Юрий Королков
Кио ку мицу (5) ((строго секретно))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Кио ку мицу (Совершенно секретно — при опасности сжечь), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
SavaS (2017 г.)

Издание:

Автор: Юрий Королков

Заглавие: Кио ку мицу

Преводач: Кузман Савов

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: Руски

Издание: второ

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман — хроника

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: м. януари

Редактор: Надя Узунова

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Художник: Тотю Данов

Коректор: Мария Александрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2457

История

  1. — Добавяне

Доктор Зорге от Франкфурт

Около година и половина преди назряването на мукденските събития в Китай пристигна журналистът Джонсън. Александър Джонсън. Така поне подписваше статиите, които от време на време изпращаше в някои американски вестници. Той сътрудничеше също на един немски икономически вестник, пишеше и в някои специализирани списания, но главното му занимание беше да изучава кредитното право и банковото дело в Китай. Казваха, че баща му — преуспяващ инженер, работел като доставчик в нефтената промишленост, а след това като директор на малка банка в Берлин. Беше напълно естествено синът да тръгне по стъпките на баща си, подготвяйки се за дейност в областта на финансово-икономическите отношения! Именно с тази цел той беше дошъл в Далечния Изток.

Приятелите му го наричаха Ики, но истинското му име беше Рихард. „Рихард Зорге — доктор на социологическите науки, Франкфурт на Майн, Германия“, така беше означено на визитната му картичка.

Той беше елегантен, стегнат, доста висок на ръст, леко накуцваше — след тежко раняване през миналата война, по този малък дефект не нарушаваше стройността на спортната му фигура. Едрите черти на лицето му се оживяваха от съсредоточени, сиво-сини очи, които от време на време ставаха почти сини. Широките, леко вдигнати вежди му придаваха израз на азиатски воин от старинните китайски гравюри. Беше на тридесет и пет години, но изглеждаше по-възрастен, дълбоки бръчки прорязваха високото му, открито чело. Гъстата тъмнокестенява коса и волевата брадичка довършваха външния облик на доктор Зорге.

След като спря за няколко дни в Пекин, Зорге пристигна с влака в Шанхай. След суровите студове по заснежените пътища на Сибир Шанхай го посрещна с топли ветрове и зеленина в парковете. Наближаваше пролетта.

Отначало Зорге се настани в хотела на „Нанкин роуд“ в самия център на Шанхай. Прозорците на стаята му гледаха към широката крайбрежна улица на безкрайната Хуанпу — реката работливка, която се събуждаше в зори и заспиваше късно през нощта. Хотелът принадлежеше на бившия контрабандист Сашен — търговец на опиум и оръжие за враждуващите китайски генерали. Контрабандистът беше забогатял именно от тая търговия, но времената сега бяха смутни и той бе предпочел да вложи капиталите си в по-сигурно предприятие.

До хотела се издигаше многоетажната Английска банка с бронзови лъвове пред входа. В тази банка младият доктор по социологическите науки трябваше да започне своята изследователска работа.

Най-напред Зорге тръгна да посети германския консул — такъв е законът за всеки чужденец: да направи визита на консула на своята страна. Дебелият Борх посрещна доктора с разтворени обятия. Препоръчителното писмо, което му представи Рихард, имаше голямо значение.

Писмото беше от председателя на германското химическо дружество, създадено към гигантския концерн „ИΓ фарбениндустри“, който се интересуваше от капацитета на китайския пазар за пласиране на немски химически стоки и молеше шанхайския консул да оказва всестранно съдействие на доктор Зорге във възложената му работа.

Консулът сложи писмото обратно в плика и се усмихна дружелюбно. „Изглежда този момък има глава — помисли той, — щом е натоварен с такова деликатно поръчение!“

— Ще пиете ли чашка кафе, драги докторе?

— С удоволствие.

Зорге надълго му заразказва за Германия и за плановете си.

— Впрочем, господин консул — каза той, — журналистическият ми опит е малък, но се надявам, че ще ми послужи. А главното, с което искам да се заема, е да проуча банковата система в Китай и кредитното право. Аз го изучавах още в икономическия институт. Пък и баща ми мечтаеше да ме види финансист… Докторската си дисертация защитих с тема за държавните тарифи. Така че в тази област съм по-добре подготвен, отколкото в журналистиката. В Шанхай дойдох за две години в изпълнение на договор с германо-китайското дружество за изследване на източните проблеми. Надявам се, че с ваша помощ това време няма да бъде пропиляно за мен… Разбира се, аз смятам за голяма чест да изпълня поръчението на химическото обединение.

