Юрий Королков
Кио ку мицу (3) ((строго секретно))

Премиерът Танака

Той беше добър, надежден слуга, но нямаше име… Когато господарите искаха да повикат слугата си, те пляскаха с ръце или извикваха „Хей!“ И това обръщение скоро стана негово име.

Хей живееше в семейството на Гиичи Танака от много години и с него бяха свикнали както с папагала, кацнал на металическата пръчка до прозореца. Но за разлика от папагала, с неговата ярка червено-зелена перушина, Хей беше съвсем безцветен. Той носеше куртка от шантунг с малка, висока яка, широки кремавосиви панталони и меки пантофи. Хей никому не досаждаше с присъствието си; като безшумна сянка той се появяваше мигновено при първо повикване, съпровождайки появата си със сдържано вежлив поклон. Сякаш постоянно дежуреше зад паравана и само чакаше да го повикат.

Лицето му, грижливо избръснатата глава и тънките му ръце имаха кафяво-жълт цвят, сякаш бяха дълго варени в бобена чорба. Никой не знаеше възрастта на Хей, както не знаеха миналото на неуморимия и предан слуга. Разбира се, някога Хей е имал име, но то беше отдавна забравено, както беше забравено и това, че някога е живял на остров Формоза.

В минути на снизходително-добродушно настроение главата на семейството Гиичи Танака сравняваше Хей с бонзай — изящното мъничко борче, което украсяваше хола. Дръвчето имаше кафявосоево стебло, което беше престанало да расте. В дома на Танака бонзай бе останало от дядото и десетки години си оставаше все такова миниатюрно, живо вкаменено.

Хей разтребваше изрядно господарския дом, поддържаше идеална чистота, переше, сервираше, а понякога и готвеше; той се грижеше с голяма любов за декоративната градина и, разбира се, поддържаше в безупречен вид изящната малка постройка, която се намираше в дъното й, под сянката на големи криптомерии. От къщата дотук се минаваше по дъсчена пътека, издигната малко над земята и покрита със сенник, за да не се мокрят краката при дъжделиво време. Тази тоалетна, скрита под защитата на малахитовата зеленина, беше гордостта на Гиичи Танака, но именно на тази постройка беше писано да стане източник на огорчения и държавни неприятности за владетеля на вилата резиденция, японския министър-председател.

Стопанинът на дома, Гиичи Танака, произхождаше от древен самурайски род и строго поддържаше традициите на миналото, стремейки се да обогати славата на войнствените си прадеди, чийто жертвен олтар беше най-свещеното място във вилата на семейство Танака. За генерала в оставка най-важно нещо в живота беше военната професия и родът, към който принадлежеше.

Танака с гордост си припомняше, че първият йероглиф, показан му от неговия покоен баща, беше йероглифът „бу“, който означаваше „оръжие“. От многото йероглифи на японската писменост именно този войнствен йероглиф „бу“ беше първият, който малкият Гиичи се научи да изписва с неуверената си детска ръка. Такава беше традицията в семейството на самураите Танака.

След години йероглифът „бу“ престана да играе в живота на Гиичи само символична роля. Задъхвайки се от възторг, Гиичи влизаше в оръжейната стая, където на стената висеше самурайски меч — прав и тънък като лъч светлина, пронизващ мрака. Бащата понякога позволяваше на Гиичи да подържи меча, принадлежащ на далечен прадядо на рода Танака, и момчето тръпнеше само от докосването до оръжието. Тук имаше също и ножове, къси и блестящи като мълнии, старинни ризници, страшни маски на воини, пики с ръбести накрайници и с гравирани по тях дракони… Всички тези атрибути на древни воини съпътствуваха бъдещия самурай още от най-първите му стъпки в живота.

А когато бащата изведе малкия Гиичи в градината, за да го обучава на стрелба с лък, той му даде само една стрела и му посочи една цел — трябваше непременно да я улучи, самураят трябва да стреля винаги точно…

Тогава бащата каза и Гиичи го запомни:

— В живота, сине мой, се случва съдбата да предостави на човека една-единствена възможност да постигне успех. Това е целта, която трябва да бъде поразена с една стрела, друга стрела може да няма. Умей да се съсредоточиш, да събереш сили и да не сгрешиш…

Последва обучение в кадетския корпус, после военна служба по армейските части, след туй генералщабна академия и отново служба, но този път в Китай, в Корея, из манджурските полета, където избухна войната с Русия… Годините минаваха и ето, той е вече военен министър, възглавява интервенцията срещу съветския Далечен Изток — в Приморието и Забайкалието.

