Юрий Королков
Кио ку мицу (13) ((строго секретно))

Земята на прадедите

Хенри Пуи встъпи във втората година от безметежното си и благополучно царуване в земите на своите прадеди. Върху държавните книжа с личния подпис и печата на императора вече се отбелязваше датата: „Година 2-а от епохата на Кан Де.“ Сякаш никакви събития, вълнуващи света, не помрачаваха настроението на Великия управител. Те просто не стигаха до стените на синцзинския дворец.

Всезнаещият съветник на императора, генерал Таракасуки, който бе същевременно началник на полевата жандармерия в Квантунската армия и епископ на шинтоиската вяра, се грижеше ревностно императорът да не бъде обезпокояван с държавни работи. Времето на Пуи протичаше в приеми, церемонии и тържествени молебени, на които непременно присъствуваше Таракасуки. Той беше свързващо звено между двореца и четвъртия отдел към щаба на Квантунската армия, в който се решаваха съдбините на новата държава.

Генералът беседваше често с императора, като го напътствуваше и поучаваше. На тези беседи понякога присъствуваше съпругата на императора Суан Те, дребничка и своенравна млада жена, която бе едва на двадесет и три години, когато по волята на съдбата стана императрица. Началникът на специалната мисия Итагаки неведнъж бе казал на Таракасуки, че трябва внимателно да наблюдава Суан Те — в Китай открай време съществува традиция жените на владетелите да се намесват в политиката, да налагат на мъжете си своите разбирания. Своенравието на умната и волева Суан Те предизвикваше загриженост в щаба на Квантунската армия.

— Ваше величество — поучаваше Таракасуки, — пред вас е примерът на хилядагодишната история на народа Ямато. Синът на небето в Япония е обкръжен от божествени почести, а управлението на държавата от негово име винаги е било предоставяно на мъдри военачалници шогуни. Непосредствен достъп до микадо са имали само най-близките му роднини и прислугата му. Ваша привилегия са почестите и преклонението на народа…

Пуи кимаше с глава в знак на съгласие, но би искал сред неговите близки да остане и англичанинът Джонстън, негов възпитател и пръв учител. Пуи желаел да изучава английски език…

Таракасуки отново се връщаше към историята:

— Не, не… За да не бъде осквернявана земята на боговете, много векове в Япония не бяха допускани чужденци. Защо трябва да се прави това в Манчукуо?!…

Съветникът на императора забрани да се предават на Пуи дори изпращаните в двореца от англичанина Джонстън учебници по английски език… Край императора оставаха все по-малко хората, дошли с него от Тянцзин — един след друг те или неочаквано умираха, или завинаги изчезваха от синцзинския дворец. И охраната на двореца, в началото съставена изцяло от манджурски и китайски войници, беше заменена от японски военнослужещи. Но императорът, повярвал в своята божествена мисия, някак си не забелязваше това. От погледа на Суан Те обаче, не се изплъзваше нищо.

— Господин Таракасуки — каза тя, — но шогуните престанаха да управляват вашата държава. Синът на небето Мицухито обяви, че той смята сам да върши това. Нали така стана революцията на Мейджи.

Суан Те познаваше добре историята. Насаме с мъжа си тя говореше още по-откровено.

— Айшин — шепнеше му тя, наричайки го с името, което Пуи носеше през детството си, още преди да се възкачи на китайския престол, — Айшин, по времето на шогуните микадо винаги е имал деца. Когато станели пълнолетни, те били отстранявани и унищожавани както пчелите унищожават търтеите, след като изпълнят предназначението си… Ти, Айшин, получаваш почести, но нямаш власт. Ти трябва да си върнеш властта на прадедите, Айшин…

Безволният император се съгласяваше със Суан Те, той обичаше тази жена, малките й момински гърди и нежното прохладно тяло, ахатовите й очи, които го гледаха изпод дългите ресници… Но какво можеше той да промени. Без помощта на японците той никога нямаше да си възвърне трона на прадедите…

