Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eva Luna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2018)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Ева Луна

Преводач: Венцислав Николов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Второ

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Чилийска

Печатница: „Унискорп“

Коректор: Георги Мичев

ISBN: 954-529-398-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3477

История

  1. — Добавяне

V

Докато ставаха всички тези неща в живота на Ролф Карле, недалеч оттам аз излизах от детството. По това време дойдоха злочестините и започна падението на Кръстница. Чух по радиото, видях снимката й в клюкарските списанийца, които Елвира купуваше скришом от господарката, и така научих, че е родила изрод. Мастити учени уведомиха общественото мнение, че съществото принадлежало към Племе III, тоест отличавало се с две слепени тела, всяко с главата си, с един гръбначен стълб, клас монофалусни, разред еднопъпни. А ето и най-куриозното — едната глава беше от бяла раса, а другата — от черна.

— Двама бащи има горкичкото, това е ясно като бял ден — каза Елвира с гримаса на погнуса. — Мене ако питаш, ето какви нещастия стават, като се спи с двама мъже в един и същи ден. Над петдесетгодишна съм, но никога не съм правила такова нещо. Аз поне никога не съм допускала да се смеси семето на двама мъже в корема ми — от такава поквара се раждат изродчета за цирка.

Кръстница ми си изкарваше хляба като чистачка на канцеларии нощна смяна. Била се захванала да чисти петната от един килим на десетия етаж, когато започнали болките, но продължила да работи, защото не си била направила сметка колко й остава, докато роди, и защото страшно се ядосвала на самата себе си, задето се поддала на едно изкушение и заплатила за това с тази срамна бременност. След полунощ усетила, че някаква топла течност се стича между краката й, и се наканила да отиде в болницата, но вече било късно — силите я напуснали и не могла да слезе. Завикала колкото й глас държи, но в пустата сграда нямало никой, за да й се притече на помощ. Примирила се с мисълта, че ще изцапа прясно почистения килим, легнала на него и започнала да се напъва отчаяно, за да излезе бебето. Като видяла странното двуглаво същество, което родила, се объркала до немай-къде и първата й реакция била да се отърве от него колкото се може по-скоро. Щом успяла да се задържи на крака, грабнала новороденото, излязла в коридора и го пуснала в етажната шахта за боклук, след което се върнала запъхтяна да изпере наново килима. На другия ден, като влязъл в мазето, портиерът намерил маломерното трупче сред отпадъците, изхвърлени от канцелариите. Било почти цяло-целеничко, защото паднало върху купчина накъсана хартия. Развикал се, притичали сервитьорките от кафе-сладкарницата и за броени минути вестта излетяла на улицата и се пръснала из града. По обед за скандала знаеше цялата страна и дори пристигнаха журналисти от чужбина да фотографират бебето, защото това съчетание от раси било напълно непознато в аналите на медицината. Цяла седмица се приказваше само за това събитие, то затъмни дори вестта, че двама студенти са били застреляни пред вратите на университета, защото развявали червени знамена и пеели „Интернационала“. Нарекоха майката на бебето извратена, убийца и враг на науката, защото не се съгласила да го даде за изследване в института по анатомия, а упорствала да го погребе на гробището, както повеляваха католическите норми.

— Първо го убива и го изхвърля на боклука като развалена риба, а после иска да го погребе по християнски. Господ не прощава такова престъпление, птиченце.

— Ама то, бабо, не е доказано, че Кръстница ми го е убила…

— Че кой тогава го е убил?

Полицията държа майката в единична килия няколко седмици, докато най-сетне съдебният лекар успя да наложи да му се чуе думата. Винаги беше твърдял, но кой да му обърне внимание, че покойното е умряло не защото е било изхвърлено в шахтата за отпадъци — то си е било мъртво още преди да се роди. В крайна сметка правосъдието освободи клетата жена, но тя и така си остана белязана, защото вестникарските заглавия я преследваха месеци наред и никой не повярва в официалната версия. Кръвожадната хорска симпатия взе страната на бебето и Кръстница бе наречена „убийцата на невинното изродче“. Този неприятен епизод се отрази пагубно върху нервната й система. Не можа да понесе вината си, че е родила плашило, и когато я пуснаха от затвора, вече не беше същият човек. Нави си на пръста, че това отроче е наказание Божие за някакъв страшен грях, какъвто тя сама не можеше да открие в миналото си, колкото и да се ровеше в паметта си. Срам я беше да се показва пред хората, започна да затъва в калта на провалата и на отчаянието. Като последно средство прибягна до заклинателите. Те я облякоха в саван, проснаха я на земята, оградиха я със запалени свещи, задавиха я с пушеци, омазаха я с камфор, оваляха я в талк и най-сетне пациентката нададе такъв вик, сякаш нещо й се разкъса отвътре, което, бе изтълкувано като окончателно прогонване на злите духове. После й увесиха свещени гердани, за да попречат на злото отново да се всели в нея. Когато отидох с Елвира да я видя, я заварих в същата боядисана в индиговосиньо колиба. Измършавяла, сбръчкана, забравила дръзкото кокетство, което преди правеше походката й огън и пламък, тя се беше обградила с евтини католически щампи и с индиански божества, а единствената й компания беше балсамираната пума.

Като видя, че на злочестините й не идва край нито с молитвите, нито с баенията, нито с рецептите на билкарите, Кръстница се закле пред олтара на Дева Мария никога повече да няма плътски допир с мъж и за да се принуди да изпълни своя обет, накара една жена, специалистка по бабуване, да й зашие цепката. Инфекцията едва не я прати в гроба. Никога не разбра дали прескочи трапа от антибиотиците в болницата, от свещите, които запали на света Рита, или от настойките, с които се наливаше до повръщане. Оттогава нататък вече не можеше да минава без ром и черна магия, изгуби посоката и нишката на живота си, често не можеше да познае и най-близък човек, скитосваше по улиците и бълваше змии и гущери по адрес на онова дяволско изчадие, на всичко отгоре двурасово, което й се беше пръкнало от корема. Не беше с всичкия си и не можеше да си изкарва препитанието, защото в това състояние, с размътена глава и със снимката й в полицейската хроника във вестниците, никой не я вземаше на работа. Понякога изчезваше за дълго и аз се страхувах, че е умряла, но един хубав ден, когато най-малко я очаквах, тя отново се появяваше — все по-изхабена и унила, със зачервени очи и с въже със седем възела, с което искаше да ми мери обиколката на черепа — кой знае откъде изкопан метод за проверка на девствеността. „Тя ти е единственото богатство, докато си непорочна, струваш нещо, когато загубиш целомъдрието си, вече си нищо, отрепка“, говореше Кръстница и аз не проумявах защо точно тази част от тялото ми, греховна и забранена, същевременно се оказваше толкова ценна.

Както месеци наред не се вестяваше да получава заплатата ми, така най-неочаквано идваше да иска пари на заем с молби и заплахи: „Вие ми съсипвате момиченцето, не е порасло и ей толкоз, много е слабо и злите езици ми разправят, че господарят го опипва, никак не ми харесва тая работа, викат й развращаване на малолетни.“ Когато пристигаше в къщата, аз изтичвах да се скрия в ковчега. Непреклонната стара мома отказа да ми повиши заплатата и уведоми Кръстница, че ако възнамерява да продължава да й додява, следващия път ще повика полицията, „там вече те познават, знаят много добре коя си и каква стока си, краката трябва да ми целуваш, задето се грижа за твоята сополанка, ако не бях аз, щеше да си отиде мърцина, както твоето бебе с две глави“. Положението стана неудържимо и най-сетне един ден господарката изгуби търпение и ме уволни.

На раздяла с Елвира много ми домъчня. Бяхме живели заедно над три години, тя ме беше дарявала с обич, а аз й бях пълнила главата с невероятни истории, помагахме си, милеехме една за друга, смеехме се дружно. Докато спяхме на едно легло и играехме на бдение над мъртвец в един и същи ковчег, двете скрепихме нерушима връзка, която ни предпази от самотата и от несгодите на слугинството. Елвира не преглътна раздялата, никога не ме забрави и оттогава нататък, където и да се намирах, все ме навестяваше. Как ме откриваше — не зная, но не престана да ме спохожда. Явяваше се като добродушна и добротворна баба на всяко мое работно място и не пропускаше да ми донесе я сладко от гуаяба[1], я няколко захарни пръчки, купени от пазара. Присядахме, вглеждахме се една в друга с онази лишена от външна изява обич, с която и двете бяхме свикнали, и преди да си тръгне, Елвира ме молеше да й разкажа дълга приказка, която да й държи влага до следващото гостуване. Така продължихме да се виждаме някое време, докато съдбата ни изигра лоша шега и заради това си изгубихме следите.

 

 

За мен започна скиталчество от къща на къща. Кръстница ме местеше, искаше да ми се плаща все повече и повече, но никой не беше склонен да възнаграждава щедро труда ми — много момичета на моята възраст работеха без заплата, само за едното ядене. Тогава не ми беше до водене на сметки, та сега не си спомням всички места, на които се главих, освен някои незабравими, като например дома на госпожата с финия порцелан, чието изкуство ми влезе в работа години по-късно при едно необичайно приключение.

