Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eva Luna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2018)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Ева Луна

Преводач: Венцислав Николов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Второ

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Чилийска

Печатница: „Унискорп“

Коректор: Георги Мичев

ISBN: 954-529-398-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3477

История

  1. — Добавяне

VII

Ролф Карле започнал да работи с господин Аравена същия месец, когато руснаците изпратиха в космоса куче, сложено в капсула.

— Че какви други ще са, ако не руснаци — те дори към животните нямат милост! — извикал с възмущение вуйчо Руперт, като научил новината.

— Е, не е станало нещо чак толкова страшно де… В края на краищата това е най-обикновено куче, без никакво родословно дърво — отвърнала вуйна Бюргел, без да вдига поглед от тортата, която правела.

От този злощастен коментар се разразила една от най-големите караници в семейната история на съпрузите. Целия петък двамата си крещели, ругали се и се обиждали с трупани за трийсет години съвместен живот упреци. Руперт чул от жена си много неприятни неща, дори за първи път и това, че тя винаги била мразила кучетата, отвращавало я отглеждането и продажбата им и се молела проклетите му полицейски песове да се заразят с чума или нещо подобно и да отидат до един на майната си. От своя страна Бюргел научила, че той знаел за нейната изневяра веднъж на млади години, но си бил мълчал, за да не се вгорчава съвместният им живот. Наговорили си невъобразими неща и накрая капнали. Когато Ролф пристигнал в събота в Колонията, намерил къщата затворена и помислил, че цялото семейство е прихванало азиатския грип, който върлуваше този сезон. Бюргел лежала простряна на кревата с компреси с босилек на челото, а Руперт, почервенял като рак от яд, се бил затворил в дърводелната със своите кучета за разплод и с четиринайсет новородени кутрета и цепел методично всичките си часовници с кукувичка за туристите. Братовчедките били с подпухнали от плач очи. Двете моми се били омъжили за фабрикантите на свещи и към естествената си миризма на канела, карамфил, ванилия и лимон били прибавили и омайния аромат на пчелен восък. Живеели на същата улица, където била и тяхната бащина къща, и дните им минавали в шетня в чистичките им домове и в работа при родителите — помагали им в хотела, в курника и в отглеждането на кучетата. Никой не забелязал, че Ролф Карле се прехласва по новата си кинокамера, нито поискал да чуе, както друг път, подробното описание на заниманията му или на политическите вълнения в университета. Разпрата била разбунила дотолкова духа на мирния дом, че тази събота не могъл да пощипне братовчедките си, защото двете били с траурен израз на лицата и не проявили никакво желание да проветрят дюшеците в празните стаи. В неделя вечерта Ролф се прибрал в столицата с накипяла възбуда, с несмененото си мръсно бельо от предишната седмица, без запасите от бисквити, курабии и колбаси, с които вуйна му редовно зареждала куфара му, и с неприятното чувство, че едно московско куче може да се окаже по-важно от него в очите на семейството. В понеделник сутринта се срещнал с господин Аравена и двамата отишли да закусят в едно кафене на ъгъла до редакцията на вестника.

— Забрави за това животно и за разправиите на вуйчо ти и вуйна ти, момче, предстоят много важни събития — казал му неговият покровител пред препълнената чиния, с която започвал живота си всеки ден.

— Какво имате предвид?

— След два-три месеца ще има плебисцит. Всичко е нагласено, Генерала смята да управлява още пет години.

— Не ми казвате нищо ново.

— Този път ще му приседне, Ролф.

Предвижданията се оправдаха — референдумът се състоя малко преди Коледа. Предшестваше го пропагандна кампания, която удави страната в шумотевици, плакати, военни паради и откривания на патриотични паметници. Ролф Карле реши да работи съвестно, но да не се набива много на очи, или, с други думи — да започне отначало и отдолу. Предварително проучи положението — навърташе се из избирателните пунктове, разговаряше с офицери от въоръжените сили, с работници и студенти. В определения ден армията и полицията заеха улиците, но пред урните заставаха съвсем малко хора, сякаш беше неделя в провинциално градче. Генерала излезе победител със съкрушителното мнозинство от осемдесет процента от гласовете, но изборните резултати бяха толкова безсрамно фалшифицирани, че вместо да постигне целта си, той стана за посмешище. Карле от няколко седмици си пъхаше носа насам-натам и бе натрупал много информация. Когато я предаде на Аравена, се разпали като новак, а между другото опита да му се изфука със сложни политически предвиждания. Шефът го изслуша с насмешлив поглед.