Генералният консул посмукваше пурата си и слушаше младия доктор. Той все повече му харесваше. Харесваха му неговата скромност, сдържаност и почтителност в разговора.

Господин Борх с удоволствие взе под своя опека този приятен и общителен немец, пристигнал в Китай за пръв път. При това с такива връзки в Германия… Дебелакът Борх одобри идеята на доктора да съчетава изследователската си банкова работа с работата като кореспондент. Това ще му позволи да пътува из цялата страна, да види и се запознае с много неща. Та кога трябва да пътува човек, ако не на млади години!

Преди всичко консулът Борх настойчиво препоръча на доктора да замине за Нанкин и да се запознае там с германските военни съветници в армията на Чан Кайши. Те имат възможност да пътуват, където им хрумне, по цялата страна.

— Имайте предвид, млади ми приятелю, вие трябва да завържете преди всичко добри връзки. Върху това се крепи светът и кариерата. — Борх прегърна бащински Рихард и добави: — Вижте какво, когато тръгнете за Нанкин, облечете най-хубавия си костюм. Там са свикнали да посрещат по дрехите. И още нещо: ако се срещнете с Чан Кайши, бъдете с него колкото е възможно по-учтив. Това е най-добрият начин да спечелите благоразположението му.

Щом намери време, Зорге замина с влака за Нанкин — столицата на гоминдански Китай. Там се намираше щабът на германските военни съветници.

Беше задушно, термометърът показваше над двадесет и пет градуса. Без да се бави в хотела, Рихард тръгна към щаба, който се намираше в една просторна двуетажна вила с мансарда; прозорците й гледаха към добре поддържан парк. Рихард се изкачи до приемната и без да дочака китаецът прислужник да доложи за пристигането му, излезе на верандата, откъдето се носеше глъчка от мъжки гласове. Офицерите седяха само по ризи, накачили кителите си по облегалата на плетените кресла. От тавана висяха въртящи се вентилатори, но и те не спасяваха от задухата.

— Господа, нося ви поздрави от Берлин! — извика Зорге, като застана на вратата с вдигната ръка. — Може би и на мен ще дадат нещо за пиене тук?…

След половин час Рихард, свалил сакото си, седеше в центъра на офицерската компания. Той успя да се запознае с всички съветници и сякаш между другото каза, че през световната война също е киснал край Вердюн, хранил въшките там и пълзял по корем. Разбира се, между двадесетината германски офицери се намериха няколко участвували в сраженията на Западния фронт.

Посипаха се възклицания: „А помниш ли?…“, „А знаеш ли?…“ До Зорге се промъкна един капитан с вензела на техническите войски на ревера:

— Слушай, че ние с тебе сме били просто един до друг! Помниш ли, имаше една разрушена мелница. Точно там беше нашата техническа рота…

— Че как не! Беше точно срещу оная проклета височина Морт-ом. Колко пъти съм ходил в тая мелница!…

Капитан Меленхоф се хвърли да го целува. Пиха за военното братство, за височината, която не бяха успели да превземат. Съветниците приеха Зорге в своята компания. Значи този куц момък също е минал през огъня на войната! И също е получил Железния кръст от Хинденбург, и то като доброволец…

Пътуването до Нанкин беше много полезно за Рихард. Сега той идваше в германския щаб като у дома си. Скоро новите му приятели го представиха на Чан Каиши — висок, слаб китаец с кафяв гол череп. Запознаха го и с министъра на външните работи Вай. Чан Кайши веднага почна подробно да разказва как се готви за нов поход против Китайската червена армия. Този път той положително щял да разгроми червените! Германските съветници одобряваха и се съгласяваха с повелителя на гоминдански Китай.

Рихард Зорге не дойде сам в Шанхай. По същото време, но по други пътища от Москва пристигна и един инструктор, сътрудник на разузнавателното управление. Рихард на шега го наричаше наставник — той го въвеждаше в обстановката, свързваше го с нужните хора, осигуряваше му радиовръзка с Владивосток и Хабаровск.

Работиха заедно около половин година, като през цялото време наставникът оставаше в сянка. Той беше нисък, мургав, чернокос човек с тясно лице, подвижен, който никога не униваше и никога не можеше да бъде изненадан от нещо. Винаги весел, общителен, той можеше да бъде сериозен и сдържан и с някакво седмо чувство да предугади надвисналата опасност и умело да я избегне. Бяха го изпратили от разузнавателното управление специално със Зорге в Китай, за да „поотрака момъка“, да му помогне на първо време.

