Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Медея и её дети, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Людмила Улицка

Заглавие: Медея и нейните деца

Преводач: София Бранц

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Националност: Руска

Печатница: „Симолини-94“

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 954-529-351-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3689

История

  1. — Добавяне

9

Александра, която цял живот сменяше не само омръзналите й мъже, но и професиите, се запозна с третия си мъж в Малий театър, където работеше от средата на петдесетте години, обличаше една стара знаменитост, а той срещу прилична заплата реставрираше купени за грошове музейни скъпоценности на театралния елит, заслужили и народни, които разбираха от хубава мебелировка.

Александра, винаги влюбчива, не се интересуваше от богатството, но обожаваше блясъка. Бракът й с Алексей Кирилович не беше бляскав. Това бяха най-скучните три години в живота й и завършиха скандално: Алексей Кирилович я хвана ненадейно с глухонемия красавец огняр, който обслужваше тимирязевските вили.

Мъжът й ужасно се изуми и завинаги си отиде, оставяйки я в прегръдките на исполинския Герасим[1]. Сандрочка плака чак до вечерта.

Оттогава беше видяла Алексей Кирилович само веднъж, на бракоразводното дело в съда, но чак до четирийсет и първа година получаваше от него издръжка по пощата. Алексей Кирилович не пожела да види сина си.

Огнярят, естествено, беше незначителен епизод. Тя имаше и разни бляскави връзки: и героичен летец изпитател, и прочут академик евреин, остроумен и всеяден женкар, и млад актьор, жертва на ранната слава и още по-ранния алкохолизъм.

Втория път се омъжи за военен, стегнат и гласовит любител на украинските песни — Евгений Китаев, роди от него дъщеря Лидия, после и този брак не потръгна. Не се разведоха, но живееха отделно и втората дъщеря, Вера, родена преди войната, беше от друг, човек с толкова известно име, че Китаев скромно мълчеше за семейния си живот чак до гибелта си. Последната дъщеря на Александра, родена четирийсет и седма, три години след смъртта му, също носеше ведрото му презиме.

Но когато Александра мина петдесетте и към пламъка на избледнялата й коса вече не летяха ята ухажори, тя въздъхна и си каза: „Ами време е…“ Хвърли зорко око околовръст и неочаквано се спря на театралния мебелист Иван Исаевич Пряничков.

Той беше на около петдесет, някоя и друга година по-млад от нея, не много висок, но широкоплещест, носеше се с по-дълга коса, отколкото е прието в средите на работническата класа, един вид по актьорски, винаги гладко обръснат, винаги с чиста риза под синята престилка. Веднъж тя вървеше след него по коридора, изучи смесената силна миризма, свързана със занаята му: терпентин, лак, колофон и още нещо непознато, и тази миризма й се стори дори привлекателна.

Мебелистът излъчваше някакво особено достойнство и не се вписваше в обичайната театрална йерархия. Полагаше му се някакво скромно място между сценичния механик и гримьора, а той се движеше по коридорите, отговаряше на поздравите с кимване като заслужил артист и се затваряше в работилницата си като народен. Веднъж в края на деня, когато хората от работилниците още не бяха се разотишли, а артистите и всички необходими хора за представлението вече се бяха събрали, Александра Георгиевна почука на вратата му. Оказа се, че той не й знае името, макар че тя от три години работеше в театъра. Тя му разказа за ореховия бюфет, останал от покойната й свекърва, огледа набързо стените на работилницата, където по рафтовете бяха наредени шишета с тъмни и червеникави течности и симетрично бяха закачени и наредени разни инструменти.

Иван Исаевич беше сложил груба ръка с тъмни кръгове около ноктите върху светлия плот на разглобена маса, гладеше с пръст нащърбено цвете и когато Александра Георгиевна приключи разказа си за бюфета, каза, без да я погледне:

— Да завърша инкрустацията за Иван Иванович и може да му хвърля едно око…

Посети я на Успенски, където тя живееше в две и половина стаи с две те си дъщери Вера и Ника, след една седмица. Предложените му купа бульон с парче вчерашен месен млин и елдената каша, все едно направена в руска пещ, много впечатлиха Иван Исаевич, който живееше достойно и чисто, но все пак по бекярски, без хубава домашна храна.

Хареса му внимателното движение, с което Александра Георгиевна извади хляба от дървената кутия и отви кърпата, в която беше завит. Още по-голямо впечатление му направи бързият поглед, който тя хвърли към страничната част на бюфета — там висеше малка иконка на Корсунската[2] Богородица, която досега не беше забелязал тъкмо защото тя не висеше в ъгъла, както е прието, а скрита отстрани на бюфета, — и тихата въздишка „О, Господи“, която бе възприела от Медея още в детските години.

Той беше от семейство на староверци, но още на младини бе напуснал бащиния дом и загърби вярата, обаче отплавал от родния бряг, така и не бе излязъл на друг и цял живот изкара в недоволство от себе си, ту ужасен от бягството си от родителския свят, ту съсипан от невъзможността да се слее с хилядите енергични и разюздани съграждани.

Трогна го тази молитвена въздишка, но чак след много време, когато вече й беше мъж, той разбра, че всичко е резултат от удивителната лекота, с която тя реши проблема, изтормозил целия му живот. За него понятията за правилен Бог и неправилен живот по никакъв начин не се съвместяваха, а за Сандрочка всичко идеално лесно се напасваше, тя си червеше устните и се гласеше, и се веселеше от сърце, но в нужен миг и въздишаше, и се молеше, и плачеше, и внезапно щедро помагаше на някого…

Бюфетът се оказа незначителна мебел, орехов фурнир със загубен ключ и прояден от дървояди. Иван Исаевич си подреди инструментите, отвинти горната вратичка, Александра Георгиевна междувременно се облече и литна да гласи престарялата си примадона с пелерина на търговка от плътна коприна. Старицата играеше почти единствено в пиеси на Островски.

Иван Исаевич остана с щерките и тихо-кротко се подготви за работа, почисти повърхностите, свали повредения на едно място пласт и размишляваше за вдовицата: добра жена, живее спретнато, децата са възпитани, тя самата явно е образована, но защо ли обслужва старата госпожа, прочута с гадния си характер…

Не дочака стопанката, защото тя се забави доста. Старата примадона извика след представлението режисьора и му нареди да смени младата й партньорка, която „се държи нагло и грубо, не се види, че едвам връзва две думи на кръст“.

