Людмила Улицка
Медея и нейните деца (10)

10

Привечер над планините, над мястото, наречено Гнил ъгъл, надвиснаха облаци, а в къщата се усещаше атмосфера на мълчаливо очакване. Ника очакваше да дойде Бутонов. Според нейните представи след нощната им среща беше негов ред да направи втората стъпка. А и не си спомняше дали му каза, че смята да си замине…

Маша също чакаше. Нейното очакване беше напрегнато, понеже не знаеше кого повече очаква — дали мъжа си Алик, който трябваше да събере няколко почивни дни и да дойде, или Бутонов… Все й се привиждаше как той се спуска от върха, прескача бодливите храсти и скача през свлачищата. Може би магията щеше да се изпари, ако поседнеше с него в кухнята и си поговореха…

„Пълен тъпак“ — спомняше си тя думите на Ника и търсеше спасение в нищожната логика, сякаш тъпакът не може да бъде извор на любовна магия.

Най-трудно и мъчително очакване изживяваше Лизочка. На сутринта след целодневните дребни недоволства и караници с Таня й се струваше, че вече не може без нея. Тя я чака цял ден, мрънкаше, а привечер не издържа и изпадна в истерия с кършене на пръсти. Ника никога не беше обръщала голямо внимание на Лизочкините прекалени изисквания от живота, но този път се усмихна: и тя е омагьосана… „Моят характер — искам ли нещо, дайте ми го незабавно.“

В дадения момент желанията на майката и дъщерята частично съвпадаха: и двете жадуваха за продължение на връзката.

— Стига… Облечи се и да вървим при твоята Таня — успокои тя дъщеря си и детето хукна да си облече официалната рокля.

С незакопчани копчета на гърба и пълни с играчки ръце се върна при Ника в кухнята да попита коя играчка може да подари на Таня.

— Която не ти се свиди — усмихна се Ника.

Медея погледна насълзената си внучка и си каза: „Гореща кръв. Колко е чаровна…“

— Лиза, ела да те закопчая — нареди Медея и детето послушно отиде при нея и се обърна гърбом.

Дребните копченца едвам влизаха в още по-малките илици. Бледата й коса миришеше на познатата детска сладост.

След петнайсет минути вече бяха у Нора, седяха в бунгалото й, пълно с букети глицинии и тамариск. Малката лятна къщичка беше уютна по украински, чистичко белосана, пръстеният под застлан с черги.

Лиза скри донесеното зайче под полата си и се мъчеше да привлече вниманието на Таня, но Таня ядеше каша, свела очи. Нора с обичайния си мек маниер опяваше, че вчера много се уморили, изгорели, прекалено далечна била разходката… Подробно и досадно… Ника седеше до прозореца и току поглеждаше към къщата на хазаите.

— И Валерий цял ден не е излизал — кимна Нора натам, — гледа телевизия.

Ника пъргаво стана и от вратата подхвърли:

— Ще ида за минутка при леля Ада…

Телевизорът беше надут докрай. Масата беше отрупана с ядене. Михаил, хазаинът, не обичаше малките порции, а и тенджерите на леля Ада, макар и при такова маломерно семейство, бяха същински казани. Тя работеше в кухнята на санаториум и мащабите й съответстваха на общественото хранене, което се отразяваше добре на угояването на двете прасета, които отглеждаха.

Валерий и Михаил седяха леко замаяни от голямото плюскане, а самата Ада тъкмо беше слязла в „мазата“, както казваше, за сок. Влезе в стаята след Ника с два трилитрови буркана. Ада и Ника се целунаха.

— Сливи — отгатна Ника.

— Ника, сядай. Миш, налей й нещо — каза Ада на мъжа си.

Бутонов зяпаше в телевизора.

— Не, идвам само да ви видя. Моята Лизка е на гости у вашите наематели — отказа Ника.

— При нас не наминаваш, само у летовниците — укори я Ада.

