Людмила Улицка
Медея и нейните деца (7)

7

Валерий Бутонов беше от Расторгуево. Живееше с майка си Валентина Фьодоровна в ниска овехтяла частна къща, която всеки момент щеше да рухне. Не помнеше баща си. Като момче бе живял с увереността, че баща му е загинал на фронта. Майка му не твърдеше подобно нещо, но и не опровергаваше легендата. Кратковременният й мъж още преди войната беше подписал договор за някаква работа на Север, прати оттам едно незначително писмо и завинаги изчезна в далечините на Заполярието.

Цялото си дълго детство Валерий прекара като повечето си връстници в катерене по халтави огради или забиване на трофейно ножче, най-голямата скъпоценност в живота му, в утъпканата крайградска пръст. В тази игра нямаше равен, печелеше всички царства и държави, разигравани зад автогарата, лесно и весело като Александър Македонски.

Съседските деца се убедиха в пълното му превъзходство и престанаха да играят с него, така че той прекарваше безкрайни часове в двора на къщата, като забиваше ножчето в бледия чвор от срязания долен клон на грамадното крушово дърво и отстъпваше все по-далече от целта. През тези дълги часове усъвършенства механиката на хвърлянето, владееше я и с китката, и с окото си, но главната му наслада се съдържаше в огнения миг на прицелването на ръката с ножчето в желаната точка, който завършваше с трептенето на дръжката над сърцевината на целта.

Понякога взимаше друг нож, кухненски, и избираше друга цел, и ножът с пукот или стон, или тънко свистене се забиваше в нея. Старата майчина къща, бездруго съборетина, беше цялата в белези от момчешките му упражнения. Но съвършенството му се видя скучно и той заряза това занимание.

Откри нови възможности, когато се премести от основното училище в новото средно, в което имаше безброй чудеса: писоари, фаянсови мивки, препарирана сова, картина с гол човек без кожа, прекрасни стъкленици, железни уреди с лампички. Но в най-любимо и най-привлекателно място се превърна добре оборудваният за времето си спортен салон. Гредата, успоредката и коженият „кон“ му станаха любими предмети от пети клас нататък.

У него се откри антична телесна дарба, рядка колкото и музикалната, поетичната или шахматната. Но тогава той не знаеше, че талантът му е по-малоценен от интелектуалните, и се наслаждаваше на успехите си, все по-забележими с всеки изминал месец.

Учителката по физкултура го прати в Централния спортен клуб и по Нова година той вече участваше в първите състезания през живота си. Треньорите се изумяваха от феноменалната му ловкост, вродената пестеливост на движенията и овладяност — той веднага постигаше резултати, които обикновено се гонят с години.

Нямаше дванайсет години, когато за първи път го взеха в лагер-школа. Тогава не закараха малките спортисти извън Москва, а просто ги настаниха във военния хотел на площад „Комуна“ в четириместни стаи с червен килим, гарафа и телефон на бюро от скъпо дърво — тежко великолепие на сталинския стил с военен уклон.

Беше по време на учебната година и затова сутрин спортистите отиваха по училищата си, после се прибираха и обядваха в местния военен стол с купони по трийсет рубли. В дясното крило на ниската сграда с център Червено-знаменната зала се помещаваше спортният комплекс. Там прекарваше най-прекрасните часове на щастливото си детство бъдещият елит на съветския спорт.

Влизаше се само с пропуски и всичко това заедно: купоните за храна, силната калорична храна с шоколад, кондензирано мляко и сладки, пропускът във вид на книжка със снимка и особено раздадените безплатно сини вълнени анцузи с бяла ивичка по врата — вдъхваше на младия Бутонов уважение към собственото му тяло, заслужило всички тези неземни благини.

В учението беше слаб, винаги имаше по някоя непоправена двойка, която укриваше обикновено в края на срока от страх да не го спрат от тренировки. Тъй като беше спортната гордост на училището, преподавателите с лека гримаса му пишеха много пресилени тройки без особени пререкания.

На четиринайсет години той беше младеж с прекрасно телосложение и правилни черти на лицето, късо подстриган според спортната мода, дисциплиниран и честолюбив. Членуваше в младежкия национален отбор, тренираше по програмата за майстори на спорта и смяташе да спечели първо място на предстоящите общосъюзни съревнования.

Треньорът Николай Василиевич, умна и опитна спортна хиена, възлагаше на него големи надежди и му предричаше голяма спортна биография. Той му отделяше много време и сърдечното му обръщение „синко“ звучеше изключително съдържателно и важно за момчето. Валера търсеше прилики с кумира си, радваше се, че косите им са с еднакъв цвят, очите им си приличат, сиво-сини, той присвиваше око като Николай Василиевич, подражаваше на пружиниращата му разлюляна походка, купи си бели носни кърпи като на треньора.

Но не спечели първо място на общосъюзните съревнования, макар че беше сигурен в силите си. Представи се прекрасно, беше като летящ нож и знаеше, че е улучил целта. Ала не знаеше други важни неща, до болка познати на треньора му: тайните механизми на успеха, височайшите протекции, съдийските измами, безочието и продажността на спорта.

Двете десети, които го оставиха на второ място, бяха жестока несправедливост за него, така че остави в съблекалнята безплатната клубна екипировка и се прибра в Расторгуево с училищния панталон на голо.

