Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eva Luna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2018)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Ева Луна

Преводач: Венцислав Николов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Второ

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Чилийска

Печатница: „Унискорп“

Коректор: Георги Мичев

ISBN: 954-529-398-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3477

История

  1. — Добавяне

III

Една вечер на Коледа, когато аз бях към шестгодишна, майка ми глътна пилешка кост. Постоянно отдаден на неутолимата си алчност да притежава все повече и повече знания, професорът не си позволяваше отдих нито на този, нито на който и да било друг празник. Прислужниците в къщата обаче всяка година си правеха тържество на Бъдни вечер. В кухнята натъкмяваха макет на Рождество Христово с груби глинени фигурки, пееха коледни песни и всички ми правеха по някакъв подарък. Няколко дни предварително започваха да приготвят една местна гозба, измислена някога от робите. В колониалната епоха заможните семейства се събирали на двайсет и четвърти декември около голяма трапеза. Остатъците от банкета на господарите отивали в паниците на слугите, които накълцвали всичко на плънка, увивали я в царевично тесто и бананови листа и я варели в големи тенджери. Такова вкусно ястие ставало, че рецептата просъществувала през вековете и още се повтаря всяка година, въпреки че вече никой не разчита от вечерята на богатите да остане нещо и че всяка съставка трябва да се готви поотделно, което е изтощителна работа. В най-задния двор на къщата прислужниците на професор Джоунс отглеждаха кокошки, пуйки и едно прасе, което угояваха цяла година за този единствен случай на стомашна разюзданост. Седмица по-рано започваха да тъпчат орехови ядки и по малко ром в гушите на птиците и да карат прасето да се налива с цели литри мляко с нерафинирана захар и подправки, та когато го сготвят, да му е крехко месото. Докато жените избираха най-дъхавите листа и подготвяха тенджерите и огнищата, мъжете колеха животните всред оргия от кръв, перушина и прасешко квичене и в крайна сметка всички се напиваха от алкохол и смърт, пресищаха се от опитване на месата и гъстия бульон от всички тия врящи вкуснотии, пееха до прегракване и в празничен ритъм песни в прослава на Младенеца, докато в другото крило на къщата за професор Джоунс това си беше ден като всички останали в годината и той изобщо не забелязваше, че празнуваме Коледа. Злополучната кост преминала по недоглеждане в тестото и майка ми я усетила едва когато й се забила в гърлото. След няколко часа започна да плюе кръв и на третия ден угасна, без да се вайка и охка — така както бе живяла. Аз бях до нея и не съм забравила този момент, защото оттогава ми се налага постоянно да изострям докрай възприятията си, за да не ми се изгуби тя в неведомия свят на сенките, които, ако не мислиш безспир за тях, стават невъзвратими.

За да не ме изплаши, умря без страх. Може би пилешката кост й разкъса нещо жизненоважно и тя се обезкърви отвътре — не зная. Като разбра, че животът й си отива, затвори се с мен в нашата стая в двора, за да сме заедно до края. Бавно, за да не ускори смъртта, тя се изми с вода и сапун, за да пропъди миризмата на мускус, която започваше да я притеснява, среса и сплете дългата си коса, облече си бяла роба, която бе ушила в следобедните часове за почивка, и легна на същия сламеник, на който ме бе заченала с един отровен от змия индианец. Въпреки че тогава не схванах смисъла на тази церемония, аз я проследих толкова внимателно, че още си спомням всяко движение, което тя правеше.

— Няма смърт, дъще. Хората умират едва тогава, когато ги забравят — обясни майка ми малко преди да си замине от този свят. — Ако можеш да ме запомниш, винаги ще бъда до теб.

— Ще си спомням за тебе — обещах й аз.

— А сега иди да повикаш твоята Кръстница.

Отидох да потърся готвачката — едрата мулатка, която помогнала да се родя и когато му дошло времето, ме завела до кръщелния купел.

— Грижи се за момиченцето ми, кумице. На теб го оставям — помоли я майка ми и незабелязано избърса потеклата по брадичката й струйка кръв.

После ме хвана за ръката и ми каза с очи колко ме обича, докато погледът й се замъгли и животът й се скъса безшумно. За няколко мига ми се стори, че нещо прозрачно се рее в неподвижния въздух в стаята, осветява го със синьо сияние и го напоява с дъх на мускус, но тутакси всичко отново си стана обикновено. Въздухът — само въздух, светлината — все същата жълта, мирисът — отново обичайният всекидневен мирис. Обгърнах лицето й и занареждах „мамо, мамо“, сепната от това ново мълчание, което се бе вселило между двете ни.

— Всички умират, не е чак толкова голяма работа — каза Кръстница ми и с три замаха на ножицата й отряза косата с мисъл да я продаде по-късно в един магазин за перуки. — Хайде да я изнесем оттук, преди господарят да я открие и да ме накара да я отнеса в лабораторията.

Поех тази дълга плитка, увих си я около врата и се сгуших в един ъгъл с глава между коленете си. Не плачех със сълзи, защото още не знаех колко много съм загубила. Така стоях часове наред, може би цялата нощ, докато влязоха двама мъже, загърнаха тялото в единствената завивка от леглото и го отнесоха, без да кажат и дума. И тогава цялото пространство наоколо ми се зае от безпощадна пустота.

След като замина скромната погребална кола, Кръстница ми дойде да ме потърси. Трябваше да запали кибритена клечка, за да ме види, защото стаята тънеше в мрак, крушката на лампата беше изгоряла и утрото сякаш бе спряло на прага на вратата. Завари ме свита на кълбо в един ъгъл — като дребна, неясно очертана фигурка на пода — и ме повика два пъти по име и презиме, за да ме върне в действителността: „Ева Луна, Ева Луна!“ На светлината на трепкащото пламъче аз видях големите й крака в чехлите и подгъва на памучната й рокля, вдигнах очи и срещнах влажния й поглед. Тя ми се усмихна в мига, когато угасваше плахото огънче на клечката. После усетих, че се навежда в тъмното, взема ме с пълните си ръце, слага ме на скута си и ме залюлява, за да ме приспи с кротките си африкански жалби.

— Да беше мъж, щеше да тръгнеш на училище, а после да следваш за адвокат, та да ми осигуриш хляба на старини. Адвокатин да си на тоя свят — те най-много изкарват, и то защото знаят как да ти оплетат нещата. Размътват водата, та да ги бие парата — разправяше Кръстница.

Твърдеше, че да си мъж е по-добре, защото и най-загубеният си има жена, на която да заповядва, и след години стигнах до заключението, че е била права, макар че и сега още не мога да си се представя в мъжко тяло, с косми по лицето, със заповеднически нрав и с нещо безконтролно под пъпа, мястото на което, право да си кажа, не бих могла да определя много точно. Кръстница ми ме обичаше посвоему и не ми показваше обичта си само защото сметна, че трябва да ме възпитава строго, а и защото рано си загуби ума. По онова време тя не беше днешната развалина. Беше наперена мургава жена с пищни гърди, тънка талия и едър задник — като буца под полите й. Когато излизаше на улицата, мъжете се обръщаха подире й, задяваха я с просташки комплименти, опитваха се да я ощипят и тя не си отдръпваше задника, но ги възнаграждаваше, като здравата ги халосваше с чантата — „какво си въобразяваш, нахален негър такъв“, — и се смееше, за да си покаже златния зъб. Къпеше се всяка вечер права в едно корито, като се поливаше с кана и се триеше с насапунисан парцал, сменяше си блузата по два пъти на ден, пръскаше се с розова вода, миеше си косата с яйце и зъбите със сол, за да лъщят. От нея се носеше силна сладникава миризма, която всичката розова вода и сапунът не успяваха да смекчат. Много обичах тази миризма, защото ми напомняше за карамелизирано мляко. Аз й помагах при къпането — поливах й гърба и се прехласвах по това мургаво тяло, по моравите зърна на гърдите, по слабините с къдрави косми, по бедрата, еластично меки като коженото кресло на баклавички, в което крееше професор Джоунс. Тя се галеше сластно с парцала и се усмихваше, горда с изобилната си плът. Вървеше с предизвикателно изящество, много изправена, в ритъма на някаква скрита музика, която носеше в себе си. Всичко останало у нея беше грубовато, дори смехът и плачът. Ядосваше се за щяло и нещяло и размахваше вестници във въздуха, които при евентуално пряко попадение върху мен имаха ефекта на оръдеен изстрел. Така, без да иска, ми спука веднъж тъпанчето на едното ухо. Въпреки че не можеше да понася мумиите, тя работи като готвачка на доктора дълги години с мизерна заплата, която изразходваше най-вече за тютюн и за ром. Пое грижата за мен, защото се бе нагърбила с дълг, по-свят от кръвната връзка. „Изоставиш ли дете, на което си кръстница, няма прошка за тебе, по-лошо е, отколкото да изоставиш собствена рожба — казваше тя. — Мое задължение е да те отгледам добра, чиста и работна, че за това ще ми потърсят сметка в деня на Страшния съд.“ Майка ми не вярваше във вродени грехове и затова не сметнала за нужно да ме кръщават в църква, но Кръстница била непреклонна и упорито й натяквала по този въпрос. „Хубаво, кумице, щом е за твой хатър, прави каквото искаш, само недей да сменяш името, което й избрах“, съгласила се най-сетне Консуело. Мулатката три месеца не пушила и не пила, за да скъта настрана няколко монети, и в уречения ден ми купила тюлена рокля, ягодова на цвят, натъкмила ми панделка връз няколкото рехави косъма, които увенчавали главата ми, напръскала ме с розова вода и ме занесла на ръце в църквата. Имам снимка от кръщенето — приличам на весел пакет, в какъвто се поднася подарък за рожден ден. Парите не й стигнали и за служба, та си я платила в натура — направила пълна оборка на храма, от измитане на всички подове до почистване на украшенията с креда и излъскване с восък на дървените скамейки. Така съм била кръстена на истинска пищна церемония — като богаташко момиченце.

