Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eva Luna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2018)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Ева Луна

Преводач: Венцислав Николов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Второ

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Чилийска

Печатница: „Унискорп“

Коректор: Георги Мичев

ISBN: 954-529-398-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3477

История

  1. — Добавяне

VI

Риад Халаби беше толкова благ човек, че от прекалена доброта и състрадателност си беше съсипал живота. Държеше на хората и за да им спестява отвращението да съзират разцепената му уста, винаги носеше в ръката си кърпичка, за да я прикрива, не ядеше и не пиеше на публично място, усмихваше се едва-едва и все гледаше да застава с гръб към светлината или в сянка, та да не му се вижда недъгът. Цял живот не проумя, че събужда симпатия сред околните, както и не разбра, че аз го обикнах. Беше дошъл в страната ни на петнайсет години, сам, без пари, без приятели и с туристическа виза, положена върху фалшив турски паспорт, купен от баща му от някакъв консул рушветчия в Близкия Изток. Били му възложени две задачи — да натрупа състояние и да изпраща пари на семейството си. И макар че не успял да реши първата, никога не престанал да изпълнява втората. Изучил братята си, осигурил зестра на всичките си сестри и купил на родителите си маслинова градина — белег за престиж в онази земя на бежанци и просяци, където бил отрасъл. Говореше испански с всички местни езикови обрати, но и с ясно доловим акцент от пустинята, откъдето бе донесъл със себе си още гостоприемството и култа към водата. В първите си преселнически години живял на хляб, банани и кафе. Спял направо на пода във фабриката за платове на един свой земляк. Вярно, имал покрив над главата, но онзи го карал да чисти сградата, да пренася балите прежда и памук и да се разправя с капаните за мишки. Всичко това му запълвало голяма част от деня, а в останалото време се занимавал с различни сделки. Скоро проумял къде падат най-големите печалби и решил да се захване с търговия. Обикалял целия град — по канцелариите предлагал бельо и часовници, в буржоазните къщи изкушавал прислужничките с препарати за разкрасяване и с долнокачествени гердани, по училищата разнасял географски карти и моливи, в казармите продавал снимки на голи актриси и щампи с образа на архангел Гавриил, покровител на военните изобщо и на новобранците в частност. Но конкуренцията била жестока и изгледите му да преуспее почти нищожни, защото единственото му качество като търговец било, че обичал да се пазари. В пазаренето винаги потърпевш се оказвал сам той, но пък му се представяли възможности да обменя мисли с клиентите и да се сприятелява с хората. Бил честен и неамбициозен, липсвали му заложби, за да се наложи в този занаят, особено в столицата, и затова земляците му го посъветвали да замине за провинцията, да се позавърти със стоката си из малките села, където хората са по-наивни и доверчиви. Риад Халаби тръгнал със същото предубеждение, с което предците му се били впуснали в дългия си преход през пустинята. Отначало пътувал с автобус, докато успял да си купи на изплащане мотоциклет, на чиято задна седалка прикрепил голяма кутия. Яхнал мотора, той пребродил магарешките пътеки и покорил планинските урви с присъщата за ездаческата му раса издръжливост. По-късно се сдобил със стар, но все още достолепен автомобил, и накрая с камионетка. С това превозно средство обходил цялата страна. Изкатерил се до върховете на Андите по пътища в окаяно състояние и продавал стоката си в махали, където въздухът бил толкова чист, че надвечер можели да се видят и ангелите. Чукал на всички врати по крайбрежието, потопен в горещата мараня на мързеливите ранни следобедни часове, потен, целият в треска от влагата, като от време на време спирал да помага на игуаните, чиито лапи затъвали в разтопения от слънцето асфалт. Прекосил дюните, плавайки без компас в море от движени от вятъра пясъци, без да гледа назад, защото иначе съблазънта на забравата щяла да превърне кръвта му в течен шоколад. Най-сетне стигнал до онзи някога цветущ край, по чиито реки се спускали лодки еднодръвки, натоварени с дъхави какаови зърна. Сега нефтът вече го е съсипал и джунглата и човешката немарливост са го опустошили. Влюбен в природната красота, той кръстосвал тези краища с очаровани очи и ведър дух и си спомнял своята суха и спечена земя, където се изисквала мравешка упоритост, за да отгледаш портокал — пълна противоположност на тази щедра на плодове и цветя област, същински рай, опазен от всякакви злини. Там дори човек като него, лишен от търговски нюх, лесно можел да пласира всякаква стока, но той бил с меко сърце, та не успял да забогатее за сметка на невежеството на другите. Обикнал хората — истински благородници в своята беднотия и изостаналост. Навсякъде го посрещали като приятел, както дядо му приемал другоземците в шатрата си, със съзнанието, че гостенинът е свещен. И в най-долната колиба го черпели с лимонада, с ухайно черно кафе, предлагали му стол, за да си почине на сянка. Били весели хора с широка душа и ясна приказка, каквото кажели, на две не ставало. Той отварял куфара и нареждал стоката си на пръстения под. Домакините оглеждали с любезна усмивка тия вещи, които едва ли някога щели да им влязат в работа, и купували по нещо, за да не го обидят, но мнозина нямали как да му платят, защото рядко разполагали с пари. Все още се отнасяли е недоверие към банкнотите — тия напечатани хартии, дето днес имат някаква стойност, но утре могат да бъдат извадени от обращение, ако му скимне на поредния управник. А и при най-дребно недоглеждане могат да изчезнат, както се случило с подписката „Помогни на прокажените“, изцяло изядена от един козел, който се намъкнал в канцеларията на касиера. Предпочитали монетите — те поне тежат в джоба, дрънчат на тезгяха и лъщят, това са истински пари. Най-старите хора още криели спестяванията си в заровени по дворовете глинени делви и газени тенекии, защото не били чували за банки. Пък и малцина си блъскали главите с финансови грижи — повечето живеели от натурална размяна. Риад Халаби се нагодил към тези обстоятелства и зарязал бащината си повеля да се замогне.

Едно от пътуванията му го отвело в Агуа Санта. Като влязъл в селото, то му се сторило изоставено, защото по улиците не се виждала жива душа, но после открил голяма навалица пред пощата. Това станало в паметната сутрин, когато бил застрелян в главата синът на учителката Инес. Убиецът имал къща, заобиколена от пущинаци, където растели безнадзорно мангови дървета. Децата влизали да събират окапалите плодове въпреки заканите на собственика — пришелец, получил в наследство малкия имот и още нескъсал със свидливостта на някои градски хора. Дърветата били толкова отрупани с манго, че клоните се чупели под тежестта им, но нямало как да продаде плодовете, защото никой не искал да ги купува. За какво да се дават пари за нещо, което земята предлагала даром. Този ден синът на учителката Инес свърнал от пътя за училище, за да си вземе един плод, както правели всичките му съученици. Куршумът от пушката влязъл през челото му и излязъл през тила, без да му остави време да проумее откъде са се взели тази светкавица и тази гръмотевица, които го блъснали в лицето.

Риад Халаби спрял камионетката си в Агуа Санта само минути след като децата донесли трупа на стъкмена надве-натри носилка и го оставили пред входа на пощата. Цялото село отишло да го види. Майката гледала сина си и не можела да осъзнае случилото се, докато четирима стражари задържали тълпата, за да не линчува виновника, но изпълнявали дълга си не особено въодушевено, защото познавали закона и им било ясно, че убиецът ще се измъкне невредим от процеса. Риад Халаби се смесил с множеството с предчувствието, че му е писано да остане на това място, че е дошъл краят на странстванията му. Щом научил подробностите около произшествието, той без колебание застанал начело на хората и никой не се учудил на поведението му — сякаш го били чакали. Пробил си път, вдигнал тялото на ръце и го отнесъл до къщата на учителката, където го положил на масата в столовата и набързо подготвил всичко необходимо за бдение. После дори сварил кафе и го поднесъл, което предизвикало известен смут сред присъстващите, тъй като никога не били виждали мъж да шета из кухнята. Цяла нощ не спал и не се отделил от майката и забележимото му, но ненатрапващо се присъствие накарало мнозина да помислят, че трябва да е някой неин родственик. На другата сутрин организирал погребението и като помагал да спуснат ковчега в гроба, бил толкова искрено съкрушен, че на госпожица Инес й се приискало този непознат да е бащата на сина й. Като утъпкали пръстта около гроба, Риад Халаби си сложил кърпичката на устата, обърнал се към събралите се наоколо му хора и предложил отдушник за колективния гняв. Направо от гробището всички се запътили да събират манго, напълнили чували, кошове, торби, колички и така тръгнали към имота на убиеца. Като ги съзрял да прииждат, той в първия момент понечил да ги разгони с пушката си, но после размислил и се скрил между тръстиките в реката. Тълпата пристъпила мълчаливо, обградила къщата, разбила прозорците и вратите и изсипала товара си в стаите. После отишли за още. Цял ден носили манго, докато не останало нито едно по дърветата и къщата се напълнила до покрива. Сокът се изцедил от плодовете, напоил стените и потекъл по пода като сладка кръв. Вечерта, когато хората се прибрали по домовете си, престъпникът се престрашил да излезе от водата, качил се на колата си, офейкал и не се върнал никога повече. В следващите дни слънцето нагряло къщата и я превърнало в огромен казан, където манговите плодове се сварили на слаб огън, сградата се боядисала в жълто-кафяво, подгизнала, поддала, сцепила се и се разпаднала, а от нея селото години наред миришело на мармалад.

