Юрий Королков
Кио ку мицу (34) ((строго секретно))

Пърл Харбър — в Токио и Вашингтон

Най-сетне военният клан дойде на власт…

Новият министър-председател генерал Тоджо се поклони почтително пред трона и сложи в нозете на императора списъка на членовете на образувания от него кабинет. Лорд-пазителят на печата Кидо вдигна тържествено свитъка и го поднесе на сина на небето; В тронната зала се възцари благоговейна тишина. Императорът разгъна еластичната хартия, бавно прочете имената на министрите и кимна одобрително. Церемонията по съставянето на кабинета завърши. Отсега властта в държавата преминаваше в ръцете на военните. Ръководители на политиката на японската империя ставаха разузнавачи и диверсанти, които дълго време се бяха стремили към това.

Бившият главен жандарм на Квантунската армия Хидеки Тоджо беше въздигнат в най-високия държавен ранг на шанин; същия ден той бе произведен в чин пълен генерал. За да съсредоточи в ръцете си военната и гражданската власт, премиерът Тоджо запазва за себе си портфейлите на военен министър и министър на вътрешните работи.

Министър на военноморския флот стана проявилият се в Китай адмирал Шимада. Само един месец преди това той се бе завърнал в Токио; пристигането му се превърна в демонстрация на могъществото на военноморския флот на империята. Оказани му бяха всякакви почести, подвизите на адмирала се изтъкваха нашироко…

Освен министерските постове военните завладяха всички ключови позиции в държавата: адютант на императора беше квантунецът Хонджо; главен военен съветник на императорската главна квартира стана генерал Доихара; бившият разузнавач адмирал Ямамото командуваше обединения военен флот на империята; председател на плановото управление, занимаващ се с планирането на военната икономика, стана генерал Судзуки. В миналото той възглавяваше разузнавателния отдел в генералния щаб. Маркиз Кидо си издействува влиятелния пост главен императорски съветник. Той не робуваше на никакви морални норми в управлението на държавата и заслужено си бе спечелил прозвището „токийски Макиавели“.

Освен всичко друго, в навечерието на назряващите събития в Токио бе учредена „Асоциация в помощ на трона“ — масова национална партия, изградена по германофашистки образец. Един от създателите на партията беше същият маркиз Кидо. Сега можеше да се пристъпи вече към действия. Главното бе да не се изпусне удобният момент за започване на война.

Бяха изминали едва пет дни, откакто Тоджо бе станал министър-председател. В храма Ясукуни се готвеше молебен в памет на загиналите за империята през войната. През последните дни Тоджо все не можеше да отдели време да се срещне с Кидо, позвъни му по телефона:

— Кидо сан, моля ви да дойдете в храма Ясукуни четвърт час по-рано…

Беше времето на хризантемите. Слънцето вече не грееше силно. Пред храма се тълпяха жени, облечени в разноцветни кимона, но в далечния притвор на храма беше мрачно и безлюдно.

— Време е да почнем, Кидо сан, не бива повече да подлагаме на изпитания съдбата, която е толкова благосклонна към нас — каза премиерът. — Преговорите с Америка нищо няма да ни донесат.

— Вече разговарях с императора — отговори Кидо. — Негово величество се съгласи — време е вече тигърчето да бъде измъкнато от пещерата… Предложих да се подготви предварително указ за войната. Но засега преговорите нека продължават. Не би ли било по-добре да изпратите в Щатите посланика Курусу — в помощ на Номура.

— Съгласен съм… Но нека флотът започне да подготвя операцията „Ямато“. Сега нищо не е в състояние да промени решенията на Тайния съвет…

Храмът постепенно се изпълваше с хора. Свещеникът удари гонга, призовавайки боговете да чуят молитвата на събралите се. Премиерът и лорд-пазителят на печата заеха местата си и почнаха да се молят за душите на падналите в последната война…

Заседанието на Тайния съвет, за което спомена Тоджо, се състоя през септември; на него бе взето решение да не се почва война с Русия, а вниманието да се насочи към южните морета.

„Членовете на Тайния съвет — се казваше в секретния протокол — считат, че трябва да се използват всички дипломатически възможности, за да се принудят Англия и Съединените щати да приемат исканията на Япония. Ако се установи, че до края на октомври дипломатическите преговори няма да донесат успех, да започнат военни действия против Америка, Великобритания и Холандия.“

Преговорите се проточиха и краят им не се виждаше. Американците държаха на своето — да се изтеглят японските войски от Френски Индокитай и Континентален Китай. Принц Коное се канеше сам да замине за Съединените щати, за да се срещне лично с Рузвелт. Коное считаше, че трябва да се съгласи привидно с изтеглянето на войските. Вземането на решение още не означава, че то трябва да бъде изпълнено. Как да се постъпи по-нататък, ще се види — изтеглянето на войските може да се протака с години… Но военният министър Тоджо мислеше иначе: американците правят всичко, за да протакат преговорите, а през това време предприемат някои неща. Тоджо считаше, че по-добре е да излъже той, отколкото да бъде излъган — трябва да се започне войната, да се започне с внезапно нападение.

