Людмила Улицка
Медея и нейните деца (4)

4

Медея беше израснала в къща, в която яденето се готвеше в казани, слагаха се каци туршии, по покривите се сушаха килограми плодове, които отдаваха сладките си аромати на морския ветрец. Покрай домашните грижи се раждаха нови братя и сестри и пълнеха къщата. Към средата на сезона сегашното жилище на Медея, толкова самотно и смълчано зиме, приличаше на къщата на детството й с изобилието от деца и общото многолюдие. В грамадни баки върху железни триноги постоянно се изваряваше спално бельо, в кухнята винаги някой пиеше кафе или вино, пристигаха гости от Коктебел или от Судак. Понякога младите — небръснати студенти и несресани момичета — опъваха наблизо палатки, надуваха нови музики и изненадваха с нови песни. И Медея, саможива и бездетна, макар и свикнала с тези летни навалици, се чудеше все пак защо къщата й, напечена от слънцето и продухана от морски ветрове, е толкова примамлива за това разнородно множество от Литва и Грузия, от Сибир и Средна Азия.

Сезонът се откри. Снощи прекара насаме с Георгий, днес по време на ранната вечеря бяха вече осем души.

По-малките, капнали от пътя, си легнаха рано. Артьом също се оттегли, за да избегне унизителната заповед: „Заминавай да си лягаш!“ Доброволното му оттегляне по някакъв начин го правеше равен с Катя, която отдавна никой не отпращаше да си ляга.

Първата вечеря неусетно преля във втора. Пиеха от виното, което беше купил Георгий. Той беше живял пет години в Москва, докато следваше геология, не обикна града, но винаги се интересуваше от столичните новини и сега се опитваше да измъкне някакви вести от роднините. Но историите на Ника винаги избиваха към самата нея или семейни клюки, а на Маша — към политика. Впрочем времената бяха такива: за каквото и да се подхванеше разговор, той завършваше с понижаване на гласа и разпалване на политическите страсти.

Говореха всъщност за Гвидас Бияча, вилнюския племенник на Медея, син на покойния й брат Димитрий. Той вдигнал къща, подхванал голям градеж.

— Ама градската управа позволява ли му? — заинтригува се Георгий, душата му на това място направо се обърна.

— Първо, там все пак е по-свободно. Освен това той е архитект. И не забравяй, че тъст му е голямо партийно говедо.

— Че Гвидас играе ли ги тези игри? — учуди се Георгий.

— Какво да ти кажа… Общо взето, при тях съветската власт е малко оперетна, така да се каже. За литовците все пак пушената шунка, змиорката, бирата винаги са по-важни от партийно събрание, това е желязно. Там не са толкова големи човекоядци — заобяснява Ника.

Маша подскочи:

— Глупости говориш, Ника. След войната арестуваха половин Литва, кажи го, половин милион млади мъже. Те през войната не дадоха толкова жертви. Хубава оперета!

Медея стана. Отдавна й се спеше. Беше й ясно, че е пропуснала обичайния си час, когато заспива лесно и плавно, та сега ще се върти до сутринта на матрака си с пълнеж от морска трева.

— Лека нощ — и излезе.

— Виждате ли — вкисна се Маша, — дори нашата Медея, дето е велик човек, кремък, и тя е наплашена.

Георгий се ядоса:

— Много си загубена, Маша! За вас цялото световно зло е съветската власт. А на Медея единият й брат е убит от червените, другият от белите, през войната — един от фашистите, друг от комунистите. За нея всички власти са еднакви. Дядо ми Степанян, аристократ и монархист, пратил пари на осиротялото момиче, изпратил й всичките тогавашни пари на семейството. А баща ми се оженил за майка ми… пламенен, с извинение, революционер се оженил от половин дума на Медея: Леночка трябва да бъде спасена… Какво я интересува властта? Тя е вярваща, има друга власт над себе си. И никога да не си споменала, че я е страх от нещо…

— Ох, Господи — развика се Маша. — Не исках да кажа това! Само споменах, че си тръгна, щом заговорихме за политика.

— Че какво да си говори с теб, задръстенячка такава? — изхили се Георгий.

— Стига де — лениво ги прекъсна Ника. — Имаш ли някоя скрита бутилка?

— И още как! — зарадва се Георгий, опипа зад гърба си и извади наченатата през деня бутилка.

