Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eva Luna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2018)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Ева Луна

Преводач: Венцислав Николов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Второ

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Чилийска

Печатница: „Унискорп“

Коректор: Георги Мичев

ISBN: 954-529-398-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3477

История

  1. — Добавяне

XI

В течение на една седмица цареше такава неразбория, предизвикана от наводненията, че в печата не се откроиха никакви други новини и ако не беше Ролф Карле, клането в един оперативен център на войската щеше да отмине почти незабелязано, удавено в мътните води на потопа и в долните машинации на властта. Група политически затворници се разбунтуваха, отнеха оръжията на пазачите и се барикадираха в един сектор от помещенията. Човек с бързи реакции и с непоколебим дух, комендантът не поиска указания, а просто даде заповед да ги направят на кайма и думите му бяха възприети буквално. Атакуваха ги с тежко въоръжение, избиха колкото можаха и не оставиха ранени, защото оцелелите бяха събрани на плаца и доубити без пощада. Когато пазачите изтрезняха от кървавото пиянство и преброиха труповете, разбраха, че ще им е трудно да оправдаят акцията си пред общественото мнение и че няма да успеят да объркат журналистите с уверения, че става дума за безпочвени слухове. От тътнежа на минометите измряха много птици в полет и нападаха от небето на няколко километра наоколо, което не можеше да получи благовидно обяснение, защото вече никой не беше склонен да вярва в нови чудеса на Назарянина. Като допълнителна улика от общите гробове се носеше неумолима воня и пропиваше въздуха. Като първа мярка не позволиха да припарват нататък никакви любопитни и се помъчиха да забулят района с покривало от самота и мълчание. Правителството намери за добре да подкрепи решението на коменданта — „че как иначе, не може да се допускат безнаказано нападения срещу силите на реда, такива прояви поставят в опасност демокрацията“, процеди побеснял от яд Президента в закътания си тих кабинет. Тогава скалъпиха обяснението, че размирниците се били избили помежду си, и повториха тази измислица толкова пъти, че най-сетне започнаха сами да вярват в нея. Но Ролф Карле беше прекалено добре осведомен по тия въпроси, за да приеме официалната версия, не дочака Аравена да го командирова и се навря там, където други не посмяха. Част от истината узна от своите приятели в планината, а останалото научи от самите пазачи, избили затворниците — само след две-три бири на човек те проговориха, защото не можеха да понасят повече да ги гризе съвестта. Три дни по-късно, когато миризмата от труповете започваше да се разсейва и вече бяха измели и последните разлагащи се птици, Ролф Карле разполагаше с неопровержими доказателства за случилото се и беше готов да се бори срещу цензурата, но Аравена го предупреди да не си прави илюзии, по телевизията не можела да излезе нито дума. За първи път се счепка с учителя си, обвини го, че е малодушен и че става съучастник, но другият бе неумолим. Говори с няколко депутати от опозицията и им показа своите филмови ленти и снимки — да видят какви методи използва правителството, за да сломи партизаните, и в какви нечовешки условия държи арестуваните. Този материал бе показан в Конгреса, където парламентаристите разобличиха клането и поискаха гробовете да се отворят и виновниците да се дадат под съд. Докато Президента уверяваше страната, че е готов да доведе разследването докрай, пък ако ще заради това да му се наложи да си подаде оставката, група новобранци съоръжаваше асфалтирана спортна площадка и садеше двойна редица дървета, за да покрие гробовете, досиетата се изгубиха по кривите пътеки на съдебната администрация и главните редактори на всички вестници и списания бяха извикани в Министерството на вътрешните работи, за да ги предупредят относно последствията, които ги чакат, ако позволят да се очернят въоръжените сили. Ролф Карле продължи да настоява толкова упорито, че най-сетне преодоля благоразумието на Аравена и извъртанията на депутатите. Те поне гласуваха мековато мъмрене на коменданта и декрет с политическите затворници да се отнасят според конституцията, да бъдат съдени на открити процеси и да излежават присъдите си в затворите, а не в специалните центрове, до които не може да припари никакъв представител на гражданската власт. В резултат деветима партизани, затворени във форт „Ел Тукан“, бяха преместени в „Санта Мария“ — мярка, която не промени тежкото им положение, но послужи да се сложи точка на случая и да се попречи скандалът, затънал в блатото на колективното безразличие, да се раздуха.

Същата седмица Елвира обяви, че на двора има привидение, но не й обърнахме внимание. Мими беше влюбена, а аз слушах всичко с половин ухо, защото бях изцяло погълната от бурните страсти в моя сценарий. Пишещата машина тракаше по цял ден и не ми оставяше желание да се занимавам с дребнотемие.

— В тази къща има страдаща и каеща се душа, птиченце — държеше на своето Елвира.

— Къде?

— Наднича през задната ограда. Дух на мъж е, добре ще е да се предпазим, викам аз. Още утре ще купя течност за пропъждане на души на мъртъвци.

— Ще му я дадеш да я изпие ли?

— Не, дете, какви ги приказваш, ще измия с нея къщата. Трябва да поръсим стените, пода, навсякъде.

— Голяма работа ще ни се отвори, не я ли продават като спрей?

— Не, дете, тия модерни неща не действат на душите на мъртъвците.

— Аз никого не съм забелязвала, бабо…

— А пък аз го видях, ходи облечен като мъж и е чер като свети Мартин от Порес, но не е човек, като го съглеждам, кожата ми настръхва, птиченце. Трябва да е някой, дето се е загубил и търси път, може пък и да не е умрял напълно.

— Може, бабо.

Ала не беше бродещо привидение. Това стана ясно същия ден, когато Негъра позвъни и като го видя, Елвира толкова се уплаши, че направо седна на пода. Бил го изпратил команданте Рохелио и се навъртал из улицата, за да ме открие, но не смеел да попита за мен, за да не привлече вниманието.

— Помниш ли ме? Запознахме се по времето на Госпожата, аз работех в гостилницата на улица Република. Когато те видях за първи път, беше дете — представи се той.

Обезпокоена, защото Наранхо никога не беше използвал посредници и времената бяха такива, че човек не можеше да има доверие на никого, аз го последвах до една бензиностанция в предградията. Команданте Рохелио ме чакаше скрит в склад за автомобилни гуми. Нужни ми бяха няколко секунди, за да привикна с тъмнината и да позная този човек, когото толкова бях обичала и който сега ми беше далечен. Не бяхме се виждали няколко седмици и не ми се беше удавала възможност да му разкажа за станалите в живота ми промени. След като се целунахме сред варелите с гориво и тенекиите с изгоряло масло, Уберто ме помоли да му направя чертеж на фабриката, защото мислеше да открадне униформи и да облече като офицери няколко от своите хора. Бил решил да се промъкне в затвора „Санта Мария“, за да освободи другарите си и между другото да нанесе голям морален удар на правителството и да причини незабравимо унижение на военните. Плановете му се разклатиха, когато му съобщих, че не мога да му сътруднича, защото съм напуснала работата си и вече нямам достъп до съоръженията в сградата. Имах неблагоразумието да му разкажа за вечерята в ресторанта с полковник Толомео Родригес. Усетих, че здравата се ядоса, защото започна да ми задава много учтиви въпроси с подигравателна усмивка, която ми е добре позната. Уговорихме се да се видим в неделя в Зоологическата градина.

Тази вечер, след като се прехласна по самата себе си в поредния епизод на теленовелата в компанията на Елвира, за която фактът, че я вижда едновременно на две места, беше още едно доказателство за небесната й природа, Мими влезе в стаята да ми пожелае лека нощ, както винаги, и ме завари да чертая линии на лист хартия. Поиска да узнае какви са тия черти.

— Не се забърквай в щуротии! — извика ужасена тя, когато й разказах за плана.

— Трябва да го направя, Мими. Не можем да продължаваме да си затваряме очите пред онова, което става в страната.

— Можем, правили сме го досега и благодарение на това сме добре. Пък и тук никого не го е грижа за нищо, твоите партизани нямат никакви изгледи да победят. Помисли как започнахме, Ева! Аз имах нещастието да се родя жена в тяло на мъж, преследваха ме за това, че съм била педераст, изнасилваха ме, измъчваха ме, затваряха ме, а виж къде съм сега, при това всичко съм постигнала със собствени усилия. Ами ти? Цял живот само си работила и работила, незаконно дете си, със смесена кръв от всички цветове, без семейство, никой не те е възпитавал и не те е ваксинирал, и не ти е давал витамини. Но успяхме да изплуваме. Искаш да провалиш всичко, така ли?

Донякъде беше вярно, че тогава бяхме успели да си уредим някои лични сметки с живота. Бяхме живели толкова бедно, че не знаехме стойността на парите и те ни изтичаха между пръстите като пясък, но сега печелехме достатъчно, за да можем да задоволяваме някои свои прищевки. Смятахме се за богати. Аз получих аванс за сценария — сума, която ми се струваше баснословна и ми тежеше в джоба. От своя страна Мими мислеше, че преживява най-добрия период от съществуването си. Най-сетне бе постигнала съвършеното съчетание на многоцветните си хапчета и се чувстваше толкова добре в тялото си, сякаш се бе родила с него. Нищо не бе останала от предишната й срамежливост и дори си правеше шеги с неща, от които по-рано се срамуваше. Освен че играеше Алехандра в телевизионния сериен филм, тя подготвяше и ролята на Кавалера от Еон — травестит от осемнайсети век, таен агент, прекарал целия си живот в служба на френските крале, облечен в женски одежди, и бил разкрит едва когато облекли трупа му, на осемдесет и две годишна възраст. Мими притежаваше всички качества, за да я изпълни добре, и най-прочутият драматург в страната бе написал комедията специално за нея. Най-щастлива беше от увереността си, че най-сетне е намерила белязания от астрологията мъж — онзи, който щеше да бъде до нея в зрелите й години. Откакто се срещаше с Аравена, се бяха възродили мечтите на първата й младост. За първи път поддържаше подобна връзка, той нищо не изискваше от нея, отрупваше я с подаръци и ласкателства, водеше я по най-посещаваните места, където всички можеха да й се възхищават, грижеше се за нея като колекционер на предмети на изкуството. „За първи път всичко върви добре, Ева, не си търси белята“, помоли ме Мими, но аз приведох доводите, чути толкова пъти от устата на Уберто Наранхо, и отвърнах, че ние сме две отритнати същества, обречени да се борим за всяка троха, и че дори да строшим веригите, които ни сковават от деня на зачеването ни, пак ще останат стените на един по-голям затвор, не става дума да променяме условията на личния си живот, а цялото общество. Мими изслуша речта ми докрай и после проговори вече с мъжкия си глас и с решителност в жестовете, която никак не се връзваше с дантелата цвят сьомга по маншетите на пеньоара й и с буклите на дългата й коса.