На пръв поглед целта беше близо, но той не можа да я порази дори с няколко стрели.

На шестдесет и няколко години Гиичи Танака, натрупал военен и житейски опит, подаде оставка, но не скъса с държавните работи. Танака беше нужен на императорска Япония. Заслужилият генерал стана председател на най-дясната, най-реакционната и агресивна партия — сейюкай, която се опираше на дворцовите и полуфеодалните кръгове на японската аристокрация. Именно тези кръгове скоро направиха Гиичи Танака министър-председател на Япония, втория човек в страната след благословения император.

Премиерът Танака тръгна по пътя, предначертан от прадедите му, по императорския път, наричан „Кондо“ — политиката на завоюване на далечни и близки земи. Премиерът четеше древната книга „Нипон шики“ — „Японски летописи“ — и запомни завета на император Дзиму, живял преди повече от хиляда години. Дзиму бе завещал на потомците си: „Да покрием целия свят с един покрив и да го направим свой дом.“ На японски това звучеше кратко, като полет на стрела: „Хако ичио!“ Такъв беше заветът на божествения прадядо на народа Ямато, който населяваше Страната на изгряващото слънце. А Гиичи Танака беше министър-председател на тази страна, той беше самурай и неотстъпно изповядваше Бушидо — закона на самурайската чест. И даже в самото наименование — Бушидо — присъствуваше същият войнствен йероглиф „бу“, с който генерал Танака бе започнал да изучава японската писменост.

Гиичи Танака беше истински самурай — суровостта на воина, студената пресметливост и гъвкавостта на ума се съчетаваха у него с лирическата склонност към съзерцание, с умението да се наслаждава на красотата на небето, пейзажите, цветята, изяществото на жените… Генералът с еднакво увлечение можеше да говори с придворния поет за духовната наслада, която ни дава усамотеното съзерцаване на природата, а с праволинейния и груб генерал Араки — за пътищата на японската експанзия.

Задушевни разговори, най-често насаме с някого, Гиичи Танака обикновено водеше нощем, когато домашните му се оттегляха да спят. Слугите също биваха освобождавани и само вечно будният Хей се навърташе някъде наблизо. Танака отпращаше и него да спи. Като послушно куче Хей отиваше в стаичката си под стълбището, но след известно време отново се връщаше до вратата, за да може при първото плясване с ръце да се яви пред своя господар.

— Да поговорим за японската архитектура! — Танака винаги предлагаше на събеседника си конкретна тема за разговор.

— С удоволствие, защо не — съгласяваше се поетът, — но според мен от всички постройки японски тип само нашите тоалетни наистина се строят с поетичен вкус. Не сте ли съгласен с мен, генерале?

— Да, да, съгласен съм! Японецът открай време опоетизирва всичко, което го заобикаля. Вижте само — даже най-нечистото на пръв поглед място в японския дом дедите ни са превърнали в някакъв храм на поезията и естетиката…

— Прав сте, Танака сенсей! Убеден съм, че поетите от всички времена са черпели вдъхновение именно тук, в полумрака и тишината, отдавайки се на блянове.

Генерал Танака споделяше мнението на поета. Уединявайки се в тоалетната, той се наслаждаваше на тишината и самотата, съзерцаваше синевата на небето или се вслушваше в шумоленето на дъжда и като че ли се сливаше с природата, а слухът му се изостряше дотолкова, че сякаш чуваше как дъждовните капки се просмукват през мекия мъх в земята.

Слугата Хей умееше да поддържа тук чистотата, която допринасяше за появата на мечтателно и поетическо настроение. Само от едно нещо генералът беше недоволен — Хей вечно забравяше да слага тоалетна хартия. Раздразнен, запасният генерал се връщаше в кабинета си и търсеше някаква ненужна хартия. И това разваляше настроението му… Танака правеше забележка на слугата. Хей виновно навеждаше глава, но всичко продължаваше да върви постарому — Хей никога не можа да преодолее тази своя разсеяност. С годините генералът се примири, свикна с нея и само понякога извикваше Хей при себе си, в дъното на градината, и сякаш за да му отмъсти, го изпращаше да донесе от кабинета му някаква ненужна хартия.