— Ако не бях аз, още щеше да си езичница. Не са ли миропомазани както си му е редът, и най-невинните младенци стигат само до преддверието на рая и оттам за тях няма мърдане повече — напомняше ми винаги Кръстница. — Друга на мое място щеше да те продаде. Момичетата със светли очи много се харчат, разправят, че американците ги купували и си ги отвеждали в своята страна, но аз поех обет пред майка ти и ако не го изпълня, има да вра в казаните на ада.

Тя смяташе, че границите между доброто и злото са много отчетливи, и беше решена да ме предпази от разхайтване, като прилага бой — единственият метод, който познаваше, защото и нея бяха възпитали по него. Идеята, че играта или нежността се отразява добре на децата, е по-ново откритие, на нея тя никога не мина през ум. Помъчи се да ме научи да работя бързо, без да губя време в мечтания, разсеяният вид и мудната крачка я дразнеха, искаше да ме види, че тичам, когато съм получила нареждане да свърша нещо. „Главата ти е пълна с бръмбари, а прасците ти — с памук“, казваше и ми разтриваше краката с емулсия „Скот“ — страшно евтин, но много нашумял тонизиращ препарат с основна съставка рибено масло, който според рекламата бил едва ли не философският камък на възстановителното медикаментозно лечение.

Мозъкът на Кръстница беше леко увреден от рома. Тя вярваше в католическите светци, в други от африкански произход и в трети, измислени от самата нея. В стаята си беше издигнала малък олтар, където до светената вода се мъдреха един до друг фетиши на религията вуду, снимката на покойния й баща и един бюст, който тя смяташе, че е на свети Христофор, но по-късно аз открих, че е на Бетховен, макар че никога не съм се опитвала да я изведа от заблудата й по въпроса, тъй като той и без това си е най-големият чудотворец в нейния олтар. Тя непрестанно говореше със своите божества ту високопарно, ту непринудено, с молби за дребни услуги, а по-късно, когато се пристрасти към телефона, им се обаждаше на небето и тълкуваше бръмченето на апарата като иносказателен отговор на божествените й събеседници. Чрез този способ получаваше напътствия от обитателите на небесните селения, които безпокоеше за щяло и нещяло. Беше ревностна поклонничка на свети Бенедикт — рус хубавец бохем, когото жените не оставяли на мира, докато най-сетне му дошло до гуша, заврял си лицето над жаравата в огнище, обгорял като цепеница и едва тогава успял спокойно да се посвети на Бога и на правене на чудеса, освободен от оная непрекъснато увиснала за туниката му тълпа развратници. На него тя се молеше, за да й минава по-лесно махмурлукът. Беше веща по изтезания и страшна смърт, де що мъченик и света Дева имаше в католическия календар, на всичките им знаеше кончината и винаги беше готова да ми я разкаже. Аз я слушах в нездрав ужас и все я молех за още подробности. Най-много обичах мъчението на света Луция, все него исках да ми разказва, и то най-обстойно — защо Луция отхвърлила влюбения в нея император, как й извадили очите, наистина ли зениците й отправили искрящ поглед от сребърния поднос, където се мъдрели като две самотни яйца, и ослепили императора, а в това време на нея й излезли две разкошни сини очи, много по-красиви от първородните.

Вярата на клетата ми Кръстница беше непоклатима и никое по-сетнешно нещастие не можа да я сломи. Неотдавна, когато насам дойде папата, аз издействах разрешение да я изведа временно от санаториума, защото щеше да е жалко да не види как негово светейшество проповядва в бяла одежда и със златен кръст своите недоказуеми възгледи — било на съвършен испански, било на индиански диалект, според както налага случаят. Като го съзря да приближава в своя аквариум от бронирано стъкло по току-що боядисаните улици, сред цветя, възторжени възгласи, знаменца и телохранители, Кръстница ми, вече на съвсем преклонна възраст, падна на колене, убедена, че пророк Илия е тръгнал на туристическа обиколка. Уплаших се, че тълпата ще я прегази, и поисках да я изведа оттам, но тя не се помръдна, докато не й купих косъм от главата на папата като реликва. Тия дни много хора станаха добри, някои обещаха да опростят заемите на длъжниците си или да не отварят дума за класова борба или за противозачатъчни средства, за да не дават поводи на светия отец да си разваля настроението, но аз, право да си кажа, не се прехласнах по високопоставения гост, защото не хранех приятни спомени за религията. Когато бях малка, една неделя Кръстница ме заведе в енорийската църква и ме накара да коленича в дървена кабинка със завески. Бях непохватна в пръстите и не успявах да ги кръстосам, както тя ме беше учила. През едно зарешетено прозорче ме лъхна остър дъх: „изповядай ми греховете си“, заповяда ми той и аз тутакси забравих всички онези, които си бях измислила, не ми дойде наум какво да отговоря, припряно се опитах да изкопая някой, ако ще и най-незначителен, но не се сетих и за най-дребен.

— Пипаш ли се по тялото?

— Да… — Често ли, дъще?

— Всеки ден.

— Всеки ден! По колко пъти?

— Не си водя сметка… по много пъти…

— Това е тежко прегрешение в очите Господни!

— Не знаех, отче. А ако си слагам ръкавици, пак ли е грях?

— Ръкавици! Чуваш ли се какво приказваш, никаквице? Ти подиграваш ли ми се?

— Не, не… — смотолевих аз потресена, като разсъдих, че и без това би ми било трудно да си мия лицето или зъбите или да се реша с ръкавици.

— Обещай, че повече няма да правиш това. Да е невинно и непокварено — няма по-големи добродетели за едно момиче. Ще прочетеш петстотин пъти молитвата „Аве, Мария“ за покаяние, та Господ да ти прости.

— Не мога, отче — отвърнах аз, защото умеех да смятам само до двайсет.

— Как така не можеш! — изръмжа свещеникът и дъжд от слюнки премина през изповедалнята и се изля отгоре ми.

Побягнах навън, но Кръстница ме сграбчи, хвана ме за ухото и се заприказва с духовника, че най-разумно ще е да ми се намери работа, преди характерът ми да се изкриви още повече и душата ми да се доизврати.

След смъртта на майка ми дойде ред на професор Джоунс. Той умря от старост, разочарован от света и от собствената си мъдрост, но бих се заклела, че умря, без да се мъчи. Поради невъзможността да се самобалсамира и да заеме достойно място сред английските си мебели и книгите, в своето завещание той се разпореди тленните му останки да бъдат изпратени в далечния му роден град, защото не искаше да свърши в местното гробище, покрит с чужд прах, под безмилостно слънце и в обкръжението на кой знае каква паплач, както казваше. Докато береше душа под вентилатора в спалнята си и вреше в потта на парализата, край него бяхме само духовникът с Библията и аз. Отърсих се окончателно от страха, който той ми внушаваше, когато разбрах, че не може вече да се движи без чужда помощ, и когато гръмотевичният му глас се смени от безкрайно пъхтене на умиращ.

В тази затворена за света къща, където смъртта се беше настанила на воля, откакто докторът бе започнал своите опити, аз скитосвах без надзор. Дисциплината на прислужниците се разхлаби веднага щом професорът изгуби способността да излиза от стаята си, за да ги хока от инвалидната си количка и да ги тормози с противоречащи си едно на друго нареждания. Виждах ги как при всяко свое излизане отнасят сребърните прибори, килимите, картините и дори стъклениците, в които ученият държеше разтворите за формулите си. Вече никой не застилаше масата на господаря с колосани покривки, нито слагаше на нея излъскани до блясък сервизи, никой не палеше полилеите и не му подаваше лулата. Кръстница ми заряза задълженията си в кухнята и претупваше обедите и вечерите с печени банани, ориз и пържена риба. Другите загърбиха работата си по поддържането на чистота, тъй че мръсотията и влагата плъзнаха по стените и по дъсчените подове. Никой не се занимаваше с градината от злополучния случай със змията сурукуку преди години и в резултат на пълното й занемаряване малко оставаше избуялата стръвна растителност да погълне къщата и да превземе тротоара. Прислужниците спяха следобед, правеха си разходки навън по всяко време, наливаха се с ром и по цял ден държаха включено едно радио, от което се носеха оглушителните звуци на болеро, кумбия и ранчера[1]. Клетият професор, който по времето, когато се радваше на добро здраве, понасяше единствено плочите си с класическа музика, сега се късаше от яд при тая дандания и напразно увисваше на шнура на звънчето, за да вика слугите — никой не откликваше. Кръстница ми се качваше в стаята му само когато той спеше, за да го ръси с отмъкната от църквата светена вода, защото смяташе, че ще е голямо безобразие, ако го остави да умре непричестен като просяк.