— Да бе, аз идвах няколко пъти, ама ту си на работа, ту си по гости — оправда се Ника.

Ада сбърчи челце, потърка носа си, който се губеше на тлъстото лице.

— Тъй беше, одихме в Каменка при кумата.

А Михаил вече й беше налял чашка чача^[1]. Той умееше да прави всичко, Валерий го знаеше от съседа си Витка: и да прави ракия, и да опушва месо, и да осолява риба. Където и да бе живял — в Мурманск, Кавказ, Казахстан, — Михаил най-вече се интересуваше какво ядат хората и запомняше всичко най-интересно.

— За срещата! — провъзгласи Ника. — За ваше здраве!

Протегна чашката си и към Бутонов, който най-сетне отлепи очи от телевизора. Тя го гледаше с поглед, който Бутонов не хареса. А и самата Ника не му харесваше сега: главата й омотана с вехта зелена кърпа, не се виждаха веселите й коси, лицето й изглеждаше твърде издължено и роклята й беше с цвят на йод и сякаш на петна. Той не подозираше, че тя си е сложила нещата, които най-много й отиваха, с които беше позирала на един прочут художник — именно той й беше казал хубаво да стегне кърпата и дълго я разглежда едва ли не със сълзи на очите, и повтаряше: „Какво лице… Боже, какво лице… фаюмски портрет…“^[2]

Но Бутонов не знаеше за фаюмския портрет и се ядоса, че се е домъкнала без покана, още не беше й дал такова право.

— Приятел на нашия Витка, известен лекар — похвали се Ада.

— Вчера с Валера ходихме на заливите, вече се познаваме.

— Ти си ни бързачка — жегна я Ада, Бутонов не знаеше за какво става дума.

— Тъй де — дръзко отвърна Ника.

В това време Лиза се разпищя и Ника, почувствала смътно нещо нередно в новата си връзка, се изниза през вратата, развяла дългата си йодеста рокля.

Прекара вечерта с Маша — никой не ги посети. Те успяха и да попушат, и да помълчат, и да поговорят. Маша си призна на Ника, че се е влюбила, каза й стихотворението, което беше написала през нощта, и още две, и Ника за първи път възприе намусена творчеството на любимата си племенница.

Цял ден не намери време да сподели с Маша вчерашния си успех, а сега успехът й направо се вгорчи, пък и не искаше да нарани Маша със случайното си съперничество. Но Маша, взряна в себе си, не забеляза нищо:

— Какво да направя, Ника? Какво да направя?

Беше толкова обсебена от новоявилата се влюбеност и гледаше Ника като в детството си, изотдолу, очаквателно. Ника, прикривайки яда си към Бутонов, който неизвестно за какво бе решил да я накаже, и към онази патка — племенницата си, която намерила в кого да се влюби, идиотка, сви рамене и каза:

— Бутни му и се успокой.

— Как „бутни му“? — учуди се Маша.

Ника се ядоса още повече:

— Какво как?… Да не си малка? Хвани го за…

— И готово? — изуми се Маша.

— Съвсем фасулско — изсмя се Ника. „Тъпачка наивна, та чак и стихове. Като иска да се нахендри, нека се нахендри…“

— Знаеш ли, Ника — реши изведнъж Маша, — още сега отивам на пощата и ще се обадя на Алик. Ако пристигне, всичко ще си дойде на мястото.

— Ще си дойде то, ще си дойде — злобно се захили Ника.

— Чао! — рязко скочи от пейката Маша, грабна си якето и се понесе към пътя.

Последният рейс за града беше в десет — тръгваше след пет минути.

Първият човек, когото Маша видя в градската поща, беше Бутонов. Той стоеше в телефонната кабина с гръб към нея. Телефонната слушалка се губеше в голямата му длан, а завъртя шайбата с кутре. Без да говори, окачи слушалката и излезе. Кимнаха си. Маша беше последна на опашката, пред нея имаше двама. Той направи крачка встрани, пусна следващия, погледна си часовника.