Да можеше само да знае генерал Танака кого допуска на стари години до бюрото си! Беззаветно преданият и мълчалив слуга в продължение на много години шпионираше генерала. Като останеше сам в дъното на градината, в изящната постройка. Хей спокойно се занимаваше с твърде неестетическа работа — измъкваше от кошчето с насипана рохкава пръст използваната хартия и старателно прочиташе йероглифите върху парчетата от стари книжа на японския премиер. Много чернови бележки на Танака представляваха голям интерес за изпълнителния и мълчалив слуга без име.

 

 

Развръзката дойде внезапно.

В Токио бе настанало горещо и тежко лято, от време на време се разразяваха гръмотевични бури с дъждове. След проливните дъждове в града ставаше още по-непоносимо — от пожарищата и развалините, неразчистени напълно след страшното земетресение, заедно с влагата във въздуха се носеха тежки изпарения на изгоряло и гнило. Всички, които имаха възможност, напускаха столицата и отиваха или на море, или в залесените околности на града. Гиичи Танака гледаше да живее предимно във вилата си.

Течеше втората година на епохата Шоуа — царуването на император Хирохито, което съответствуваше на 1927 г. по европейското летоброене. Само преди четири години страната бе преживяла жестоко земетресение, а сега бе я сполетяло ново бедствие — тежка икономическа криза. Банки, предприятия, стари фирми фалираха и изгаряха като новогодишни фойерверки. Тълпи от вложители, притежатели на акции и дребни предприемачи обсаждаха банковите кантори, напираха да проникнат през заключените им врати или да се вмъкнат през прозорците с надежда да върнат, да спасят спестяванията, капиталите си, да получат кредит, за да предотвратят или поне да отдалечат разоряването си… Но дори и най-големите банки в Токио, Осака и Хирошима преустановиха всякакви финансови операции. Паниката на борсата, като вълната цунами, родена от могъщите тласъци на океанското дъно, застрашаваше да залее цялата страна. Нужен беше човек с твърда ръка, способен да застане на щурвала на държавния кораб, за да го прекара през бушуващата стихия на страстите. Изборът на Тайния държавен съвет и на самия император падна върху генерал Танака. В негова помощ беше определен най-опитният и ловък стар финансист Такахаши. Сега много, извънредно много неща зависеха само от него.

В пламъка на финансовата, икономическа криза Такахаши се чувствуваше като митичния саламандър, дух на огъня. Това беше неговата стихия, той — старият, безжалостен Такахаши, знаеше какво да се прави. Неговото отношение към дребните индустриалци, сарафите и собствениците на малки банки им носеше гибел. Саламандърът Такахаши впрочем разчиташе именно на това. Пред свои доверени той казваше: „Дайте, дайте ми още малко паника, за да използвам ситуацията… Ще подкрепя силните, другите нека мрат — те са коралите, върху които ще се закрепи и разцъфти финансовата система…“

Такахаши постигна своето — в страната оставаха монополно да господствуват пет-шест могъщи банки: Мицуи, Сумимото, Ясуда… След месец и половина министърът на финансите можеше да си подаде оставката — с цената на неизброимите разорени дребни индустриалци и търговци той спаси страната от финансова катастрофа. Такахаши престана да бъде член на министерския кабинет на Танака, но те си останаха приятели и министър-председателят всякога се обръщаше за съвет към този човек с безстрастно лице на флегматик, представляващ, подобно на Окава, интересите на едрия капитал в Япония.