Генерал Таракасуки упорито осъществяваше в двореца плана, разработен от четвъртия отдел на щаба на Квантунската армия — императорът трябва да царува, но не и да управлява. Император Пуи даже не знаеше до последния момент, че в държавата му е пристигнала международна комисия на лорд Литън, създадена от Обществото на народите по оплакване на китайското правителство във връзка с японската агресия в Манджурия. Комисията не беше допусната в района на военните действия, които все още продължаваха да се водят в Манчукуо. С нея разговаряха само японските представители. Лорд Литън изрази желание да посети императора, срещата беше обещана, но го предупредиха, че всички срещи с Пуи стават в присъствието на неговия съветник генерал Таракасуки — такъв бил редът в двореца на императора. На въпросите на лорд Литън или на членове на комисията му ще отговаря генерал Таракасуки. Въпросите, които Литън възнамерява да зададе на Великия управител, трябва да се представят предварително и други въпроси през време на аудиенцията не трябва да се задават. Пък и въобще не бива да се приказва с божествения император като с обикновен смъртен. Той може да бъде само съзерцаван. Така повелява обичаят, придворният етикет, установен в Манчукуо…

Накрая се появи още една пречка — според съществуващия ритуал аудиенция при императора може да става само в определено облекло. Нима лорд Литън не е чувал за това? Членовете на комисията нямаха смокинги. И в края на краищата аудиенцията при императора не се състоя…

И все пак лорд Литън изпрати в Обществото на народите обстоен доклад за събитията в Манджурия. Докладът беше предаден за обсъждане от Общото събрание, а защитата на интересите на новата независима държава беше поверена на вицепрезидента на Манджурската железопътна компания господин Мацуока, нисичко старче с мустачки и прекомерно висок като кюнец цилиндър.

По вероизповедание Мацуока беше християнин и това обстоятелство играеше много важна роля в сложната и деликатна мисия, която му бе възложена в Токио.

За Общото събрание на Обществото на народите в Женева Мацуока замина, придружен от голяма делегация. Там той нае целия хотел „Метропол“, закупи луксозни леки коли, устройваше безброй приеми, харчеше с лека ръка пари, а на вечерите се появяваше сред гостите с кимоно, подчертавайки с това своята национална принадлежност.

На заседанията на Общото събрание Мацуока изразяваше искреното си негодувание от клеветите на китайците към неговото правителство. Сред гробното мълчание на залата той каза:

— Аз изповядвам християнската религия и вярвам в бога… Преди две хиляди години назаряните разпънаха нашия Христос, сега искат да разпънат Япония… А ние не сме извършили нищо осъдително. Япония е невинно агне. Китай е вълк! Но нека събранието знае, че Япония далеч не е плашливо агънце!…

Въпреки това Общото събрание на Обществото на народите осъди японската агресия — окупацията на Манджурия накърняваше интересите на капиталистическите страни, представени в Обществото на народите.

— В такъв случай — заяви Мацуока — Япония излиза от състава на Обществото на народите! — И веднага напусна Женева…

В разрез с дипломатическата вежливост никой не изпрати на гарата японската делегация.

Първата дипломатическа мисия на Мацуока завърши неуспешно, но въпреки това тъкмо оттогава нисичкият човек с висок цилиндър започна да напредва. Мацуока стана президент на Южноманджурската железопътна компания, обединяваща цялата промишленост и цялото разработване на полезни изкопаеми в окупирана Манджурия.

А сътрудниците на щаба на Квантунската армия в Синцзин все повече се безпокояха от настроенията на императрица Суан Те. Генерал Итагаки веднъж каза на Таракасуки:

— Отнасяйте се с императрица Суан Те по-внимателно, Таракасуки сан!… Командуващият ще бъде огорчен, ако се случи нещо с нея. Не се доверявайте на китайски лекари, ако тя заболее… Монголците в Жехе имат отлични тибетски средства…

Таракасуки разбра добре какво очаква от него Итагаки…

През пролетта на втората година от епохата на Кан Де императрицата неочаквано заболя. Придворният лекар — един сухичък китаец, прегледа болната и определи, че неразположението се дължи на лека простуда и след ден-два всичко ще мине. Предписа й чай от билки, настойка от женшен за повишаване на общия тонус и пиявици — по две на слепоочията и на шията. Пиявиците трябвало да изсмучат лошата кръв, която през това време на годината се натрупвала в човешкия организъм. Докторът сам постави пиявиците на императрицата. Суан Те лежеше в своите покои на високо легло с балдахин, отрупано с възглавници…

 

 

Но Таракасуки убеди Пуи да бъде извикан за всеки случай и един японски лекар. За щастие, съобщи той, наскоро от Япония е пристигнал в Квантунската армия знаменит лекар, който нямало да бъде излишно да прегледа императрицата.