Онази сутрин, когато една от слугините отвори на протестантския пастор само по сутиен и гащи, защото й станало много горещо, реших, че разпуснатостта вече е достигнала своя връх и че е безсмислено да продължавам да се държа на благоразумно разстояние от господаря. Оттогава започнах често да го навестявам — отначало само надничах през вратата, но постепенно се престраших и взех да прекрачвам прага на стаята му, докато най-сетне стигнах дотам, че играех върху леглото му. Застоявах се по цели часове при стареца, мъчех се да установя словесна връзка с него, докато най-после започнах да разбирам шепота му на полупарализиран чужденец. Когато бях до него, професорът сякаш забравяше за малко унижението на агонията си и мъките на неподвижността. Аз вадех книгите от свещените им полици и ги държах пред него, за да може да ги чете. Някои бяха написани на латински, но той ми ги превеждаше, като се преструваше на очарован, че ме има за своя ученичка, а гласно се тюхкаше, че по-рано не си е дал сметка за моето присъствие в къщата му. Може би никога не беше докосвал дете и откри прекалено късно, че е имал призвание за дядо…

— Откъде се взе това момиче? — питаше той, предъвквайки въздуха. — Дъщеря ли ми е, внучка ли или халюцинация на болния ми мозък? Уж е мургава, пък очите й приличат на моите… Ела насам, дете, да те погледам отблизо.

В съзнанието си той не можеше да ме свърже с Консуело, макар че добре си спомняше жената, която му бе прислужвала повече от двайсет години и която веднъж се подула като цепелин — остра стомашна криза поради нарушено храносмилане. Често ми говореше за нея, убеден, че последните му мигове са щели да бъдат различни, ако тя е стояла до леглото му. Тя нямало да му измени, казваше.

Аз му слагах топчета от памук в ушите, за да не го подлудяват песните и радионовелите, миех го и му подлагах сгънати пешкири под тялото, за да не подмокря дюшека, проветрявах му стаята и го хранех в устата с бебешка кашица. Това старче със сребърна брада беше моята кукла. Веднъж го чух да казва на пастора, че за него аз съм по-важна от всички направени дотогава научни открития. Излъгах го за някои неща — че има многобройно семейство, което го чака в родината му, че е дядо на няколко внуци и че притежава градина, отрупана с цветя. В библиотеката имаше балсамирана пума — един от първите експерименти на учения с чудотворната течност. Довлякох я до неговата стая, оставих я до краката на леглото и му съобщих, че това е любимото му куче, нима не си спомня за него? Нещастният звяр имаше умърлушен вид.

— Отбележете в завещанието ми, пасторе. Искам това момиче да ми стане пълна наследница. Всичко ще бъде нейно, когато умра — смогна да изрече той на половинчатия си език на духовника, който го посещаваше почти всеки ден и със своите заплахи за вечност не го оставяше да умре на мира.

Кръстница ми сложи походно легло до кревата на умиращия. Една сутрин болният осъмна по-блед и по-изтощен от друг път, не изпи кафето с мляко, което се опитах да му дам, но се остави да го измия, да му среша брадата, да го преоблека в чиста нощница и да го поръся с одеколон. Лежа до обед, закрил глава с големите си възглавници, мълчалив, загледан към прозореца. Отказа кашата за обед и като го наместих удобно за следобеден сън, ме помоли да полегна до него и да си мълча. Докато двамата се бяхме унесли в блажен сън, животът му угасна.

Пасторът дойде надвечер и се нагърби с всичко, което трябваше да се урежда. Нецелесъобразно беше да се изпраща тялото в родната му страна, особено като нямаше никой заинтересован да го получи, тъй че той пренебрегна нарежданията на доктора и накара да го погребат без големи церемонии. На това вяло погребение присъствахме само прислужниците, защото новите постижения на науката бяха подронили авторитета на професор Джоунс и никой не си направи труда да го придружи до гробището, въпреки че вестниците поместиха новината. След толкова години отчуждение малцина си спомняха за него и сегиз-тогиз някой и друг студент по медицина отваряше дума за професора само за да се надсмее над ударите му с тояги за стимулиране на умствените способности, над неговите насекоми за борба с рака и над неговата течност за запазване на трупове.

Със смъртта на господаря светът, в който бях живяла, се срути. Пасторът направи опис на имуществото и си го присвои с довода, че напоследък ученият си бил изгубил разсъдъка и не бил способен да взема решения. Всичко бе отнесено в неговата църква, с изключение на пумата, с която не поисках да се разделя, защото я бях яздила от най-ранно детство, и след като толкова дълго внушавах на болния, че това е куче, най-сетне и сама бях повярвала, че е. Когато носачите понечиха да я качат в камиона, аз затропах като пощуряла и като ме видя, че надавам писъци с разпенена уста, духовникът предпочете да отстъпи. Предполагам и друго — никой не сметна, че може да извлече полза от такова животно, така че успях да го запазя. Къщата не можа да се продаде, защото никой не прояви желание да я купи. Беше белязана с клеймото на експериментите на професор Джоунс и в крайна сметка бе изоставена на произвола на съдбата. Още си стои там. С годините се превърна в свърталище на страх, където момчетата подлагат на изпитание мъжествеността си, като остават вътре цяла нощ сред скърцане на врати, топуркане на мишки и ридания на умрели души. Мумиите от лабораторията бяха пренесени в Медицинския факултет, където дълго стояха захвърлени в един ъгъл, докато, не щеш ли, някои пак се запалиха да открият тайната формула на доктора и три поколения студенти рязаха парчета от тях и ги прекарваха през разни уреди и машини, докато превърнаха творенията на професора в жалка кайма.

Пасторът уволни прислугата и заключи къщата. Така аз напуснах дома, където се бях родила, понесла пумата за задните лапи, докато Кръстница ми я носеше за предните.

— Вече си голяма и не мога да те издържам. Сега ще се хванеш на работа — хем да си изкарваш хляба, хем да заякнеш, друг път няма — каза Кръстница ми. Аз бях на седем години.

Кръстница чакаше в кухнята, седнала на плетен стол, с изправен гръб, с обшита с мъниста пластмасова чанта в скута, гърдите й се показваха до половината от деколтето на блузата, бедрата й не се побираха на седалката. Аз стоях права до нея и оглеждах с крайчеца на окото железните съдини, ръждясалия хладилник, изтегналите се под масата котки, долапа с телена решетка, в която се блъскаха мухите. Бях напуснала къщата на професор Джоунс преди два дни и още не можех да се окопитя от объркването си. За няколко часа станах навъсена и дръпната. Не исках да говоря с никого. Сядах в някой ъгъл, захлупвах лицето си с две ръце и тогава, както и сега, се появяваше майка ми, вярна на обещанието си да продължи да живее, докато аз си спомням за нея. Сред тенджерите в тази чужда кухня се суетеше мършава и грубовата негърка, която ни оглеждаше подозрително.

— Ваша дъщеря ли е момичето? — попита тя.

— Как ще е моя, не я ли виждате каква й е боята? — отвърна Кръстница.

— На кого е тогава?

— Кръщелница ми е. Водя я за работа.

Вратата се отвори и влезе стопанката на дома — дребна жена със сложна прическа от кок и навити на ролки къдрици, облечена в строг траур. На шията й висеше голям златен медальон като нагръдник на посланик.

— Ела насам да те огледам — заповяда ми тя, но мене сякаш ме бяха приковали о пода, не можах да се помръдна и се наложи Кръстница да ме побутне напред, та господарката да ме прегледа — косата за въшки, ноктите за напречни линии, присъщи на епилептиците, зъбите, ушите, кожата, мускулите на ръцете и на краката. — Има ли глисти?

— Не, госпожо, чиста е отвътре и отвън.

— Хилава ми се вижда.

— От известно време няма апетит, но вие не се притеснявайте — много е чевръста в работата. Бързо се научава — сече й пипето.

— Ревлива ли е?

— Не се разплака дори когато погребахме майка й. Бог да я прости.

— Ще остане един месец на пробна работа — отсече господарката и излезе, без да се сбогува.

Кръстница ми даде последни напътствия: „Недей си вири носа, внимавай да не счупиш нещо, не се наливай с вода по вечерно време, че ще подмокриш кревата, дръж се прилично и бъди послушна.“

Понечи да ме целуне, но размисли, погали ме непохватно по главата, обърна се кръгом и си тръгна през черния вход с твърда крачка, но аз долових, че й е мъчно. Винаги бяхме живели заедно, за първи път се разделяхме. Останах на мястото си, загледана в стената. Готвачката доизпържи няколко резена банан, хвана ме за раменете и ме сложи на един стол, после седна до мен и се усмихна.

— Значи ти си новата слугиня… Добре, птиченце, а сега яж. — И тикна една чиния отпреде ми. — Казват ми Елвира, родила съм се край морето в неделя, на двайсет и девети май, но годината не си спомням. Цял живот друго не съм вършила, само съм работила и както виждам, това ще е и твоят път. Имам си и добри, и лоши привички, но ще се сдружим, ако не си вироглава, защото винаги ми се е искало да си имам внуци, но Господ отреди да съм толкова бедна, че дори със семейство не се сподобих.