Маша тъкмо да отвори уста да се втурне в атака, но Ника, която не понасяше разправиите, й побутна налятата чаша и запя:

— „Тече ручей по пясъка сред брегове голи, младо момче апашорче началника моли…“

Гласът й беше тих и влажен. Георгий и Маша се размекнаха, допряха роднински глави, всичките им дискусии секнаха от само себе си. Гласът й като светлина се лееше през пролуката на открехнатата врата, през малките криви прозорци, и примитивната пандизчийска песен осветяваше целия Медеин имот…

 

 

Валерий Бутонов, излязъл посред нощ по малка нужда, се облекчи, без да ходи до дъсчения клозет, в обезпокоения от неочакваната топла поливка доматен разсад, загледа се в южното дълбоко звездно небе, цялото насечено от лъчите на прожекторите, които проверяваха крайбрежната ивица за киношпиони в черни водолазни екипировки. Но през този сезон липсваха дори пробляскващите на лунната светлина задници на плажните любовници.

А земята беше тъмна, само един прозорец светеше в пролуката между хълмовете с чиста жълта светлина — оттам като че ли даже долиташе женско пеене. Валерий се заслуша. Тук-там поджавкваха кучета.

* * *

Наистина прекара безсънна нощ. Но Медея от млада беше свикнала да спи малко, а сега, на стари години, една безсънна нощ не можеше да я притесни. Тя лежеше на тясното си моминско легло по нощница с изнищена бродерия на гърдите, а край тялото й си почиваше слабо сплетената нощна плитка, която беше поизтъняла с годините, но стигаше до бедрото й.

Скоро къщата взе да се пълни с малки разпознаваеми звуци: изшляпа с боси крака Ника, Маша издрънча с капака на нощното гърне, пошушна на спящото дете „пиш-пиш“, звънко и музикално се поля детската струйка. Щракна ключ на лампа, чу се приглушен смях.

Нито слухът, нито зрението на Медея още не бяха се предали. Благодарение и на природната си наблюдателност тя забелязваше в живота на младите си роднини много подробности, за които те изобщо не си даваха сметка.

Младите жени с малки деца пристигаха обикновено в началото на сезона, работещите им мъже прекарваха тук малко време, по две седмици, много рядко и месец. Пристигаха някакви приятели, наемаха стаи в Нижни посьолок, а нощем идваха тайно в къщата, пъшкаха и стенеха оттатък Медеината стена. После жените се развеждаха с едни мъже, омъжваха се за други. Вторите мъже отглеждаха първите деца, раждаха се нови, заварените и природените си ходеха на гости, после бившите мъже идваха тук с новите си жени и новите си рожби, за да прекарат отпуската заедно с по-големите деца.

Ника се ожени за Катиния баща, млад многообещаващ режисьор, който така и не направи нищо достойно за собствената си репутация, и от години водеше със себе си недодялания и нескопосен Миша, син на режисьора от първия му брак. Катя всякак го тормозеше, а Ника се грижеше за него и му угаждаше, и когато заряза режисьора и го смени с физик, продължи още дълги години да идва с момчето. Пред очите на Медея стана рокада на две съпружески двойки, пламна чувство между зет и снаха с трийсетгодишна разлика и се родиха няколко младежки връзки, все така онагледяващи същата френска пословица.

Животът на следвоенните поколения, особено на новите, които сега бяха двайсетинагодишни, й се струваше малко като детска игра. Нито в браковете, нито в майчинството не усещаше онази отговорност, която от най-ранна възраст беше белязала живота й. Тя никога не изказваше мнения, но високо ценеше онези, които като майка й, баба й, приятелката й Елена извършваха и незначителните, и най-важните постъпки по единствения приемлив за Медея начин — сериозно и окончателно.

Медея беше изкарала живота си като жена и вдовица на един мъж. Вдовството й беше прекрасно, с нищо не падаше по-долу от самото й съпружество. През дългите години — скоро трийсет — от смъртта му самото минало се беше видоизменило и единствената горчива обида, която беше изживяла от мъжа си — колкото и да е странно, след смъртта му, — се разсея, а обликът му в края на краищата доби внушителност и монументалност, каквито приживе изобщо не бяха съществували.

Вдовишкият й живот продължаваше вече много повече от брачния, а отношенията с покойния й мъж бяха все така прекрасни и дори с годините ставаха все по-съвършени.