Може би Николай Василиевич щеше да успее да го върне, замазвайки загубата с нищо незначещи думи, със засукани и полуправдиви обяснения за случилото се, но за нещастие един от по-големите съотборници — Бутонов беше най-малкият в отбора — му разкри тайната страна на несправедливия удар. Това беше заговор и самият му треньор беше замесен. Треньор на спечелилия първенството беше зетят на шефа на федерацията и съдийската комисия беше отсъдила пристрастно — не че беше купена, но бе с вързани ръце.

И Валерий изведнъж прозря защо преди състезанието Николай Василиевич, който винаги го нахъсваше за победа, уж случайно каза:

— Добре де, Валера, да не ти пука, за твоята възраст и второ място ще е добре. Много добре…

Треньорът няколко пъти идва в Расторгуево. Първия път Валерий се качи на тавана и се скри там като малко дете. Втория път се появи, говори през зъби и гледаше встрани. Третия път Николай Василиевич говори с Валентина Фьодоровна, но тя разпери ръце:

— Бе нямам нищо напротив, кво толкоз, ама Валерка сам…

И на нея й харесваха безплатните олимпийски екипи, а и второто място не й се струваше лош резултат.

Но Валера остана непреклонен. Николай Василиевич се тревожеше, че момчето ще избере „Трудови резерви“ или „Спартак“, и всичките му тригодишни усилия ще отидат в чужди ръце. Но не стана така. Чудовищното тайно самолюбие на Бутонов, разраснало се в сянката на расторгуевското крушово дърво, го тласкаше сега по друг път, по-сигурен, където нямаше да има оскърбителни възможности за провал, долни гнусни въртели и предателства.

Започна лятната ваканция, той не отиде на лагер-школа, по цели дни лежеше под крушата и непрестанно обмисляше как така се случи това, което се случи, и след една седмица получи озарение: не бива да се оставяш да зависиш от други хора или ситуации. Ако беше под смокиново дърво, откровението му можеше да е с по-възвишени измерения, но от руската круша не може да се очаква нещо повече.

След две седмици го приеха в цирково училище.

Това беше истинско чудо! Всеки ден отиваше там и изпитваше възторга на петгодишно дете, за първи път заведено на цирк. Учебният манеж беше съвсем истински, по същия начин миришеше на стърготини, животни, талк. Топки, разноцветни бухалки и стройни момичета хвърчаха във волния въздух. Особен, единствен по рода си свят — ето какво чувстваше Бутонов с всяка клетка на тялото си.

За съревнование повече и дума не можеше да става, тук всеки беше това, което представляваше професията му: въздушният акробат не можеше да е зле подготвен, защото рискуваше живота си. Никакво телефонно обаждане не би могло да спре мечока, когато с неподвижна, абсолютно лишена от мимика муцуна се изправяше и тръгваше да смаже дресьора си. Никаква роднинска връзка с началник, никаква подкрепа свише не би ти помогнала да направиш обратно салто.

„Това не е спорт — размишляваше опитният Бутонов, — в спорта има продажност, тук не е така.“

Не бе успял да го формулира докрай, но съвсем ясно разбираше, че на върха на умението, в пространството на абсолютното овладяване на професията има мъничка зона на независимост. Там горе на Олимп се намираха цирковите звезди, които свободно прекосяваха границите на държавите, облечени в невъобразимо красиви дрехи, богати и независими.

В нещо съществено момчето беше право, макар че в много отношения и циркът беше като всяко друго съветско учреждение — склад, баня или академия. Имаше партийно бюро, профкомитет, официално подчинение на висшестоящи организации и неофициално — на всяко телефонно позвъняване от мистичното „горе“. Завистта, интригата, страхът бяха мощните лостове на цирковия живот, но тепърва му предстоеше да разбере това. А засега живееше полумонашеския живот, на който го беше научил спортът. Не бе произнесъл никакви формални обети, но живееше аскетично, само дето молитвите бяха заместени от сутрешни загрявки и вечерно обучение, постенето се изразяваше в диета, а монашеството — в пълно дисциплинарно подчинение на учителя. На мастера, както казваха тук. Колкото до целомъдрието, което изобщо не се ценеше само по себе си, животът на истинския спортист протичаше така, че ужасното физическо натоварване и жестокият режим ограничаваха до крайност фриволното безгрижно и празнично настроение, при което младежите и девойките обединяват усилията си, за да се насладят на съвместни удоволствия.

Цирковото училище и досега си спомня за Бутонов. Той попиваше всички циркови умения с лекота — акробатика, жонглиране, еквилибристика, и всяко от тези умения го привличаше. В гимнастиката Бутонов нямаше равни.

Още от първите месеци на обучението го канеха за участие в готовите циркови номера. Той отказваше, защото беше съвсем наясно с какво точно иска да се занимава — въздушна акробатика. Да работи въздух… Негов учител вместо изложилия се Николай Василиевич стана възрастен циркаджия със смесена кръв на циркови династии, с външност на амбулантен търговец, но с италианско име Антонио Муцетони. Във всекидневието наричан просто Антон Иванович.

Муцетони старши бе роден във фургон триоска върху брезента на избеляло синьо-червено шапито на път от Галиция към Одеса, син на ездачка и акробат. Безброй дълбоки надлъжни и напречни бръчки набраздяваха лицето му с интересни шарки като многобройните истории, които разказваше за себе си.

