Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eva Luna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2018)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Ева Луна

Преводач: Венцислав Николов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Второ

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Чилийска

Печатница: „Унискорп“

Коректор: Георги Мичев

ISBN: 954-529-398-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3477

История

  1. — Добавяне

IX

Дъщерите на Бюргел и Руперт забременяха по едно и също време, изтърпяха заедно неразположенията, присъщи на бременността, наляха се като две ренесансови нимфи и родиха първородните си синове само с няколко дни разлика. Дядото и бабата въздъхнаха дълбоко и с облекчение, защото бебетата се родиха без видими недъзи, и отпразнуваха събитието с пищно и разточително двойно кръщене, за което похарчиха значителна част от спестяванията си. Майките не можаха да припишат бащинството на децата на Ролф Карле, както може би им се искаше тайно, защото новородените миришеха на восък и защото повече от година те не бяха имали удоволствието да палуват с него — не поради липса на благоразположение от двете страни, а защото съпрузите се оказаха доста по-отракани, отколкото те си бяха представяли, и не им оставяха много възможности да се срещат насаме с него. При всяко едно от редките гостувания на Ролф в Колонията вуйна му, вуйчо му и двете яки булки го глезеха на провала, а фабрикантите на свещи го отрупваха с шумни изрази на внимание, но не го изпускаха из поглед, така че еротичните акробации бяха загърбени по форсмажорни причини. Все пак сегиз-тогиз тримата братовчеди успяваха да се измъкнат я до боровата гора, я до някоя празна стая в пансиона и там дълго се смееха заедно, като си спомняха за доброто старо време.

С годините двете жени родиха и други деца, ролята на съпруги започна да им приляга повече, но не загубиха онази си свежест, която плени Ролф Карле при първата им среща. По-голямата си беше все такава весела и палава, речникът й беше като на морски разбойник и можеше да изпие пет халби бира, без изобщо да й проличи. Не угасна деликатното кокетство на по-малката, което я правеше толкова прелъстителна, въпреки че вече я нямаше девическата й плодова красота. И двете запазиха мириса си на канела, карамфил, ванилия и лимон, който запалваше огън в душата на Ролф, щом само изплуваше в паметта му. Понякога, на хиляди километри разстояние, от този мирис той се будеше посред нощ с предчувствието, че и те го сънуват.

Бюргел и Руперт поостаряха. Продължиха да отглеждат кучета и да стряскат храносмилането на туристите с изключителните си кулинарни рецепти, да се карат за дреболии и да се обичат радушно. Дългогодишното съжителство изличи различията помежду им и с течение на времето двамата се уеднаквиха телом и духом и заприличаха на близнаци. За забава на внуците тя понякога си залепяше с нишесте огромни мустаци от вълна и се обличаше в дрехите на мъжа си, а той си слагаше натъпкан с парцали сутиен и една от полите на жена си и така създаваха весела неразбория сред децата. Правилникът относно режима в пансиона се охлаби и много любовни двойки пътуваха до Колонията, за да прекарат една нощ в тази къща, защото вуйчото и вуйната знаеха, че любовта помага за запазването на дървото. Е, на техните години вече го нямаше предишния плам у двамата, въпреки че унищожаваха огромни порции възбудителна яхния. Те посрещаха влюбените приветливо, не ги разпитваха за семейното им положение, даваха им най-хубавите стаи и им поднасяха обилни и вкусни закуски. Бяха им дори благодарни, защото тия забранени яздитни упражнения допринасяха за доброто състояние на мебелите.

По това време политическото положение се стабилизира, след като правителството потуши един опит за преврат и успя да обуздае хроническата склонност на някои военни към метежничество. Нефтът продължаваше да блика от земята като безкраен поток от богатство, приспиваше съвестите и отлагаше всички проблеми за едно несигурно утре.