Медея имаше усещането за безсъние, но същевременно изпадаше в съвсем леки дрямки, без да прекъсва обичайните си размишления: полумолитви, полуразговори, полуспомени, които понякога сякаш случайно излизаха извън рамките на онова, което тя лично знаеше и беше виждала с очите си.

Понеже помнеше почти дословно всички разкази на мъжа си за детството му, сега си го спомняше като момче, макар да се беше запознала с него, когато той гонеше вече четирийсетте.

Самуил беше син на вдовица, която трепереше над всичките си злочестини и нещастия повече, отколкото над всякакви скъпоценности. С необяснима гордост тя сочеше своя хилав син на сестрите си:

— Вижте го колко е слаб, той е просто като пиленце, по цялата ни улица няма друго такова слабо дете! А какви струпеи има! А какъв е живеничав, жлезите му целите отекли! А пък как са му напукани ръцете!

А Самоня си растеше ли, растеше със струпеите, жлезите и болежките, наистина беше слаб и блед, но почти не се различаваше от връстниците си. Към тринайсетата си година започна да изпитва специфично неудобство поради това, че панталонът му щръкваше, повдиган извътре от бързо растящия филиз, което му създаваше болезнено неудобство.

Момчето възприе новото си състояние като една от безбройните болести, за които с такава гордост говореше майка му, и пригоди ширит от фуста на майка си да притиска опърничавия орган, за да не му се пречка. Междувременно две други забележими части на тялото му — ушите и носът — започнаха неукротимия си растеж. Миловидното дете се превърна в нещо нескопосано с кръгли и леко надвиснали вежди и дълъг подвижен нос. Кльощавината му същевременно доби ново качество — където и да седнеше, имаше чувството, че седи на два остри камъка. Сивият раиран панталон на покойния му баща му висеше като на градинско плашило — тогава му лепнаха прякора „Самоня празните гащи“.

Караше четиринайсет, когато скоро след бар мицва^[1], празненство, което за него се ознаменува само с факта, че в прочита на задължителните текстове направи пет пъти повече грешки от останалите пет момчета от бедни семейства, също обучавани на обществени начала в синагогата, подир изтощително-уклончива кореспонденция на майка му с по-големия брат на покойния му баща беше пратен най-накрая в Одеса, където започна трудовата си дейност като канцеларско момче за всичко с безброй неопределени задължения.

Длъжността не му оставяше почти никакво свободно време, но той все пак успя да прихване от остарялото още тогава еврейско образование благодарение на бащиния си брат Ефраим. Еврейски самоук интелигент, той въпреки всички очевидности се надяваше, че доброто образование може да реши всички болни въпроси в света, включително и недоразумение като антисемитизма.

Самоня не остана много време под благородното, но твърде избеляло знаме на еврейската просвета, и за голямо огорчение на чичо си се прехвърли в съседния лагер на ционизма, който слагаше кръст на евреина, издигнал образованието си до нивото на другите цивилизовани народи, и напротив, залагаше на натуралния евреин, взел простото и опасно решение отново да сади градините си в земите Ханаански.

Братовчедът на Самоня вече беше заминал за Палестина, живееше в никому неизвестния Еин Геди, занимаваше се със селско стопанство и канеше Самуил с редки възторжени писма.

Въпреки недоволството на канцеларския си чичо Самоня записа еврейски селскостопански курс за изселници. Обучението му отнемаше много от работното време, чичо му недоволстваше, намали двойно никога неизплащаната му заплата, но жената на чичо му, леля Геничка, беше истинска еврейска жена и си беше наумила да го ожени за презрялата си племенница с лека вродена луксация на тазобедрената става.

Самоня два месеца най-прилежно посещаваше курса, вникваше в присаждането и ашладисването, но непостоянната му душа не издържа от мътените яйца на намеренията да се излюпят извършени деяния и докато останалите курсисти се увличаха по света на градинарството и лозарството, той се премести на друг чин — в таен марксистки кръжок, организиран за машиностроителните работници и пристанищните служби.

Вълнуващите идеи на малкия еврейски социализъм в провинциална Палестина не можеха да се конкурират с великата световност на пролетариата.

Канцеларският чичо, угрижен единствено за цените на житото, доста равнодушно реагира на всички предишни увлечения на племенника си, но марксизмът му дойде множко и той му нареди да си търси друг подслон. В интерес на истината въпросният чичо като че ли разбра от думите на Самоня какво е принадена стойност, но прояви неочаквана враждебност към икономическия гений и се развика:

— Мислиш, че той по-добре от мен знае какво да прави с принадената стойност? Нека първо я спечели!