Преди да напусне поста си на финансов диктатор, Такахаши каза на премиера:

— Това, което извършихме, Танака сан, е само началото… Зданието на икономиката ни трябва да бъде сеизмоустойчиво… Тази устойчивост можем да постигнем с умела, гъвкава континентална политика… Помислете върху това, Танака сан. Нужно е по-често да си припомняме думите на нашия божествен прадядо, императора Дзиму: „Хако ичио!“… Нека първият ъгъл от покрива над нашия дом да бъде Китай…

Такахаши обикновено говореше бавно и алегорично, но този път беше определено откровен. Танака знаеше, че така мисли не само Такахаши, но и цялата всемогъща група дзайбацу — финансовите и промишлените магнати на Япония. Впрочем по същия начин мислеха и военните кръгове — Араки, Хонджо и останалите…

Министър-председателят Гиичи Танака се вслуша в съветите на своя финансов наставник Такахаши. В средата на юни, въпреки задухата и отровните изпарения, надвиснали над града, Танака побърза да свика конференция по въпросите на Изтока. Тя беше наречена точно така — Източна конференция — и се състоя при затворени врати, обкръжена от непроницаемата завеса на тайната. Броят на участвуващите в нея беше ограничен. Освен членовете на кабинета поканени бяха само някои японски дипломати, извикани за тази цел от Китай; тук беше командуващият Квантунската армия, пристигнал от Манджурия, началникът на генералния щаб, ръководни дейци от военното и морското министерство и, разбира се, представители на промишлените концерни, които имаха свои интереси в Китай.

Танака споделяше тревогите, съмненията и плановете, изказани на Източната конференция. И кой, ако не министър-председателят, следваше да обобщи отделните мисли на участниците в конференцията, да обоснове техните препоръки и да ги представи на вниманието на благословения император? Всичко това трябваше да се обсъди и прецени. И затова Гиичи Танака покани във вилата си ловкия и пресметлив Такахаши, за да му прочете своя проект за поверителния меморандум.

Друг събеседник на премиера тази вечер беше генерал Араки — нисък, с къси крака и широки плещи, с неестествено голяма глава и предизвикателно щръкнали мустаци. По външност и темперамент той беше пълна противоположност на спокойния и бавен, сякаш равнодушно сънлив Такахаши.

Някога, преди двадесетина години, след като Руско-японската война беше вече свършила, генералният щаб командирова Араки в Петербург да изучава военното дело. През световната война той беше военен наблюдател на руската действуваща армия. В Токио се завърна с руски ордени, с възпоменателен медал в чест на 300-годишнината на Романовци и с обемисто досие за състоянието на въоръжените сили на царска Русия.

Двамата генерали бяха свързани с отколешна дружба още от времето, когато участвуваха в интервенцията в съветското Приморие и Забайкалието. Сега Араки работеше в японската академия на генералния щаб, минаваше за познавач на руския въпрос и за Премиера Танака беше извънредно важно да чуе неговото мнение относно меморандума.

Араки малко позакъсня, пристигна направо от академията, с военна униформа, но без военноотличителни знаци; единствено орденът „Златният ястреб“ — награда за многогодишното му пребиваване в Русия — сияеше на гърдите му. Араки знаеше, че срещата, на която го кани министър-председателят, ще има съвсем частен характер, но въпреки това съвсем неслучайно си бе избрал именно този орден.

Той хвърли фуражката и ръкавиците си в ръцете на Хей и подрънквайки със сабята си, влезе в кабинета. Араки беше с около петнадесет години по-млад от министър-председателя и това му даваше основание да бъде подчертано вежлив и почтително да нарича стопанина на дома „сенсей“, тоест „по-рано родил се“, в смисъл на почетен учител.

— Желаете ли саке? — попита стопанинът.

— О, не! Нищо горещо и силно — възрази Такахаши. Той се отпусна на рогозката и пое в ръцете си парещата о-шибори — горещата влажна салфетка, която му подаде Хей. — На конференцията в двореца се чувствувах като тази салфетка — горещ и мокър. Нямам представа какво са решили…

Такахаши очевидно хитруваше. Танака го разбра. Той нареди на слугата да поднесе чай и го освободи:

— Днес не си ми нужен, можеш да спиш… Затвори по-плътно вратата.

Когато слугата излезе, премиерът взе чантата си и извади куп изписани листове.

— Бих желал — каза той — да ви запознай с нещо, което е предназначено само за очите на императора, и да ви помоля да ми дадете великодушния си съвет.

Гостите кимнаха мълчаливо и Танака започна да чете.