Междувременно Ролф Карле беше станал странстваща знаменитост. Засне няколко документални филма, които му създадоха име и зад граница. Беше кръстосвал всички континенти и вече говореше четири езика. Господин Аравена, издигнат за директор на Националната телевизионна компания след падането на диктатурата, го изпращаше да търси новините направо от първоизточниците, защото държеше предаванията да са раздвижени и смели. Смяташе го за най-добрия документалист в своя екип и вътрешно Ролф беше съгласен с него. „Съобщенията на осведомителните агенции изопачават истината, момко, за предпочитане е да вникваш във фактите със собствените си очи“, казваше Аравена. И Карле снимаше катастрофи, войни, отвличания, процеси, коронации на крале, срещи на високопоставени ръководители и други събития, та не се застояваше дълго в страната. В някои моменти, когато газеше, затънал до коленете, в тресавище във Виетнам или киснеше дни наред в окоп в пустинята, почти припаднал от жажда, с камера на рамото и със смъртта зад гърба, споменът за Колонията му връщаше усмивката. За него това излязло сякаш от приказките село, покатерено върху една забутана планина в Америка, беше сигурно убежище, където духът му винаги можеше да намери покой. Връщаше се там, когато почувстваше, че изнемогва под бремето на ужасите на света, излягаше се под дърветата да гледа небето, въргаляше се по земята с децата на братовчедките си и с кучетата, сядаше вечер в кухнята да гледа как вуйна му разбърква тенджерите, а вуйчо му сглобява механизмите на някой часовник. Там даваше воля на тщеславието си, като смайваше семейството със своите приключения. Единствено пред тях си позволяваше да се поизсилва, но го правеше непреднамерено и знаеше, че предварително му е простено. Естеството на работата му беше попречило да си създаде семейство, за което вуйна му Бюргел му натякваше все по-настойчиво. Вече не се влюбваше така лесно, както на двайсет години, и започваше да се примирява с мисълта за самотата, убеден, че ще му е много трудно да намери идеалната жена, макар че никога не се запита дали би могъл да отговори на изискванията, които би предявило към него това съвършено същество, ако случайно му се изпречи на пътя. Преживя някоя и друга любов, но всичките завършиха с провал, имаше няколко верни приятелки в различни градове — те го посрещаха много радушно, ако се случеше да мине оттам — и достатъчно завоевания, за да подхранва самолюбието си, но вече не го вълнуваха мимолетни връзки и още от първата целувка започваше да се разделя. Беше станал жилест мъж, с опъната кожа и мускули, със зорки очи, оградени от тънки бръчици, загорял и луничав. Преживяванията му на предната линия на толкова наситени с насилие събития не успяха да го огрубят вътрешно, още беше уязвим за вълненията от юношеските си години, още поддаваше пред нежността и от време на време го преследваха същите кошмари, вярно, примесени с отделни сладостни сънища, в които шестваха розови бедра и миловидни кутренца. Беше упорит, неспокоен, неуморим. Усмихваше се често, и то така искрено, че печелеше приятели навсякъде. Когато заставаше зад камерата, забравяше за себе си, погълнат единствено от стремежа да улови картината, и за това беше готов да се изложи на всякакъв риск.

 

 

Един септемврийски следобед срещнах на един ъгъл Уберто Наранхо. Той се навърташе там и наблюдаваше отдалеч фабриката за военни униформи. Беше слязъл в столицата, за да набави оръжие и ботуши — какво може да прави човек без ботуши в планината — и между другото да убеди своите ръководители, че е необходимо да се промени стратегията, защото момчетата му оредяват под ударите на армията. Беше с обръсната брада, подстриган късо, с костюм, и държеше в ръка делнично куфарче. По нищо не приличаше на онзи брадат мъж с черна барета, който гледаше предизвикателно минувачите от полепените по стените обяви, че се дава награда за залавянето му. Най-елементарното благоразумие повеляваше, ако право пред него се изпречи дори собствената му майка, той да продължи пътя си, все едно че не я е видял. Аз обаче изникнах изневиделица, а и може би точно в този момент защитните му реакции бяха нещо притъпени. Каза, че ме видял да пресичам улицата и веднага ме познал по очите, макар вече да не било останало почти нищо от хлапачката, която той оставил преди няколко години у Госпожата, за да се грижат за нея като за негова родна сестра. Но преди да ми каже всичко това, протегна ръка и ме хвана за лакътя. Обърнах се стресната и той промълви името ми. Опитах да се сетя къде го бях виждала преди, но този мъж с чиновнически вид, въпреки загорялата си от слънцето и вятъра кожа, по нищо не приличаше на юношата със зализан с брилянтин перчем и ботуши с висок ток и със сребърни нитове, който беше героят на моето детство и на първите ми любовни фантазии. Тогава той допусна втората си грешка.