Отношенията между Тоджо и принц Коное толкова се изостриха, че двамата престанаха даже да се поздравяват. Но сега обстоятелствата бяха вече съвсем други. Сега Тоджо сам можеше да решава — мир или война. Той предпочиташе войната. Нямаше ни най-малко желание да ходи отвъд океана при Рузвелт. За заблуда нека отиде във Вашингтон бившият посланик в Берлин Курусу. Трябва да се поддържа впечатлението, че Япония е заинтересована от преговорите, а през това време…

Премиерът Тоджо покани в резиденцията си адмирал Шимада, за да поговорят за плана „Ямато“. Планът „Ямато“ — план за нападение върху американската военноморска база в Пърл Харбър на Хавайските острови — се съхраняваше в личния сейф на началника на генералния щаб и беше толкова секретен, че за него не знаеха даже и членовете на правителството. Автор на плана беше адмирал Ямамото, сегашният главнокомандуващ на обединения имперски флот. Кой, ако не самият той, следваше да осъществи сега удара по тихоокеанската база на американския военноморски флот…

Американското разузнаване, което отдавна следеше Ямамото, си беше направило определен извод за него. В заведеното му досие беше вписано: „Човек волеви, решителен, увличащ се и дързък, с наклонности на авантюрист…“

Адмиралът бе посветил целия си живот на военния флот. Нямаше още двадесет години, когато взе участие в Цушимското сражение през време на Руско-японската война. Служеше като лейтенант на флагманския кораб „Микаса-мару“, на който бе загубил пръстите си през време на едно морско сражение. Сега той беше възрастен човек, набит, с гъсти, сключени вежди и снизходителна усмивка. Ямамото имаше собствено гледище върху предстоящите военни събития. Преди една година американците бяха прехвърлили на Хавайските острови голяма част от своя флот, който представляваше постоянна заплаха за Япония. Затова, според него, преди да се предприеме проникването към южните морета, тази опасност трябваше да бъде ликвидирана. Като прие командуването на обединения флот, най-напред адмиралът се замисли за Пърл Харбър. Разбира се, предстоеше рискована операция, но при съответна подготовка тя можеше да донесе успех. Струваше си да се поеме този риск — с разгромяването на американския тихоокеански флот пътят за южните морета ще бъде открит.

Посветил в плановете си само тесен кръг лица, адмиралът започна специална подготовка на морски летци. За тази цел той избра уединеното островче Сикоку, което с очертанията си много приличаше на остров Оаху, където се базираха американските военноморски сили. Адмиралът заповяда да се построят на острова същите пристанищни съоръжения, каквито имаше в американската база, и превърна Сикоку в учебен полигон. Начинанието на Ямамото струваше твърде скъпо на японската морска авиация. За две години обучение на летците загубите достигнаха около триста самолета. Но това не смущаваше упорития адмирал — след време всичко ще бъде изплатено! Ямамото държеше тренировките да се правят в най-неблагоприятни атмосферни условия — в бури и мъгли, през всяко време на годината.

Но имаше нещо, което огорчаваше адмирала — липсата на торпеда, които могат да се използват със сигурност в плитки води. Торпедата, които бяха на въоръжение, потъваха до дълбочина двадесет и пет метра, а в пристанището на Пърл Харбър най-големите дълбочини не бяха повече от петнадесет метра. При изпитанията в плитки води торпедата всеки път изхвърляха фонтани от тиня и кал и засядаха на дъното. Нужна беше нова система взриватели и стабилизатори. Положени бяха много усилия, направени бяха големи разходи, но обнадеждващи резултати не се получиха. И едва няколко седмици преди деня „Хикс“ — деня, определен за нападението срещу Пърл Харбър — изведнъж бе намерен съвсем прост изход — някой предложи да се използват дървени спирачни стабилизатори, които показаха неочакван ефект.

През август Ямамото запозна с плана си началника на главния морски щаб адмирал Нагано. Нагано зачете съсредоточено докладната записка на командуващия обединения флот, надвесил над нея гъстите си и къси вежди, а с краищата на пръстите непрестанно триеше челото си, сякаш го масажираше. За миг прекъсваше да чете и поглеждаше изпод подутите си клепачи командуващия, сякаш го запитваше как е могъл да измисли такова нещо, и отново се задълбочаваше в четене.