Този ден за мен започна нов живот. Къщата, където ме взеха на работа, беше претъпкана с мебели, картини, статуетки, мраморни саксии с папрати, но тези красиви вещи не смогваха да скрият зеленясалите тръби, петната от влага по стените, годинясалата прах под леглата и зад шкафовете. Всичко ми се струваше мръсно, съвсем различно от къщата на професор Джоунс, който, преди да получи мозъчен удар, току запълзяваше по пода и проверяваше с пръст всяко ъгълче за прах. Тук миришеше на развалени пъпеши, беше горещо и задушно, въпреки че капаците на прозорците бяха затворени, за да не влиза слънце. Собствениците бяха брат и сестра, той стар ерген, тя стара мома — жената с медальона и един шейсетгодишен дебелак с голям месест нос на дупки, татуиран с арабеска от сини вени. Елвира ми разказа, че господарката била прекарала голяма част от живота си в един нотариат, където мълчаливо пишела и все повече и повече се пръскала от желание да изкрещи — желание, което едва сега, пенсионирана и у дома си, можеше да задоволява. По цял ден тя издаваше заповеди с мутиращ глас, прицелила в нас показалец, нетърпящ противоречие, неуморима в усърдието си да хока, ядосана на света и на самата себе си. Брат й не се месеше — той просто си четеше вестника и най-вече хрониката за конните състезания, пиеше, дремеше в един люлеещ се стол в коридора или се разхождаше по пижама, като тътрузеше чехли по плочките и се чешеше между краката. Привечер се събуждаше от дневната си летаргия, обличаше се и излизаше да играе домино по кафенетата. Това се повтаряше почти всяка вечер, освен в неделя — тогава ходеше на хиподрума, за да загуби спечеленото през седмицата. Там живееха и една слугиня с едър кокал и мозък на канарче, която се трепеше от работа от сутрин до вечер и по времето за следобедна почивка изчезваше в стаята на стария ерген, готвачката, котките и един умърлушен и проскубан папагал.

 

 

Господарката нареди на Елвира да ме изкъпе с обеззаразяващ сапун и да изгори всичките ми дрехи. Не ме острига до кожа, както се практикуваше тогава със слугинчетата, за да не въшлясват, защото брат й се възпротиви. Мъжът с нос в ягодов цвят приказваше благо, често се усмихваше и ми беше симпатичен дори когато бе пиян. Смили се над моята неприязън към ножиците и успя да спаси дългата ми коса, която майка ми толкова обичаше да разресва. Странно, не мога да си спомня името му… В тази къща аз носех престилка, саморъчно ушита от господарката на нейната машина, и ходех боса. Като изтече първият, изпитателен месец, ми се обясни, че трябва да залягам повече над работата, защото сега ще съм на заплата. Така и не я видях никога тая заплата — получаваше я Кръстница ми, на всеки петнайсет дни. Отначало очаквах посещенията й с нетърпение и щом влезеше, й се увесвах за роклята и я молех да ме отведе оттук, но после свикнах, сдуших се с Елвира и се сприятелих с котките и с птицата. Когато господарката ми изми устата с хлебна сода, за да се отърся от привичката да си мърморя през зъби, престанах да говоря с майка си на глас, но продължих да си приказвам с нея скришом. Имаше много работа, къщата приличаше на прокълната заседнала каравела — колкото и да въртяхме метлата и четката, все не смогвахме да изчистим подозрителния мухъл, който настъпваше по стените. Храната не беше нито разнообразна, нито обилна, но Елвира криеше каквото останеше от господарите и ми го даваше на закуска, защото беше слушала по радиото, че е добре човек да започва работния ден с пълен стомах — „да ти се отлага в мозъка, та един ден да станеш умна глава, птиченце“, казваше ми тя. Старата мома придиряше за всичко, дори за най-дребните неща: „Днес ще минеш двора с креолин, да не забравиш да изгладиш салфетките и внимавай да не ги изгориш, ще измиеш прозорците с вестници и оцет и като свършиш, ще дойдеш да те науча как да лъскаш обувките на господаря.“ Аз изпълнявах каквото ми заръчваше, но не се трепех от бързане — скоро открих, че ако се помайвам с мярка, по цял ден мога да не върша почти нищо. Жената с медальона започваше да раздава нареждания още щом станеше рано сутринта, и оттогава не се разделяше с черните си дрехи за насложени един връз друг поводи за траур, с медальона и със сложната си прическа, но се оплиташе в собствените си наставления, та лесно можеше да бъде подвеждана. Брат й почти не се интересуваше от домакинските въпроси, запълваше си живота с конните състезания — проучваше родословните дървета на животните, правеше изчисления по закона за вероятностите и пиеше, за да се разтушава за провалите си при залаганията. Сегиз-тогиз носът му ставаше като патладжан и тогава ме викаше да му помогна да си легне в кревата и да скрия празните бутилки. Що се отнася до слугинята, тя изобщо не държеше да се сближи с никого, най-малко пък с мен. Единствено Елвира проявяваше грижа към мен, караше ме да се храня, въвеждаше ме в домакинството, отменяше ме в най-тежката работа. Прекарвахме часове наред в сладки приказки. По това време започнаха да се проявяват някои от нейните чудатости, като например яростната й омраза към русокосите чужденци, както и към хлебарките, срещу които воюваше с всички подръчни оръжия — от негасена вар до пердах с метлата. В замяна на това пък не каза нищо, когато откри, че аз слагам храна на мишките и пазя малките им да не ги изядат котките. Живееше със страха, че ще умре в крайна бедност и ще заровят кокалите й в общ гроб, и за да се избави от това посмъртно унижение, се сдоби с ковчег, купен на изплащане, който държеше в стаята си и използваше като шкаф за дреболиите си. Това беше сандък от просто дърво, миришещ на туткал, с подплата от бял атлаз с небесносини ленти и с малка възглавница. Сегиз-тогиз получавах привилегията да легна вътре и да затворя капака, а в това време Елвира се преструваше, че плаче безутешно, и изреждаше, ридаейки, предполагаемите ми добродетели: „Олеле, свети Боже, защо ми отне птиченцето, толкова добра, толкова чиста и уредна беше, да ми беше внучка, нямаше да я обичам повече, сторѝ чудо, върни ми я, Господи!“ Играта продължаваше, докато слугинята не излезеше от нерви и не започнеше да вие.

Дните течаха еднообразно — освен четвъртък, чието приближаване пресмятах по календара в кухнята. Цялата седмица чаках момента, когато щях да прекрача отвъд градинската решетъчна ограда и да се запътя към пазара. Елвира ми обуваше гуменките, сменяше ми престилката, сресваше ме на конска опашка и ми даваше петаче, за да си купя захарна пръчка — почти неуязвима за човешките зъби, боядисана в ярки цветове, можеше да я ближеш часове наред, без да се смалява. Това лакомство ми стигаше за шест или седем вечери интензивна наслада и за много всмуквания на бегом в паузите, когато свършвах някаква тежка работа и трябваше да подхващам друга. Господарката вървеше начело и стискаше чантата си. „Отваряйте си очите, не се заплесвайте, не изоставайте от мен, тук е пълно с джебчии“, предупреждаваше ни тя. Стъпваше с решителна крачка, оглеждаше, опипваше, пазареше се, „тия цени са безобразни, тия мошеници са направо за затвора“. Аз вървях подир слугинята с торба във всяка ръка и със захарната пръчка в джоба. Заглеждах се в хората и се мъчех да отгатвам техните съдби и тайни, техните радости и болки. Връщах се вкъщи с грейнали очи и с празнично сърце, изтичвах в кухнята и докато помагах на Елвира да разтоварим покупките, й надувах главата с истории за омагьосани моркови и чушки, които, щом цопвали в супата, се превръщали в принцове и принцеси и се разбягвали с подскоци сред тенджерите, а в короните им се били оплели стръкчета магданоз и по разкошните им одежди се стичала чорба.

— Шшшт… господарката идва! Грабвай метлата, птиченце.

Рано следобед, когато къщата потъваше в тишина и покой, аз зарязвах шетането и отивах в трапезарията, където висеше голяма картина в позлатена рамка — прозорец, разтворен към морски хоризонт, вълни, скали, мъгливо небе и чайки. Застоявах се пред нея със сключени зад гърба ръце и с очи, приковани в този неотразим морски пейзаж, и мисълта ми се рееше в безкрайни пътувания, със сирени, делфини и калкани с електрически шипове, сътворени някога от фантазията на майка ми или изскочили от книгите на професор Джоунс. От всички приказки, които тя ми разказваше, най-много обичах онези, където имаше море — те ме караха да мечтая за далечни острови, за огромни потънали градове, за океански пътища, следвани от рибите. „Убедена съм, че в рода си имаме предшественик моряк“, подхвърляше майка ми всеки път, когато аз я молех да ми разкаже още една от тези истории, и така се роди най-сетне легендата за дядото холандец. Пред тази картина аз отново изпитвах вълнението, което ме обхващаше едно време, когато се прислонявах до майка си, за да не изпусна нито дума от разказа й, или когато я придружавах в шетнята из къщата и все гледах да съм край нея, за да вдъхвам лекия й мирис на мокър плат, белина и колосани дрехи.

— Какво правиш тук! — разтърсваше ме за раменете господарката, ако ме свареше там. — Нямаш ли си работа? Тази картина не е за теб!