— Аз съм Уберто Наранхо…

Протегнах му ръка, защото не ми дойде наум как другояче да го поздравя, и двамата се изчервихме. Останахме на ъгъла, удивено загледани един в друг, имаше да си разказваме неща от седем години, че и повече, но не знаехме откъде да започнем. Усетих как по коленете ми се разлива топлина и омекват, а сърцето ми ще се пръсне, забравената през дългата раздяла страст изведнъж ме връхлетя отново, казах си, че съм го обичала без прекъсване, и за трийсет секунди пак се влюбих. Уберто Наранхо отдавна не беше имал жена. По-късно научих, че тази липса на обич и на секс е за него най-трудно поносимото нещо в планината. При всяко слизане в града хуквал в първия срещнат публичен дом и за няколко мига, винаги прекалено кратки, потъвал в пропастта на чувствената забрава — припряна, яростна и накрая унило тъжна, която едва-едва облекчавала натрупания глад, без всъщност да го ощастливи ни най-малко. Когато можел да си позволи да помисли за себе си — рядък разкош, — го обземало мъчително желание да държи в прегръдките си момиче, което да е само негово, да го притежава напълно, то да го чака, да го желае и да му бъде вярно. И като престъпи всички правила, които сам налагаше на своите бойци, той ме покани да изпием по едно кафе.

Тоя ден аз се прибрах у дома много късно, зареяна в някакво състояние на унес.

— Какво ти е? Никога не са ти били толкова светли очите — каза Мими, която ме познаваше както себе си и можеше да отгатва мъките и радостите ми дори от разстояние.

— Влюбена съм.

— Пак ли?

— Сега е сериозно. Чаках този мъж от години.

— Аха, среща на две сродни души значи. Кой е той?

— Не мога да ти кажа — тайна.

— Как така не можеш да ми кажеш! — сърдито ме сграбчи тя за раменете. — Едва си се запознала с него, и той вече застана помежду ни, така ли?

— Добре де, не се сърди. Той е Уберто Наранхо, но никога не бива да споменаваш името му.

— Уберто Наранхо ли? Онзи от улица Република? Че какво толкова тайнствено има?

— Не зная. Каза ми, че ако се разприказвам, мога да го погубя.

— Винаги съм знаела, че този тип няма да свърши добре! Аз Уберто Наранхо го познавам от времето, когато беше ей такова момченце, проучвала съм му линиите на ръката и съм му гледала на карти. Не е за тебе. Послушай ме, този човек е роден за разбойник или за магнат, трябва да е забъркан в контрабанда, в търговия с марихуана или в някоя друга мръсна каша.

— Не ти разрешавам да говориш така за него!

По онова време живеехме в къща недалеч от Клуба на вилната зона — най-елегантната част на града, където бяхме намерили под наем малко старо жилище, достъпно за бюджета ни. Мими бе добила известност, за каквато никога не беше и мечтала, и стана толкова красива, че не изглеждаше да е от човешка плът. Със същата сила на волята, с която се бе заела да промени мъжката си природа, сега се бе посветила на задачата да се изтънчи и да стане актриса. Изостави всички чудачества, които биха могли да се изтълкуват като пошлост, започна да диктува модата със своите костюми от реномирана марка и със своя грим от светлини и сенки, прочисти и оглади речника си, като запази някои ругатни само за извънредни обстоятелства, две години учи сценичност в една театрална школа и обноски в един институт, специализиран в обучение на момичета, готвещи се да участват в конкурси за красота. Там се научи, като се качва в лека кола, да кръстосва крака, да отхапва листа от ангинария, без да й се разваля очертаната с червило линия на устата, и да слиза по стълбища с влачеща се отзад невидима хермелинова стола. Не криеше, че си е променила пола, но и не говореше за това. Търсещият сензации печат експлоатираше този ореол от загадъчност и наливаше масло в огъня на скандала и одумките. Но, така или иначе, положението й претърпя драматичен обрат. Като вървеше по улицата, хората се обръщаха да я гледат, ученичките я обсаждаха, за да й искат автограф, получи договори за участие в телевизионни новели и театрални постановки, където показа такава актьорска дарба, каквато не бе виждана в страната от 1917 година, когато Благодетеля докара от Париж Сара Бернар, вече на преклонна възраст, но все още великолепна, въпреки че пазеше равновесие само на един крак. Появата на Мими на сцената гарантираше пълен салон, защото хората биеха път чак от провинцията, за да видят това митологично същество, за което се разправяше, че имало гърди на жена и член на мъж. Канеха я на модни ревюта, в журито на конкурси за красота, на благотворителни празненства. Влезе триумфално сред висшето общество на Карнавалния бал, когато най-старите фамилии в страната й засвидетелстваха своето покровителство, като я приеха в салоните на Клуба на вилната зона. Тази нощ Мими смая присъстващите, представяйки се облечена като мъж. Тя бе разкошно костюмирана като тайландски цар, беше отрупана с фалшиви изумруди и водеше под ръка мене, нагиздена като царица. Някои си спомняха, че са й ръкопляскали преди години в едно долнопробно кабаре на содомити, но вместо да подронва престижа й, това само разпалваше любопитството. Мими знаеше, че никога няма да бъде приета като равноправен член на тази върхушка, която я търсеше за момента, и че е просто екзотичен шут за украса на нейните празненства, но се ласкаеше да има достъп до тази среда, и за да се оправдае, уверяваше, че е полезно за артистичната й кариера. „Тук най-важното е да имаш добри връзки“, казваше ми тя, когато я вземах на подбив заради тези й домогвания.