Докато страстите се уталожиха, докато Александра успокои великата старица и я преоблече, стана дванайсет и половина и й се наложи да се прибере пеша, защото старицата или забрави, или не пожела да я закара вкъщи с поръчаното такси.

Иван Исаевич се явяваше на срещи с ореховия бюфет след предварителни проверки в репертоарния план, за да избира дните, в които нямаше пиеси на Островски и Александра Георгиевна си оставаше вкъщи. Първата вечер тя седеше до масата и пишеше писмо, втората вечер шиеше пола на дъщеря си, после чистеше ориз и тихо си тананикаше някаква прилепчива оперетна мелодийка. Предлагаше на Иван Исаевич ту чай със сандвичи, ту вечеря.

„Този мебелист“, както го беше кръстила наум, все повече й харесваше със сериозната си сдържаност, лаконичността в думите и движенията и с цялото си поведение, „макар и малко дървено“, както го характеризира пред най-близката си приятелка Кира, но „много мъжко“.

Във всеки случай със сигурност би го предпочела пред основния си кандидат — заслужил артист, отскорошен вдовец с мощен глас, приказлив грандоман, обидчив като гимназистка. Актьорът наскоро я беше поканил в голямото си красиво жилище от сталински тип близо до театър Моссовет, а на другия ден тя подробно го подигра по всички точки пред приятелката си Кира: как отрупал масата с банкетни старинни сервизи, но в грамадната кристална кутия за сирена имало само едно резенче сирене, а в половинметровото плато „асорти“ — също толкова щедро парче салам, как той с гръмовен глас разказвал първо за любовта към жена си, а после пак така гръмогласно я поканил в спалнята, където обещавал да й покаже на какво е способен, накрая, когато Александра вече щяла да си тръгва, извадил кутия с бижута на жена си и без да я отваря, заявил, че всичко ще получи онази, която стане новата му избраничка.

— И какво, Сандрочка, измъкна ли се или все пак влезе в спалнята? — излюбопитства Кира, която трябваше да знае всичко за живота на Сандрочка до най-малката подробност.

— Стига, Кира — изсмя се Александра Георгиевна. — Нали му личи, че отдавна си разкопчава панталона само в тоалетната. Аз се нацупих и казах: „Ах, колко жалко, че не мога да дойда в спалнята ви, защото днес съм с мен-стру-а-ция…“ Той насмалко да се свлече на пода. Не, не, на него му трябва готвачка, а на мен — мъж в къщата. Не става…

Иван Исаевич работеше полекичка. Всъщност за никъде и не бързаше. Но на петия ден от бавната му работа бюфетът все пак свърши и той нарочно си тръгна малко по-рано, за да остави за утре последното лакиране. Жал му беше да напусне този дом и никога повече да не дойде, та с надежда поглеждаше към тройното огледало в стил калпав модерн с явни повреди.

Харесваше му Александра Георгиевна и нейният дом, имаше чувството, че все едно от засада иззад ореховия бюфет наблюдава живота им: мрачната Вера студентката, която вечно шумолеше като мишка с някакви листове, розовата Ника, по-големия син, който всеки ден се отбиваше при майка си на чай. И виждаше тук не страх и почит към родителите, с които беше свикнал като дете, а весела любов на децата към майката и топло приятелство помежду им. И се чудеше, и се възхищаваше.

Александра Георгиевна се съгласи за огледалото, така че Иван Исаевич я посещаваше сега два пъти седмично в свободните й дни. Тя дори малко се отегчаваше от присъствието му: ни гости да покани, ни самата тя да излезе…

Според нея мебелистът й беше в кърпа вързан, но самата тя се колебаеше: човекът си е мъж като мъж и много положителен, но все пак си е дръвник… Междувременно той домъкна отнякъде детско креватче:

— Правено е за господарски рожби, на Ника ще й е таман — и й го подари.

Александра въздъхна — беше се уморила да живее без мъж. При това преди година патронесата й я облагодетелства с вилно място в селището на Малий театър, но тя не можеше да се оправи сама. Нещата се подреждаха в полза на бавния Иван Исаевич, у когото неволно също се извършваха подсъзнателните процеси, които водят самотния мъж към решение за семеен живот.

Докато продължаваше мебелната прелюдия към брака им, той все повече се убеждаваше в изключителните качества на Александра Георгиевна.

„Почтена жена, не е някоя въртиопашка“ — мислеше си с неодобрение по адрес на онази Валентина, с която беше изкарал няколко хубави години, а после тя му изневери с някакъв случаен земляк капитан.

В интерес на истината трътлестата Валентина наистина не можеше да се хване на малкия пръст на Сандрочка.

Междувременно зимата свършваше, свършваше и отдавнашната връзка на Сандрочка с министерския чиновник, който някога я беше уредил на работа в Малий театър. Корумпиран рушветчия, той беше щедър към жените и винаги помагаше на Александра. Но сега имаше нова силна връзка, рядко се виждаше с нея и нещата се обърнаха така, че тя все повече закъсваше материално.

В края на март помоли Иван Исаевич да отиде с нея до вилния парцел, където миналия сезон започна да прави къща, но спря строежа. Оттогава той започна да я съпровожда в тези неделни пътувания.

Срещаха се в седем и нещо сутринта при касите на гарата, той поемаше от ръцете й сака с приготвена храна, качваха се в празния вагон и стигаха до нужната спирка, почти без да си говорят, после мълчаливо крачеха два километра по шосето. Сандра си мислеше за разни свои неща, почти без да обръща внимание на спътника си, а той се радваше на съсредоточеното й мълчание, защото не беше от приказливите, а и почти нямаше какво да си говорят: и двамата не си падаха по театралните клюки, а още не бяха се обзавели с общ живот.

Постепенно помежду им се набеляза общата тема — имотно-строителните грижи. Съветите на Иван Исаевич бяха умни, уместни; работниците, които пак се появиха в края на април да довършат започнатото строителство, го възприемаха като чорбаджията и под негов надзор си вършеха работата много по-съвестно от преди.

Но семейният въпрос още беше в застой. Сандра свикна да не похваща нищо без съветите му и в негово присъствие изпитваше чувство на небивала защитеност. Дългогодишното напрежение на самотната жена, която изцяло отговаря за семейството, я беше изтощило, а и мъжката материална подкрепа, която умееше да използва с лекота, без да си създава ненужни морални проблеми, някак от само себе си беше секнала.