— Моят номер от четирийсет минути дава заето.

Неоновите лампи, синкави пулсиращи тръбички, бяха наредени нагъсто, светлината беше рязка като във филм на ужасите, когато нещо трябва да се случи, и Маша почувства страх, че заради този едър киногерой с дънкова риза може да рухне подреденият й разумен живот. А той тръгна към нея, продължавайки обяснението:

— Жените дрънкат… или телефонът е повреден…

Дойде Машиният ред. Тя набра номера със страстното желание да чуе гласа на Алик, който да върне всичко по местата си. Но никой не вдигна.

— И при вас ли е заето?

— Няма никого — преглътна Маша.

— Хайде да се разходим по крайбрежната улица, после пак ще се обадим — предложи Бутонов.

Изведнъж забеляза, че тя е със симпатично лице и кръглите й уши трогателно стърчат на късо подстриганата глава. Той с приятелски жест сложи ръка върху тънкия велур на якето. Маша му стигаше до гърдите, тъничка, остра, същинско момче.

„С нея може да се работи въздух“ — помисли си той.

— Тук имало бъчва на крайбрежната улица с някакво особено вино.

— Новосветско шампанско — отвърна Маша.

Вървяха надолу към крайбрежната улица и Маша изведнъж видя отстрани, все едно на екран, как двамата с бърза крачка, с едновременно свободен и целеустремен вид се носят край курортния декор с изнесени пред входовете на санаториумите саксии с олеандри, край фалшиви гипсови колони, край блещукащия с малки светлинки вечнозелен чемшир, край оклюмалите, измъчени от павилионния живот палми, и местната джукеста проститутка Серафима се мярна в дъното на кадъра, и няколко яки миньори с опулени очи, и музика естествено, „За морето в Гагри“… При това краката й радостно пружинират в такт с неговата походка, усеща в тялото си празнична лекота и дори някакво безсловесно веселие, сякаш вече е изпила шампанското…        Избата, в която заведе Бутонов, му хареса. Сервираното шампанско беше студено и много хубаво. Филмът, който започна да се прожектира по пътя, продължи. Маша се виждаше как седи на кръглото столче, все едно самата тя се намираше малко по-вдясно отзад, виждаше и Бутонов, полуобърнат към нея, и най-забавното: едновременно виждаше и златозъбата барманка със златиста блуза, която й беше зад гърба, и момчетата полухамали-полусервитьори, които влачеха каси от задния вход. Всичко беше с кинематографичен обхват и същевременно с кинематографична двуизмерност.

И освен това обърна внимание, че като фигура в сянка, тя самата седи добре, спокойно изправена, профилът й е красив и косите в тесен провлак се спускат красиво върху дългия й врат…

Да-да, киното дава възможност за игра, за лекота… страст… пръски шампанско… той и тя… мъж и жена… нощно море… Ника, ти си гениална, ти си талантлива, никаква тежест на битието… никакви усилни движения към самопознанието, към самоусъвършенстването, към само…

— Чудесно е тук — каза тя с Никина интонация.

— Хубаво винце… Да ти налея ли още?

Маша кимна. Умната Маша, образованата Маша, първа от цялата компания започнала да чете Бердяев и Флоренски, Маша, която обичаше коментарите към Библията, Данте и Шекспир повече от самите книги, самостоятелно изучила, ако не се брои скапаният задочен педагогически, английски и италиански, написала две малки книжици стихове — впрочем още неиздадени, успяла да поговори с гостуващ американски професор за Езра Паунд и за Никейския събор с италиански журналист католик — мълчеше. Нищо не й се говореше.

— Да ти налея ли? — Бутонов си погледна часовника. — Да опитаме ли още веднъж да се обадим?

— Къде? — учуди се Маша.