— Не го задълбавай толкова, Ролф. Истината е проста — докато внушаваше страх и омраза, Генерала успяваше да удържа юздите на управлението, но щом стана за смях, властта започна да му се изплъзва из ръцете. Ще бъде свален до месец.

За толкова години тирания опозицията не беше изчезнала, някои профсъюзи действаха подмолно, забранените със закон политически партии бяха оцелели и не минаваше ден, без студентите да изразят недоволството си. Аравена твърдеше, че посоката на развитие на събитията в страната никога не се е определяла от масите, а от шепа дръзновени предводители. Диктатурата, казваше той, ще падне по единодушно взето решение от върховете, от елитните слоеве, а народът, свикнал със системата на едноличната власт, ще продължи да върви по пътя, който му посочат. Смяташе за особено важна ролята на католическото духовенство — при все че никой не спазваше десетте Божи заповеди и хората се биеха в гърдите, че са атеисти, само и само да могат да си намерят още един повод, за да се перчат, църквата продължаваше да упражнява огромна власт.

— Трябва да се говори със свещениците — предложи той.

— Вече говорих. Част от тях подстрекават към бунт работниците и средната класа, а и разправят, че епископите щели да осъдят правителството за корупцията и репресивните методи. Вуйна ми Бюргел отишла да се изповяда след караницата с мъжа си и по едно време свещеникът си разтворил расото и й пробутал свитък позиви — да ги разпространява из Колонията.

— Какво още си чувал?

— Опозиционните партии са сключили съглашение, най-сетне са се обединили всичките.

— Значи сега е моментът да се забие клин сред въоръжените сили, за да ги разединим и разбунтуваме. Пече се тя тая, още малко остава, моят усет не ме лъже — каза Аравена и запали една от силните си пури.

От този ден нататък Ролф Карле престана да бъде обикновен регистратор на събитията, а и използва връзките си, за да подпомогне делото на въстанието. Междувременно успя да си състави добра представа за моралната сила на опозицията, която съумя да всее объркване дори сред самите военни. Студентите овладяха институтите и факултетите, взеха заложници, щурмуваха една радиостанция и призоваха народа да залее улиците. Армията излезе от казармите с изрични заповеди да стреля на месо, но след няколко дни недоволството беше обхванало и мнозина офицери и войската получаваше противоречиви разпореждания. Сред войниците също бяха задухали ветровете на бунта. Мъжа с гарденията натъпка своите подземия с нови затворници, с които се разправяше собственоръчно, без да разрошва елегантната си прическа на филмов любовник. Но бруталните му методи не можаха да предотвратят разложението на властта. В следващите седмици страната стана неуправляема. Навсякъде се бяха отприщили духовете — хората говореха, най-сетне освободили се от страха, който им затваряше устата толкова години. Жените пренасяха оръжие под полите си, учениците излизаха нощем да пишат позиви по стените и дори самият Ролф Карле се озова една сутрин с торба динамит в ръка на път за университета, където го чакаше много красива девойка. Влюби се в нея от пръв поглед, но това бе увлечение без бъдеще, защото тя пое торбата, без дори да му поблагодари, помъкна на рамо експлозивите нанякъде и той завинаги загуби следите й. Обяви се обща стачка, магазините и училищата затвориха, лекарите не преглеждаха болните, свещениците залостиха вратите на храмовете и покойниците биваха погребвани без опело. Улиците пустееха и нощем никой не палеше лампи, все едно че изведнъж бе дошъл краят на цивилизацията. Всички стояха със затаен дъх и чакаха, чакаха.

Мъжа с гарденията замина с частен самолет в охолно изгнание в Европа, където е и сега много остарял, но все така елегантен, той пише мемоарите си, в които се мъчи да нагоди посвоему миналото. Същия ден избяга и министърът, оня с креслото от епископски плюш, като отнесе със себе си порядъчно количество златни кюлчета. Не бяха единствените. За няколко часа офейкаха по въздух, суша или море мнозина с нечиста съвест. Стачката не продължи и три дни. Четирима капитани влязоха във връзка с опозиционните партии, разбунтуваха подчинените си и към въстанието се присъединиха и останалите полкове. Правителството падна и Генерала, добре запасил се с парични средства, напусна страната заедно със семейството си и с най-близките си сътрудници с военен самолет, поставен на негово разположение от посолството на Съединените щати. Тълпа от мъже, жени и деца, покрити с праха на победата, нахлу в резиденцията на диктатора и под джазовите звуци, изтръгвани от един негър от белия роял на терасата, тя налетя в басейна, след което водата му стана като чорба. Народът атакува казармата на Силите за сигурност. Постовите откриха картечна стрелба, но множеството успя да разбие вратите, нахлу в сградата и изби всички агенти, изпречили се по пътя му. Мъчителите, които се спасиха, защото не се намираха там в момента, трябваше да се крият месеци наред, за да не бъдат линчувани на улицата. Бяха нападнати магазини и резиденции на чужденци, обвинени, че са забогатели от имиграционната политика на Генерала. Изпочупени бяха витрините на магазините за спиртни напитки, бутилките излязоха на улицата и тръгнаха от уста на уста, за да се отпразнува краят на диктатурата.

