Юрий Королков
Кио ку мицу (25) ((строго секретно))

Изпитание на верността

Ирина се върна късно от дежурство и когато звънецът я вдигна, стори й се, че я събуди твърде рано. Тя наметна халатчето си и отиде да отвори. Майка й вече шеташе в кухнята. На вратата стоеше Юрка Ерохин. Той живееше на същия етаж, в отсрещния апартамент и честичко се отбиваше у Микулини. Ирина се сещаше кое влече Юрка у тях, но беше безразлична към него. Тя продължаваше да пази в паметта си срещите с Вадим.

— Ти какво толкова рано? — намръщи се Ирина.

— Ама че рано! Наближава обяд… Леля Аглая вкъщи ли си е?

Аглая Алексеевна надзърна от кухнята:

— Какво си шепнете тук в антрето?… Юрашка, ела да изпиеш чашка чай.

— Благодаря, аз само за минутка…

Ирина отиде да се измие, а Юрка влезе в кухнята и бързо извади от джоба си банкнота от тридесет рубли.

— Лельо Аглая, нося дълга. Не казвайте само на Ирина — няма да ги вземе.

— Виж ти, забогатял ли си?

— Не, постъпвам в армията. Там не ми трябват пари — пошегува се Ерохин. — Е, хайде, аз си отивам…

В края на лятото Ерохин бе срещнал Володка Жигалин, с когото не беше се виждал няколко години — почти откакто бяха завършили училище. Срещнаха се в парка. Каква приятна изненада! Жигалин беше вече старши политрук. Напитка на петлиците, целият в скриптящи ремъци, стегнат, с лъснати ботуши. А лицето му си оставаше все същото, момчешко. И все така си цупеше устните, когато говореше. Скоро получи назначение насам, по тоя край; преместили го от Воронеж. Служил в дивизията, разположена край града и изнесена сега на лагер.

— А ти си все същият — каза Юрка, като оглеждаше другаря си. — Помниш ли как влезе в кладенеца?… Помниш ли?

— Как да не помня!… А къде е Маруся? Хубава беше плитката й.

— Не зная. Всички се пръснаха. Срещам само Ирина. Живеем на един етаж.

— Така ли!… Аз пък, като пристигнах, отидох да търся най-напред тебе. Гледам, нови наематели, никой не знае къде си. Потърсих Ирина, също се преместила. Исках чрез адресната служба да науча, но все не остава време. Толкова сме заети сега…

Ерохин покани приятеля си да се отбие у тях поне за минутка. Можело и Ирина да сварят.

Но Ирина беше дежурна.

— Е, а ти как си? — разпитваше Жигалин. — Какво правиш?

— На комсомолска работа съм. Бях инструктор, изкарах военната служба, после се върнах в обкома, а сега напуснах — не се разбираме с началството. Защо не ме вземеш в армията, умрях тук от скука.

— Защо не, може и да стане — отговори уклончиво Жигалин. Той погледна часовника си и стана да си върви. Заръча да поздрави Ирина и обеща при случай пак да се отбие. Но кога, не каза. Бил затънал до гуша в работа.

След няколко дни Жигалин дойде неочаквано при Ерохин.

— Е как, не си ли се отказал да постъпваш в армията? — запита го той още от вратата.

— Не, ама кой ще ме вземе?

— Стягай се! Отивай веднага във военкомата. Там знаят за тебе. Четеш ли вестници?

— Какво, за Хасан ли? Наистина ли е толкова сериозно?

— А бе сериозно, несериозно, трябват хора. Разрешиха да те взема от запаса на политическа работа. Ти какво звание имаш?

— Младши командир.

— И така, другарю младши командир, стягай си багажа, както се казва… Съгласен ли си за комсорг на батальон?

Жигалин му каза, че е дошла заповед дивизията да се прехвърли в района на бойните действия и за три дни да се съсредоточи в района на Приезерната височина. Един от полковете вече потеглил, а тази нощ трябвало да тръгнат и останалите от товарната гара. Отначало щели да пътуват с ешелони, а по-нататък пеша.

— Малка война? — запита Юрка.