Успехът на Мими ни осигури икономическо благоденствие. Сега живеехме срещу парк, където бавачките разхождаха децата на господарите си, а шофьорите извеждаха породистите кучета да пикаят. Преди да се преместим, тя подари на съседките на улица Република сбирките си от плюшени животни и бродирани възглавнички и опакова в големи кутии фигурите от студен порцелан, които бе направила със собствените си ръце. Беше ми хрумнала злополучната идея да я науча на този занаят и тя за дълго посвети свободното си време да моделира различни безвкусици. Нае специалист да декорира новото й жилище и човекът едва не получи удар, като видя творенията от Универсална материя. Помоли я най-настойчиво да ги държи на място, където няма да загрозяват неговия вътрешноархитектурен дизайн, и Мими му обеща, защото той беше много приятен човек на зряла възраст, с прошарени коси и черни очи. Между тях двамата се зароди толкова искрена дружба, та тя се убеди, че най-сетне е намерила съответстващия си по зодиакален знак партньор. „Астрологията не греши, Ева, в звездната ми карта пише, че ще изживея голяма любов през втората половина на жизнения си път…“

Декораторът беше чест наш гост и под негово въздействие начинът ни на живот се промени окончателно. В негово обкръжение ние влязохме в досег с непознати дотогава прояви на изтънченост, научихме се да подбираме вината — по-рано мислехме, че вечер се пие червено, а денем бяло, да ценим изкуството, да се интересуваме от новините за онова, което става по света. Неделите посвещавахме на художествени галерии, музеи, театри, кина. С него отидох за първи път на концерт и останах толкова поразена, че три денонощия не мигнах, защото музиката продължи да звучи в мене, а когато успях да заспя, сънувах, че съм струнен инструмент от светло дърво, със седефени инкрустации и ключове от слонова кост. Дълго след това не пропусках концерт на оркестъра, сядах в една ложа на втори балкон и когато диригентът вдигаше палката си и залата се изпълваше със звуци, от силното изживяване не издържах и сълзите ми закапваха. Този човек аранжира апартамента в бяло, с модерни мебели и с някой друг старинен детайл. Стана дом, толкова различен от всичко, което бяхме виждали, че цели седмици се въртяхме из стаите като замаяни и се страхувахме да преместим този или онзи предмет — да не би после да не си спомним точното му място — или да седнем на ориенталска отоманка — да не би да й смачкаме завинаги въздишката. Но, как го ни увери той още от самото начало, човек лесно се нагажда към хубавото, та в крайна сметка свикнахме и дори взехме да се присмиваме на някои свои простащини от миналото. Един ден този очарователен човек съобщи, че заминава за Ню Йорк, където го било наело някакво списание, събра си багажа и се сбогува с нас с неподправена тъга. Мими беше безутешна.

— Успокой се, Мими. Щом си отиде, значи не е бил мъжът на съдбата ти. Истинският ще се появи скоро — казах й аз и неопровержимата логика на този довод я поразтуши.

С времето съвършената хармония на уредбата претърпя промени, но атмосферата в дома стана по-уютна. Първо дойде морският пейзаж. Разказах на Мими какво означаваше за мен картината в къщата на старата мома и на брат й и тя реши, че причината за моето прехласване има генетичен произход — вероятно идва от някой мой прародител мореплавател, предал ми в кръвта непреодолима носталгия по морето. Тъй като това се връзваше с легендата за дядото холандец, двете се разтърсихме по антиквари и аукциони, докато попаднахме на картина с маслени бои — скали, вълни, чайки и облаци, купихме я, без да се двоумим, и я закачихме на почетно място, с което развалихме с един замах ефекта от японските гравюри, подбрани толкова старателно от нашия приятел. После си накупих малко по малко цяло потекло и го накачих по стената — старинни, избелели от времето дагеротипи: посланик, целият отрупан с ордени и медали, пътешественик природоизпитател с големи мустаци и с двуцевка, дядо с дървено сабо и керамична лула, горделиво загледан в бъдещето. Когато ми се насъбра цял род от сой, се захванахме да търсим образа на Консуело. Аз все не харесвах нито един, но след дълго митарство най-сетне попаднахме на нежна, усмихната девойка, цялата в дантели, над главата й — слънчобран, а тя самата — в градина от увивни рози. Беше достатъчно красива, за да въплъти майка ми. В детството си бях виждала Консуело само по престилка и платненки, затънала в най-долна домакинска работа, но винаги бях живяла със съзнанието, че тайно тя е била като прелестната дама със слънчобрана, защото се превръщаше в такава, когато двете бяхме сами в слугинската стая, и такава искам да я запазя в спомените си.