От този ден нататък Риад Халаби се смятал за кореняк от Агуа Санта, за такъв го приели и хората, там уредил и дома, и магазина си. Както всички селски жилища, къщата му беше квадратна, стаите обрамчваха двор, в който растеше висока и гъста зеленина, за да прави сянка — палми, папрати, няколко овощни дървета. Този двор беше сърцето на дома, там беше истинското живелище, през него се минаваше задължително, за да се отиде от стая в стая. В средата Риад Халаби бе направил широк и кротък арабски шадраван, който успокояваше душата с неповторимия звук на ромолящата между камъните вода. Отделил бе вътрешната градинка с улеи от керамични плочки, по които течеше бистра вадичка, а във всяка стая се държеше винаги порцеланово легенче с листца от цветя, потопени във вода, та с уханието си да правят знойния климат по-поносим. Жилището имаше много врати, както богаташките къщи, и с времето се бе разраснало, за да побере и складовете. В трите големи предни стаи беше дюкянът, а отзад — спалните, кухнята и банята. Постепенно магазинът на Риад Халаби бе станал най-преуспяващият в целия този край, там можеше да се купи всичко — хранителни стоки, торове, дезинфекционни препарати, платове, лекарства. А ако нещо липсваше в инвентара, поръчваха на „турчина“, както го бяха кръстили те, да го донесе при следващото си пътуване. Дюкянът се наричаше „Бисерът на Ориента“. В чест на Сулема — съпругата му.

 

 

Агуа Санта беше скромно селце с къщи от кирпич, дъски и бамбук, застроено край шосето и опазвано с мачетета от дивата растителност, която само чакаше да се залисат жителите, за да го погълне. Дотам не бяха достигнали вълната от преселници и суетата на модернизацията, хората бяха приветливи, удоволствията прости и ако го нямаше наблизо затвора „Санта Мария“, щеше да си е малко селце като толкова други в този край. Стражарите и публичният дом обаче му придаваха космополитен оттенък. Животът течеше еднообразно шест дни от седмицата, но в събота се сменяше караулът в затвора, постовите идваха да се забавляват и нарушаваха със своето присъствие всекидневието на селяните, които се правеха, че не ги забелязват и че тази глъчка се вдига от някое сборище на маймуни в гъсталака, но все пак не пропускаха да вземат предпазни мерки — залостваха вратите си и затваряха дъщерите си. Този ден идваха и индианците да просят милостиня — някой банан, глътка алкохол, парче хляб. Пристъпваха в индийска нишка, дрипави, децата голи-голенички, старците взели-дали, жените винаги бременни. В очите на всички се четеше леко насмешлив израз и неизменно ги следваше глутница кучета дребосъци. Свещеникът им заделяше по някое петаче от подаянията, а Риад Халаби черпеше всекиго я с цигара, я с бонбон.

До идването на турчина местната търговия се свеждала до дребни продажби на селскостопански продукти на шофьорите на минаващите по шосето коли. От ранни зори момчетата опъвали навеси, за да се пазят от жаркото слънце, и нареждали своите зеленчуци, плодове и кашкавали на дъсчена табла, над която постоянно трябвало да веят, за да пъдят мухите. Когато им се усмихвал късметът и успявали да продадат нещо, се връщали вкъщи с по някоя монета. На Риад Халаби му дошло наум да се спогоди с шофьорите на камионите, които пътували пълни към нефтените находища и се връщали обратно празни, та те да превозват зеленчуците на Агуа Санта до столицата. Договорил се и с един свой земляк да ги продава на сергията си на Централния пазар и така допринесъл селото да се позамогне. Не след дълго, като разбрал, че в града се проявявал известен интерес към художествено занаятчийските произведения от дърво, печена глина и ракитови пръчки, накарал съселяните си да правят такива предмети, за да ги предлагат по магазините за туристи, и за по-малко от шест месеца това станало основен източник на доходи за няколко семейства. Никой не се съмнявал в неговата добронамереност и не поставял под въпрос цените, защото по време на продължителното си съжителство с тези хора турчинът им дал безброй доказателства за честността си. Без Риад Халаби да си го бил поставял за цел, неговият магазин се превърнал в средище на търговската дейност не само в Агуа Санта — през ръцете му минавал почти целият стокообмен в областта. Разширил склада, построил нови помещения, купил красиви железни и медни съдини за кухнята, огледал се доволно наоколо си и решил, че притежава всичко необходимо, което би задоволило една жена. Тогава писал на майка си с молба да му потърси съпруга в родната му земя.

Сулема склонила да се омъжи за него, защото въпреки красотата си не си била намерила мъж, а вече била на двайсет и пет години, когато сватовницата й заговорила за Риад Халаби. Казали й, че имал заешка устна, но тя не знаела какво значи това и на снимката, която й показали, личала само някаква сянка между устата и носа, прилична по-скоро на изкривен мустак, отколкото на пречка пред брака. Майка й я убедила, че физическият вид не е важен, когато трябва да се създава семейство, и че всичко друго е за предпочитане пред изгледите да остане стара мома и да слугува в къщите на омъжените си сестри. „Пък и жената винаги успява да обикне мъжа си, стига да вложи достатъчно воля, повеля на Аллах е двама души, когато спят заедно и им се раждат деца, в крайна сметка да започнат да се уважават взаимно“, казала тя. Освен това Сулема си навила на пръст, че женихът й е богат търговец, покорил Южна Америка, и макар че нямала ни най-малка представа къде се намира това място с екзотично име, не се и усъмнила, че то ще е по-приятно от пълната с мухи и плъхове махала, където живеела.

Щом получил положителен отговор от майка си, Риад Халаби се сбогувал с приятелите си в Агуа Санта, затворил магазина и къщата и отплавал за своята страна, където кракът му не бил стъпвал петнайсет години. Питал се дали семейството му ще го познае, защото се чувствал друг човек, сякаш американският пейзаж и тежкият му живот го били изваяли отново. Но всъщност не се бил променил много — макар че вече не бил слабичко момче с гърбав нос и с огромни очи, изпълнили цялото му лице, а едър мъж, склонен да направи корем и двойна брадичка, той продължавал да си бъде срамежлив, неуверен и сантиментален.