— Всичко, което каза, е безкрайно наивно. Дори ако твоят Наранхо победи с революцията си, а това е малко вероятно, аз съм убедена, че не след дълго ще си разпаше пояса, както всички мъже, постигнали власт.

— Не е вярно. Той е различен. Не мисли за себе си, а за народа.

— Така е сега, защото му е широко около врата. Сега той е нелегален, заврял се е в джунглата, но я да го видим, ако беше на власт. Виж какво, Ева, хора като Наранхо не могат да осъществят коренни преобразования, те само променят донякъде правилата, но обхватът на действията си остава същият. Налагане отгоре, съперничество, алчност, репресии — това няма да изчезне.

— Щом той не може, тогава кой?

— Ти и аз например. Трябва да се промени душата на света. Ала къде ти, много вода има да изтече дотогава. Но виждам, че няма как да те разубедя, а и не мога да те оставя сама, затова ще дойда с теб в Зоологическата градина. На тоя глупак му трябва чертеж не на фабриката за униформи, а на затвора „Санта Мария“.

Последния път, когато я беше видял команданте Рохелио, тя се казваше Мелесио, имаше си всички атрибути на нормален мъж и работеше като учител по италиански в езикова школа. Въпреки че Мими се появяваше често по страниците на списанията и по телевизията, той не я позна, защото живееше в друго измерение, съвсем далеч от тия лекомислия, тъпчеше змии в гъсталаците и боравеше с огнестрелни оръжия. Бях му говорила неведнъж за приятелката си, но все пак той не очакваше да види до клетката на маймуните тая облечена в червено жена, чиято красота го зашемети и обърна с краката нагоре предразсъдъците му по този въпрос. Не, това не беше дегизиран педераст, а страхотна женска, пред която и на дракон би секнал дъхът.

Макар че беше невъзможно Мими да остане незабелязана, ние се постарахме да се прикрием сред тълпата, като се мотаехме между чужди деца и хвърляхме царевица на гълъбите — все едно че сме обикновено семейство, тръгнало на обичайната си неделна разходка. При първия опит на команданте Рохелио да теоретизира, тя го спря с едни от онези свои хапливи слова, които пазеше за извънредни случаи. Каза му ясно да се въздържи от речи, защото тя не била толкова наивна, колкото съм аз, че се съгласила да му помогне този път, за да го разкара от главата си колкото се може по-бързо и с надежда, че ще му теглят куршума и ще го пратят направо в ада, за да не продължава да ни трови живота, но че нямало да допусне на всичко отгоре да я поучава и да се мъчи да й втълпява кубинските си идеи, да върви на майната си, малко са й другите главоболия, нали, та да прибави към тях и тая чужда революция, той какво си въобразявал, пет пари не давала тя за марксизма и за тая пасмина брадати размирници, единствено искала да преживява мирно и тихо и дано му уври главата за това, защото иначе щяла да му го обясни другояче. После седна на една циментова пейка, проточи крака и се захвана да му чертае план с молив за вежди върху корицата на чековата си книжка.

 

 

Деветимата партизани, прехвърлени от форт „Ел Тукан“, се намираха в карцерите на „Санта Мария“. Заловени преди седем месеца, бяха издържали всички разпити, без те да сломят волята им да мълчат и желанието им да се върнат в планината, за да продължат борбата. Разискването в Конгреса ги изведе на първите страници във вестниците и ги извиси като герои в очите на студентите от университета, които облепиха целия град с позиви с техните лица.

— Повече и дума да не се чуе за тях — нареди Президента, осланяйки се на слабата памет на хората.

— Кажете на другарите, че ще ги освободим — нареди команданте Рохелио, осланяйки се на храбростта на своите хора.

От този затвор бе избягал един-единствен човек — френски бандит, който преди години успял по реката да доплава до морето на импровизиран сал върху надути трупове на кучета, но оттогава никой друг не се бил опитвал. Изнемощели от горещината, от глада, от епидемиите и от насилието, което понасяха във всеки миг от присъдите си, углавните затворници нямаха сили да прекосят двора, камо ли да си проправят път навътре из джунглата, дори да успееха да избягат, което само по себе си беше почти немислимо. Политическите също не можеха да го сторят, освен ако не успееха да отворят железните врати, да се справят с въоръжената с автомати охрана, да пресекат цялото здание, да прескочат стената, да преплуват пълноводната река сред рибите пираня и да се запромъкват през джунглата, при това с голи ръце и в състояние на крайно изтощение. Команданте Рохелио знаеше за тези огромни пречки, но заяви твърдо и невъзмутимо, че ще ги освободи, и никой от хората му не се усъмни, че ще изпълни обещанието си, най-малко пък деветимата затворени в карцерите. Щом успя да усмири първоначалната си ярост, му дойде наум, че може да ме използува като примамка, за да устрои капан на полковник Толомео Родригес.

— Може, стига да не му направите нещо лошо — казах аз.

— Става дума да го отвлечем, не да го убием. Ще се отнасяме с него като с госпожица, за да го разменим за другарите. Защо толкова те интересува тоя човек?

— За нищо… Предупреждавам те, че няма да е лесно да го хванете неподготвен — ходи въоръжен и има телохранители. Съвсем не е глупак.

— Предполагам, че не си води охрана, когато излиза с жена.

— Ти какво, искаш да легна с него, така ли?

— Не! От теб искам само да му определиш среща, където ти посочим и да го залисваш, докато дойдем ние. А ние ще дойдем веднага. Ще бъде чиста операция, без изстрели и шумотевици.

— Трябва да спечеля доверието му, а това не може да стане още от първия път, когато изляза с него. Нужно ми е време.

— Тоя Родригес май ти харесва… Бих се заклел, че ти се иска да спиш с него — опита се да се пошегува Уберто Наранхо, но гръмкият му тон трудно можеше да мине за шеговит.

Не отговорих, защото мисълта ми се отплесна. Какво пък, можеше да се окаже много интересно да съблазня Родригес, макар че всъщност не бях сигурна дали ще съм способна да го предам на враговете му, или, напротив, ще се опитам да го предпазя. Както казваше Мими, аз не бях подготвена идеологически за тази война. Усмихнах се неволно и май тази зле прикрита усмивка тутакси промени плановете на Уберто — той реши да се върне към първия вариант. Мими заяви, че това е равностойно на самоубийство, познавала системата за охрана, посетителите предизвестявали за пристигането си по радиото и ако щяла да идва група офицери — нали като такива искаше Наранхо да дегизира своите хора, то директорът би отишъл лично да ги посрещне на военното летище. И папата не би могъл да влезе в затвора, без да бъде подложен на проверка за самоличност.

— Тогава трябва да вкараме вътре оръжия за другарите — каза команданте Рохелио.

— Ти май не си с всичкия си — присмя му се Мими. — И по мое време щеше да е много трудно, защото претърсваха всекиго на влизане и на излизане, но сега е направо невъзможно, имат си уред за откриване на метали и дори да глътнеш оръжието, пак ще ти го намерят.

— Няма значение. Ще ги изведа на свобода, каквото ще да става.

В дните след срещата в Зоологическата градина той се виждаше с нас на различни места, за да уточняваме подробностите, а те все повече се множаха и все по-ясно показваха, че проектът е неразумен. Но нищо не можа да го разубеди. Побеждава онзи, който прояви по-голяма дързост, отвръщаше той, когато му сочехме опасностите. Аз направих план на фабриката за униформи, а Мими — на затвора, изчислихме движенията на часовите, отчетохме и най-дребните детайли, проучихме дори посоките на ветровете, светлината и температурата във всеки час от деня. В хода на подготовката Мими се зарази от въодушевлението на Уберто и престана да мисли за крайната цел, забрави, че става дума да се освобождават затворниците, и възприе цялата работа като някаква салонна игра. Увлечена, тя чертаеше планове, правеше списъци, измисляше стратегии, като пропускаше рисковете, защото вътрешно беше убедена, че всичко ще остане само в сферата на замислите и никога няма да се осъществи на практика, както толкова неща в националната ни история. Начинанието беше тъй дръзко, че заслужаваше да се увенчае с добър край. Заедно с още шестима партизани, избрани сред най-опитните и смелите, команданте Рохелио щеше да се установи на лагер при индианците в околностите на „Санта Мария“ Вождът на племето бе обещал да ги преведе през реката и да им показва пътя в джунглата. Готовността му за сътрудничество с тях се дължеше на това, че войската бе нахлула в селото му и бе оставила купища опожарени колиби, изтърбушени животни и изнасилени момичета. Щяха да установят връзка със затворниците чрез няколко индианци — прислужници в кухнята на „Санта Мария“. В уречения ден арестуваните трябваше да са готови да разоръжат няколко пазачи и да се доберат до плаца, където щяха да ги чакат команданте Рохелио и неговите хора, за да ги изведат на свобода. Най-уязвимата част от плана, както посочи Мими, без да е нужна особена опитност, за да се стигне до този извод, беше как партизаните ще успеят да се измъкнат от своите килии в карцера. Когато команданте Рохелио набеляза като краен срок следващия вторник, тя го погледна изпод дългите си ресници от косми на визон и в този момент се догади за първи път, че работата е сериозна. Решение с подобна значимост не можеше да се взема слепешката, така че тя извади своите карти, накара го да отсече колодата с лява ръка, нареди картите по установен от древноегипетската цивилизация ред и се зае да разчете посланието на свръхестествените сили, а през това време той я наблюдаваше със саркастична гримаса и мърмореше, че трябва да е полудял, за да повери успеха на подобно дело на това чудато създание.

— Не може да стане във вторник, а в събота — отсече тя, когато обърна „Магьосника“ и той излезе с главата надолу.

— Ще стане, когато аз кажа — отвърна той, ясно изразявайки мнението си за тая нелепост.

— Тук е указано в събота и е безсмислено да се противиш срещу пророчеството на картите.

— Във вторник.

— В събота следобед половината пазачи блудстват в публичния дом в Агуа Санта, а другата половина гледат бейзбол по телевизията.