Наставникът не можа да скрие възторга си, когато Рихард се върна от Нанкин и му разказа за своите запознанства и срещи. Ученикът се оказа способен. Заминавайки за Москва — това беше в конспиративната квартира, преди да тръгне за гарата, — той стисна ръката на Рихард и каза:

— Ще доложа на Стареца с чисто сърце, че можеш да работиш! Сбогом и бъди предпазлив…

От този момент Рихард Зорге заработи самостоятелно.

Много години по-късно той писа за своя живот в Китай:

„Ние се стараехме да установим кои слоеве и класи от населението поддържат активно нанкинския режим, да установим действителния характер на измененията, които ставаха в социалната основа на правителството… Събирахме сведения за военните сили на режима и за реорганизацията, която се извършваше под ръководството на немските съветници. Освен това следяхме внимателно разместванията във върховното военно командуване, а също и измененията във въоръжението на армейските части и фортове… Постепенно натрупахме изчерпателна информация за така наречените «чанкайшистки дивизии», които имаха най-модерно оръжие — дивизии, верни на нанкинското правителство, както и за дивизиите със съмнителна благонадеждност. Аз събирах такива сведения главно чрез китайските членове на моята група, но често получавах някои твърде важни данни непосредствено от немските военни съветници и доставчиците на оръжие…

Освен това събирах сведения за външната политика на нанкинското правителство и се убедих, че тя зависи изцяло от Англия и Съединените щати… Постепенно ми стана ясно, че САЩ в бъдеще ще заемат мястото на Великобритания като господствуваща държава в района на Тихия океан. И симптомите за това бях открил още тогава.“

Няколко месеца преди Зорге да се появи в Шанхай, в Китай беше пристигнал още един член на нелегалната група — радистът Макс Клаузен. Рихард не го познаваше, в Москва не бяха се срещали, но наставникът бе му разказвал за него доста подробно: моряк от Хамбург, войник от световната война, ковач, техник, Клаузен беше сменил може би десетина професии, преди да стане радист в германските търговски кораби. После участвувал в стачки, организирал моряшки профсъюзи, работил в дружеството „Долу ръцете от Съветска Русия!“ — още в началото на двадесетте години, когато лорд Кързън в своя ултиматум заплашваше с война младата Съветска република.

Клаузен бе дошъл за пръв път в Съветска Русия с шхуна, която караше някакъв товар за Мурманск. След това с друга се беше отбил в Ленинград. Морякът се влюби в Страната на съветите, беше мечтал за нея, както може да мечтае само двадесет и петгодишен възторжен момък, за когото Ленин и неговата страна бяха символ на справедливостта.

Това знаеше Зорге за хамбургския моряк, с когото му предстоеше да работи. Клаузен не беше в Шанхай, когато пристигна Рихард. Радистът беше заминал за Манджурия, където избухна въоръженият конфликт на Източнокитайската железопътна линия между белокитайските войски на Чжан Сюелян и войските на съветската Далекоизточна армия. Той престоя там няколко месеца, за да бъде по-близо до събитията, до фронта.

Клаузен предаваше своята информация в Хабаровск направо от хотела, който се намираше близо до гарата. През прозореца си той можеше да вижда влаковете и войсковите колони, движещи се към съветската граница.

Едва след като положението на Източнокитайската железопътна линия беше възстановено, Клаузен се завърна в Шанхай.

За пристигането на своя радист Зорге научи още на другия ден, но почака няколко седмици, преди да се срещне с помощника си, за да провери дали Клаузен не е повлякъл след себе си някоя „опашка“ от Манджурия.

В ония години в Шанхай всеки чужденец откриваше някакво предприятие и Макс Клаузен откри една ремонтна работилница с малък гараж. Работеше главно като електромонтьор. Живееше в Гонкю — в източната част на Шанхай, в една квартира, която му намери неговият приятел Вили.

Свободните си вечери приятелите прекарваха заедно — в ресторантчето „Кейсей“, пиеха бира, разказваха си истории из своя живот и главно — чакаха… Чакаха сигнала за среща. Веднъж Вили прекъсна разговора внезапно, стана от масата и излезе. Само подхвърли, като избърсваше устните си:

— Чакай, сега ще се върна…

Дойде след няколко минути.

— Е, най-сетне… Вдругиден вечерта ще се срещнем тук. Ще дойде Рихард…

В определения ден те отново седяха в ресторантчето. Скоро се появи Зорге. Той се спря сред залата, търсейки с очи празно място и тогава видя своя познат Вили. Вили примъкна един стол и запозна Рихард с Макс.

— Мой земляк — каза Вили, — вие, струва ми се, също сте били в Хамбург…

— Има си хас! Има ли германец, който да не е бил в Хамбург.

Клаузен стана от масата и протегна на Зорге грапавата си, силна ръка. Пред Рихард стоеше един много набит, широкоплещест тридесетгодишен човек с възгрубо лице, започнал леко да пълнее.

