макар вече да не беше предишният глад, но безработицата бе свирепа.

Две денонощия и насън не я оставяше мисълта за намиране работа на Сандрочка, а на третия ден, когато рано сутринта тръгна на работа — тогава работеше в акушерското отделение на феодосийската градска болница, — срещна Николай Леополдович Велде, тръгнал на сутрешната си разходка в посока към Карантин. Тя тъкмо отвори уста да сподели загрижеността си, и той, сякаш вече всичко беше обмислил и решил вместо нея, й каза да се отбие след работа.

Когато Медея го посети, нещата почти бяха решени. Той вече й беше подготвил писмо за завеждащия на Карадагската научна станция, стар негов приятел.

— Не знам дали има свободен щат, но станцията е на подчинение на Главнаука и може да са отпуснали някоя бройка. А сега, през лятото, пристигат научни работници и има повече работа.

Медея взе сивия плик от долнокачествена хартия и веднага усети, че нещата ще се нагласят. Всеки път, щом възникнеха стари нишки, стари връзки от миналото, всичко се уреждаше.

Тя знаеше прекрасно и станцията, и сегашния й завеждащ, помнеше дори Терентий Иванович Вяземски, създателя на станцията. През онова първо лято, когато бе гостувала в судакската вила на семейство Степанян, той идваше там точно във връзка със станцията — занемарен старец с избелял сюртук и женски шал, вързан като старомодна папийонка, а с него имаше още един не по-малко интересен персонаж, но съвсем друг тип, с кръгло лице, с коремче, с черни прошарени гъсти вежди, с еднакво силен еврейски акцент както в руския, така и във френския, членът на Държавната дума и местната знаменитост Соломон Соломонович Крим.

Степанян, голям благотворител и меценат, по някакви причини им отказа тогава подкрепа, а след вечеря заразказва колко оригинален и необикновен човек е този доктор Вяземски, физиолог, борец срещу алкохолизма и носител на странни идеи. Дълго бе проповядвал най-необичайната си идея: смятал, че като прибира в затвора интелигенцията, държавата губи прекрасна умствена енергия, която би трябвало да използва в интерес на самата държава, и чрез създаване на научно-затворнически лаборатории тя може да се запази в полза на обществото. Терентий Иванович убедително развил идеята си пред тогавашния министър на народната просвета граф Делянов. Тази мисъл се сторила налудничава и дори опасна на графа, докато няколко десетилетия по-късно била приложена сполучливо.

— C’est un grand original — смънка Армик Тиграновна и прати децата горе в спалните.

Но по онова време благополучно бяха забравили налудничавата идея на великодушния безумец. Няколко години по-късно той вложи цялото си състояние в по-сполучлива идея — в имението си в Карадаг създаде научна станция, достъпна за всеки сериозен научен изследовател, дори и без образователен ценз, дори — още по-добре! — не съвсем здрав, защото можеше да укрепи здравето си покрай продуктивната научна дейност, дори и парично притеснен, защото доктор Вяземски щеше да открие там и санаториум и с доходите от лечебницата щеше да подсигури научната дейност…

На другия ден Медея и сестра й отидоха в станцията. Завеждащият я целуна. По-голямата му дъщеря Ксения Лудская беше съученичка на Медея в гимназията, бе работила с нея във военната болница и през деветнайсета година бе починала от тиф.

Старият Лудски отиде да нареди на хигиениста, постарому чистача, да освободи за Сандрочка ъгловото стайче в жилищната част на сградата. После дълго пиха чай и си спомняха общите познати, които не бяха малко, и се разделиха с най-топли чувства.

След три дни Сандрочка окончателно се премести в станцията и започна да учи всичко свързано с практиката на студентите, които щяха да пристигнат от Москва, Ленинград, Казан и Нижни Новгород.

Още първият сезон се оказа весел и сполучлив. Отначало изкара флирт с научен сътрудник втора степен от Харков, а когато той си замина, събрал необходимия брой червей, се появи много симпатичен геолог, който правеше едромащабна геоложка карта на Карадаг, та я пратиха да му помага, защото тази измервателна дейност изискваше партньор. Те се оказаха прекрасни партньори, и двамата високи, с рижави коси, кафяви очи, ведри и весели, и геологът на име Александър, което също много ги забавляваше, бележеше с тънко кръстче на новата карта местата, където можеха да се разположат удобно, та от юли до края на октомври Александра, без да жали гърбина, обслужваше предано науката, като се почне от Бреговата планинска верига и по петте й масива от Лобовой до Кок Кая. После времето се развали и геологът си замина, като остави за следващата година приключването на дейността си.