Този довод наклони везните в полза на картогледачеството. И докато двамата се препираха какво и как ще е най-добре да се направи, аз изведнъж се сетих за Универсалната материя. Команданте Рохелио и Мими вдигнаха поглед от картите и се втренчиха изумено в мен. Така, без някога да съм мислила, че ще се занимавам с подобно нещо, аз се оказах в компанията на половин дузина партизани, заедно с които месех студен порцелан в една индианска колиба недалеч от къщата на турчина, където прекарах най-хубавите си юношески години.

 

 

Влязох в Агуа Санта с разнебитена кола с откраднати номера, карана от Негъра. Селото не се бе променило много, главната улица се беше поиздължила, виждаха се нови къщи, доста магазини и няколко телевизионни антени, но врявата на щурците, немилостивата задуха на жаркото пладне и кошмарът на джунглата, стигаща до самия път, си бяха все същите. Упорити и търпеливи, жителите му понасяха горещата влага и похабяващото въздействие на годините сред безмилостна растителност, която почти ги изолираше от останалата част на страната. По принцип не биваше да спираме там, целта ни беше индианското село на половината път от Агуа Санта до „Санта Мария“, но като видях къщите с керемидените им покриви, улиците, измити до блясък от последния дъжд, и жените, седнали в плетените си столове край вратниците, в паметта ми спомените оживяха с непреодолима сила и помолих Негъра да мине покрай „Бисерът на Ориента“ просто за да хвърля един поглед, пък ако ще да е само отдалеч. Толкова неща бяха съсипани през това време, толкова хора бяха измрели или бяха заминали, без да се сбогуват, че си представях магазина превърнат в непоправима вкаменелост, разнебитен от износеност и от лудориите на забравата, затова с изненада видях как изниква пред очите ми като непокътнат мираж. Фасадата му обновена, буквите на табелата прясно боядисани, на витрината — земеделски сечива, хранителни продукти, алуминиеви тенджери и два нови-новенички манекена с жълти перуки. Изглеждаше така преобразен, че не можах да се сдържа и слязох от автомобила, за да надникна през вратата. Вътрешността също беше обновена с модерен тезгях, но чувалите със зърнени храни, топовете евтини платове и бурканите с бонбони си бяха почти като едно време.

Риад Халаби правеше някакви сметки до касата, облечен в батистена гуаябера и затиснал устата си с бяла носна кърпа. Беше си същият, какъвто го бях съхранила в паметта си, нито минута не беше изтекла за него, непокътнат, какъвто понякога се запазва споменът за първата любов. Пристъпих плахо, разчувствана от същата нежност на моите някогашни седемнайсет години, когато седнах на коленете му, за да го помоля да ми подари една любовна нощ и да му предложа онази девственост, която моята Кръстница мереше с въже със седем възела.

— Добър ден… имате ли аспирин? — Нищо друго не ми дойде наум.

Риад Халаби не вдигна очи и не отмести молива от счетоводната си книга, само ми посочи с ръка другия край на помещението.

— Поискайте от жена ми — каза той, леко фъфлейки със заешката си устна.

Обърнах се, уверена, че ще съзра учителката Инес, превърнала се в съпруга на турчина, както много пъти си представях, че ще стане в крайна сметка, но не — видях момиче на не повече от четиринайсет години, нисичко, набито мургаво девойче с начервени устни и угоднически израз. Купих аспирина и си помислих, че преди години този човек ме беше отхвърлил, защото бях прекалено млада, а сегашната му жена тогава трябва да е била пеленаче. Кой знае каква участ щеше да ме е постигнала, ако бях останала до него, но в едно бях убедена — в леглото щеше да ме направи много щастлива. Усмихнах се на момичето с начервени устни съучастнически и едновременно завистливо и излязох оттам, без да разменя дори и един поглед с Риад Халаби. Все пак ми стана драго за него — изглеждаше добре. Оттогава съм запазила спомен като за бащата, какъвто всъщност бе за мен — този образ му подхожда далеч повече, отколкото образът на любовника за една-единствена нощ. Навън Негъра предъвкваше нетърпението си — това не влизаше в получените разпореждания.

— Да се омитаме. Команданте Рохелио каза, че никой не бива да ни вижда в това загубено село, където всички те познават — настоя той.

— Селото не е загубено. Знаеш ли защо се нарича Агуа Санта[1]? Защото си има извор, който измива греховете.

— Не ме будалкай.

— Вярно е, изкъпеш ли се в неговата вода, повече не чувстваш вина.

— Моля те, Ева, качвай се в колата и да се махаме оттук.

— Не бързай толкова, имам да свърша още нещо, но трябва да изчакаме да се стъмни, по-сигурно е…

Негъра ме заплаши, че ще ме остави насред шосето, но не можа да излезе наглава с мен — наумя ли си нещо, рядко бия отбой. От друга страна, моето присъствие беше крайно необходимо за освобождаването на затворниците, така че не само трябваше да отстъпи, ами дори му се наложи да копае дупка веднага щом се скри слънцето. Заведох го зад къщите до неравен терен, обрасъл с гъсталак, и му посочих една точка.

— Ще изровим нещо — казах му аз и той се подчини, защото предположи, че освен ако от жегата не ми се е размекнал мозъкът, това също трябва да влиза в плана.

Не се наложи да се бъхтим до изнемога — глинестата земя беше влажна и мека. На малко повече от половин метър дълбочина намерихме пакетче в плесенясала полиетиленова обвивка. Почистих го с крайчеца на блузата си и без да го отварям, си го сложих в чантата.

— Какво има вътре? — полюбопитства Негъра.

— Зестра.

Индианците ни посрещнаха в широка елипса, насред която гореше огън — единственият източник на светлина в плътния мрак на джунглата. Голям триъгълен покрив от клони и листа служеше за общ подслон, а под него висяха няколко хамака на различни равнища. Възрастните носеха по някаква дреха — навик, добит от досега със съседни села, но децата ходеха голи, защото във винаги просмуканите с влага платове се множаха паразити и растеше блед мъх, причинител на различни болести. Момичетата носеха цветя и пера зад ухото, една жена кърмеше детето си с едната гърда и кученце с другата. Загледах се в тези лица, потърсих собствения си образ във всяко от тях, но открих единствено кроткия израз на хора, обръгнали на всичко и лишени от отговори. Вождът пристъпи две крачки напред и ни поздрави с лек поклон. Вървеше изправен, имаше големи раздалечени очи, месести устни и подрязана като обла каска коса, с тонзура на темето, където с гордост бе оставил на показ белезите от много двубои с тояги. Веднага го познах — беше мъжът, който всяка събота водеше племето си да просят милостиня в Агуа Санта, който ме завари една сутрин седнала до трупа на Сулема, същият, който накара да уведомят Риад Халаби за нещастието и когато ме арестуваха, застана пред участъка и затропа по земята като предупредителен барабан. Искаше ми се да узная как се казва, но Негъра ми беше обяснил предварително, че такъв въпрос би бил груба проява на неучтивост — за тези индианци да се назовава, значи да се докосва сърцето, смятат за голямо прегрешение да се нарича непознат по име или да се допуска той да прави това, така че ще е по-добре да се въздържа от представяния, те могат да се изтълкуват зле. Вождът ме погледна и не даде израз на никакви чувства, но ми стана ясно, че и той ме е познал. Направи ни знак да го последваме и ни заведе в колиба без прозорци, миришеща на опърлени парцали. Мебелировката й се състоеше единствено от две ниски столчета, хамак и газена лампа.

По дадените ни указания трябваше да изчакаме останалата част от групата, която щеше да се присъедини към нас през нощта в уречения вторник. Попитах за Уберто Наранхо, защото си помислих, че няколко дни ще сме заедно, но никой нищо не можа да ми каже за него. Легнах в хамака, без да се събличам. Смущаваха ме непрекъснатата глъчка на джунглата, влагата, комарите и мравките, страхът, че змиите и отровните паяци ще полазят по въжетата или че са се спотаили из палмовия покрив и ще паднат отгоре ми, докато спя. Не можах да мигна. Часове наред се питах какво ме е довело там и не стигнах до никакъв извод, защото чувствата ми към Уберто Наранхо не ми се сториха достатъчен довод. Усещах се все по-далеч от времето, когато живеех само за скришните си срещи с него и кръжах като светулка около изплъзващ ми се огън. Май приех да участвам в подобна авантюра само за да се поставя на изпитание, да разбера дали като се включа в такава необичайна война, ще успея да се сближа отново с мъжа, когото някога обичах, без да му искам нещо. Но тази нощ бях сама, сгушена в гъмжащ от дървеници хамак, който миришеше на куче и на дим. Не действах и от политическа убеденост — вярно, бях приела целите на тази утопична революция и се трогвах от отчаяната смелост на шепата партизани, но вътрешно ми беше ясно, че те вече са победени. Не можех да се отърва от прокобата за обреченост, която се бе вселила в мен от известно време — смътно безпокойство, което се превръщаше в отделни изблици на просветление само когато бях пред Уберто Наранхо. Въпреки че в погледа му гореше въодушевление, аз виждах как около него се сключва кръгът на разгрома. За да правя впечатление на Мими, повтарях речите му, но всъщност съзнавах, че партизанското движение е невъзможен проект в тази страна. Не исках да си представям края на тези мъже и на техните мечти. Същата нощ, в безсънието си под навеса на индианците, ми домъчня. Температурата спадна и ми стана студено, тогава излязох и се свих до остатъците от огъня да доизкарам там нощта. Бледи, едва забележими лъчи се промъкваха през листака и усетих, както винаги, че луната ме успокоява.

На разсъмване чух как индианците се събуждат под общия покрив, още схванати в хамаците си, как приказват и се смеят. Някои жени тръгнаха за вода и децата им ги последваха, като подражаваха на крясъците на птиците и животните в гората. Щом се развидели, успях да огледам по-добре селото — шепа почернели колиби с пръстен цвят, грохнали от дъха на джунглата, заобиколени от парче обработена земя, където растяха юка, царевица и няколко банана, единственото имущество на племето, ограбвано поколения наред от чуждата алчност. Тези индианци, бедни колкото прадедите си от началото на американската история, бяха издържали на всичката бъркотия, предизвикана от колонизаторите, без да загубят напълно нравите, езика и боговете си. Някога са били горди ловци, сега бяха окаяни сиромаси, но дългата им несрета не бе изличила спомена за изгубения рай, нито вярата в легендите, които им обещаваха, че ще си го възвърнат. Още се усмихваха често. Имаха си няколко кокошки, две прасета, три лодки еднодръвки, риболовни принадлежности и тези рахитични насаждения, отстоявани срещу буренака с нечовешко усилие. Дните им минаваха в търсене на дърва и храна, в плетене на хамаци и кошове, някои дялкаха шарки върху стрели за продан на туристите край пътя. Сегиз-тогиз някой излизаше на лов и ако му се усмихнеше щастието, се връщаше с две-три проскубани птици или с дребен ягуар и ги раздаваше на своите, но сам не се докосваше до месото им, за да не обиди духа на плячката си.