При сватбата между Сулема и Риад Халаби се спазили всички обреди и обичаи, защото женихът имал с какво да ги плати. Тя била паметно събитие в това бедно село, където почти били забравили истинските празници. Може би единствената лоша поличба била, че още от началото на седмицата задухал пустинният хамсин[1] и пясъкът се намъкнал навсякъде, заврял се в къщите, разкъсал дрехите, напукал човешката кожа и когато дошъл сватбеният ден, имало пясък дори между миглите на младоженците. Но тази подробност не осуетила бракосъчетанието. На първия ден от церемонията се събрали приятелките и жените от двете семейства, за да разгледат чеиза на булката, дантелите с фигурки на портокалови цветчета и розовите й волани и ширити, като междувременно похапвали локум, орехови рогчета, бадеми и шамфъстъци и писукали от радост с едно неспирно „улюлююю“, което се носело по улицата и стигало до мъжете в кафенето. На другия ден завели Сулема в обществената баня, начело на шествието вървял старейшина и биел барабан, та мъжете да извръщат поглед, когато пристъпвала младоженката, пременена със седем въздушни рокли една връз друга. Когато я съблекли в банята, за да види женската рода на Риад Халаби, че е добре охранена и без телесни недостатъци, майка й се разплакала, както повелявала традицията. Намазали й ръцете с къна, депилирали й цялото тяло с восък и сяра, масажирали я с кремове, вплели й в косите истински перли и пели, танцували и яли сладкиши с ментов чай, като младоженката не забравила да дари всичките си приятелки с по една златна пара. Третият ден бил за обреда „Мифтах“[2]. Баба й докоснала челото й с ключ, за да й се открие духът за честност и обич, след което майката на Сулема и бащата на Риад Халаби я обули с намазани с мед чехли, за да влезе в брака по пътя на сладостта. На четвъртия ден, облечена в проста туника, тя посрещнала свекъра и свекървата си, за да ги гости със собственоръчно приготвени ястия, и срамежливо свела очи, когато те казали, че месото е твърдо и кускусът малко безсолен, но че булката е хубава. На петия ден изпитали моралната й устойчивост — трима местни трубадури си съдрали гърлата да пеят неприлични песни в нейно присъствие, но тя проявила пълно безразличие иззад булото си и всяка безсрамна дума, рикоширала от лицето й на девственица, била възнаграждавана с монети. В друга стая се провеждало празненството на мъжете, където Риад Халаби се печал на кръстосания огън от закачки на цялото село. На шестия ден сключили брак в кметството, а на седмия посрещнали кадията. Гостите оставили даровете си в краката на младоженците, като всеки обявявал на висок глас колко е платил за своя подарък, бащата и майката изпили насаме със Сулема последния пилешки бульон и после я предали на мъжа й с голяма мъка на сърцето, както си му бил редът. Жените от семейството я завели в подготвената за случая стая и я преоблекли в булчина риза, след което отишли при мъжете на улицата и зачакали да бъде размахан през прозореца окървавеният чаршаф на нейното целомъдрие.

Най-сетне Риад Халаби се озовал насаме със съпругата си. Никога не се били виждали отблизо, не си били разменяли нито дума, нито усмивка. Обичаят изисквал тя да е уплашена и трепереща, но в такова състояние се чувствал самият той. Докато се държал на благоразумно разстояние и не си отварял устата, недостатъкът му не биел толкова на очи, но не знаел как ще го възприеме жена му, като дойде време да станат по-интимни. Той пристъпил смутено към нея и протегнал пръсти да я докосне, привлечен от седефения отблясък на кожата й, от пищната й плът и от сенките в косите й, но тогава съзрял израза на отвращение в очите й и ръката му замръзнала във въздуха. Извадил кърпичката си и я притиснал към лицето си с една ръка, а с другата започнал да я съблича и да я гали, но въпреки че вложил цялото си търпение и нежност, не успял да преодолее неприязънта на Сулема. Тази първа среща била нерада и за двамата. По-късно, докато тъща му развявала от балкона чаршафа, боядисан в небесносиньо, за да бягат злите духове, а долу селяните гърмели с пушки и жените виели неистово и ликуващо, Риад Халаби се скрил в един ъгъл. Усещал унижението като юмручен удар в корема. Тази болка се загнездила в него като стон под сурдинка, но той никога не заговорил за това. Разказал за нея едва тогава, когато за първи път жена го целунала по устата. Бил възпитан да спазва правилото за мълчанието — на мъжа е забранено да дава външна изява на чувствата или на съкровените си желания. Положението му на съпруг го превръщало в господар на Сулема — не бивало тя да узнава слабостите му, защото можела да се възползва от тях, за да го уязвява или да му се качи на главата.

Върнали се в Америка и Сулема скоро разбрала, че съпругът й не е заможен и че никога няма да стане богаташ. От първия миг намразила тази нова родина, този народ, този климат, тези хора, тази къща. Отказала да учи испански и да помага в работата в магазина под предлог, че все имала главоболие. Затворила се в дома си, не ставала от леглото, тъпчела се с ядене и все повече пълнеела и се отегчавала. За всичко зависела от мъжа си, дори за да се разбира със съседите — налагало се той да изпълнява ролята на преводач. Риад Халаби си казал, че трябва да й даде време да се приспособи. Бил убеден, че като му роди много деца, всичко ще бъде различно, ала децата не идвали въпреки страстните следобеди и нощи, които прекарвал с нея, като никога не забравял да си прикрепва кърпичката върху лицето. Така минала година, минали две, три, десет, докато в „Бисерът на Ориента“ и в техния живот влязох аз.

Когато Риад Халаби спря камионетката, беше много рано и селото още спеше. Поведе ме навътре през задния вход, прекосихме двора, където водата от шадравана ромолеше по улеите и крякаха жаби, и ме остави в банята със сапун и кърпа в ръцете. Дълго стоях под струята, която се стичаше по тялото ми, за да ми отмие дрямката от пътуването и беззащитността от последните седмици, докато кожата ми отново възвърна естествения си цвят — вече бях забравила какъв е, толкова се бях занемарила. После се избърсах, сресах се на плитка, облякох се в мъжка риза, пристегната през кръста с връв, и си обух платненки, които Риад Халаби изнесе от склада.

— Сега ще се нахраниш спокойно, без да бързаш, иначе ще те заболи стомахът — каза домовладиката и ме настани в кухнята пред пиршество от ориз, булгур с месо и хляб без мая. — Викат ми турчина, а на тебе?

— Ева Луна.

— Когато пътувам, жена ми остава сама, трябва й някой за компания. Тя не излиза, няма приятелки, не говори испански.

— Искате аз да й стана прислужница ли?

— Не. Ще бъдеш нещо като… като дъщеря.

— Отдавна не съм ничия дъщеря и вече не си спомням как и какво беше. Трябва да й се подчинявам за всичко, нали?

— Да.

— Какво ще ми прави, когато не се държа добре?

— Не зная, ще видим.

— Предупреждавам ви, че не давам да ме бият…

— Никой няма да те бие, момиче.

— Ще остана за проба един месец и ако не ми хареса, ще избягам.

— Така да бъде.

В този момент в кухнята се появи още замаяната от сън Сулема. Изгледа ме от глава до пети, без изобщо да показва, че е изненадана от присъствието ми — вече беше обръгнала да понася непоправимото гостоприемство на мъжа си, способен да подслони всекиго, стига да има вид на нуждаещ се. Преди десет дни прибрал в къщата си някакъв странник с магарето му и докато гостът си възстановявал силите, за да продължи пътя си, добичето изяло простряното да съхне пране и значителна част от стоката в магазина. Сулема — висока, бяла, с черна коса, с две бенки до устата и големи бадемови мрачни очи — се появи облечена в затворена памучна роба, дълга до петите. Беше накичена със златни обици и гривни, които дрънчаха като хлопатарчета. Огледа ме с пълно равнодушие, уверена, че аз съм някоя просякиня, взета под покровителство от съпруга й. Поздравих я на арабски, както ме беше научил Риад Халаби малко преди това, и тогава Сулема се разтърси в поривист смях, обгърна главата ми с две ръце, целуна ме по челото и отвърна на поздрава ми с длъжка реч на своя език. Турчинът също се изсмя, като си прикри устата с носната кърпа. Този поздрав бе достатъчен, за да смекчи сърцето на новата ми господарка, и от тази сутрин нататък аз се чувствах така, сякаш бях отрасла в тяхната къща. Навикът ми да ставам рано се оказа много полезен за мен. Събуждах се на изгрев-слънце, изпружвах крака извън леглото с енергичен ритник, който ме изправяше, и повече не сядах — затананиквах си някоя песен и се хващах за работа. Отивах да правя кафето съгласно получените указания — варях го в бакърено джезве, докато кипне три пъти, и го ароматизирах със семе от кардамон[3], после го изливах във филджанче и го носех на Сулема, която го изпиваше, без да си отваря очите, и продължаваше да спи до късно. Виж, Риад Халаби закусваше в кухнята. Обичаше да приготвя собственоръчно това първо ядене за деня, малко по малко престана да се срамува пред мен от безобразната си уста и ме канеше да закусваме заедно. После двамата вдигахме кепенците на магазина, почиствахме тезгяха, нареждахме продуктите и сядахме да чакаме клиентите, които скоро започваха да пристигат.