Японецът имаше пълно лице с подпухнали бузи и беше облечен в кимоно, изпъстрено на гърба и по ръкавите с бели йероглифи. Той пристигна в двореца привечер. Заведоха го при Таракасуки в северната част на двореца, където съветникът заемаше няколко стаи. Двамата дълго се съвещаваха, преди лекарят да отиде в покоите на императрицата. В стаята й, изпълнена с благовония, беше задушно и японецът нареди да отворят прозорците. Той дълго преглежда болната, после и даде лекарство, от което императрицата трябвало дълбоко да заспи. Императрицата Суан Те се почувствува значително по-добре и скоро заспа; сънят й беше спокоен, дишането равномерно, а по бузите й се появи лека руменина.

Късно през нощта състоянието на болната рязко се влоши. Тя започна да се мята и бълнува, лицето й побледня, покри се с пот, започна да се задъхва. Отново бяха повикани лекари. Тази нощ Таракасуки не напусна императорския дворец. Той седеше в своите апартаменти и всеки половин час изпращаше да научат и го осведомят за състоянието на императрицата. Малко преди разсъмване, без да дойде в съзнание, Суан Те почина. Облечен в одежди на шинтоистки епископ, Таракасуки напусна незабавно двореца…

Императрицата беше погребана тържествено. Сломен от сполетялата го мъка, Хенри Пуи едва стоеше на краката си. След смъртта на жена си много дни наред той не излизаше от своите покои.

А след месец при него дойде генерал Таракасуки с опечалено лице, облечен в траурни епископски одежди. Отслабнал и състарил се, Пуи стоеше на колене пред домашния олтар, над който се издигаше на тънки зеленикави облачета молитвен дим. Таракасуки също застана пред олтара, помоли се със затворени очи, отиде до масата и седна върху рогозката… Те дълго мълчаха. После Таракасуки бавно заговори.

— Велики управителю — тържествено и печално започна той, — човешките съдби са в ръцете на боговете… Нека не огорчаваме със своята печал душите на прадедите…

Таракасуки говори дълго като проповедник.

— Живите трябва да мислят за живите — продължи той. — Така ни е завещала богинята на слънцето, прекрасната Омиками Аматерасу, родена от окото на великия Изанга… Родът на божествените императори трябва да бъде вечен. Помислете, Ваше величество, за продължението на вашия род. Погледнете с непомрачени очи снимките, които съм ви донесъл…

Таракасуки извади от една сахтиянова папка десетина снимки на млади момичета и ги подаде на Великия повелител. Имаше различни — усмихнати, сериозни, стеснителни, предизвикателни, но всички до една бяха посвоему красиви. Всички бяха скъпо облечени и с еднакви прически.

— Не, не! — възкликна изведнъж императорът. — Не желая никаква жена, не мога да забравя Суан Те…

Таракасуки прибра снимките.

— Разбира се, няма защо да се бърза — сдържано и примирително каза той, — но трябва да поразмислите. Ваше величество… А сега бих искал да съобщя на Ваше Величество една новина, която ще ви разсее и откъсне от печалните мисли.

 

 

Малко преди тази среща командуващият Квантунската армия генерал Хонджо беше извикал при себе си Таракасуки.

— Тайният съвет — каза му Хонджо — се съгласи с предложението на армията да се обяви шинтоизмът за държавна религия в Манчукуо. Съгласно решението на правителството богинята Омиками Аматерасу отсега нататък ще бъде също и манджурска богиня. Това ще ни помогне да осигурим контрола над душите на живите и мъртвите… Народът трябва да се покланя на японския император. Възлага ви се да осъществите решението на Тайния съвет. Направете така, че Пуи сам да изрази желание да замине за Япония и пренесе оттам статуята на богинята. За нея трябва да се построи храм. Средствата ще получите от опиумното управление.

Търговията с опиум, неговото производство и всички заведения — пушални за опиати, се намираха в ръцете на щаба и покриваха значителна част от текущите разходи на Квантунската армия.

Сега Таракасуки, пристъпваше към изпълнението на заповедта, получена от Хонджо.