В тях истината толкова отдавна се бе смесила с измислиците, че и той самият вече беше забравил къде послъгва. Открил изключителния талант на новия си ученик, той вече размишляваше как да го вкара след време в трупата на въздушните акробати, в която от трапец на трапец прелитаха синът му, племенникът и дванайсетгодишната му внучка Нина.

В края на втората година от обучението Бутонов много напредна в знанията, уменията и красотата. Той все повече се доближаваше до събирателния образ на строителя на комунизма, известен от червено-белите плакати, нарисуван със семпли прави хоризонтални и вертикални линии и с дълбока напречна трапчинка на брадичката. Малко недоизпипана оставаше патешката форма при върха на носа, но пък имаше широки плещи, неславянска издълженост на краката и незнайно откъде изваяло се благородство на ръцете… плюс небивал имунитет към женския пол.

А цирковите момичета, както по-рано ученичките, направо му се лепяха. Тук всичко беше толкова разголено, толкова близо — обезкосмените подмишници и сгъвки на слабините, мускулестите задници, малките корави гърди… Връстничките му, младите циркаджийки, се наслаждаваха на плодовете на сексуалната революция и артистичната свобода, разцъфнала в задните дворове на социализма, в оазиса на „Пета улица“ на Ямско поле, а той гледаше девойките с отвращение и подигравка, сякаш в родното му Расторгуево го чакаше на продъненото канапе лично Бриджит Бардо.

Валентина Фьодоровна не можеше да се нарадва на сина си: не пие, не пуши, не води гостенки, взима прилична стипендия и се грижи за нея. Говореше с гордост за него пред съседките: „Твоят Славик е вагабонтин, а от моя Валерка през живота си не съм чула лоша дума…“

В края на втори курс стана личен ученик на мастера, имаше своите привилегии и не се подчиняваше на общия правилник, участваше в цирков номер. Антон Иванович го въведе в програмата на сина си. Джовани — Ваня — нямаше дарбата на баща си, но беше обучен от него, от малък летеше под купола на цирка, въртеше салта, ала истинската му страст бяха автомобилите. Той беше един от първите циркови артисти, който внесе в Русия западна кола, червен фолксваген, остарял модел в Германия, но с три десетилетия изпреварил бавно протичащия отечествен прогрес.

Грижовно постлал старо одеяло под скъпоценния си гръб, той с часове лежеше под колата, а злобната кучка Лялка, жена му, се гавреше:

— Ако мен ме яхаше толкова, колкото автомобилът яха него, цена нямаше да има…

Муцетони младши беше в трудни отношения с баща си. Макар синът да беше прехвърлил трийсетте и в очите на Бутонов вече да не беше млад, а и според цирковите канони вече да клонеше към пенсия като акробат, той се страхуваше от баща си като дете. Много години бяха работили заедно — Антон Иванович беше абсолютен ветеран в цирковото дълголетие под купола. На младини Антон Иванович пръв усвоявал най-рисковите изпълнения, през двайсетте години единствен правел тройно салто с пирует, чак след осем години се появил още един гимнастик, Н. Н., който повторил номера му. За сина си Антон Иванович говореше със спотаен гняв:

— Ваня е постигнал съвършенство в едно — в падането…

Тази част от професията наистина беше изключително важна: те работеха високо под купола и макар двойно подсигурени — с прикрепени на коланите въжета и предпазна мрежа, всякак можеха да се пребият. Муцетони младши беше всепризнат виртуоз в падането, Муцетони старши беше пионер по природа и се беше уморил безнадеждно да очаква от сина си нещо, което му липсваше.

Но през въпросната година всички артисти се подготвяха за голям цирков фестивал в Прага и Антон Иванович подхвана сина си, все едно му опря нож в гърлото: да възстановят онзи номер, с който преди войната Муцетони старши се беше прочул в цялата страна.

Джовани с нежелание се подчини на баща си — старият все пак успя да го накара да работи всеотдайно. Валерий, който винаги присъстваше на тренировките, усещаше как направо мускулите му тръпнат — толкова му се искаше да се пробва в този дълъг и труден полет, — но Антон Иванович не даваше дума да се издума. Държеше го в двойка с племенника си Анатолий, те синхронно и точно изпълняваха насрещни полети, но с това не можеха да смаят никого, всички въздушни акробати започват със същия номер.

Репетициите продължиха половин година и накрая настъпи денят, в който потеглиха за Централната дирекция в Измайлово, за да представят програмата пред художествен съвет. Решаваше се пътуване до Прага — за Бутонов първо излизане в странство.

В дирекцията цареше пълна суматоха, сбирка на циркови звезди и цирково началство. Всички бяха изнервени. Наближаваше часът за представяне на номера, Антон Иванович се покатери горе да затегне крепежния механизъм, който частично се намираше извън купола, и подробно запреглежда всеки болт и всяка гайка, всяко въже. Инспектор на манежа беше старият му конкурент Дутов и макар да бе на такава длъжност, че отговаряше със свободата си за техниката на безопасността, Антон Иванович беше на нокти.

Ваня имаше отделна гримьорна, Толя с Валерий — друга, в трета бяха дамите — две млади гимнастички и дванайсетгодишната Нина, дъщерята на Ваня, със сигурност бъдеща прима.