За първи път можех свободно да се разхождам нагоре и надолу по улицата — дотогава винаги бях живяла затворена между четири стени, зад заключена врата, или като изгубена скитница във враждебен град. Търсех предлози, за да си приказвам със съседите или за да се навъртам следобед на площада. Там бяха църквата, пощата, училището и участъкът, там всяка година се биеха барабани на празника на свети Йоан, изгаряше се парцалено чучело като възпоминание за предателството на Юда, коронясваше се Кралицата на красотата в Агуа Санта, а всяка Коледа учителката Инес организираше „живи картини“ в училището — облечени в дрехи от разтегателна хартия и посипани със скреж от станиол, нейните питомци представяха под формата на живи статуи сцени от Благовещение, Рождество Христово и избиването на младенците по заповед на Ирод. Аз си се разхождах, говорех високо, весело, закачливо и дори предизвикателно, смесвах се с останалите и бях доволна, че принадлежа на тази общност. В Агуа Санта прозорците нямаха стъкла, вратите винаги стояха отворени и беше нещо обичайно хората да си ходят на гости без специална покана, да казват „добър ден“, като видят някого на прага, да влизат да изпият по чаша кафе или плодов сок, всички се познаваха, никой не можеше да се оплаче, че е самотен или изоставен. Там дори мъртвите не оставаха сами.

Риад Халаби ме научи да продавам, да тегля, да меря, да правя сметки, да връщам ресто и да се пазаря — основен елемент в търговията. „Пазарлъкът не е за да изкрънкаш повече от клиента, а за да удължиш удоволствието от приказката с него“, казваше той. Научих и няколко изречения на арабски, за да се разбирам със Сулема. Скоро Риад Халаби реши, че не ще мога да се оправям нито в магазина, нито в живота, ако не умея да чета и пиша, и помоли учителката Инес да ми дава частни уроци, защото вече бях твърде голяма, за да тръгна на училище в първи клас. Всеки ден аз извървявах четирите пресечки с учебник и тетрадка в ръка, като нарочно ги държах така, че всички да ги видят — от гордост, че бях ученичка. Заседявах се за по някой и друг час пред масата на учителката Инес, до портрета на убитото й дете — „мома, лула, око, коза, мама ме мие, Пеле пита за пътя“. Четмо и писмо — по-хубаво нещо не бях откривала през целия си живот. Бях изпаднала в еуфория, четях на глас, мъкнех навсякъде тетрадката под мишница, забивах нос в нея при всяка възможност, записвах си мисли, названия на цветя, на издавани от птиците звуци, измислях думи. Вече можех да пиша и това ме освободи от необходимостта да запомням в рими и ми позволи да вмъкна в приказките много повече герои и приключения. Като си отбелязвах две-три кратки изречения, после си спомнях за останалото и можех да го разказвам на един дъх на господарката, но това беше по-късно, когато тя проговори испански.

За да се упражнявам в четене, Риад Халаби купи енциклопедичен речник и няколко клюкарски списания със снимки на артисти, които докараха Сулема във възторг. Когато вече можех да чета гладко, той ми донесе и сантиментални романи, приличащи си по сюжет и стил като две капки вода — секретарка с устни запалени, гърди издадени и очи непокварени се запознава с ръководен кадър с железни мускули, посребрени слепоочия и стоманени очи, тя неизменно е девствена, дори и в редките случая, когато се падаше вдовица, той е властен и я превъзхожда във всяко едно отношение, възниква недоразумение или неразбирателство — я от ревност, я за наследство, но всичко се урежда и той я взема в железните си или каквито се оформят там други металически прегръдки, а тя въздиша трисрично, наблягайки на третата сричка от края, и двамата горят от страст, но няма никакви излитания по простащини или плътски щуротии. Идваше и кулминацията — една-единствена целувка, която ги довеждаше до екстаза на рая, от който няма връщане — брака. След целувката — нищо повече, само думата „край“, оградена с цветя или с гълъбчета. Скоро аз още от трета страница знаех как ще се развие действието и за развлечение променях сюжета и го отклонявах към трагична развръзка, съвсем различна от авторовата измислица и по-прилягаща на неизлечимата ми склонност към патологично болезнени и жестоки финали — момичето се залавяше с търговия с оръжие, а бизнесменът заминаваше да се грижи за прокажени в Индия. Поръсвах темата с подправки и съставки от насилие, заимствани от радиото или от полицейската хроника, и с познанията, получени скришом при разглеждането на илюстрациите в ония книги на Госпожата. Един ден учителката Инес се заговори с Риад Халаби за „Хиляда и една нощ“ и при следващото си пътуване той ми я донесе като подарък — четири дебели тома в червена кожена подвързия, в които аз се вглъбих дотолкова, че изгубих от поглед очертанията на действителността. Еротизмът и фантазията навлязоха в живота ми със силата на тайфун, срутиха всички възможни граници и обърнаха с краката нагоре познатия ред на нещата. Не зная по колко пъти прочетох всяка приказка. Когато ги научих всичките наизуст, започнах да прехвърлям герои от една история в друга, да променям сюжета, да махам и да добавям — игра с безкрайни възможности. Сулема ме слушаше часове наред с наострени сетива, за да разбере всеки жест и всеки звук, докато един ден, като се събуди, проговори на испански без запъване — сякаш през тия десет години този език й е бил в гърлото и само е чакал тя да си отвори устата и да го пусне да излезе навън.

Обичах Риад Халаби като роден баща. Свързваха ни смехът и игрите. Този човек, който понякога изглеждаше прекалено сериозен или тъжен, всъщност беше весел, но единствено в съкровения свят на дома и далеч от чуждите погледи се престрашаваше да се смее и да си показва устата. Винаги когато той се усмихваше без кърпичката, Сулема извръщаше лице, аз обаче смятах недостатъка му за подарък по рождение, за нещо, което го правеше различен от останалите, единствен в света. Играехме на домино и залагахме цялата стока в „Бисерът на Ориента“, невидими златни кюлчета, огромни плантации, петролни кладенци. Ставах милиардерка, защото той се оставяше да го побеждавам. И двамата обичахме поговорките, народните песни, простодушните смешки, коментирахме новините от вестника и веднъж седмично ходехме заедно да гледаме филмите на камиона от киното, който обикаляше селата и даваше прожекции по спортните игрища и по площадите. Най-голямото доказателство за нашата дружба беше това, че се хранехме заедно. Риад Халаби се навеждаше над чинията, побутваше храната в устата си с хляба или с пръсти, смучеше, ближеше и бършеше с книжни салфетки каквото не успяваше да лапне. Като го гледах как се мъчи така, винаги в най-тъмната част на кухнята, той ми приличаше на голямо незлобиво животно и ми се приискваше да погаля къдравата му коса и превития му гръб. Никога не се осмелих да го докосна. Исках да му засвидетелствам своята привързаност и благодарност с дребни изрази на внимание, но той не ми разрешаваше, защото не беше свикнал да получава обич, макар че в природата му беше да раздава щедро своята обич на другите. Перях ризите и гуаяберите му, простирах ги да се бялнат на слънце и леко ги колосвах, гладех ги грижливо, сгъвах ги и ги прибирах в дрешника с листа от босилек и мента. Научих се да приготвям „хуммус би тахина“[4], сърми от лозов лист с месо и кедров орех, „фалафил“[5] с жито, агнешка дроб сърма, патладжани, пиле с кускус, копър и шафран, баклава с мед и орехи. Когато нямаше клиенти в магазина и бяхме сами, той се опитваше да ми превежда поемите на Харун ар Рашид, пееше ми песни от Ориента — провлачена и красива жалба. Друг път си закриваше половината лице с кухненска кърпа — все едно воал на одалиска — и танцуваше за мен непохватно, с вдигнати ръце и лудешки виещо се шкембе. Така както се кикотехме двамата, той ме научи на танца с корема.

— Това е свещен танц, ще го танцуваш само за мъжа, когото най-силно обикнеш в живота си — каза ми Риад Халаби.