Отидох с Негъра да се отървем от автомобила. Закарахме го до гъсталака и го бутнахме в бездънен дол, сред врявата на папагалите и на ядосаните маймуни, и го видяхме как се търкаля безшумно, заглушен от исполинските листа и виещите се лиани, и изчезва, погълнат от растителността, която се сключи върху дирята му, без да остави следа. В следващите часове пристигнаха един по един шестимата партизани, всички пеш и по различни пътища, с бодрия вид на хора, живели продължително в несгоди под открито небе. Бяха млади, решителни, спокойни и солидарни, имаха яки челюсти, орлови очи, загоряла от живота без покрив отгоре кожа, телата им бяха в белези. Говореха с мен само за най-необходимото, движенията им бяха отмерени, избягваха да пилеят енергия. Бяха скрили част от оръжията си и щяха да си ги приберат едва в момента на атаката. Воден от някакъв индианец, един от тях изчезна навътре в гората — щеше да застане на пост на брега на реката, за да наблюдава затвора с бинокъл. Други трима се запътиха в посока към военното летище, където трябваше да разположат експлозивите, следвайки указанията на Негъра. Останалите двама се заеха да организират всичко необходимо за оттеглянето. Всички си вършеха работата, без да се превземат и да натякват, сякаш това им беше обичайният занаят. Надвечер по пътеката се зададе джип и аз изтичах насреща му — исках най-сетне да дойде Уберто Наранхо. Бях мислила много за него с надежда, че няколко дни заедно биха могли да променят коренно връзката ни и ако нещата тръгнат добре, да ни върнат онази любов, която някога изпълни живота ми, а днес изглеждаше избледняла. И най-малко допусках, че ще съзра от колата да слиза Ролф Карле с раница и с камерата си. Погледнахме се объркано, защото никой не очакваше да види другия на това място и при тези обстоятелства.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Идвам за новината — усмихна се той.

— За каква новина?

— Да хвана онова, което ще стане в събота.

— Виж ти… откъде знаеш?

— Команданте Рохелио ме помоли да го заснема. Властите ще се опитат да потулят истината и дойдох да видя дали ще мога да я разкажа. А ти защо си тук?

— За да меся.

Ролф Карле скри джипа и потегли с екипа си по стъпките на партизаните, които пред камерата покриваха лицата си с кърпи, за да не ги познаят по-късно. А аз междувременно се посветих на Универсалната материя. В полумрака на колибата, върху найлон, разстлан на пода от утъпкана пръст, смесих съставките така, както бях научила от господарката си югославянка. Към накиснатата във вода хартия прибавих равни части брашно и цимент, долях вода и се хванах да мачкам, докато получих гъста смес със сив цвят, като пепеляво мляко. Разточих я с бутилка пред внимателния поглед на вожда на племето и на няколко деца, които се обясняваха помежду си на своя напевен език, жестикулираха и се кривяха. Приготвих дебело жилаво тесто и с него обвих камъните, нарочно подбрани да са все с овална форма. За модел бе послужила ръчна граната на въоръжение в армията, триста грама тежина, десет метра действие, двайсет и пет обсег, тъмен метал. Наподобяваше малка зряла гуанабана[2]. Сравнена с индийския слон, мускетарите, барелефите от фараоновите гробници и други творби, изработени от югославянката от същия материал, фалшивата граната беше много проста. Въпреки това ми се наложи да направя няколко проби, защото отдавна не бях практикувала и вълнението замъгляваше разсъдъка и сгърчваше пръстите ми. Когато постигнах точните пропорции, пресметнах, че няма да има време да се направят гранатите, да се оставят да се втвърдят, да им се придаде цвят и да се изчака да засъхне лакът. Тогава ми хрумна да боядисам тестото, та да не се налага да правя това едва когато изсъхне, но щом го смесвах с боята, то губеше еластичност. Започнах да си мърморя през носа проклятия и да се чеша яростно там, където ме бяха изпохапали комарите, докато се разраних до кръв.

Вождът на индианците, който беше следил всеки етап от процеса с пределно любопитство, излезе от колибата и след малко се върна със стиска листа и глинена съдина. Клекна до мен и търпеливо задъвка листата. Правеше ги на кашица и ги плюеше в съда, а устата и зъбите му все повече почерняваха. После изстиска този бълвоч през парцал, получи тъмна мазна течност, като растителна кръв, и ми я подаде в паничката. Смесих изплютото с малко тесто и видях, че експериментът върши работа — като изсъхнеше, то добиваше цвят, подобен на този на оригиналната граната, и не променяше чудесните свойства на Универсалната материя.

Вечерта партизаните се върнаха, хапнаха с индианците малко варена риба и си легнаха в определената им колиба. Джунглата стана гъста и черна като храм, гласовете се снижиха и дори индианците говореха шепнешком. След малко дойде Ролф Карле и ме намери седнала пред още горящите цепеници, обхванала крака, със скрито между коленете лице. Отпусна се до мен.

— Какво ти е?

— Страх ме е.

— От какво?

— От шумовете, от тази тъмнина, от злите духове, змиите и тварите, от войниците, от онова, което ще направим в събота, и че могат да убият всички ни…

— И мене ме е страх, но не бих пропуснал това за нищо на света.

Хванах го за ръката, стиснах я и я задържах така няколко мига, кожата му беше топла и пак ми се стори, че го познавам отпреди хиляда години.

— Какви глупаци сме ние двамата! — опитах се да се изсмея.

— Разкажи ми някоя история, за да се разсеем — помоли Ролф Карле.

— Каква я искаш?

— Нещо, което не си разказвала на никого. Измисли я за мене…

— Имало едно време една жена, чийто занаят бил да разказва приказки. Обикаляла тя, където й очи видят и предлагала стоката си — разкази за приключения, за напрегната гонитби, за ужаси или за сладострастие, и не искала много, според разказа — и цената. Един августовски ден по пладне, както си стояла насред един площад, съзряла, че към нея пристъпва достолепен мъж, строен и корав като сабя. Той крачел уморено, с оръжие в ръка, целият покрит с праха на далечни краища, и когато спрял, тя усетила дъх на тъга и тутакси проумяла, че този човек идва от война. Самотата и насилието били вкарали железни отломки в душата му и го били лишили от способността да обича себе си. „Ти ли си онази, дето разказва приказки“, попитал другоземецът. „Да — отвърнала тя — на вашите услуги.“ Мъжът извадил пет жълтици и й ги сложил в ръката. „Тогава продай ми минало, защото моето е пълно с кръв и вопли и не ми върши работа, за да вървя с него в живота си, участвал съм в толкова битки, че в тях загубих дори името на майка си“, рекъл той. Тя не могла да му откаже, защото се уплашила, че чужденецът ще се строполи на площада и ще се превърне в шепа прах, както става в крайна сметка с всеки, който си няма хубави спомени. Накарала го да седне до нея и като съзряла очите му отблизо, съжалението й се преобразило в нещо съвсем друго и много й се приискало да го притисне в прегръдките си. Заговорила. Цял следобед и цяла нощ строила хубаво минало за този воин, като вложила в задачата големия си опит и силното чувство, което непознатият бил породил у нея. Дълго било словото й, защото поискала да му предложи съдба от роман и трябвало да измисли всичко, от раждането му до този ден, мечтите му, копнежите му и тайните му, живота на родителите и на братята му и дори географията и историята на неговата земя. Най-сетне се съмнало и при първия зрак на деня тя разбрала, че миризмата му на тъга се е изпарила. Въздъхнала, затворила очи и като почувствала, че духът й е празен като на новородено, проумяла, че в желанието си да му угоди му е отдала собствената си памет, вече не знаела кое е нейно и колко сега принадлежи на него, миналото на двамата се било сплело в една-единствена плитка. Била навлязла до дъно в собствената си приказка и вече не можела да си прибере обратно думите, но и не поискала да го стори и се отдала на насладата, че се слива с него в една и съща история…

Когато свърших да говоря, аз станах, отупах си дрехите от прахта и листата и отидох в колибата да полегна в хамака. Ролф Карле остана да седи край огъня.

 

 

Рано сутринта в петък дойде команданте Рохелио. Движеше се толкова безшумно, че дори кучетата не залаяха, когато влезе в селото, но неговите хора го усетиха, защото спяха с отворени очи. Отърсих се от вцепенението си от последните две нощи и излязох да го прегърна, но той ме спря с жест, доловим само за мен — имаше право, беше непристойно да се афишира интимност пред хора, които не бяха имали любов толкова отдавна. Партизаните го посрещнаха с грубовати шеги, тупаха го по рамото и можах да се убедя колко високо го ценят, защото от този момент напрежението спадна, сякаш неговото присъствие беше застраховка за живот за останалите. Носеше в куфар униформите, скатани и изгладени грижливо, пагоните, фуражките и уставните ботуши. Отидох за гранатата мостра и му я подадох.

— Добре — хареса я той. — Днес ще вкараме тестото в затвора. Детекторът за метали няма да го открие. Тази нощ другарите ще могат да си изработят оръжията.

— Ще съумеят ли да ги направят сами? — попита Ролф Карле.

— Да не би да си помислил, че сме пропуснали тази подробност? — засмя се команданте Рохелио. — Изпратихме им указанията и сигурно вече са си намерили камъни. Само трябва да ги увият и да ги оставят няколко часа да изсъхнат.

— Тестото трябва да се държи увито в найлон, за да не загуби влажност. Формата се придава с лъжица и после се оставя да се втвърди. Като изсъхне, потъмнява и става като метал. Дано не забравят да сложат фалшивите гривни, преди да се вкорави — обясних аз.

— В тази страна всичко е възможно, дори да се правят оръжия от тесто за баница. Никой няма да повярва на моя репортаж — въздъхна Ролф Карле.