Артистите вече си обличаха малиновите трика със златни звезди, когато Валерий чу откъм коридора караница: някакъв вход бил запречен от колата на Ваня, фургонът не можел да мине. Ваня отговори нещо с настоятелен глас. Анатолий отиде до вратата, заслуша се…

— Какво се заяждат с него? Добре е паркирал…

Валерий, който не се месеше в чужди спорове, не прояви никакъв интерес. След няколко минути на вратата им се почука и надникна Нина:

— Валер, Тома те вика.

Тома, млада акробатка, отдавна му се умилкваше. Това едновременно ласкаеше и дразнеше Бутонов. Той отиде в гримьорната им.

— Какво ще кажеш за грима ми, Валер? — врътна тя към него като към слънчице кръглото си личице.

Гримът й беше най-обикновен и обичаен — жълтеникаворозова основа с две нежни малинови крилца руж и тъмносини клепачи с изтеглени към слепоочията линии на очите.

— Нормално, Тома. Модел кобра очиларка.

— Стига де, Валер — кокетно поклати лакираната си фризура Тома, — много си гаден…

Валерий се обърна и тръгна към коридора. От вратата на Ванината гримьорна излезе прошарен мъж с гащеризон и риза на шотландско каре. Бутонов забеляза именно ризата, затова после се сети за тази среща в коридора. След десет минути започваха.

Всичко вървеше точно, изпипано до секундата: угасване на светлината, скок, светлина, тласък, трапец, барабани, пауза, музика, угасване на светлината… Партитурата беше овладяна до синхрон във вдишването-издишването и всичко вървеше прекрасно.

Джовани си пазеше силите, стоеше разперен под купола като бог, хванат от светлинния лъч, докато младите пърхаха. Работеха точно, изрядно, но в изпълнението нямаше нищо изключително. Джовани изпълняваше коронния номер, тройно салто с пирует. Не всички членове на художествения съвет го бяха виждали, той се изпълняваше много рядко.

Старият Муцетони беше голям спец в режисурата и беше направил всичко ефектно: подвижна плаваща светлина, музикален съпровод, после в миг всичко спира, осветление само към Джовани, арената тъне в мрак, музиката секва точно в максимума на звученето си.

Джовани целият блести, главата му е в позлата, на краката си носи специални калцуни, опитен художник му е измислил тези кончови, за да прикрие кривината на краката му. Тих барабан. Джовани отмята златна глава — демон, същински демон… мигновено опипване на колана — проверка на карабинката…

Бутонов нищо не забеляза, а на Антон Иванович насмалко да му спре сърцето — прекалено дълго проверява, нещо не е наред… Но засега всичко е точно, без закъснение. Барабанът млъква. Раз-два-три, секунда закъснение… трапецът се връща назад… оттласкване, скок… Джовани още е в полет и никой нищо не усеща, но Антон Иванович вече вижда, че не е завършил салтото, че няма да успее с последното обръщане… да!

Толя навреме му праща трапеца, но на Ваня не му стигат двайсетина сантиметра, за да го хване, полита подир трапеца, за да го хване, опитва се да го настигне — такова нещо никога не може да се случи — и излита от отработената геометрия, лети надолу към самия край на мрежата, където е опасно да се пада, там опънът е най-силен, ще го изхвърли… Точно в края, да…

Мрежата пружинира, подхвърля го — но не навън, а навътре. Наистина умее да пада… Провал, разбира се, провал… но не се преби.

Но се преби. Свалиха мрежата. Пръв се метна Антон Иванович, опипа карабинката — лостчето не стоеше затегнато. Тихо изруга. Ваня беше жив, но в безсъзнание. Тежка травма — череп, гръбнак? Сложиха го върху дъска. Линейката долетя след седем минути. Откараха го в най-добрата болница, в „Бурденко“. Антон Иванович отиде със сина си.

Бутонов видя мастера си чак след две седмици. Знаеше се, че Ваня е жив, но парализиран. Лекарите правели всичко възможно, но не обещавали да го възстановят.

Антон Иванович така беше отслабнал, че приличаше на италианска хрътка. Черни мисли не му даваха мира: не намираше обяснение как може Ваня да е забелязал разхлабената карабинка чак преди самия скок. За себе си знаеше, че такова нещо не би могло да го обърка, той щеше да успее да си овладее нервите. Пък и му се беше случвало нещо подобно — свали колана, откопча се от предпазното въже и изпълни номера… А Ваня изгуби самоконтрол и се „разпадна“… И друго странно нещо — точно преди изпълнението го повикаха да си премести колата, макар че беше паркирана добре, Антон Иванович после отиде да провери — фургонът спокойно можеше да мине…

Когато изказа неясните си съмнения пред Бутонов, онзи измънка:

— При Ваня имаше и един друг, не само работникът от двора…

Антон Иванович го хвана за ръкава:

— Казвай…

— Когато отиде да премести колата, в гримьорната му влезе Дутов. Тоест аз от коридора го видях да излиза, беше с карирана риза…

По това време Валерий знаеше, че именно Дутов е инспектор на манежа.

— Ей, да му се… какъв съм и аз стар глупак — затули изпитото си лице Антон Иванович. — Виж какво било… Точно така…

Бутонов навести Ваня в болницата. Онзи беше в гипс като в саркофаг от брадичката до опашната кост. Косата му беше оредяла, дълбоки плешивини бяха оголили челото му от двете страни. Мигна: „Здрасти.“ Почти не проговори. Валерий сто пъти съжали, че беше отишъл, поседя десетина минути на бялото столче за посетители, опита се нещо да разкаже — „хън-мън“ — и млъкна. Не беше подозирал колко крехко създание е човекът, та се ужаси.