 

 

Сулема беше морално неутрална — като сукалче. Цялата й енергия беше изчезнала или се беше отклонила, тя не вършеше нищо и се занимаваше единствено със задоволяване на най-съкровените си потребности. Страхуваше се от всичко — че мъжът й ще я изостави, че ще роди деца със сцепена устна, че ще загуби красотата си, че главоболията ще повредят мозъка й, че ще остарее. Сигурна съм, че дълбоко в душата си ненавиждаше Риад Халаби, но не можеше да го остави и все пак предпочиташе да понася присъствието му, отколкото да й се налага да работи, за да се издържа сама. Физическата близост с него я отвращаваше, но в същото време тя сама я провокираше като средство да го обвързва — ужасяваше се от мисълта, че той може да потърси наслада при друга жена. От своя страна Риад я обичаше със същия унижен и тъжен плам от първата им среща и я търсеше често. Научих се да отгатвам смисъла на погледите им и щом откривах онази особена искра, отивах да се шляя по улицата или си намирах работа в магазина, докато те се затваряха в стаята си. После Сулема се сапунисваше яростно, търкаше се със спирт и си правеше промивки с оцет. Мина много време, преди да започна да свързвам онова гумено приспособление с тръбичка с безплодието на господарката си. Сулема я бяха възпитали да обслужва и задоволява мъжа си, но съпругът й не искаше нищо от нея и може би затова тя свикна да не полага и най-малко усилие и в крайна сметка се превърна в огромна играчка. Моите приказки изобщо не я направиха по-щастлива, а само й напълниха главата с романтични мисли, с блянове за невъзможни приключения и взети на заем герои и я отдалечиха окончателно от действителността. Въодушевяваха я само златото и ярките скъпоценни камъни. Когато пътуваше до столицата, мъжът й изхарчваше значителна част от печалбите си, за да й купува безвкусни бижута, които тя криеше в кутия, заровена на двора. От страх да не й ги откраднат сменяше мястото им почти всяка седмица, но често не можеше да си спомни къде ги е сложила и ги търсеше с часове, докато аз открих всичките им възможни скривалища и разбрах, че ги използва все в един и същи ред. Скъпоценностите не биваше да остават за дълго под земята, защото се смяташе, че по тия географски ширини гъбичките разрушават дори благородните метали и че след известно време от почвата излизат фосфоресциращи пари, които привличат крадците. Затова сегиз-тогиз в следобедните часове Сулема излагаше на слънце своите украшения. Сядах до нея да ги наглеждаме, но така и не проумявах защо толкова е пощуряла по това съкровище, като нито имаше случаи да се показва с него, нито приемаше гости, нито пътуваше с Риад Халаби, нито се разхождаше по улиците на Агуа Санта, а само си представяше как се връща в своята страна, където събужда всеобща завист с тия накити и така й се оправдават годините, пропилени в тази толкова далечна част на света.

Посвоему Сулема се държеше с мен добре — като с любимо кученце. Не бяхме приятелки, но Риад Халаби се изнервяше, когато двете се усамотявахме за дълго, и свареше ли ни да си шушукаме, търсеше поводи да прекъсва разговора ни, сякаш се страхуваше да не станем съучастнички в нещо. Докато мъжът й пътуваше, Сулема забравяше главоболията са и изглеждаше по-весела, викаше ме в стаята си и ме караше да я търкам със сметана и с резенчета краставици, за да й се оправела кожата. Изтягаше се по гръб на леглото, гола, но с обиците и гривните си, със затворени очи и с разпусната на чаршафа синя коса. Като я гледах така, тя ми приличаше на бледа безпомощна риба, изхвърлена на пуст бряг. Понякога горещината беше направо потискаща и тогава при допира на ръцете ми Сулема сякаш пламваше като скъпоценен камък, вдигнат срещу слънцето.

— Намажи ми тялото, а по-късно, като захладее, ще си боядисам косата — нареждаше ми Сулема на своя отскорошен испански.

Тя не понасяше собствената си окосменост — намираше я за признак на животинщина, допустима само при мъжете, които и без това били полуживотни. Охкаше, когато й махах космите със смес от нагрята захар и лимон и й оставях само малък тъмен триъгълник под корема. Дразнеше се от собствената си миризма и се миеше и парфюмираше до полуда. Караше ме да й разказвам любовни приказки, да описвам главния герой, дългите му крака, силните му ръце, широките му гърди, да се спирам по-подробно на еротичните сцени — дали прави това или онова, по колко пъти, какво шепне в леглото. Тази нейна трескавост беше направо болезнена. Опитах се да включа в историите си и по-малко напети любовници, с някой физически недостатък, може би белег по лицето, близо до устата, но от това настроението й се разваляше, тя заплашваше, че ще ме изхвърли на улицата, и тутакси потъваше в мрачна печал.

Месеците се нижеха, аз се окопитих, отърсих се от притеснението си и повече не заговорих за изпитателния срок — с надежда, че Риад Халаби е забравил за него. В известен смисъл моите господари бяха моето семейство. Свикнах с горещината, с игуаните, които се приличаха на слънце като чудовища от миналото, с арабската кухня, с мудните следобедни часове, с винаги еднаквите дни. Харесвах това забравено село, свързано със света чрез една-единствена телефонна жица и чрез един път с много завои, обрамчен от толкова гъста растителност, че веднъж един камион се преобърнал пред погледите на няколко очевидци, но като се взрели надолу, те не го видели в оврага — папратите и лианите го били погълнали. Жителите се познаваха по име и в живота на всеки един нямаше тайни за останалите. „Бисерът на Ориента“ беше събирателен пункт, където хората седяха на приказки, въртяха сделки, влюбените си устройваха срещи. Никой не питаше за Сулема — тя беше просто чуждестранен призрак, скрит в задните стаи, и на пренебрежението й към местните хора те отговаряха със същата мяра, но уважаваха Риад Халаби и му прощаваха, че не сяда да пие или да яде със съселяните си, както изискваха правилата на приятелството. Въпреки мърморенето на свещеника, който не мирясваше заради мюсюлманската му вяра, той бе кръстник на няколко деца, носещи неговото име, съдник в споровете и съветник в заплетените положения. Прислоних се в сянката на неговия авторитет, приятно ми беше, че принадлежа на неговия дом, и ми се искаше да вярвам, че ще продължа да живея в тази бяла и просторна къща, на която цветчетата в легенчетата по стаите придаваха ухание, а дърветата в градината — прохлада. Престанах да тъгувам заради раздялата с Уберто Наранхо и с Елвира, изградих си вътрешно приемлив образ на Кръстница и изтрих от паметта си лошите спомени, за да разполагам с хубаво минало. Майка ми също си намери място сред сенките в стаите и й стана навик да се появява нощем като повей до леглото ми. Чувствах се успокоена и доволна. Пораснах, макар и не много, лицето ми се промени и като се гледах в огледалото, вече не виждах там някакво неопределено същество — започваха да се явяват окончателните ми черти, такива, каквито са и сега.

— Не можеш да живееш като бедуинка, трябва да те регистрираме в Гражданското отделение — каза един ден господарят.

От Риад Халаби получих няколко неща от изключително значение за житейския ми път и сред тях две особено важни — грамотност и свидетелство за съществуване. Нямаше документи, чрез които да се докаже, че съществувам на този свят, никой не ме беше записал никъде при раждането ми, никога не бях ходила на училище — все едно че не се бях раждала. Той обаче говори с един свой приятел в града, плати съответния подкуп и ми издейства документ за самоличност, в който по грешка на чиновника са ме изкарали с три години по-млада.

 

 

Камал — вторият син на някакъв чичо на Риад Халаби, дойде да живее в къщата, година и половина след мен. Влезе в „Бисерът на Ориента“ толкова тихомълком, че не видяхме у него признаците на спотаилата се обреченост и не заподозряхме, че с него идва ураган, който ще се разрази един ден и ще промени живота на всички ни. Беше на двайсет и пет години, дребен и слаб, с тънки пръсти и дълги мигли, изглеждаше недоверчив и поздравяваше церемониално, като слагаше ръка пред гърдите си и свеждаше глава — жест, който тутакси бе възприет от Риад, а после взеха да му подражават със смях и всички деца в Агуа Санта. Беше човек, свикнал да понася удари от съдбата. Подгонено от израелците, семейството му напуснало селото си след войната и загубило всичко, което притежавало на този свят — малката градина със зеленчуци и овошки, наследство още от далечни прадеди, магарето и няколко кухненски съдини. Той отрасъл в лагер за палестински бежанци и може би щял да стане партизанин и да воюва срещу евреите, но не бил замесен от тесто за войник, а и не споделял негодуванието на баща си и братята си от загубата на едно минало, с което не се чувствал свързан. Повече го привличали западните нрави, копнеел да се махне оттам и да започне нов живот на място, където нямало да дължи уважение никому и където никой нямало да го познава. Прекарал детските си години в черноборсаджийство, а юношеските — в съблазняване на вдовиците от лагера, докато най-сетне баща му, като му дошло до гуша да го бие и да го крие от враговете му, си спомнил за Риад Халаби — този племенник, заселил се в далечна южноамериканска страна, за чието име не се сещал. Изобщо не попитал Камал дали е съгласен да замине, а просто го хванал за лакътя и го отвел насила до пристанището, където успял да го глави като юнга на един търговски кораб и на раздяла го посъветвал да не се връща, освен ако забогатее. Така младежът пристигнал, както толкова преселници, на същия горещ бряг, където пет години по-рано Ролф Карле слязъл от един норвежки параход. Оттам автобусът го отвел в Агуа Санта и в прегръдките на родственика му, който го посрещна много гостоприемно.