— Какво да ви кажа, Ямамото сан? — каза Нагано, като завърши четенето. — Вие сте достоен потомък на своя древен род! Няма да преувелича, ако кажа, че това е гениално! Поздравявам ви! Но преди да занесете плана на негово величество, трябва все пак още веднъж да бъде проверен на щабни учения…

Този човек с едра челюст и гъсти вежди беше предпазлив и спокоен.

Щабните учения се състояха през септември. Атаката върху Пърл Харбър беше разиграна на голям макет в морската академия и участниците в щабните учения стигнаха до извода, че атакуването на американската база може да струва една трета от корабите, участвуващи в нападението. Този извод разколеба увереността даже на адмирал Нагано. В главния морски щаб се породиха съмнения — не е ли по-добре да се изостави тази операция, да не се рискува. Заседанието на военноморския съвет придоби бурен характер, сипеха се взаимни упреци и оскърбления. Разяреният Ямамото заплаши, че ще си подаде оставката, ако не бъде приет планът му. Заедно с адмирала ще излязат в оставка и щабните офицери на действуващия флот…

Тогава се реши планът „Ямато“ да се докладва на генерал Тоджо, за да се поясни становището на армията. Тоджо го прие с възторг. Тъкмо това му беше нужно! Едновременно с удара върху Пърл Харбър да започне придвижването на юг. А след това може да се върнат към северния вариант на императорския път — към Русия…

На трети ноември 1941 г. главният морски щаб утвърди плана „Ямато“. Без да дочака височайшето благоволение на императора, адмирал Ямамото издаде заповед до корабите на обединения флот.

„Флагмански кораб «Ногато-мару», залив Хирошита. 7 ноември 1941 г. Заповед на Исороку Ямамото — главнокомандуващ обединения флот. До 20 ноември тази година на всички кораби да завърши бойната подготовка. Към посочената дата корабите на Първи и Втори флот да се съсредоточат в залива Хитокапу в Курилския архипелаг.

Да се проявява максимална бдителност, за да се запази операцията в тайна.

Ямамото.“

За маскировка на предстоящите действия същия ден към бреговете на Съединените щати потегли от Йокохама ескадреният миноносец „Тацуту-мару“; на борда си той имаше един-единствен пасажер — опитния в дипломатическите работи пратеник за особени поръчения господин Курусу. Една година преди това от името на японското правителство Курусу бе подписал в Берлин пакта за военен съюз с Германия. Той владееше до съвършенство английски език, беше женен за американка и минаваше на Запад за дипломат с проамериканска ориентация. Курусу плаваше за Америка, без да подозира, че императорският флот вече е получил заповед да се съсредоточи на Курилските острови за изпълнение на бойни задачи.

Вече от половин година във Вашингтон се намираше Номура, бивш министър на външните работи. Той водеше преговорите с американците. И колкото повече се протакаха преговорите, толкова по-ясно ставаше на Номура, че го използват като подставено лице. Накрая не издържа двойственото си положение и изпрати в Токио шифрограма с молба за оставка.

„Не желая да водя тази лицемерна политика и да мамя друг народ — писа той на министър Того. — Моля ви да не смятате, че искам да бягам от бойното поле, но като честен човек считам, че това е единственият път за мен. Моля да ми се разреши да се завърна в Япония. Най-покорно моля да ми простите, ако съм засегнал вашето достойнство. Падам ничком пред вас и моля снизхождението ви.“

Того показа тази телеграма на Тоджо.

— В такъв случай нека си направи харакири, това е най-доброто, което може да предприеме — каза премиерът и твърдо присви устни. — Предупредете го, че му изпращаме Курусу на помощ. По-нататъшни инструкции ще давам лично аз.

Той взе един лист и написа върху него:

„Пурпур! Посланика Номура. От Токио за Вашингтон във ваша помощ с бързоходен есминец тръгна Курусу. Вие оставате на мястото си. Осигурете му среща с Рузвслт веднага след пристигането му във Вашингтон. Дейността на Курусу да се пази в тайна.“

Премиерът прочете телеграмата и постави подпис: Того.

Сега цялата най-срочна и отговорна преписка се водеше под грифа „Пурпур“, което означаваше „Твърде важно“.

Докато Курусу пресичаше океана, на негово име във Вашингтон се получиха допълнителни инструкции с посланическия шифър и неизменния гриф „Пурпур!“.

На 16 ноември Курусу пристигна във Вашингтон, а на другия ден се срещна в Белия дом с Рузвелт и държавния секретар Хъл.

Разговорът беше крайно учтив. Курусу направи нови предложения: В Югоизточна Азия да се запази съществуващото положение, двете страни да се задължат да не предприемат тук никакви действия и да не разширяват зоните на своето влияние в южните морета и Тихия океан. След като Япония сключи мир с китайското правителство, тя ще изтегли войските си от Индокитай… Рузвелт обеща да проучи внимателно новите предложения.