Въпросната жена беше вдовица, родена в Югославия, говореше испански завалено и готвеше сложни ястия. Беше открила формулата на Универсалната материя, както скромно наричаше сместа от накисната във вода вестникарска хартия, обикновено брашно и зъболекарски цимент, от която приготвяше сива маса. Докато беше влажна, тя бе мека и разтеглива, а изсъхнеше ли, се втвърдяваше като камък. С нея можеше да се възпроизведе всичко, освен прозрачността на стъклото и зеницата на окото. Вдовицата я омесваше, увиваше я в мокър парцал и я прибираше в хладилника, докато дойде моментът да я използува. Според случая я моделираше като глина или я приплескваше с точилка, докато изтънее като коприна, режеше я, придаваше й различни форми или я огъваше накъдето пожелае. Щом изсъхнеше и се втвърдеше, тя я минаваше отгоре с лак и после я боядисваше по вкус, за да се получи дърво, метал, плат, плод, мрамор, човешка кожа или каквото и да е друго нещо. Жилището на югославянката беше нагледно доказателство за възможностите на този чуден материал — на входа се мъдреше направен от него параван от Бенгалския залив, в гостната четирима мускетари, облечени в кадифе и с извадени шпаги, слон, украсен по индийски, служеше като масичка за телефона, фриз от римско време — за предна табла на леглото. Една от стаите беше превърната в гробница на фараон — по вратите имаше барелефи с погребални сцени, лампите бяха черни пантери със запалени крушки в очите, масата наподобяваше лъскав саркофаг с инкрустации от фалшив лазурит, а пепелниците имаха спокойната и вечна форма на сфинкса, с дупка на гърба за гасене на угарките. Аз бродех из този музей, ужасена да не би нещо да се счупи, докато го бърша от прах с четката с пера, или да оживее и да хукне да ме гони, за да забие в мен мускетарска шпага, слонски зъб или пантерени нокти. Така се роди моето преклонение пред културата на древния Египет, както и моят ужас от хлебното тесто. Югославянката всели в душата ми непреодолимо недоверие към неодушевените предмети и оттогава, щом ми се изпречи пред очите каквато и да е вещ, все гледам да я докосна, за да разбера дали е каквато изглежда, или е направена от Универсална материя. В месеците, през които работих там, научих занаята й, но имах късмет, че не се пристрастих към него. Студеният порцелан е опасно изкушение — щом овладее тайните му, ваятелят може като нищо да възпроизведе всичко, което побира човешкото въображение, и в крайна сметка да създаде свят от лъжа и да пропадне в него.

Войната беше съсипала нервите на господарката. Убедена, че невидими врагове я дебнат, за да й сторят зло, тя беше оградила двора с висока стена, цялата с побити парчета стъкло отгоре, и в нощното си шкафче държеше два пистолета, „този град е пълен с крадци, една бедна вдовица трябва да е способна да се защитава сама, ха някой негодник се намъкне в къщата ми, ха съм го застреляла между очите“. Куршумите не бяха предназначени само за разбойниците: „Падне ли някой ден тази страна в лапите на комунизма, аз ще те убия, за да не страдаш, Евита, а после сама ще си пръсна черепа.“ Отнасяше се към мен с уважение, примесено донякъде с нежност, държеше да се храня обилно, купи ми удобно легло и всеки следобед ме канеше в гостната да слушаме заедно радионовелите. „А сега, нека се разтворят звучните страници на ефира, за да ви накарат да преживеете нови вълнуващи минути с поредния епизод от нашия сериал…“ Седнали рамо до рамо, хрупайки курабийки между мускетарите и слона, ние проследявахме три новели, които вървяха една подир друга — две любовни и една детективска. Хубаво ми беше с тази господарка, живеех с чувството, че си имам дом. Може би единственото неудобство се състоеше в това, че къщата се намираше в отдалечен квартал, където Елвира трудно можеше да ме навестява, но въпреки това баба ми биеше път дотам винаги, когато й се отвореше свободен следобед, „тежи ми ходенето, птиченце, но още повече ми тежи, като не те виждам, всеки ден се моля на Бога тебе да уреди на постоянно място, а на мене да даде здраве, та да ти се радвам“, казваше тя.

Щях да остана дълго там, защото Кръстница ми нямаше поводи да се оплаква, плащаха й редовно и не лошо, но странен и неприятен случай сложи край на работата ми в тази къща. Една ветровита вечер, някъде към десет часа, чухме шум — равен като барабанен бой. Вдовицата забрави за пистолетите си, затвори капаците на прозорците, цялата се разтрепери и не се престраши да надникне навън, за да открие причината за това явление. На другия ден намерихме в градината четири мъртви котки — удушени, обезглавени, с разпрани кореми, а по стените бяха написани с кръв мръсни думи. Спомних си, че бях слушала по радиото за подобни случаи, приписвани на момчешки банди, които си убивали времето с жестоки забавления от този род, и се опитах да убедя госпожата, че не бива да се тревожи чак толкова, но къде ти. Изплашена до полуда, югославянката реши да избяга от страната, преди болшевиките да са й видели сметката както на котките.

 

 

— Провървя ти, ще те наредя на работа в министерска къща — извести ми Кръстница.

Новият господар се оказа мижитурка, както почти всички държавници в страната през този период. Тогава политическият живот беше замразен и най-дребната проява на инакомислие или на оригинално мислене можеше да те отведе в подземие, където те очакваше тип, напръскал се с френски парфюм и с цвете в петлицата. Министърът принадлежеше към старата аристокрация по род и по състояние, та някои от простащините му минаваха безнаказано, но до време — той прекрачи всякакви граници на търпимост и бе отритнат дори от семейството си. Уволниха го от външно министерство, когато го завариха да пикае зад зелените брокатени завеси в Залата с държавните гербове, и по същата причина го разкараха от едно посолство, но тази привичка, недопустима в дипломатическия протокол, явно не му попречи да оглави цяло министерство, макар и в друг ресор. Неговите най-ценни качества бяха способността му да се подмазва на Генерала и талантът му да минава незабелязано — по-ниско от тревата. Всъщност тоя човек се прочу години по-късно, когато избяга от страната с малък частен самолет и в суматохата и бързането забрави на пистата куфар, пълен със злато, който така и не му притрябва в изгнание. Когато постъпих на работа при него, живееше в голяма къща от колониално време насред сенчест парк, в който растяха папрати колкото октоподи и диви орхидеи, впили се в дърветата. Нощем сред гъсталака в градината блещукаха червени точки — очи на гномове и на други незлобиви обитатели на шумака. Или на най-обикновени прилепи, които се спускаха в бръснещ полет от покривите. Разведен, без деца и приятели, министърът живееше сам в това вълшебно обиталище. Къщата, останала му в наследство още от прадедите му, беше прекалено голяма за него и за прислугата, много стаи стояха празни и заключени. Въображението ми се развихряше пред тези врати, нанизани една след друга по коридорите, и ми се струваше, че отвътре долавям шепот, стонове, смях. Отначало долепях дебнещо ухо до ключалките, но скоро зарязах тази практика — и без нея отгатвах какви светове се крият вътре — цялостни и завършени, всеки със собствените си закони, с времето си, с населяващите ги хора. Светове, предпазени от изхабяване и от мръсните зарази на всекидневието. Кръстих стаите със звучни имена, които си спомнях от майчините ми приказки — Катманду, Двореца на мечките, Пещерата на Мерлин, и с минимално усилие на мисълта си преминавах през дървото и ставах съпричастна с изключителните истории, които се разиграваха зад стените.

Освен шофьорите и телохранителите, които цапаха паркета и задигаха напитките, в къщата работеха готвачка, възрастен градинар, иконом и аз. Никога не разбрах за какво ме взеха и каква сделка бяха сключили господарят и Кръстница — почти по цял ден стоях със скръстени ръце, припках из градината, слушах радиото, мечтаех си за заключените стаи или срещу дребни лакомства разказвах на останалия обслужващ персонал истории за привидения. Имах само две лично отредени ми задължения — да лъскам обувките на господаря и да му изнасям цукалото.

Същия ден, когато постъпих, се даваше вечеря на посланици и политици. Никога не бях виждала такива приготовления. Един камион разтовари кръгли маси и варакосани столове, от раклите в килера наизлязоха бродирани покривки, а от бюфета в столовата — официалните сервизи и приборите със семейния монограм, гравиран със злато. Икономът ми тикна в ръцете мека кърпа, за да излъскам стъкларията, и аз се прехласнах от съвършения звън, който издаваха чашите при допира си, и от светлината на лампите, отразена като небесна дъга във всяка една от тях. Донесоха цял сноп рози, натопиха ги в големи порцеланови вази и ги разпределиха по салоните. От шкафовете изникнаха подноси и фруктиери от лъскаво сребро, откъм кухнята се заточи шествие от риби и меса, отбрани вина, докарани от Швейцария сирена, карамелизирани плодове и торти, направени по поръчка от монахините. Докато десетина сервитьори с бели ръкавици обслужваха гостите, аз гледах иззад завесите в салона, замаяна от целия този изискан разкош, който ми даваше нов материал за украса на приказките ми. Сега щях да мога да описвам празненства в императорски дворове, като се опиянявам от подробности, за каквито никога не бих се сетила, например музикантите във фракове, които свиреха танцови мелодии на терасата, фазаните, напълнени с кестени и увенчани с кичури разноцветни пера, печените меса, които поднесоха полети с някакъв спирт и горящи в сини пламъци. Не напуснах поста си, докато не си отиде и последният гост. На другия ден трябваше да се чисти, да се броят ножове и вилици, да се изхвърлят увехналите букети и всички неща отново да се приберат по местата им. Така се включих в обичайния ритъм на живот в къщата.