Три дни „Бисерът на Ориента“ стоя затворен, а къщата на Риад Халаби отворена. В нея се вдигна незабравим празник, на който присъстваха всички жители на селото. Съборена от няколко от неизброимите си болести, Сулема не си показа носа от стаята, но господарят и аз, с помощта на учителката Инес и на други съседки, сготвихме толкова ядене, че празненството заприлича на сватба на багдадски халиф. По дългите маси, застлани със снежнобели покривки, наредихме големи тави ориз с шафран, кедрови орехи, стафиди, шамфъстъци, червен пипер и къри, а около тях — петдесет подноса с арабски и тукашни блюда, кои солени, кои люти или кисело-сладки, с меса и риби, докарани в торби с лед от крайбрежието, и всякакви варива със сосовете и подправките им. Имаше отделна маса само за десертите — на нея се редуваха ориенталски сладкиши с местни специалитети. Аз поднасях огромни кани ром с плодове, който двамата братовчеди, като добри мюсюлмани, не близнаха, но другите пиха, докато не се претърколиха блажени под масите, а които останаха на крака, се хванаха да танцуват в чест на новодошлия. Камал бе представен на всеки един от съседите и се наложи поотделно на всеки да разкаже живота си на арабски. Никой не разбра нито дума от речта му, но си заразправяха един на друг, че май е симпатичен младеж, какъвто си беше и в действителност — изглеждаше крехък на вид като госпожица, но в природата му имаше нещо космато, мургаво и изплъзващо се, което смущаваше жените. Влезеше ли в стая, я изпълваше с присъствието си до последното кътче, седнеше ли на прага на магазина да си отдъхне, като позахладеше следобед, цялата улица усещаше въздействието на привлекателната му сила — той сякаш омагьосваше другите. Едва-едва му се разбираше от жестовете и възклицанията, но всички го слушахме като омаяни, следвахме ритъма на гласа му и неравната мелодия на думите му.

— Сега ще мога да пътувам спокойно, защото има мъж в семейството ми, който да се грижи за жените, за къщата и за магазина — каза Риад Халаби и потупа по рамото братовчед си.

Много неща се промениха с идването на госта. Господарят взе да страни от мен, вече не ме викаше да слуша приказките ми и да коментира новините от вестника, изостави шегите и четенето в дует, игрите на домино станаха мъжка работа. Още от първата седмица започна да ходи само с Камал на прожекцията на пътуващия кинематограф, защото роднината му не бил свикнал с женска компания. Освен някои лекарки от Червения кръст и мисионерки евангелистки, които посещавали лагерите за бежанци и били почти до една изпити и кльощави като сухо дърво, младежът бил виждал само жени със забулени лица, след като навършил петнайсет години, когато за първи път излязъл от родното си село. Веднъж се впуснал в дръзко пътуване с камион до столицата и по-точно до градския сектор на американската колония. Било събота и американките миели автомобилите си на улицата само по къси панталони и блузи с големи деколтета — зрелище, което привличало тълпи мъже от най-далечни краища на страната. Мъжете наемали столове и слънчобрани и заемали позиция да ги гледат. Завъртали се купища продавачи на всякакви занимавки и дреболии. Но жените не забелязвали възбудата наоколо си, били в пълно неведение относно пъхтенето, потенето, треперенето и ерекциите, които предизвиквали. За тези госпожи, присадени от друга цивилизация, тия индивиди, увити в туники, с тъмна кожа и бради на пророци, били просто оптическа илюзия, грешка на случайността, бълнуване, породено от горещината. Пред Камал Риад Халаби се държеше със Сулема и с мен като груб и властен господар, но когато си бяхме сами, ни правеше за извинение дребни подаръци и отново ставаше предишният мил приятел. Натовариха ме със задачата да преподавам испански на новодошлия — съвсем не леко поръчение, защото той се чувстваше унизен, когато аз му обяснявах значението на дадена дума или отбелязвах някоя негова грешка в произношението. Но, така или иначе, той се научи да бърбори много бързо и съвсем скоро се хвана да помага в магазина.

— Сядай с прибрани крака и си закопчавай всички копчета на престилката — заповяда ми Сулема. Май си мислеше за Камал.

Магията на братовчеда пропи къщата и „Бисерът на Ориента“, разпръсна се из селото и вятърът я отнесе още по-далеч. Момичетата идваха по всяко време в магазина под най-различни предлози. Пред Камал те разцъфтяваха като горски цветя, щяха да се пръснат в късите си поли и в стегнатите си блузи и бяха толкова напарфюмирани, че като си тръгнеха, помещението миришеше на тях още дълго. Влизаха по две или по три, смееха се, шушукаха си, облягаха се на тезгяха така, че гърдите им да изпъкнат, а задниците им да се навирят дръзко над мургавите им крака. Причакваха го на улицата, канеха го на гости по къщите си следобед, учеха го да танцува карибски танци.

Беше ме обзело някакво постоянно, трескаво безпокойство. За първи път ревнувах и това чувство, прилепило се за кожата ми денем и нощем като тъмно петно, като мръсотия, която не може да се махне, стана толкова непоносимо, че когато най-сетне успях да се отърся от него, се бях освободила окончателно от стремежа да притежавам друг човек и от изкушението да принадлежа на някого. От първия миг Камал ми разбърка разсъдъка, хвърли ме в огън с два вида редуващи се пламъци — на абсолютната наслада, че го обичам, и на жестоката болка, че го обичам напразно. Следвах го навсякъде като сянка, като робиня, превърнах го в герой на най-съкровените си блянове. Той обаче изобщо не ми обръщаше внимание. Взрях се в себе си, наблюдавах се в огледалото, опипвах си тялото, мъчех се да си правя различни прически в тишината на следобедните часове, слагах си по мъничко червило на бузите и на устата, едва-едва, за да не забележи никой. Той беше главният герой на всичките ми любовни приказки. Вече не ми стигаше целувката в края на романите, които четях на Сулема, и започнах да изживявам бурни въображаеми нощи с него. Бях навършила петнайсет години и бях девствена, но ако връвта със седем възела, измислена от Кръстница, мереше и помисли, нямаше да изляза с чест от изпитанието.

Животът на всички ни се изкриви при първото пътуване на Риад Халаби, когато останахме сами: Сулема, Камал и аз. Господарката се излекува като с магическа пръчка от своите болежки и се събуди от почти четирийсетгодишния си летаргичен сън. Тези дни тя ставаше рано и приготвяше закуската, обличаше се в най-хубавите си дрехи, накичваше се с всичките си бижута, сресваше си косата назад и си я правеше на нещо като полуопашка, а другата половина разпускаше по раменете си. Никога не беше изглеждала толкова красива. Отначало Камал я избягваше, в нейно присъствие забиваше поглед в земята и почти не й говореше, оставаше целия ден в магазина, а вечер излизаше да се шляе из селото. Скоро обаче му стана невъзможно да се брани от властта на тая жена, от тежката следа, оставена от парфюма й, от топлината на стъпките й, от магията на гласа й. Въздухът наоколо се изпълни с неизказани подкани, с предвещания, с призиви. Долових, че наоколо ми става нещо необикновено, от което аз съм изключена — частна война между тях двамата, яростна борба на воли. Камал отстъпваше с бой, копаеше окопи, криеше се зад щита на свещени от векове забрани, на уважението към законите на гостоприемството и към кръвните си връзки с Риад Халаби. Сулема, хищна като месоядно цвете, мърдаше своите ухайни венчелистчета, за да го привлече в капана си. Тая ленива и мекушава жена, която прекарваше живота си просната на леглото със студени кърпи на челото, се превърна в огромна и фатална самка, в блед паяк, който тъчеше неуморно мрежата си. Прииска ми се да стана невидима.

Сулема сядаше на сянка в двора да си лакира ноктите на краката и показваше дебелите си бедра до половината. Сулема пушеше и с въртеливи движения на върха на езика си ближеше цигарето, а устните й се навлажняваха. Сулема се разкършваше и роклята й се свличаше и откриваше заоблено рамо, което сграбчваше цялата дневна светлина с невъзможната си белота. Сулема ядеше зрял плод и жълтият сок й опръскваше едната гърда. Сулема играеше със синята си коса, закриваше с нея част от лицето си и гледаше Камал с очи на хурия.