„От името на Вашите многобройни поданици министър-председателят Танака Гиичи връчва на Ваше Величество меморандум за основите на позитивната политика в Манджурия и Монголия.“

„За да завоюваме Китай — продължи той, — трябва най-напред да завоюваме Манджурия и Монголия. За да завоюваме света, трябва преди всичко да завоюваме Китай. Ако успеем да завоюваме Китай, всички останали азиатски страни, Индия, а също и страните на южните морета ще се страхуват от нас и ще капитулират пред нас. Тогава светът ще разбере, че Източна Азия е наша, и няма да се осмели да оспорва правата ни. Такъв е планът, който ни е завещал император Мейджи, и неговият успех има важно значение за съществуването на нашата японска империя.“

— Мога ли, Танака сенсей, да ви казвам бележките си веднага, по време на четенето? — попита Такахаши.

— Разбира се, това е най-полезното, което може да се измисли.

— В такъв случай бих желал да изкажа една мисъл. В Манджурия и Монголия по сведения от дирекцията на Южноманджурската железница запасите от желязна руда съставляват повече от един милиард тона, а запасите от каменни въглища — два и половина милиарда. Ние можем да си осигурим желязо и въглища за седемдесет години. Освен това там има гори, алуминий, жито… Ето къде е сеизмичната устойчивост на японската икономика! Това трябва да се вземе! — Ръката на Такахаши се издигна хищно над главата му и се спусна надолу към масата, сякаш сграбчваше плячка. — Отначало обаче ще трябва да се обяви на всеуслушание, че в тези райони ние не искаме нищо, освен мир, спокойствие и тишина, че отговорността за това ще поеме Япония, че тя няма да допусне никакви безредици… А през това време ние ще проникваме, ще проникваме… — Ръката на Такахаши сега правеше бавни, спокойни движения, сякаш хипнотизираше някого. — Нека нашите офицери, които тайно ще изпратим там, да се преоблекат като китайски селяни и занаятчии, да печелят доверие и да купуват земи, а после ние ще защищаваме тези земи, ще изпратим за тази цел войски… Разбирате ли ме?

Араки възрази:

— Но това е твърде дълъг процес, армията е в състояние да реши всичко много по-бързо.

Такахаши погледна снизходително Араки и отговори с пословица:

— Който бърза, по-късно стига…

Танака отново се надвеси над ръкописните страници на меморандума. От време на време той прекъсваше четенето, изслушваше войнствените забележки на Араки или сдържаните, изпълнени със скрит смисъл предложения на Такахаши, вземаше си бележки и отново започваше да чете монотонно текста, в който се излагаше широк план за агресия, роден още в умовете на далечните им прадеди и неосъществен от тях. Вината за това Танака поемаше върху себе си и своето поколение. „Ако досега тази задача е останала неизпълнена — пишеше той на божествения император Хирохито, — вината за това е във вашите слуги.“

В страната, където така високо е развит култът към предците, където на техния дух се кланят в храмовете, най-лесно е да се въвлекат хората към съучастие в агресия, като им се каже, че това е зовът на прадедите. Но сега ролята на изпълнители на заветите на император Дзиму си присвояваха представителите на съвременните промишлени монополи и банки, на армията и военния флот, за които островите бяха станали тесни. Стегнати в клещите на икономическата криза, те се задъхваха и се стремяха да се отскубнат от нея, търсейки изход в просторите на азиатския континент, готови да кръстосат оръжие с всеки, който им се изпречи на императорския път Кондо. По този въпрос се разгорещи Араки, който все повече се възпламеняваше от собствените си думи. В дъното на пещерките орбити малките му остри очички горяха със зъл пламък, а широките му ноздри се издуваха така, сякаш пред генерала се изпречваше неприятелят. Араки каза:

— Нашата отбрана не може да се свива само в границите на Япония, тя трябва да включва пътищата, по които страната ще тръгне към своето бъдеще. Враговете на Кондо трябва безжалостно да бъдат отблъсквани навсякъде, където и да се появят — било то в Китай, в южните страни или Русия.

За Съветска Русия Араки говореше с особена ярост.

— Трябва само да се съжалява, че така успешно започналата интервенция в руското Приморие и Забайкалието завърши неблагоприятно за нас. Духът на предците няма да ни прости това… Танака сенсей, много бих желал да отразите в меморандума си една мисъл: нашето придвижване в Северна Манджурия ще доведе до неминуем конфликт с червена Русия. За да се осигурят нашите жизнени интереси на континента, трябва да се овладеят руското Приморие, Сибир и Забайкалието. Аз постоянно внушавам тази идея на офицерите от академията на генералния щаб, които са призвани да осъществят пътя Кондо.