Тя откриваше все нови и нови положителни черти у Иван Исаевич, но всеки път й се повдигаше от неговите „напредвид“ и „бисквиди“. Макар собственото й образование да беше крайно незначително — незавършено училище и лаборантски курс, възпитанието й беше осигурило безукорен изговор, а покрай понтийските мореходци вероятно носеше капка царска кръв, почетното потекло на онези царици, които винаги са в профил към зрителя, които са прели вълна, тъкали хитони и са правили сирена за мъжете си, царе на Итака и Микена.

Александра разбираше, че взаимната им сгляда се проточва, но по това време още я владееше измамното чувство, че е толкова над него във всяко отношение, та той трябва да смята за голямо щастие нейния избор, за това протакаше и все не изразяваше онова безсловесно съгласие, което толкова очакваше Иван Исаевич. Стоварилото се голямо нещастие, което се случи през лятото, ги сближи и обедини…

Таня, жената на Сергей, беше генералска дъщеря — просто като биографичен факт, а не като банална характеристика. От баща си беше наследила честолюбието, от майка си — красивия нос. Благодарение на генералските усилия донесе зестра нов едностаен апартамент в „Черьомушки“ и стара кола победа. Сергей, независим и скрупульозен човек, не претендираше за колата и дори нямаше книжка. Татяна я караше.

Това последно предучилищно лято дъщеря им Маша прекара във вилата на баба си Вера Ивановна, генералшата, жена с истеричав и свадлив характер, което беше много добре известно на всички. От време на време внучката се сдърпваше с баба си и се обаждаше на родителите си в Москва да я приберат. Този път се обади късно вечерта от кабинета на дядо си, не плачеше, но горчиво се жалваше:

— Скучно ми е, тя никъде не ме пуска, не дава и приятелки да идват, вика, че щели да ни окрадат. Ама нищо няма да окрадат, честна дума…

Таня, която още помнеше много добре майчиното си възпитание, обеща да я прибере след няколко дни. Така семейните им планове пропадаха. Беше решила след две седмици всички заедно да отидат в Крим при Медея и отпуската й вече беше парафирана, тоест пътуването по никакъв начин не можеше да се изтегли за по-ранна дата.

— Не може ли Сандрочка да вземе Машка поне за една седмица? — предпазливо хвърли въдица Таня.

Но Сергей никак не искаше да прибира дъщеря им от „генералите“, както наричаше родата на жена си, жалеше майка си, която тъкмо завършваше къщата, отделно, че генералската вила беше огромна и имаха слуги, а на Сандра — две стаи с веранда.

— Жал ми е за Машка — въздъхна Таня и Сергей се предаде.

Насред седмицата си взеха свободен ден и рано сутринта потеглиха. Не стигнаха до генералската вила — пиян шофьор на автобус заби в насрещното платно, удари ги челно и двамата умряха на място.

Привечер, когато Ника вече нямаше търпение да се види с любимата си приятелка-племенница и беше строила в редичка всичките си кукли, и лично беше приготвила малинов десерт, пристигна генералската волга, нисичкият генерал слезе от нея и с неуверена походка тръгна към къщата.

Александра го видя през тюленото перде, излезе пред къщата и остана на горното стъпало в очакване на вестта, чиято безсловесна тежест усещаше вече в сгъстяващия се вечерен въздух.

— Боже Господи, почакай, не мога, не съм готова…

И генералът забави ход по пътечката, времето забави своя ход и спря. Само люлката със седналата на нея Ника не спря окончателно, а бавно-бавно продължи движението си надолу от връхната точка.

И Александра видя в това спряло време голям отрязък от живота си със Серьожа, дори първия си мъж Алексей Кирилович през онова лято в Карадагската станция, и новородения Серьожа в Медеините ръце, и общото им заминаване за Москва в скъпия старовремски вагон, и Серьожините първи стъпчици в тимирязевската вила… видя го остриган и с мъничката куртка, когато тръгна на училище, видя много, много сякаш забравени фотографии, докато генералът стоеше на пътеката с вдигнат за стъпка крак.

Догледа всичко докрай, до онзиденшното идване на Серьожа на „Успенски переулок“, когато той я помоли да вземе Маша във вилата за няколко дни, докато заминат за Крим, и смутената му усмивка, и как я целуна по вдигнатата на венец коса:

— Благодаря ти, майчице, колко много правиш за нас…

А тя махна с ръка:

— Глупости, Серьожа. За какви услуги ми говориш, ние всички обожаваме твоята Машка…

Генерал Пьотър Степанович стигна накрая до нея, спря и каза с бавен набъбнал глас:

— Децата… такова… катастрофираха, на място…

— И Маша? — единствено успя да попита тя.

— Не, Маша е във вилата… На шосето… искаха да я вземат… — изсумтя генералът.

— Да влезем — изкомандва Александра и генералът се подчини, заизкачва стъпалата.

Жена му Вера Ивановна беше ужасно зле: три дни ви с продран глас, диво и дрезгаво, но не пусна горката Маша. Подута от плач я доведе на погребението и Маша веднага се втурна към Александра, и остана притисната до хълбока й през цялата дълга гражданска панихида.

Вера Ивановна удряше глава в затворения ковчег, накрая от дълбините на простонародната й душа, повредена от генералството, се изтръгна вой на обикновена вологодска оплаквачка.

Вкаменената Александра държеше твърда ръка върху черната Машина глава, двете й по-големи дъщери стояха от лявата и дясната й страна, а отзад, вдигнал Ника на ръце, закриляше семейната им мъка Иван Исаевич.

Направиха помена в генералския апартамент на „Котелническа крайбрежна“. Всичко, включително сервизите, бе докарано от някакво специално място, където се хранеха високопоставените лица. Пьотър Степанович се напи жестоко и нещастно. Вера Ивановна все искаше да вземе Машенка, детето се беше вкопчило в Александра. Така седяха цялата вечер заедно — тъща и свекърва с общата внучка.

— Сандрочка, вземи ме при теб, Сандрочка — шепнеше й на ухо детето и Александра, която беше обещала на генерала да не им отнема единствената рожба, я успокояваше и обещаваше да я прибере веднага щом баба Вера се пооправи.

— Не можем да я оставим сама, нали разбираш — увещаваше тя Маша, а същевременно си мечтаеше как да я вземе в своите две и половина стаи на „Успенски переулок“.