— Кой знае, казват, че войните започват с малко — с първите изстрели. Това още не сме го учили… — усмихна се Жигалин, — както казвахме в училище, помниш ли? Аз винаги съм смятал, че войната започва с мобилизация, записване за доброволци по улиците, червени знамена, митинги. А виж сега — в града е тихо, всичко е спокойно, никой даже не подозира, че може би войната е под носа ни…

— Значи: „и потеглят комсомолци, ех, на гражданска война!…“ При кого трябва да се явя? — запита Ерохин.

— Отиваш направо при военкома. Ще кажеш, че те изпращат от политотдела. Не забравяй военната си книжка… Аз ще те откарам, имам кола…

— Виж го ти какъв е важен!… А помниш ли, когато спорехме дали е етично комсомолец да се вози на лека кола, щом другите ходят пеша…

Излязоха заедно, качиха се на газката и потеглиха през града. Близо до военкомата Ерохин скочи от колата.

— Не забравяй, довечера в единадесет на товарната гара — напомни му Жигалин. — Там ще се срещнем.

След един час Юрий излезе от военкомата с предписание: младшият командир от запаса еди-кой си да се яви еди-къде си за по-нататъшно носене на военната служба…

После отиде в склада за облекло и снаряжение, отби се при леля си на работата й да я предупреди, че заминава, а вечерта, преди да тръгне за гарата, отскочи до Микулини да се сбогува.

Като го видя във военна униформа, Аглая Алексеевна плесна по навик с ръце и почна да ахка и да се мае:

— Аз пък, като ми казваше, си мислех, че ме поднасяш.

Юрка каза, че го викат на военен сбор и че заминава веднага.

— А бе чухме днес нещо по радиото, не зная дали не беше за вашия сбор — хитричко подметна Аглая Алексеевна. — Японците пак май че мътят нещо, както едно време… — Всичко разбираше, всичко чувствуваше тази умна и добра руска жена!

Ирина каза:

— Завиждам ти, Юрка! Да имах крила, че да хвръкна с тебе!…

— Ти, Ирина, няма нужда да ходиш никъде — възрази Аглая Алексеевна. — Не се пали! Какво ще правя тук сама? Не е опряло още до тебе.

Тя ги накара да поседнат по руски обичай преди тръгване и сама седна на крайчеца на сандъчето, покрито с домашно чердже.

— А сега на добър час, Юрашка! Пази се. Помня как изпращах моя Александър Никитич. Също така бързешката. Току-що се бяхме венчали… Замина уж за една седмица, а не се върна години… Стана така, че аз отидох при него. Седемстотин версти съм минала през тайгата: Къде пешком, къде с каруца… Но време е да тръгваш, Юрашка. Хайде!

Тя го погали по рамото и нежно го целуна. И Ерохин тръгна с малкото си жълто куфарче и с преметнат през рамо като картечна лента шинел, навит на руло.

 

 

На 29 юли 1938 г. японските войски атакуваха височината Безименна край граничното езеро Хасан. Боят беше приет от единадесет граничари под командуването на лейтенант Михалин. Успяха да удържат височината. Петима граничари бяха убити, а шестима тежко ранени. Лейтенант Михалин загина в началото на боя, живите продължаваха да се бият. Никой от тях не напусна полесражението.

На другия ден японците предприеха нова атака и овладяха Приезерната височина.

На първи август от щаба на Далекоизточния фронт се получи донесение до наркома Ворошилов:

„Противникът в състав от около един пехотен полк, поддържан от дивизионна артилерия, в 20,00 на 31 юли тази година премина в настъпление и зае височините 64,4, а също 86,8 и 68,8…“

Контраатаката на съветските части, извършена на втори август, не донесе успех. Трябваше да се предприемат решителни мерки, да се вкарат в действие полеви войски.

Най-близката дивизия в района на конфликта беше 40-та пехотна дивизия, в която служеше старши политрук Владимир Жигалин. Именно нея изпратиха в подкрепа на 59-и граничен отряд, който охраняваше 236 километра сухопътна и около 400 километра морска държавна граница. На всеки граничар се падаха по няколко километра.

Дивизията беше вдигната по тревога и с форсиран марш през област без пътища се насочи към Приезерната височина в района на езерото Хасан.