— Вкъщи — къде… — засмя се Бутонов. — Ти пък…

Филмът като че ли малко помръкна и отстъпи място на предишното безпокойство. Но курортните декори пак се разгърнаха покрай улицата, докато се връщаха до пощата.

Бутонов веднага се свърза, зададе няколко кратки делови въпроса, научи от жена си, че пътуването до Швеция се отлага, и затвори.

Маша се обади след него и сега искаше само едно — да не намери Алик вкъщи. И не го намери. Не се обади на Сандра. Там си лягаха рано и освен това Ника утре ще е в Москва, а тя вече беше написала писмо на Сандра.

— Не успя ли? — разсеяно попита Бутонов.

— Няма го. Отнесъл се е нанякъде мъжът ми.

Тези думи бяха пълна лъжа — тя не го мислеше.

Алик най-вероятно беше на дежурство. Освен това лъжата беше в небрежния тон, с който го каза…

Но по законите на киното, защото филмът още продължаваше, всичко беше правилно.

— Тогава да вървим? — попита Бутонов и погледна с колебание Маша. — Да вземем такси?

— Тук няма никакви таксита, цял живот движим пеша нощно време, два часа път…

Свърнаха от осветената улица в една странична, минаха петдесетина метра. Тук нямаше нито улични лампи, нито олеандри, улицата веднага се превърна в селски черен път, при това ту лъкатушеше нагоре, ту се препъваше надолу. Земята тънеше в непрогледен мрак, но на небето тъмнината не беше толкова равномерна, над морето сякаш просветляваше, а западният край пазеше слаб спомен за залеза. Дори звездите бяха някак незначителни, мижави.

— Тук ще прекосим напряко — Маша се спусна по утъпкана глинеста пътечка към някаква стълба или мостче.

— Да не би да виждаш нещо? — докосна рамото й Бутонов.

— Аз съм като котките, с нощно зрение.

Без да вижда усмивката й в тъмното, реши, че се шегува.

— Случва се в нашето семейство. Много удобно между другото: виждаш неща, които никой друг не вижда…

Това беше многозначителен женски сигнал, опит за намаляване на разстоянието между хората, огромно като морската бездна, но способно мигом да чезне.

Не че в главата й съзря някакъв план. По-скоро в известен план съзря самата Маша. Като топче в детска игра тя мина през някакви вратички, плъзна се по улейчето, от което нямаше друг изход, освен облечената в тънка мрежа от конци празна дупка на коша. Но всичко това щеше да обмисля по-късно, в часовете на дългите зимни безсъници.

А засега водеше Бутонов за ръка по мостче и стълба, после нагоре по пътеката и наистина го изведе напряко, спестила километър и половина, на твърда земя — на път с пирамидални тополи. Това беше много умен път, започнал развитието си от пътечка и извеждащ напряко към шосето. На шосето ръцете им се разделиха, Бутонов закрачи с бърза уверена стъпка, а Маша едва го следваше. Бутонов мислеше за московските си проблеми, за отложеното пътуване, чудеше се какво ли означава.

Гърбът му, който Маша виждаше на две крачки пред себе си, беше пълен израз на отчуждение и на моменти й идваше да го заблъска с острите си юмручета, да скъса синята риза, да се развика…

Влязоха в Посьолок, Маша разбра, че след броени минути ще се разделят, а това беше невъзможно.

— Стой! — викна в гърба му тя, когато минаваха край Пъпа. — Насам.

Той послушно свърна встрани. Сега Маша вървеше отпред.

— Ето тук — каза тя и седна на земята. Той спря до нея. Изведнъж му се стори, че чува ударите на сърцето й, а тя самата имаше чувството, че сърцето й озвучава като камбана цялата околност. — Седни — помоли тя и той клекна до нея. Тя обхвана главата му: — Целуни ме.

Бутонов се усмихна, както човек се усмихва на домашно животинче:

— Искаш ли?

Тя кимна.

