Юрий Королков
Кио ку мицу (22) ((строго секретно))

Отново в Китай

Мостът Лугоуцяо е едно от най-поетичните места в Китай. Някога, ако се вярва на легендите, през него е минавал единственият път за столицата на Небесната империя. Далечните пътешественици, колкото и уморени да били, колкото и дълъг да е бивал пътят им, в последния ден на пътуването си ставали рано, преди разсъмване, за да се полюбуват на бисерно лунното сияние над моста Лугоуцяо.

Доктор Зорге заедно с един полковник от японското разузнаване също пристигна във Ванпин да види „Предутринното лунно сияние над моста Лугоуцяо“ — именно тези думи, произнесени от Цинския император, бяха изсечени върху белия камък. Сега, след сто години, мостът Лугоуцяо стана знаменит и с нещо друго, тук беше започнала войната. После военните действия се прехвърлиха далеч на юг, японските войски превзеха Нанкин и мостът остана дълбоко в тила им, но войната беше почнала именно оттук…

Полковник Хироши, възторжен почитател на природните красоти и войнствено настроен човек, се хвалеше по пътя, че японските войски настъпвали в Китай три пъти по-бързо, отколкото срещу русите в началото на нашия век. Той бил уверен, че кампанията скоро ще свърши победоносно и ще започне ерата на „съвместното процъфтяване на Азия“ под егидата на Япония.

Хироши беше пристигнал за малко със самолет от Нанкин в Пекин, станал вече тилов град, бе се запознал със Зорге в една офицерска компания и бе почувствувал уважение към него. Запознаването им стана в един ресторант, където Хироши бе повикан от японски офицери, събрали се да ознаменуват пристигането в Пекин на познатия им още от Токио германски журналист доктор Зорге. Ресторантът се намираше долу, в сутерена на хотела. За вечеря в него се сервираха само китайски национални ястия, като пачи яйца, рохки и черни, престояли няколко седмици в пръст и вар, специална „декемврийска“ патица, сушена на слънце, тлъсто младо прасенце „тигрова кожа“, обилно посипано с тръстикова захар, малки остролютиви зелени чушлета, които изгаряха езика, неизменните, варени бамбукови филизи, „супа от хризантеми“, която, разгледана по-отблизо, се оказа някаква каша със змийско месо, и различни други специалитети, от които Рихард отдавна беше отвикнал, но ги ядеше с видимо удоволствие, без да изостава от компанията, като си служеше ловко с пръчиците за ядене. Пиеха маотай, който дъхаше на обикновена ракия и женшенова водка…

Японското оръжие в Китай не само постигаше победи, то търпеше и неуспехи. Китайските войски почнаха изведнъж да оказват упорита съпротива. Старшият от компанията сподели, че се съпротивляват главно войските на Народнореволюционната армия, формирана от китайската Червена армия, против която доскоро бяха воювали гоминданските войски. Полковник Хироши, седнал до Зорге, добави, че тя е най-силният противник, противостоящ на японските войски.

Зорге вече знаеше, че преди един месец китайците бяха разгромили една бригада от състава на дивизията, командувана от генерал Итагаки. Японците бяха загубили повече от три хиляди души. Казваха, че в сраженията за пръв път участвували съветски летци доброволци.

Генерал Доихара бе успял да създаде в Северен Китай временно правителство на Китайската република, съставено от прояпонски настроени китайци. Кабинетът на Коное щеше да взаимодействува с новото, временното правителство. Някакъв офицер от генералния щаб каза по този повод: „Сега ние, военните, взимаме в свои ръце дипломатическите преговори…“

Настроението на всички от компанията беше оптимистично. Разговорът ту пламваше, ту затихваше, но ставаше все по-несвързан. Полковник Хироши почна да дреме и Рихард го заведе да спи горе в хотела. После пак се върна в ресторанта, но офицерският гуляй вече привършваше.