Премиерът Танака се съобрази с бележката на Араки и си я записа в черновата на меморандума. Четенето вече завършваше. Танака взе последната страница на ръкописа:

„Съгласно заветите на император Мейджи първата ни крачка трябва да бъде завладяването на Тайван, а втората — анексирането на Корея. И едното, и другото вече е осъществено.

Сега трябва да бъде направена третата крачка — да се завоюва Манджурия и да се покори цял Китай…

След като овладеем всички ресурси на Китай, ние ще пристъпим към завоюването на Индия и страните на южните морета, а после — Мала Азия, Централна Азия и накрая — Европа. Но овладяването на контрола над Манджурия и Монголия ще бъде първата крачка, ако народът Ямато желае да играе ръководна роля на азиатския континент.

Расата Ямато може да пристъпи към завоюване на света.“

Беше съвсем късно, когато Араки и Такахаши напуснаха вилата на премиера. Изпроводи ги вежливият и мълчалив слуга Хей, който изобщо не беше се прибирал да почива, докато гостите бяха вкъщи. Цялата вечер той беше в стаичката си, като държеше вратата леко открехната. Хей имаше не само великолепна памет, но и необичайно развит, като на животно, слух. Той стана свидетел почти на целия разговор в кабинета, слушаше и запомняше. Някои неща от чутото Хей вече знаеше. Хартийките, които измъкваше от кошчето, бяха бележки на господаря при съставянето на меморандума. Сега му беше известен целият документ.

След няколко дни Танака завърши работата си над меморандума и беше готов да отиде в двореца, за да го връчи на императора. Предния ден той си дойде вкъщи по-рано от обикновено, прочете документа още веднъж и заедно с копието го сложи в чантата си.

На сутринта, както всеки път, Хей го изпроводи до външната врата и стоеше с наведена глава в почтителен поклон, докато автомобилът на премиера се скри зад близкия завой.

Преди да отиде в двореца, Танака се отби в храма на предците, за да им съобщи решението си, което възнамерява да осъществи. Храмът, изпълнен с тишина, прие Гиичи Танака под своите сводове; после премиерът тръгна към двореца с повишено самочувствие и с твърдата увереност, че духовете на прадедите одобряват решението му.

Едва след като завърши церемонията по предаване меморандума на императора, Танака забеляза, че копието липсва от чантата му. А тази сутрин той сам го извади от касата и го сложи в папката. Може би просто е забравил?

И затова премиерът не се разтревожи много. Най-вероятно е да го е забравил на бюрото си… Но когато се върна вкъщи, Танака не намери документа. Повика Хей, но слугата го нямаше. Никой от домашните не знаеше къде се е дянал; в стаичката му всичко си беше на мястото, личните му вещи също. Впрочем какви ли вещи имаше той — една рогозка, навита на руло, и малка сламена възглавница… Вероятно е отишъл някъде за малко. Танака искаше да вярва, че нищо лошо не се е случило. Но слугата не се върна нито през нощта, нито сутринта, нито на другия ден. Беше изчезнало безследно и копието на меморандума.

На третия ден премиерът извести кемпейтай — военното контраразузнаване — за изгубването на документа и за съвпадението с това изчезване на слугата. Кемпейтай също не успя нищо да изясни. Минаха месеци, година, две, случилото се почна да се забравя. Едновременното изчезване на слугата и документа изглеждаше вече като обикновено съвпадение. Но след няколко години, когато Гиичи Танака не беше вече между живите, в китайското списание „Чина критик“ се появи пълният текст на неговия меморандум, адресиран до японския император.

Безименният слуга на премиера се бе побоял да вземе със себе си откраднатия документ и го беше скрил някъде в основите на вилата на Танака. Когато издирванията бяха прекратени, вече други хора, след много месеци, повторно откраднаха документа и го препратиха в Шанхай. Така стана известно съдържанието на меморандума на Танака, залегнал в основата на плана на многогодишната агресия на японските империалисти в Далечния Изток.