Ясно, значи боите се изхабяват, цветовете им влизат в очите на онези, които гледат картината, и така постепенно избледняват и изчезват, заключих аз.

— Не, малката, как може да ти дойде наум такава глупост, не се изхабяват. Ела, целуни ме по носа и ще ти разреша да видиш морето. Целуни ме още веднъж и ще ти дам паричка, но не казвай на сестра ми, тя тия работи не ги разбира. Да не би да те е гнус от носа ми? — И господарят се скриваше заедно с мен зад папратите за тази тайна ласка. Бяха ми отредили да спя в хамак; той се окачваше в кухнята за през нощта, но когато всички си легнеха, аз се промъквах до слугинската стая и се пъхвах в общия креват на слугинята и готвачката, които спяха една срещу друга. Сгушвах се на кравай до Елвира и й предлагах да й разкажа приказка, за да ми позволи да остана при нея.

— Добре, разкажи ми оная за мъжа, дето от любов си загубил главата.

— Тази я забравих, но се сещам за една друга — за животни.

— Голям човек трябва да е била майка ти, щом ти е предала такова въображение и дарба да разказваш, птиченце.

 

 

Спомням си отлично, беше дъждовен ден, усещаше се някаква странна миризма — на развалени пъпеши, на котешка урина и на горещ полъх, който идваше от улицата. Миризмата изпълваше къщата и беше толкова силна, че можеше да се пипне с пръсти. Аз стоях в трапезарията и пътувах по море. Не чух стъпките на господарката и когато усетих ноктестата й ръка на шията си, така се сепнах, че мигом се върнах от много далеч и се вцепених, защото отначало не разбрах къде се намирам.

— Пак ли си тук? Върви да си вършиш работата! За какво мислиш, че ти плащам!

— Аз вече свърших, госпожице…

Господарката грабна вазата от бюфета, обърна я и изля на пода мръсната вода с вече увехналите цветя.

— Чисти — заповяда ми тя.

Изчезнаха морето, обвитите в мъгла скали, червената плитка на моите жалби, мебелите в трапезарията, пред очите ми изникнаха единствено цветята по плочките — как се издуват, размърдват се, оживяват, и тази жена с кулата си от къдрици и с медальона на шията. Едно исполинско „не“ ми придойде отвътре, задави ме, усетих го да избликва в дълбок вик и го видях да се разбива о напудреното лице на господарката. От плесницата й по бузата ми не ме заболя, защото много преди това яростта ме беше завладяла изцяло и вече се засилвах да се нахвърля върху нея, да я съборя на пода, да й одера лицето, да я сграбча за косата и да скубя с всичка сила. И тогава кокът се развали, къдриците се разсипаха, фльонгата се откъсна и цялата тази маса от корави косми ми остана в ръцете като агонизиращо лисиче. С ужас проумях, че съм я оскубала до кожа. Изхвърчах навън като стрела, прекосих къщата и градината, без да гледам къде стъпвам, и се втурнах по улицата. За няколко мига хладкият летен дъжд ме намокри до кости и като видях, че съм цялата вир-вода, се спрях. Изтърсих от ръцете си косматия трофей, пуснах го до бордюра, оттичащата се вода го повлече и той заплава надолу с нечистотиите. Няколко минути стоях загледана в това корабокрушение от косми, понесли се тъжно и без посока — бях убедена, че съм достигнала предела на съдбата си и че няма къде да се скрия след извършеното престъпление. Оставих назад познатите ми съседни улици, отминах мястото, където ставаше пазарът в четвъртък, пресякох богаташкия квартал със затворени в този час за следобедна почивка къщи и продължих да вървя. Дъждът спря, все още силното в четири часа слънце изпари влагата по асфалта и обви всичко в лепкаво було. Хора, улично движение, шум, много шум, строежи, където ревяха жълти машини с исполински размери, кънтящи удари на инструменти, скърцане на спирачки на коли, клаксони, приканващи викове на улични продавачи. Смътна миризма на блато и на пържено се разнасяше от закусвалните и аз си спомних, че е време за закуска, и изведнъж огладнях, но нямах пари, а в бягството си бях зарязала недоизблизаната седмична захарна пръчка. Прецених, че обикалям вече няколко часа. Всичко ме удивяваше. В ония години градът не беше непоправимата съсипия, каквато е сега, но вече се разрастваше уродливо, като злокачествен тумор, под напора на една налудничава архитектура, смесица от всякакви стилове, малки дворци от италиански мрамор, тексаски ранчос, къщи-зандани като от епохата на династията Тюдор, небостъргачи от стомана, резиденции във форма на кораб, на мавзолей, на японска чайна, на алпийски хижи и на сватбена торта с гипсов крем. Бях направо зашеметена.

Надвечер се озовах на площад, ограден от сейби — достолепни дървета, които стояха там на стража от времето на Войната за независимост. Насред площада — бронзова конна статуя на Бащата на родината, хванал с едната си ръка националното знаме, с другата — поводите, окепазен от оцвъкалите го гълъби и огорчен от сетнешното историческо развитие. На един ъгъл видях наобиколен от зяпачи селянин в бели дрехи, със сламена шапка и плетени сандали, и пристъпих по-наблизо. Той тъкмеше песни по поръчка. Започваше да подпява по неутрален текст, но за няколко дребни монети тутакси сменяше темата и продължаваше да импровизира в стихове, без да прави пауза и без да се двоуми как да навърже думите — важното беше да угоди на клиента. Опитах се да му подражавам и открих, че като се правят рими, историите се запомнят по-лесно — приказката танцува по собствената си музика. Застоях се и слушах, докато човекът си събра подаянията и си отиде. Ето че си намерих занимавка — затърсих сходни по звучене думи. С тях по-добре запомнях мислите и така нямаше да забравям приказките, които Елвира искаше да й разказвам повторно. Като си спомних за нея, се сетих за миризмата на пържен лук и тогава си дадох сметка за положението си и усетих хлад по гърба. Пак ми се привидя как кокът на господарката плава в канавката като труп на проскубана мишка и в ушите ме блъснаха като чук нееднократните предсказания на Кръстница ми: „Лошо, лошо момиче, ще свършиш в затвора, така се започва, с непослушание и неуважение, а после те тикват зад решетките, слушай какво ти думам, там ще ти е краят.“ Седнах на ръба на изкуственото езерце и се загледах в пъстроцветните рибки и във водните лилии, оклюмали от жегата.

— Какво ти е? — Момчето имаше тъмни очи и носеше дочен панталон и риза, която явно му беше голяма.

— Ще ме арестуват.

— На колко си години?

— На девет горе-долу.

— Тогава не можеш да отидеш в затвора. Малолетна си.

— Оскубах до кожа косата на господарката си.

— Как?

— С един замах. — Той седна до мен, заоглежда ме крадешком и зачовърка мръсотията под ноктите си с джобно ножче.

— Казвам се Уберто Наранхо, а ти?

— Ева Луна. Искаш ли да станем приятели?

— Аз не ходя с жени. — Но той остана и двамата до късно си показвахме кой какви белези има, доверявахме си знания и откровения и така започнахме една дълга връзка, която щеше да ни поведе след време по пътищата на приятелството и на любовта.

Откакто проходил, Уберто Наранхо заживял на улицата — отначало лъскал обувки и продавал вестници, а после се препитавал от дребни сделки и от джебчийство. Притежаваше вродена способност да баламосва наивниците и ми се удаде възможност да оценя таланта му. Той се изправяше до езерцето на площада, привикваше минувачите и събираше малка тълпа чиновници, пенсионери, поети и някой и друг стражар от ония, дето бяха поставени там със задача да следят да не би някой да си позволи наглостта да мине с преметнато на рамо сако пред конната статуя. Облогът беше кой първи ще хване риба от езерцето с голи ръце. За целта се налагаше човек да потопи ръце до лактите във водата и да опипва слепешката между корените на водните растения и по хлъзгавото дъно. Уберто беше отрязал опашката на една риба и нещастницата можеше да плува само в кръг като пумпал или да клечи неподвижно под една лилия, откъдето той я измъкваше с бърз замах. Докато Уберто размахваше победоносно своята риба, другите си плащаха за загубата с подгизнали ръкави и достойнство. Имаше си и друг способ, за да припечели няколко монети — постилаше на земята парче плат, започваше да размества по него с голяма скорост три капачки от бутилки и трябваше да се познае коя е белязаната. Можеше да ти свали часовника за по-малко от две секунди и още за толкова да направи така, че той да изчезне яко дим. След няколко години, издокаран като нещо средно между американски каубой и мексикански майстор по обяздване на кон, той щеше да продава от крадени отвертки до бракувани от фабриките ризи. На седемнайсет години щеше да стане вдъхващ страхопочитание главатар на банда, щеше да държи под свой контрол няколко колички за печени фъстъци, кренвирши и сок от захарна тръстика, щеше да бъде героят на квартала на проститутките и кошмарът за полицията, а по-късно щеше да се посвети на други дела, които щяха да го отведат в планината. Ала всичко това тепърва предстоеше да става. Когато го срещнах за първи път, той беше още дете, но ако го бях наблюдавала по-внимателно, може би щях да прозра в него бъдещия голям мъж, защото още тогава беше с неустрашими юмруци и с горещо сърце. „Мъжът трябва да си е мъж на място“ — все тая песен пееше Наранхо, макар че по мъжки атрибути едва ли с нещо превъзхождаше другите момчета. Той обаче ги подлагал на проверка, като си мерел чурката с шивашки метър или се напъвал да се изпишка колкото може по-надалеч, както научих много по-късно, когато сам се надсмиваше над тези постъпки. Тогава някой вече го беше осведомил, че размерът на онуй нещо не е неопровержимо доказателство за мъжественост. Тъй или иначе, възгледите му за нея се бяха вкоренили в съзнанието му още от детството и всичко, което изживя и изпита по-късно, всички битки и страсти, всички срещи и спорове, всички бунтарства и поражения не успяха да го накарат да си промени мнението по този въпрос.