Преходът беше тежък — блата и хълмове, кал и никакви пътища. Особено когато навлязоха в Посетски район, в теснината между границата и брега на Японско море, в така наречения Крайречен чувал. Лятото тази година беше дъждовно и низините като гъби бяха пропити от влагата. Черните пътища бяха разкашкани от крака и колела. Полските оръдия, автомобилите и конските каруци затъваха в непроходимата кал и хората ги теглеха на ръце по хълмовете, които се издигаха като островчета сред лепкавата каша на тъмнозелените низини.

Дивизията се разтегли на много километри. Войските се движеха в непрекъснати колони, нарушавайки установените интервали, и сякаш нямаха край тези войски, крачещи към държавната съветска граница.

Ерохин не се смяташе за познавач на военното дело, но веднага се нагърби с грижите около похода. Ясно е, че никой не е имал намерение да води тук бойни действия. Към граничния участък, който беше най-неспокойният през последните две години, няма почти никакви пътища. Във века на техниката бяха решили, че най-мобилен начин за придвижване е пешият поход. А тиловите части изоставаха и бяха нужни свръхчовешки усилия, за да се изпълни в срок получената заповед.

Почти три денонощия войниците не бяха спали; изпити и отслабнали, те мереха времето по изминатите от батальона километри. А танковата бригада, придадена към дивизията, се придвижваше със скорост около един и половина, два километра в час — два пъти по-бавно от пешите колони.

И все пак невероятното стана: в определения срок — след три денонощия — дивизията се съсредоточи на изходни позиции в посоченото й място. Последните версти бяха изминати нощем, но хората вече не газеха лепкава кал, бяха излезли вече на сухо. Капнали от тридневния поход, бойците се строполиха на земята и заспаха дълбок сън.

Ерохин тръгна да търси КП на дивизията, за да доложи, че батальонът е пристигнал. Комбатът му показа само една точка върху картата, защото и той сам не знаеше къде точно е разположен щабът, даде му само направлението.

— Вземи със себе си свръзка — заповяда му комбатът, — доложи, че батальонът е пристигнал, и сутринта се върни обратно.

Ерохин едва ли би намерил командния пункт, ако не беше срещнал хора от политотдела на дивизията. В тъмнината той чу гласа на Жигалин. Не бяха се срещали, откакто Юрий бе скочил от газката пред входа на военкомата — през нощта на товарната гара не им остана време за това. Оказа се, че са пътували в различни ешелони.

Жигалин не можа веднага да познае Юрка, когато той подчертано официално каза с басов глас:

— Разрешете да доложа, другарю старши политрук! — на Юрка му беше трудно да се обърне със служебен тон към най-интимния си приятел; в думите му имаше оттенък на ирония.

— Е, как върви бойната дейност, другарю младши командир? — със същия тон го запита Жигалин.

Жигалин обясни на Ерохин как да стигне до щаба на дивизията. Уговориха се на връщане Юрий да остане да хапнат заедно. Но и този път не успяха да се срещнат.

След като изпрати другаря си, Жигалин седна да пише донесение, което трябваше да приготви до сутринта. Прочете копието от дневника на бойните действия, изпратено в политотдела от граничния отряд, и доста време отдели за разглеждане на политдонесенията, постъпили от частите на дивизията. Дневникът на бойните действия беше напечатан на машина, но в политотдела беше дошъл нечетлив екземпляр на пелюрена хартия. Освен това машината вероятно е била стара, с нащърбени букви, и много от тях беше пропускала. Жигалин прегледа бегло първите страници и почна внимателно да чете онова, което се отнасяше до последните събития:

„3 юли 1938 г. От граничния пост на Приезерната височина съобщиха по телефона: към държавната граница, охранявана от заставата, се приближава рота японци. Тя се приближи на двеста метра от държавната граница, но скоро се оттегли. В района на селищата Хомукоу — Дингашели е забелязано съсредоточаване на японски войски — пехота, артилерия, тежки и леки картечници. Численият им състав не е установен…

6 юли 1938 г. Съсредоточаването на японски войски продължава. В района на Хомукоу — около един полк пехота с миномети и шест артилерийски батареи.