Седяха дълго, пиеха бавно бира и играха на карти, които им донесе сервитьорът. Печелеше Клаузен и по този повод дразнеше партньорите си. И някак между другото им разказваше за пътуването си до Харбин.

— Цял месец проспах върху акумулаторите си… Нямаше трансформатор.

— Разбира се, на трансформатор се спи много по-удобно — съгласи се Рихард със сериозен вид.

Всички се разсмяха.

— Разбираш ли какво става… Напрежението трябва да бъде петстотин волта, а всяка батерия дава четиридесет и пет, аз лично съм ги правил. Значи трябват единадесет парчета, ако ги смятаме по три — Клаузен нареди единадесет карти една до друга. — Масата не стига, хем това са карти, а там всяка батерия е по тридесет сантиметра… Държах ги под кревата, а киселината се изпарява. Сутрин главата ми тежи като олово, пък и не мога да излизам задълго. Само някой да намери под кревата ми такова съкровище — тежко ми! Не пусках даже чистачката, сам си почиствах стаята…

— Като акт на целомъдрие също е похвално — пошегува се Вили.

Приближи се сервитьорът. Клаузен събра картите и почна да ги размесва.

— Значи така, пак сте без козове!… Искате ли да избиете?

На улицата, когато приятелите изпращаха доктора, Рихард каза на Клаузен:

— Указания ще получаваш чрез Вили… Сега главното е предавателят, сглобявай го по-бързо, но внимателно. Свързвай се с Висбаден. Позивни имаш ли?

— Имам… Може би и до Мюнхен ще стигнем.

„Мюнхен“ — означаваше Москва, а „Висбаден“ — Владивосток. Радиовръзката беше най-голяма грижа за Зорге.

— Значи, разбрахме се. Ще падне работа! — Зорге здраво тупна Клаузен по рамото, както бе прието сред пристанищните работници в Хамбург.

Макс го разбра и се засмя.

— Ти какво, също ли си от „солените“? Бил ли си на море?

— Случвало ми се е…

Разделиха се. Рихард се спря за малко и проследи с поглед другарите си. Като че ли всичко беше в ред — никой не следеше Вили и Макс. После мина на другия тротоар, зад близкия ъгъл извика рикша, измина няколко квартала и заличавайки следите си, се върна пеша в хотела.

В хотела, в който бе отседнал Зорге, живееше и американската журналистка Агнес Смедли. Живееше на същия етаж, на другия край на дългия коридор, застлан с тъмновишнева плюшена пътека. Смедли представляваше в Китай един влиятелен франкфуртски вестник. Рихард беше слушал много за нея още в Германия, беше чел нейни книги и статии, знаеше, че има прогресивни възгледи, но лично не я познаваше.

Сутрин Смедли по едно и също време се изкачваше на горния етаж, за да закуси в кафе-ресторанта. Рихард се срещаше с нея понякога в асансьора или я поздравяваше на закуска. Обикновено тя сядаше сама на маса и веднага почваше да работи — пишеше нещо на малки листчета, откъснати от бележника й. Агнес беше четиридесетгодишна жена, стройна и красива, с приветливо лице и лъчисти сиви очи. Обикновено Рихард успяваше да прегледа през време на закуската вестниците и излизаше преди нея, а на следното утро те отново се срещаха. Веднъж се случиха на една маса и Агнес помоли Рихард да й услужи с писалката си. Така се запознаха и скоро станаха приятели.

По времето, когато се запозна със Зорге, Агнес завършваше своята книга „Дъщеря на земята“, която имаше много автобиографичен характер. Американската писателка имаше големи връзки в Шанхай; дружеше с писателя Ли Сун, срещала се беше с Бърнард Шоу, който от време на време идваше в Китай, с японски и китайски прогресивни журналисти и всякога беше в течение на най-последните събития. Зорге се гордееше с дружбата си с Агнес Смедли — обаятелната, умна и образована жена, която го въведе в своя кръг от мислещи, прогресивни хора.

След известно време Рихард напусна скъпия и неудобен хотел, където от сутрин до вечер се намираше под наблюдението на маса хора. Консулът Борх му помогна да си намери удобна и евтина квартира на Рю дьо Лафайет — във френския сектор на града.

Агнес Смедли също напусна „нашия контрабандист“, както наричаха помежду си хотела на Сашен. Тя си нае уютно двустайно апартаментче, което обзаведе по свой вкус — изпълни го с разни изящни дреболии и сувенири, събрани от цял Китай.