Като се стъмни, тръгнахме да потърсим нещо за ядене из ресторантчетата в квартала. Седнали на тротоара в тясна уличка срещу задния вход на една гостилница, ние си разделихме една димяща пица. Уберто я получи от келнера срещу пощенска картичка, на която се усмихваше руса красавица, обнажила едри гърди. После се запровирахме през лабиринт от дворове, прескачахме огради и нарушавахме неприкосновеността на чуждите имоти, докато стигнахме до подземен паркинг. Провряхме се през едно прозорче за проветряване, за да не ни види дебелакът, който пазеше на входа, и се промъкнахме към най-долния етаж. В един тъмен ъгъл между две колони Уберто беше стъкмил бърлога от стари вестници — прибягвал до нея, когато не намирал по-уютно място. Настанихме се да пренощуваме, легнали с опрени един о друг гърбове в полумрака, обгърнати от мириса на масло за двигатели и на въглероден окис, увонял въздуха като в презокеански параход. Сгуших се сред вестниците и предложих да му разкажа приказка в отплата за цялото му и тъй изтънчено внимание, проявено към мен.

— Добре — съгласи се той малко неловко. Май не беше чувал през живота си нещо, дори смътно наподобяващо приказка.

— Каква я искаш?

— За разбойници — каза той наслуки. Припомних си няколко епизода от радионовелите, текстове на градски и селски народни песни, притурих няколко измишльотини собствено производство и подхванах тутакси историята на девойка, влюбена в разбойник — същински чакал, който вадел пищова за щяло и нещяло и бил осеял околния край с вдовици и сираци. Момата не губела надежда да го вкара в пътя чрез силната си любов и благия си характер, та докато той хойкал и злосторничел, тя прибирала същите онези сираци, които ненаситните пищови на злодея били оставили я без баща, я без майка. Когато се появявал в къщата, все едно че нахълтвал вятър от ада, влизал с ритници по вратите и с гърмежи във въздуха. Тя го умолявала на колене да се разкае за жестокостите си, но той й отвръщал с подигравателен гръмогласен смях, от който стените се тресели, а кръвта се вледенявала. „Как е хавата, маце? — изревавал, докато ужасените дечица се изпокривали в гардероба. — Как са хлапаците? — И отварял вратата на дрешника, изваждал ги за ушите и ги измервал с очи. — Хм, доста порасли ми се виждат. Но ти не бери грижа — за нула време ще отида в селото и ще ти направя нови, по-дребни сирачета за твоята колекция?“ И така минали години и продължили да се множат устата за изхранване, докато един ден на момата й дошло до гуша от тия безобразия, проумяла, че е безполезно да се надява повече, че разбойникът ще се поправи, и се отърсила от своята хрисимост. Отишла да й направят трайна ондулация, купила си червена рокля и обърнала къщата си в увеселително заведение, където човек можел да си облажи душата с най-вкусните сладоледи и най-хубавото малцово мляко, да се играят всякакви игри, да се танцува и пее. Голямо развлечение било за децата да обслужват клиентелата, свършили се мъките и несгодите и жената била толкова доволна, че забравила предишните горчивини. Всичко вървяло по мед и масло, но хорските одумки стигнали до ушите на чакала и една вечер той нахълтал и както обикновено заблъскал вратите, гръмнал няколко пъти в тавана и заразпитвал за децата. Но каква била изненадата му, когато никой не се разтреперил като лист от присъствието му, никой не хукнал към гардероба, девойката не се хвърлила в краката му да моли за милост. Всички продължили весело заниманията си — едни разнасяли сладоледи, други биели тъпана и барабаните, а тя танцувала върху една маса мамбо, с разкошна шапка, украсена с тропически плодове. Тогава, разярен и унизен, разбойникът се омел с пищовите си да си търси друга годеница, дето да й треперят мартинките от него, и едно, две, три, приказката се свърши.

Уберто Наранхо ме изслуша до края.

— Това е идиотска история… Добре, искам да ти стана приятел — рече той.

Скитосвахме из града няколко дни. Той ме посвети в хубавите страни на уличния живот и ме научи на някои номера, за да преживявам. „Избягвай всякакви униформени, защото хванат ли те, спукана ти е работата; решиш ли да крадеш в автобус, винаги заставаш най-отзад и щом отворят вратата, гледаш да бръкнеш и веднага скачаш навън; най-добро ядене можеш да си набавяш сутрин, не много рано, сред отпадъците на Централния пазар, и надвечер в боклукчийските кофи на хотелите и ресторантите.“ Като го следвах в неговите набези, аз за първи път изпитах опиянението от свободата — тази смесица от тревожна възбуда и смъртно замайване, която оттогава ми се присънва толкова ясно, сякаш я изживявам наяве. Но след третата нощ спане на твърдо и неудобно, аз се почувствах капнала и мръсна, и изведнъж ми домъчня. Замислих се първо за Елвира и съжалих, че не мога да се върна на местопрестъплението, а после — за майка си и ми се прииска да си прибера нейната плитка и отново да видя балсамираната пума. Тогава помолих Уберто Наранхо да ми помогне да намеря Кръстница.

— Защо? Не ни ли е добре така? Каква си глупачка!

Не смогнах да му обясня доводите си, но го молих толкова настойчиво, че най-сетне той склони да ми помогне, като преди това ме предупреди, че цял живот ще се разкайвам. Познаваше добре града, придвижваше се увиснал на стъпалата или на задните брони на автобусите и ръководен от моите смътни указания и от способността си да се ориентира, ме заведе до склона на хълм със скупчени една до друга колиби, издигнати от отпадъчни материали, картони, ламаринени листове, тухли, износени автомобилни гуми. Привидно тази махала не се различаваше от много други, но аз веднага я познах по бунището, разпростряло се надлъж и нашир по сипеите на хълма. Там се разтоварваха боклукчийските камиони на общината и гледани отгоре, искряха с фосфоресциращия синьо-зелен блясък на мухите.

— Ето я къщата на Кръстница! — изписках аз, щом различих отдалеч боядисаните в индиговосиньо дъски. Бях ходила там само два-три пъти, но си ги спомнях добре, тъй като те най-много й придаваха вид на дом.

Колибата беше затворена и една съседка извика от другата страна на улицата да почакаме, защото Кръстница била отишла на пазар и щяла скоро да се върне. Беше дошъл моментът да се разделим и Уберто Наранхо, с пламнали бузи, протегна ръка, за да стисне моята. Аз му се хвърлих на врата, но той ме блъсна и едва не се проснах по гръб. Стиснах го с всички сили за ризата и го целунах. Исках да го целуна по устата, но му уцелих носа. Уберто хукна в тръс надолу по хълма, без да поглежда назад, а аз приседнах до вратата и затананиках някаква песен.

Кръстница не се забави много. Видях я, че се изкачва нагоре по хълма по кривата улица, с пакет в ръцете, потна от напрежение, едра и дебела, докарана с лимоненожълт пеньоар. Завиках я, затичах се насреща й, но не сварих да й обясня случилото се — тя вече го знаеше от господарката, която я била уведомила, че съм изчезнала, след като съм й нанесла непростимо оскърбление. Сграбчи ме и ме вкара в колибата. Контрастът между яркото обедно слънце навън и тъмнината вътре ме ослепи, а после очите ми така и не успяха да се нагодят към нея, защото от плесницата направо излетях във въздуха и се проснах на пода. Кръстница ме би, докато дойдоха съседите. После ме лекуваха със сол.

На четвъртия ден ме заведоха обратно на работа. Мъжът с ягодовочервения нос ме потупа гальовно по бузата и по едно време, докато другите нещо се бяха залисали, ми каза, че се радва да ме види, липсвала съм му, рече. Жената с медальона ме посрещна седнала на стол в гостната, строга като съдия, но ми се стори, че се е смалила наполовина — приличаше на стара парцалена кукла, облечена в траур. Не беше с плешива, увита в окървавени бинтове глава, както очаквах да я видя — отгоре й се мъдреше предишната кула от къдрици и стегнати кичури, вярно в друг цвят, но целокупна. Смаяна, аз се помъчих да намеря обяснение за това чудо на чудесата, та нито вниквах в дърдоренето на господарката, нито усещах, че Кръстница ме щипе. От целия калай схванах само, че отсега нататък ще върша двойна работа, та да не ми остава време за губене в художествени съзерцания, и че градинската врата ще се държи заключена, за да не мога да избягам отново.

— Аз ще й обуздая характера — зарече се господарката.

— Без бой оправия няма — додаде Кръстница.