Когато японците напуснаха Белия дом, Рузвелт запита държавния секретар:

— Какво ще правим?

Кардел Хъл тежко се надигна от креслото и се заразхожда из кабинета, за да разтъпче изтръпналите си болни крака.

— Япония несъмнено е решила да играе вабанк… Не е ясно само едно: къде се кани да нанесе удар — на Филипините, в Холандска Индия или в Сингапур… Японците само протакат, за да печелят време, докато издебнат момента за нов скок. Съвсем очевидно е, че Япония върви към война…

— Надявам се, че няма да успеят да ни надхитрят — каза Рузвелт. — Те сами се пъхат в капана.

Хъл отговори с японската пословица:

— Когато се раздразни тигърът, той губи от бяс разсъдъка си.

— Де да беше така… Но ние не можем да започнем първи. Моралното превъзходство трябва да бъде на наша страна — възрази Рузвелт.

Когато във Вашингтон научиха, че на власт в Япония е дошъл Тоджо, Рузвелт отмени насроченото заседание на правителството и в продължение на два часа подложи на обсъждане в тесен кръг проблемите, възникнали във връзка с оставката на принц Коное. На съвещанието президентът покани само няколко души. Присъствуваше на първо място Хари Хопкинс — негласният съветник на Рузвелт. Той не заемаше никакви постове, но без негово участие не преминаваше нито едно що-годе важно съвещание. Бяха началник-щабовете генерал Маршал и адмирал Старк, военният министър Нокс и министърът на военноморския флот Стимсън. А също, разбира се, дясната ръка на президента — държавният секретар Хъл.

Стигнаха единодушно до извода, че най-вероятно е новото японско правителство да води крайно националистическа, антиамериканска политика. Много е вероятно Япония да нападне най-напред Русия, но не е изключено ударите й да се стоварят върху Великобритания и Съединените щати. Рузвелт изказа следната мисъл:

— Изправени сме, господа, пред деликатна проблема — да водим дипломацията си така, че Япония да се покаже в неблагоприятна светлина, първа да извърши злото, първа да направи откритата крачка.

Съгласиха се с президента — нека японците започнат и тогава Съединените щати ще стоварят цялата мощ на оръжието си върху островната империя. В такъв случай моралното превъзходство ще бъде на страната на Щатите: Конгресът несъмнено ще подкрепи обявяването на война. В противен случай трудно ще се постигне в Конгреса съгласие за война.

Общественото мнение ще бъде на страната на правителството. Само да не се разкрият преждевременно замислите, родили се на съвещанието в Белия дом. Това също беше „оранжева тайна“, толкова дълбока, колкото и тайната на атомната бомба. Секретната преписка за новото оръжие се водеше само на хартия с оранжев цвят, за да може тези документи веднага да се разпознаят в купищата книжа, които се поднасяха за разглеждане от президента.

Сега в разговора с държавния секретар Рузвелт отново се върна към вълнуващата го тема:

— Историците са изчислили — каза президентът, — че през изтеклите два века на земята е имало около сто и двадесет войни и само при десет случая те са били предшествувани от официално обявяване на война. Японците няма да нарушат вероломните си традиции. Те могат да нападнат всеки ден, да атакуват без всякакво предупреждение. Какво да се прави? Проблемата се свежда до това — как да изманеврираме, за да накараме Япония да даде първия изстрел и същевременно да не допуснем да ни сполети голяма опасност… Това е трудна задача.

— Ще дразним тигъра — каза Кардел Хъл. — Днес получих нова радиозасечка.

Държавният секретар показа на президента японска шифрограма, донесена му от криптографското управление на генералния щаб. Токио предупреждаваше своите посланици в чужбина:

„В случай на извънредни обстоятелства — се казваше в секретната телеграфна инструкция, — а именно в случай на скъсване на дипломатическите ни отношения или на нарушаване на международната система за връзка, ще бъдат дадени следните кодирани предупреждения, които ще се включат в ежедневните радиобюлетини за състоянието на времето, предавани от Токио.

1. При опасност за японо-американските отношения: «източен вятър, дъжд».

2. При нарушаване на японо-съветските отношения: «северен вятър, облачно».

3. При скъсване на японо-английските отношения: «западен вятър, ясно».“

— Това не е нищо друго, освен сигнал за начало на военни действия — заключи Хъл.

Половин година преди това, след дълга и усърдна работа, американските криптографи най-сетне бяха успели да разчетат шифъра на японските радиограми. Бяха успели да разшифроват повече от седемстотни японски секретни радиограми. Държавният департамент и военните власти на Съединените щати сега бяха постоянно в течение на секретните радиоразговори на японските дипломати с Токио.