Самоня заподозря, че чичо му бърка принадената стойност с чистата печалба, но не успя да му го обясни. Чичото му предвеща затвор в най-скоро време. И излезе пророк, макар и докато се изпълнят думите му, да бяха минали две години. През това време Самоня се изучи за шлосер, доби много познания чрез най-различни книги и вече той самият водеше кръжок за проясняване на помраченото народно съзнание.

В края на дванайсета година бе изселен административно във Вологодска губерния, където изкара две години, после пътува от град в град, понесъл в лекарско куфарче брошури самоделки, срещаше се в тайни квартири с неизвестни, но много важни лица, и се занимаваше с агитация, агитация… Цял живот наричаше себе си професионален революционер и посрещна революцията в Москва, там беше средно ниво началник, защото силата му беше в работата с пролетарските маси, после му дадоха чоновска кожена униформа и го командироваха в Тамбовска губерния. На това място славната му биография тайнствено прекъсва, зее празнина и след нея той става абсолютно обикновен човек без никакви висши интереси в живота, зъбопротезист, който се оживява само в компанията на напращели дами.

Срещата на Медея, съсухрена и неусетно пропиляла златните си момински години във всекидневните грижи за по-малките братя Константин и Димитрий и за сестра си Александра, която с първородния й син Сергей не много отдавна бе изпратила в Москва при мъжа й, с вечно веселия дентист, който оголваше в усмивка късите си едри зъби с ивица розов венец, стана в санаториум. За целебната кримска кал се вярваше, че спомага за зачеване, и на този процес съдействаше медицинската сестра Медея Георгиевна, която налагаше с кални компреси яловите утроби.

Преди в санаториума нямаше зъболекар, но главният лекар се пребори за такъв щат чрез Народния комисариат по здравето и дентистът се появи и направи в това тихо и леко тайнствено място същински панаир. Той шумеше, шегуваше се, размахваше никелираните инструменти, ухажваше всички пациентки едновременно, предлагаше безплатни услуги в областта на зачеването, а Медея Георгиевна, най-добрата милосърдна сестра в санаториума, бе прикрепена към него като помощничка за стоматологичния му гастрол. Тя забъркваше с шпатула върху стъклото смес за пломби, подаваше му инструментите и кротко се чудеше на невижданото нахалство на дентиста, а още повече — на потресаващата разпуснатост на повечето бездетни жени, които на самия зъболекарски стол си уреждаха срещи със стоматолога.

С непрестанно нарастващ интерес тя наблюдаваше този кльощав евреин със стара синя риза и провиснал панталон, пристегнат на кръста с кавказки колан. Когато обличаше бялата престилка, тя донякъде го облагородяваше.

„Все пак е лекар — обясняваше Медея явния му успех с жените. — И е остроумен по свой си начин.“

Докато Медея попълваше амбулаторната карта и още преди пациентката доверчиво да отвори уста, той успяваше с остро око да извърши доброжелателен и професионално-мъжки оглед на същата от темето до глезените. Нищо не убягваше от погледа на познавача и първият комплимент, както установи Медея, се отнасяше изключително за горния етаж — коса, тен, очи. При благоприятна реакция — в това отношение дентистът проявяваше голяма чувствителност — той се впускаше в целенасочено красноречие.

Медея тайно го наблюдаваше и му се чудеше как се оживява при влизането на всяка жена и как лицето му помрачнява, когато остава сам, тоест със строгата Медея. Изрази преценката си още в първия ден на запознанството им — похвали чудесната й медна коса, — но не получи никакво поощрение и повече не отвори дума за качествата й.

След някое време Медея с учудване установи, че докторът наистина има остро око, че за миг открива най-недоловимите дадености на жените и колкото по-невидими са те, толкова повече се радва на откритията си.

На една невероятно дебела особа, очевидно с болестно затлъстяване, каза с възхищение, докато онази втъкваше мекия си задник в зъболекарския стол:

— Ако бяхме в Истанбул, щяхте да сте най-красивата жена в града!

Воднистата дебелана пламна, очите й се насълзиха и тя изпищя обидена:

— Какво искате да кажете?

— Боже мой! — смути се Самуил. — Нещо много хубаво, естествено. Всеки копнее хубавото да е в изобилие!