— Богинята Омиками Аматерасу остави на потомците три съкровища — каза той, като гледаше Пуи право в лицето — меч, огледало и огърлица. Безценните съкровища се пазят в храма Камакура. Тяхната благодат се разпростира и върху поданиците на вашата държава, Ваше Величество. Религията шинто, бих казал, всмуква като шуплест камък живителната влага на другите религии — будизма, ламаизма, християнството, исляма… Изпълнете предначертаното от боговете, застанете начело на религията и на вас ще се покланят като на бог, като на син на небето. Идете, Ваше величество, при вашия по-стар божествен брат Хирохито…

Няколко дни след това Пуи беше тържествено изпратен за Инкоу, където, съпровождан от свита, се качи на борда на японския линеен кораб „Хией-мару“ и отпътува за страната Ямато, за да получи трите съкровища на богинята Аматерасу. Съветникът на императора генерал Таракасуки също беше в императорската свита.

Що се отнася до императора, той не се разделяше от парадния си мундир, украсен със сияещи златни еполети, лента от моаре и ордени. Само огромните рогови очила, скриващи очите и бузите на императора, нарушаваха до известна степен войнската импозантност на негово величество. По целия път императорът съчиняваше стихове, свързани с необичайното му пътешествие, и с въодушевление ги показваше на епископ Таракасуки. Той беше напълно уверен и се стараеше да убеди в това Пуи, че поетическите словоизлияния са задължителна привилегия на знатните високопоставени особи. Всеки, белязан с печата на властта, трябва да пише стихове. Неопределеното им, неизбистрено съдържание и несъвършенството на формата нямали съществено значение. Щели да се намерят познавачи, които ще съумеят да разкрият дълбокия смисъл на императорските творения и да ги включат в аналите на националната поезия…

„Това далечно пътешествие от десет хиляди ли срещу летящите вълни! Небето и водата се сляха в тюркоаз. Пътуването разкрива не само красотата на моретата и материците, но и съюза на нашите страни, сияещ като луната и слънцето…“

Разбира се, император Пуи си кривеше душата с тези възторжени излияния. Той хитруваше и лукавстваше, но… щом това се харесва на японците… Щом те са доволни… Пуи хитруваше, чупеше гръбнак и си внушаваше, че е гениален.

Съветникът на Великия повелител — Таракасуки, беше предвидил всичко, включително и издаването на императорските стихове и мемориалната книга.

Пътешествието премина успешно. На токийската гара — нечувана чест! — манджурската делегация беше посрещната от Благословения Тено — сина на небето — императора на Япония. Оркестър изпълни националните химни на двете страни — химна на Манчукуо, създаден съвсем наскоро, и химна на народа Ямато, съществуващ според европейското летоброене от времето на разцвета на Римската империя.

Когато излязоха на площада пред гарата, Хирохито каза на Пуи:

— С химна прадедите ви приветствуват от глъбините на вековете…

Бузите на манджурския император розовееха от удоволствие, когато в униформата на командуващ манджурските войски той преминаваше край почетната рота заедно с императора на велика Япония. И съвсем не се сещаше, че манджурски войски всъщност нямаше — съществуваше само Квантунската армия…

Каляската с двамата императори премина през старите крепостни насипи и ровове, изпълнени с вода и обрасли с разцъфнали лотоси, и влезе в двореца.

От трите съкровища Хирохито поднесе на Пуи само две — разбира се, не оригинални: свещения меч — знак за решимостта на върховната власт, и свещеното огледало — емблема на богинята на слънцето. Нефритовата огърлица — символ на доброжелателството — остана в Токио — все пак не може без дистанция между по-големия и по-малкия духовен брат!…

Статуята на богинята Аматерасу и двете съкровища бяха отнесени в Синцзин и започна строежът на храм на Основаването на нацията — главен храм на шинтоистите в Манджурия, чийто върховен служител ставаше Пуи. Отсега шинтоизмът ставаше държавна религия на Манчукуо и целият народ беше длъжен да се покланя на японския император. В казармите и училищата започнаха да строят шинтоистки олтари.

Таракасуки дойде в двореца, разтвори сахтияновата си папка и постави пред Великия повелител изработения закон, отнасящ се до религията шинто.

— Трябва да се подпише — каза той.

Законът провъзгласяваше шинто за държавна религия в Манчукуо и предупреждаваше поданиците, че всеки, който прояви непочтителност към нейните обреди и към същността на вярата, ще бъде наказан с една година затвор.

Императорът подписа указа. Той подписваше всичко, което му поднасяше Таракасуки. Министър-председателят подпечата закона с личния печат на Пуи.