Две момчета от селото се качиха в лодка еднодръвка, загребаха към затвора и предадоха една торба на индианците от кухнята. Между клончета банани, парчета юка и две-три питки кашкавал беше и Универсалната материя — с невинния си вид на суров хляб тя не привлякла вниманието на пазачите, свикнали да допускат внасянето на някои скромни храни. Междувременно партизаните обсъдиха още веднъж подробностите от плана и после помогнаха на племето да довърши приготовленията си. Семействата направиха вързопчета с мизерните си имущества, вързаха кокошките за краката, събраха провизиите и съдините си. Макар че не за първи път се местеха по принуда другаде в този край, над тях тегнеше отчаяние — бяха живели няколко години на тази поляна в джунглата, хубаво беше мястото, близо до Агуа Санта, до шосето и до реката. На другия ден щяха да напуснат парчетата си земя, защото, щом разкриеха съучастието им в бягството на затворниците, военните щяха да ги подложат на жестока разправа. И при по-дребни поводи те връхлитаха като страшна напаст върху индианските селища, погубваха цели племена и заличаваха всякакъв спомен за съществуването им под слънцето.

— Клетници… толкова са оредели вече! — казах аз.

— И те ще намерят своето място в революцията — заяви команданте Рохелио.

Но индианците не ги интересуваше нито революцията, нито каквото и да е друго нещо, идващо от омразната бяла раса, те дори не можеха да повторят тази толкова дълга дума. Не споделяха идеалите на партизаните, не вярваха на обещанията им и не проумяваха подбудите им. И ако бяха приели да им съдействат в този план, чийто обхват не можеха да осмислят, то бе, защото войската беше техен враг и сега им се откриваше възможност да си отмъстят поне за малка част от многобройните оскърбления, които тя им бе нанасяла дълги години. Вождът на племето разбра, че дори ако се държат настрани, армията ще ги набеди, че са отговорни, защото селото им се намираше много близо до затвора. Нямаше да им дадат възможност да обясняват, така че, щом и без друго щяха да изтърпят последствията, то нека да е за добро дело. Щеше да помогне на тези брадати мълчаливци, които поне не крадяха храната им и не опипваха дъщерите им, и после щеше да избяга с хората си. Няколко седмици предварително реши накъде ще се запътят, при това все навътре в гъсталака, с надежда, че непроходимата растителност ще задържи настъплението на войската и ще им даде убежище още за някое време. Така е било петстотин години — преследване и изтребление.

Команданте Рохелио прати Негъра с джипа да купи две ярета. Вечерта насядахме с индианците около огъня, изпекохме животните на жарта и отворихме няколко бутилки ром, запазени за тази последна вечеря. Стана хубаво изпращане въпреки безпокойството, пропило атмосферата. Пихме с мярка, момчетата изпяха няколко песни, а Ролф Карле предизвика възхищение с някои фокуси и с моменталните снимки на апарата си — апарат чудо, способен да изплюва за минута образите на смаяните индианци. Накрая двама души се застягаха да застанат на пост, а останалите отидохме да почиваме, защото ни чакаше тежка задача.

 

 

В единствената свободна колиба, осветявана от мъждукащата в ъгъла газена лампа, партизаните се настаниха на пода, а аз в хамака. Бях си представяла, че в тези часове ще бъда насаме с Уберто, никога не бяхме прекарвали заедно цяла нощ, но така стана по-добре — близостта на момчетата ме успокои и най-сетне успях да надмогна страховете си, да се отпусна и да задремя. Сънувах, че правя любов, като се люлея на люлка. Виждах коленете и бедрата си сред дантелените и тафтените волани на някакви жълти фусти, сетне се извисявах назад, реех се във въздуха и съзирах долу възбудата на очакващия ме мъж. Люлката застиваше за миг горе, аз вдигах лице към небето, което беше станало пурпурночервено, и после се спусках бързо надолу, към мъжа. Отворих уплашено очи и се намерих обгърната от топла мъгла, чух смущаващите звуци на реката надалеч, глъчката на нощните птици и гласовете на животните в дъбравата. Грапавата тъкан на хамака жулеше гърба ми през блузата и комарите ме мъчеха, но не можах да се помръдна, за да ги разпъдя, бях замаяна. Отново потънах в тежък сън, цялата в пот, и този път сънувах, че плавам в тясна лодка и че съм прегърнала някакъв мъж с лице, покрито с маска от Универсална материя, той ме вземаше при всеки пристъп на вълните и ме правеше цялата в цицини, в отоци, жадна и щастлива, лудешки целувки, вещания, песента на тази измамна джунгла, златен зъб, даден като израз на любов, чувал гранати, които избухваха безшумно и осяваха въздуха с блещукащи насекоми. Събудих се стресната в полумрака на колибата и в първия миг не ми стана ясно къде се намирам и какво означава това изтръпване, което усещах в корема си. Не ми се яви, както друг път, призракът на Риад Халаби, да ме гали някъде отдалеч в паметта ми, а силуетът на Ролф Карле — той седеше на пода насреща ми, с опрян на раницата гръб, със скръстени на гърдите ръце, вгледан в мен. Не успях да различа чертите му, но видях блясъка на очите и на зъбите му, когато ми се усмихна.

— Какво става? — прошепнах аз.

— Същото, което и на теб — отвърна той също тихо, за да не събуди другите.

— Аз май сънувах…

— Аз също.

Излязохме безшумно, запътихме се към малката площадка насред селото и седнахме до умиращите въглени на огъня. Заобикаляше ни неуморният шепот на джунглата, осветяваха ни бледите лунни лъчи, които се прокрадваха през листака. Не проговорихме, не се докоснахме, изобщо не се опитахме да заспим. Зачакахме заедно съботното утро.

Когато започна да се развиделява, Ролф Карле отиде за вода, за да свари кафе. Аз станах на крака и се разкърших, тялото ми ме болеше, сякаш ме бяха били, но най-сетне се чувствах успокоена. Тогава видях, че панталоните ми са изцапани с червеникаво петно, и това ме изненада, от много години не ми се беше случвало, почти го бях забравила. Усмихнах се доволно, защото разбрах, че вече няма да сънувам Сулема и че тялото ми е преодоляло страха от любовта. Докато Ролф Карле духаше жарта, за да разпали огъня, и окачваше кафеника на кука, аз отидох в колибата, извадих от чантата си чиста блуза, раздрах я на ивици, за да ги използувам като превръзки, и се запътих към реката. Върнах се с мокри дрехи, с песен на уста.

В шест сутринта всички бяха готови за този съдбовен ден в нашия живот. Сбогувахме се с индианците и видяхме как поемат мълчаливо, отвеждат децата си, свинете си, кокошките си, кучетата си, вързопчетата си и изчезват в гъсталака като колона от сенки. Отзад останаха само онези, които щяха да помогнат на партизаните да прекосят реката и щяха да ги водят при оттеглянето през джунглата. Ролф Карле бе един от първите, които тръгнаха — с камера в ръка и с раница на гърба. Другите мъже също заминаха, всеки по задачите си.

Уберто Наранхо се сбогува с мен с целувка по устата, целомъдрена и сантиментална целувка, „пази се много, иди си право вкъщи и гледай да не привличаш вниманието върху себе си, не се безпокой, всичко ще мине добре, кога ще се видим ли, ще трябва да се скрия за известно време, не ме чакай“, още една целувка и аз му се хвърлих на врата и го притиснах силно, отърках лице о брадата му, с влажни очи, защото казвах „сбогом“ и на страстното чувство, свързвало двама ни толкова години. Качих се в джипа, където Негъра ме чакаше със запален мотор, за да ме заведе на север, в едно далечно село, там щях да взема автобуса за столицата. Уберто Наранхо ми махна и двамата се усмихнахме едновременно. „Мой най-добър приятелю, дано не те сполети нещастие, много те обичам“, промълвих аз, уверена, че и той шепне същото с мисълта, че е хубаво да разчитаме един на друг и винаги да сме си наблизо, за да си помагаме и да се закриляме, мирно и кротко, защото в нашата връзка бе настъпил обрат и тя най-сетне си бе намерила мястото, където винаги е трябвало да бъде, с мисълта, че бяхме двама приятели, свидни един за друг и леко прегрешили в кръвосмешение брат и сестра. „Пази се много“, „и ти“, повторихме.

Целия ден пътувах. Облъска ме този клатушкащ се автобус, който подскачаше по неравен път, направен за тежки камиони и прояден до скелета от дъждовете, те отваряха дупки в асфалта и в тях си правеха свърталище змиите боа. На един завой растителността внезапно се разтвори във ветрило от невъзможни зелени оттенъци и на дневната светлина стана бяла, за да се открие съвършената илюзия на Двореца на бедните, заплавал във въздуха на петнайсет сантиметра от земята. Шофьорът спря автобуса, а ние, пътниците, вдигнахме ръце към гърдите си и не посмяхме да дишаме в кратките секунди, докато трая вълшебството, преди да се стопи полека. Изчезна Дворецът, джунглата се върна на мястото си, денят отново доби обичайната си прозрачност. Шофьорът запали мотора и ние си седнахме по местата, замаяни от очарованието. Никой не проговори до столицата, където пристигнахме след дълги часове — всеки търсеше смисъла на това видение. И аз не можах да го разтълкувам, но то ми се стори почти естествено, защото го бях виждала преди години от камионетката на Риад Халаби. Тогава бях полузаспала и той ме разтърси, когато нощта бе огряна от светлините на Двореца, двамата слязохме и се затичахме към видението, но сенките го обгърнаха, преди да успеем да го достигнем. Не можех да откъсна мисълта си от онова, което щеше да се случи в пет часа следобед в затвора „Санта Мария“. Усещах нетърпим натиск в слепоочията и проклинах тая своя нездрава психика, която ме измъчваше с най-лоши предчувствия. „Дано да успеят, дано да успеят, помогни им“, помолих майка си, както правех винаги във възлови моменти, и установих още веднъж, че духът й е твърде своенравен — понякога тя ми се явяваше без предизвестие и страшно ме изплашваше, но в случаи като сегашния, когато я виках по спешност, не даваше никакъв знак, че ме е чула. От пейзажа и от смазващата жега в паметта ми изплуваха моите седемнайсет години, когато пътувах по същия маршрут с куфар нови дрехи, с адреса на един девически пансион и с току-що направеното откритие — насладата от физическата близост. В онези часове реших да поема съдбата си в свои ръце и оттогава много неща ми бяха минали през главата, имах чувството, че съм живяла няколко живота, че съм ставала на дим всяка нощ и че всяка сутрин съм се раждала отново. Помъчих се да заспя, но лошите предчувствия не ме оставяха на мира и дори миражът на Двореца на бедните не успя да премахне от устата ми вкуса на сяра. Веднъж Мими изследва моята интуиция по мъглявите указания от наръчника на Махариши и заключи, че не бивало да се осланям на нея, защото никога не предсказвала важни неща, а само дребни случки, и когато ми предстояло нещо наистина значимо, то винаги идвало изневиделица. Мими доказа, че способностите ми като врачка са дотолкова зачатъчни, та е безпредметно да смятам, че може да ми влязат в работа. „Направѝ така, че всичко да мине добре“, отново се помолих аз на майка си.