Ролф Карле не мигна три дни — през цялото време снима събитията всред оглушителен шум от възбудени тълпи, автомобилни клаксони, улични танци и пиянства на поразия. Работеше като насън, с такава всеотдайност, че забрави всякакъв страх и беше единственият, който дръзна да влезе с кинокамера в сградата на Държавна сигурност и да заснеме в едър план купищата убити и ранени, разкъсаните от тълпата агенти и затворниците, излезли на свобода от зловещите подземия на Мъжа с гарденията. Вмъкна се и в резиденцията на Генерала и видя как множеството изпотроши мебелите, раздра с ножове сбирката картини и повлече по улицата палтата от чинчила и обшитите с пайети рокли на първата дама. Беше и в Двореца, когато се състави временното правителство, в което влязоха въстанали офицери и изтъкнати цивилни. Аравена го поздрави за работата и му подложи едно последно рамо, като го препоръча в телевизията, където неговите смели репортажи го направиха най-известната фигура в осведомителния бюлетин.

Политическите партии се събраха на конгрес и положиха основите на своето разбирателство — опитът ги беше научил, че ако действат като човекоядци, единствените, които ще се възползуват от разединението им, ще бъдат отново военните. За няколко дни онези ръководители, които бяха в изгнание, се завърнаха, запознаха се с положението и започнаха да разплитат кълбото на властта. Междувременно стопанската десница и олигархията, присламчили се към въстанието в последния момент, се придвижиха бързо към Двореца и за няколко часа обсебиха ключовите постове и си ги разпределиха толкова хитро, че когато новият президент встъпи в длъжност, разбра, че единственият начин да управлява, е да се спогоди с тях.

Това бе смутно време, голяма суматоха, но най-сетне облаците прах се разсеяха, утихна шум и тропот и изгря първият ден на демокрацията.

 

 

На много места хората не разбраха, че диктатурата е свалена, между другото и защото не знаеха, че Генерала е държал властта толкова години. Живееха отчуждени от съвременните им събития. В тази извънмерна география съществуват едновременно всички исторически епохи. Докато в столицата магнатите се свързват по телефона със съдружниците си в градове на другия край на света, за да приказват за своите сделки, има области в Андите, където още са в сила нормите на човешко поведение, донесени и наложени преди пет века от испанските конкистадори, а в някои села в джунглата хората ходят голи под дърветата, както далечните им предшественици от каменната ера. Това беше десетилетие на големи промени, между другото и на бъркотии, а и на изобретения за чудо и приказ, ала за мнозина то не се различаваше с нищо от предишните. Народът е великодушен и лесно прощава, в страната няма смъртни и доживотни присъди, така че облагодетелстваните от тиранията, сътрудниците, доносниците и агентите на дотогавашните органи за сигурност скоро бяха забравени и можаха да се включат отново в това общество, където имаше място за всички.

Подробностите около станалото аз научих едва много години по-късно, когато от любопитство хвърлих поглед на вестниците от онова време. А иначе в Агуа Санта събитието изобщо не се посрещна като важна новина. Този ден имаше празненство, организирано от Риад Халаби, с цел да се съберат средства за ремонт на училището. Започна рано с благословия на свещеника, който отначало се възпротиви срещу провеждането на такова благотворително-развлекателно мероприятие, защото създавало условия за обзалагания, пиянства и побоища с ножове, но после си затвори очите, тъй като особено след последната буря покривът на училището заплашваше всеки момент да се срути. После беше избрана Кралица на красотата, тя бе коронясана от кмета с диадема от цветя и фалшиви перли, изработена от учителката Инес, и следобед започнаха боевете на петлите. Дойдоха гости и от други села и когато някой с транзистор прекъсна състезанията и извика, че Генерала е избягал и множеството разбивало затворите и разкъсвало на парчета агентите, го накараха да млъкне, че петлите се разсейвали. Напусна мястото си единствено кметът, който отиде неохотно в канцеларията си да се свърже по телефона с началниците в столицата и да иска указания. Върна се след някой и друг час и каза, че нямало защо да се притесняват за такива дреболии, правителството наистина било паднало, но всичко си продължавало както преди, „така че могат да започват свирните и танците и подайте ми още една бира да вдигнем наздравица за демокрацията“. В полунощ Риад Халаби преброи събраните пари, предаде ги на учителката Инес и се прибра у дома си уморен, но доволен — неговият почин беше дал добри плодове и покривът на училището беше осигурен.