Медея имаше чувството, че в края на приемните часове той се уморява не толкова от самата работа, колкото от непосилните старания да каже на всяка жена нещо приятно въз основа на реалните й, а понякога и съмнителни качества.

С редките представители на мъжкия пол, случайни гости в кабинета му (основният профил на санаториума беше лечение на безплодието, но имаше и малко отделение за опорно-двигателна рехабилитация), се държеше сковано и дори плахо.

Медея се усмихна на наблюдението си, хрумна й, че веселият стоматолог се бои от мъжете. По-късно разбра колко е ценно това наблюдение.

Тогава беше близо трийсетгодишна. Димитрий възнамеряваше да влезе в таганрогската военна школа, Константин караше шестнайсет, канеше се да стане геолог.

Сестра й Анеля, която беше взела в Тбилиси малката Анастасия, отдавна я канеше на гости. Беше си набелязала сред мъжовата рода един не много възрастен симпатичен вдовец и правеше планове да ги сватоса. Медея, която не подозираше за плановете й, също се канеше да навести сестрите си, но не през пролетта, а наесен, след като подготви зимнината. И ако плановете на Анеля се бяха осъществили, в Крим нямаше да се запази този последен може би гръцки дом и следващото поколение Синопли щеше да се изроди в сухопътни ташкентски, тбилиски, вилненски^[2] гърци. Но нещата се обърнаха съвсем различно.

В средата на март двайсет и девета година всички служители в санаториума бяха свикани на спешно събрание. Абсолютно всички, включително малоумният Раис с асиметрична усмивка до ухото. Щом наредиха и на Раис да се яви, явно събранието беше от държавно значение.

Градският партиен началник Вялов, грамаден мъж, ръмжеше иззад покритата с червена лъскава покривка маса. Вече беше прочел постановлението и сега говореше от свое име за прекрасното утре и за величието на идеята за колхозите. Предимно женският колектив слушаше податливо. Повечето бяха от предградието и имаха по половин къща, малка градинка, няколко дръвчета, пет кокошки и държавна служба. Не бяха от кресливите. Фиркович, главният лекар, кореняк кримчанин от образован караимски род^[3], мачкан и бит, и бит, бе мобилизиран в Червената армия през седемнайсета, бе работил в различни военни болници, но остана безпартиен, безпокоеше се за близките си и затова винаги беше готов да си замълчи и да предостави думата на друг.

— Кой иска да се изкаже? — попита Вялов и веднага скочи бодрият Филозов, партиен секретар.

Самуил Яковлевич седеше на последния ред и се въртеше, дори леко подскачаше на стола, оглеждаше всички. Медея седеше до него и наблюдаваше отстрани необяснимото му вълнение. Срещнал погледа й, той я хвана за ръката и зашепна в ухото й:

— Трябва да се изкажа… непременно трябва да се изкажа…

— Какво толкова се вълнувате, Самуил Яковлевич. Щом искате, изкажете се — и леко задърпа ръката си от вкопчените пръсти.

— Аз, разбирате ли, членувам в партията от дванайсета година… Длъжен съм…

Бледостта му не беше аристократично белезникава, а мъртвешки сивкава, страхлива.

Новата лекарка, къдрава жена с плоска букла вляво от пътя и с немско презиме, надълго говори за колективизацията и непрестанно повтаряше: „От гледна точка на настоящия момент…“

Вкопчен в ръката на Медея, той се умири. И така изкара до края на събранието, лицето му трепкаше, устните му нещо шепнеха. Когато събранието свърши и хората взеха да се разотиват, той още я държеше за ръката.

— Ужасен ден, повярвайте ми, това е ужасен ден. Не ме оставяйте сам — помоли я и очите му бяха светлокафяви, умоляващи и съвсем женски.

— Добре — неочаквано лесно се съгласи Медея и двамата заедно излязоха през белосаните порти на санаториума, отминаха автогарата и свърнаха към тиха улица, обитавана от жепейци още от времето, когато прокараха железопътна връзка към града.

Самуил Яковлевич живееше под наем в стая с отделен вход с градинка, в която имаше две стари асми и маса, толкова чепата и мъшлясала, сякаш беше израсла тук заедно с дърветата. Асмата се беше увила по опъната над масата тел. От едната страна на малкото дворче имаше ограда, от другата се издигаше измазаната стена на съседната къща.