Сандра прекара зимата, без да усети скука. Положи много труд в библиотеката и музея на станцията, оказа се и схватлива, и възприемчива в необходимите рамки. В края на март започнаха да пристигат разни учени, всекидневието й се разнообрази, освен това станцията на планеристите, западнала през годините, започна да се възражда и наблизо в тихия Коктебел, на Клементиевското възвишение, се напълни с широкоплещести спортисти и романтични изобретатели. По тази причина при пристигането на миналогодишния геолог Сандрочка вече беше влюбена в планерист, сменен след два месеца от брат си близнак, толкова еднакъв с първия, че Сандрочка почти не забеляза момента, в който първият бе заместен от втория.

Медея, която не вникваше в личния живот на сестра си, се радваше за нея, че е на хубаво място, където не я тормозят, а дори я глезят, и беше заета изцяло с малките. Димитрий проявяваше прекрасни математически способности и мечтаеше за артилерийска школа, Медея се опитваше деликатно да го пренасочи по-далеч от военното поприще, но той усещаше маневрите й и се затваряше в себе си, отдръпваше се от нея и с целия си вид показваше, без да каже нито дума, че Медея е еснафка и старовремска отживелица. Константин, макар и две години по-голям, изобщо пък не се замисляше за бъдещето си, а все така ходеше за риба с чичо Гриша Порчели и сякаш не го интересуваше нищо друго, освен рибарските мрежи, кошове и такъми.

Лекото отчуждение, което се беше появило между Медея и по-малките й братя, дълбоко я нараняваше, още повече че сега и със Сандра се виждаше рядко. Сестра й си идваше във Феодосия два пъти месечно, обикаляше по приятели и набързо разказваше на Медея по време на вечерята за живота си в станцията, най-вече за екскурзии и находки, и оставяше в абсолютно затворени скоби бурния си личен живот. Но Медея се досещаше, че сестричката й не пропуска никоя от радостите на живота, лови своите бисери във всякакви води и събира мед от всякакви цветя. Това я навеждаше на тъжната мисъл, че собственият й живот е неуреден и очевидно никога няма да се уреди.

Нямаше успех сред мъжете, иконописното й лице, малката глава, още тогава забрадена с кърпа, плоската й кльощавина, неприемлива за вкуса на феодосийските мъже, не й печелеха ухажори.

„Явно предопределеният за мен е загинал на фронта“ — реши Медея и бързо се примири с това. Но спешно трябваше да омъжи Сандра…

Тя вече трета година работеше в станцията, по-точно трети сезон, и бъдещият й мъж в Москва, на улица Полянка, вече си стягаше багажа за научна командировка до Карадаг.

Алексей Кирилович Милер беше от доста известен петербургски род, носител на някога полуопасния ореол на „прогресивност“ и стари хуманитарни традиции. Главният измежду предците му беше от немците на Петър Първи, двамата му дядовци, и по майчина линия също, бяха професори. Баща му, многообещаващ талант в природните науки, бе завършил висше образование в Англия, но бе загинал млад по време на северна експедиция, още е нямал трийсет години. Алексей Кирилович, отгледан от богата леля, образована дама, активна участничка в издателските дела на мъжа си, също успя да поучи в Англия, но не защити дисертация заради избухналата германска война и се върна в Русия.

Вроденото късогледство, впрочем съвсем умерено, го бе освободило от военна служба, той защити дисертацията си в Московския университет и остана там асистент, после доцент. Беше ентомолог и изучаваше насекоми със сложно социално поведение. Всъщност беше един от първите специалисти в областта на зоосоциологията. Любими обекти му бяха осите и мравките, тези безсловесни твари умееха да разказват на наблюдателния изследовател за интересни и твърде загадъчни събития, случващи се в многохилядните им градове държави със сложна административна, стопанска и военна структура.

След много години, докато се намираше в Южна Германия с неопределения статут на изселен и с длъжност научен сътрудник в засекретено научно учреждение, събрало интелектуалния потенциал на завоювана Европа и организирано по принципа, провъзгласен от покойния Терентий Иванович Вяземски, той дори написа сбит труд, изпълнен с дълбоко песимистично изящество, в което се опита да очертае общите структури на поведение в лагерите за военнопленници, в които прекара почти цяла година като преводач, преди да го преместят в лабораторията, и в колониите на социалните насекоми.