Братовчедът се съпротивлява като истински храбрец седемдесет и два часа. Напрежението нарастваше и стигна до такъв предел, та аз не издържах и се уплаших, че във въздуха ще избухне електрическа буря и ще ни изгори на пепел. На третия ден Камал отиде на работа още от ранни зори, не се появи в къщата нито веднъж и се мота нахалост из „Бисерът на Ориента“, за да убие часовете. Сулема го повика за вечеря, но той каза, че не е гладен, и се помая още час, докато приключи с касата. Изчака да си легне цялото село и небето да почернее и едва тогава затвори магазина. И когато прецени, че е започнала радионовелата, се вмъкна на пръсти в кухнята и потърси остатъците от вечерята. Но за първи път от дълги месеци насам Сулема беше готова да изпусне тазвечерния епизод. За да го насочи по лъжлива следа, тя остави радиото включено в стаята си, а вратата й открехната, зае стратегическа позиция в полумрака на коридора и седна да го чака. Беше си облякла везана туника, отдолу беше гола и вдигнеше ли ръка, млечнобялата й кожа се обнажваше до кръста. Следобеда бе посветила на занимания със себе си — беше се депилирала и сресала, беше се намазала с кремове и гримирала, тялото й ухаеше на парфюм, а дъхът й на женско биле, беше боса и без накити — готова за любов. Успях да видя всичко, защото тя не ме изпрати в стаята ми — беше забравила за моето съществуване. За Сулема имаха значение само Камал и битката, която предстоеше да спечели.

Жената сгащи жертвата си на двора. Братовчедът държеше изяден до половина банан и дъвчеше, на лицето му тъмнееше брада на два дни и целият плуваше в пот, защото беше горещо и защото това беше нощта на неговото поражение.

— Чакам те — каза Сулема на испански, за да избегне неудобството да каже същото на собствения си език.

Младежът се закова на място с пълна уста и с ужасени очи. Тя се приближи полека, неизбежна като призрак, и спря на няколко сантиметра от него. Изведнъж пропяха щурците — пронизителен и протяжен звук, който се заби в нервите ми като едногласна нота, изпълнявана от ориенталски инструмент. Забелязах, че господарката ми е с половин глава по-висока и два пъти по-тежка от братовчеда на мъжа си, който, от друга страна, сякаш се беше смалил до размерите на момченце.

— Камал… Камал… — И последва шепот от думи на техния език, докато жената докосваше с пръст устните на мъжа и следваше очертанията им със съвсем лек допир.

Камал изстена победен, преглътна и изпусна останалата част от банана. Сулема обгърна главата му и го привлече към скута си, където едрите й гърди го погълнаха с клокочене на огнена лава. Полюля го там както майка детето си, по едно време той се отдръпна, тогава двамата се погледнаха запъхтени, претегляйки и мерейки риска, но желанието надделя и те се отправиха прегърнати към леглото на Риад Халаби. Проследих ги дотам, без те да се смутят от моето присъствие. Мисля, че наистина бях станала невидима.

Притаих се до вратата, разсъдъкът ми беше изключил. Не изпитвах никакво вълнение, забравих ревността си, сякаш всичко ставаше една вечер пред камиона на кинематографа. Застанала права до леглото, Сулема го обгърна с две ръце и впи устни в неговите. По едно време той успя да вдигне ръце, прихвана я през кръста и отвърна на нейната ласка със страдалчески стон. Жената покри клепачите, врата и челото му с бързи целувки, призивни близвания и кратки ухапвания, разкопча му ризата и я изтръгна. От своя страна той се опита да й издърпа туниката, но се замота в гънките, та реши да се впусне в атака на гърдите й през деколтето. Без да престане да го мачкоти, Сулема го обърна, застана зад гърба му и продължи да изследва с устни шията и раменете, а през това време обработваше с пръсти дюкяна му и му сваляше панталона. От няколко крачки разстояние аз видях най-мъжествената му част, прицелена в момента точно към мене, и си казах, че Камал е по-привлекателен без дрехи, защото тогава изчезваше неговата почти женска деликатност. Дребният му ръст сякаш беше белег не за крехкост, а за синтез, и както изпъкналият му нос придаваше свойствена форма на лицето му, без да го загрозява, по същия начин големият му тъмен член не му придаваше животински вид. Стресната, аз забравих да дишам почти цяла минута и когато най-сетне си поех дъх, в гърлото ми бе заседнало стенание. Той стоеше пред мене и очите ни се срещнаха за миг, но неговите, слепи, преминаха сякаш през празно пространство. Навън се изсипа проливен летен дъжд и громолът на водата и на гръмотевиците се сля с агонизиращата песен на щурците. Сулема най-сетне си съблече туниката и се появи в цялото си пищно великолепие, като фаянсова Венера. В контраста между тая налята жена и мършавото тяло на младежа имаше нещо извратено. Камал я бутна на леглото, тя извика, заклещи го между дебелите си крака и го задраска по гърба. Той се залюля няколко пъти и после рухна с жален стон, изтръгнал се отнякъде много дълбоко. Тя обаче не се беше готвила толкова дълго, за да допусне цялата работа да свърши надве-натри за минута. Тъй че го отмести на една страна, настани го на възглавниците и се зае да го реанимира. Започна да му шепне указания на арабски и постигна добър резултат — не след дълго той отново беше готов. Тогава се отпусна със затворени очи, а тя го замилва, докато му се взе свесът, и накрая го яхна, покри го с пищните си телеса и с разкошната си коса, накара го да изчезне напълно, всмука го с подвижните си пясъци, погълна го, изстиска го до капка и го отведе в градините на Аллах, където всички одалиски на Пророка казаха „евала“ После двамата се успокоиха, отдъхнаха си, прегърнати като две невинни дечица сред трополенето на дъжда и врявата на щурците в тази нощ, която беше станала гореща като пладне.

Изчаках да се укроти конският тропот, който усещах в гърдите си, и излязох, клатушкайки се като пияна. Застанах насред двора, водата се стичаше по косата ми и от нея ми подгизваха дрехите и душата, тресеше ме и ме гнетеше предчувствие за катастрофа. Помислих си, че докато можем да си мълчим, ще я караме така, все едно че нищо не се е случило — не се ли назове нещо, почти не съществува, мълчанието го изличава постепенно, докато го обрече да изчезне. Но мирисът на желанието се беше пръснал из къщата, беше напоил стените, дрехите, мебелите, заемаше стаите, процеждаше се през пролуките, пакостеше на флората и на фауната, стопляше подземните реки, насищаше небето на Агуа Санта, виждаше се като пожар и нямаше начин да се скрие. Седнах до водоскока, под дъжда.

 

 

Най-сетне на двора се проясни, влагата от росата започна да се изпарява и обгърна къщата в лека мъглица. Бях прекарала тези дълги часове в тъмата, загледана навътре към себе си. Побиваха ме тръпки — навярно от тази натрапчива миризма, която от няколко дни витаеше във въздуха и полепваше по всички предмети. „Време е да помета магазина“, помислих аз, когато чух някъде надалеч звънчетата на млекаря, но тялото ми тежеше толкова много, че се наложи да си погледна ръцете, за да видя, че не са се вкаменили. Добрах се до чешмата, пъхнах си главата под струята и като се изправих, студената вода се плъзна по гърба ми, отърси ме от парализата на тази безсънна нощ и изми образа на двамата любовници върху леглото на Риад Халаби. Отидох в магазина, без да поглеждам към вратата на Сулема, „дано да е сън, мамо, стори така, че да е само сън“. Цялата сутрин стоях скрита зад тезгяха, не си показах носа в коридора и бях наострила уши — следях тишината на господарката ми и на Камал. На обед затворих магазина, но не посмях да изляза от тия три стаи, претъпкани със стока, и се сврях между някакви чували със зърно да изкарам следобедната жега. Беше ме страх. Къщата се бе превърнала в разгонено животно, което дишаше зад гърба ми.

Камал прекара тази сутрин в любов със Сулема, на обед хапнаха плодове и сладкиши и когато дойде часът за почивка подир пладне и тя заспа изтощена, той си събра нещата, сложи ги в мукавения си куфар и без да се обади на никого и без да вдига шум, се изсули през задния вход като разбойник. Като го видях, че излиза, ми стана ясно, че няма да се върне.

Сулема се събуди късно следобед, когато щурците започваха да вдигат врява със свирнята си. Появи се в „Бисерът на Ориента“ по пеньоар, разрошена, с тъмни торбички под очите и с подути устни, но изглеждаше много красива, укротена, задоволена.

— Затвори магазина и ела да ми помогнеш — заповяда ми тя.