— Ще свеждаш очи, когато ти говоря, сополанке. Проклетията ти личи в очите, но аз няма да ти позволя да ми нахалничиш повече, разбра ли ме? — закани ми се жената.

Погледнах я втренчено, без да примигвам, после се обърнах кръгом с високо вдигната глава и отидох в кухнята, където Елвира ме чакаше и подслушваше разговора през вратата.

— Олеле, птиченце… Ела да ти сложа компреси на цицините. Да не са ти счупили някоя кост?

Старата мома престана да ме тормози повече и тъй като никога не отвори дума за изгубената си коса, аз най-сетне сметнах тази случка за кошмар, намъкнал се някога в къщата кой знае през коя пролука. Също така не ми забрани да гледам картината, защото навярно схвана, че ако се наложи, аз ще й се съпротивлявам със зъби и нокти. За мене този морски пейзаж с разпенените си вълни и с неподвижните си чайки стана нещо жизненоважно, той беше наградата за усилията ми през деня, вратата към свободата. В ранните следобедни часове, когато другите си полягаха за почивка, аз повтарях своята церемония, без да искам разрешение и да давам обяснения, и бях готова на всичко, за да отстоявам тази привилегия. Измивах си лицето и ръцете, удрях си един гребен, оправях си престилката, обувах си официалните чехли и отивах в трапезарията. Слагах стол срещу прозореца на приказките, сядах с изправен гръб, със събрани колене, с ръце на скута като в църква и тръгвах на път. Понякога забелязвах, че господарката ме наблюдава през отворената врата, но никога не ми каза нищо — бях й взела страха.

— Така и трябва, птиченце — насърчаваше ме Елвира. — Дръж си на своето. Никой не закача бесните кучета, а виж, кротките — тях всеки ги подритва. Борба му е майката, постоянна борба.

Това бе най-добрият съвет, който съм получавала през живота си. Елвира опичаше лимони на въглените, срязваше ги на четири, сваряваше ги и ми даваше да пия от тая настойка, за да стана по-смела и твърда.

 

 

Няколко години работих при брата и сестрата и през това време много неща се промениха в страната. Елвира ми говореше за това. След кратък период на републикански свободи пак имахме диктатор. Този военен беше толкова безобиден на вид, та никой не предположи, че може да развие безгранична алчност. Но най-силният човек на режима беше не Генерала, а Мъжа с гарденията — началникът на политическата полиция, тип с превзети обноски, който си мажеше косата с брилянтин, носеше безупречно бели ленени костюми с цвете в петлицата, пръскаше се с френски парфюм и си лакираше ноктите. Никой никога не можа да го обвини в просташка постъпка. Не беше педераст, както разправяха многобройните му врагове. Ръководеше лично мъченията, елегантен и вежлив както винаги. По онова време завърши реконструкцията на затвора „Санта Мария“ — зловеща тъмница на един остров насред река, гъмжаща от каймани и пирани, накрая на джунглата, където политическите затворници и углавните престъпници, третирани по един и същи начин, измираха от глад, побоища и тропически болести. Елвира често споменаваше за тия неща, за които научаваше от хорските приказки в почивните си дни, тъй като и дума за тях не можеше да се чуе по радиото или да се изнесе в печата. Аз много се привързах към нея, „бабо, бабо“, виках й, „никога няма да се разделим, птиченце“, обещаваше тя, но аз не бях толкова убедена, още тогава предчувствах, че животът ми ще бъде дълъг низ от раздели. И Елвира като мене беше започнала да работи от дете и за всичките тия години умората й се беше вселила в костите и от нея й закърняваше душата. Натрупаното напрежение и доживотната бедност убиха у нея всякакъв порив за по-радостно съществуване и тя започна да си приказва със смъртта. Нощем спеше в ковчега, донякъде, за да свиква лека-полека и да преодолее страха си, а отчасти и за да ядосва господарката, на която не даваше мира тоя сандък в къщата й. Слугинята така и не успя да свикне да гледа баба ми легнала в смъртното си ложе в общата им стая и напусна, без да се обади дори на господаря, който продължи да я чака в следобедните часове. Преди да си тръгне, нашари всички врати в къщата с бели тебеширени кръстове, чието значение никой не съумя да разгадае и затова не посмяхме да ги изтрием. Елвира се държеше с мене като родна баба. Тя ме научи да разменям думи срещу други ценности и много ми провървя в живота с тази сделка, защото винаги намирах хора, готови да се включат в нея.

През тия години аз не се промених особено, все си бях слабичка и дребна и си отварях очите на четири, за да мога да ядосвам господарката. Тялото ми се развиваше бавно, но вътре в него нещо напираше да прелее като незрима река. Докато аз чувствах, че ставам жена, стъклото на прозореца отразяваше неясния образ на момиченце. Пораснах малко, но достатъчно, за да започне господарят да ми обръща повече внимание. „Трябва да те науча да четеш, малката“, казваше ми той, но така и не намери време за уроци. Вече не искаше от мен само целувки по носа, а ми даваше и по някое петаче, за да се въртя край него, когато се къпе, и да му насапунисвам с гъба цялото тяло. После се просваше на леглото и аз го сушах, пудрех го и му обличах долни дрехи — като новородено. Понякога той се киснеше по цели часове във ваната и играеше с мен на морски шах, друг път дни наред не ми обръщаше никакво внимание, кога погълнат от своите залагания, кога окумен, с нос в патладжанов цвят. Елвира ме беше предупредила с нетърпящ възражение тон и пределна яснота, че мъжете имат между краката си чудовище, грозно като корен на юка, от което излизат децата в съвсем умален вид, напъхват се в корема на жените и там се развиват. Не биваше да докосвам тия части за нищо на света, защото заспалото животно щяло да вдигне уродливата си глава, щяло да се нахвърли отгоре ми и щяла да стане беля, дето не е за разправяне. Но аз не й вярвах, всичко това ми звучеше, като измишльотина — нали я биваше да разправя врели-некипели. Господарят си имаше само дебел и жалък червей, винаги оклюмал, от който никога не излезе нищо, подобно на дете, поне в мое присъствие. Приличаше на месестия му нос и тогава открих — и проверих по-късно на практика — тясната връзка между члена и носа. Стига ми да видя лицето на един мъж, за да зная как би изглеждал гол. Носове дълги или къси, тънки или дебели, високомерни или боязливи, носове алчни, душещи, дръзки или носове равнодушни, които служат само за да се издухват, носове всякакви. С възрастта почти всички надебеляват, отпускат се, заприличват на луковица и изгубват надменността си на авторитетни атрибути.

Всеки път, когато се покажех на балкона, стигах до извода, че е щяло да бъде по-добре да си остана оттатък. Улицата беше по-привлекателна от тая къща, където животът се влачеше прозаично и скучно, еднообразието се повтаряше мудно до втръсване, дните се лепяха един за друг, все в един и същи цвят, както времето в болниците. Нощем гледах небето и си представях, че успявам да се превърна в дим, за да се промъкна през пръчките на заключената ограда. Имах си любима игра: че един лунен лъч ме докосва по гърба и ми поникват крила на птица — две големи крила с много пера, за да литна. Понякога тази мисъл толкова ме поглъщаше, че успявах да полетя над покривите на града. „Избий си от главата тия щуротии, птиченце, само вещиците и самолетите хвърчат нощем.“ Загубих за дълго следите на Уберто Наранхо, но често мислех за него и си представях всички омагьосани принцове с неговото мургаво лице. Предусетих първата, почти детинска любов и я включих в приказките, тя ми се присънваше, витаеше наоколо ми. Следях снимките в полицейската хроника, мъчех се да проумея драмите, предизвикани от любов и завършили със смърт, които се описваха по страниците на вестниците, гледах да не пропускам нищо от разговорите на възрастните, подслушвах иззад вратите, когато господарката говореше по телефона, и обсипвах Елвира с въпроси — „остави ме на мира, птиченце“. Моят източник на вдъхновение беше радиото. В кухнята имаше едно, което не млъкваше от сутрин до вечер, то беше единственият ми контакт с външния свят и превъзнасяше прелестите на тази земя, благословена от Бога и надарена от него с всякакви блага — от средищното й положение на картата на света и мъдростта на управниците и до морето от нефт, върху което плавахме. От това радио се научих да пея болеро и други народни песни, да повтарям като папагал всички реклами и „this pencil is red, is this pencil blue? No, that pencil is not blue, that pencil is red“[2] от курса по английски за начинаещи, половин час дневно, знаех кога започва и кога завършва всяка програма, имитирах гласовете на говорителите. Следях всички радионовели с продължение, страдах до немай-къде заедно с тия създания, подложени на тежките удари на съдбата, и винаги оставах смаяна, че накрая нещата на главната героиня се уреждаха толкова добре, след като цели шейсет епизода се беше държала като последна глупачка.

— Запомни ми думата, Монтедонико ще я признае за своя дъщеря. Ако й даде името си, тя ще може да се омъжи за Рохелио де Салватиера — въздишаше Елвира, долепила ухо до радиото.

— Медальонът на майка й е у нея. Това е доказателство. Защо не каже на всички, че е дъщеря на Монтедонико, и край?

— Не може да изложи онзи, който й е дал живот, птиченце.

— Как да не може, щом той я държи осемнайсет години затворена в сиропиталище!