— Е, добре, събитията назряват, нека не им пречим да се напъхат в капана… — каза Рузвелт. — Какви новини има още на Бейнбридж Айлънд?

На Бейнбридж Айлънд във Вашингтон се намираше централната радиозасечна станция.

— Отново се повтаря все същата дата — двадесет и пети ноември… Отначало в инструкцията до посланика Номура се казваше към тази дата да се постигне успех в преговорите. Сега от Ханой предават по-определено.

Кардел Хъл порови в една папка и извади от нея копие от радиодонесението на японския посланик в Ханой.

„Военните кръгове — съобщаваше той в Токио — известиха, че трябва да получим отговора на Съединените щати не по-късно от двадесет и пети ноември. Ако това е вярно, няма съмнение, че кабинетът ще вземе решение за мир или война в течение на един-два дни. Ако преговорите със САЩ завършат неуспешно, нашите войски ще започнат още същия ден.“

Рузвелт запрелиства настолния си календар.

— Войната може да започне в понеделник — каза той. — Подгответе отговор на японските предложения, за да няма никакво съмнение в Токио, че нашите позиции са неизменни…

На 26 ноември държавният секретар на Съединените щати Кардел Хъл покани японските посланици и им предаде нотата отговор. Тя приличаше на ултиматум. Американското правителство настояваше да се изтеглят японските войски от Китай; да се признае гоминданското правителство на Чан Каиши и Япония да се откаже от окупацията на Индокитай. Само на тази основа би могло да се сключи пакт за ненападение.

Отговорът на Хъл беше възприет в Токио именно като ултиматум! Американците искаха на континента да бъде възстановено положението, съществуващо преди мукденския инцидент.

Двете страни не бяха заинтересовани от продължаване на преговорите и предпочитаха да решат спорните въпроси със сила. Още четири дни преди да се получи в Токио американският отговор, адмирал Нагано бе издал заповед до обединения флот — да напусне Курилския архипелаг и да се съсредоточи в океана на половината път между Аляска и Хавайските острови. Нагано бе посочил координатите: да се излезе в района 40° северна ширина и 170° западна дължина. На посоченото място да се пристигне на трети декември и да се извърши зареждане с гориво.

До Хавайските острови корабите трябваше да направят преход от пет хиляди морски мили. Американското разузнаване бе изпуснало от погледа си японската военна армада. По същото време, почти открито от японските пристанища тръгнаха на юг транспортни кораби с десантни войски.

За военното командуване на Съединените щати беше ясно, че Япония възнамерява да води основните бойни действия в района на южните морета. По тихоокеанския подводен кабел ръководителят на американския отдел при японското министерство на външните работи позвъни във Вашингтон. Съдържанието на кодирания разговор също стана известно на американските криптографи.

На телефона се яви Курусу.

— Извинете, че ви безпокоя така често — чу се гласът от Токио. (Това означаваше: „Какво е положението с преговорите?“)

— Нима не получихте телеграма? — запита Курусу. — Няма нищо ново, освен онова, което мис Умеку каза вчера. (Мис Умеку — държавният секретар Хъл.) — А как е при вас? Роди ли се детето? (Наближава ли кризата?)

— Да, раждането е неизбежно — отговориха от Токио.

— В какво направление… — запита развълнуван Курусу и веднага се поправи:

— Какво очаквате, момче или момиче? (На юг или на север ще се разрази кризата?) Ние много се вълнуваме от предстоящото раждане, но най-много се вълнува Токугава. Нали? (Токугава — японската армия). Мис Кимоко днес заминава за три дни на село. Ще се върне в сряда. (Президентът заминава за три дни от Вашингтон.)

Президентът искаше да покаже, че преговорите не го тревожат. Той замина да си почине в своето имение в Хайд-парк.

На Курусу във Вашингтон продължаваха да изпращат всекидневно указания от Токио и криптографите старателно ги дешифрираха…

„Пурпур. Държавна тайна. Съдържанието на новото предложение на САЩ е абсолютно неприемливо за нас. Главната ни грижа сега трябва да бъде истинските намерения на империята да останат неразкрити. Вие трябва да заявите в държавния департамент, че сте запитали централните японски власти и чакате отговор. Продължете да водите преговорите с пълна искреност…“

И още една телеграма, изпратена непосредствено след предишната:

„Два-три дни след като бъде прието решение от императорското правителство по повод на американската нота, ще се създаде положение, при което ще се наложи да се откажем от по-нататъшни преговори. Желаем засега да не давате да се разбере от правителството на Съединените щати, че преговорите ще бъдат прекратени.“

Ставаше дума за предстоящото заседание на кабинета в присъствие на императора, което бе насрочено за първи декември. Императорът седеше на трона, облечен този път във военна генералска униформа. Председателствуваше министър-председателят генерал Тоджо. Той каза, че американската нота била предизвикателство спрямо страната на Ямато. Така се разговаряло само с победени. Щатите искат Япония да напусне континента. Преговорите се протакат половин година и не са донесли никакъв резултат. Съдбата на империята трябвало да се реши с въоръжена сила.