На сутринта Хироши, умърлушен и бледен след нощното пиене, позвъни на Рихард в стаята му и го покани да закусят заедно. Обсипа го с комплименти, благодари му за нещо и му предложи място в своя самолет до Нанкин — удобно и бързо. Щели да пристигнат още същия ден.

Зорге се съгласи и каза само, че би желал за малко да се отбие до моста Лугоуцяо — много бил слушал за това световно чудо. Хироши предложи услугите си да го придружи, понеже познавал добре тези места. Лунното сияние било наистина чудо!…

Потеглиха към моста през нощта, преди разсъмване, за да може направо оттук да отидат на летището.

Те оставиха колата пред градските врати на Ванпин и тръгнаха към моста пеша, по една съвсем пуста улица, край фанзи, облети от лунната светлина. Минаха коленичилите каменни слонове, колоната с императорския надпис и се спряха като заковани пред открилата се удивителна панорама. Между ниски чакълести брегове лъкатушеше със сребърен блясък черната река, на изток се възземаше пламтящата зора, а на небето сияеше огромният бисер на луната и щедро лееше върху земята потоци ярка светлина. Като че ли белият мост с редиците сиво-зелени лъвове се е вдигнал във въздуха и плува сред тези потоци. Лунното сияние и искрящата розова светлина на близката зора се сливаха като водите на две могъщи прозрачни реки.

Гърбовете на лъвовете лъщяха на лунната светлина и всяка лъвска муцуна имаше свой особен израз — свиреп, сит, ленив, сънен… Сто и четиридесет лъва и нито един не приличаше на другия.

Тихо, безшумно, страхувайки се сякаш да не нарушат красотата на нощта, те пристъпиха няколко крачки напред. По средата на моста стоеше една група китайци и също се любуваха на лунното сияние. Те стояха неподвижно, като на молитва в храм, но щом забелязаха японския офицер, побързаха да се скрият на брега, в дълбоките сенки на ниските фанзи.

Рихард беше запленен от впечатленията през тази поетична нощ. Обаянието на лунното чудо бе нарушено, когато Хироши каза:

— Чудя се, защо толкова се страхуват от японците — и кимна към избягалите китайци.

— Смятат ви за окупатори, вероятно за това.

— Но ние им носим светлина като тази луна, носим им култура. Ние искаме Азия да бъде само на азиатците.

В самолета Хироши продължи разсъжденията си за възвишената японска мисия на континента.

— Япония и Германия са двете страни, които ще изменят света — говореше надуто той. — Нас ни обединява антикоминтерновският пакт. Аз бях във възторг, когато го подписаха. И ще ви кажа, че тук, в Китай, ние също изпълняваме своите задължения. Защото се налага да се бием главно срещу комунистическите войски. Чан Кайши пази частите си и хвърля срещу нас фанатиците комунисти. В крайна сметка това не е толкова лошо. Освобождавайки Китай, ние изпълняваме санитарни функции, очистваме света от комунизма. Вие сам ще видите това в Нанкин… С Чан Кайши ние още можем да се разберем, но с комунистите — никога.

Сред словесната плява, която Хироши сипеше, Зорге откри за себе си няколко ценни зърна.

След японското нападение срещу Китай Чан Кайши беше принуден да сключи споразумение с командуването на китайската Червена армия за съвместна борба срещу агресорите. На пръв поглед като че ли най-после междуособната война беше свършила и силите на гоминдановски и комунистически Китай се бяха обединили за отбиване на японската агресия. Но от разсъжденията на Хироши можеше лесно да се направи изводът, че Чан Кайши продължава своята вероломна политика. Той искаше да изтреби комунистическите войски с ръцете на японците. Значи сключеният съюз е твърде несигурен.

Колкото повече самолетът се приближаваше към Нанкин, толкова по-загрижен ставаше пилотът и по-често напомняше на радиста стрелец внимателно да следи обстановката във въздуха. Нервността на пилота се предаде и на полковника.