8 юли 1938 г. На височините от японска страна в района на езерото Хасан са поставени тежки картечници. От наблюдение е установено, че японските свързочници прокарват към границата телефонна линия.

13. 7. 1938 г. На разсъмване е установено от наблюдението пристигането на значителен контингент японски войски. Разтоварването се извършва на железопътната линия, построена близо до границата при гара Кочи.

15 юли 1938 г. Група японски военнослужещи нарушиха държавната граница в района на Приезерната височина. Снайперът Виневитин откри огън. Един нарушител падна убит. Останалите се оттеглиха. У убития бяха намерени документи на името на капрал Мацушима Шикуни.

Същия ден друга група японски войници наруши държавната граница. След предупреждението «Стой!» японците се оттеглиха на своя територия.

17. 7. 1938 г. Манджурското население в граничните села откъм японската страна се евакуира в тила. В 11.00 двама парламентьори китайци се приближиха до държавната граница с бяло знаме и предадоха писмо ултиматум от началника на японския граничен отряд в Ханчун до нашето командуване с искане да изоставим височината Чан Куфън (Приезерна) и да се оттеглим зад езерото Хасан. На писмото не беше отговорено.

21. 7. 38 г. В наша територия на сто метра от държавната граница беше открито бяло знаме със закрепено на него писмо със същото съдържание, както предишното. В него се казва, че ние държим височината незаконно.

Жителите на граничното селце Хомукоу в подножието на Приезерната височина са изселени напълно от домовете им, които са заети от японски военнослужещи.

26 юли 1938 г. Японски войски се прехвърлят в понтонни лодки през река Тумен Ула. Последните три дни по светло са се прехвърлили около четири хиляди души. Японските войски се групират в непосредствена близост до държавната граница.

Личният състав на граничния отряд се готви за отблъсване на евентуално нападение. Изкопаването на окопи не е възможно — от 15–20 сантиметра надолу е плътна скала. Изкуствени фортификационни съоръжения липсват.

29. 7. 38 г. Около четири часа сутринта откъм височината Безименна се чу картечна и пушечна стрелба и избухване на гранати. По телефона лейтенант Михалин доложи, че около една рота японци на две групи атакуват височината Безименна. Действията на наряда се усложняват от гъста мъгла и ситен дъжд. Противникът се приближи скрито по падините до държавната граница. Води се огневи и ръкопашен бой.

Атаката е отбита с помощта на изпратеното подкрепление, вдигнато по тревога — осем пеши граничари и тридесет конника.

В наряд на височината се намираха единадесет граничари начело с лейтенант Михалин. Пет души от наряда, в това число и лейтенант Михалин, са убити, а останалите шест са тежко ранени. Ранените се биха до идването на подкреплението.

30 юли 1938 г. Японците продължават да се прехвърлят на източния бряг на река Тумен Ула. Противникът разполага с големокалибрена артилерия, забелязано е, че се е появил брониран влак. През целия ден японците водят артилерийски обстрел по Приезерната височина. Съгласно заповедта на огъня на противника не отговаряме.

31 юли 1938 г. През нощта на 31. VII., поддържани от артилерия, японците предприеха настъпление със силите на пристигналата от Корея 19-а дивизия. Нашите сили са: на Приезерната височина — 60 граничари, на височина Безименна — 32-ма граничари. Всичко 92-ма души. Освен това в боя участвува една редовна рота полеви войски и един танков взвод, пристигнали на мястото на събитията в полунощ на 30 юли. Основните сили на пехотната дивизия пристигат.

В 6,25 сутринта японските войски овладяха височината. Почти всички граничари загинаха.

2 август 1938 г. Нашите контраатаки срещу височините Безименна и Приезерна завършиха с неуспех. Противникът се укрепва на заетите от него височини.“

Последните бележки в дневника на бойните действия на граничния отряд бяха направени на втори август, тоест вчера.