— Диктатурата падна — казах му аз, щом влезе. Бях си стояла вкъщи целия ден да се грижа за Сулема, която бе получила поредната си криза, и го чаках в кухнята.

— Да, зная, момиче.

— Съобщиха по радиото. Какво означава това.

— Нищо особено. То не ни засяга и става много далеч оттук.

Изминаха две години и демокрацията се закрепи. С времето само сдружението на шофьорите на таксита и някои военни жалеха за диктатурата. Нефтът продължи да блика от земните недра обилно както преди и никой не се загрижи да вложи приходите от него в нещо полезно — мислеха си, че благополучието ще трае вечно. В университетите същите студенти, които тогава рискуваха живота си, за да свалят Генерала, сега бяха разочаровани от новото правителство и обвиняваха Президента, че се подчинява на интересите на Съединените щати. Победата на кубинската революция бе запалила пожар от надежди из целия континент. Ето, там имаше хора, които променяха реда на нещата, строяха нов живот, гласовете им пристигаха по ефира и сееха в душите прекрасни думи. Ето, недалеч оттам крачеше Че Гевара с петолъчка на челото, готов да се сражава във всяко кътче на Америка. Младежите си пускаха бради и учеха наизуст крилати мисли на Карл Маркс и крилати фрази на Фидел Кастро. „Ако няма условия за революция, истинският революционер трябва да ги създаде“, беше написано с неизличима боя по стените на университета. Някои, убедени, че народът никога няма да завземе властта без оръжие, решиха, че е дошъл моментът да се грабнат пушките. Започна партизанското движение.

— Искам да ги заснема — обяви Ролф Карле на Аравена.

Така се отправи той към планината по стъпките на един мургав, мълчалив и потаен младеж, който дълго го води нощем по кози пътеки, докато стигнат до мястото, където се криеха другарите му. Така той стана единственият журналист, влязъл в пряка връзка с партизаните, единственият, който успя да заснеме лагерите им, и единственият, на когото гласуваха доверие техните командири. Така се запозна и с Уберто Наранхо.

В юношеските си години Наранхо беше опустошавал буржоазните квартали начело на банда отритнати бедни момчетии, воюваща с бандите богаташки синчета, които, облечени в кожени якета и въоръжени с вериги и ножове по подобие на гангстерите от филмите, кръстосваха града на хромираните си мотоциклети. Докато вилнееха само в своя сектор — бесеха котки, цепеха с ножове тапицираните столове в кината, опипваха бавачките в парковете, нахълтваха в женския манастир да плашат до смърт монахините и влетяваха в залите, където се празнуваха петнайсетите рождени дни на момичета[1], за да се изпикават върху тортата, техните буйства минаваха безнаказано. Сегиз-тогиз полицията ги прибираше, откарваха ги в участъка, извикваха бащите им да се уредят нещата по приятелски и веднага пускаха синовете, без да им записват имената. Невинни лудории, казваха благосклонно, след някоя и друга година ще пораснат, ще сменят кожените якета с костюми и вратовръзки и ще могат да ръководят предприятията на бащите си и съдбините на страната. Но когато нахлуха по улиците в центъра, за да мажат с горчица и люти чушки гениталиите на просяците, да бележат с ножове лицата на проститутките и да ловят хомосексуалистите по улица Република, за да им набиват тояги в ануса, Уберто Наранхо реши, че ония вече са прехвърлили всякакви граници. Той събра всички свои юначаги и се организираха за отбрана. Така се роди „Чумата“ — най-страховитата банда в града. Тя излизаше на бой срещу мотоциклетите и след ожесточените сражения оставаха купища контузени, припаднали и ранени с хладно оръжие. Появеше ли се полицията в бронирани камионетки, с обучени свирепи кучета и с екипи за борба срещу безредици, и успееше ли да се нахвърли отгоре им изневиделица, онези, които бяха с бяла кожа и черно яке, се прибираха невредими по домовете си. Другите ги пребиваха в участъците и кръвта потичаше на вадички между паветата на плацовете. Но „Чумата“ се разтури не поради побоищата, а по много по-важна причина, която отведе Наранхо далеч от столицата.