— На фронта — каза той — е забелязана появата на съветски летци. Казват, че били доброволци и дошли със свои самолети и собствени боеприпаси. Но откъде доброволците могат да имат всичко това? За мен е съвсем ясно, че Съветският съюз помага на Китай…

„Значи нашите помагат на Китай и няма да бъде толкова лесно на японските милитаристи да спечелят победа!“ Зорге се почувствува сякаш в строя на неизвестните му съветски доброволци, които някъде тук, съвсем наблизо, изпълняват като него своя интернационален дълг.

В Нанкин, където Хироши и Зорге пристигнаха към обяд, продължаваше кървавата вакханалия, започнала с превземането на града. По улиците се търкаляха труповете на разстреляни; тук-там в различни квартали димяха пожари; гореше сградата на съветското посолство. Японски офицери и войници безчинствуваха навсякъде. Те палеха, изнасилваха, грабеха, преследваха китайци, търсеха преоблечени военни. Обявиха за войници всички, които бяха с остригана коса или имаха мазоли на ръцете, получени уж от пушките. Но мазоли имаха и работниците…

Заловените биваха натиквани в каросериите на автомобилите, откарвани до Яндзъ и разстрелвани на брега. Труповете им, хвърлени в реката, бавно се носеха надолу по течението…

Зорге се настани в германското посолство — в хотела беше опасно. В съседната стая живееше възрастният лекар Алтщад, председател на дружеството „Червена свастика“. Нервно поправяйки пенснето си, Алтщад непрекъснато говореше с развълнуван шепот.

Той живеел тук вече двадесет години, имал практика, на времето ръководел германския Червен кръст, а сега — Червената свастика. Почти всички жители — повече от половин милион, избягали, останали около двайсет процента. Но за убийства и грабежи на японците били достатъчни и тези двайсет процента… Избити били десетки хиляди хора.

Той каза още:

— Нашето дружество „Червена свастика“ нае двеста работници, за да погребат убитите. За две седмици те заровиха четиридесет и три хиляди трупа. А колко хиляди японците изхвърлиха в реката и течението ги отнесе към морето… Няма да сгреша, ако кажа двеста, двеста и петдесет хиляди убити в града и околностите му.

Дори предния ден докторът бил свидетел на една страшна трагедия. Извикали го вечерта в семейството на някакъв богат китаец, известен инженер, с когото Алтщад отдавна бил в приятелски отношения. Няколко дни преди това хванали дъщерята на инженера на улицата и я откарали в комендантството. Казали, че я оставили като заложница. После обещали да я пуснат срещу голям откуп. Баща й внесъл парите, довели дъщеря му вкъщи, но след един час тя се почувствувала зле. Когато пристигнал доктор Алтщад, тя била мъртва. Докторът констатирал отравяне. Преди да пуснат момичето, направили му някаква инжекция. Взели парите и го отровили, за да мълчи…

Докторът считаше за виновни в нанкинското клане командуващия войските принц Асака.

Зорге прекара в Нанкин няколко дни. Една вечер комендантът на града, генерал-лейтенант Амая, даде прием за чуждестранните кореспонденти. Зорге пристигна с малко закъснение. Затърси с очи свободно място и изведнъж, без да е очаквал ни най-малко, съгледа Агнес Смедли! Рихард седна незабелязано до нея и постави широката си длан върху ръката й. Агнес трепна като реакция на тая безцеремонност и се обърна настръхнала, за да смъмри нахалника, но веднага позна Зорге. От изненада едва не извика.

— Ики!… Колко е хубаво, че сте тук, Ики!

Не бяха се срещали пет години, само понякога си бяха разменяли писма. И ето, Рихард е тук. Толкова неща свързваха Агнес с него…

— Толкова се радвам, Ики, толкова се радвам! — шепнешком повтаряше тя.