В тия години се опитах да наваксам изгубеното време. Карах гимназиалния курс в едно вечерно училище, за да се сдобия с диплома, която после не ми послужи за нищо, но тогава ми се струваше крайно необходима. Работех денем като секретарка във фабриката за военни униформи, а нощем изпълвах тетрадките си с приказки.

Мими ме беше помолила да зарежа тая долнопробна работа и да се посветя изцяло на писането. Откакто видя пред една книжарница опашка от хора, чакащи реда си, та един мустакат колумбийски писател на триумфална обиколка да им даде автограф на своите книги[1], тя ме засипваше с тетрадки, писалки и речници. „Това е добра професия, Ева, няма да се налага да ставаш рано и никой няма да те командва…“ Мечтаеше да ме види, че съм се посветила на литературата, но аз трябваше да се издържам, а писането беше прекалено хлъзгав път към тази цел.

Скоро след като напуснах Агуа Санта и се настаних в столицата, аз потърсих следите на Кръстница — последния път, когато я навестих, я оставих болна. Живееше в една стаичка в старата част на града, бяха й я отстъпили добри хора, които я бяха прибрали от жал. Не притежаваше почти нищо, като изключим балсамираната пума, оцеляла по чудо въпреки времето и тревогите на немотията, и светците й — по-добре е човек да си има домашен олтар, така харчи само за свещи, но не и за свещеници, както казваше тя. Беше загубила няколко зъба, между тях и златния, продаден от необходимост, а от пищните й телеса оставаше само споменът. Ала беше запазила вкуса си към чистотата и още се къпеше всяка вечер с кана. Беше съвсем зле с разсъдъка, та проумях, че е невъзможно да я избавя от личния й лабиринт, в който се беше залутала, и реших, че ще е най-добре просто да я навестявам по-често, за да й давам витамини, да й почиствам стаята и да й нося лакомства и розова вода, та тя да се парфюмира с нея както преди. Опитах се да я настаня в санаториум, но никой не й обърна внимание, казаха, че не е тежко болна и че си имали по-належащи случаи, нейният не бил за болнично лечение. Една сутрин семейството, което я беше приютило, ми се обади разтревожено — Кръстница била получила пристъп на меланхолия, не преставала да плаче от дванайсет дни.

— Да отидем да я видим, аз ще те придружа — рече Мими.

Стигнахме точно в момента, когато Кръстница, след като съпротивата й срещу меланхолията се беше изчерпала, си прерязваше врата с голям нож. Успяхме да чуем от улицата вика, който събра цялата махала, втурнахме се в къщата и я заварихме там в локва кръв, която нарастваше като езеро между лапите на балсамираната пума, но беше жива и ни гледаше парализирана от удивление. Беше си прерязала мускулите на челюстите, бузите й се бяха сгърчили и на лицето й беше изписана ужасяваща беззъба усмивка. Краката ми се подгънаха и трябваше да се опра на стената, за да не се свлека, но Мими коленичи до нея, притисна краищата на раната с дългите си нокти на мандарин и така спря струята, с която й изтичаше животът, докато дойде линейка. Аз само треперех, ала Мими не махна ноктите си оттам през цялото време, докато пътувахме с колата. Мими е удивителна жена. Лекарите в болницата вкараха Кръстница в операционната, зашиха я като чорап и по чудо я спасиха.

Като отидох да прибера нещата й в стаята, където живееше, намерих в една торбичка плитката на майка ми, червена и лъскава като кожата на змията сурукуку. Беше престояла там забравена през всичките тия години и така се беше спасила да не я превърнат в перука. Взех си я заедно с пумата. Опитът за самоубийство помогна поне за едно — погрижиха се за болната и щом я изписаха от отделението за спешни случаи, бе настанена в дома за душевноболни. След месец ни разрешиха да й отидем на свиждане.