Докато разтребвахме и проветрявахме стаята, постилахме чисти чаршафи и сменяхме листенцата от цветя в легенчетата, Сулема пееше на арабски и продължи да пее в кухнята, както приготвяше таратор, „кубба“[6] и „табуля“[7]. После аз напълних ваната, капнах й за аромат лимонова есенция и Сулема се потопи във водата с блажена въздишка, с премрежени клепачи, усмихната, унесена в кой знае какви спомени. Когато водата изстина, тя поиска своите козметики, огледа се доволна в огледалото и започна да се пудри, сложи си руж на бузите, червило на устните, седефени сенки около очите. Излезе от банята, увита в хавлиени кърпи, и се изтегна на леглото, за да я масажирам, после си среса косата, събра я на кок и си облече деколтирана рокля.

— Хубава ли съм? — попита ме тя.

— Да.

— Млада ли изглеждам?

— Да.

— На колко години?

— На колкото сте на снимката в деня на сватбата си.

— Защо ми приказваш за това? Не искам да си спомням за сватбата си! Махай се, глупачке, остави ме сама…

Седна на плетен люлеещ се стол под стряхата на двора да гледа следобеда и да чака любовникът й да се върне. Останах да чакам и аз, но не посмях да й кажа, че Камал си е отишъл. Цели часове Сулема се люля и го зова с всичките си сетива, докато аз клюмах на стола. Яденето се залои в кухнята и лекото ухание на цветята в стаята изчезна. В единайсет часа вечерта се събудих уплашена от тишината — щурците се бяха умълчали и въздухът се беше сковал, на двора не помръдваше нито лист. Мирисът на желанието беше изчезнал. Господарката ми още стоеше неподвижна на люлеещия се стол, с измачкана рокля, със сгърчени от стискане ръце, с мокро от сълзи лице, с размит грим — наподобяваше запокитена на произвола на съдбата маска.

— Легнете си, госпожо, не го чакайте повече. Може би няма да се върне до утре… — помолих я горещо аз, но жената не помръдна.

Така седяхме цяла нощ. Зъбите ми тракаха и по гърба ми се стичаше странна пот. Отдадох тези симптоми на злата орис, която беше влязла в къщата. Пък и не беше време да се занимавам със собствените си неволи — разбрах, че в душата на Сулема нещо се беше пречупило. Ужасих се, като я погледнах — не беше жената, която познавах, превръщаше се в нещо като огромен зеленчук. Направих кафе за двете и й го занесох с надежда, че от него ще й се върне предишното „аз“, но тя не го и докосна. Седеше вцепенена — кариатида с поглед, прикован в дворната врата. Отпих няколко глътки, но ми се стори остро и горчиво. Най-сетне успях да вдигна господарката от стола, заведох я за ръка до стаята й, съблякох й роклята, избърсах лицето й с влажна кърпа и я сложих да легне. Видях, че диша спокойно, но отчаянието помрачаваше погледа й и тя продължаваше да плаче тихо и настойчиво. После отворих магазина като лунатичка. От дълги часове не бях слагала залък в устата си, спомних си за времената на несрета, преди Риад Халаби да ме прибере, когато стомахът ми се затвори и не можех да преглъщам. Засмуках една мушмула и се помъчих да не мисля. В „Бисерът на Ориента“ дойдоха три момичета, попитаха за Камал и аз им казах, че го няма и че е безсмислено дори да си спомнят за него, защото всъщност не е човек, никога не е съществувал от плът и кръв, бил е зъл дух — „ифрит“, дошъл от другата страна на света да им разпалва кръвта и да им обърква душата, но повече няма да го видят, изчезнал е, завлечен от същия злокобен вятър, който го беше довел от пустинята до Агуа Санта. Момичетата отидоха на площада да разгласят новината и скоро се заточи върволица от хора, любопитни да научат какво е станало.

— Аз нищо не знам. Изчакайте да се върне господарят — друг отговор не ми дойде наум.

На обед занесох на Сулема супа и се опитах да й я дам в устата с лъжичка, но пред очите ми се мержелееше и ръцете ми трепереха толкова силно, че супата се разля по пода. Изведнъж жената започна да се клати напред-назад със затворени очи и да се вайка — първо с монотонна жалба, после с пронизително и провлачено „айайайай“ като плач на сирена.

— Млъкнете! Камал няма да се върне. Ако не можете да живеете без него, по-добре станете и идете да го търсите, докато го намерите. Нищо друго не може да се направи. Чувате ли ме, госпожо? — разтърсих я аз, ужасена от величината на това страдание.

Но Сулема не отвърна, беше забравила испански и никой повече не я чу да каже и една дума на този език. Тогава я заведох отново до кревата, сложих я да легне и се отпуснах до нея, заслушана във въздишките й, докато и двете заспахме изтощени. Така ни завари Риад Халаби, когато пристигна късно следобед. Камионетката му беше натоварена догоре с нова стока и не беше забравил подаръците за семейството — пръстен с топаз за жена си, тюлена рокля за мене, две ризи за братовчед си.

— Какво става тук? — попита той, учуден от вихъра на трагедия, който се носеше из къщата му.

— Камал си тръгна — успях да смотолевя.

— Как така си тръгна? Накъде?

— Не зная.

— Той е мой гост, не може да си отиде ей така, без да ме предупреди, без да се сбогува…

— Сулема е много зле.

— Ти май си по-зле, момиче. Имаш страшна температура.

В следващите дни заедно с потта ми излезе и страхът, треската ми спадна и си възвърнах апетита. Виж, Сулема явно не страдаше от преходно неразположение. Беше се разболяла от любов и всички разбраха това, освен мъжа й, който си затвори очите и отказа да свърже изчезването на Камал с отпадналостта на жена си. Не се захвана да разпитва какво се е случило, защото отгатваше отговора и ако установеше истината, щеше да бъде принуден да си отмъсти. Беше прекадено милозлив, за да отреже зърната на неверницата или да тръгне да търси братовчед си и като го намери, да му ампутира срамотиите между краката и да му ги навре в устата, както повеляваше традицията на прадедите му.

Все тъй мълчалива и унесена, Сулема си поплакваше от време на време и проявяваше пълно презрение към яденето, радиото и подаръците на мъжа си. Започна да слабее и след три седмици кожата й доби лек пръстено жълт оттенък — като фотография от друг век. Реагираше единствено когато Риад Халаби понечваше да я погали — тогава се отдръпваше назад, стягаше се и се наежваше срещу него с нескрита омраза. За известно време престанах да ходя на уроци при учителката Инес и да работя в магазина, не се възобновиха и седмичните прескачания до камиона на кинематографа, защото вече не можех да се отделя от господарката си — по цял ден и почти по цяла нощ се грижех неотлъчно за нея. Риад Халаби нае няколко жени да чистят и да помагат в „Бисерът на Ориента“. Единственото хубаво в този период бе, че той отново започна да общува с мене, както преди идването на Камал, пак ме караше да му чета на глас или да му разказвам измислени мои си приказки, викаше ме да играем на домино и се оставяше да го надвивам. Въпреки потискащата атмосфера, която цареше в къщата, все си намирахме поводи, за да се смеем.

Минаха няколко месеца, а състоянието на болната не претърпя забележими промени. Жителите на Агуа Санта и на околните села идваха да разпитват за нея и всеки носеше различен цяр — стръкчета седефче за запарване, сироп за тонизиране, хапчета витамини, птичи бульон. Не го правеха от уважение към тая надменна и затворена в себе си чужденка, а от привързаност към турчина. „Добре ще е да я види специалистка“, казваха. И един ден доведоха гадателка с каменно лице, която запали пура, духа сума време дима срещу пациентката и заключи, че не е болна от никоя регистрирана от науката болест, а само от продължителен пристъп на любовна мъка.

— Мъчно й е за семейството, клетата — обясни съпругът и отпрати индианката, преди да е продължила да разбулва позора му.

Повече нищо не научихме за Камал. Засегнат от неблагодарността, с която той му се отплати за получения подслон, Риад Халаби никога повече не спомена името му.

Бележки

[1] Сух пустинен ураганен вятър (араб.). — Б.пр.

[2] Така нареченият „обред на ключа“ (араб.). — Б.пр.

[3] Подправка, добавяна към кафето. — Б.пр.

[4] Паста от нахут и тахан, подправена с лимон (араб.). — Б.пр.

[5] Чушки (араб.). — Б.пр.

[6] Кюфтета от ориз, булгур или картофи с плънка от пържена кайма (араб.). — Б.пр.

[7] Салата от магданоз, зелен лук, домати, лимон и булгур (араб.). — Б.пр.