На приема, приличащ по-скоро на пресконференция, бе сервиран традиционният чай в чашки, покрити с цветни копринени калъфчета, за да не изстива. Имаше сандвичи, сладки и солени тестени специалитети и даже саке. Питието се поднасяше от адютанта на генерал Амая. Водеше се спокоен разговор. Амая говореше цветисто и с нещо напомняше на Рихард полковник Хироши:

— Ние вървим по императорския път… Япония като прекрасната планина Фуджи се издига в предутринната мъгла високо към небето и показва своето великолепие на света… Ние сме Страната на изгряващото слънце…

Зогре си помисли: най-страшното нещо на света са убийците лирици, сантименталните садисти романтици, които се опитват да скрият своите престъпления с красиви фрази, с поетически асоциации.

Амая, комендантството на когото беше най-страшният зандан, сега убеждаваше журналистите да не пишат за зверствата в Нанкин. Той защищаваше командуващия войските принц Асака, каза, че принцът бил огорчен от „недружелюбните слухове“, които проникват в печата. А командуващият бил прекрасен човек, и при това бил женен за дъщерята на императора…

Агнес слушаше скептично генерал Амая и едва сдържайки се, запита:

— Но с какво ще обясните, господин генерал, масовите убийства, които се извършват в града?

Амая се усмихна, откривайки още по-широко неравните си зъби, шумно пое въздух и отговори:

— Госпожата трябва да разбере, че войната протича невинаги така, както бихме желали… Разбира се, има случаи на нарушение на дисциплината от страна на отделни войници, но ние решително разследваме всеки подобен случай… Не бива също да се забравят умишлените и престъпни действия на преоблечени комунистически бандити, които извършват в града престъпления. Ние невинаги можем да различим терористите, сеещи анархия, от мирните жители. Разбира се, грешки могат да станат, но представителите на печата, както мисля, трябва да виждат главното…

Генерал Амая отново заговори за възвишената мисия на народа Ямато, за планината Фуджи и за божествените предначертания, които ще донесат благоденствие на азиатските народи…

— Елате с мен. Днес никъде няма да ви пусна — решително и безапелационно каза Смедли, когато излизаха от комендантството.

Тя седна зад волана, включи двигателя и колата потегли плавно.

— Шофирате добре, Агнес — засмя се Рихард. — А помните ли в Шанхай…

— Е, Ики, не си кривете душата! И тогава шофирах прилично… Но има нещо, на което аз наистина се научих през тия години, — да разбирам събитията… Това е много по-важно.

Агнес също живееше в посолството — в американското; беше се пренесла от хотела, когато японците навлязоха в града. На всички американци беше предложено да се пренесат в посолството.

— Ако не бяха военните събития, едва ли бих живяла под американски флаг — усмихна се иронично Агнес. — И досега си имам търкания с официалните власти.

Смедли му разказа, че попаднала в Нанкин случайно; заминала за няколко дни в Ухан, а през това време в Шанхай започнали боеве. Цял месец вече живеела в Нанкин.

— Но видях толкова много, че ми стига за цял живот… Някои неща ще ви покажа. Кога заминавате?

— Вероятно вдругиден.

— Толкова скоро… Впрочем, да не гневим съдбата, добре, че се срещнахме. Нали, Ики? — Тя постави ръката си на рамото му.

Агнес Смедли живееше в триетажно крило, в малка стаичка, единственото прозорче на която гледаше към градината на посолството.

— Нямам какво да ви почерпя — извини се Агнес, когато влязоха. — Ще поседим тук, а после ще отидем в бара. Той е в главната сграда. Американците не могат да живеят без бар, даже през време на война. Откриха го същия ден, когато в посолството се прехвърли цялата колония. Но вече мнозина напускат посолството.

— Почакайте, Агнес, разкажете ми отначало как живеете вие самата, именно вие, Агнес Смедли.

— Аз ли?… Все така. — Тя сви рамене и тъжно, както се стори на Рихард, се усмихна. — Скитам и търся пристанище на тази планета.

— И не намирате ли?