Именно тази вечер Александра забеляза, че пребледнялото й личице е напръскано с рижи лунички, фамилните лунички на Синопли, малките белези за живото присъствие на отдавна умрялата Матилда.

— Трябва да се вземе Маша. Бих помогнал — както винаги в неопределена граматическа форма, за да избегне интимното „ти“ и официалното „вие“, без да я нарича нито Александра Георгиевна, нито Сандрочка, изломоти Иван Исаевич същия ден вечерта, когато я изпрати до вкъщи от Котелническа.

— За трябване трябва, ама как? — също неопределено отвърна Сандра.

Медея не дойде за погребението на племенника: осиновената дъщеря на покойната Анеля лежеше с тежка операция в болница и Медея беше взела за лятото от Тбилиси двете й малки деца. Сега нямаше с кого да ги остави…

В края на август Иван Исаевич приключи с оградата, сложи решетки на прозорците и направи хитроумна ключалка.

— Истински крадец няма от какво да се поблазни тук, но да пази от хулигани.

През цялото това ужасно време още от погребението той не остави Александра сама и от този скръбен миг започна семейният им живот.

Отношенията им сякаш завинаги останаха белязани от трагичното събитие, а и самата Александра сякаш вече не можеше радостно да празнува живота си, както бе правила още от най-ранни младини независимо от война, мир или световен потоп.

Иван Исаевич не подозираше нищо подобно. Той беше друг човек, в речника му нямаше такива думи, в азбуката му липсваха подобни букви, и насън не бяха му се случвали събития, каквито бе изживяла Александра. Той възприемаше жена си като висше и съвършено създание.

Между другото, когато изчисли, че малката дъщеря Ника нямаше как да се е родила от четири години по-рано загиналия полковник Китаев, чието презиме носеше, той по-скоро би повярвал в непорочното зачатие, отколкото в каквато и да е друга версия.

Александра единствено от желание да запази благородната му вяра съчини история как щяла да се омъжи за летец изпитател, а той загинал точно преди сватбата и я оставил бременна.

Историята не бе стопроцентова измислица — наистина бе имало летец, той наистина за жалост беше загинал по време на изпитателен полет, но за женитба помежду им изобщо не беше ставало дума и той не беше баща на Ника, а и загина пет години след раждането й и Ника дори го помнеше, защото винаги й носеше от дългите кутии с бонбони „Южен плод“, които по-късно изчезнаха.

Но отношението на Иван Исаевич към жена му беше такова, че и в тази съмнителна подробност от биографията й той видя добродетел — друга жена в това положение можеше да направи аборт или кой знае каква гадост, а Сандрочка беше родила детето и всеотдайно го отглеждаше… И той бе готов да стопли горчивия й живот с всички достъпни на фантазията му средства: носеше й редки деликатеси от Елисеевския магазин, правеше й понякога най-нелепи подаръци, бдеше над утринния й сън… В интимните им отношения той най-много ценеше самия им факт и дълбоко в семплата си душа отначало предполагаше, че само й досажда с любовните си щения, та мина доста време, докато Сандрочка успя някак да го дресира за постигане на малки и приглушени съпружески радости. Вярността му се оказа много по-голяма, отколкото обикновено включва това понятие. Той беше предан на жена си с всичките си мисли, всичките си чувства и Сандрочка, изумена от такъв неочакван дар в края на женския си живот, благодарно приемаше любовта му.

 

 

Генерал Гладишев беше построил през живота си толкова военни и полувоенни обекти, с толкова ордени беше окичил ниското си широкогръдо тяло, че почти не се боеше от властите. Не в смисъла, в който не се бои философът или творецът в някоя разкапана буржоазна държава, разбира се, а в смисъл че беше изкарал стабилно Сталиновото време, беше в добри отношения с Хрушчов, когото познаваше още от военно време, и беше сигурен, че ще намери общ език с всяка власт.

Боеше се само от жена си Вера Ивановна. Само Вера Ивановна, вярна жена и бойна другарка, нарушаваше спокойствието му и му късаше нервите. Тя смяташе за своя собственост високото звание и длъжност на мъжа си и умееше да си осигури всичко, което според собствените й разбирания й се полагаше. Ако се наложеше, можеше да извърти и скандал. От тези скандали мъжът й най-много се страхуваше. Гласът й беше много мощен, акустиката в големите стаи беше прекрасна, а звукоизолацията куцаше. И щом тя креснеше, той бързо се предаваше:

— Срамота е пред съседите, съвсем си откачила.

След гладното вологодско детство и бедната младост Вера Ивановна завинаги се побърка по трофейната Германия, която в количество един товарен вагон докара Пьотър Степанович — без да е алчен, той не беше и мухльо, — и оттогава жена му все не можеше да се спре, безспир купуваше и пълнеше къщата.

Генералът наричаше жена си безумна и луда, но не я смяташе за такава в истинския смисъл на думата. Затова, когато една нощ няколко месеца след смъртта на дъщеря им го събуди бърборенето на жена му, приведена с прасешкорозавата си нощница над изваденото чекмедже на дамското си писалище — докарано от Потсдам, — и през ум не му мина, че й е време за принудително лечение.

— Тя си мисли, че сега всичко ще ми вземе… ще ми вземе… малка убийца… — Вера Ивановна увиваше в хавлиена кърпа китайското си ветрило и някакви шишенца.

— Какви ги вършиш там по нощите бе, жена? — повдигна се на лакът Пьотър Степанович.

— Трябва да ги скрия, Петя, да ги скрия. Мисли, че този номер ще мине.

Зениците й бяха така разширени, че почти се сливаха с тъмния кръг на ирисите и очите й вместо сиви изглеждаха черни.

Генералът така се ядоса, че лошото предчувствие, което шавна в душата му, тутакси се изпари. Той грубо я напсува, сякаш я замери с ботуш, взе си възглавницата и завивката и отиде да спи в кабинета, повлякъл по пода дългите връзки на войнишките си наполеонки.

Безумието — и това го знаят всички, които са го наблюдавали отблизо, е толкова по-заразно, колкото по-деликатно е устроен човекът в допир с безумеца. Генералът просто не го забелязваше. Мотя, далечна роднина на Вера Ивановна, която отдавна беше храненица в къщата им, забелязваше някакви странности в поведението й, но не им обръщаше внимание, защото и самата тя, на два пъти изживяла прочутия руски глад, открай време беше превъртяла на тази тема. Тя живееше, за да яде. Никой в къщата не виждаше кога и как го прави, макар да знаеха, че става нощно време.