Спалнята на министъра беше на втория етаж — просторна стая с креват с дърворезбовани бузести ангели. Гипсовите шарки по тавана бяха отпреди един век, килимите — автентични ориенталски, по стените — светци от колониалния период на Кито и Лима. Сбирка фотографии — той в компанията на различни сановници. Зад масивното писалище се издигаше старинно кресло от епископски плюш, с позлатени странични облегалки и крака и с дупка насред седалката. Там господарят се настаняваше да задоволява естествените си физиологически нужди в сложено под дупката фаянсово гърне. Можеше да клечи по цели часове на тази анахронична мебел — там пишеше писма и речи, четеше вестник, пиеше уиски. Като си свършеше работата, дърпаше шнура на едно звънче, което задрънчаваше из цялата къща като тревожен повик при катастрофа, и аз, побесняла от яд, се качвах да отнасям цукалото, като не проумявах защо тоя човек не използува тоалетната както всеки смъртен. „Господарят открай време си има тази прищявка, стига си разпитвала, момиче“, скастри ме икономът, когато го помолих за обяснение. След няколко дни чувствах, че се задушавам, не можех да си поемам дъх, постоянно не ми стигаше въздухът, усещах, че ми лазят иглички по ръцете и краката, и се потях от ярост. Дори надеждата да присъствам на второ празненство или невероятните приключения, с които ме мамеха заключените стаи, не можеха да ми избият от ума плюшеното кресло, израза в очите на господаря, когато ми кимаше с глава какво трябва да направя, пътя, който изминавах, докато изхвърля гърнето. На петия ден чух призива на звънчето и се направих на глуха за известно време, като се зашетах в кухнята, но след няколко минути то вече ми дрънчеше в мозъка. Най-сетне се заизкачвах по стълбите, крачка по крачка, и ядът ми нарастваше с всяко стъпало. Влязох в богато наредената стая, пропита с мирис на обор, наведох се зад седалката и извадих цукалото. Най-спокойно, сякаш ми беше всекидневна привичка, вдигнах гърнето, обърнах го върху министъра и така с едно-единствено извъртане на китката се отървах от цялото натрупано унижение. Той се вцепени за дълго, очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Сбогом, господине. — Обърнах се кръгом, излязох бързешката от стаята, разделих се мислено с героите, заспали зад залостените врати, спуснах се по стълбите, минах между шофьорите и телохранителите, прекосих парка и си тръгнах, преди потърпевшият да се е опомнил от смайването си.

Не посмях да потърся Кръстница, защото ми беше взела страха, откакто в суматохата на своята лудост заплаши, че ще зашие отвътре и мен. В една закусвалня помолих да използвам телефона, услужиха ми и позвъних у старата мома и стария ерген, за да се обадя на Елвира. Но оттам ми отговориха, че е напуснала една сутрин, отнесла и ковчега си, който натоварила на наета талига, и повече не се върнала на работа, не знаели къде е отишла, била потънала вдън земя, без да предупреди, че напуска, и зарязала всичките си останали вещи. Изпитах усещането, че вече съм преживявала и по-рано същото чувство за безизходица, призовах майка си за кураж и се запътих инстинктивно към центъра на града като човек, тръгнал на среща. На Площада на Бащата на родината почти не познах конната статуя — бяха я лъснали и вместо цвъканията на гълъбите и зеленикавата патина на времето по нея се виждаха отблясъци от слава. Помислих си за Уберто Наранхо, единствения що-годе приятел, който бях имала някога, без изобщо да ми мине през ум, че той може да ме е забравил или че трудно ще го намеря — не бях живяла достатъчно, за да стана песимист. Седнах на ръба на изкуственото езерце, където той се обзалагаше с минувачите, разчитайки на рибата без опашка, и се загледах в птичките, в черните катерички и ленивците по клоните на дърветата. Като започна да се свечерява, реших, че съм чакала повече от достатъчно, станах и взех да обикалям напосоки из страничните улици, съхранили очарованието на колониалната архитектура и все още неподхванати от булдозерите на италианските строителни работници. Разпитах за Наранхо из кварталните дюкянчета, по лавките и в ресторантите — мнозина го познаваха, защото там се беше подвизавал и провеждал операциите си още от невръстен хлапак. Навсякъде се отнесоха с мен учтиво, но ми отговориха уклончиво — иначе можеха да се злепоставят. Диктатурата беше научила хората да си държат езика зад зъбите, отде да знае човек, дори момиче със слугинска престилка и с втъкнат в колана парцал за бърсане на прах може да събуди подозрения. Най-сетне един човек се смили над мен и ми прошепна на ухото: „Иди на улица Република, вечер той се навърта нататък.“ По онова време „Зоната на порока“ обхващаше едва две-три зле осветени пресечки, нищо работа в сравнение с онази цитадела, в каквато се разрасна по-късно, но вече имаше реклами на госпожици с черна черта върху голите гърди, сложена от цензурата, фенери, указващи хотелчета за любовни срещи, дискретни публични домове, комарджийници. Сетих се, че не съм хапнала нито залък, но не посмях да се примоля някъде да ми дадат нещо за ядене, „по-добре мъртва, отколкото просякиня, птиченце“, набиваше ми в главата Елвира. Открих една сляпа уличка, настаних се надве-натри зад някакви кашони и веднага заспах. Събудих се след няколко часа от корави пръсти, забити в рамото ми.

— Казаха ми, че си ме търсила. Какво, по дяволите, искаш?

В първия момент не го познах, както и той мене. Уберто Наранхо вече не беше някогашното дете. Стори ми се много елегантен с тъмните си бакенбарди, с алаброса си, намазан с брилянтин, с тесните, прилепнали по тялото му панталони, с ботушите си с висок ток и с кожения си колан с метални нитове. На лицето му бе изписан високомерен израз, но в очите му проблясваше онази палава искрица, която не успя да изличи нито един от тежките удари, стоварили се върху него по-нататък. Трябва да беше малко над петнайсетгодишен, но характерната му стойка го правеше да изглежда по-голям — поклащаше се на място с леко свити колена, разкрачен, с отметната назад глава и с увиснала на долната устна цигара. Познах го точно по този стоеж на гангстер — като хлапе по къси гащи пак заставаше в същата поза.

— Аз съм Ева.

— Коя?

— Ева Луна.

Уберто Наранхо прокара ръка през косата си, пъхна си палците в колана, изплю цигарата на земята и ме изгледа изотгоре. Беше тъмно и не можеше да ме различи добре, но гласът беше същият и в мрачината срещна очите ми.

— Ти ли си, дето разказваше приказки?

— Да.

Тогава той забрави ролята си на фукльо и отново стана засраменото от целувката по носа дете, което се сбогува с мене някога. Приклекна на едно коляно, наведе се към мене и се усмихна радостно като човек, намерил загубеното си куче. Усмихнах се и аз, още замаяна от съня. Стиснахме си стеснително ръце, две потни длани, заоглеждахме се изнервени, за да се познаем, „здравей“, „здравей“, докато аз не издържах, прегърнах го, притиснах се о гърдите му и зарових лице в ризата му на естраден певец и в парфюмирания му врат, а той ме потупваше утешително по рамото и преглъщаше.

— Малко съм гладна — друго не се сетих да кажа, за да прикрия желанието си да се разплача.

— Избърши си носа и отиваме да хапнем — отвърна той и по навик си оправи алаброса с гребенче.

Поведе ме по пустите и смълчани улици, стигнахме до единствената отворена по това време гостилница, той блъсна двете крила на вратата като каубой и се озовахме в полутъмно помещение, чиито очертания се заличаваха от цигарения дим. От един мюзикбокс се носеха сантиментални песни, докато клиентите скучаеха по билярдните маси или се наливаха на бара. Хвана ме за ръка, прекосихме някакъв коридор и влязохме в разположената в задния двор кухня. Тъмнокож мустакат младеж режеше парчета месо, въртейки ножа с фехтовални движения.

— Направи един бифтек на това момиче, Негър, ама гледай да е от по-големите, чу ли? И му сложи две яйца, ориз и пържени картофи. Аз плащам.

— Твоя воля, Наранхо. Не е ли това момичето, дето разпитваше за тебе? Завъртя се насам следобед. Изгора ли ти е? — ухили се онзи и намигна.

— Затваряй си плювалника, Негър, това е сестра ми.

Сипа ми повече ядене, отколкото можех да погълна за два дни. Докато дъвчех, Уберто Наранхо ме наблюдаваше мълчаливо и преценяваше с вещ поглед видимите промени в тялото ми, впрочем незначителни, защото развитието ми позакъсня. Все пак наболите ми гърди издуваха памучната ми престилка като два лимона, а още по онова време Наранхо си беше същият дегустатор на жени, какъвто си е и днес, та успя да предугади бъдещата форма на ханша и някои други изпъкналости и да си направи съответните изводи.

— Веднъж ти ми каза да остана с тебе — подзех аз.

— Беше преди много години.

— Сега съм дошла, за да остана.

— За това ще говорим по-късно, сега си изяж десерта, Негъра го прави екстра — отвърна той и лицето му помръкна.

— Не можеш да останеш с мене. Жена не бива да живее на улицата — отсъди Уберто Наранхо към шест часа, когато в гостилницата вече нямаше жива душа и дори любовните песни бяха умрели в мюзикбокса. Навън се развиделяваше, ден като всички други, започваше суетнята на уличното движение и на забързаните хора.