Седнала до масата, Медея наблюдаваше Самуил Яковлевич как се щура край примуса в пруста, вади от рафта увита в груба кърпа буца козе сирене, налива в тигана олио и върши всичко, макар и напрегнато, но бързо и точно. Медея си погледна часовника — братята й няма да се приберат днес, и двамата са в Коктебел в клуба по планеризъм, най-вероятно ще преспят у една стара приятелка на Медея, стопанка на известна тамошна вила.

„За никъде не бързам — учуди се Медея. — На гости съм.“

Самуил Яковлевич не млъкваше и се държеше така бодро и свободно, сякаш не той, а съвсем друг човек току-що се беше вкопчвал в ръката й.

„Колко чудноват и начасничав човек“ — каза си Медея и предложи помощта си.

Но той я помоли да си седи и да се любува на чудесното небе през дребните лозови листенца.

— Ще ви споделя, Медея Георгиевна, че съм минал през много неща, дори завърших курс по селско стопанство за еврейски изселници. И ето, гледам сега лозето — величествено посочи към двете криви стъбла — и си мисля колко прекрасна изработка. Много по-хубава, отколкото направата на зъби. А? Как мислите?

После донесе на масата вечерята и двамата ядоха картофи с мирис на газ и козе сирене, а тя все се канеше да стане и да си тръгне, но не ставаше.

После той я изпрати през целия град, разказваше й за себе си, за свои малки и големи несполуки, за неуспехи и провали. Но сякаш не се оплакваше, а се подсмиваше и се чудеше… После почтително се сбогува с нея и я остави в дълбок размисъл: кое в него е толкова трогателно? Май не се взимаше много на сериозно…

На другата сутрин се срещнаха както винаги в зъболекарския кабинет. Стоматологът сякаш беше нов човек — мълчалив и строг с пациентките, не пускаше шеги. Когато наближи обедната почивка, Медея усети, че иска нещо да й каже. И наистина, щом последната предобедна посетителка си тръгна, той подреди големите си сандвичи редом с Медеините тънки питки, гарнирани с първи зеленилки, поклати глава, изцъка с език и попита:

— Какво бихте казали, Медея Георгиевна, ако да бих ви поканил в ресторант „Кавказ“?

Медея се усмихна: много пъти беше канил в ресторант „Кавказ“ избрани пациентки. Освен това й се стори забавна тази граматическа форма: „какво бихте, ако да бих“…

— Бих си помислила — сухо отвърна тя.

— Какво толкова ще му мислите? — кипна той. — След работа отиваме…

Медея разбра, че много му се ще да я заведе в този „Кавказ“.

— Така или иначе, първо трябва да се прибера да се преоблека — слабо възрази Медея.

— Глупости! Да не мислите, че там ходят дами със самурени палта? — напираше дентистът.

Медея беше този ден със сива рокля от хастарен плат с кръгла бяла якичка и маншети, същинска камериерка или пансионерка — една от поне стотината й подобни рокли с една и съща кройка, които носеше цял живот още от гимназиалните си години и можеше да ушие със затворени очи… Една от онези вдовишки рокли, които носеше и досега…

Вечерта в ресторант „Кавказ“ беше прекрасна. Самуил Яковлевич леко се емчеше. Сервитьорът го познаваше и стоматологът се опияняваше от вниманието му. Превит в кръста и вдигнал в усмивка тънките си мустачки, келнерът сервира на масата в непринуден, но симетричен кръст ордьоврите в прозрачни чинийки. Медея Георгиевна в плюшено-палмовата обстановка на ресторанта се видя на дентиста по-чаровна от снощи, когато седеше в градинката му с древногръцкия си профил на фона на варосаната стена.

Тя чупеше парчета от питата „лаваш“, топеше в доматения сос на „чахохбили“^[4] и ядеше толкова чисто, че около устата й не се образува оранжев кръг; той я наблюдаваше как се храни с небрежен и разсеяно-доброжелателен вид, почти без да поглежда в чинията си, разбра, че тя има прекрасни маниери, и си помисли, че него самия никой никога не го беше учил как да се държи на маса, та временно апетитът му се изпари. Чахохбилито му загорча.

Отмести металното плато и чинията си. Доля си от тежкото и мрачно червено вино хванчкара от облата каничка, отпи, остави чашата и решително каза:

— Яжте си, Медея Георгиевна, и не обръщайте внимание на това, което ще ви кажа.

Тя го погледна изчаквателно. В ъгъла, където седяха, беше уютно, но сумрачно.