— Не, вече е късно, Ики… Тихите пристанчета не са за мен… Влюбена съм, както преди, в Русия. И ходих в Ухан, за да посрещна руските летци, но до тях не ме допуснаха. Военна тайна! Която впрочем е известна на всички…

— Даже на японците — потвърди Рихард. — Дотук летях с един японски полковник; струва ми се, че протри седалката до самите пружини, докато се озърташе от страх да не го връхлетят и обстрелват съветски летци…

— Без русите китайците биха били твърде зле. Те като титани подпират с рамене китайското небе, прикриват земята от японските бомби.

Рихард неволно се разсмя:

— Все сте си същата, Агнес, вие както и преди не можете да говорите без образи.

— Какво да се прави… Уверена съм, че мисленето с образи е по-ясно и по-конкретно, по-разбираемо за другите. Но чуйте какво искам да ви кажа: ако не бяха русите, отдавна всичко щеше да бъде свършено. В гоминданската армия почти няма нито самолети, нито летци. Китайците трябва да бъдат вечно благодарни на Съветска Русия, която изпрати свои момчета да защищават китайското небе. Аз успях да ги видя. Погребваха свой другар, носеха на рамо червен ковчег и го спускаха в гроба. Да можехте да видите само лицата им, Ики! Сурови и неподвижни като изсечени от гранит… Виждала съм скити и древни ацтеки, презиращи смъртта. А в очите им такава упорита решимост. Летецът бе загинал на третия ден, след като бе долетял от Русия, загинал бе в първия си бой и сега лежи в китайска земя. А другите, които го погребваха, продължават да се сражават. Помните ли, Ики, чудесната легенда за валкириите, за жените духове, витаещи над бойното поле, за да запазят спомена за загиналите герои и ги увековечат във Валхалата^[1] на славата? Спомняте ли си? Когато умра, където и да било, завещавам да ме погребат на китайска земя, а на надгробната ми плоча да бъде написана само една дума: „Помнете!“.

— Но защо такива тъжни мисли, Агнес! Рано е още да мислим за смъртта, толкова малко още сме направили…

Агнес и Зорге прекараха заедно следващия ден. Агнес го развеждаше из града с колата си и му разказваше за събитията в града, на които е била свидетелка…

Щабният самолет, който трябваше да лети на следващата утрин, излетя за Тянцзин още същата вечер. Японците предпочитаха да изпращат свързочните си самолети нощем, защото авиацията на китайската гоминданска армия действуваше все по-активно.

Едва успял да се сбогува с Агнес Смедли, Зорге напусна Нанкин. В Тянцзин той се прехвърли на параход и се завърна в Япония.

В Нанкин Рихард за пръв път видя лицето на войната и откъм една непозната нему страна. Подобно нещо той не беше виждал даже при Вердюн! Тук войната беше отминала, но изтребването на беззащитни и безпомощни хора продължаваше в невиждани досега мащаби. Колко страшен и гаден е войнствуващият национализъм! Но идейните корени на фашизма и милитаризма са едни и същи във всички страни — в Япония, в Германия, в Италия. А ако тази орда нахлуе в Съветския съюз, в Европа?… Къде могат да се намерят сили, които да предпазят света от онова, което той, Рихард, видя в Нанкин?!…

В Китай Зорге направи много важни наблюдения и се убеди, че положението на японците не е чак толкова блестящо, колкото те искат да го представят. Може би затова командуването на експедиционните сили толкова неохотно пуска по някоя информация за текущите военни събития. Но тази информация трябва непременно да се изтръгне. Зорге имаше съответен план и се зае да го осъществява веднага щом се върна в Токио.

Още в началото на есента, скоро след като беше започнал въоръженият конфликт, Рихард беше взел някои подготвителни мерки. Сега те му послужиха. Чрез подставени лица Рамзай беше създал частна телеграфна агенция, която имаше сътрудници в Китай. Агенцията даваше на вестниците известна информация. Сега трябваше да се направи така, че тази агенция да стане източник на военна информация. Рихард реши да се посъветва с Одзаки, Вукелич и Мияги. Той се срещна с всеки поотделно. Преди всичко трябваше да се заинтересуват военните, да им се подхвърли мисълта, че щабът на експедиционните войски има нужда от свой информационен център и че отдавна е време военните да вземат под свой контрол военната информация. Тази част от плана трябваше да осъществи Мияги, тъй като той има достатъчно познати между сътрудниците на генералния щаб. Що се отнася до Ходзуми Одзаки, той ще влезе в играта малко по-късно и на друго място.