Адмирал Нагано доложи на императора, че флотът е подготвен за бойни операции и чака сигнал. Някой запита какви са плановете на командуването — кога, къде и с какви сили то възнамерява да проведе операциите. Намеси се и Тоджо: това е военна тайна. От членовете на кабинета за Пърл Харбър знаеха само двама души — министър-председателят Тоджо и министърът на военноморските сили Шимада.

Министърът на финансите съобщи, че държавната банка е отпечатала окупационни пари за страните от южните морета: за Филипините — песо, за Холандска Индия — гулдени, за Британска Малая — долари. Всяка парична единица била приравнена към една йена.

Империята беше готова за война. Кабинетът взе решение:

„Преговорите с Америка относно националната ни политика се провалиха. Япония ще обяви война на Съединените щати, Англия и Холандия.“

Кога да стане обявяването на войната, ще реши генералният щаб. Може би едновременно със започване на военните действия, а може би и по-късно, но в никакъв случай по-рано. Денят „Хикс“ — началото на войната — бе определен за 7 декември по местното време на онези ширини, където ще се разразят събитията. В Япония това ще бъде сутринта на 8 декември 1941 г.

Императорът благоволи да утвърди решението на кабинета.

Той изрече:

— Ние пристъпваме прага на войната…

Японската армада се приближаваше към Хавайските острови.

На другия ден във Вашингтон бе изпратена секретна радиограма. Тя също бе съставена от премиера Тоджо и подписана с името на Того.

„Бъдете крайно внимателни съдържанието на тази телеграма да не стане известно в Съединените щати. Незабавно вземете следните мерки: унищожете всички шифровъчни машини, изгорете телеграфните шифри, с изключение на едно копие от шифъра «О-а» и «Л-б». Изгорете всички секретни документи и черновките от разшифровката на настоящата телеграма. След като изпълните нашите указания, телеграфирайте една дума: «Харуна!»

Всичко това е свързано с подготовката за критични обстоятелства и се предава само за ваше сведение. Запазете спокойствие.

Того.“

Веднага щом президентът на Съединените щати се върна във Вашингтон, Кардел Хъл му съобщи за тази телеграма, а също и това, че южно от японските острови по китайското крайбрежие е забелязано голямо движение на транспортни кораби с войски.

Рузвелт поиска да разбере дали се потвърждава телеграфното разпореждане за унищожаване на шифрите. Скоро му съобщиха, че в двора на японското посолство горят документи…

На въпроса на държавния департамент защо се извършва непрестанно придвижване на японски войски в Далечния Изток Курусу отговори, че според изпратената му от Токио информация това е предпазна мярка против китайските войски…

На пети декември японските радиостанции в информацията за времето предадоха кодираните фрази:

„Западен вятър, ясно… Източен вятър, дъжд.“

Това беше сигналът за предстоящото скъсване на дипломатическите отношения с Англия и Съединените щати.

Създалата се ситуация бе обсъдена на заседание на висшия военен съвет на Съединените щати. Началникът на морския генерален щаб Старк разясни стратегическата задача на американския флот: със започване на военните действия корабите на Тихоокеанския флот, базиращи се в Пърл Харбър, ще се придвижат Към Маршаловите острови и в скоротечни морски боеве ще унищожат японските десантни войски в района на южните морета. За тази цел във водите на Тихия океан е съсредоточена по-голямата част от целия американски флот. Това бе всъщност въпросният капан, който американските морски сили бяха приготвили за далекоизточния си противник.

Във Вашингтон очакваха с нетърпение японците да започнат да воюват в южните морета.

Началникът на генералния щаб Маршал предаде следната директива до войските:

„Нашите преговори с Япония фактически са прекратени. Няма надежда Япония да ги продължи… Ако избухването на войната не може да бъде избегнато… Повтарям — ако войната не може да бъде избегната, Съединените щати желаят Япония да направи първата крачка…“

Директивата на Маршал бе подкрепена от адмирал Старк.