— Трябва да ви обясня вчерашното си поведение. Говоря за събранието. Имайте предвид, че съм професионален революционер — цяла Одеса ме знаеше, три години бях политически заточеник. Организирах бягство от затвора на такъв човек, че днес името му е просто неприлично да се спомене. Не съм страхливец, повярвайте ми — развълнува се, придърпа чахохбилито, боцна голяма мръвка и примлясквайки чревоугоднически, я сдъвка. Апетитът му май се беше върнал. — Разбирате ли, просто имам нервно за… заболяване — пак отмести чинията. — На трийсет и девет години съм, не съм млад. Но и не съм стар. С родата не общувам. Може да се каже, че съм сирак — пошегува се той.

Сведе глава, кичур гъста коса, сресана назад, падна на челото му. Косата му беше красива.

„Сега ще ми направи предложение“ — досети се Медея.

— Никога не съм се женил. И между нас казано, не възнамерявах. Но вчера, разбирате ли, изпаднах в лека криза, докато бяхме на събрание. Тя отшумя благодарение на присъствието ви без никакви последици. После дойдохте при мен и прекарахме цялата вечер, и аз абсолютно нищо не изпитах…

„Колко е глупав, чак е забавно“ — усмихна се вътрешно Медея.

— Нали разбирате — продължи откровенията си дентистът, — изобщо не сте мой тип…

Тази искреност й се видя прекомерна дори на нея, абсолютно оперирана от кокетство, но вече се беше объркала и не разбираше накъде клонѝ. И тогава дентистът рязко извъртя нещата, сякаш извади зъб:

— Общо взето, харесвам по-дребни и закръглени жени с пълни крачета и в руски стил. Не, не си мислете, че съм такъв наивник. Аз разбирам, че в известен смисъл сте кралица. Но аз от младежките си години нямам навика да се интересувам от кралици. Перачки, работнички, извинете, санитарки…

„Направо е забавно… но у тях има планини негладени дрехи…“

Самуил Яковлевич набоде парче изстинало месо, бързо го сдъвка и го глътна и Медея видя, че му е много нервно.

— Когато ме хванахте за ръка, Медея Георгиевна… не, прощавайте, аз ви хванах за ръка, почувствах, че редом с вас няма страх. И цялата вечер не изпитах нищо към вас, само усещах, че в близост до вас няма страх. Изпратих ви, върнах се, легнах си и веднага реших, че трябва да се оженя за вас.

Медея изпитваше пълно равнодушие. Беше стара мома на двайсет и девет, от години с презрение отказваше всякакви редки мъжки предложения.

— И ненадейно сънувах майка си! — патетично възкликна той. — Ако знаехте какъв ужасен характер имаше… но това няма нищо общо. Никога не бях я сънувал. Та изведнъж ми се явява насън, дойде много близо, дори усетих мириса на косата й, нали се сещате, на стара прошарена коса, и ми казва строго: „Да, Самоня, да.“ И толкова. Пък аз да си мисля сам какво „да“.

Медея седеше изправена, тя винаги имаше изправена осанка. Якичката й малко се беше подгънала отляво, но тя не го забеляза. Мислеше си как да откаже меко на този особняк, без да го обиди. Той като че ли изобщо не предполагаше отказ.