Пристигнах у дома в събота вечерта с ужасен вид, потна и прашна, с такси, което ме докара от автогарата до къщната врата, като мина покрай осветения от английски фенери парк, Клуба на вилната зона с редиците му палми, тежките резиденции на милионери и посланици, новите сгради от стъкло и метал. Бях на друга планета, на необозримо разстояние от едно индианско село и от няколко младежи с трескави очи, решени да се сражават на смърт с бутафорни гранати. Като съзрях, че всички прозорци у дома светят, за миг се паникьосах — реших, че полицията ме е изпреварила, но преди да успея да се обърна кръгом, Мими и Елвира ми отвориха. Влязох като автомат и се сринах в едно кресло, искаше ми се всичко това да става в приказка, излязла от помрачения ми мозък, да не е вярно, че в същия този час Уберто Наранхо, Ролф Карле и другите са може би мъртви. Огледах стаята, сякаш я виждах за първи път, и ми се стори по-уютна от всякога с безстилието от мебели, с крайно съмнителните ми предци, закрилящи ме от окачените по стените рамки, и с балсамираната пума в един ъгъл — все така свирепа въпреки всичките неволи и тревоги от най-различно естество, които й бяха минали през главата за половин век съществуване.

— Колко е хубаво, че съм тук… — отрони ми се от душата.

— Какво, по дяволите, стана? — попита ме Мими, след като ме огледа, за да провери дали съм наред.

— Не зная. Аз ги оставих заети с подготовката. Бягството беше предвидено за около пет часа̀, преди да вкарат затворниците в килиите. Тогава трябваше да започнат безредици на плаца, за да се отвлече вниманието на охраната.

— Значи вече щяха да са го обявили по радиото или по телевизията, но не са казвали нищо.

— И по-добре. Ако ги бяха убили, вече щеше да се знае, но ако са успели да избягат, правителството ще си мълчи, докато умува как да преиначи новината.

— Тези дни бяха ужасни, Ева. Не можах да работя, разболях се от страх, представях си, че си арестувана, убита, ухапана от змия, изядена от пираните. Дяволите да го вземат тоя Уберто Наранхо, защо ли се забъркахме в тая лудост! — извика Мими.

— Ох, птиченце, като те гледам сега, в лицето си като ястреб. Аз съм старомодна, не обичам безредиците, каква работа има момиче в мъжки разправии, викам. Не ти ли дадох разрязани на кръст лимони, за да не си вземеш белята? — въздъхна Елвира, докато се суетеше из къщи, разнасяше кафе с мляко, приготвяше банята и чисти дрехи. — Да вземеш да се натопиш хубаво във ваната с вода с липов цвят, че да се отърсиш от страховете.

— По-добре ще е да си взема един душ, бабо… Новината, че пак ми е дошла менструацията след толкова години, зарадва Мими, но Елвира не откри никакъв повод за радост, мръсна работа било то и слава Богу, че вече е прескочила възрастта, когато и тя имала такива смущения, по-добре щяло да е хората да снасяха яйца като кокошките. Извадих от чантата си пакета, изровен в Агуа Санта, и го сложих на скута на моята приятелка.

— Какво е това?

— Твоята зестра. Да ги продадеш и да се оперираш в Лос Анджелис, та да можеш да се омъжиш.

Мими махна изцапаната с пръст обвивка и отвътре се показа кутия, проядена от влагата и от термитите. Напъна капака и като го отвори, на полата й се изсипаха скъпоценностите на Сулема, искрящи като току-що почистени, златото — по-жълто отпреди, изумруди, топази, гранати, перли, разхубавени от нова светлина аметисти. Тези украшения, нищожни в моите очи, когато ги държах едно време на слънце в двора на Риад Халаби, сега изглеждаха като подарък от халиф в ръцете на най-красивата жена в света.

— Откъде открадна това? Не те ли научих на уважение и на съвест, птиченце? — ужасена промълви Елвира.

— Не съм ги откраднала, бабо. Насред джунглата има град от чисто злато. От злато е плочникът по улиците, от злато — керемидите на къщите, от злато — каруците на пазара и скамейките по площадите, от злато са и зъбите на всички жители. Там децата играят с разноцветни камъни като тези.

— Няма да ги продам, Ева, ще ги използвам. Операцията е идиотщина. Отрязват ти всичко и после ти правят дупка на жена от парче черво.

— Ами Аравена?

— Обича ме такава, каква го съм.

Елвира и аз едновременно въздъхнахме с облекчение. За мен цялата тая работа беше страхотна касапница, чийто краен резултат може да бъде единствено подражателска гавра с природата, а на Елвира пък мисълта да се обезобрази архангел й се струваше направо светотатство.

В неделя много рано, когато още спяхме, на пътната врата се позвъни. Елвира стана, замърмори сърдито и отиде да види кой е. Видяла навън някакъв небръснат мъж, повлякъл раница, с черна машинария на рамо и с лъснали зъби на лицето, потъмняло от прах, умора и слънце. Не познала Ролф Карле. Мими и аз се появихме в този момент по нощници и беше излишно да задаваме въпроси, защото усмивката му беше достатъчно красноречива. Идваше да ме вземе, беше решил да ме скрие, докато се успокоят духовете, защото смяташе твърдо, че бягството ще предизвика верижна реакция с непредвидими последици. Боеше се, че някой от селото може да ме е видял и че ще ме познае — онова момиче, което преди години е работило в „Бисерът на Ориента“.

— Разправях ти аз, че не бива да се забъркваме в такива каши! — занатяква Мими, неузнаваема без бойния си грим.

Облякох се и си приготвих куфарче с малко дрехи. На улицата чакаше колата на Аравена, той услужил с нея на Ролф рано тази сутрин, когато Ролф отишъл у тях и му предал няколко рулона филм и най-невероятната новина през последните години. Негъра, който го довел дотам, после откарал джипа със задача да се отърве от него, за да не могат да тръгнат по следите на собственика му. Директорът на Националната телевизионна компания не беше свикнал да става в ранна доба и когато се разсънил, изпил половин чаша уиски, запалил първата си пура за деня и после седнал да умува какво да направи с онова, което му били тикнали в ръцете, но Ролф не го оставил да размишлява надълго и нашироко и му поискал ключовете от колата, защото неговата работа още не била приключила. Аравена му ги дал със същите думи, които каза Мими: „Не се забърквай в каши, момче.“ „Вече се забърках“, отвърнал му Ролф.

— Умееш ли да шофираш, Ева?

— Изкарах курс, но нямам практика.

— Направо ми се затварят очите. В този час няма движение, карай бавно и хвани пътя за Лос Алтос, към планината.

Поуплашена, аз седнах зад волана на този кораб, тапициран с червена кожа, улучих стартера с несигурни пръсти, запалих мотора и потеглихме с придърпвания. Преди да минат и две минути, моят приятел вече спеше и не се събуди, докато не го разтърсих два часа по-късно, за да го попитам в каква посока да тръгна на един разклон. Така пристигнахме тази неделя в Колонията.

 

 

Бюргел и Руперт ни посрещнаха с безцеремонна и шумна любвеобилност, тя явно си им беше присъща, и веднага се заловиха да приготвят банята за племенника, който, въпреки че си бе подремнал в колата, имаше окаяния вид и израз на оцелял при земетресение. Ролф Карле се киснеше в нирвана от топла вода, когато дотърчаха двете братовчедки — те горяха от любопитство, защото той за първи път се появяваше в тази къща с жена. Трите се срещнахме в кухнята и половин минута се проучвахме, мерихме и оценявахме, отначало с естествено недоверие, а после най-добронамерено — от една страна две налети руси госпожи с бузи като плод, с везаните велурени поли, с колосаните блузи и дантелените престилки, които носеха, за да впечатляват туристите, от друга — аз, далеч не толкова ловяща окото. Братовчедките бяха такива, каквито си ги бях представяла по описанието на Ролф, макар и десет години по-възрастни, и ми стана драго, че в неговите очи продължаваха да се радват на вечно юношество. Те май от пръв поглед разбраха, че стоят пред съперница, и трябва да са се учудили, че съм толкова различна от тях — може би щяха да се почувстват поласкани, ако Ролф беше избрал тяхно подобие, но тъй като и двете са добронамерени, свалиха гарда на ревността и ме приеха като сестра. Отидоха да доведат децата си и ме представиха на мъжете си — едри добряци, миришещи на декоративни свещи. После помогнаха на майка си да приготви гощавката. След малко, седнала на масата и заобиколена от това здраво племе, с кутре — бъдещо полицейско куче — в краката и с парче свински бут със сладки картофи в устата, аз се почувствах толкова далеч от затвора „Санта Мария“, от Уберто Наранхо и от гранатите от Универсална материя, че когато включиха телевизора, за да видим новините, и един военен разказа подробности около бягството на деветимата партизани, ми се наложи да се напрегна, за да проумея думите му.

Потен и притеснен, директорът на затвора заяви, че нападението е извършила терористична група с вертолети, въоръжена с базуки и автомати, а същевременно в самото изправително заведение престъпниците обезвредили охраната, като си послужили с ръчни гранати. Застана с показалка в ръка пред чертеж на сградата и поясни как са действали участниците от момента, когато напуснали килиите си, до укриването си в джунглата. Не можа да обясни как са се сдобили с оръжията и как те не са били засечени от уредите за откриване на метали — все едно че с магическа пръчка се появили в ръцете им. В събота в пет часа следобед, когато ги извеждали до клозета, те размахали гранатите пред охраната и я заплашили, че ако не се предаде, ще ги взривят и всички ще хвръкнат във въздуха. Според изявленията на директора, бледен от безсъние и небръснат втори ден, нарядът в този сектор оказал смела съпротива, но нямал изход и сложил оръжие. Тези доблестни стражи на родината — сега настанени във Военната болница със забрана да приемат посетители, най-малко пък журналисти, били нападнати изневиделица, ранени и после затворени в килия, така че не успели да вдигнат тревога. В същото време съучастници на бегълците предизвикали безредици сред затворниците на плаца, а пълчищата подривни елементи извън стените прерязали електрическите проводници, взривили площадката за кацане на летището на пет километра оттам, прекъснали шосето, по което можели да се притекат на помощ моторизираните части, и откраднали патрулните катери. После прехвърлили алпинистки въжета с куки през стените, закачили въжени стълби и ето оттам избягали задържаните, завърши разказа си офицерът с трепереща в ръката му показалка. Смени го говорител с високопарен глас, който увери, че това очевидно е дело на международния комунизъм, заплашен е мирът на континента, властите не ще си дадат покой, докато не заловят виновните и не открият съучастниците им. Накрая на новината бе предадено кратко съобщение — генерал Толомео Родригес бил назначен за главнокомандуващ на въоръжените сили.