Тя пируваше в тясното си стайче без прозорец, предназначено за килер, затворено с желязна кука. Отначало изяждаше събраната през деня недоядена храна, после нещата, които смяташе, че й се полагат, и накрая най-сладкото, краденото, онова, което вадеше от кремълските дажби тайно и собственоръчно: парче есетра, сух салам, бонбони, ако не бяха в запечатани кутии, а в книжни пликове.

В покоите си, забранени за всички домашни, не пускаше дори и котката, и даже генералът, нечувствителен към мистицизма, чувстваше някаква неприятна тайна. Натам тя носеше пресипани в торбички варива, брашно, консерви. Ден преди ежегодното пътуване при сестра си на село тя изнасяше тайно от стопанката две големи чанти, отиваше на Ярославската гара и ги оставяше на гардероб. Цялото това продоволствие отнасяше за подарък на сестра си, но всяка година се повтаряше една и съща история: първата вечер слагаше на масата апетитно лъснала от машинно масло кутия консервирано месо, за да даде всичко останало по-късно, но болната й душа не допускаше тази безумна щедрост и тя пак така ядеше запасите си сама в тъмното нощем, а сестра й, която наблюдаваше нощните й пиршества, много я съжаляваше за ненаситността, обаче не й се сърдеше. Тя беше по-възрастна от Мотя, но садеше зеленчуци, гледаше крава и не беше алчна за храна.

Нищо чудно, че заета с постоянния си лов на провизии, Мотя не забеляза нито депресиите на Вера Ивановна, нито неочакваните й възбуди, когато започваше да кръстосва стаите като звяр в клетка, а дори да забележеше, го обясняваше по обичайния си начин: „Верка е същинска сатана.“

Пьотър Степанович също нищо не забелязваше, защото от години избягваше общуването с жена си, ставаше рано, не ядеше вкъщи, щом отидеше в огромния си кабинет, секретарката веднага му носеше чай и закуска. Прибираше се късно, в предишните години — след полунощ, изкарваше в управлението си по шестнайсет часа, а най-много обичаше инспекционните пътувания по обекти и често напускаше Москва. Със съпругата си по собствена инициатива не разменяше и две думи. Прибираше се, вечеряше, забиваше се веднага в пухените завивки и заспиваше бързия сън на здрав човек.

Така че цялата чудовищна сила на безумието й се стовари върху Маша. Малката започна първи клас при нея на „Котелническа“. Мотя я вдигаше сутрин, водеше я на училище и я прибираше, а от обяда нататък Маша прекарваше с баба си.

Слагаха й да обядва. Баба Вера сядаше отсреща и не сваляше поглед от нея. Не че я тормозеше със забележки. Гледаше я със сивите си немигащи очи и от време на време шепнеше нещо неразбираемо. Маша бърникаше в чинията със сребърната лъжица и не можеше да я вдигне до устата си. Супата бързо изстиваше под студения поглед на Вера Ивановна и Мотя по свои си причини бързо я отнасяше незнайно къде, за да й сервират второто, което скоро почти непипнато заминаваше подир супата. После Маша хапваше филия бял хляб с компота, което впрочем си остана любимата й храна за цял живот, и баба й казваше:

— Да вървим.

Малката послушно сядаше върху три дебели тома от някаква енциклопедия пред пианото и слагаше пръсти върху клавишите. През живота си не бе усещала по-ужасен студ от онзи, който пронизваше костите й от черно-белите зъби на омразната клавиатура. Вера Ивановна знаеше, че момичето ненавижда тези занимания. Тя сядаше отстрани до него, гледаше и все шепнеше, шепнеше нещо, и очите на Маша се пълнеха със сълзи, които се стичаха по бузите й и оставяха студени мокри следи.

После я пращаха в ъгловата стая. Тук на бюрото имаше снимка на Таня в рамка и още много снимки в картонена кутия. Маша отваряше тетрадката си и скриваше между страниците й някоя от майчините си фотографии, най-често онази, на която майка й стоеше пред отворената врата на някаква селска къща, от едната страна се виждаше част от ограда и разцъфнал храст, и голямата усмивка едва се вместваше на тясното й лице… Тази любителска снимка бе направена от Сергей и на нея личеше щастието на лятното утро и отблясъкът от нощта, която за първи път бяха прекарали заедно, след като самата Таня му направи брачно предложение. Той отдавна беше мълчаливо влюбен, но изчакваше, колебаеше се, смущаваше се от генералската сянка зад Таниния гръб…

Маша пишеше ченгелчета и пръчици и току затаяваше дъх над снимката. С часове си учеше уроците. Не я пускаха да излиза — Вера Ивановна си имаше някакви свои съображения. Понякога Мотя я взимаше на покупки, до хлебарницата, до обущаря. Почти всички магазини бяха в партерния етаж на тяхната къща, та разходките бяха кратки, рядко ходеха до „Солянка“, където беше любимата Машина къща с кариатиди — „с великаните“, както казваше тя. Още по-прекрасно беше, че река Яуза и църквиците, и тарабите край строежите, които виждаше от единайсетия етаж, изведнъж се уголемяваха, губеха миловидността си, но пък се изпълваха с дребни детайли и прекрасни подробности.

Вечер, след като Мотя я слагаше да спи, започваше най-ужасното: тя не можеше да заспи, въртеше се в голямото легло и все чакаше мига, в който вратата ще изскърца и в стаята ще влезе баба Вера. Тя идваше в късен час, Маша не знаеше в колко, с вишневия халат и дълга плоска плитка на гърба. Сядаше до леглото, а Маша се свиваше на кълбо и стискаше очи. Особено добре бе запомнила една такава нощ заради илюминациите, украсили къщата им по случай наближаващия 7 ноември. Светлината беше на жълто-червени ивици и Вера Ивановна с лице в червената ивица шепнеше протяжно и съвсем ясно:

— Убийца, малка убийца… Ти се обади и те тръгнаха… заради теб е всичко… Живей сега, живей, радвай се.

Вера Ивановна си отиваше и тогава Маша най-после можеше да заплаче. Заравяше лице във възглавницата и заспиваше плувнала в сълзи.

В неделя идваше любимата й Сандрочка, детето цяла седмица я чакаше. Пускаха Маша за няколко часа до обяд. Долу пред входа ги чакаше Иван Исаевич, понякога сам, по-често с Ника, и те отиваха ту в зоологическата градина, ту в планетариума, ту при дресираните животни на Дуров. Раздялата винаги беше по-силна от срещите, а и самото кратко излизане й напомняше за щастието на другите, които живеят на „Успенски переулок“.