— Но нали по-рано ти сам ми предложи!

— Да, но тогава ти беше дете.

Никак не успях да проумея логиката на това разсъждение. Чувствах се по-подготвена за борба със съдбата сега, когато бях малко по-голяма, и смятах, че имам богат житейски опит, но той ми обясни, че е точно обратното — колкото повече пораствам, толкова по̀ ми е нужна закрилата на мъж, поне докато съм млада, след това няма значение, защото никой няма да ме желае. „Не те моля да ме закриляш и да се грижиш за мене, никой не ме напада, искам само да съм край тебе“, казах аз, но той беше неумолим и за да се пести време, реши спора, като удари с юмрук по масата, „писна ми вече, малката, пет пари не давам за твоите доводи, край, млъквай“. Веднага щом градът се досъбуди, Уберто Наранхо ме хвана за лакътя и ме заведе, по-право би било да се каже, че почти ме завлече в апартамента на Госпожата — на шестия етаж в сграда на улица Република, по-запазена и по-поддържана от повечето в квартала. Отвори ни жена на зряла възраст по пеньоар и пантофи с помпони, с още замаяна от сън глава и с явни следи от участие в изяви до късна доба.

— Какво има, Наранхо?

— Водя ти една приятелка.

— Как не ти беше съвестно да ме измъкнеш от леглото в този час?

Все пак ни каза да заповядаме, покани ни да седнем и обяви, че отива да се пооправи. Наложи ни се да чакаме дълго, но най-сетне жената се появи. Докато идваше към нас, палеше една след друга всички налични лампи и внасяше смут наоколо с найлоновия си пеньоар и с ужасния си парфюм. Нужни ми бяха няколко минути, за да се уверя, че това е същата жена — миглите й бяха порасли, кожата й беше станала бяла и гладка като фин порцелан, светлите й, безжизнени преди къдрици бяха бухнали, втвърдени от лака, клепачите й бяха две сини венчелистчета, а устата — разпукала се череша. Тези чудати промени обаче не накърняваха приятния израз на лицето й и очарователната й усмивка. Госпожата, както я наричаха всички, се смееше при най-малкия повод и тогава набръчкваше лице и присвиваше очи — симпатична и заразителна привичка, с която тутакси ме плени.

— Казва се Ева Луна и идва да живее при тебе — съобщи Наранхо.

— Ти не си с всичкия си, момче.

— Ще ти плащам.

— Я, момиче, завърти се да те огледам. Аз не съм по тази част, но…

— Не ти я водя да работи! — прекъсна я той.

— Не смятам да й търся място сега, никой не би я взел и безплатно, но мога да започна да я уча.

— Няма да стане. Нали ти казах, че ми е сестра.

— Че за какво ми е сестра ти?

— За да ти прави компания. Тя умее да разказва приказки.

— Какво?

— Разказва приказки.

— Какви приказки?

— Любовни, военни, страшни — каквито й поискаш.

— Виж ти! — възкликна Госпожата и ме огледа одобрително. — Все пак трябва да я подокараме, Уберто, виж й лактите и коленете, кожата й е кора. Трябва да се научиш на обноски, момиче, че както те гледам, седиш, все едно че си яхнала мотоциклет.

— Зарежи тия глупости и я научи да чете.

— Да чете ли? Че за какво ти е притрябвала интелектуалка?

Уберто беше човек на бързите решения и още на тия години беше убеден, че думата му е закон, така че пъхна няколко банкноти в ръцете на жената, обеща да ме навестява често, занарежда напътствията си към двете ни, потраквайки звучно с токовете на ботушите си: „Да не си посмяла да й боядисаш косата, ще си имаш разправии с мен, да не излиза вечер, положението е шибано, откакто убиха студентите, всяка сутрин намират нови жертви, недей я замесва в твоите далавери, помни, че ми е като най-близка роднина, купи й свестни дрехи, аз плащам всичко, давай й да пие мляко, разправят, че от него се напълнявало, ако ти потрябвам за нещо, ще се обадиш да ми предадат в гостилницата на Негъра и аз ще дойда за нула време, а… и благодаря де, знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.“ Щом той излезе, Госпожата се обърна с прелестната си усмивка и се завъртя около мен, за да ме огледа, а аз забих поглед в пода, засрамена, с пламнали бузи, защото дотогава не ми се беше удавал случай да направя отчет за собствената си нищожност.

— На колко си години?

— На тринайсет, горе-долу.

— Не се притеснявай, никоя жена не се ражда красива, това се постига с търпение и работа, но си струва усилията, защото добереш ли се веднъж до хубостта, си уреждаш живота. Като начало вдигни глава и се усмихни.

— Предпочитам да се науча да чета…

— Това са приумици на Уберто. Не му обръщай внимание. Мъжете са много самонадеяни, все обичат да дават мнения. Най-добре е да им казваш „да“ на всичко и да правиш каквото си искаш.

Госпожата имаше привички на нощна птица, пазеше апартамента си от дневната виделина с тежки завеси и го осветяваше с толкова много цветни крушки, че на пръв поглед напомняше вход на цирк. Показа ми кичестите папрати, поставени за украса по ъглите и до един пластмасови, бара с какви ли не бутилки и чаши, светналата от чистота кухня, където не се виждаше нито една тенджера, спалнята с кръгло легло, на което дремеше испанска кукла с рокля на капки. В банята, претъпкана с шишенца козметични препарати, имаше големи розови хавлиени кърпи.

— Съблечи се.

— А?

— Свали си дрехите. Не се бой, само ще те изкъпя — засмя се Госпожата.

Напълни ваната, поръси щипка ароматични соли, които покриха водата с благоуханна пяна, и аз се потопих в нея, отпървом плахо, а после с въздишка на блаженство. Когато вече започна да ме унася на сън сред жасминовите пари и сапунените целувки, Госпожата отново се появи, този път с ръкавица от нещо като четина, и взе да ме трие. После ми помогна да се избърша, сложи ми талк под мишниците и няколко капки парфюм на врата.

— Облечи се. Ще отидем да хапнем нещо, а после — на фризьор — обяви тя.

По пътя минувачите се обръщаха да гледат жената, слисани от предизвикателната й походка и от вида й на тореадорка, прекалено дързък дори за този климат на ярки цветове и войнствени самки. Плътно прилепналата към тялото й рокля ваеше хълмове и долини, мънистата по шията и по ръцете й искряха, кожата й беше бяла като тебешир — тен, все още доста високо ценен в този район на града, макар че сред богаташите вече беше станал на мода плажният загар. Обядвахме и после се отправихме към фризьорския салон, който Госпожата изпълни изцяло с шумно разменените си поздрави, с безупречната си усмивка и с неотразимото си присъствие на достолепна хетера. Фризьорките ни обслужиха с внимание, пазено само за най-високопоставени клиентки, и после двете тръгнахме с весело настроение да пообиколим безистените в центъра — аз с грива на трубадур, жената с уловена в буклите й пеперуда от карей[2], а след нас се носеше килватер от евтин одеколон и от лак за коса. Когато дойде моментът за покупките, тя ме накара да пробвам от всичко, само не панталони, защото Госпожата беше на мнение, че жена в мъжки дрехи е не по-малко смешна, отколкото мъж в пола. Най-сетне ми избра пантофки като на балерина, широки рокли и ластични колани — както по филмите. Най-ценната ми придобивка беше малък сутиен, в който пилешките ми гърди плуваха като заблудени сливи. Когато свърши с мен, беше вече пет часът следобед и аз се бях превърнала в друго същество. Дълго се търсих в огледалото, но не успях да се открия — стъклото ми връщаше образа на объркана мишка.

Вечерта дойде Мелесио — най-добрият приятел на Госпожата.

— Това пък какво е? — учудено попита той, като ме видя.

— За да не навлизаме в подробности, да речем, че е сестрата на Уберто Наранхо.

— Не допускам, че си намислила да я…

— Не, остави ми я за компания…

— Само това липсваше!

Но след няколко минути той вече ме беше приел и двамата играехме с куклата и слушахме плочи с рокендрол — изключително откритие за мен, свикнала на сладникавия сантиментален градски и селски фолклор от кухненските радиоприемници. Тази вечер опитах рома с ананасов сок и пастите с крем — основа на хранителния режим в дома. По-късно Госпожата и Мелесио излязоха всеки по работата си и ме оставиха върху кръглото легло, прегърнала испанската кукла, приспивана от френетичния ритъм на рока и напълно уверена, че съм прекарала един от най-щастливите дни в живота си.