Скоро в генералния щаб се заговори за необходимостта да се създаде информационен център за осветляване на бойните действия в Китай. Този център трябва да бъде контролиран от щаба на експедиционните войски, за да не може в печата да се промъква вредна информация.

Правителството подкрепи идеята на генералния щаб. Принц Коное каза, че предложението на военните заслужава внимание. Започнаха вече да подбират и апарата за военно информационната агенция.

Съветникът на правителството по китайските проблеми Ходзуми Одзаки, естествено, не можеше да остане настрана от една такава работа. Той също одобри идеята за информационния център, но изказа едно съмнение: нужно ли е сега да се губи ценно време за организиране на агенция, да се правят големи разходи, когато може да се използва съществуващата вече частна агенция? Не е ли по-просто да се предаде тя в разпореждане на правителството и да се подчини на щаба на експедиционните войски? Предложението на съветника беше логично и не предизвика възражение у никого. Ръководството на новата агенция беше възложено на сигурни хора, които познаваха военното дело. Хората на Зорге също станаха военни, облякоха ги във военна униформа и им дадоха звания. Сега доктор Зорге можеше да не се безпокои, че няма да разполага с информация от японо-китайския фронт — сътрудниците на групата „Рамзай“ се намираха в информационния център при щаба на командуващия войските генерал Мацуи.

Събитията в Китай изместиха непосредствената заплаха от нападение на Япония върху Съветския съюз. Но обстоятелството, че войната в Китай се затягаше, нарушаваше плановете на японските военни кръгове и можеше да ги тласне към нови военни авантюри. Рихард Зорге си даваше ясна сметка за това. Събитията можеха да вземат най-неочакван и остър обрат. Тревожни бяха и такива слухове, като назначаването на генерал Итагаки за военен министър. За този пост го препоръчваше генерал Доихара. Чувствуваше се, че правителството трескаво търси изход от задънената улица в Китай.

Пръв заговори за това Одзаки. Разговорът се състоя скоро след завръщането на Зорге от Китай. Рихард определяше всяка нова явка със своите хора на различни места, но най-често в „Империал“, в просторното фоайе на хотела в стила на стара английска аристократична къща, с тесни прозорци-бойници, с тухлени, неизмазани стени, ниски тавани, антресоли, каменни стълбища и тесни проходи. „Империал“ беше едно от малкото здания, оцелели през време на страшното земетресение през 1923 г. Тук вечер се тълпяха журналисти, които си разменяха новини, вечеряха в ресторанта, влизаха и излизаха — истинска вестникарска борса…

Рихард се качи в ъгловия хол, където имаше по-малко хора. Одзаки седеше там с една група журналисти. Зорге поздрави и си излезе. След няколко минути Ходзуми сам слезе долу. Поръчаха си коктейли. Опрян на тухлената стена, Рихард ловеше откъслечни фрази, вплетени в обикновения разговор на журналистите.

— Имаше съвещание, на което присъствува императорът… Казват, че сте направили интересно пътуване… Генералният щаб се изказва за прекратяване на военните действия в Китай, за да се засили подготовката за война срещу Съветския съюз… Много бих искал да отида до Шанхай… Как е там? Коное е против, той смята, че не бива да спират посред път. Едно прибързано предложение за примирие с Китай ще бъде окачествено като слабост на Япония… Не съм уверен, но ми се струва, че е възможно кабинетът да си подаде оставката… Императорът запитал — може ли, без да се прекратява войната в Китай, да се води същевременно подготовка против Русия. Военните поискали време за консултация…

— Слушай, Албрехт, съжалявах, че те нямаше с мене; щеше да научиш много интересни работи!…