„Ако нашата дивизия бе дошла няколко дни по-рано — помисли Жигалин, обстановката тук щеше да бъде съвсем друга…“

В лаконичните, набързо направени бележки в дневника на бойните действия Владимир прочете и много неща между редовете… Пред него се разкриваше духовното величие на хората, които са защищавали границата. В продължение на четири седмици всеки ден, укривайки се зад камъните на пустинната Безименна височина, граничарите без страх са следили приближаването на страшните събития. „Личният състав се готви за евентуално нападение…“ А този състав едва наброява сто и петдесет бойци граничари и срещу тях, пред очите им се разгръща цяла японска дивизия… И какво значи „готви се за отблъскване“, когато е било невъзможно даже да се изкопаят окопи за укриване от куршумите и снарядите, защото под краката им не е имало земя, а скали, от които кирката и лопатата могат да изтръгнат само искри… И нито един не напуснал, не трепнал. Да се готвят, това означавало да се готвят за смъртен бой!

Пристигналите части на дивизията трябваше сега да възстановят положението на границата. Но как? Да отвърнат на удара с удар. И то колкото е възможно по-бързо, за да не позволят на противника да се укрепи. Но дивизията току-що е пристигнала, хората са пребити от тридневния поход през непроходима местност, а бойната техника все още е на път… Жигалин констатира една грешка в дневника на бойните действия: написано е, че в последния бой взел участие и един танков взвод. Това не е вярно — само един-единствен танк от танковия взвод бе успял да се промъкне в района на бойните действия. Другите два бяха затънали в калта на няколко километра от Приезерната височина. Взводът беше само символичен!

Жигалин прегледа купчето донесения, пристигнали в политотдела от полковете и придадените части, и започна да съставя обобщено донесение.

„На 3 август 1938 г. към края на деня — писа той — 40-а пехотна дивизия, след като извърши тежък тридневен марш при лоши пътни и атмосферни условия, достигна в срок посочените й рубежи, съгласно заповедта на щаба на Далекоизточния фронт“ и добави след това уверено:

„Високото морално-политическо съзнание у личния състав на дивизията позволи да се изпълни в срок заповедта на командуването…“

На другия ден дивизията получи бойна заповед: да отхвърли противника, нахълтал в съветската територия, и да възстанови държавната граница в района на Приезерната височина и съседните на нея възвишения.

 

 

Същия ден, когато старши политрук Жигалин готвеше политдонесението за морално-политическото състояние на 40-а дивизия, в Токио, в дясното крило на императорския дворец, Тайният съвет имаше заседание, на което се разглеждаха събитията на височината Чан Куфън. Съвещанието се ръководеше от наскоро назначения председател на съвета — барон Хиранума, „баща на японския фашизъм“, както го наричаха в придворните кръгове. Освен членовете на Тайния съвет на заседанието присъствуваше и принц Канин — началникът на генералния щаб; командуващият армията Койшо — благоразумният Койшо, известен с необузданото си честолюбие, и още няколко военни. Военните седяха с неподвижни лица и пред всеки беше поставена парадната му фуражка, обърната с козирката към притежателя й. На трона, освещавайки с присъствието си решенията на Тайния съвет, мълчаливо седеше император Хирохито в древно традиционно одеяние, без нито една гънка, сякаш скроено от ламарина. А зад трона, закрит от параван, седеше неизменният секретар на лорд-пазителя на печата Кидо, негласният съветник на негово императорско величество.

Докладваше военният министър, генерал Итагаки. Преди да започне своята реч, той се поклони на сина на небето и крадешком го погледна в лицето. Лицето на императора беше безстрастно. Итагаки не можа да разбере дали Хирохито му е простил неотдавнашното провинение. А толкова му се искаше да разбере! Неотдавнашното неприятно положение, в което изпадна през време на последната му аудиенция в императорския дворец, беше оставило тягостно чувство в душата на министъра. За да си осигури императорската поддръжка, Итагаки бе прибягнал до преднамерена лъжа — съобщи му, че министерството на външните работи и военноморският флот поддържат решението на армията да започне въоръжен конфликт на съветската граница. Но императорът беше информиран по-добре, отколкото предполагаше Итагаки; Хирохито знаеше, че привържениците на предпазливите действия все още не се решаваха да се замесят в такъв конфликт. Той уличи министъра си в лъжа и разсърден прекрати аудиенцията. Като провинил се ученик Итагаки излезе от двореца унижен и посрамен… Сега трябваше да направи всичко, за да възстанови отношенията. В края на краищата Итагаки се бе оказал прав — решителните действия донесоха успех.