Вуйчо Руперт отпи глътка бира и преди да отпие втора, каза, че би трябвало да изпратят всички тия партизани в Сибир, „там да ги видим дали ще им хареса, някой някога да е прескачал Берлинската стена към страната на комунистите, ами все скачат към другата, бягат от червените, ами докъде са я докарали в Куба, там и тоалетна хартия нямат и да не ми разправят бабини деветини за здравеопазването, образованието, спорта и тъй нататък щуротии, защото в крайна сметка те не вършат никаква работа, когато трябва да си избършеш задника“, изломоти той. Ролф Карле ми смигна — по-добре да се въздържаме от коментари. Бюргел смени канала, за да види поредния епизод от сериала, прекъснал в най-критичния момент предната вечер, когато коварната Алехандра остана да дебне през открехнатата врата Белинда и Луис Алфредо, които се целуваха страстно, „така трябва я, сега показват целувките отблизо, по-рано си беше чиста измама, влюбените се гледаха, хващаха си ръцете и тъкмо когато щеше да започне най-хубавото, ни показваха луната, колко ли луни ни се е налагало да понасяме, а мене ми се щеше да видя какво става по-нататък, брей, я вижте, Белинда си мърда очите, аз си мисля, че май всъщност не е сляпа“. За малко не й разказах подробностите от сценария, репетиран толкова пъти с Мими, но за щастие се сдържах — защо да й разбивам илюзиите. Двете братовчедки и съпрузите им продължиха да зяпат телевизия, докато децата спяха по креслата, а навън падаше вечерта, кротка и свежа. Ролф ме хвана за ръка и ме изведе да се поразходим.

Тръгнахме по кривите улици на това чудновато село от друг век, врязало се в един хълм на тропика, с невероятно чистите си къщи, с цветните си градини, с витрините си с часовници с кукувичка, с мъничкото си гробище с наредени в съвършена симетрия гробове, цялото сияйно и недействително. Спряхме на един завой на последната улица, за да погледаме небесния свод и светлините на Колонията, разстлала се в краката ни по склоновете на хълма като широк килим. Когато престанаха да се чуват стъпките ни по тротоара, ми се стори, че сякаш съм попаднала в току-що роден свят, където още не е създаден звукът. За първи път слушах тишината. Дотогава в живота ми имаше шумове, понякога почти недоловими, като шепота на призраците на Сулема и Камал или мълвежа на джунглата призори, друг път оглушителни, като радиоапаратите в кухните в моето детство. Изпитах същата възбуда, каквато ме обземаше, когато правех любов или измислях приказки, и ми се прииска да пленя това нямо пространство и да го запазя като съкровище. Вдъхнах мириса на боровете и се отдадох на тази нова наслада. Най-сетне Ролф заговори, омаята се разпръсна и остави у мен същото разочарование, което изживях като дете, когато шепа сняг ми се разтопи в ръцете и стана на вода. Той ми разказа своята версия за случилото се в затвора „Санта Мария“ — една част успял да заснеме, останалото научил от Негъра.

В събота следобед директорът и половината охрана се намирали в публичния дом в Агуа Санта, Мими не се беше излъгала, и били толкова пияни, че като чули взрива на летището, помислили, че е Нова година, и дори не си вдигнали гащите. Междувременно Ролф се приближил към островчето в една пирога със скрита под купчина палмови листа камера, а когато засвирила сирената, команданте Рохелио и хората му, до един в униформи, се явили на главния вход, след като прекосили реката с лодка, отнета от часовите на пристана. Началствата ги нямало там, за да дадат разпореждания, и никой не ги спрял, защото посетителите имали вид на офицери с високи чинове. В същия час затворниците получавали в килиите си единственото ядене за деня през отвор в железните врати. Един от тях се заоплаквал от страшни болки в корема, „умирам, помощ, отровили са ме“, и веднага другарите му, всеки от своята килия, се присъединили към виковете му, „убийци, убийци, погубват ни“. Двама надзиратели влезли да накарат болния да млъкне и го заварили с гранати в ръцете и с такава решителност в очите, че не посмели да гъкнат. Команданте Рохелио извел другарите си и съучастниците от кухнята — без нито един изстрел, без насилие и без бързане, и ги превозил в същата лодка до другия бряг. Там, водени от индианците, те се запромъквали през джунглата. Ролф заснел с телеобектив каквото могъл и после се спуснал надолу по реката до мястото, където трябвало да се срещне с Негъра. Когато двамата пришпорили джипа към столицата, военните още се суетели и не били взели решение да блокират шосето и да започнат гонитбата.

— Радвам се за момчетата, но не ми е ясно за какво могат да ти послужат филмите, щом има цензура и всичко това е забранено да се показва.

— Ще го покажем — каза той.

— Ти знаеш каква е нашата демокрация, Ролф, раздухва се антикомунизъм и той служи като предлог, за да се ограничават свободите. Сега няма повече свобода, отколкото по времето на Генерала…

— Ако ни забранят да предадем новината, както направиха с клането в Оперативния център, ще разкажем истината в следващия сериен филм по телевизията.

— Какви ги приказваш?

— Новият ти сериал ще започне да се излъчва веднага щом свърши тая глупост със сляпото момиче и милионера. Трябва да го нагодиш така, че да включиш в сценария партизанското движение и нападението на затвора. Аз имам цял куфар филми за въоръжената борба. Много от кадрите могат да ти влязат в работа.

— Никога няма да допуснат…

— След двайсет дни има избори. Следващият президент ще се опита да създаде впечатление за либералност и няма да се изсилва с цензурата. Във всеки случай винаги може да се заяви, че това е измислено, и тъй като един сериал е далеч по-популярен от осведомителния бюлетин, всички ще научат какво стана в „Санта Мария“.

— Ами аз? Полицията ще ме попита откъде съм узнала всичко това.

— Няма да те закачат, защото би означавало да признаят, че казваш истината — отвърна Ролф Карле. — А като стана дума за истории, още се мъча да разгадая смисъла на приказката за онази жена, дето продава минало на един воин…

— Още ли си блъскаш главата с нея? Абе виждам аз, че си човек с бавни реакции…

 

 

Президентските избори протекоха спокойно и ведро, сякаш упражняването на гражданските права беше отколешна традиция, а не повече или по-малко скорошно чудо. Победи кандидатът на опозицията, както беше предрекъл Аравена, чийто политически усет съвсем не се беше притъпил с възрастта, напротив, беше се изострил. Скоро след това Алехандра умря при автомобилна катастрофа, а Белинда си възвърна зрението и се омъжи, увита в метри и метри бял тюл и увенчана с фалшиви диаманти и портокалови цветчета от восък, за главния любовник Мартинес де ла Рока. Страната въздъхна дълбоко и с облекчение — голямо изпитание на търпението се бе оказало за хората да понасят злочестините на тая двойка всеки ден в течение на почти цяла година. Но Националната телевизионна компания не даде отдих на зрителите и веднага започна да излъчва моя нов сериал, който в прилив на сантименталност озаглавих „Болеро“ — в памет на песните, придали живец на часовете в детството ми и на толкова мои приказки. Публиката бе слисана още от първия епизод и в следващите не смогна да се опомни от смайване. Май никой не разбра накъде бие тая шантава история, бяха свикнали със сцени на ревност, козни, амбиции или поне девственост, ала нищо такова не се появи на екраните им и те заспиваха всяка нощ с душа, смутена от върволица отровени индианци, балсаматори в инвалидни колички, обесени от учениците си учители, министри, които ходят по голяма нужда в кресла от епископски плюш, и други ужасии, които не се поддаваха на никакъв логически анализ и не се подчиняваха на познатите закони на сериала, предназначен за най-широк кръг зрители. Но въпреки първоначално предизвиканото объркване „Болеро“ набра скорост и дори не след дълго някои съпрузи започнаха да се прибират рано по домовете си, за да видят поредния за деня епизод. Правителството предупреди господин Аравена, преназначен на поста си заради своя авторитет и хитростта си на стара лисица, да съблюдава морала, благоприличието и патриотизма, поради което ми се наложи да съкратя някои леко безнравствени занимания на Госпожата и да премълча откъде и от какво бе започнал Бунтът на курвите, но останалото бе запазено почти непокътнато. На Мими бе поверена важна роля — тя представи себе си толкова сполучливо, че стана най-популярната актриса в бранша. За славата й допринесе и смущението относно нейната природа — като я виждаха, зрителите отказваха да повярват в мълвата, че някога е била мъж, а съвсем пък, че още е мъж в някои подробности от анатомията си. Намериха се хора, които приписаха нейния успех на любовната й връзка с директора на телевизионния канал, но тъй като нито един от двамата не се захвана да я опровергава, клюката издъхна от естествена смърт.

Аз пишех по една нова глава всеки ден, погълната напълно от света, който създавах с вездесъщото могъщество на думите, превърната в многолико същество. Превъплъщавах се до безкрайност, виждах отражението си в множество огледала, живеех безбройни животи, говорех с много гласове. Образите станаха толкова истински, че се появиха в къщата всички едновременно, без да спазват хронологическия ред на историята, живите заедно с мъртвите, и всеки понесъл всичките си възрасти, така че докато момиченцето Консуело срязваше гръкляните на кокошките, имаше и една Консуело жена, която разпускаше косите си, за да разтуши един умиращ, Уберто Наранхо ходеше из гостната по къси панталони и мамеше наивници с риби без опашка и изведнъж се появяваше на втория етаж с калта от войната по ботушите си на команданте, Кръстница пристъпваше, поклащайки пищните си бедра, и срещаше себе си, със закърпена шия и без зъби, унесена в молитва на терасата пред косъм от главата на папата. Всички се мотаеха из стаите и всяваха смут във всекидневната шетня на Елвира — тя направо линееше от разправии с тях и от оправяне на безредието като след вихрушка, което оставяха след себе си. „Ох, птиченце, разкарай тия лунатици от кухнята, до гуша ми дойде да ги разгонвам с метлата“, вайкаше се тя, но щом ги видеше вечерта да изпълняват ролите си на екрана, въздишаше гордо. И в крайна сметка ги прие като членове на общото ни семейство, към което се числеше и тя.