Урах и Зорге вървяха през фоайето и Рихард започна да разказва весело на княза за своето пътуване…

Съвещанието на Тайния съвет, за което Одзаки съобщи на Зорге във фоайето на „Империал“, се беше състояло в, средата на януари 1938 г. в присъствието на императора. Там се бяха оформили две крайни позиции и възникналите разногласия насмалко не доведоха до оставка на кабинета. Липсваше единомислие и в самото военно ръководство. Генералният щаб предпочиташе действия на Север — против Съветския съюз, а командуването на флота беше за експанзия на юг, по посока на Индокитай, Филипините и Сингапур…

Принц Коное изпадна в затруднение — между двете военни групировки. Заседанието на Тайния съвет продължи цял ден — от девет сутринта до късно вечерта. Представителят на морския щаб каза:

„Ние искаме да разположим военновъздушните си бази в Китай колкото е възможно по на юг, но генералният щаб не възнамерява да слиза толкова далече и мотивира това с обстоятелството, че армията трябвало да се готви за война с Русия… Бихме желали да чуем мнението на императора…“

Стигнаха до компромисно предложение — войната да продължи, да се започне подготовка за бойни действия в Манджурия, да се отклонява сключването на примирие с правителството на Чан Кайши. Секретното решение във връзка с това гласеше: „Нанкинското правителство да не се признава, да бъде заменено с временно пекинско правителство; военните операции да продължат, действията на армията да се поддържат от допълнителни кораби на военноморския флот.“

Рихард Зорге научи за заседанието на Тайния съвет от Одзаки два дни след като бе прието секретното решение, но всичко това трябваше да бъде документално потвърдено.

Всичко, което ставаше зад закритите врати в резиденцията на министър-председателя, имаше изключително важно значение за съдбата на мира в Далечния Изток. Доктор Зорге разполагаше и с друга достоверна информация — фашистка Германия оказваше все по-голямо влияние върху политиката на Япония и особено върху поведението на японския генерален щаб. Рамзай успя не само да прочете, но да фотографира и да изпрати в Москва копие на една инструкция от Берлин до германския посланик в Япония. В нея се казваше:

„Опитите на Япония да действува в Китай против комунизма въз основа на антикоминтерновския пакт са насочени в погрешна посока. Япония се опитва да представи войната против Китай като «борба с болшевизма» и да ни убеди в необходимостта да застанем, макар и морално, на японска страна. Тази пропаганда за нас е неприемлива. На Токио трябва да се даде съвет да бъде по-сдържан и да преценява силите си.

Трябва да се обърне внимание на японската страна и особено на генералния щаб върху обстоятелството, че японските позиции спрямо Русия могат да отслабнат във връзка с това, че всичките й сили са ангажирани в Китай.“

Берлин поддържаше и споделяше гледището на генералния щаб, че трябва да се форсират военните събития непосредствено на японо-съветската граница в Манджурия.

Последва един акт, който може би нямаше пряко отношение към назряващите събития — Хитлер неочаквано призна Манчукуо. Защо ли? Пет години марионетното правителство на Пуи беше игнорирано в Берлин, а сега бяха готови да си разменят посланици… Не е ли това предвестник на други, по-съществени събития? Зорге продължаваше да следи как се развиват те по-нататък.

След известно време началникът на имперския генерален щаб възложи на военния аташе в Германия генерал Ошима да се срещне с министъра на външните работи Рибентроп и да му предаде някои конфиденциални предложения. Зорге научи това чрез полковник От. Отначало дойде дешифрираната от германското разузнаване инструкция до японския военен аташе в Берлин, а скоро след това и потвърждението, че разговорът се е състоял. Берлин информира посланика в Токио за съдържанието на разговора:

„Японският военен аташе Хироши Ошима посети господин Рибентроп във вилата му в Ерненбург, предаде му новогодишните си поздравления и съобщи, че японският генерален щаб търси път за уреждане на китайския инцидент с оглед да укрепи сътрудничеството между Япония и Германия и да обедини техните действия против Съветска Русия. Господин Ошима съобщи също пожеланието на генералния щаб бъдещият пакт да бъде насочен предимно срещу Съветска Русия.“

Предположенията на Зорге се потвърждаваха: японските милитаристи, подбуждани от Берлин, готвеха нови заговори. Ставаше дума за някакъв нов договор между Германия и Япония. Това беше първата секретна информация, с която новият посланик Ойген От запозна своя приятел Рихард Зорге.