Беше мрачна влажна есен. Крушовото дърво в Расторгуево се извисяваше с окапали листа черно като обгоряло и Бутонов не можеше да полежи под него и да види дали няма да му се яви ново откровение.

До завършване на цирковото училище му оставаше година и половина. Прага, на която бе възлагал големи надежди, отфуча. Отфуча и училището. Замъглените очи на Ваня не му излизаха от ума. Ето го само допреди минута Джовани Муцетони, прочут артист, какъвто искаше да е и Бутонов — независим, богат, с право да пътува в чужбина, с най-красивата кола, която Бутонов беше виждал някога — вече отдавна не червеният фолксваген костенурка, а нов бял фиат. И всичко рухна за секунди. Значи няма никаква независимост, всичко е измама. И парализа до края на живота…

Бутонов изобщо не се яви на последната, зимната сесия. В училището, освен специалните се учеха и обикновени училищни предмети и без изпит по тези презрени науки не се даваше диплома. Бутонов не стъпи повече в училището. Половин година лежа на канапето в очакване да го вземат в казармата. През февруари навърши осемнайсет и в началото на пролетта го обръснаха нула номер. Предложиха му да кара войниклъка първо в ЦСКА благодарение на първия му разряд по гимнастика, но за огромно изумление на военната комисия той отказа. Всичко му беше безразлично, ала не му се връщаше към спорта. Стана обикновен войник…

Но не можа да стане обикновен: нямаше как да избяга от таланта си, той го избутваше на някаква специална писта, а и късметът му винаги работеше. Бутонов стреляше най-добре от всички с автомат, карабина, а и с пистолет, ако му паднеше такова оръжие. Дори сибирски момчета, които ловуват от деца, нямаха неговото точно око и ръка.

На учебния преглед го забеляза полковникът, голям любител на спортната стрелба. След по-малко от година той вече беше все пак в отбора на ЦСКА, но по спортна стрелба. И пак започнаха тренировки, лагери, разряди. Службата мина по най-приятния начин — поне втората й половина.

Той се върна в Расторгуево, наддал седем кила и три сантиметра по-висок, беше напуснал казармата почти на деня, без забавяне. И най-важното: вече знаеше съвсем точно какво трябва да направи. Набързо и без усилия взе като частен ученик диплома за завършено средно образование и същото лято влезе в Института по физкултура. Надхитри всички — записа спортна медицина.

Запомнената от първи клас картина екарше — човек без кожа и с оголени мускули — сега беше в центъра на вниманието му. Впусна се в изучаване на анатомията, ужаса на всички първокурсници, с увлечение и дълбоко уважение. Нямаше много услужлива памет и забравяше безследно и завинаги прочетените книги, но по този най-скучен за всички предмет попиваше и запомняше всичко.

Бутонов имаше още една особеност, която заедно с вродената телесна дарба го правеше такъв, какъвто е — способността да учи. И предалият го треньор Николай Василиевич, и клетият Муцетони ценяха у него тази способност с радост да се подчинява, да вниква във възприемането и да усвоява преподаваното сякаш извътре.

Третия и последен свой учител Бутонов срещна в института, когато беше трети курс. Той беше дребен неугледен човек от КВЖД^[1] с маскировъчно презиме Иванов и с мъгляво минало. Бил роден в Шанхай според собствените му думи, знаел перфектно китайски, години живял в Индия, посещавал Тибет и представлявал в руската полу-Европа тайнствената Азия. Владееше източни бойни изкуства, които тогава идваха на мода, и преподаваше китайски масаж.

Псевдо-Иванов се възхищаваше от невероятната чувствителност на Бутонов към телесното: имаше много независимост и ум в пръстите му, той мигновено усещаше къде е станало разместване на прешлени, къде има шип, къде е просто мускулна контрактура, и ръцете му учеха сложната наука за точковия масаж самостоятелно, без главата му да участва.

Ако имаше достатъчно богат речник и определена хуманитарна култура, Бутонов би могъл да разкаже за бодростта на гърба, за радостта на краката, за ума на пръстите, а също и за лениви рамене, непредразположени към усилие бедра или сънливи ръце, и всички тези състояния в живота на тялото той умееше да разпознава у легналия на масажната маса пред него.

Псевдо-Иванов го покани на гости в полупразното си едностайно жилище, украсено с тибетски икони. Познавач на Изтока, той искаше да заинтригува необикновения си ученик с благородната йога, мъдрата Бхагават Гига, изисканата китайска техника пакуа. Но Бутонов се оказа абсолютно неподатлив към областта на духовното.

— Всичко това е много умствено — и леко мръдна бицепса на дясната си ръка.

Учителят се разочарова. Но пък практическата йога и точковия масаж Бутонов усвои много бързо и във всичките им нюанси.

Самият Иванов по онова време имаше огромен успех не само като велик масажист, чиито услуги ползваха разни редки знаменитости: световен шампион по вдигане на тежести, гениална балерина, скандален писател. Той участваше в разни сбирки, организирани по домовете — изисканите развлечения в онези години — и провеждаше специални тренировки по йога.