Сега се срещаха по-рядко, но не минаваше седмица Рихард да не се отбие в гостоприемното жилище на Смедли, сам или с някои от новите си приятели, разбира се, ако стопанката се намираше в града. Беше невероятно как тази жена така леко, без сянка на съжаление, заменяше изискания комфорт на своето жилище с уморителните странствувания по огромната, лишена от пътища, територия на Китай. Тя внезапно изчезваше от Шанхай за много седмици, обикаляше, пътуваше, извършваше походи с войниците на Червената армия, заедно с тях се излагаше на опасности и се връщаше обратно, загоряла от слънцето, изпълнена с впечатления, сияеща с удивително чистите си очи, напомнящи най-фина сива мозайка…

Зорге обичаше да прекарва времето си със Смедли, да води непринудени разговори с нея, да слуша разказите й. Характерът на Агнес беше такъв, че предразполагаше към откровеност, тя умееше да долови и най-малките промени в настроението на събеседника си.

Веднъж те седяха до прозореца. Беше вечер, от реката полъхваше прохлада. Рихард замислено гледаше плаващата по реката джонка.

— Днес сте нещо натъжен, Рихард, не мога да ви позная — каза Смедли.

— Не, просто се замислих върху превратностите на човешките съдбини.

Той си спомни за близкото минало.

— Знаете ли, Агнес, има теми, върху които предпочитам да говоря само с жени, на които вярвам и които ме предразполагат. Те схващат нещата по-тънко, отколкото ние, мъжете. Вие сте една от тях.

— Благодаря…

— Иронизирате ли? — трепна Рихард.

— Не, не!… Наистина! Не обичам иронията.

— Преди няколко години работех в институт за социални науки като асистент на един професор в Аахен. Това беше малък немски градец. Професорът живееше в центъра и понякога му ходех на гости. Жена му беше млада, на моя възраст, а той изглеждаше с двадесет години по-възрастен от нея, даже повече. Тя ни поднасяше в кабинета кафе и нашето познанство се простираше дотук…

Веднъж отидох в дома им и не заварих там професора. Отвори ми жена му. Както стояхме на вратата, почувствувах, като че ли ме пронизва електрически ток. Много по-късно тя ми разказа, че изпитала същото чувство. В оня момент у нея се пробудило нещо опасно и неизбежно, което дотогава е спяло. Тогава ми се стори само малко уплашена, издаваха я очите й, тревожни и искрящи. Не влязох у тях, отидох си, но оттогава именно започна всичко. Почувствувах, че съм влюбен в жената на моя професор, когото считах за свой учител. И реших да замина, да отида някъде, където ми видят очите. Но тя ме изпревари. Без каквито и да е видими причини тя си беше стегнала за два дни багажа и замина за Мюнхен при майка си, без да обясни никому причините за отпътуването си. Професорът недоумяваше, аз също…

За заминаването й в Мюнхен научих в последния ден, от професора. Изпратихме я двамата и аз й донесох на гарата цветя — чайни рози в сребърна вазичка. Това беше всичко, с което можех да изразя отношението си към жената на професора. Тя ми благодари с поглед, целуна набързо мъжа си и замина. Бягаше от чувствата си, но не можа да се освободи от тях. Научих го по-късно.

Аз изобщо не подозирах какво става с Христина, бях се съсредоточил върху собствените си чувства и също се стремях да се освободя от тях. В отношенията си с професора се чувствувах като най-долен човек. През цялото време си повтарях библейската заповед: „Не пожелавай жената на ближния си…“, макар че по онова време отдавна бях престанал да вярвам в бога.

Няколко месеца не видях Христина. През това време се случи така, че ме уволниха от института за политическа неблагонадеждност. В полицейското ми досие бях квалифициран като крайно ляв. Не ми помогнаха и специалните постъпки на професора. Той самият едва се задържа и трябваше да премине в друг институт — във Франкфурт. Дълбоко в себе си аз даже бях доволен от този обрат на събитията. Нужно ми беше на всяка цена да променя обстановката. Дълго не можах да намеря работа и в края на краищата станах миньор — карах вагонетки, копаех въглища в рудниците на Белгия. Работата беше много тежка, но издържах.

После се върнах във Франкфурт и там отново срещнах Христина. Беше напуснала мъжа си и живееше сама. Нашата раздяла не беше угасила чувствата ни. Това стана ясно още от първата ни среща. Скоро се оженихме. Имахме си голяма, хубава квартира. От някакъв обеднял немски дворянин наехме жилище, построено за прислугата, до празната сега дворянска конюшня в запустяла градина. Сами си го подредихме и стана доста хубаво. Един приятел бояджия боядиса стените, всяка стая в различен цвят червен, светлосин, жълт… Христина обичаше старинни мебели, картини. Тя сама се занимаваше с всичко. У дома винаги беше пълно с хора. Почти всяка вечер осъмвахме в разговори, спорове…

— А професорът? — попита Смедли.