Като се поклони на императора, военният министър започна речта си с думите, че се сбъдва най-после волята на божествените прадеди — потомците на самураите започнаха на континента своето придвижване на север. Височината Чай Куфън е в японски ръце. Потвърдени са съобщенията на разузнаването на Квантунската армия — русите не възнамеряват да разширяват конфликта и досега на този участък от границата държат само малък граничен отряд. От страна на русите не се наблюдават никакви приготовления за отбрана на границата. Отделни техни групи са се сражавали твърдо, но били сломени от самурайската доблест на японските войски.

Министърът изложи накратко събитията, които бяха предшествували конфликта. Армията се надявала да приключи граничния спор с русите, без да прибягва до въоръжена сила. В началото на юли посланикът Шигемицу започнал преговори в Москва относно териториалните претенции на японското правителство в района на височината Чан Куфън, но въпреки очакванията русите проявили неразумно упорство. Тогава, това било на 20 юли, Шигемицу поискал от съветското правителство да изтегли своите войски от височината Чан Куфън. На това народният комисар на външните работи Литвинов отговорил, че езикът на ултиматумите е неприемлив за мирни преговори между двете страни. Чак тогава Квантунската армия била принудена да употреби сила…

Итагаки отбеляза, че 19-а дивизия на генерал Суетако Камейдзо била прехвърлена още предварително и бързо — за 24 часа — на мястото на военните действия. Голяма роля в това отношение изиграла железопътната линия, построена предварително по протежение на границата. Командуващият армията генерал Койшо издал заповедта на единадесети юли. Дивизията пристигнала на мястото още на другия ден и започнала да се прехвърля през граничната река Тумен Ула. Като спомена името на генерал Койшо, военният министър се поклони към него, отдавайки му по този начин дължимото за неговите заслуги…

— Подготовката и осъществяването на инцидента са проведени блестящо — продължи той. — Онези, които изразиха нерешителност и съмнение в осъществяването на императорския път Кондо, днес са заслужено посрамени…

Военният министър помоли да бъде одобрен предложеният план за действията и препоръча на генералния щаб да изпрати в района на конфликта допълнителни войски. Ситуацията се очертава така, че те може да потрябват за по-нататъшно придвижване във вътрешността на съветското Приморие.

По доклада на военния министър почти нямаше разисквания. Генерал Араки каза:

— Решимостта на Япония да воюва до ликвидиране на Китай и Русия ще й стигне, ако ще тази война да продължи и десет години. Височината Чан Куфън ни открива врата за неотклонно движение по императорския път…

Останали насаме, членовете на Тайния съвет гласуваха единодушно за предложението на военния министър.

Когато императорът напусна заседанието, министър-председателят извика настрана секретаря на лорд-пазителя на печата и му каза:

— Кидо сан, приятните новини обичат да идват заедно… Днес от Берлин пристигна със самолет генерал Кошихара с тайно послание от господин Рибентроп. Преди да го връчи, министърът на външните работи се е съвещавал няколко часа с Хитлер. Германците ни предлагат да сключим военен съюз. Едно от условията на договора е да се оказва взаимна помощ в случай на война от страна на Япония или Германия с която и да е трета държава. Това създава отлични перспективи… Съобщете на императора за пристигането на генерал Кошихара. Утре ще предам полученото писмо.

Готвеше се ново съглашение между двете агресивни държави — Германия и Япония. Но последвалите събития през близките дни изместиха временно обсъждането на секретното германско предложение в японското правителство.

Началото на тези събития бе отбелязано от Сосеки Огаи — учен сеизмолог, който никога не бе имал нещо общо с политиката.

Старият японски учен беше прекарал половината от живота си в затънтената сеизмологична станция на корейския бряг близо до Чхончжинското пристанище — в Страната на утринната свежест, както се наричаше Корея. Станцията, състояща се от няколко малки здания, беше изложена на всички ветрове върху високия морски бряг и беше отдалечена от преминаващия тук път — движението на автомобилите би могло да повлияе върху показанията на фините прибори, насочени към дълбоките недра на земята. Наоколо цареше предвечна тишина. Малко встрани се издигаше плосък хълм, върху който стърчеше мачтата на радиостанцията, използвана от Сокеки Огаи за предаване на съобщения в Токио.