Привлече към дейността си и Бутонов — поне към онази й част, която личеше на повърхността. С другата, осведомителната част, Бутонов нямаше нищо общо и чак след много години му хрумна какви невидими пагони носеше учителят.

Иванов го произведе свой помощник. Той обучаваше курсистите си, желаещи духовно освобождение, на мокша^[2] йога, а Бутонов се гънеше на килимчето да ги научи на поза лотос, лъв, змия и прочие нечовешки конфигурации.

Една от групите се събираше в просторния апартамент на виден академик, у дъщерята на академика. Участниците в сбирката до един бяха като втестени и Бутонов трябваше да ги научи на онова самочувствие на тялото, в което той самият толкова беше преуспял. Те бяха научни сътрудници — физико-химико-математици — и Бутонов изпитваше към тях абсолютно необяснимо чувство на леко презрение. Сред тях имаше една висока пълна девойка Оля, математичка, с тежки крака и грубовато лице, което от изходно нежнорозово ставаше застрашително червено по време на упражненията.

Два месеца след запознанството си те, предизвиквайки неодобрителното изумление на приятели и от двете страни, се ожениха. Стопанката на апартамента при вестта за набелязания брачен съюз цъкна с език:

— И какво ще прави горката Олечка с този разкошен звяр?

Но Оля не правеше с него нищо особено. Студен човек на разума вероятно във връзка с професията си, тя по това време вече беше защитила дисертация по топология, съкровен дял от математиката, и прецизната умствена дейност, която се извършваше в едрата й глава под прикритието на буйната неумита коса, представляваше смисълът на живота й.

Бутонов не изпитваше особена почит към кривулиците като птичи следи върху пясък, с които бяха изписани листата по писалището на жена му, той само хъмкаше, поглеждайки малките знаци и тук-там човешки думи отляво на листа: „оттук следва, както личи от гореказаното… да разгледаме определението…“.

Тя беше разбрана по характер, малко вяла. Валерий се чудеше на нейната тромавост и битова леност — мързеше я да направи дори няколко йога упражнения, които да я спасят от запека.

Валентина Фьодоровна не одобри снахата: първо, защото беше четири години по-голяма от Валерий, и второ, задето не беше никаква домакиня. Но Оля само се усмихваше равнодушно и дори за яд на Валентина Фьодоровна просто не забелязваше неодобрението й.

Съпружеските им радости бяха повече от умерени. Бутонов, от дете устремен към мускулните наслади, някак не беше обърнал внимание на една малка група мускули, която отговаряше за специфичните удоволствия. Естествено: за постижения в тази област не се вдигаше разряд, не включваха в национален отбор — и неговите инстинкти се изместваха на втори план от юношеското тщеславие.

И поради още една причина беше учудващо сдържан спрямо жените: те се влюбваха в него още от минутата, когато му бяха обули първите панталонки, облакът на изтощителната им влюбеност го преследваше, а в по-зряла възраст той започна да усеща постоянния интерес към себе си като посегателство към тялото му и всеотдайно защитаваше най-скъпоценната си собственост, а ценността на тялото му още повече се подчертаваше от удивителната достъпност на жадните женски тела и многобройните предложения.

Първите му сексуални опити бяха доста несполучливи и незначителни: трийсетгодишната съседка, сервитьорка от стола на спортния клуб, съученичка плувкиня със смито лице — и всички те с голямо усърдие, копнеж, стремеж да продължат отношенията…

За самия Бутонов удоволствието от тези срещи съвсем малко надвишаваше приятен еротичен сън с щастлив край на ръба между съня и пробуждането, когато образът на феята не е отлетял окончателно от трясъка на врати по коридора и звука на пусната вода в тоалетната оттатък стената.

Всичко беше спокойно и подредено в живота му. Ожениха се три месеца след Олгината защита на дисертацията, след още три месеца тя забременя и три месеца преди да навърши трийсет години, роди дъщеря.

Докато тя износваше, раждаше и кърмеше с голямата си и маломощна откъм млекодайност гръд мъничкото момиченце, родено от двама толкова едри родители, Бутонов завърши института и се продаде на тенисистите.

Той бдеше над здравето на най-здравите хора на планетата, лекуваше травмите им, намачкваше им мускулите. През свободното си време правеше същото, но частно. Печелеше добри пари, беше независим. Пациентите си получи от учителя и всички врати се отваряха за него: от театралния ресторант до билетната каса на ЦК.

След една година големият тенис го отведе в чужбина — отначало в Прага — все пак се добра до нея! — а после и в Лондон. За повече не можеше и да мечтае.

Бутонов печелеше честно високите си хонорари и ги заслужаваше. Той поддържаше телата на подопечните си тенисисти, балерини и артисти в безупречна форма, но освен това се занимаваше и с тежка посттравматична рехабилитация. Славолюбието му намери най-сетне достойна обосновка. За него се говореше, че прави чудеса. Легендата за ръцете му се разрастваше, но самият той знаеше прекрасно цената й и както някога в спорта, работеше на границата на възможностите си и постепенно изместваше тази граница.

За най-добро свое постижение смяташе Ваня Муцетони, за когото се грижеше още откакто Иванов му показа първите похвати и подходи към гръбнака. Бутонов многократно води Иванов при Муцетони. Веднъж Иванов изпрати един велик китаец, който му приложи изгаряне на гърба с ароматни билкови свещи.