Той не усети ни най-малко вдъхновение, но навикът на добросъвестен професионалист го задължаваше. Притисна я към себе си, целуна я и се учуди колко гореща е устата й.

Ценител на правилата във всяко начинание, той ги спазваше и тук: първо съблечи партньорката, после се съблечи самият ти. Прекара ръка по ципа на панталона й и срещна треперещите й ръце, които разкопчаваха стегнатия цип. Тя се измъкна от коравите дънки и задърпа копчетата на ризата му. Той се засмя.

— Какво е това, гладна ли те държат вкъщи?

Забавното й усилие леко го запали, но той не се чувстваше в добра готовност и протакаше. Пламенно докосване на ръцете й („Ника, Ника, направих го!“) и отчаян стон „Бутонов! Бутонов!“ — той усети, че може да извърши необходимите действия.

Тя му се стори по-привлекателна отвътре, отколкото отвън, и неочаквано гореща.

— Да нямаш печка там? — засмя се.

Но тя и не мислеше да се смее, лицето й беше мокро от сълзи и тя само ломотеше:

— Бутонов, какъв си! Бутонов, ти си…

Той усети, че Маша много му бяга с напредъка си, и разбра, че е от същата порода като Розка — скорострелна, яростна, дори външно малко приличаше на нея, с изключение на африканската коса. Прегърна малката й глава, притиснал болезнено ушите й, направи движение, от което почувства ударите на сърцето й така, сякаш беше в гръдния й кош. Уплаши се, че нещо й е повредил, но вече беше късно.

— Извинявай, извинявай, фъстъче.

Когато се надигна на колене и вдигна глава, му се стори сякаш са в лъч на прожектор: въздухът синкаво светеше и личеше всяка тревичка. Нямаше никакъв прожектор — насред небето се търкаляше кръгла луна, огромна, съвсем плоска и сребристосинкава.

— Извинявай, но шоуто свърши — плесна я по бедрото.

Тя стана от земята и той видя, че е с хубаво телосложение, само краката й са леко криви и като на Розка са прикачени така, че горе не се събират. Тази тясна пролука му харесваше — по-добре от дебели бедра, които се търкат едно в друго и протриват червени петна — като на Олга.

Вече се беше облякъл, а тя стоеше в лунната светлина и той невярно изтълкува бавенето й, но вече му се спеше, а преди заспиване искаше да си домисли мислите за отложеното пътуване…

Сега Посьолок беше целият като на длан и Бутонов видя пътечката, която водеше право към къщата на Витьок, към задната част на Адиния двор. Той прегърна Маша, прокара пръст по тънкия й гръбнак.

— Да те изпратя ли или сама ще си дотичаш?

— Сама — но не се затича, а го задържа. — Не ми каза, че ме обичаш…

Бутонов се засмя, беше в прекрасно настроение:

— А това, което току-що правихме с теб?

Маша се затича към къщи — всичко й беше ново: ръце, крака, устни…

Какво физическо чудо беше станало, какво безумно щастие… Това ли е, което Ника гони цял живот… Горкият Алик…

Маша надникна при децата: насред стаята стоеше вече стегната раница. Лиза и Алик спяха на сгъваеми легла, Катя се беше опънала на дивана. Ника я нямаше. „Сигурно си е легнала в Самонината стая“ — помисли си Маша. Умираше да я събуди и мигом да й разкаже всичко, но реши все пак да я остави на мира посред нощ. Не се отби в стаята на Самоня и на пръсти отиде в „синята“…

А приключенията на Бутонов тази нощ още не бяха свършили. Той видя отворена вратата на къщата и се учуди — помнеше, че сутринта я затвори с халката, макар и без катинар. Влезе — вратата скръцна, — свали си маратонките и влезе във вътрешната стая, където обикновено спеше.

На високото легло, по украински сложно натъкмено — с дантели, завивки, планина от възглавници, която Ада всяка сутрин подреждаше по големина върху бялата кувертюра, размятала буйната си коса по разбутаните възглавници, спеше Ника.