— Да, Медея Георгиевна, има още нещо, което трябва да ви разкажа като бъдещ ваш мъж. Истината е, че съм регистриран в психиатрията. Тоест аз съм абсолютно здрав. Това е стара история, но все пак трябва да ви я разкажа… През хиляда деветстотин и двайсета година от подразделение на ЧОН бях изпратен да изземвам зърно. Беше много важна задача, винаги съм го разбирал. И естествено намерихме укрито жито в село Василишчево в Тамбовска губерния. Сигурен съм, че са го укривали всички селяни, но ние намерихме в две къщи, не най-богатите на вид. Заповедта бе дадена предварително: да се разстрелят укривателите за назидание. Червеноармейците поведоха трима накрай селото. Водят ги, а подире им се точат хора. Те бяха двама братя с общо стопанство и още един възрастен селянин. Та жените им отзад, децата. Парализирана старица, майка на възрастния, пълзи подире. Иззехме им към седемдесет кила жито, а от братята само двайсет и няколко. Аз, Медея Георгиевна, бях началник на продоволствения отряд. Червеноармейците изправиха тримата, застанаха насреща им с пушките. И тогава жените и децата нададоха такъв вой, че нещо ме блъсна в главата и паднах. Имал съм нещо като епилептичен припадък. Аз, разбира се, нищо не помнех. Качили са ме на каруцата, направо върху житото, и са ме откарали в града. Бил съм, както ми казаха, целият черен, ръцете и краката като дървени, не се сгъват. Три месеца лежах в болница, после ме пратиха на балнеолечение, после свикаха комисия и установиха, че имам нервна слабост. След комисията искаха да ме изпратят в партийно-стопански отдел. Аз премислих нещата и поисках да стана дентист. Те се съобразиха с нервната ми слабост и ме освободиха. Може би сте забелязали, че съм добър стоматолог. И в лечението, и в протезирането. Не съм променил партийните си възгледи. Само че организмът ми е слаб. Щом трябва да се застъпи партийна позиция, готов съм от все сърце, а организмът ми изпада в слабост и страх да не припадна, да не се върне нервната треска… както вчера на събранието. Но това ви го разказвам като моя голяма тайна, макар че е фиксирано дори в амбулаторната ми карта. Имах възможност да залича тази диагноза. Но си викам: не, няма, ами ако пак ме привикат по партийна линия на оперативна работа? А аз не бих могъл. Ако ще да ме убият, не мога. Но други недостатъци нямам, Медея Георгиевна.

„Боже, боже, брат ми Филип е разстрелян от червените, брат ми Никифор е обесен от белите, но и двамата преди това бяха станали убийци. А този не е станал и му е криво, че е слаб… Наистина неведоми са пътищата Господни…“

Самуил я изпрати до къщи. Пътят слабо блещукаше под краката им. Онази част от града беше тогава пусто място, незастроено и мръсно. До Медеината къща бяха четири километра. Самуил, който говореше безспир, насред път изведнъж млъкна. Той фактически разказа всичко за себе си. През годините на брака им само добавяше второстепенни подробности към разказаното тази вечер.

Мълчеше и Медея. С тънка и силна китка той я държеше под ръка, но й създаваше чувството, че тя го води.

Когато стигнаха до стария чифлик на Харалампий, на небето се изтърколи месечина, посребри дърветата в градината, портата отдавна беше залостена и обитателите на къщата използваха страничната и задната врата. Спряха при страничната. Той се покашля и попита делово:

— Та кога ще идем да се разпишем?

— Няма да идем — поклати глава тя. — Трябва да си помисля.

— Какво ще мислите? — учуди се той. — Днес е колективизация, утре кой знае какво ще бъде. Животът става все по-хубав, наистина, но мисля, че двамата заедно по-лесно ще понесем този хубав живот. Разбирате ли ме?

Вкъщи беше тихо. Тя си съблече сивата рокля, облече друга от същия вид, домашна, и седна да пише писмо на Елена. Беше дълго и тъжно писмо. Нито дума не обели за смешния дентист с нелепото му сватосване, разказа й само за момчетата, които пораснаха и я напускат. И че сега е нощ, тя е сама вкъщи, младостта е отминала и се усеща уморена.

По зазоряване излезе вятър и ужасно я заболя глава. Омота си главата със стара забрадка и си легна в студеното легло. На другия ден вдигна температура, боляха я всички кости и стави. Болестта, която тогава се наричаше инфлуенца, протече тежко и се проточи дълго. Самуил Яковлевич с голямо усърдие се грижеше за нея. В края на болестта беше влюбен до лудост в нея, а тя се чувстваше безмерно и незаслужено щастлива: не си спомняше някой да й е носил чай в леглото, да й е правил бульон и да й е подпъхвал завивката отстрани. След боледуването се ожениха и бракът им беше щастлив от първия до последния ден.

Медея знаеше главната му слабост: след няколко чашки той започваше неудържимо да се хвали с революционното си минало и победоносно гледаше жените. Тогава тя лекичко се измъкваше от трапезата, казваше: „Самоня, прибираме се!“ — и той виновно забързваше подире й. Но тя му прощаваше тази дреболия…

 

 

… Оттатък заплака дете — Алик или Лизочка, не можа да го разпознае. Започваше новият ден, а тя така и не разбра дали беше спала тази нощ, или не. Такива неопределени нощи напоследък й се случваха все по-често.

Детето — сега чу, че е Лизочка — настояваше незабавно да отидат на морето.

Ника се сърдеше:

— Не разбирам защо са тези крясъци! Ставай, измий се, закуси, после ще решим къде да ходим…