Сандра няколко пъти заведе Маша там. Тя разбираше, че детето тъгува, но и през ум не й минаваше колко му тежи чудовищното обвинение на обезумялата старица. А Маша нищо не казваше, защото се страхуваше, че ако любимата Сандрочка и Ника разберат какво е сторила, ще престанат да я навестяват.

В късната есен Маша за първи път сънува страшен сън. В него не се случваше абсолютно нищо. Просто се отваряше вратата на стаята й и някой страшен трябваше да влезе. От коридора лъхаше на приближаващ се ужас, който непрестанно нарастваше — и Маша се събуждаше с вик. Кой и защо отваряше вратата, която винаги се оказваше леко изместена от истинската врата… При вика й обикновено дотичваше Мотя. Тя я завиваше, галеше я, прекръстваше я — и тогава, вече на зазоряване, Маша заспиваше дълбок сън.

И преди трудно заспиваше в очакване на баба си, а сега и след като тя си тръгнеше, не можеше да заспи, боеше се от съня и колкото повече се боеше, толкова по-често го сънуваше. Сутрин Мотя едвам я будеше. Тя седеше в часовете полусънена, полусънена се прибираше вкъщи и изкарваше музикалната си повинност пред Вера Ивановна, после заспиваше кратък дневен сън, който я спасяваше от нервно изтощение…

Мястото над Яуза, където се намираше къщата им, отдавна се смяташе за лошо. По-нагоре беше Въшкавото възвишение, а на брега някога е имало колиби на казанджии и грънчари. На отсрещния бряг се намираше Хитровският пазар, наоколо са живеели вехтошари, проститутки, скитници. Техните потомци са населявали къщите под наем, построени тук в началото на века. И тези хора, натъпкани сега в разнебитените комунални жилища, сочеха огромната сграда, изправила ръст над всички околни черкви, палава архитектурна приумица с кули, аркади и колонади над етажите, и казваха: „Лошо място…“

Много от обитателите на къщата умираха от насилствена смърт, а тесните прозорци и малките балкони привличаха самоубийците. По няколко пъти годишно с вой пристигаха линейки и прибираха размазани човешки останки, покрити милозливо с чаршаф. Тъй любимата статистика в Русия отдавна беше установила, че броят на самоубийствата нараства в мрачните зимни дни.

Този декември беше много мрачен, слънцето нито веднъж не проби тъмните облаци — най-подходящ сезон за последен въздушен полет.

Гладишеви обядваха обикновено в трапезарията, а вечеряха в кухнята. Вечерта, когато Маша си дояждаше задушените картофи по селски, сготвени от Мотя във вид на загоряла пита, в кухнята влезе Вера Ивановна. Мотя й съобщи, че днес пак една „скокнала“ — от седмия етаж се хвърлила дъщерята на известен авиоконструктор.

— От любов ще да е — изкоментира Мотя съобщението си.

— Глезят ги, та тъй се случва. Момичетата не трябва да се пускат да излизат — строго се изказа Вера Ивановна. Наля си чаша преварена вода и излезе.

— Мотя, какво стана с нея? — попита Маша, вдигнала глава от картофите.

— Как какво? Уби се. Долу е камък, не е слама. Ох, грехове, грехове наши… — въздъхна тя.

Маша остави празната си чиния в мивката и се прибра в стаята. Живееха на единайсетия етаж. Стаята й нямаше балкон. Тя придърпа стол и се качи на широкия перваз на прозореца. Между десетия и единайсетия етаж имаше притулена зачатъчна балюстрада[3]. Маша се опита да отвори прозореца, но райберите, замазани с блажна боя, не помръднаха.

Тя се съблече, сгъна дрехите си на стола. Влезе Мотя да й каже лека нощ. Маша се усмихна, прозя се и моментално заспа. За първи път през живота си на „Котелническа“ тя заспа леко и щастливо, за първи път не чу тихото проклятие, с което влезе в полунощ Вера Ивановна, и вратата на ужасния сън тази нощ не се отвори.

Нещо се промени у Маша от деня, в който чу за девойката, която „скокнала“. Значи съществувала възможност, за която дотогава не бе знаела, от това й олекна.

На другия ден се обади Сандрочка и я попита не иска ли да отиде с Ника на зимен пионерски лагер. Маша беше готова да отиде с Ника където ще да е. Ника беше единственото момиче в живота й, останало от предишните дни. Всичките й други приятелки от Югозападния район, където беше живяла по-рано, изчезнаха безследно, сякаш и те бяха умрели заедно с родителите й.

Няколкото дни до Нова година Маша живя в щастливо очакване. Мотя й стегна куфара, сложи му платнен калъф и на него заши бял квадрат, на който изписаха името й. Генералският шофьор докара от Югозапад ските й. Не намери щеките и купи в „Детски мир“ нови, червени, та Маша ги галеше и вдъхваше аромата им — те миришеха по-вкусно от всякаква храна.

На трийсет и първи декември сутринта трябваше да я откарат на „Пушкински площад“. Там беше срещата й с Ника, там щяха да вземат автобуса. Имаше чувството, че там ще бъдат и всичките й приятелки от стария двор — Оля, Надя, Альона.

На трийсети вечерта вдигна близо четирийсет градуса температура. Вера Ивановна повика лекар и се обади на Александра Георгиевна да я уведоми. Така че пътуването отпадна.

Маша лежа два дни с висока температура, от време на време отваряше очи и питаше:

— Колко е часът? Време е… Да не закъснеем?

— Утре, утре — все отговаряше Мотя, която почти не се отдели от нея.

В някакви моменти на просветление Маша виждаше и Мотя, и Сандрочка, и Вера Ивановна, дори дядо си Пьотър Степанович.

— Кога ще ида на лагер? — попита с ясен глас, когато болестта отмина.

— Ваканцията свърши, Машенка, какъв ти лагер сега? — рече Мотя.

Мъката й беше безгранична.

Вечерта дойде Сандрочка, дълго я утешава, обещаваше й да я вземе през лятото във вилата в Загорянка.