Всъщност се беше събудила от скръцването на вратата. Отвори очи и на лицето й цъфна малко изкуствена усмивка:

— Изненада! Рум сървиз!

Вторият опит в спортната му кариера винаги излизаше по-сполучлив от първия. Ника беше добра и весела, не помрачи последната нощ с глупави упреци, не каза нищо, което би могла да изтърси обидена жена.

Бутонов, верен на все същите правила за държане с жените, първото от които не можа да приложи одеве поради бързината на Маша, премина към второто, но най-важното: никога да не се впуска в обяснения с жени.

На зазоряване при пълно взаимно задоволство Ника напусна Бутонов, като не пропусна да си впише телефона в бележника му. Когато се прибра, Медея вече беше седнала с чашата си ароматно сутрешно кафе и по лицето й не се разбираше дали е видяла от кухненския прозорец как Ника се прибира вкъщи. Впрочем нямаше никаква нужда да се крие нещо от Медея: младите винаги бяха сигурни, че Медея знае всичко за всички. Ника я целуна по бузата и веднага излезе от кухнята.

Представата за проницателността на Медея всъщност беше доста преувеличена, но точно тази нощ тя се беше намерила в центъра на събитията: между два и три през нощта след търпеливо и безплодно очакване на съня тя отиде в кухнята да пие от своето „безсънно биле“, както наричаше отварата от лъжица мак с мед. Изплувалата заедно с нея луна освети хълмчето, където палуваше младата двойка, бляскайки ослепително с неопознатите си бели тела. Малко по-късно, когато беше изпила цяра си на малки внимателни глътки и лежеше в стаята, чу как се отвори съседната врата и леко скръцна пружината на кревата. „Маша се прибра“ — помисли си Медея и задряма.

Сега, като видя и завърналата се Ника, за миг се замисли: всъщност наоколо имаше само един млад мъж — спортистът Валера с желязно тяло и попска прическа с опашчица. Така Медея с известно недоумение отбеляза събитието и го скъта там, където пазеше и другите си наблюдения из живота на младата рода с пламенните й връзки и нестабилни бракове.

Пак влезе Ника с куп прибрано от въжето пране.

— Да са готови за литовците. Само да ги огладя преди заминаването…

По пладне съседът щеше да откара в Симферопол Ника, Катя и Артьом.

Половин час преди тръгването Ника с огладените чаршафи влезе в „синята“ стая, която Маша щеше да освободи за литовците, и тук за първи път днес останала насаме с Маша, чу изповед, която безкрайно я изненада.

— Ника, това е ужасно! — каза Маша с недоспал вид. — Толкова съм щастлива! Всичко се оказа толкова лесно… и потресаващо! Ако не беше ти, никога нямаше да се престраша…

Ника седна върху купа чаршафи.

— За кое да се престрашиш?

— Направих го с него, както ти ми каза — глуповато се засмя Маша. — Ти излезе права. Както винаги права. Само протегнах ръка…

— Кога? — едва успя да промълви Ника.

Маша започна подробно да разказва как в пощата… Но Ника я спря, вече нямаше време за дълги приказки, тя зададе само един може би доста странен въпрос:

— Къде?

— На Пъпа! Направо на Пъпа стана всичко. Като в италиански филм! Сега на това място трябва да вдигна паметник на непоколебимата вярност към мъжа ми — и Маша се усмихна с предишната си умна усмивка.

На Ника и през ум не й беше минало, че ядният й съвет ще се приеме с такава прибързана буквалност. Но и Бутонов си го бива…

— Добре, Маша, сега ще имаш вдъхновение за стихове, любовна лирика… — предсказа Ника и ни най-малко не сбърка.

„Тъпа работа… Дали да не й подаря този спортен доктор? — помисли си Ника. — И без това заминавам. Както стане, така…“