 

 

Войникът от Чжансюеляновата армия Чан Фенлин — песъчинка сред тридесетмилионния народ, подвластен на Великия повелител — също стана поданик на манджурския император. След онази страшна септемврийска нощ, когато войниците избягаха панически от Северните казарми край Мукден, Чан дълго се скита из друмищата и реши окончателно да напусне армията. Той знаеше, че сега никой няма да го накаже за дезертьорство — просто нямаше кой да направи това. Зимата прекара у един японец, преселник, работи като дървосекач и извозвач на трупи до железопътната линия. Напролет отиде в Ляодун, известен с дърводелските си работилници, в които се правеха погребални ковчези и мебели, но повече ковчези, известни в цял Северен Китай. Живееше трудно, много по-трудно, отколкото в армията, но можеше да припечели за една паница ориз. Стана по-лошо, когато в градчето обявиха, че всички мъже от осемнадесет, до четиридесет и пет години се мобилизират за някакви строежи. Укриването от мобилизация беше невъзможно, всички до един бяха изловени и затворени в големите складове край гарата.

Отначало започнаха да строят автомобилен път, който водеше на север; работеха под горещото слънце, в жега, а ги хранеха само с чумиза, японски войници охраняваха всяка работна група.

Строежът се ръководеше от военен инженер — един дребен, пъргав, постоянно угрижен капитан от японската армия в неугледна униформа с жълто-зелен цвят. Той не се разделяше с твърде големия за ръста му планшет. В планшета имаше едромащабна карта, върху която с дебела линия беше означено бъдещото шосе. В горния ъгъл на пътната карта до някакви условни обозначения бяха изписани йероглифите „Кондо“ — императорски път.

Пред работниците вървяха сапьори с теодолити, определяха посоката на пътя и забиваха в земята високи бамбукови пръти с бели флагчета и червени избелели кръгове по средата — националния символ на страната Ямато.

Пътят се прокарваше направо, както бе начертан на картата, без да се щадят селските ниви с гаолян, градините и бостаните, в които вече зрееше реколтата. Сапьорпте мълчаливо разрушаваха фанзите, които им се изпречваха. Селяните безропотно и бързо откарваха покъщнината си по-далеч от императорския път…

Работниците бяха много строго и зорко охранявани, но все пак Чан си мислеше понякога — какво ли пък, ако вземе да избяга от този пъкъл?… В гъсталаците на гаоляна не беше трудно да се скрие човек. Но Чан беше изпреварен — няколко души от мобилизираните се опитаха вече да направят това. Войниците от охраната ги забелязаха, впуснаха се да ги догонят и откриха стрелба. На работниците заповядаха да легнат на пътя по очи.

Четирима от бегълците, простреляни, бяха донесени и хвърлени на земята. Труповете лежаха тук до вечерта.

След този случай желанието на Чан да бяга угасна…

Като наближи есента, нивите се оголиха, селяните прибраха реколтата, всичко наоколо стана някак пусто, на мястото на гаоляна стърчеше само бодливата четина на стърнищата. Заедно с пожънатия гаолян изчезна и надеждата човек да избяга на свобода. А скоро от групата на принудителните строители най-силните бяха избрани и откарани някъде нощем с камиони, плътно покрити с брезент. Сред тях беше и Чан.

На разсъмване колоната от военни камиони се спря сред полето. Работниците бяха стоварени на една площадка, оградена с няколко реда бодлива тел.

Отначало строяха фанзи — дълги бараки с нарове край стените, вкопаваха стълбове и обтягаха бодлива тел. Редиците от стълбове се нижеха далеч към хоризонта, изчезваха в низината, отвъд която сновяха други работници. Цялото това пространство, оградено със стълбове и тел, японците наричаха забранена зона. Излизането зад границите й се забраняваше под страх от смъртно наказание.

Когато свършиха с направата на телените заграждения, работниците бяха прехвърлени към центъра на забранената зона. Копаеха изкопи, толкова дълбоки, че ако на дъното им се поставеше селска пагода, тя би изчезнала там заедно с покрива си. На известно разстояние от изкопите почнаха да копаят дълъг ров със стръмен насип, по чийто гребен също бяха направени телели заграждения. Нещо повече — край насипа, който ограждаше строежа от вътрешната му страна, беше издигната висока непроницаема преграда от железобетон. Никой не знаеше какво бяха замислили да правят японците тук, на това празно място. Откъснати от външния свят, хората не знаеха къде се намират; само далечните локомотивни свирки, а при тихо време и едва доловимото тракане на колела по релси, подсказваха, че някъде наблизо минава железопътна линия.