Да, полковник Ойген От беше станал посланик на германския райх в Япония…

Това стана рано през пролетта на 1938 г. Една вечер От неочаквано се обади на Рихард по телефона. Те се бяха разделили само един час преди това, но полковникът отново викаше Рихард. От беше много развълнуван от нещо.

— Имам важна новина — чуваше се отдалеч гласът му. — Ти трябва непременно да дойдеш при мен. Много си ми нужен…

Рихард каза, че ще пристигне след двадесетина минути, остави слушалката и започна да се облича — беше си легнал вече. След няколко минути Зорге летеше със своя мотоциклет по опустелите улици. Рихард обичаше да кара бързо. Освен другите предимства, които имаше, бързото каране го спасяваше от преследване.

Рихард долетя до вратата на посолството, даде сигнал на портиера татко Ридел и се вмъкна в двора. Кабинетът на От светеше.

— Какво е станало? — запита Зорге.

Вместо отговор От подаде на Рихард дешифрирана радиограма от Берлин:

„Токио. До военния аташе полковник Ойген От. С шифъра на посланика.

Фюрерът заповяда да бъдете отчислен от активна служба в армията във връзка с евентуалното Ви използване на дипломатическа работа. Фюрерът има намерение да Ви назначи за посланик на германския райх в Токио. Съобщете незабавно готов ли сте да приемете този пост. Ако имате някакви възражения, трябва веднага да дойдете в Берлин, за да ги изложите пред фюрера лично.

Генерал-полковник Лудвиг Бек, началник на генералния щаб“.

— Е, какво ще кажеш за това? — запита От, след като изчака Зорге да прочете телеграмата.

— Трябва да ви поднеса своите поздравления, господин бъдещ посланик на германския райх! — церемониално произнесе Зорге и се поклони по японски, докосвайки с длани коленете си.

— Остави, Ики, искам да говорим сериозно! — намръщи се От. — Нужен ми е твоят съвет. Как мислиш, че трябва да постъпя?

— Виж, това е друга работа!… — Рихард стана сериозен и извади от джоба си цигарите. — Може да ти се стори странно, но аз не бих те съветвал да приемеш този пост.

— Защо?

— Просто защото един посланик може да загуби много от човешките си качества, а аз не искам да губя добрия си приятел…

— Благодаря ти — трогнат каза От, — но уверявам те, че ние ще си останем добри приятели…

Всичко стана някак съвсем неочаквано. Макар че Рихард беше спомогнал полковник От да стане посланик в Япония, той никак не предполагаше, че нещата ще се развият толкова бързо. Рихард Зорге „водеше“ От още от момента, когато се срещна с него в Нагоя — обикновения подполковник, германски наблюдател в японски артилерийски полк. Не мина и една година и От стана военен аташе, а сега — пълномощен представител… Но да проявява възторг, разбира се, също нямаше смисъл. Беше по-уместно да изрази съжаление относно приятелството, което може да се развали.

— Е, щом ще си останем приятели, тогава съгласявай се! — шеговито отговори Зорге.

Същата нощ от германското посолство за Берлин замина шифрована телеграма — Ойген От даваше съгласието си да заеме поста висш дипломатически представител на Германия в Токио. Съставиха телеграмата заедно. Чак след това Ойген От си тръгна за вкъщи. Фрау Хелма не знаеше още нищо за предстоящото назначение.

Що се отнася до Рихард, той просто летеше по сънните улици и ликуваше! Ойген От стана посланик! Стана посланик…