— Тук е по-лошо, отколкото в затвора „Санта Мария“ — заяви Мими. — Ще я измъкнем оттук.

Вързана с въже за циментов дирек насред двора, заедно с други луди жени, Кръстница вече не плачеше, стоеше си мълчалива и неподвижна, с огромния шев на шията. Помоли да й върнат светците, защото без тях била загубена, дяволите я мъчели, за да й отнемат детето, урода с две глави. Мими се опита да я излекува с позитивна сила, по указанията от наръчника на Махариши, но болната се оказа неподатлива към езотеричните терапии. По това време се зароди фиксидеята й да види папата, за да го помоли да й опрости греховете, и за да я успокоя, аз обещах да я заведа в Рим, без изобщо да ми мине през ум, че един ден ще доживеем да видим как светият отец лично раздава наляво и надясно благословии из тропика.

Извадихме я от приюта, изкъпахме я, оправихме й няколкото все още запазили се по главата кичура, облякохме я с нови дрехи и я прехвърлихме с всичките й светци в частна клиника, разположена на морския бряг, сред палми, водопади и големи клетки с папагали. Заведението беше за богаташи, но я приеха въпреки вида й, защото Мими беше приятелка с директора, психиатър аржентинец. Там я настаниха в боядисана в розово стая, с изглед към морето и със специално подбрана музика. Беше скъпо, но си струваше усилието — за първи път, откакто я помнех, Кръстница изглеждаше доволна. Първата месечна вноска плати Мими, но това си беше мое задължение. Започнах да работя във фабриката.

— Не си за тая работа. Трябва да учиш за писателка — настояваше Мими.

— Това никъде не се учи.

 

 

Уберто Наранхо и този път се появи изневиделица в моя живот, и пак така изчезна след няколко часа, без да обясни защо, само ми остави следа от джунгла, кал и барут. Започнах да живея, за да го чакам, и в това дълго търпение си представих много пъти следобеда на първата прегръдка, когато изпихме почти мълчаливо по едно кафе, гледайки се с пламенна решителност, отидохме хванати за ръка в един хотел, отърколихме се заедно в леглото и той ми призна, че никога не ме е обичал като сестра и че през всичките тези години не е преставал да мисли за мен.

— Целуни ме, не трябва да обичам никого, но и не мога да те оставя, целуни ме пак — промълви той, прегърна ме и после застина с каменни очи, плувнал в пот, разтреперан.

— Къде живееш? Как ще знам кога ще мога да те виждам?

— Не ме търси, ще се връщам, когато мога. — И пак ме притисна като полудял, припряно и непохватно.

Известно време не ми се обаждаше и Мими отсъди, че така ми се пада, като съм поддала още при първата ни среща, „трябва да ги караш да ти се молят, колко пъти съм ти казвала, мъжете само гледат как да легнат по-скоро с нас и щом го постигнат, ни зарязват, сега той те мисли за лесна, можеш да пуснеш и корени от чакане, няма да се върне“. Но Уберто Наранхо се появи отново, пресрещна ме на улицата и пак отидохме в хотела и се любихме както първия път. Оттогава заживях с предчувствието, че винаги ще се връща, макар че при всяка среща ми даваше да разбера, че е последна. Той влезе в съществуването ми облъхнат с тайнственост, носещ със себе си нещо героично и страшно. Разпали въображението ми и мисля, че заради това се примирих да го обичам при толкова несигурни обстоятелства.

— Нищо не знаеш за него. Навярно е женен и е баща на половин дузина дечурлига — сумтеше Мими.

— Мозъкът ти се е развинтил от сериалите по телевизията. Не всички мъже са като злодея от последната теленовела.

— Знам аз какво приказвам. Мене ме възпитаваха за мъж, ходих на училище за момчета, участвах в игрите им, опитвах се да се мъкна с тях по стадиона и по баровете. Имам много повече познания по тази тема, отколкото ти. Не знам как е другаде по света, но тук не бива да се доверяваш никому.