А през нощта тя отново сънува онзи сън. Отвори се вратата и от коридора някой много ужасен започна бавно да се приближава. Тя понечи да извика — и не можа. Рязко скочи от леглото, в странно състояние между сън и будуване премести стола до перваза, качи се и дръпна райбера с незнайно откъде изпълнила я сила. Първият прозорец се отвори. Вторият поддаде съвсем лесно и тя се приплъзна надолу от прозореца, без дори да усети леденото докосване на ламарината отвън.

Долнището на нощницата й се закачи за острия й ръб, позадържа я и тя меко се свлече на заснежената балюстрада над десетия етаж.

След един час Мотя приключи пиршеството си, излезе от килера и усети студен полъх. Мразовитият повей идваше от отворения прозорец на Машината стая. Тя влезе, видя отворения прозорец, ахна и се втурна да го затвори. Вятърът беше навял малка купчина сняг върху перваза. Чак след като затвори прозореца, Мотя видя, че Маша я няма в леглото. Краката й се подкосиха. Седна на пода. Погледна под леглото. Отиде до прозореца. Валеше гъст сняг. Не се виждаше нищо, освен бавните снежни парцали.

Мотя нахлузи на бос крак плъстените боти, наметна си шал и старото палто на господарката и се понесе към асансьора. Слезе, прекоси тичешком голямото фоайе, застлано с червен килим, шмугна се навън през тежката врата и притича зад ъгъла на къщата. Снегът беше равен, рехав, празнично блестеше.

„Да не е затрупана вече?“ — помисли си Мотя и мина под прозорците, размятвайки снега с ботите. Момичето го нямаше. Тогава се качи и събуди господарите.

Свалиха Маша от балюстрадата след час и половина. Тя беше в безсъзнание, но без драскотина. Пьотър Степанович изпрати до колата увитото в одеяла дете и се върна в апартамента. Вера Ивановна прекара този час и половина, без да се помръдне от мястото си и без да каже нито дума. Когато откараха Маша, генералът отведе Вера Ивановна в кабинета си, сложи я да седне на студения кожен фотьойл, здраво я хвана за раменете и я разтърси:

— Казвай!

Вера Ивановна пусна неуместна усмивчица:

— Тя е нагласила всичко… Уби моята Танечка…

— Какво? — попита Пьотър Степанович и най-после се досети, че жена му е полудяла.

— Малката убийца… всичко е нагласила… тя…

Следващата кола откара Вера Ивановна. Генералът не изчака до сутринта, повика ги веднага. Същата нощ слезе още веднъж до фоайето, когато дойде линейката. Докато се прибираше нагоре с асансьора, се закле, че повече нито минута няма да живее под един покрив с жена си.

Сутринта се обади на Александра Георгиевна, съвсем кратко и безизразно съобщи за случилото се и я помоли да прибере Маша, когато я изпишат от болницата. На другия ден генералът замина на инспекционна проверка в Далечния изток.

Оттогава Маша само веднъж видя баба си Вера Ивановна, на погребението. Пьотър Степанович си удържа на думата — баба Вера изкара последните си осем години в привилегирована лечебница далеч от скъпоценните мебели, порцелани и кристали. Момичето не позна в сухата мъртва старица с оредяла сива коса красивата си буйнокоса баба Вера Ивановна с вишневия пеньоар, която влизаше в стаята на седемгодишното дете да шепне нощните си проклятия…

Една седмица след щастливо приключилото нещастие доктор Фелдман, грозноват евреин с провинциален вид, тикна Александра Георгиевна в килера под стълбата, пълен със стари кревати, бали скъсани чаршафи и кашони, настани я на кривокрака табуретка и седна на трикрак стол. Стара трикотажна риза с разтеглена яка и крив възел на вратовръзката се виждаха през отвора на бялата му престилка. Дори плешивината му имаше немарлив вид — на бабуни и космаци като проскубана кожа. Той вплете пред себе си чисто лекарски професионални ръце и подхвана:

— Александра Георгиевна, ако не бъркам… Тук просто няма къде да поговорим. Единственото място, където е възможно… Трябва да ви кажа съвсем сериозно. Искам да ме разберете: психическото здраве на внучката ви е изцяло във ваши ръце. Момичето е изживяло такава дълбока травма, че трудно може да се предвидят далечните й последици. Абсолютно сигурен съм, че много мои колеги биха настоявали да бъде настанена в болнично заведение и да се подложи на сериозно медикаментозно лечение. Може и да се наложи. Не се знае как ще се развие ситуацията. Но аз мисля, че има шанс тази история да се погребе… — той се смути от несполучливия израз. — Имам предвид, че психиката притежава огромни защитни механизми и е възможно те да се задействат. За щастие Маша не си дава пълна сметка за случилото се. Идеята за самоубийство не е изкристализирала в съзнанието й и тя не осъзнава самия факт, че е направила суициден опит. Случилото се с нея може да се разглежда по-скоро като… нали знаете, ако човек пипне горещо и си дръпва ръката. Надълго говорих с Маша. Тя неохотно общува, но ако се постигне контакт, говори искрено, чистосърдечно и знаете ли — прескочи края на полунаучното си слово, — тя е очарователно същество, умничка, ясна, с много чудесно нравствено чувство… прекрасно дете — лицето му просветля и той дори стана симпатичен.

„Прилича ми на някой познат“ — мярна се в ума на Сандра.

— Страданието осакатява едни хора, а други, знаете ли, някак ги извисява. Аз бих я спрял тази година от училище, знаете ли, за да изключим всякакви случайности: лош педагог, груби деца… По-добре да си остане вкъщи до догодина. И много-много щадяща обстановка. — Потръпна: — Никакви контакти с онази баба! Категорично! Тя й е внушила чувство за вина поради смъртта на родителите й, а такова нещо и възрастен човек невинаги може да понесе. Всичко това може да се потисне. Помъчете се да не й напомняте за този период, за родителите й също не трябва да й се напомня. Ето телефона ми, обаждайте се — той извади предварително приготвено листче. — Ще имам грижата, ще я наблюдавам — моля ви, моля ви…

Александра не очакваше, че така бързо ще й дадат Маша. Нещата й, за втори път през последната половин година пренесени от генералския шофьор, стояха още неподредени заедно с неизползвания куфар и ските. Александра веднага след разговора с лекаря отиде да й вземе багажа и същия ден я прибра на „Успенски переулок“.

Беше средата на януари, още стоеше елхата, масата беше празнично разпъната. Дойде и гостенка, бременната Лидия — голямата дъщеря на Александра. Храната беше обикновена, не празнична: картофена салата с цвекло, кюфтета и макарони и загорял сладкиш, който Ника набързо направи точно преди идването на Маша.