— Професорът ли?… Открих го във Франкфурт и му разказах абсолютно всичко още преди да се оженим. Знаете ли какво ми отговори?… Каза ми: „Ние не сме свободни да ръководим своите влечения. Те са по-силни от нас… Да се пожелае жената на ближния — това е грях според библейския закон, но не и според човешкия. Никой не е виновен, просто аз съм стара, глупава кранта… Да не говорим повече за това…“ Така ми отговори професорът.

Имах интересна работа и жена, която обичах. Какво друго трябва на човека, за да бъде щастлив?

Животът ни във Франкфурт не продължи много, предложиха ми да замина на работа в друга страна и без да се колебая, зарязах топлото гнездо.

От Германия Зорге беше заминал за Москва, но не каза това на Агнес Смедли, каза просто — в друга страна.

Тогава, през пролетта на двадесет и четвърта година, във Франкфурт на Майн заседаваше поредният конгрес на Германската компартия. За конгреса бяха пристигнали нелегално от Москва Мануилски, Пятницки, Куусинен и Лозовски… Те трябваше да бъдат охранявани от агентите на немската тайна полиция и Телман възложи тази задача на Рихард Зорге. В негова помощ беше определена група от ротфронтовци. Делегатите живееха у съпрузите Зорге, в „Дома на патриция“, както нарекоха тяхното жилище. То беше много удобно от конспиративна гледна точка — уединено, в запустяла градина. Те се сприятелиха — делегатите и енергичният млад комунист, ръководител на отряд „Рот фронт“. Но Зорге си припомняше сега за друго.

Той изтегли с устни една цигара от пакетчето, щракна огън от запалката си и запуши. Жълтото езиче на пламъка освети плътната му брадичка, разсечена на две от сянката, голямата му уста и неговите почти безизразни очи, зареяни в миналото. Сянката от веждите закриваше горната част на лицето му. Запалката изгасна…

— Настанихме се в хотел — продължи Рихард, — в малка стаичка. Работата ми беше интересна, важна, връщах се късно вкъщи. Христина работеше в научен институт, превеждаше от английски трудовете на Маркс.

Понякога посещавахме немския клуб, но и за това невинаги имахме време. Скоро почувствувахме, че в нашите отношения нещо се е нарушило, скъсало. Не знаехме какво, полагахме усилия да го отхвърлим, но то се завръщаше отново и отново… Така продължи две години.

Когато се оженихме, бяхме си обещали всеки от нас да предостави на другия пълна свобода. Но когато се наложи да се възползваме на практика от този договор, оказа се, че е трудно. Трудно и за двамата. Христина каза, че ще бъде по-добре тя да замине за известно време в Германия. Не й възразих… Давахме си вид, че не заминава задълго, но знаехме, че се разделяме завинаги. Така и стана — това беше преди десет години…

Скоро и аз заминах за Скандинавия. Бях и в Германия. Срещнахме се отново с Христина, но само като приятели… А днес получих от нея писмо — понякога си пишем. Пише ми, че се кани да замине за Америка. В Германия ставало все по-трудно да се живее. Фашизмът набирал сили. Христина пише, че сега е опасно да се остава в Германия…

— Живели ли сте в Русия, Рихард? — попита Смедли.

— Да, бях в емиграция…

— Обичам Русия — каза Агнес. — Но мисля си, колко сте самотен, Рихард!…

— Защо! Имам много приятели, много недовършени задачи!

Вечерта излязоха да се поразходят край реката. Сякаш продължавайки започнатия разговор, Агнес попита:

— Рихард, искате ли да ви запозная с един много мил японец?… Обичам да откривам нови хора и мога да споделя с вас… Кореспондент е на токийския „Аса-хи“. Лицето му е войнишко, но ненавижда войната и не може да понася милитаристите.

— Ще ви бъда благодарен. Готов съм да се запозная с всеки, който мисли като вас…

Агиес Смедли се бе срещнала с японския журналист Ходзуми Одзаки преди няколко месеца в някаква книжарница на една уличка от френския сетълмент. Преглеждали книгите на една и съща полица, заговорили за китайската живопис и новият и познат се оказал отличен познавач на китайското национално изкуство. Одзаки бил запознат с книгите на Агнес Смедли и имал намерение да преведе нещо на японски език.

— Вие положително ще си допаднете — каза Смедли.

Скоро Агнес позвъни на Ходзуми Одзаки и го покани да обядват заедно с пристигналия неотдавна в Шанхай чуждестранен кореспондент.