 

 

Мелесио си скубеше космите по лицето с пинцета, после се разтъркваше с памук, натопен в етер, и така кожата му беше станала гладка като коприна, полагаше специални грижи за дългите си фини ръце и всяка вечер си решеше косата по сто пъти. Беше висок и със здрав кокал, но имаше толкова изящна походка, че успяваше да изглежда крехък. Никога не споменаваше и дума за семейството си и едва години по-късно, когато той попадна в затвора „Санта Мария“, Госпожата успя да открие потеклото му. Баща му бил преселник от Сицилия, същински мечок, който, щом видел, че синът му пак се е заплеснал с играчките на сестра си, се нахвърлял отгоре му, биел го и му крещял „recchione, pederasta, mascalzone!“[3]. Майка му готвела самоотвержено неизменните макарони и се изпречвала между двамата с решителност на лъвица, когато бащата се мъчел да го застави да рита топка, да се боксира, да пие и по-късно да ходи по публични домове. На четири очи със сина си тя неведнъж се опитвала да узнае и проумее влеченията му, но единственото обяснение на Мелесио било, че вътрешно се чувствал жена и не можел да свикне с тази външност на мъж, която го стягала като усмирителна риза. Все това повтарял и след време, когато психиатрите му надробили мозъка с въпроси, винаги отвръщал все същото: „Не съм швестер, жена съм, тялото ми просто е една грешка.“ Друго не могли да изкопчат от устата му. Щом успял да убеди „mamma“, че ще бъде къде-къде по-зле да остане и да умре от ръката на собствения си баща, напуснал дома си. Опитал много занаяти, за да си изкарва прехраната, и най-сетне се хванал да дава уроци по италиански в една езикова школа, където му плащали малко, но разписанието на часовете било удобно за него. Веднъж в месеца се срещал с майка си в парка, връчвал й плик с двайсет процента от месечните си приходи, баламосвал я, че уж следва архитектура, и така гледал да я успокоява. Престанали да споменават бащата и след година жената започнала да се облича във вдовишки дрехи, защото въпреки че мечокът бил в отлично здраве, тя вече го била убила в сърцето си. Така Мелесио свързвал двата края известно време, но парите рядко му стигали и имало дни, в които се поддържал на крака само с едно голо кафе. По това време се запознал с Госпожата и оттогава за него започнал по-сполучлив житейски етап. Бил отрасъл в атмосфера на трагическа опера, та водевилният тон на новата му приятелка бил балсам за раните, нанесени му вкъщи и които продължавали да му нанасят всекидневно по улицата заради префинените обноски. Не били любовници. За нея сексът представлявал само основният стълб на предприятието й, а и на тази си възраст не й се щяло да разхищава енергия в гимнастики от подобен род, докато пък Мелесио смятал интимностите с жена за шокиращи. Много разумно те установили още отначало връзка, от която изключили ревността, насилственото притежание, неучтивостта и други недостатъци, присъщи на плътската любов. Тя беше двайсет години по-възрастна от него и въпреки тази разлика, или може би именно заради нея, двамата поддържаха чудесно приятелство.

— Обадиха ми се от едно място, където можеш да си намериш добра работа. Какво ще кажеш да пееш в бар? — предложила един ден Госпожата.

— Не зная… никога не съм пял.

— Никой няма да те познае. Ще бъдеш дегизиран като жена. В това кабаре се събират травестити, но не се бой, хората са почтени и плащат добре, работата е лесна, ще видиш…

— Значи и ти мислиш, че съм от ония!

— Не се обиждай. Да пееш там, не означава нищо. Това си е занаят като всеки друг — отвърнала Госпожата, която със здравото си практично чувство умееше да свежда всичко до уютни размери.

Макар и трудновато, тя успяла да преодолее бариерата от задръжки на Мелесио и да го убеди в преимуществата на предложението. Отначало той се постреснал от средата, но когато дебютирал една вечер, открил, че носи вътре в себе си не само жена, а и актриса. У него се проявил неподозиран дотогава сценичен и музикален талант и изпълнението му, което отначало било просто за запълване на програмата, скоро станало гвоздеят на спектакъла. Така Мелесио започнал двойствен живот — денем като строг преподавател в школата, а нощем като приказно същество, покрито с пера и с „диаманти“ от стъкло. Финансовото му положение се подобрило, успял да направи някой и друг подарък на майка си, преместил се в по-прилична квартира, започнал да се храни и да се облича по-добре. Щял да бъде щастлив, ако не го обземала непреодолима печал всеки път, когато си спомнял за половите си органи. Страдал, когато се гледал гол в огледалото или когато забелязвал, че напук на всичко функционира като нормален мъж. Измъчвала го натрапчива мисъл. Представял си, че сам се кастрира с градинска ножица — едно-единствено щракване, и пльок, тоя проклет израстък тупва на пода като окървавено влечуго.

Наел си беше стая в еврейския квартал, на другия край на града, но всеки следобед, преди да отиде на работа, намираше време да навестява Госпожата. Идваше привечер, когато започваха да се палят червените, зелените и сините лампи по улицата и проститутките надничаха от прозорците или се разхождаха напред-назад по тротоарите в бойните си облекла. Още преди да чуя звънеца, аз знаех, че е той, и тичах да го посрещна. „Не си наддала нито грам от вчера, не те ли хранят“ — това беше обичайният му поздрав и като фокусник вадеше от шепата си някое лакомство за мен. Предпочиташе модерната музика, но публиката искаше от него да й пее романтични песни на английски или на френски. Репетираше с часове, за да обновява репертоара си, а между другото учеше и мен на тях. Аз ги наизустявах, без да разбирам нито дума от текста, защото в него не се явяваше „this pencil is red, is this pencil blue“, нито никое друго изречение от курса по английски за начинаещи, който навремето бях проследила по радиото. Забавлявахме се с ученическите игри, на които нито той, нито аз бяхме имали възможност да играем като деца, правехме къщичка за испанската кукла, тичахме, пеехме серенади на италиански, танцувахме. Обичах да го гледам, когато се гримираше, и да му помагам да пришива фалшивите скъпоценни камъни по вятърничавите си костюми за кабарето.

 

 

На млади години Госпожата подложила на преценка възможностите си и заключила, че не й е присъщо търпението на хората, които си изкарват прехраната със старомодно почтени методи. Тогава решила да се изяви като специалист по изтънчени еротични масажи и отначало имала успех, защото подобни нововъведения още били невиждани по тия географски ширини. Но с демографския бум и с безнадзорния приток на преселници възникнала нелоялна конкуренция. Азиатките донесли ненадминати техники, усъвършенствани с хилядолетия, а португалките подбили безобразно цените. По тези причина последвал разрив между Госпожата и това изискано изкуство — тя не била склонна да се мори с циркаджийски акробатщини или да се подлага евтино на този или онзи, че дори и на съпруга си, ако се омъжела. Друга би с примирила да упражнява занаята си по обичайния начин, но тя била жена на оригиналните инициативи. Измислила редица причудливи играчки, с които смятала да наводни пазара, но у никого не срещнала готовност да финансира производството им. Поради липсата на търговски нюх у местните капиталисти и тази идея, както толкова други, била открадната от американците, които сега владеят патентите и продават моделите си по цял свят. Телескопичният пенис, задвижван от манивела, пръстът, работещ на батерии, и неотразимата гръд с църкащи карамел зърна били нейни изобретения и ако й били платили процента, за който имала законно право да претендира, щяла да стане милионерка. Но тя била изпреварила времето си, най-малкото съответното десетилетие, тогава никой не допускал, че подобни приспособления могат да се наложат като ширпотреба, и се смятало, че няма да е рентабилно да ги произвеждат на парче само за отделни ценители специалисти. А и банките не й отпуснали заеми, за да си построи собствена фабрика. Заслепено от приходите от нефта, правителството пренебрегвало нетрадиционните индустрии. Провалът обаче не я обезсърчил. Госпожата направила каталог на своите момичета, подвързала го в корици от лилаво кадифе и го изпратила дискретно на най-висшестоящите ведомства в държавната власт. След няколко дни получила първата заявка за участие в празненство на Ла Сирена — частно притежаван остров, необозначен на никоя мореплавателска карта, охраняван от коралови рифове и от акули и до който може да се стигне само с малък самолет. Като отминало първоначалното въодушевление от поканата, тя осъзнала с колко голяма отговорност са я облекли и взела да си блъска главата как най-добре да угоди на толкова високопоставената клиентела. В този момент, както ми разказа Мелесио години по-късно, тя забелязала, че ние сме сложили испанската кукла в седнало положение в един ъгъл и от другия край на стаята се целим в нея с монети и гледаме да паднат в скута на нейната пола на капки. Докато ни наблюдавала, изобретателният й мозък прехвърлил различни възможности и най-сетне се спрял на идеята да замести куклата с едно от момичетата. Тя си припомнила и други детски игри, на всяка добавила по някакъв похотлив щрих и ги превърнала в новаторско развлечение за гостите на празненството. След това заваляха поръчки от банкери, магнати и важни клечки от правителството, които заплащаха за оказаните им услуги с държавни средства. „Най-хубавото на тая страна й е, че корупцията дава хляб на всички“, прехласнато въздишаше тя. Със служителките си се държеше строго. Не ги оплиташе с измами и съблазни на махленски сводник — говореше им ясно и направо, за да се избегнат недоразумения и още отначало да ги накара да се освободят от илюзии и скрупули. Ако някоя не се явеше на работа, било поради болест, починал родственик или страшна злополука, тя я отстраняваше незабавно. Вършеше го с ентусиазъм, „малките, ние работим за порядъчни господа, много жар и хъс се иска в тоя занаят“, казваше им тя. Вземаше по-скъпо от местната конкуренция, защото беше установила, че плъзгането по евтината посредственост нито носи полза, нито оставя спомен. Веднъж един полковник от гвардията прекарал нощта с една от жените и като дошло време да си уреди сметката, извадил зачисления си служебно пистолет и заплашил Госпожата, че ще я тикне в затвора. Тя не загубила ума и дума, не вдигнала скандал. Не минало и месец, когато военният й се обадил с молба да му изпрати три дами, готови да обслужат на равнище някакви делегати чужденци, и тя му отговорила учтиво да покани жена си, майка си и баба си, ако иска да мърсува безплатно. След два часа се явил ординарец с чек и с три морави орхидеи в кристална кутия — на езика на цветята това означавало три женски чара, на които не може да се устои. Така поне обясни Мелесио, макар че клиентът може би не е знаел това и ги е избрал само заради луксозната опаковка.