Всеки ден от сутрин до вечер военни камиони превозваха на тайнствения строеж камъни, тухли, трупи и край насипите израснаха планини от строителни материали.

Течеше третата година от епохата на Кан Де. Когато настъпиха топли дни, започна зидането на основите и издигането на стените. Но преди да се издигнат стените над повърхността, с мощни, грамадни автомобили бяха докарани на ниски платформи някакви странни съоръжения — огромни, кръгли метални цилиндри, подобни на котли с излети тежки капаци, закрепени с болтове. Котлите бяха поставени в основите предварително, преди да бъдат издигнати стените, понеже не биха могли да минат през никакви врати.

Постепенно от хаоса на строителната бъркотия почнаха да се очертават контурите на бъдещите съоръжения. За няколко месеца тук бяха издигнати корпусите на здания с все още неизвестно предназначение.

В центъра на затворения правоъгълник израсна триетажно здание, а вътре в двора голям корпус подобен на затвор, с множество тесни камери, със здрави катинари, железни врати и железни решетки на тесните прозорчета.

Откъде бившият китайски войник Чан Фенлин, станал сега изкопчия строител, можеше да знае, че това наистина беше затвор за неколкостотин затворници…

Някакви клетки за животни, направени от дебели железни пръти, имаше и в други здания, по средата на просторни и светли стаи — ниски, с железни вратички, през които човек можеше да се провре само приведен.

До вратите при главния вход на района започваше подземен тунел, който извеждаше до избения етаж на главния корпус на затвора.

В мазетата на служебното здание, което закриваше затвора, също имаше край стените клетки, като кафези за птици, но съвсем малки и обвити с много гъста метална мрежа, толкова гъста, че през нея не би могла да се промуши даже и полска мишка.

Зад бетонната ограда изникнаха и обикновени жилищни сгради — във всеки блок по няколко апартамента с вани, тоалетни и големи светли прозорци. Тези здания преобладаваха. И ако не бе служебната сграда със загадъчните котли и клетки за животни и затворът във вътрешния двор, можеше да се помисли, че в тази пустош е израснало просто едно малко, благоустроено градче.

Веднъж Чан почистваше около главното здание отпадъци. Носеха с още един работник камъни с носилка край входа, когато близо до тях спря камион, покрит с брезент. Японски войници отметнаха брезента и Чан видя под него клетки с огромно количество плъхове. Един от войниците зърна Чан, почна да му вика и маха с ръце и двамата работници побързаха да се отстранят. Но Чан успя да забележи, че в камиона имаше няколко клетки, които гъмжаха от дългоопашати плъхове: те пъхаха муцуните си в мрежата, прескачаха се един друг и противно писукаха.

Чан запомни добре всичко това, защото бе едно от последните му впечатления за строежа, на който прекара няколко месеца. Същата нощ станаха събития, по-страшни от ония, които бе преживял край Мукден при внезапната японска атака.

Когато всички бяха вече заспали, в бараката влезе комендантът, придружен от въоръжени войници. Той разбуди спящите, заповяда им да си вземат вещите и да се съберат на площадката пред бараката, където обикновено ставаше вечерната проверка. Нощта беше тъмна и само електрическите лампи на стълбовете дрезгаво осветяваха лагера зад бодливата тел. Той беше обграден от войници, сякаш вдигнати по бойна тревога — с каски, оръжие и паласки с патрони. Построиха работниците и почнаха да ги товарят на камиони.

В това време няколко японци се приближиха до бараките с горящи факли. Те плискаха бензин от кофите и пъхаха под покривите пламтящите факли. Сухите, поостарели вече покриви, се възпламениха бързо и пурпурните отблясъци на огъня пронизаха тъмнината на нощта. Стана съвсем светло, лампите на стълбовете сякаш угаснаха.

Във всеки камион с работници седнаха по двама войници с винтовки и електрически фенерчета, дълги и дебели като палки. Те спускаха брезентовите покривала и камионите тръгваха. Чан беше в последния камион. През пролуките на брезента той виждаше пламъците на разгорелия се пожар. Неравните светли петна сякаш се просмукваха през плътната тъкан на брезентовото покривало. После камионът направи завой и вътре настъпи непрогледна тъмнина.