Срещнаха се в хотела на „нашия контрабандист“, на горния етаж, в ресторанта с червени стени — цвета на щастието, — по които бяха изрисувани златни дракони.

Нямаше нищо особено в това, че на една маса се бяха събрали колеги журналисти, нито в това, че американката Смедли представи на японския журналист свой добър познат. Но именно този ден стана събитието, което по-късно донесе толкова неочаквани огорчения на много разузнавания в света. Срещата в хотелския ресторант сложи началото на голямата дружба и съвместната работа между двама души, които мразеха войната — Рихард Зорге и Ходзуми Одзаки.

Одзаки наистина приличаше на прост войник със своето правоъгълно лице, с вчесаната си назад гъста черна коса и жълто-зелената куртка, която носеше през лятото. Но лицето му беше много бледо, резултат от затворения живот, от липсата на чист въздух и от работата над книгите.

— Одзаки сан, кога най-сетне ще махнете униформата си! — възкликна Смедли, когато Ходзуми се приближи до масата им. — Войник ли мечтаете да бъдете?

— От мен не става войник. Предпочитам да бъда добър журналист…

— Аз също мисля така — намеси се в разговора Рихард. — Агнес, надявам се, че все пак ще ни запознаете?

Отначало Одзаки беше сдържан, но към края на обеда стана по-разговорлив. Отвориха дума за политическата обстановка в Китай.

— Икономическата криза обхвана и Япония — говореше Одзаки. — В Токио нашите дзайбацу — индустриалците монополисти — се надяват да си оправят работите за сметка на Манджурия. Японските капиталовложения тук постепенно растат и са достигнали вече един и половина милиарда йени. Това съвсем не е малко. Сега в Манджурия почти всички чуждестранни капитали са японски. Изключение прави само Източнокитайската железница, построена от русите. Но това е само една четвърт от чуждите вложения, останалият капитал, повтарям, принадлежи на нас, японците… А вие знаете, че след капиталите винаги маршируват войници. Аз не вярвам политическата обстановка в Китай да се разведри в най-близко бъдеще. По-скоро обратно — катастрофата с влака на Чжан Цзолин е само начало на събитията. Уверен съм, че Доихара има пръст в това политическо убийство… Познавате ли Доихара, Агнес сан? Той беше съветник при маршал Чжан Цзолин. Също и Итагаки… Тези хора не се появяват случайно на хоризонта и не изчезват, преди да му е дошло времето. Сега те непрекъснато сноват между Токио и Мукден.

Зорге беше поразен от прямотата, с която говореше Одзаки.

— Но ако след капитала маршируват войници, както вие се изразихте, това значи, че те маршируват към война — каза Рихард.

— Ни най-малко не се съмнявам в това.

— Тогава какво да се прави, как да се спрат маршируващите колони?

— Не зная, не зная… Това е нерешен въпрос за мен. Зная само, че избухне ли война, ще бъде ужасно…

— Но ние не бива да оставаме като странични наблюдатели — каза Зорге…

Да, Зорге не беше страничен наблюдател… За няколко месеца в Шанхай той успя да създаде доста широка мрежа, годна да изпълнява задачите на Центъра. В нея бяха включени различни хора — едни бяха дошли специално, като немеца Клаузен или добродушния с бухнали мустаци чех Вацлав Водичка, блондин с коси като цвета на зряла пшеница. Други бяха привлечени в самия Китай след продължителни и прецизни проверки, като например Ходзуми Одзаки или Константин Мишин — подпоручик от царската армия, колчаковски офицер, който беше воювал срещу Съветите и напуснал страната против собствената си воля. Грешката, допусната някога, стана източник на неугасваща тъга и копнеж, на неудържима носталгия.

Вацлав беше отворил магазинче за фотографски принадлежности в търговския район на града, а Мишин работеше в работилницата на Клаузен.

Към края на тридесетата година в Шанхай се появи още един нелегален работник — Зелман Кляз, естонец с изпъкнало чело и атлетическо телосложение. Но то беше вече след като групата на Зорге започна да изпраща първите си донесения от Китай. Китай ставаше все по-широка арена на действия на най-различни империалистически сили — японски, британски, американски, германски, — чиито интереси се преплитаха, влизаха в противоречие или се обединяваха. Като в паралелограм на сили те действуваха в разни направления и задачата на съветското разузнаване се свеждаше до това, да определи как ще действуват силите, събрани заедно.