Но пък с препоръчаната от доктора любов всичко беше на висота: сърцето на Александра просто се късаше от молитвена благодарност, че Маша по чудо се беше спасила, че е здрава и е в нейния дом. Към никое от собствените си деца в този момент не чувстваше толкова пламенна обич, както към крехкото сивооко момиченце, което изобщо не приличаше на техния род.

Ника я притискаше, прегръщаше, забавляваше я по всевъзможни начини. Маша поседя малко на масата, после се премести в детското плетено кресълце, което няколко дни преди идването й беше донесъл отнякъде Иван Исаевич и два дни поправя счупената странична облегалка и тапицира седалката с парче червено сукно с ресни.

Омаломощената от бременността Лидия скоро си тръгна — тя сега живееше с мъжа си в стайчето на Иван Исаевич.

Макар цялото семейство да бе очаквало Машиното пристигане, все пак идването й ги изненада и не бяха й приготвили легло. Ника отиде да спи при майка си, та сложиха Маша на Никиното малко креватче, което вече й беше малко. Маша беше почти заспала, но в леглото се разсъни. Тя лежеше с отворени очи и си мислеше как догодина ще отиде с Ника на зимен лагер.

Александра изми и прибра съдовете, отиде при детето и седна до него.

— Дай си ръката — помоли Маша.

Александра я хвана за ръка и малката бързо заспа. Но когато Александра се опита внимателно да си измъкне ръката, Маша отвори очи:

— Дай ръка…

Така Александра остана да седи до сутринта до спящата си внучка. Иван Исаевич се опита да я замести на този мълчалив пост, но тя само поклати глава и с жест го отпрати да спи. Това беше първата от много такива нощи. Без нощен водач — бабината или Никината ръка — Маша не можеше да заспи, а заспеше ли, понякога се събуждаше с вик и тогава Сандра или Ника я взимаха при себе си и я успокояваха. Сякаш бяха две Маши: едната дневна, мила, спокойна, ведра, и една нощна — уплашена и изтормозена.

До Машиния креват сложиха сгъваемо легло. Обикновено на него лягаше Ника, тя по-добре от майка си умееше да бди над крехкия сън на детето, а събудеше ли се, веднага заспиваше пак. Ника поначало беше по-добра помощничка на майка си от по-голямата Вера, която следваше, обожаваше до умопомрачение всякакви видове обучение и освен в института ходеше на курсове ту по немски, ту по някаква незнайна естетика.

Ника караше тринайсет, беше дръпнала на височина и бе веща в разни женски умения, ятце пъпчици насред челото й свидетелстваше, че наближава времето, когато дарбите й ще намерят приложение.

Маша се премести на „Успенски переулок“ точно когато Ника беше охладняла към обичайното момичешко забавление — играта с кукли, та живата Маша веднага й замести всички Кати и Ляли, върху които така дълго бе упражнявала смътните си майчински инстинкти. Всички кукли с купищата рокли и палта, които неуморно им шиеше сръчната Александра, останаха за Маша, а Ника се почувства като глава на голямо семейство с дъщеря Маша и куп внучки кукли.

Подир много години, след като вече беше родила Катя, Ника признаваше на Александра, че явно е изчерпала с племенницата си целия първоначален майчински плам, защото никога не изпита към децата си такава трепетна любов, такова пълно приемане на друг човек в сърцето си, както беше през първите години на Маша в дома им. Особено първата година, когато бе живяла със състраданието си към Маша, бе държала нощем ръката й, бе й заплитала плитчиците сутрин, а след часовете излизаше с нея до „Страстной булевард“. В Машиния живот Ника заемаше огромно и трудноопределимо място — любима приятелка, по-голяма сестра, най-добрата и идеалната във всичко…

На другата година, когато Маша пак тръгна на училище, Ника я водеше, а Иван Исаевич я взимаше. След уроците или я прибираше вкъщи, или я водеше със себе си в театъра.

Александра скоро след преместването на Маша погреба прочутата си патронеса и напусна театъра. Сега ръководеше малко закрито ателие за правителствени дами. Мястото беше връзкарско, но Александра имаше някои покровители, останали от предишните години.

Крепдешиновите изрезки от едрогабаритните правителствени тоалети отиваха за дрехи на куклите, но и Ника, и Маша за цял живот намразиха розовото, небесносиньото, набраното и плисираното. И двете с израстването си взеха да носят мъжки ризи, а и дънки, щом започнаха да се появяват в страната.

Въпреки тъй неженствения в очите на Сандрочка стил на шестнайсет години Ника постигна шеметен успех. Телефонът звънеше денонощно и Иван Исаевич гледаше Сандрочка очаквателно: кога ще сложи край на бурния живот на дъщеря си.

Но и самата Александра сякаш се наслаждаваше на Никините успехи. В края на девети клас Ника подхвана увлекателен флирт с младежки поет, който бурно идваше на мода, и без да завърши последния срок, замина с него в Коктебел, за което съобщи постфактум с телеграма чак от Симферопол.

Маша от дванайсетгодишна стана нейно доверено лице и изслушваше с таен ужас и възхищение изповедите й. Ника с две ръце гребеше удоволствията, големи и малки, а горчивите зрънца и дребните камъчета изплюваше с лекота, без да им обръща особено внимание. Изплю впрочем и училищното образование.

Сандра не гълчеше, не провеждаше безсмислени разисквания и помнейки собствените си младини, спешно я уреди в театрално-художествено училище, където от театралните си времена имаше нужните връзки. Ника малко поупражнява рисуването, взе изпитите с необходимите петици и с наслада захвърли училищната униформа. След една година вече беше почти омъжена.

Маша остана последно дете на застаряващи родители, около нея се завъртя сега целият живот на семейството. Нощните й страхове приключиха, но от ранното докосване до тъмната бездна на безумието й остана фин усет към мистиката, възприемчивост към света и художествено въображение — всичко онова, което създава поетичната нагласа. На четиринайсет години се увлече по Пастернак, обожаваше Ахматова и пишеше тайно стихове в тайна тетрадка.

Бележки

[1] Глухонемият герой от „Муму“ на Тургенев. — Б.пр.

[2] Корсун е Херсонес в Крим. — Б.пр.

[3] Ниска декоративна ограда с колонки (балюстри) и парапет (фр.). — Б.пр.