Дванайсет дни преди да започнат снимките на епизодите за партизанското движение, получих призовка от Министерството на отбраната. Не разбрах защо ме викат в еди-коя си канцелария, вместо да изпратят за мен няколко агенти от политическата полиция с характерните им черни коли, но не казах нито дума на Мими или на баба, за да не ги изплаша, и не можах да предупредя Ролф, който беше в Париж — снимаше първите преговори за мир във Виетнам. Бях чакала това злокобно известие, откакто изработих гранатите от Универсална материя преди месеци, и в дъното на душата си предпочитах да посрещна последствията веднъж завинаги, за да се освободя от онова смътно безпокойство, което усещах по кожата си като сърбеж. Покрих пишещата машина, подредих изписаните листове, облякох се с гнетящото чувство на човек, който си пробва саван, навих си косата на кок и излязох от къщи, след като махнах за раздяла на оставащите зад гърба ми духове. Стигнах до сградата на министерството, качих се по двойно мраморно стълбище, минах през бронзирани врати, охранявани от часови с кичури пера на шапките, и показах документите си на един разсилен. Един войник ме поведе по постлан с килим коридор, минахме през врата с национален герб, гравиран в дървото, и се озовах в помещение с драперии и кристални лампи. На стъклописите на прозореца беше изобразен Христофор Колумб, застинал за вечността с единия крак на американския бряг, а с другия — в лодката си. Тогава съзрях генерал Толомео Родригес зад махагонова маса. Едрата му фигура се очертаваше в контражур между екзотичната растителност на Новия свят и ботуша на конкистадора. Познах го веднага, защото ми се зави свят и тутакси се стъписах, при все че трябваше да минат няколко секунди, докато очите ми се приспособят и успея да различа неговите котешки очи, дългите му ръце и съвършените му зъби. Той стана, поздрави ме със свойствената си леко високопарна любезност и ме покани да седна в едно от креслата. Разположи се до мен и накара една секретарка да поднесе кафе.

— Помните ли ме, Ева?

Как мога да го забравя, нали не беше минало много време от единствената ни среща и нали поради сътресението, което този човек предизвика у мен, напуснах фабриката и започнах да си изкарвам прехраната със съчиняване на истории. Първите минути отидоха в баналности, аз седях на крайчеца на седалището и държах чашата с несигурна ръка, а той, отпуснат, ме наблюдаваше с неразгадаем израз. След като изчерпахме темите за светски разговор, и двамата замълчахме. Паузата ми се стори непоносима.

— Защо ме извикахте, господин генерал? — попитах най-сетне аз. Не успях да се сдържа.

— За да ви предложа сделка — каза той и веднага се захвана да ме уведомява, все с поучителен тон, че разполага с пълни сведения за почти целия ми живот, като се започне от изрезките от вестниците по повод смъртта на Сулема и се стигне до уликите за отскорошната ми връзка с Ролф Карле, оня полемичен кинематографист, когото органите за сигурност също били взели на мушка. Не, не ме заплашвал, напротив, бил мой приятел, по-право мой ревностен почитател. Бил прегледал сценария на „Болеро“, където се появявали между другото биещи на очи подробности във връзка с партизанското движение и с онова злополучно бягство на арестанти от затвора „Санта Мария“. — Дължите ми обяснение, Ева.

Много ми се прииска да седна със свити колене на коженото кресло и да обхвана лице с две ръце, но останах както си бях, загледах се прекалено втренчено в шарката на килима и така и не намерих в обширния си архив от фантазии нищо подходящо, за да отвърна. Ръката на генерал Толомео Родригес докосна едва-едва рамото ми, нямало защо да се боя, вече ми бил казал, нещо повече, нямало да се намесва в работата ми, мога да продължа със своя сериал, дори не възразявал срещу онзи полковник от сто и осми епизод, толкова приличащ на самия него, смял се, като го чел, а образът не бил лош, доста приличен бил, виж, със свещената чест на въоръжените сили трябвало много да внимавам, с това шега не бива. Имал само една забележка, както заявил на директора на Националната телевизионна компания при неотдавнашната им среща — трябвало да се внесат промени в тоя циркаджилък с оръжията от тесто и да се избегне всякакво споменаване на публичния дом в Агуа Санта, който не само излагал охраната и ръководството на изправителното заведение, а и бил напълно неправдоподобен. Правел ми услуга, като нареждал да се внесе подобна промяна. А, да, и нещо друго, сериалът щял да спечели много, ако се добавят няколко убити и ранени и от двете страни, това би допаднало на зрителите и се избягвала недопустимата шутовщина при пресъздаването на толкова сложни и сериозни теми и събития.

— Онова, което предлагате, би било по-драматично, но истината е, че партизаните са избягали, без да се упражни насилие, господин генерал.

— Виждам, че сте по-добре осведомена от мене. Няма да обсъждаме военни тайни, Ева. Надявам се, че не ще ме принудите да взема мерки, вслушайте се в съвета ми. Позволете ми да ви доверя между другото, че се възхищавам от работата ви. Как я вършите? Как пишете, искам да кажа?

— Правя каквото мога… Действителността е заплетено кълбо, не смогваме да я премерим или да я разгадаем, защото всичко става в едно и също време. Докато вие и аз говорим тук, зад гърба ви Христофор Колумб измисля Америка и същите тези индианци, които го посрещат на стъклото на прозореца, още са голи в джунглата, на няколко часа път от вашия кабинет, и ще продължат да си бъдат голи и след сто години. Аз се мъча да си проправя път в този лабиринт, да сложа малко ред в целия този хаос, да направя съществуването по-поносимо. Когато пиша, разказвам живота такъв, какъвто би ми се искало да бъде.

— Откъде черпите идеите си?

— От нещата, които се случват, и от други, случили се, преди аз да се родя, от вестниците, от хорските приказки.

— И от филмите на Ролф Карле, предполагам.

— Вие не ме извикахте, за да говорим за „Болеро“, господин генерал, кажете ми какво искате от мен.

— Имате право, сериалът вече бе обсъден с господин Аравена. Повиках ви, защото партизанското движение е разгромено. Президентът възнамерява да сложи край на тази борба, която нанася толкова вреда на демокрацията и струва толкова скъпо на страната. Скоро ще обяви план за умиротворяване и ще предложи амнистия на онези партизани, които сложат оръжие и проявят готовност да спазват законите и да се включат в обществото. Мога да ви съобщя предварително още нещо — президентът смята да легализира комунистическата партия. Не одобрявам тази мярка, трябва да призная, но не е моя работа да противодействам на решенията, взети от изпълнителната власт. Предупреждавам ви обаче, че въоръжените сили никога няма да позволят чужди интереси да насаждат вредни идеи сред народа. Ще защитаваме с живота си идеалите на основоположниците на отечеството. С две думи, ние правим единствено по рода си предложение на партизаните, Ева. Вашите приятели ще могат да се върнат към нормален живот — заключи той.

— Моите приятели?

— Имам предвид команданте Рохелио. Мисля, че мнозинството от хората му ще се възползуват от амнистията, ако я приеме той, затова искам да му обясня, че това е достоен изход, единствената му възможност, друга няма да му дам. Необходимо е някой доверен нему човек да установи контакт между двама ни и този човек можете да сте вие.

За първи път от началото на разговора го погледнах в очите и не отместих поглед — бях убедена, че генерал Толомео Родригес е изгубил разсъдък, ако смята, че ще вкарам собствения си брат в капана, „по дяволите, как се обръща съдбата, нали неотдавна Уберто Наранхо поиска от мен да направя същото с теб“, помислих си аз.

— Виждам, че не ми се доверявате… — промълви той, без да отклонява поглед.

— Не проумявам за какво ми говорите.

— Моля ви, Ева, заслужавам поне да не ме подценявате. Запознат съм с вашата дружба с команданте Рохелио.

— Тогава не искайте това от мен.

— Моля ви да го сторите, защото става дума за честна сделка, на тях може да спаси живота, а на мен ми спестява време, но разбирам съмненията ви. В петък президентът ще оповести тези мерки пред страната, надявам се тогава да ми повярвате и да проявите готовност да сътрудничите за доброто на всички, особено на тези терористи, чийто единствен избор е да се смирят или да умрат.

— Те не са терористи, а партизани, господин генерал.

— Наричайте ги както искате, това не променя факта, че са извън закона, и аз разполагам с всички средства, за да ги разгромя, но вместо да сторя това, ето, хвърлям им спасителен пояс.

Приех да си помисля, като прецених, че така се сдобивам със срок. За миг ми мина през ум споменът за Мими — как проучва положението на планетите по небосвода или тълкува пророчеството на картите, за да предскаже бъдещето на Уберто Наранхо — „винаги съм казвала, че това момче ще свърши или като магнат, или като бандит“. Не успях да потисна усмивката си — астрологията и хиромантията може би и този път не грешаха. Изведнъж пред очите ми се мярна мигновена гледка — в Конгреса на републиката команданте Рохелио води от плюшеното си кресло същите битки, в които се сражаваше сега с пушка в планината. Генерал Толомео Родригес ме изпрати до вратата и на сбогуване задържа ръката ми.

— Допуснах грешка с вас, Ева. Месеци наред очаквах с нетърпение да ми се обадите, но аз съм много горд човек и винаги държа на дадената дума. Заявих, че няма да оказвам натиск върху вас, и не съм оказвал, но сега се разкайвам.

— Имате предвид Ролф Карле ли?

— Предполагам, че това е временно.

— А аз се надявам да бъде завинаги.

— Нищо не е завинаги, момиче, само смъртта.

— А и аз се мъча да живея живота си такъв, какъвто бих искала да бъде… като роман.

— Значи няма смисъл да се надявам?

— Боя се, че няма, но все пак ви благодаря, че сте толкова галантен към мен, генерал Родригес. — И като се повдигнах на пръсти, за да се поизравня с воинския му ръст, аз го целунах леко по бузата.

Бележки

[1] В превод от испански — Света̀ вода. — Б.пр.

[2] Тропически плод. — Б.пр.