Посещенията на Уберто Наранхо не следваха никакъв предварително определим график, отсъствията му можеха да се проточват няколко седмици или няколко месеца. Не ми се обаждаше, не ми пишеше, не ми изпращаше бележки и изведнъж, когато най-малко очаквах, ме пресрещаше на улицата, сякаш знаеше всичките ми крачки, и се криеше в сянката. Винаги изглеждаше различен човек — понякога с мустаци, друг път с брада или с нова прическа, сякаш се дегизираше. Това ме плашеше, но ме и привличаше — имах чувството, че обичам няколко мъже едновременно. Мечтаех да си имаме наше си място, само за двама ни, исках да му готвя, да го пера, да спя с него всяка нощ, да се разхождаме по улиците, където ни скимне, хванати за ръка като съпрузи. Знаех, че той е гладен за любов, за нежност, за справедливост, за радост, за всичко. Притискаше ме силно, сякаш искаше да утоли вековна жажда, мълвеше името ми и изведнъж очите му се насълзяваха. Говорехме за миналото, за срещите ни, когато бяхме деца, но никога не приказвахме за настоящето или за бъдещето. Понякога не успявахме да прекараме заедно и един час, той сякаш бягаше от нещо или от някого, прегръщаше ме горестно и изчезваше като стрела. Когато не бързаше, аз го галех предано, изучавах цялото му тяло, броях дребните му белези от рани, установявах, че е отслабнал, че ръцете му са по-мазолести, а кожата му — по-суха, „какво имаш тук, прилича на развредена рана“, „нищо ми няма, ела“. При всяка раздяла в устата ми оставаше горчив вкус, смесица от страст, яд и нещо подобно на съжаление. За да не го притеснявам, понякога се преструвах, че достигам до върха на насладата с него, а всъщност далеч не беше така. Толкова силна нужда изпитвах да го задържа и да го накарам да се влюби, че реших да се вслушам в съветите на Мими и не приложих никой от номерата, научени от образователните книги на Госпожата, не му показах мъдрите ласки на Риад Халаби, не му говорих за бляновете си и не го насочих към точните струни, които Риад бе докоснал, защото предчувствах, че ще ме подхване с въпроси — къде, с кого, кога си правила това. Въпреки всичките хвалби, че бил голям женкар, които чух толкова пъти от него едно време, когато беше юноша, или може би именно защото беше наистина такъв, с мен не се изсилваше, „аз тебе те уважавам — казваше ми, — ти не си като другите“, „като кои“, питах аз и той се усмихваше иронично и от разстояние. От благоразумие не му споменах за девическата си страст към Камал, за безполезната си любов към Риад и за мимолетните си любовни срещи с други мъже. Когато ме попита защо не съм девствена, му отвърнах „какво ти влиза в работа моята девственост, да не би ти да можеш да ми предложиш своята“. Уберто обаче реагира толкова остро, че предпочетох да премълча чудната си нощ с Риад Халаби и измислих, че са ме изнасилили полицаите в Агуа Санта, когато ме арестуваха във връзка със смъртта на Сулема. Подхванахме нелепа разправия и накрая той ми се извини, „аз съм глупак, прощавай, ти не си виновна, Ева, тия негодници ще ми платят, кълна се, ще си платят“.

— Когато имаме възможност да се виждаме на спокойствие, нещата ще вървят далеч по-добре — поддържах аз в разговорите си с Мими.

— Ако той не те прави щастлива сега, никога няма да те направи. Не разбирам защо продължаваш да ходиш с него, той е много особен човек.

Връзката с Уберто Наранхо за дълго наруши нормалния ми ритъм на живот, гнетеше ме отчаяние, копнежът да го покоря и да го задържа до себе си не ми даваше мира. Спях зле, присънваха ми се страшни кошмари, бях оглупяла, не можех да се съсредоточа в работата си или в моите приказки, търсех облекчение и като не го намирах другаде, посягах тайно към успокоителните в аптечката. Но с течение на времето призракът на Уберто Наранхо в крайна сметка се сви, стана по-малко вездесъщ, смали се до по-удобна величина и тогава успях да си осмисля живота и с други неща, а не само с желанието да го притежавам. Продължих да чакам срещите си с него, защото го обичах и се чувствах героиня на трагедия, а и на роман, но успях да заживея по-улегнало и поднових писането нощем. Спомних си, че когато се влюбих в Камал, взех решение да не се поддавам повече на ревност, за да не трябва да изпитвам отново нейното непоносимо парене, и сега се вкопчих в това решение с дяволско упорство. Не си позволих да допускам, че по време на тези раздели той търси други жени, нито да мисля, че е пройдоха, както казваше Мими. Предпочитах да си представям, че съществува по-висше основание за поведението му, някакво приключенско измерение, до което аз нямах достъп, в мъжки свят, управляван от неумолими закони. Уберто Наранхо се беше посветил на дело, което за него сигурно беше по-важно от нашата любов. Наложих си да го разбера и приема. Изпитвах романтично чувство към този мъж, който ставаше все по-сух, силен и мълчалив, но престанах да си чертая планове за бъдещето, свързани с него.