 

 

Като надавах ухо на разговорите на жените, за няколко седмици научих повече, отколкото мнозина за цял живот. Водена от грижа да подобрява качеството на услугите в своето предприятие, Госпожата купуваше специални френски книги, които й доставяше под рафта слепият от будката. Подозирам обаче, че рядко принасяха някаква полза, защото момичетата се оплакваха, че като дойдело време да се хване бикът за рогата, порядъчните господа гаврътвали по няколко чаши и си свършвали работата по най-тривиален начин, така че цялото това запознаване с литература по въпроса било излишно. Когато оставах сама в апартамента, аз се качвах на стол и вадех забранените книги от скривалището им. При все че не можех да ги прочета, илюстрациите стигаха, за да ми внушат идеи, които, убедена съм, надхвърляха дори анатомическите възможности на човека.

Това бе добър период от живота ми, макар и да имах чувството, че витая върху облак, обкръжена от въздушни ями и лъжи. Понякога мислех, че надниквам в истината, но скоро отново се залутвах в гора от противоречия. В този дом часовете бяха разместени, живееше се нощем и се спеше денем, жените се превръщаха в съвсем различни същества, когато свършеха да се гримират, моята хазайка беше възел от загадки, Мелесио нямаше определена възраст и пол, дори храната не беше каквато е във всяка къща, а приличаше по-скоро на подбор от лакомства за рожден ден. И парите най-сетне станаха недействителни. Госпожата държеше дебели пачки в кутии от обувки, от които вадеше за всекидневните разходи, май без да си води сметка. Аз намирах банкноти навсякъде и отначало помислих, че ги пръскат нарочно, за да ме изпитат дали съм честна, но после разбрах, че не е клопка, а просто изобилие и чисто безредие.

Неведнъж чувах Госпожата да твърди, че изпитва ужас да се обвързва сантиментално, но мисля, че истинската й природа й играеше предателски номера и в крайна сметка се привърза и към мене, както едно време — към Мелесио. „Нека отворим прозорците, за да влязат уличната глъчка и светлината“, помолих я аз и тя се съгласи. „Да купим птиче, та да ни пее, и саксия с истински папрати, та да ги гледаме как растат“, предложих след това и тя пак прие. „Искам да се науча да чета“, настоях аз и тя обеща да ме учи, но други занимания осуетиха намеренията й. Сега, като са минали толкова години и мога да мисля за нея през призмата на житейския си опит, ми се струва, че не й беше лека съдбата — трябваше да оцелява в среда, където никой не прощаваше на слабия и да се занимава с долнопробни сделки. Може би си въобразяваше, че някъде все трябва да съществуват шепа избраници, които могат да си позволят да бъдат добри, и реши да ме предпази от калта на улица Република, да се опита да измами съдбата и да ме избави от живот като нейния. Отначало гледаше да ме баламосва относно характера на търговските си начинания, но когато видя, че се натискам да погълна света с всичките му грешки, смени тактиката. По-късно научих от Мелесио, че Госпожата се била договорила с другите жени да не допуснат да се окалям, и те толкова се стараеха в тази насока, че в крайна сметка аз възприех и въплътих най-доброто от всяка една. Постараха се да ме опазят от грубостта и пошлостта и с това си усърдие си спечелиха ново житейско достойнство. Молеха ме да им разказвам продължението на поредната радионовела и аз импровизирах драматичен край, който никога не съвпадаше с развръзката на предаването по радиото, но за тях това нямаше никакво значение. Канеха ме на мексикански филми и на излизане от киното се отбивахме в „Златният житен клас“ да обсъждаме филма. По тяхна молба аз променях сюжета и превръщах любовните мъки на скромния ратай в трагедия с кръвопролития и ужасии. „Ти разказваш по-хубаво, отколкото във филмите, защото много повече се преживява и страда“, хлипаха те с пълна с шоколадова торта уста.

Единствен Уберто Наранхо не искаше да му разказвам истории — смяташе ги за глупаво развлечение. Идваше на гости с джобове, натъпкани с пари, и ги раздаваше с пълни шепи, без да обяснява как се е сдобил с тях. Подаряваше ми рокли с волани и дантели, момичешки обувки и бебешки чантички, които всички одобряваха възторжено, защото им се искаше да запазя ореола на детската си невинност, но аз ги отхвърлях обидено.

— Това не става да го сложиш и на испанската кукла. Не виждаш ли, че вече не съм дете!

— Не искам да ходиш облечена като никаквица. Учат ли те да четеш? — питаше той и се разфучаваше, като разбереше, че ограмотяването ми си стои на точката на замръзването.

Аз внимавах да не се изпусна пред него, че културата ми в други области напредва бързо. Обичах го с онази момичешка влюбеност, която оставя неизличими следи, но така и не успях да го накарам да забележи горещата ми всеотдайност и колкото пъти се опитвах да му я подскажа, той ме отблъскваше с пламнали уши.

— Остави ме на мира. Ти трябва да се заловиш да учиш за медицинска сестра или за учителка — това са прилични професии за жена.

— Не ме ли обичаш?

— Грижа се за тебе, това е достатъчно.

Когато се усамотявах в леглото си, аз прегръщах възглавницата и се молех по-скоро да ми пораснат гърдите и да ми се налеят бедрата, но никога не свързвах Уберто Наранхо с илюстрациите от просветните книги на Госпожата или с коментарите на жените, които успявах да доловя. Не допусках, че може да има някаква връзка между тия гимнастически изяви и любовта — те ми се струваха просто средства за изкарване на прехраната, занаят, както шивачеството или машинописът. Любовта беше онази от песните и радионовелите — въздишки, целувки, изгарящи думи и погледи. Исках да бъда с Уберто Наранхо под един и същи чаршаф, облегната на рамото му, заспала до него, но бляновете ми бяха все още непорочни.

Мелесио беше единственият свестен артист в кабарето, където работеше нощем, останалият състав беше направо жалък — певческо-танцова трупа, наречена „Синият балет“ и състояща се от нанизани един зад друг хомосексуалисти, джудже, което вършеше неприлични фокуси с бутилка мляко, и възрастен господин, който разсмиваше публиката с това, че си сваляше панталоните, обръщаше си задника към зрителите и оттам се изтърсваха три билярдни топки. Присъстващите се смееха гръмко на тези палячовски номера, но когато на сцената излезеше Мелесио, целият в пера, с перуката си на куртизанка, и запееше на френски, в залата се възцаряваше мълчание като в църква по време на литургия. Не го освиркваха и не му подхвърляха обидни закачки както на фигурантите, защото и най-голямото дърво сред клиентите разбираше, че той е надарен. В тия часове в кабарето той се превръщаше в засияла под прожекторите звезда, която очакваха и от която се възхищаваха, там привличаше всички погледи и се сбъдваше мечтата му да бъде жена. Щом свършеше изпълнението си, се оттегляше в забутаната стаичка, която му бяха отредили за гримьорна, и снемаше одеждите си на знаменитост. Окачено на една кука, наметалото му от пера заприличваше на агонизираща камилска птица, перуката му застиваше на масата като обезглавена отрепка, накитите му от стъкло, плячка на провалил се пират, се умърлушваха на месинговата си табличка. Намазваше се с крем, сваляше си грима и отдолу се появяваше мъжкото му лице. Обличаше се в мъжките си дрехи, затваряше вратата и щом излезеше навън, го обземаше дълбока печал, защото оставяше назад най-хубавото от себе си. Запътваше се към гостилницата на Негъра да хапне нещо, усамотяваше се на някоя забутана ъглова маса и се унасяше в мисли за часа щастие, който току-що бе преживял на сцената. После тръгваше пеш по пустите улици да подиша хладния нощен въздух, прибираше се в пансиона, качваше се в стаята си, измиваше се и се просваше на леглото да гледа тъмнината, докато заспи.

Когато хомосексуализмът престана да бъде табу и се излагаше на показ посред бял ден, излезе на мода да се ходи при педерастите — да бъдат наблюдавани в собствената им среда, както се казваше. Богатите идваха с колите си с шофьори — елегантни, шумни, пъстроцветни птици, които си пробиваха път между редовните клиенти, сядаха да пият разводнено шампанско, да вдъхнат щипка кокаин и да ръкопляскат на артистите. Най-запалени бяха дамите — изискани жени от семейства на преуспели преселници, те носеха парижки дрехи, по шиите им блестяха колиета от фалшиви скъпоценни камъни — точно подобие на истинските, които пазеха в сейфовете си, и канеха актьорите на масите си, за да се чукнат с тях. На другия ден заличаваха с турски бани и процедури за разкрасяване щетите, нанесени им от долнокачествените напитки, цигарения дим и недоспиването, но не съжаляваха, защото подобни екскурзии бяха задължителна тема за разговор в голф клуба. Славата на изключителната Мимѝ — артистичният псевдоним на Мелесио — се носеше от уста на уста този сезон, но ехото от тази слава не прескочи извън стените на салоните и в еврейския квартал, където живееше той, или на улица Република никой не знаеше и никого не интересуваше, че срамежливият учител по италиански е Мимѝ.