Една вечер неговият приятел Негъра от гостилницата го покани на тайнствено събрание. Казаха паролата на входа и бяха заведени в стая без прозорци; там имаше няколко студенти, които се представиха с измислени имена. Уберто седна на пода редом с останалите, но се чувстваше не на място — и той, и Негъра не се връзваха с групата, те не идваха от университета, никога не бяха помирисвали дори и по-долно учебно заведение. Скоро обаче забеляза, че се отнасят с тях почтително, защото по време на военната си служба Негъра се бе специализирал по взривни вещества и това му придаваше огромен авторитет. Той им представи Наранхо — предводителят на „Чумата“, и тъй като всички бяха слушали за неговата смелост, го приеха възторжено. Там той чу как един младеж облича в словесна форма онова, което гнетеше него самия от дълги години. Отначало трудно проумяваше по-голямата част от съдържанието на тези разпалени речи, а съвсем пък щеше да се озори, ако трябваше да го повтори, но схвана, че личната му борба срещу хъшлаците от богаташкия Клуб на вилната зона и предизвикателствата му срещу властта изглеждат детински игри в светлината на тези идеи, които чуваше за първи път. Досегът с партизанското движение промени живота му. Откри с удивление, че за тези момчета несправедливостта не е част от естествения ред на нещата, както той предполагаше, а следствие от позорни човешки действия, прозря пропастите, които разделяха хората още от рождението им, и реши да посвети яростта си, дотогава безполезна и безсмислена, в служба на тяхното дело.

За младежа встъпването в партизанското движение бе въпрос на мъжество, защото едно е да се биеш с вериги срещу черните якета, а друго, съвсем друго — да се опълчиш с огнестрелно оръжие против редовната войска. Беше прекарал живота си на улицата и смяташе, че не знае какво е страх, не отстъпваше нито крачка назад в сраженията с други банди и не молеше за прошка на казармения плац, беше отрасъл сред насилие, но едва ли можеше да си представи до какви негови предели ще му се наложи да стигне в следващите години.

Отначало му възложиха задачи в града — да пише лозунги по стените, да печата листовки, да лепи позиви, да изработва плакати, да намира оръжие, да краде медикаменти, да набира симпатизанти, да си подготвя скривалища, да изучава военно дело. Заедно с другарите си той се научи да прави най-различни неща от просто парче пластмаса, да майстори бомби домашно производство, да прекъсва кабели на далекопроводи, да взривява железопътни линии и шосета, за да се създава впечатление, че те са многобройни и добре организирани, това привличаше нерешителните, повдигаше духа на бойците и отслабваше врага. Във вестниците бе дадена широка гласност на тези, както бяха наречени, престъпни действия, но после бе спусната забрана да се споменават атентатите и страната научаваше за тях само от слухове, от някои напечатани на допотопни циклостилни машини листовки, от нелегалните радиостанции. Младежите се опитаха да мобилизират масите по различни начини, но революционният им плам се разбиваше в равнодушните лица или в насмешките на хората. Илюзията за нефтеното богатство покриваше всичко с пелена от безразличие. Уберто Наранхо се дразнеше и губеше търпение. На събранията чу как говорят за планината — там бяха най-подготвените хора, оръжията, кълнът на революцията. „Да живее народът, смърт на империализма“, викаха, казваха, шепнеха. Думи, думи, хиляди думи, красиви и грозни думи — партизанското движение имаше повече думи, отколкото куршуми. Наранхо не беше оратор, не умееше да използва всички тези пламенни слова, но скоро у него започна да се очертава определен политически критерий и макар че не можеше да теоретизира като идеолог, успяваше да въздейства с порива на безстрашието и дързостта си. Имаше корави юмруци и слава на смелчага, затова най-сетне постигна целта си да го изпратят на фронта.