В деня, когато убиха двама полицаи недалеч от фабриката, в която работех, се потвърдиха подозренията ми, че тайната на Уберто е свързана с партизанското движение. Застреляха ги с автомат от движещ се автомобил. Улицата тутакси се изпълни с хора, полицейски коли, линейки, претърсиха целия квартал. Във фабриката спряха машините, строиха работниците по дворовете, огледаха всичко от долу до горе и най-накрая ни пуснаха със заповед да се разотидем по домовете си, защото целият град бил в безредици. Закрачих към автобусната спирка и там заварих да ме чака Уберто Наранхо. Не бях го виждала почти два месеца и малко трудно го познах, защото сякаш изведнъж беше остарял. Този път не изпитах никакво удоволствие в прегръдките му, а и не се опитах да се преструвам — мислите ми бяха другаде. После, като седнахме голи на леглото върху грубите чаршафи, ме обзе чувството, че все повече се отдалечаваме един от друг, и ми дожаля и за двама ни.

— Извинявай, нещо не ми е добре. Днес беше ужасен ден, убиха двама полицаи, аз ги познавах, винаги стояха там на пост и ме поздравяваха. Единият се казваше Сократес, представи си само какво име за полицай, беше добър човек. Застреляха ги.

— Екзекутираха ги — отвърна Уберто Наранхо. — Народът ги екзекутира. Това не е убийство, трябва да назоваваш правилно нещата. Убийците са полицаите.

— Какво ти става? Само недей ми казва, че си привърженик на тероризма.

Той ме отстрани рязко, погледна ме в очите и ми обясни, че насилие упражнявал не друг, а правителството — не са ли форми на насилие безработицата, бедността, корупцията, социалната несправедливост? Държавата всячески потискала и експлоатирала масите, тия полицаи били копои на режима, защитавали интересите на класовите си врагове и екзекуцията им била законен акт, народът се борел за освобождение. Дълго не му отговорих. Изведнъж проумях отсъствията му, белезите му от рани, мълчанието му, припряността му, съдбовния му вид и страхотния магнетизъм, който се излъчваше от него, наелектризираше въздуха наоколо му и ме улавяше като ослепено насекомо.

— Защо не ми каза по-рано?

— По-добре беше да не знаеш.

— Не ми ли се доверяваш?

— Опитай се да разбереш, това е война.

— Ако знаех, тези години щяха да бъдат по-лесни за мен.

— Дори само това, че те виждам, е лудост. Помисли какво би станало, ако те заподозрат и те подложат на разпит.

— Нищо няма да кажа!

— Могат да накарат и ням да проговори. Липсваш ми, не мога без теб, но всеки път, когато идвам, се чувствам виновен, защото излагам на опасност организацията и живота на другарите си.

— Отведи ме със себе си.

— Не мога, Ева.

— Няма ли жени в планината?

— Не. Тази борба е много тежка, но ще дойдат по-добри времена и ще можем да се обичаме другояче.

— Не можеш да жертваш твоя и моя живот.

— Това не е жертва. Ние се борим, за да построим ново общество, един ден всички ще бъдем равни и свободни…

Спомних си далечния следобед, когато се запознахме — две деца, изгубени на един площад. Още тогава той се смяташе за мъж на място, способен да направлява съдбата си, но твърдеше, че аз съм в неизгодно положение, защото съм се родила жена, и трябва да приемам различни ограничения и опека. В неговите очи аз винаги щях да бъда зависимо същество. Уберто мислеше така, откакто се помнеше, изключено беше революцията да промени този му начин на мислене. Разбрах, че нашите неразбории нямат връзка с превратностите на партизанския живот. Дори мечтата му да се сбъднеше, равенството нямаше да стигне до мен. За Наранхо и други като него народът сякаш се състоеше само от мъже. Ние, жените, трябваше да подпомагаме борбата, но бяхме изключени от решенията и от властта. Неговата революция нямаше да промени особено съдбата ми, така или иначе, щеше да ми се наложи да продължа да си пробивам път със собствени сили до последния ден от живота си. Може би в този миг осъзнах, че водя война, чийто край не се вижда, така че ще е по-добре да я водя отрадно, за да не чакам цял живот възможната победа в нея, та едва тогава да започна да се чувствам добре. Заключих, че Елвира е била права — жена ли си, недей подвива опашка, а се бори, бори се винаги.

Този ден се разделихме сърдити, но Уберто Наранхо се появи отново след две седмици и аз го чаках както винаги.

Бележки

[1] Очевидно става дума за Габриел Гарсия Маркес. — Б.пр.