„Разглеждайте това послание като предупреждение за война — се казваше в радиограмата му до командуващия Тихоокеанския флот. — Очакват се в най-близки дни агресивни действия от страна на Япония… Със започване на войната вашият флот да се придвижи към Маршаловите острови. Не предприемайте никакви настъпателни действия, докато Япония не нападне.“

В събота, на 6 декември, Курусу получи последната шифрограма от Токио:

„Макар че не е нужно специално да ви предупреждаваме, все пак ви напомняме, че меморандумът, който ще ви предадем, трябва да бъде запазен в най-строга тайна. При разшифровката се откажете от услугите на машинописки. Нашият отговор връчете на американското правителство, желателно е лично на държавния секретар, утре в един часа след обед вашингтонско време. След като дешифрирате последния, четиринадесетия, раздел от нотата, незабавно унищожете останалите ви шифровъчни машини.“

След това започнаха да предават нотата част по част — общо тринадесет телеграми. Разшифроването им завърши чак в полунощ. Секретарят на посолството сам ги пишеше на машина, но той беше неопитен, правеше много грешки и се налагаше да ги преписва повторно.

А последният раздал все не пристигаше. В очакване да получат края на меморандума се заловиха да доунищожат шифровъчните машини. Четиринадесетата част на текста бе получена чак сутринта, а часът за връчване на нотата наближаваше. Курусу позвъни в държавния департамент и помоли да се отложи срещата му за два часа след обед. Двамата посланици крачеха нетърпеливо из хола. Най-сетне секретарят на посолството изтича от шифровъчната стая и предаде на Курусу готовия текст на нотата. Беше един часа и двадесет минути вашингтонско време.

Американските криптографи бяха успели по-бързо от японците да разшифроват телеграмата от Токио. Още предната вечер тринадесетте раздела от японския меморандум лежаха върху бюрото на Кардел Хъл.

След като ги прочете, той тръгна към кабинета на Рузвелт.

— Ще предприемем още една крачка — каза президентът; — подгответе послание от мое име до императора. Нека посланикът Грю незабавно го занесе в двореца… За посланието ми съобщете на журналистите, нека още утре да се знае това в страната.

Заключителният раздел на нотата постъпи от Токио в осем часа сутринта, а в девет, тоест след един час, разшифрованият текст беше вече в държавния департамент. Занесе го началникът на американското разузнавателно управление генерал Майлз. Рузвелт още не беше станал от леглото си, когато държавният секретар почука на спалнята му.

Японският меморандум завършваше с думите:

„С настоящото правителството на Япония трябва да уведоми със съжаление Съединените щати, че поради позицията на американското правителство ние сме принудени да считаме за невъзможно да стигнем до споразумение чрез по-нататъшни преговори.“

Президентът постави машинално върху тоалетната масичка края на разшифрованата нота.

— Това е война! — каза той.

Но дипломатическата игра продължаваше. Президентът нареди да не го безпокоят по телефона.

Началникът на разузнаването Майлз тръгна да търси началника на генералния щаб Маршал. У дома му го нямаше, генералът правел утринната си разходка на кон. Когато Маршал дойде в щаба, Майлз му доложи за разшифрованата нота, като изказа предположението, че противникът ще започне военни действия в момента на връчване на нотата. Трябва да се предупредят войските. Маршал вдигна неопределено рамене, но все пак позвъни на Старк. Началникът на морския щаб отговори:

— Засега няма за какво да се предупреждава действуващият флот — и прекрати разговора.

Майлз продължаваше да настоява. Маршал се съгласи с нежелание.

— Е, добре… Подгответе радиограми… Най-напред за Манила на Филипините, после за Сан Франциско… Накрая за Пърл Харбър, там не могат да станат никакви събития… Не губете време.

Целият този ден президентът прекара с Хари Хопкинс. Рузвелт беше наредил да не го безпокоят по телефона. Не искаше да се нарушава неделната му почивка. Нека събитията се развиват сами по себе си. Президентът се залови за любимото си занимание — почна да подрежда колекцията си от пощенски марки. Рузвелт бе страстен филателист. Хопкинс се излежаваше на една кушетка и си играеше с кучето на президента — веселия Фал.

Около един часа седнаха да обядват. Когато им поднасяха десерта, разнесе се продължителен телефонен звън. Мръщейки се недоволно, президентът вдигна слушалката. Звънеше военноморският министър.

— Господин президент — развълнувано каза той, — изглежда, че японците са атакували Пърл Харбър…

— Какво?… Не може да бъде! — възкликна Рузвелт.

Няколко минути по-късно всички членове на висшия военен съвет вече знаеха за това. Маршал заповяда да го свържат с Пърл Харбър по радиотелефона. Говореше с началника на гарнизона. В телефонната слушалка глухо отекваха далечни експлозии на бомби.