Обитателите на „Зоната на порока“ се бяха организирали, за да преживяват криво-ляво и да си нямат неприятности. Дори полицията зачиташе този неписан и негласен кодекс на честта, намесваше се само при сериозни нарушения на обществения ред и сегиз-тогиз минаваше на обход по улиците, за да си прибира комисионите и да поддържа пряка връзка с доносниците си, като следеше далеч по-ревниво за чистотата на политическите нрави, отколкото на другите. Всеки петък в апартамента на Госпожата се явяваше един полицейски инспектор. Той паркираше колата си на тротоара, та всички да го видят и да знаят, че си получава пая от печалбите, да не би да си помислят, че властта е в неведение относно дейността на тази жена. Посещението му траеше не повече от десет-петнайсет минути — достатъчно време, за да изпуши една цигара, да разкаже няколко вица и после да си замине доволен с бутилка уиски под мишница и с полагаемия му се процент в джоба. Тези сделки се подчиняваха на общовалидни и общоприети правила и в крайна сметка в тях имаше взаимна изгода — позволяваха на длъжностните лица да прибавят по нещо към доходите си, а на другите — да си работят спокойно. Аз вече бях от няколко месеца при Госпожата, когато смениха инспектора и добрите делови отношения тутакси отидоха по дяволите. Над работата в бранша надвисна опасност поради прекомерната алчност на новия офицер, който не спазваше установилите се по традиция норми. Внезапните му набези, заплахите и изнудванията му разбиха дотогавашния здрав и ведър дух, толкова необходим за успеха във всяка дейност. Опитаха се да се спогодят с него, но той беше ненаситен и тесногръд тип. Присъствието му наруши крехкото равновесие на улица Република и вся смут навсякъде, хората се събираха по заведенията да умуват по новосъздалото се положение, „така не можем да свързваме двата края, трябва да направим нещо, преди този проклетник да ни е разпердушинил съвсем“. Разчувстван от този хор от вопли, Мелесио реши да се намеси, макар че не беше пряко засегнат, и предложи да се напише писмо, което да се подпише от потърпевшите и да се изпрати на началника на Дирекцията на полицията, с копие до министъра на вътрешните работи, тъй като и двамата се бяха ползвали от техните услуги и си бяха получавали рушветите години наред и следователно бяха морално задължени да проявят отзивчивост към техните затруднения. Скоро проумя, че планът е безразсъден и че ако го приведат в действие, ще стане ужасно. Ала колелото се беше завъртяло. За броени дни събраха подписите на засегнатото гражданство — нелека задача, защото на всекиго поотделно трябваше да се обяснява подробно какво и защо, но най-сетне стана голям списък и Госпожата лично отиде да остави петициите в съответните ведомства. Едно денонощие по-късно, на разсъмване, когато всички спяха, Негъра от пивницата дотича с вестта, че претърсват къщите една по една. Проклетият инспектор се задавал с камионетката на Отдела за борба с неморалните прояви, чиито агенти бяха добре познати с това, че пъхаха оръжие и наркотици в джобовете на невинни хора и после ги задържаха, за да ги изнудват. Останал без дъх от тичане, Негъра разказа, че нахълтали като орда в кабарето и арестували всички артисти и част от публиката, като внимавали да не закачат елегантната клиентела. Сред задържаните бил и Мелесио, цял обсипан с фалшиви скъпоценни камъни, наподобяващ карнавална птица с опашката си от пера, обвинен в педерастия и в търговия с наркотици — две понятия, чийто смисъл тогава не ми беше известен. Негъра хукна като стрела да предупреди за бедата и останалите си приятели и остави Госпожата в нервна криза.

— Обличай се, Ева! Бързо, не се помайвай! Натъпчи всичко в един куфар! Не! Няма време за нищо! Трябва да се махнем оттук… Горкият Мелесио!

Тя тичаше полугола из апартамента и докато се обличаше припряно, се блъскаше в никелираните столове и в огледалните маси. Най-накрая взе кутията от обувки с парите и се затича надолу по черното стълбище. Хукнах подпре й, бях още замаяна от съня и не разбирах какво става, но предчувствах, че трябва да е нещо много сериозно. Слязохме долу в същия миг, когато полицията нахлуваше в асансьора. На приземния етаж се сблъскахме с портиерката по нощница — испанка с широко майчинско сърце, която в по-спокойни времена ни гощаваше с вкусни и сочни омлети с картофи и наденица срещу шишенца одеколон. Като ни видя на какъв сме ред и чу тупурдията на униформените полицаи и сирените на патрулните коли на улицата, тя разбра, че е безпредметно да ни задава въпроси. Направи ни знак да я последваме в мазето на сградата, през чийто авариен изход се излизаше на един паркинг, и оттам успяхме да се измъкнем, без да минаваме по улица Република, изцяло заета от силите на реда. След лудешкия бяг Госпожата се спря запъхтяна и се облегна на стената на един хотел. Беше изтощена до припадък. Тогава сякаш за първи път ме забеляза до себе си.

— Ти какво правиш тук?

— Ами че и аз бягам.

— Изчезвай! Ако те сварят с мене, ще ме обвинят в развращаване на малолетни!

— Че къде искате да отида? Нямам къде.

— Не знам, момиче. Потърси Уберто Наранхо. Аз трябва да се скрия и да видя как мога да помогна на Мелесио, сега не мога да се занимавам с тебе.

Тя хукна надолу по улицата и последното, което видях от нея, беше как увитият й в полата на цветя задник се друса, и то съвсем не дръзко както преди, а направо малодушно. Притулих се зад ъгъла, през това време полицейските коли се носеха с вой насам-натам, а покрай мене бягаха проститутки, содомити и сводници. Някой ми извика да се махам по-скоро оттам, защото съчиненото от Мелесио и подписано от всички писмо било попаднало в ръцете на журналистите и скандалът, от който вече било изстинало мястото на не един министър и на няколко големи шефове в полицията, щял да се стовари като брадва върху нашите глави. Претърсиха всяка сграда, всяка къща, всеки хотел и заведение наоколо, натъпкаха колите с арестанти, дори на слепия от будката не му се размина, и хвърлиха толкова бомби със сълзотворен газ, че имаше дузина отровени и умря едно новородено — майка му не успяла да го спаси, защото точно тогава била с клиент. Три дни и три нощи единствената тема за разговор беше Войната срещу света на покварата, както я нарече печатът. Народното остроумие обаче я назова Бунта на курвите — име, под което инцидентът бе отразен и в стихотворенията на поетите.

Оказах се без пукната пара, както толкова пъти ми се беше случвало преди и щеше да ми се случва в бъдеще, и не успях да открия Уберто Наранхо, който по време на суматохата на това сражение се намирал в съвсем друг край на града. Объркана, аз седнах между две колони, подпрели някаква сграда, и реших да се преборя с чувството за сиротност, което бях изпитвала и друг път и което сега отново ме обземаше. Зарових лице между коленете си, призовах майка си и почти веднага долових лекия й мирис на чисти дрехи и на колосано. Яви ми се цяла-целеничка, с навитата на темето плитка и с премрежените си очи, озарили луничавото й лице, за да ми каже, че цялата тая олелия изобщо не ме засяга и че няма защо да се страхувам, да се отърся от уплахата си и да повървим заедно. Станах и я хванах за ръка.

Не можах да намеря никой от познатите си, а ме достраша да се върна на улица Република — колкото пъти се навъртах нататък, все виждах спрените полицейски коли и си казвах, че чакат мене. Отдавна нямах никакви вести от Елвира и се отказах от мисълта да потърся Кръстница — тогава тя вече напълно си беше загубила разсъдъка и вниманието й бе погълнато единствено от участието й в лотарията — беше си втълпила, че светците ще й обявят по телефона кой номер ще спечели. Но Божието окръжение грешеше в предвижданията не по-малко от кой да е смъртен.

 

 