Всеки ден ученият се спускаше бавно в дълбокото подземие и плътните рогозки правеха стъпките му безшумни. В полуосветеното помещение като в древен храм мътно проблясваха никеловите и медните части на наредените край стените уреди. Само махалата на хронометрите отмерваха времето и нарушаваха студената тишина… По установения веднъж завинаги ред Сосеки Огаи обхождаше уредите, записваше в дневника техните показания и пак така бавно се изкачваше нагоре по стъпалата.

„Моите уреди са чувствителни като душата на дете — обичаше да казва той. — Аз им вярвам повече, отколкото на самия себе си…“

Но веднъж уредите измамиха учения. Това беше на 6 август 1938 година. През втората половина на деня всички уреди на сеизмологичната станция отбелязаха земетресение, станало на север, край бреговете на Тихия океан. По изчисленията на учения, епицентърът на земетресението се намираше някъде южно от Владивосток. Тук, в станцията, разместването на почвата достигна няколко микрона. Ученият сеизмолог вписа показанията на уредите в дневника, състави радиограма и я изпрати в Токио, в съответната служба на Геофизичния институт. Огаи очакваше търпеливо обичайното потвърждение на своите наблюдения, но институтът мълчеше. Накрая сеизмологът получи радиограма в отговор на своята. В нея се съобщаваше, че на шести август не е имало никакви земетресения на земното кълбо…

И все пак ученият Огаи беше прав. Земетресението, разразило се на юг от Владивосток, беше отбелязал в дневника си и японският подофицер Накамура от ротата на капитан Сато, загинал в ония дни на височината Чан Куфън в граничните боеве при езерото Хасан.

„Днес е шести август — пишеше Накамура. — Тежки снаряди на противника непрекъснато се сипят върху нашите позиции. В 14 часа над нас се появиха самолети на червените и хвърлиха бомби. Нападнаха ни тежки бомбардировачи и хвърлиха бомби с огромен размер…

По цял ден копаехме окопи, укрепвахме хълма Чан Куфън. Атакуваха ни танкове. Беше ужасно. Непрекъснато ни обсипваха с бомби и снаряди. За ядене не можеше и да се мисли. Почти два дни никой от нас не е ял. Не можехме да вдигнем глави от земята. Загубите ни са огромни…

Днес е слънчево, но по средата на деня след въздушното нападение не можеше да се види слънцето. Настроението ни е потиснато. Чувствувам се отвратително. Така не може да се воюва. Това не е война, а земетресение… Дойде заповед да преминем в контраатака и да си възвърнем височината Чан Куфън.“

Именно това „земетресение“ бяха отбелязали уредите на сеизмологичната станция, в която работеше старият японски учен Сосеки Огаи…

В тежките боеве 40-а дивизия овладя с щурм височината при езерото Хасан. От сутринта на седми август японските войски започнаха да правят опити да си върнат загубените позиции. Те предприеха около двадесет кръвопролитни, но безуспешни атаки. Разбитите японски части отстъпиха оттатък река Тумен Ула, като оставиха на бойното поле повече от три хиляди убити и ранени войници и офицери.

На 6 август в Токио от щаба на Квантунската армия се получи тревожно съобщение: с превъзхождащи сили русите преминали в контранастъпление към височината Чан Куфън; японските войски били принудени да изоставят заеманите позиции. Бойните действия продължавали.