Но основното вършеше Бутонов — в продължение на шест години два пъти седмично, почти без да пропусне посещение, той баеше над скования гръб и Ваня се изправи на крака, можеше да се разхожда из къщи, подпрян на специална „проходилка“, и бавно, много бавно се възстановяваше.

Антон Иванович, още по-сбръчкан в лицето, боготвореше Бутонов. Внучката му Нина, влюбена от дванайсетгодишна във Валерий, преценяваше мъжете само по едно — доколко един или друг ухажор прилича на Бутонов. Злобната Лялка Муцетони, която от десет години бе възнамерявала да се разведе с Ваня, след случилото се нещастие се промени и сякаш стана нов човек — благородно сдържана и бодра. Тя плетеше пуловери за клиентелата си, издържаше семейството и никога не се оплакваше. За рождените дни на Бутонов обикновено му подаряваше по някой вълнен шедьовър.

В средата на октомври Бутонов отиде у тях мрачен, в лошо настроение, изкара час и половиновата си рехабилитация и понечи да си тръгне без обичайното пиене на кафе или чай. Ляля го задържа, донесе чай, заразпитва го.

Бутонов се оплака, че на другия ден трябва да пътува за този, дето духа, до никому ненужния Кишинев за показно представяне на група спортисти.

Лялка изведнъж се зарадва:

— Иди, иди, там сега е чудно хубаво, за да не ти е тъпо, ще ти възложа поръчка — занеси подарък на една моя приятелка — потърси в гардероба и измъкна бял мохерен пуловер. — Живеят в предградието — прочутата конна трупа на Човдар Сисоев. Не си ли ги чувал? Старият е страховит циганин, а Розка е ездачка — Лялка опакова пуловера и написа адреса.

Бутонов без особено желание взе пратката.

 

 

… Първата му сутрин в Кишинев беше свободна, той преспа в хотела, рано сутринта излезе из непознатия град и тръгна в нужната посока към градския пазар. Градът беше невзрачен, лишен дори от намек за представителна архитектура поне в тази част, която се провиждаше в сутрешната мъгла, топяща се пред очите му. Но въздухът беше хубав, южен, с мирис на сладки плодове, гниещи по земята. Мирисът се носеше някъде отдалеч, защото по новоизградените улици нямаше никакви дървета. Само червени и пурпурни астри, пълни с цвят за сметка на аромата, растяха по правоъгълните лехи, обградени с бетонени бордюри. Беше топло и атмосферата беше курортна.

Валерий стигна до пазара. Каруци и талиги, коне и волове бяха запълнили малкия площад, дребни на ръст селяни с калпаци и провиснали мустаци влачеха кошници и щайги, а жените редяха по сергиите пирамиди от домати, грозде и круши.

„Трябва да купя за вкъщи“ — мимоходом си каза Валерий и видя право пред себе си смачканата задница на автобус с нужния му номер. Автобусът беше празен. Той се качи, след няколко минути и шофьорът се качи в кабината и без дума да каже, потегли.

Пътят дълго въртя из предградието, което все повече се разхубавяваше, покрай варосани къщи и малки лозя. Спирките бяха начесто, на едно място автобусът се напълни с деца, после всички слязоха при училището. Най-накрая след около час стигнаха до последната спирка в странно междинно място — нито градско, нито крайградско.

Валерий още не знаеше колко важен ден в живота му е започнал от днес сутринта, но кой знае защо; запомни всички подробности. Две малки заводчета бяха построени от двете страни на пътя и взаимно си димяха в лицата — в разрез с физическия закон, според който вятърът би трябвало да отнася в една и съща посока сивите им пушеци.

Наблюдателният Бутонов сви рамене. Край пътя се нижеха оранжерии и това също беше странно: за какъв дявол са им парници тук, щом в края на октомври е двайсет градуса и дори без стъкла всичко прекрасно си зрее…

По-нататък край пътя имаше стопански постройки и обори. Натам се запъти Бутонов. Отдалече видя как се отвориха вратите на конюшнята, пролуката се изпълни с кадифена чернота и оттам, оголил бели зъби, излезе висок черен жребец, на изненадания Бутонов той се стори огромен като коня на Медния ездач. Но нямаше никакъв Меден ездач, малко къдраво момче водеше жребеца за юздата, от по-близо се видя, че е млада жена с червена риза и мръсни бели дънки.

Бутонов първо обърна внимание на ботушите й, леки, с широка предница и груб форт, много правилни ботуши за езда, а после погледите им се срещнаха. Очите й бяха огледално черни, грубо удължени с черен туш, погледът й — внимателен и недоброжелателен. Всички спряха. Жребецът кратко изцвили, тя го потупа по врата с яркобяла ръка с къси червени нокти.

— Човдар ли търсиш? — попита го доста троснато. — Той е там — посочи към близката плевня, след това пъхна крак във високото стреме и скочи в седлото, Валерий усети полъха на някаква сладка и тревожна миризма, която нямаше нищо общо с парфюмерията.

— Не, Роза ми трябва — Бутонов вече разбираше, че тя е Роза. — Нося пратка от Ляля Муцетони — извади пакета от чантата и го вдигна.

Без да слезе от коня, тя взе пакета, замахна и го запрати през отворените порти в конюшнята, не се усмихна, а по-скоро се озъби и бързо попита:

— Къде си отседнал?