Спряха на брега на някаква река. Наблизо се тъмнееше едва подаващ се над водата шлеп, а малко по-далеч глухо боботеше катер. По тънки, огъващи се дъски натикваха работниците в трюма. Под краката им шляпаше вода, те се хлъзгаха по дървеното дъно, отрупано с камъни. Натоварването ставаше бавно, в трюма натикваха все повече хора, стана съвсем тясно. Но ето че натъпкаха и последните и над главите им хлопна тежкият капак на люка, скован от дебели дъски. Чан си спомни плъховете в клетките, тук хората бяха накупчени по същия начин…

Върху палубата утихна тропотът от войнишки обувки, шлепът се полюшна и катерът го повлече нагоре срещу течението. Настъпи такава тишина, че се чуваше как плискат вълните, удряйки се в дървения борд.

Ставаше задушно, не достигаше въздух. Чан се опита да повдигне капака на люка с глава, но той не се помръдна. Изведнъж се раздаде глух взрив, шлепът се олюля и в трюма нахлуха потоци вода. Хората се развикаха, обхванати от смъртен ужас. Водата се покачваше все по-високо; тя нахлуваше през някаква пробойна наблизо. Чан крещеше и не можеше да чуе собствения си глас. Той отметна ръката си назад, за да запази равновесие, и в тъмнината напипа някаква скоба. Вкопчи се здраво в нея и увисна, като се съпротивяваше на водния поток. Постепенно с нахлуването на водата виковете секваха, шлепът продължаваше да потъва. Но ето, сякаш наситила се, водата почна да тече по-бавно, напорът й отслабна и Чан се хвърли напред срещу потока. Въздухът под палубата, притиснат от водата, се измъкваше от трюма с бълбукане и свистене… Чан напипа пробойната в борда, напрегна всички сили и като преодоля забавения, но все пак силен поток, се измъкна от трюма. Пое дълбоко въздух и отново се потопи във водата. От катера осветяваха с прожектор мястото, където току-що бе плавал шлепът. Но той беше вече изчезнал.

Като стигаше почти до безсъзнание в стремежа си да се гмурне колкото може по-дълбоко, Чан се показва няколко пъти на повърхността и отново изчезваше, за да не попадне под лъчите на прожектора. Той вече не помнеше как се бе добрал до брега, колко време е лежал в крайбрежната плитчина, заловил се за някакъв корен, който стърчеше над пясъка. Струваше му се, че все още се държи за скобата в трюма, изпълнен с вода и викове.

С мъка се изправи на краката си, изкачи се на високия бряг и още дълго се скита в нощта, докато стигна до някаква самотна фанза и се строполи уморен пред прага. Нямаше сили дори да почука на вратата.

Стопанинът на фанзата го намери на сутринта. Заедно с големия си син той внесе Чан и го постави върху още топлия от вчера кан. Сдържайки любопитството си, селянинът мълчаливо чакаше нощният пришелец сам да му разкаже какво се е случило с него. Чан разказа, че работел на маковите плантации и че някакви хора, представили се за рибари, му предложили да го прекарат през реката; в лодката го ограбили и поискали да го убият, но той се изскубнал и се хвърлил във водата… Чан бе решил да не съобщава никому за събитията през нощта, защото задморските дяволи щяха да научат, да го намерят и убият. А на стареца манджурец той не можа да отговори в кои плантации е работил и край кое селище е бил ограбен. Чан и сега не знаеше къде се намира. Разпитвайки стареца със заобикалки, той научи, че най-близкият град е Харбин. Но стопанинът никога не беше ходил в града, не беше виждал дори железницата. Тукашните места бяха съвсем затънтени.

Може би Чан беше единственият свидетел на гибелта на работниците, от военния строеж, които японците бяха държали много месеци зад телени мрежи, а после ги издавиха със стария шлеп, за да запазят тайната си. Но Чан Фенлин не знаеше в какво се състои тази тайна! Не знаеше, че в градчето, обградено с ров и бодлива тел, в големите здания, които бяха построили, беше се настанило „Управлението за водоснабдяване и профилактика на щаба на Квантунската армия“. А ако знаеше, би се учудил: какво тайно може да има тук — във водоснабдяването…