Междувременно генералният щаб беше вече разпоредил да се прехвърлят в района на конфликта допълнителни дивизии. И вече бяха на път 15-а императорска гвардейска дивизия, 120-а пехотна дивизия, един самостоятелен кавалерийски полк, един полк тежка артилерия, един инженерен полк, една специална кавалерийска бригада, шест зенитни батареи, танкови части, една експедиционна бригада и други по-малки части. Те бяха получили задача да разширят успеха, постигнат, от 19-а дивизия при височината Чан Куфън. Сега тези войски трябваше да преминат в отбрана. За Мукден бе изпратена много бърза шифрограма с гриф „Кио ку мицу!“. Генералният щаб настояваше да се ускори придвижването на войските и незабавно да бъдат въведени в действие. Но нищо не можеше вече да помогне. На дванадесети август с нарастващи удари войските на 40-а пехотна дивизия отхвърлиха противника на западния бряг на река Тумен Ула. На посланика Шигемицу в Москва бяха дадени указания да започне мирни преговори във връзка с ликвидирането на конфликта при езерото Хасан.

Само преди няколко дни на посланика Шигемицу бяха предписали от Токио да не влиза в никакви преговори с русите и да саботира мирните им предложения, но сега обстановката се беше променила коренно. Военният министър Итагаки, министърът на външните работи Арита и министърът на военноморския флот Ионаи цяла нощ прекараха в генералния щаб, очаквайки нетърпеливо съобщението от Москва за изхода на мирните преговори.

Разговорът в кабинета на началника на генералния щаб принц Канин не вървеше. Всички имаха мрачно настроение. Арита държеше в ръцете си папката със справочни документи за Чан Куфън: мотивировката на японското гледище в граничния спор; доводите и възраженията на русите; стари актове, уточняващи границите, стари карти… Арита разбираше, че всичко това сега е излишно. Той беше уверен, че в дипломацията основният довод е силата. А силата не беше на негова страна. И все пак той държеше в ръцете си тази папка, заведена от предшествениците му. Материалите можеха да потрябват — нищо чудно да се наложи на посланика Шигемицу да се дадат някакви нови указания…

В Москва сега минава обяд. Шигемицу е вероятно вече при Литвинов и е започнал преговорите. А в Токио е нощ. Колко мудно тече времето… Арита отвори папката и разсеяно запрелиства документите. Итагаки мълчаливо го следеше със сънливите си, лениво притворени очи.

— Сега този протокол е против нас — каза Арита и подаде на Итагаки фотокопието на документа, предаден на русите, една карта, заверена с подписи и печати, и един протокол, също с подписи и печати. Итагаки прочете на глас:

„Протокол за уточняване на границата между Руската империя и Китай, 26 юни 1886 г.…

От знака «Т» върху стика на руската, китайската и корейската територия границата върви на северозапад по планините, минава от западната страна на езерото Хасан и стига до северния край на пясъчната верига, където е поставен второстепенен знак №1.

Разстоянието е осем версти и точно сто сажена…“

— Русите се базират на този протокол — каза Арита.

— Това още нищо не значи — забеляза Итагаки. — Знаци може да се поставят на всяко място. Аз признавам границите само по бреговата линия, и то тогава, когато това ни задоволява… Има ли значение какво е било преди половин век. Протоколът е бил подписан още преди ние да се родим.

— Трябва да се поиска оригиналът на протокола — сети се Арита.

В кабинета влезе Тоджо, заместникът на военния министър. След него вървеше Доихара. Тримата квантунци — Итагаки, Тоджо и Доихара — бяха винаги заедно и винаги се поддържаха един друг. Напоследък и тримата бяха на власт. Доихара беше препоръчал Итагаки за военен министър. Итагаки бе канил за свой заместник генерал Тоджо, бившия началник на полицията на Квантунската армия.

Тоджо донесе новина — от Москва е пристигнало съобщение с явен текст: Шигемицу се е върнал от посещение при Литвинов, подробностите щели да бъдат предадени шифровано.

В продължение на два часа тревожното нетърпение нарастваше… Най-после дешифровачът донесе текста. Русите се съгласили да започнат мирни преговори на базата на възстановяване на старата граница, съществувала преди да започне конфликтът при езерото Хасан.

Всички въздъхнаха облекчено.

Итагаки каза:

— Ще смятаме това за временна пауза… Хако ичио!

— Хако ичио! — в хор отговориха останалите…

Постигналия ги неуспех военните считаха за временен, те се надяваха на реванш.

Хако ичио!… Целият свят под един японски покрив! Така бе завещал божественият император Дзиму, живял преди повече от хиляда години…