Този труд, в който се извеждаше скръбна обосновка на расизма като биологично явление, бе унищожен при бомбардировка през четирийсет и пета. За жалост заедно с автора.

Но през онова лято на двайсет и пета година в Крим той успя за първи път да наблюдава отначало докрай драмата на завоюването на една раса мравки от друга, като се започне от първото нахлуване на пришълците, доста по-дребни, но с по-масивни челюсти.

Надвесен с часове над мравуняка и взрян в измамно разумния живот на съществата, които не можеха да живеят поединично, той се чувстваше почти като Господ Бог и прекрасно разбираше, но не умееше да го изкаже на обичайния си научен език, че в невинното щуране на мравките има и тайна, и знание, и за човека назидание.

Не само биологията, интересуваха го и много други неща — той бе обзет от предчувствие за откритие, прекрасно настроение и усещаше прилив на сили.

Алексей Кирилович нямаше четирийсет години. Той беше от породата на солидните по рождение хора с веднъж завинаги установена възраст. Може би през последните години се чувстваше така добре именно защото личната му възраст, която не зависеше от течението на годините, бе съвпаднала с календарната.

Рано беше оплешивял, но още преди косата по естествен начин да напусне кръглата му глава с лъскави симетрични бабуни, взе да си бръсне главата и си пусна малка брадичка и мустаци. Към този комплект се полагаха очила със златни рамки и предреволюционен памучен или шантунгов костюм, много по-обширен, отколкото беше необходим за ранната му, но трайно оформена пълнота. Той се движеше леко, плуваше превъзходно и колкото и да бе трудно да се предположи, отлично се проявяваше във всички игри, свързани така или иначе с топката — от тениса до футбола. Английската школа си казваше думата.

Тази година в Карадагската станция беше на мода волейболът. В предзалезния час смесена демократична група научни сътрудници, местни и пришълци, и практиканти студенти се измъкна по хлъзгавите камъни на брега след вечерното къпане и играеше домашен волейбол в кръг. Коректният и възпитан Алексей Кирилович поемаше леката топка с чувствителните си фаланги, правеше точни подавания и спасяваше най-трудните топки, подхващайки ги като морска вълна.

Сандрочка подскачаше, размахваше лакти и издължени пищялки с високо захванати към сухожилията мускули на прасците, изпускаше топката, възкликваше и се смееше в такъв захлас, че се виждаше чак розовият й гръклян.

„Какво очарователно момиче“ — абстрактно-съзерцателно си помисли Алексей Кирилович. Той отдавна беше семеен, жена му беше доцент по хидробиология и имаше не по-малко солидна репутация. Преди много години тя беше изоставила първия си мъж заради Алексей Кирилович, тогава още студент, и двамата съжителстваха без брак.

По някое време тя, родена и отрасла в лутеранско семейство, дори се канеше да стане източноправославна, за да се оженят официално, но в следреволюционните години тази идея бе забравена и дори би звучала смехотворно: дълбоките разногласия между вероизповеданията се изпариха без остатък във въздуха на новия свят, който изобщо не се интересуваше от някакви си шмалкалденски споразумения^[1].

Двамата съжителстваха в мир и разбирателство, на вечеря обменяха професионални новини и не помисляха за флиртове.

Почти неусетното огънче, припламнало в гърдите му под гъстата козина, може би щеше да остане незабелязано от самия Алексей Кирилович, ако Сандрочка не бе се почувствала привлечена от този професор, забавен и старомоден, и не бе раздухала едва тлеещия му интерес.

Отначало му даде три дни. Но той не я заговори, макар че във волейболния кръг заставаше точно срещу нея и подаваше само на Сандра. После тя му отпусна още два дни — всяка вечер се къпеха заедно и играеха заедно, цялата шумна компания, а той не я заговори, само й хвърляше бързи плахи погледи и все повече я заинтригуваше. В работно време не се виждаха, той ходеше по мравуняците си, тя помагаше на ботаниците за хербариите.

На убедено нравствените и физиологично почтените хора, какъвто без съмнение беше Алексей Кирилович, животът залага най-елементарни, но сигурни капани. Та той стъпи накриво точно когато почти беше победил в незапочналата игра. Всъщност Сандрочка стъпи накриво и си изкълчи крака във волейболен порив. И повече не можеше да стъпи.