— Ама той е извратен — садист де, нали тъй им викат.

— Виж какво, бабо, ако тя не се промени, винаги ще я тъпчат.

— Ти не се безпокой, всичко ще свърши добре. Не виждаш ли, че тя е добра?

Елвира имаше право. Винаги побеждаваха търпеливите, а злосторниците си получаваха възмездието. Монтедонико биде тръшнат от коварна болест, от смъртното си ложе я помоли за прошка, тя го гледа до смъртта му и след като го наследи, сключи брак с Рохелио де Салватиера, като между другото ми даде много материал за собствените ми истории, макар че аз рядко спазвах основното правило за щастливия край. „Слушай, птиченце, защо в твоите приказки никой не се жени?“ Често стигаха две-три срички, за да се отприщи в главата ми цял наниз от образи. Веднъж чух една мека, чужда за мене дума и хукнах при Елвира. „Бабо, какво е сняг?“ От обяснението й заключих, че става въпрос за нещо като замразена захарна целувка. От този миг станах героиня на полярни разкази, бях отблъскващ космат и кръвожаден женски снежен човек и се борех срещу едни учени, които искаха да ме уловят, за да правят лабораторни опити с мене. Разбрах какво всъщност е снегът в деня, когато племенницата на Генерала отпразнува петнайсетия си рожден ден и събитието беше толкова широко разгласено по радиото, че Елвира не издържа пред моето хленчене и ме заведе да видя зрелището отдалеч. Хиляди гости се стекоха тази вечер в най-хубавия хотел на града, превърнат за случая в копие на зимния замък на Снежанка. Подрязаха филодендроните и тропическите папрати, обезглавиха палмите и на тяхно място сложиха докарани от Аляска коледни елхи и ги покриха със стъклен памук и с кристали от изкуствен лед. За пързаляне с кънки съоръжиха площадка от бяла пластмаса, която трябваше да наподобява Северния полюс. Заскрежиха прозорците с боя и пръснаха толкова синтетичен сняг навсякъде, че цяла седмица по-късно още се завираха снежинки дори в самата операционна на Военната болница, на петстотин метра оттам. Тъй като не можаха да замразят водата в басейна — докараните от север машини се повредиха и вместо лед се получи нещо като повърната пихтия, решиха да пуснат да плуват вътре два боядисани в розово лебеда, повлекли със сетни сили лента с името на петнайсетгодишната, изписано със златни букви. За да се придаде по-голям блясък на празненството, бяха доставени със самолет двама европейци с благороднически титли и една кинозвезда. Точно в нула часа спуснаха юбилярката от тавана на салона — тя седеше, увита в сребърни лисици, в люлка с форма на шейна и се кандилкаше на четири метра над главите на гостите, почти припаднала от горещина и световъртеж. Ние, зяпачите, които се тълпяхме около сградата, не видяхме цялата програма, но тя се появи във всички списания и никой не се почуди чак толкоз, че един столичен хотел бил потопен в атмосферата на Арктика — къде-къде по-смайващи неща се бяха случвали из националната територия. Нищо не ме слиса, единствено ми направиха впечатление едни огромни корита, пълни с истински сняг и поставени на входа, та на влизане елегантните гости да си играят — да хвърлят снежни топки и да правят снежни човеци, както бяха чували, че е модно в студените страни. Успях да се изскубна от Елвира, промъкнах се между келнерите и пазачите и пристъпих към това съкровище, за да го пипна. Отначало помислих, че се опарвам, и извиках от страх, но после не можах да го пусна, бях омаяна от цвета на светлината, затворен в тази замръзнала и пореста материя. Един пазач едва не ме хвана, но аз се наведох, минах между краката му и се затичах, притиснала снега към гърдите си. Когато той изчезна между пръстите ми като водна струйка, ми стана мъчно — почувствах се измамена. След няколко дни Елвира ми подари прозрачно полукълбо, вътре имаше хижа и бор, и щом го разклатех, в него полетяваха бели снежинки. „За да си имаш твоя си, собствена зима, птиченце“, каза ми тя.

Аз бях още малка, за да се интересувам от политика, но Елвира ми пълнеше главата с размирни мисли, за да прави напук на господарите.

— Всичко в тази страна е покварено, птиченце. Плъзнали са едни ми ти чужденци с жълти коси, не ти е работа, някой ден ще ни отнесат земята другаде и ще се намерим седнали в морето, викам аз.

Жената с медальона беше на съвършено противоположно мнение.

— Не случихме ние, дето ни откри Христофор Колумб, а не някой англичанин. Трябва да се доведат тук хора, запалени и поривисти, та да си проправят път през джунглата, да засеят равнините, фабрики да издигнат. Нима не бяха създадени така Съединените щати? И я ги вижте вече колко напред отидоха!

Тя защитаваше Генерала, който бе отворил границите за всички европейци, пожелали да се заселят тук, за да избягат от следвоенната разруха и беднотия. Преселниците запристигаха със стотици — с жените, децата, дядовците и далечните си братовчеди, с различните си езици, характерни гозби, легенди и подлежащи на отбелязване празници, с товара си от жалби по родното. Нашата пищна география погълна всичко това на един залък. Пуснаха и неколцина азиатци, които, щом влязоха, се размножиха с учудваща бързина. След двайсет години някой забеляза, че на всеки ъгъл в града има ресторант с фучащи змейове, хартиени фенери и покрив на пагода. По онова време вестниците писаха за един келнер китаец, който зарязал обслужването на клиентите в гостилницата, качил се в канцеларията на съдържателя и му отсякъл главата и ръцете с кухненски нож, защото шефът, проявявайки непростимо незачитане към религиозната норма, бил окачил редом изображения на дракон и на тигър. По време на разследването на случая се откри, че всички участници в трагедията са влезли все по нелегален начин заселници. Всеки паспорт бил използван по стотина пъти, защото граничните служители едва отгатвали пола на ориенталците, камо ли пък да ти направят разлика между един и друг по снимката върху документа. Чужденците дойдоха с намерение да забогатеят и после да си се върнат по родните страни, но останаха. Потомците им забравиха майчиния си език и бяха пленени от аромата на кафето, от веселия нрав и обаянието на един народ, който още не познаваше завистта. Малцина заминаха да обработват раздадените от правителството целини, защото там липсваха камиони, училища, болници, изобилстваха епидемии, комари и отровни твари. Вътрешността на страната — това беше царството на разбойниците, контрабандистите и войниците. Заселниците останаха в градовете, хванаха се здравата за работа и пестяха всяко петаче, одумвани и сподиряни от насмешките на местните жители, които смятаха щедростта до разточителност за върховна добродетел на всеки свестен и уважаващ себе си човек.

— Не вярвам аз в машинарийки. Да се подражава на янките, е лошо за душата — твърдеше Елвира, скандализирана от прахосничеството на новобогаташите, които се мъчеха да живеят както по филмите.

Старата мома и брат й не бъркаха в меда на лесното печалбарство, защото живееха от пенсиите си, та разхищението не влизаше в къщата, но виждаха как се разпростира наоколо й. Всеки гражданин поиска да си има луксозен автомобил и в крайна сметка стана почти невъзможно да се движиш по задръстените от коли улици. Срещу петрол надомъкнаха телефони с форма на оръдия, на морски раковини, на одалиски. Внесоха толкова пластмаса, че шосетата най-сетне се поръбиха с неунищожим боклук, яйцата за закуската на нацията пристигаха всеки ден със самолет и когато при разтоварването се преобръщаше някоя и друга каса, а това ставаше често, по нагорещения асфалт на летището се образуваха огромни омлети.

— Прав е Генерала, тук никой не умира от глад, само да протегнеш ръка — и си откъсваш манго, затова няма напредък. Студените страни са по-цивилизовани, защото климатът принуждава хората да работят — казваше господарят, както си седеше на сянка, вееше си с вестника и се чешеше по корема. И написа писмо до Министерството на стопанското развитие с предложение да се докара с влекач полярен айсберг, да се натроши на по-дребни парчета на място и те да се разпръснат отгоре със самолети, така може би щял да се промени климатът и да се изкорени хорският мързел.

Докато властниците крадяха безскрупулно, крадците по професия или по необходимост едва смееха да упражняват занаята си, защото окото на полицията беше навсякъде. Така се разпространи мисълта, че единствено с диктатура може да се поддържа редът. Обикновените хора, до които не достигаха телефоните с причудливи форми, пластмасовите долни гащи за еднократна употреба и вносните яйца, продължиха да живеят както винаги. Ръководителите на политическите партии бяха в изгнание, но Елвира ми разправяше, че тихомълком и подмолно сред народа накипявала необходимата ярост, за да се вдигне срещу режима. Господарите пък подкрепяха безрезервно Генерала и когато полицията обикаляше по къщите да продава неговата снимка, те показваха с гордост онази, която вече висеше на почетно място в гостната. Елвира хранеше безгранична омраза към тоя шишкав и далечен военен, с когото никога не бе имала каквото и да било вземане-даване, проклинаше го и го урочасваше всеки път, когато избърсваше с парцала прахта от снимката му.

Бележки

[1] Популярни латиноамерикански музикални ритми. Б.пр

[2] Този молив е червен, син ли е този молив? Не, онзи молив не е син, онзи молив е червен (англ.). — Б.пр.