Донесенията на Зорге, изпращани от Шанхай в „Мюнхен“, тоест в Москва, съдържаха информация за политическата обстановка в Китай. Той съобщаваше за застрашителното положение в Манджурия, чието овладяване от японците несъмнено ще приближи военната опасност до съветските граници. Зорге анализираше събитията и правеше извода: японската агресивна политика остава неизменна от началото на века до наши дни — а съвсем не е изключено проникването на японците в Китай да стане първа крачка от придвижването на Япония на север, към съветското Приморие и Забайкалието. Оставаше неясно само как ще се държат при новата ситуация Съединените щати и Великобритания.

При тези условия Центърът реши да усили групата на Зорге с един опитен военен работник. Изборът падна върху Зелман Кляз, както се наричаше според естонския си паспорт пристигналият военен консултант. В групата го наричаха Паул; Зорге също не знаеше истинското му име — щом е Паул, да е Паул. Конспирацията изискваше да се знае колкото е възможно повече за вероятния противник и колкото е възможно по-малко за другарите, с които предстоеше да се работи.

Ветеринарният лекар Зелман Кляз имаше друго име и, разбира се, друга професия. Карл Рим — син на естонски ратай — преди революцията беше учител. Той учеше децата, отглеждаше с тях цветя, украсяваше с жасмин училищните прозорци, а в седемнадесета година раздаваше помешчическата земя. Но през онези години, за да се обработва, да се владее земята, нужен беше не само плуг, но и оръжие. Оттогава Карл Рим стана завинаги военен. Той бе създавал първите отряди на Червената гвардия в Естония, беше се сражавал при Нарва, беше воювал с английските интервенти на север при Архангелск, беше ходил и на изток към Екатеринбург… Може би нямаше фронт, където да не бе воювал през гражданската война картечарят Рим, достигнал длъжност член на Военен съвет. Последва военна академия, команден факултет и работа в разузнаването. Карл познаваше Васили Блюхер — главнокомандуващия на Далекоизточната република, който по едно време беше военен съветник в китайската армия — тайнствения генерал Гелен. И може би това обстоятелство — близкото познанство с Блюхер — повлия Карл Рим да замине за Китай и да вземе там името Паул.

В Шанхай ветеринарният лекар Кляз се установи на Вейхайвей; не намери работа в града по специалността си и се залови с търговска дейност. Запозна се с чеха Вацлав Водичка, стана му съдружник и двамата заедно държаха магазина за фотографски принадлежности, промиваха филми, откопирваха любителски снимки. За огорчение на нашите търговци поръчките на клиентите бяха твърде много и не им стигаше време да се занимават с работата, заради която бяха дошли в Шанхай. Наложи се част от своята работа да предоставят на други ателиета, понякога на загуба, но това им даваше време да проявяват микрофилмите, които им носеше в магазина франкфуртският журналист Джонсън, тоест изследователят на банковата система в Китай — Рихард Зорге.

Освен това Кляз отвори собствено ресторантче непосредствено до квартирата, в която живееше. Там именно Рихард се запозна с грамадния естонец, който приготвяше зад тезгяха коктейли. Рихард приседна на едно от високите столчета до тезгяха и когато до него не бе останал никой, тихо попита:

— Бих ли могъл да видя Паул?

Съдържателят на ресторанта отвинти блестящата никелова капачка на шейкъра, отля коктейл в чашите пред него и извика китаеца сервитьор:

— Два коктейла на масата до прозореца…

А на Рихард отговори с условната фраза:

— Паул пристигна… Старецът ви изпраща поздрави…

Старецът — Ян Берзин, бе ръководителят на съветското разузнаване.

Оттогава Рихард Зорге стана постоянен посетител в ресторантчето на Кляз или в магазинчето за фотографски материали с табела над вратата: „Вацлав Водичка и Ко“. С Паул те говореха продължително и подробно. Отстрани техните беседи напомняха на разговор във военноисторическия отдел на академията — с анализи на обстановката и перспективите, с оценка на събитията и възможното влияние на забелязаните факти върху политиката на отделни лица и държави.

Скоро при Паул пристигна и жена му Луиза — дребна, весела, късо подстригана жена с черни очи, много изрядна и грижовна съпруга. До огромния широкоплещест Паул тя изглеждаше съвсем като момиченце.

Кляз нито веднъж не нарече в Шанхай жена си с истинското й име — Люба, а само Луиза, както бе записана в паспорта. Тя стана шифровачка, лаборантка, събирачка на пощата, свръзка, изпълняваше хиляди длъжности — и всичко вършеше с лекота, весело, просто. Трябваше да има човек неженска воля, за да потиска дълбоко, да крие в себе си тревогата за своята съдба и за съдбата на близките си.

Изминала бе година и половина, откакто Зорге пристигна в Шанхай. Неговата мрежа работеше изрядно, хората му бяха готови да посрещнат назряващите събития.