Но японските посланици още не знаеха, че войната е започнала. Кардел Хъл ги накара да чакат половин час преди да ги приеме. При влизането им в кабинета той се престори, че чете внимателно връчената от посланиците предварително известна му нота. После остави листовете и гневно погледна посланиците:

— През петдесетгодишната ми държавна служба аз не съм виждал документ, изпълнен с толкова гнусна лъжа!… Нито едно правителство на земното кълбо не е способно на подобна крачка!…

С предварително репетиран жест той посочи вратата на посланиците. Номура и Курусу смутени излязоха от кабинета…

Обръщението на американския президент не можа да стигне същия ден до императора, въпреки че във Вашингтон направиха всичко, за да бъде то връчено навреме. Кардел Хъл бе предупредил посланика Грю, че ще му бъде предаден по телеграфа извънредно важен документ. Посланието бе зашифрирано с най-простия, така наречен сив шифър, за да не се губи много време за разшифроването му. Но обръщението на президента престоя цял ден в експедицията на токийската централна телеграфна станция… Такова бе указанието на главния цензор на генералния щаб. Той бе наредил да се задържа доставянето на всички чуждестранни телеграми, освен италианските и германските. Посланикът Джозеф Грю получи шифрограмата през нощта и веднага телефонира на господин Того, като помоли да го приеме незабавно — получено е лично послание от президента на Съединените щати до японския император, което според дадените му указания трябва да връчи лично.

Министърът на външните работи не можа да реши самостоятелно какво да прави. Затова съобщи новината на лорд-пазителя на печата и го попита как да постъпи. Кидо бе вече заспал и отговори със сънен глас:

— Приемете посланика, вземете копие от посланието и елате в двореца, аз също ще бъда там.

В Токио вече се разсъмваше. Лорд-пазителят на печата се носеше с колата си из пустите, притихнали улици на града. От Коми Акасака колата почна да се изкачва нагоре и Кидо видя пред себе си изгряващото слънце… Притвори очи и почна да се моли за успеха на морските летци, които вероятно в тоя момент летяха вече към Пърл Харбър… Какво значение можеше да има сега посланието на Рузвелт до императора?

Кидо прочете текста и реши да не безпокои негово величество.

На сутринта, когато войната беше вече започнала, от министерството на външните работи телефонираха на Джозеф Грю. Прие го Того.

— Меморандумът на президента предадохме сами на негово величество… Президентът вече получи отговор.

— Кога? — запита недоумяващ Грю.

— Още снощи.

— Но аз предадох меморандума през нощта…

— Друг отговор няма да има.

Того изпрати американския посланик до вратата на кабинета си и се сбогува вежливо с него. Той вече знаеше, че японските летци са атакували Пърл Харбър, но не каза нищо на посланика Грю.

Либералният Того докрай запази тайната, както му бе заповядано. Дипломатите трябваше последни да научат за войната. За тази цел през деня преди атаката срещу Пърл Харбър министерството на външните работи устрои за дипломатите, акредитирани в Токио, великолепна извънградска разходка. Върнаха ги обратно в града късно през нощта. Онези, които не бяха пожелали да участвуват в разходките, бяха поканени в театър Кабуки. А след представлението — на банкет… Того бе обмислил всичко, за да отвлече вниманието на дипломатите.

Джозеф Грю се върна в посолството и включи радиото. Предаваха императорски указ. Той започваше с думите:

„Ние, с божия милост, император на Япония, седящ върху престола на предците, чиято династическа линия не е прекъсвана в продължение на векове, предписваме на вас, нашите храбри поданици, да вземете оръжие… С настоящото ние обявяваме война на Съединените американски щати и Британската империя…

… Свещеният дух на нашите порфироносни предци охранява нашата Ямато и ние разчитаме на предаността и храбростта на нашите поданици. Твърдо сме уверени, че целите, които са ни завещали предците, ще бъдат постигнати.

8 декември, шестнадесета година от епохата Шоуа.

Хирохито.“

Разляха се звуците на националния химн, съществуващ повече от хиляда години.

После радиото съобщи:

„Ще бъде предадена особена новина! Ще бъде предадена особена новина! — Гласът на говорителя звучеше развълнувано. — Предаваме важно съобщение! Слушайте! Слушайте!

Императорското върховно главнокомандване, генералният щаб и щабът на военноморския флот предават съвместно съобщение! Тази сутрин императорската армия и военноморският флот започнаха военни действия против американските и английските въоръжени сили в западната част на Тихия океан. Преди изгрев-слънце нашите войски атакуваха Хонконг. Наши войски направиха десант на Малайския полуостров и бързо разширяват заетите позиции. Извършват се масови атаки срещу противниковите стратегически пунктове на Филипините…“

И отново химнът с хилядолетно минало… Звънтяха литвари. През победните звуци на тържествени маршове в етера излитаха възгласите на говорителя:

— Хако ичио!… Хако ичио!…

Изглежда, че всичко потвърждаваше прогнозите на премиера Тоджо — достатъчно беше да се даде само първият изстрел, за да се обедини цялата нация. Войната беше започнала.