Прословутият Бунт на курвите обърна всичко с краката нагоре. Отначало обществеността приветства енергичната мярка на правителството и епископът първи направи изявления в подкрепа на проявената твърдост срещу порока. В положението обаче настъпи обрат, когато един хумористичен вестник, издаван от група хора на изкуството и интелектуалци, помести под заглавие „Содом и Гомор“ карикатурите на високопоставени държавни служители, замесени в корупцията. В две от нарисуваните лица се забелязваше подозрителна прилика с Генерала и с Мъжа с гарденията, чието участие във всякакви нечисти сделки беше всеизвестно, но дотогава никой не беше дръзвал да го изтипоса черно на бяло, и то, дето се вика, с главни букви. Агентите от Силите за сигурност нахлуха в редакционните помещения на вестника, изпочупиха машините, изгориха хартията, арестуваха колкото журналисти и печатари успяха да изловят и обявиха главния редактор за избягал. На другия ден обаче обезглавеният му и с явни следи от мъчения труп бе намерен в кола, паркирана в самия център на града. Никой не се усъмни кои са го убили — същите бяха отговорни за клането на студентите и за изчезването на толкова други хора, чиито тела биваха хвърляни в бездънни шахти с надежда, че ако някой ги намери в бъдеще, ще ги сбърка с вкаменелости. С това престъпление преля чашата на търпението на обществеността, която от години понасяше безчинствата на диктатурата, и за няколко часа се организира масова демонстрация, съвсем различна от светкавичните митинги, на които опозицията протестираше безрезултатно срещу правителството. Улиците край Площада на Бащата на родината се изпълниха до краен предел със студенти и работници, които развяха знамена, налепиха позиви, запалиха автомобилни гуми. Сякаш най-сетне страхът се беше отдръпнал назад, за да отстъпи място на бунта. Сред множеството се запровира дошла от една странична улица рехава колона със странна външност — това бяха гражданките от улица Република. Те не бяха разбрали, че размириците са добили политическа насоченост, и сметнаха, че народът се е вдигнал в тяхна защита. Трогнати, няколко нимфи се покачиха на импровизирана трибуна, за да изкажат благодарност за проявената солидарност към отритнатите от обществото, за каквито се самоопределиха. „И е редно да направите такъв жест, съотечественици, защото биха ли могли майките, годениците и съпругите да спят спокойно, ако ние не си вършехме работата? Къде биха намерили отдушник съответно техните синове, годеници и съпрузи, ако ние не изпълнявахме дълга си?“ Множеството откликна на тези речи толкова възторжено, че едва не се устрои карнавал, но Генерала нанесе изпреварващ удар — изкара войската по улиците. Танкетите запристъпваха със слонски тропот, но не стигнаха далеч, защото старата настилка от колониално време по централните улици поддаде, хората награбиха паветата и започнаха да замерят с тях органите на властта. Имаше толкова ранени и контузени, че в страната бе обявено обсадно положение и се въведе полицейски час. Тези мерки наляха масло в огъня на безредиците, които избухнаха повсеместно като летни пожари. Студентите сложиха бомби домашно производство дори в амвоните на църквите, разюздана паплач изкърти рулетките на магазините на португалците, за да разграби стоката им, група ученици хванаха един полицай и го разхождаха гол по булевард Независимост. Много нещо се опустоши, имаше и човешки жертви, но тези размирици на равнище дадоха на населението възможност да крещи до прегракване, да заобикаля закона и да се почувства отново свободно. Не можа да мине без импровизирани музикални състави от любители, които използваха като ударни инструменти празни бензинови варели, и без дълги върволици танцьори, които друсаха тела в ритъма на популярни мелодии от Куба и Ямайка. Броженията траяха четири дни, но най-сетне духовете се укротиха, защото всички капнаха и никой не си спомняше точно откъде и защо бяха тръгнали нещата. Отговорният пряко министър си подаде оставката и на негово място бе назначен моят познат. Като минах край една будка, видях снимката му на първа страница във вестника и едва го познах — портретът на този строг мъж със смръщени вежди и вдигната ръка не си схождаше с образа на онзи, когото някога оставих унижен в креслото от епископски плюш.

Към края на седмицата правителството отново овладя града и Генерала замина да си почине на частния си остров и докато се печеше по гръб под слънцето на Карибско море, си мислеше доволно, че държи под властта си дори сънищата на своите сънародници. Надяваше се да управлява пожизнено — вярваше, че Мъжа с гарденията ще следи да не се съзаклятничи нито в казармите, нито сред цивилните, а освен това беше убеден, че искрата на демокрацията не беше просветнала толкова за дълго, та да остави трайни следи в народната памет. Резултатът от тези размирици бе няколко убити и неуточнен брой арестувани и избягали в чужбина. Пак отвориха вратите си комарджийниците и публичните домове на улица Република и обитателите им подновиха обичайните си занимания, сякаш нищо не се беше случвало. Властите продължиха да си получават процента и новият министър се задържа на поста си без особени спънки, след като нареди на полицията да не закача хората от света на порока, а да насочи усилията си постарому в преследването на политическите размирници. Е, и да лови лудите и просяците, та след като им обръсне главите и ги полее с дезинфекциращ разтвор, да ги пуска по шосетата, за да изчезват по естествени пътища. Генерала не се притесни от злословията по негов адрес — разчиташе, че обвиненията в злоупотреби и корупция само ще укрепят авторитета му. Беше възприел максимата на Благодетеля, че в историята остават само дръзките до безцеремонност властници, тъй като народът презирал почтеността, смятал я за качество, което трябва да притежават калугерите и жените, но не и истинският мъж — за него то било дори нежелателно. Беше убеден, че начетените и почтени мъже стават само за да им се издигат статуи, но че все пак е целесъобразно да се разполага с двама-трима такива, за да им слагат портретите в учебниците, но дойде ли време да се оглавява властта, възможности за победа имат само деспотичните и внушаващите страх предводители. Дни наред скитах напосоки из града. Не взех участие в Бунта на курвите — гледах да се държа настрана от безредиците. Въпреки зримото присъствие на майка ми отначало усещах парене в стомаха и сух, тръпчив вкус в устата, все едно че беше пълна с пясък, но после свикнах. Забравих здравите си навици за чистота, които ми бяха втълпили Кръстница и Елвира, и престанах да се мия на градските чешми. Превърнах се в мръсно същество, денем скитосвах безцелно и ядях каквото намерех, а привечер се притулвах на тъмно, за да съм в безопасност по време на полицейския час, когато по улиците сновяха единствено полицейските коли.

Един ден, към шест часа следобед, се запознах с Риад Халаби. Аз клечах на един ъгъл, той вървеше по същия тротоар, спря се и взе да ме оглежда. Вдигнах глава и съзрях едър мъж на средна възраст, с тъжни очи и дебели клепачи. Май че беше с костюм и връзка, но аз винаги си го спомням с гуаябера[4] — с някоя от ония безупречни батистени гуаябери, които не след дълго, аз самата щях да гладя старателно.

— Ей, момиченце… — повика ме той с гъгнив глас.

Тогава забелязах, че има дефект на устата — дълбока резка между горната устна и носа, и разделени зъби, през които му се показваше езикът. Човекът извади носна кърпичка, с нея си затули лицето, за да прикрие недостатъка, и ми се усмихна с маслинените си очи. Заотстъпвах, но изведнъж ме обзе дълбока умора, неудържимо желание да се отпусна и да заспя, коленете ми се огънаха, седнах на земята и се загледах в непознатия през гъста пелена. Той се наведе, хвана ме за ръцете, накара ме да се вдигна на крака, да направя крачка, две, три, докато се опомних в някаква закусвалня пред огромен сандвич и чаша мляко. Взех ги с треперещи ръце и вдъхнах мириса на топъл хляб. Задъвках, преглътнах и усетих глуха болка, остра наслада, жестоко желание, каквито по-късно ми се е случвало да изпитвам, и то много рядко, в любовна прегръдка. Ядох бързо и не можах да се нахраня, защото пак ми прилоша, и този път не успях да се удържа и повърнах. Хората наоколо се отдръпнаха с погнуса, а сервитьорът взе да ругае, но мъжът му затвори устата с една банкнота, прихвана ме през кръста и ме изведе оттам.

— Къде живееш, малката? Имаш ли семейство?

Отвърнах засрамено, че нямам. Човекът ме заведе до една улица недалеч оттам, където чакаше камионетката му, разбрицана и претъпкана с кутии и торби. Помогна ми да се кача, загърна ме със сакото си, запали мотора и подкара на изток.

Пътувахме цяла нощ в тъмнина, нарушавана единствено от фаровете на полицейските коли и на камионите за петролните полета и от светлините на Двореца на бедните, който се мярна за трийсет секунди край шосето като призрачно видение. Преди време той е бил лятна резиденция на Благодетеля, където са танцували най-красивите жени от Карибието, но още същия ден, когато умрял тиранинът, там започнали да се стичат бездомни сиромаси, отначало боязливо, после на тълпи. Намъкнали се в градините и тъй като никой не ги спрял, продължили да напредват, качили се по широките стълбища между шпалир от ваяни колони с бронзови инкрустации, пребродили разкошните салони от бял мрамор от Алмерия, розов от Валенсия и сив от Карара, прекосили коридорите от друг вид мрамор, този път с дървовидни жилки, както и с арабески, влезли в баните от оникс, яспис и турмалин и най-накрая се заселили там с децата си, със старците си, с партакешите си и с домашните си животни. Всяко семейство си намерило отделен кът, разчертали с разделителни линии просторните стаи, окачили хамаците си, нацепили мебелите рококо за дърва за кухненските си печки, децата разглобили крановете от римско сребро, подрастващите се любили сред живите плетове и цветята в парка, а старците разсадили тютюн в позлатените вани. Някой изпратил полицейски части да ги изкарат оттам насила, с изстрели на месо, но колите на органите на властта се заблудили по пътя и не намерили мястото. Не могли да изгонят натрапниците, защото дворецът и всичко в него станали невидими за човешкото око, влезли в друго измерение и продължили да съществуват безпрепятствено в него.

Когато най-сетне пристигнахме, слънцето вече беше изгряло. Агуа Санта беше едно от многото приспани от провинциалната дрямка села. Изкъпано от дъжда, то грееше в невероятната светлина на тропика. Камионетката мина по главната улица с къщите в колониален стил, всяка със зеленчуковата си градинка и с курника си, и спря пред варосана сграда, по-солидна и по-угледна от останалите. В този час пътната врата беше затворена и не схванах, че това е магазин.

— Вече сме си вкъщи — каза мъжът.

Бележки

[1] Тропически плод. — Б.пр.

[2] Черупка на едноименна морска костенурка. — Б.пр.

[3] Долен педераст, кретен! (ит.) — Б.пр.

[4] Вид мъжка риза, разпространена в Латинска Америка и най-вече в Карибския басейн. — Б.пр.