— В „Октябърска“.

— А, добре. Сега съм заета — махна му, викна и се понесе в галоп.

Той погледна подире й, изпълнен с възхищение, раздразнение и още нещо, което дълго щеше да премисля. Така или иначе, това беше последният ден в живота му, когато още не се интересуваше от жени.

Вечерта дълго лежа в хотелското легло с мирис на прах за пране, спомняше си наглата циганка, прекрасния й жребец и малките редкопородни жълти кончета, които наблюдаваше в яслата зад конюшнята, докато чакаше автобуса на спирката.

„Неприятно момиче“ — реши Валерий, докато потъваше в съня с видения на коне, мирис на обор и бавна радост на свободния топъл ден, но леко и продължително барабанене го измъкна от това състояние. Той надигна глава от възглавницата.

Оказа се, че е забравил да заключи вратата, тя бавно се отвори и в стаята влезе жена. Валерий мълчаливо се взря. Отначало помисли, че е камериерката.

— А, чакаш — с дрезгав глас рече жената и той я позна — сутрешната ездачка. — Мислех, ако попиташ кой е, си отивам — каза без усмивка и седна на леглото му. Взе да си сваля същите ботуши, които той сутринта одобри. Първо застъпи форта на левия и го ритна, после с ръце смъкна десния и с известно усилие го метна в ъгъла. — Какво мигаш? — изправи се до леглото и той видя колко е дребна. Той успя само да си помисли, че никак не харесва тези малки наострени жени.

Тя си свали белия пуловер, който й беше донесъл, разкопча мръсните бели дънки и без да ги сваля, се пъхна под завивката, прегърна го и каза съсредоточено и уморено:

— Цял ден горя, толкова те желаех…

Бутонов изпусна поетия въздух и завинаги забрави какви жени бе харесвал обикновено…

Всичко, което научи за нея, го научи по-късно. Изобщо не беше циганка, а еврейка от петербургско професорско семейство, дошла при Сисоев преди седем години, родителите й гледат дъщеря й от първия брак, не й я дават. Но най-важното и изненадващото беше, че на сутринта той откри: на близо двайсет и девет години беше пропуснал цял материк и не беше ясно как това кльощаво момиче, толкова горещо и отвън, и отвътре, успя да го погълне до такава степен, че се чувстваше като розов бонбон, затънал в гъст сладък сироп, а цялата му кожа стенеше и се топеше от нежност и щастие и всяко докосване, приплъзване го пронизваше до дъното на душата, и цялата му повърхност сякаш потъваше вътре в него, в самите му дълбини. Усещаше се обърнат наопаки и знаеше, че ако тя не му беше запушила ушите с тънките си пръстчета, душата му непременно щеше да излети навън…

В шест сутринта чудноватото часовниче, което не беше свалила от китката си, леко изчурулика. Тя седеше на перваза на прозореца, обхванала с крака кръста му. Той стоеше пред нея и виждаше под пъпа й издутината от присъствието му в нея.

— Край — каза жената и погали издутината през тънката ципа на корема си.

— Не си отивай — помоли гой.

— Отидох си вече — засмя се тя и той забеляза как вампирски стърчат горните й кучешки зъби. Погали ги с пръст.

— Не, не съм вампир — засмя се тя. — Най-обикновена кучка. Харесва ли ти?

— Много — честно отговори той и тя скочи от перваза, оставила стрелата му неизстреляна.

Отиде в банята. Краката й бяха възкриви и малко непохватно сглобени. Но желанието му само растеше. Той измъкна от разбърканото ложе златната верижка от шията й, скъсана през нощта.

Душът ревеше в банята, той премяташе верижката в ръка и гледаше през прозореца. Навън се носеше същата сияйна мъгла като вчера и зад гаснещия й блясък се провиждаше слънцето.

Цялата в едри капки вода, тя влезе в стаята. Той й подаде верижката. Тя я разпъна по цялата й дължина и я хвърли на масата:

— Върни ми я, като я поправиш. Днес сряда ли е?

Изтръска водните капки от малките си гърди, с усилие намъкна тесните дънки върху мокрото си тяло. В пружиниращата й черна коса, в прическата й, която тогава още не се наричаше „афро“ и си беше нейна собствена и ничия друга, също блестяха големи капки вода. Няколко малки, корави дори на вид белези, вече вълнуващи и любими, имаше по тялото й под гърдата, от лявата страна на корема и на дясната предмишница. Тя май не беше никак женствена. Но всички жени, които бе познавал досега, в сравнение с нея му се виждаха кашави и клисави…

— Знаеш ли какво, Валера? Ще се срещнем точно след една седмица на Централната поща в Питер. Между единайсет и дванайсет…

— А днес? — попита Бутонов.

— Не, изключено. Сисоев ще те убие. Или мен — засмя се. — Не знам точно кого, но ще убие някого…

За една година се срещнаха още три пъти. После тя изчезна. Не от Валерий, а изобщо. Нито родителите й, нито Сисоев знаеха къде се е дянала и с кого…

Оттогава Бутонов не отказваше на жени. Знаеше, че не стават чудеса, но ако пребивава на границата на възможното, свръхконцентриран, усеща в слабините си мълния и всичко просветлява, и го обзема същото чувство — ножът, запратен към целта, трепва и застива точно в сърцевината й…