Замина един следобед, без да се сбогува с никого и без да дава обяснение на приятелите си от „Чумата“, от които се беше отдалечил, откакто започнаха новите му занимания и грижи. За местонахождението му знаеше единствено Негъра, но той не би го издал дори и ако го заплашеха със смърт. Само след няколко дни в планината Уберто Наранхо разбра, че всичко, което бе преживял дотогава, е загубена работа, че е дошло време да подложи характера си наистина на сериозно изпитание. Партизаните не бяха цяла армия в сянка, както си мислеше, а групи от по петнайсет-двайсет момчета, пръснати по чукарите — немногочислени, само колкото да се хранят надежди. „В какво се забърках, това са шепа безумци“, беше първата му мисъл, но той тутакси я отпъди, защото си бе поставил пределно ясна цел — трябваше да се победи. Бяха малобройни и това ги задължаваше да бъдат по-самопожертвователни. Първото беше болката. По̀ходи с трийсет килограма боеприпаси на гърба и оръжие в ръка, свещено оръжие, което не биваше да се мокри и поврежда, нито да се оставя настрани дори за миг, трябваше да върви, да заляга, да се изкачва и да слиза в колона, в мълчание, без храна и вода, докато мускулите на цялото му тяло ставаха един-единствен, огромен и абсолютен стон, докато кожата на ръцете му се вдигаше на мехури, пълни с мътна течност, докато ухапванията на насекомите не му позволяваха да си отвори очите и подбитите му в ботушите крака се разкървавяваха. Още по-нагоре, още по-нагоре, болка и пак болка. После — тишината. Сред този зелен и непроницаем пейзаж той придоби усет за тишината, научи се да се движи като лек ветрец — там въздишка, отриване на раницата или на оръжието се чуваше като камбанен звън и можеше да му струва живота. Врагът беше съвсем близо. Търпение, за да чака притаен часове наред. „Прикрий страха си, Наранхо, за да не го предадеш и на другите, трябва да издържиш на глада, всички сме гладни, трябва да изтърпиш жаждата, всички сме жадни.“ Постоянно плувнал в пот, мръсен, объхтан, измъчван от нощния студ и от жестоката обедна жега, от калта, дъжда, комарите и дървениците, от гноясалите рани, одраната кожа и изтръпналите крайници. В началото се чувстваше загубен, не виждаше къде стъпва и къде сече с мачетето, долу — треволяк, трънаци, клони, камъни, бурени; горе — короните на дърветата, толкова гъсти, че не се виждаше слънчевата светлина. После обаче зрението му стана тигрово и той се научи да се ориентира. Престана да се усмихва, лицето му стана кораво, кожата — землиста на цвят, погледът — сух. Самотата беше по-лоша от глада. Преследваше го пришпорващо желание да усети допира на друг човек, да погали някого, да бъде с жена, но там всички бяха мъже, никога не се докосваха, всеки се беше затворил в собственото си тяло, в миналото си, в страховете и в мечтите си. Сегиз-тогиз пристигаше някоя другарка и всички копнееха да положат глава на скута й, но къде ти.

Уберто Наранхо постепенно заприлича на животните, обитаващи гъсталаците — само инстинкти, рефлекси, импулси, само нерви, кости, мускули, кожа, сбърчени вежди, стиснати челюсти, опънат корем. Мачетето и пушката залепнаха за дланите му, станаха естествени продължения на ръцете му. Слухът и зрението му се изостриха и бяха нащрек дори когато спеше. Разви безгранична настойчивост, „ще се сражаваме до смърт, докато победим, няма друг път, ще мечтаем и ще се борим, докато се сбъднат мечтите ни, ще мечтаем или ще умрем, напред“. Забрави да усеща себе си. Отвън беше от камък, но с течение на месеците нещо първично важно се размекна и се разпука дълбоко в него и отвътре се появи нов плод. Първият признак беше състраданието, непознато за него, който никога не беше получавал съчувствие от никого и не беше имал случай сам да го проявява. Нещо топло нарастваше зад кората от безчувственост и мълчание, нещо като безпределна обич към другите, нещо, което го изненада повече, отколкото всички други промени, претърпени и доловени от него. Започна с това, че обикна другарите си, искаше да даде живота си за тях, изпитваше силно желание да ги прегърне и да им каже „обичам те, брате“. После това чувство се разпростря, докато обхвана цялото анонимно множество — народа. И тогава разбра, че яростта му е придобила друга посока и стойности.

По това време с него се запозна Ролф Карле и щом размениха няколко изречения, той разбра, че е срещнал изключителен човек. Обзе го предчувствие, че съдбите им ще се кръстосват много пъти, но тутакси го отхвърли. Избягваше да попада в клопките на интуицията.

Бележки

[1] Широко разпространено в испаноговорещия свят празненство. — Б.пр.