От брега до вкъщи научните дейци от мъжки пол я носиха на смени. Първо двама аспиранти, захванали ръце „на столче“, после ихтиологът Ботажински на гръб и накрая през последната третина от пътя — Алексей Кирилович. И същата вечер я получи с лактите, коленете, изкълчения глезен и всичко останало.

Той много ясно си спомняше как я отнесе до ъгловата стая, а после отиде до вилата на Юнге да вземе от аптечката им бинт — немски, предреволюционен, несъмнено от запасите на покойния Вяземски, и се върна при Сандра да превърже подутото й зачервено стъпало. Трийсетте минути, минали между превързването и момента, когато той, без да затвори вратата, се втъкна в мускулестото лоно на начинаещата волейболистка, му се губеха абсолютно.

Сандра зачена едва ли не същия ден и след два месеца, изкарал докрай командировката, Алексей Кирилович си замина, оставяйки я без съмнение бременна и съвсем сигурен, че ще се върне при нея в най-скоро време.

Но преустройството на предишния живот, което се наложи благодарение на тази романтична история, отне повече време, отколкото бе предположил.

Жена му лутерански спокойно и дори студено прие новината на Алексей Кирилович относно новото положение. Единственото условие, което тя му постави, се оказа непредвидено и трудно изпълнимо: тя го помоли да напусне университета, където работеха заедно. До септември не можеше да предприеме никакви стъпки за търсене на педагогическа работа, защото висшите учебни заведения бяха във ваканция. През септември изскочи свободно място в Тимирязевската селскостопанска академия. Възникна жилищният проблем. Апартаментът на „Полянка“ оставаше за жена му. Тимирязевската академия имаше служебни жилища, но се искаше време за издаване на нужните документи и получаване на необходими те подписи и парафи.

Времето си вървеше, Сандра неусетно износи бременността, до седмия месец не си премести нито копче, получаваше всяка седмица писма от Алексей Кирилович и благодарение на безгрижното си лекомислие изобщо не се замисляше какво ще стане, ако Алексей Кирилович изчезне неочаквано, както се беше появил. А може би безхаберието й се дължеше на сигурността, че Медея ще поеме отглеждането на детето, както навремето беше отгледала самата Сандра и братята им.

Но засега двете сестри си мълчаха. Впрочем Медея прегледа старото спално бельо и задели някои неща за пеленки. Чак когато видя в ръцете на Медея старовремска бебешка шапчица, която тя фино обримчваше с бод зад игла, Сандра й разказа за Алексей Кирилович, тръскайки коса и специално наблягайки на „м“-то в думата „много“:

— Много ми харесва… той е много интересен човек… много добре го знаеш…

Медея наистина го помнеше още от детските си години, когато Алексей Кирилович, тогава студент, им беше наемател в Крим, преди да замине за Англия — Крим привличаше тогава много естествоизпитатели.

И сега пристигането му чакаха и двете сестри Синопли.

Междувременно Алексей Кирилович получи жилище — зимна вила в близост до Тимирязевския парк, до Сламената къщичка. Вилата беше толкова занемарена, че се наложи да й направи спешен ремонт, освен това той подготвяше обширен курс по обща ентомология и специален курс „Градински вредители“.

Сандрочкиният син така и не издържа до преместването в Москва и се роди в присъствието на леля си Медея в същата градска феодосийска болница, където бе раждала децата си Матилда. Само дето доктор Лесничевски вече не беше жив.

След две седмици без никакво писмено предуведомление Алексей Кирилович пристигна направо в дома на Медея — от писмата на Сандра знаеше, че тя малко преди раждането се е преместила при сестра си. И откри седнала на виенски стол до прозореца млада жена с късо подстригана „на каре“ рижава коса, наполовина паднала над лицето, и кръглоглаво пеленаче, засмукало синкавобялата й гърда. Това беше неговото семейство. Дъхът му спря.

След два дни Алексей Кирилович с новото си семейство замина за Москва. Медея можеше да не ги придружи, но през тези дни така се беше привързала към племенника си, когото вече беше кръстила, та му беше и кръстница, че си взе отпуска и потегли с тях да помогне на Сандра да се установи на новото място.

През този месец, първия месец от живота на Серьожа, тя напълно изживя несъстоялото се майчинство.

Понякога й се струваше, че гърдите й се пълнят с мляко. Върна се във Феодосия с чувство на дълбока вътрешна пустота и загуба. „Младостта отмина“ — разбра Медея.