Исабел Алиенде
Ева Луна (12)

Финал

Моята диагноза се потвърди — Ролф Карле е с бавни реакции в някои отношения. Толкова бърз, когато трябва да улови образ с камерата си, този човек се оказва твърде непохватен пред собствените си чувства. За повече от трийсет години съществуване се бе научил да живее в самота и упорито държеше да отстоява навиците си въпреки нравоученията, възхваляващи предимствата на семейното огнище, които се опитваше да му втълпи в главата вуйна му Бюргел. Може би заради това толкова късно долови, че нещо се е променило, откакто ме чу да разказвам онази история, приседнала до краката му сред копринени възглавнички.

След бягството от „Санта Мария“ Ролф ме остави при вуйчо си и вуйна си в Колонията и още същата вечер се върна в столицата, защото не можеше да отсъства при суматохата, която се развихри в цялата страна, когато радиостанциите на партизаните започнаха да предават гласовете на избягалите — те издигаха революционни лозунги и се подиграваха на властите. Капнал от умора, недоспал и гладен, в следващите четири дни той интервюирал всички лица, свързани със случая — от съдържателката на публичния дом в Агуа Санта и сваления директор на затвора до самия команданте Рохелио, който успя да се появи за двайсет секунди на телевизионните екрани с петолъчка на черната си барета и с покрито с кърпа лице, преди предаването да прекъсне поради технически неизправности, както бе казано. В четвъртък извикали Аравена в Президентския дворец и изрично го предупредили да обуздае екипа си от репортери, ако иска да остане на своя пост. „Не е ли чужденец тоя Карле?“ — „Не, ваше превъзходителство, приел е наше поданство, ето документите му.“ — „Хм, да, но все пак му обърнете внимание да не се меси в неща, засягащи вътрешната сигурност, защото може да съжалява за това.“ Директорът извикал своя любимец в кабинета си, затворил се с него за пет минути и в резултат на тази среща Ролф още същия ден се върна в Колонията с безпрекословно нареждане да остане там, да излезе от обращение, докато затихнат опяванията по негов адрес.

Влязъл в просторната дървена къща, още незапълнена от туристи за уикенда, и поздравил шумно както винаги, но не се оставил вуйна му да натъпче в устата му първото парче точено и кучетата да го оближат от глава до пети. Веднага излязъл да ме потърси, защото от няколко седмици един призрак с жълти фусти го измъчвал насън, изкушавал го, изплъзвал му се, изгарял го, издигал го на седмото небе мигове преди разсъмване, когато той успявал да го прегърне след няколко часа буйна гонитба, и го карал да се къса от яд, когато се събуждал сам, изпотен, зовящ. Трябвало това глупаво смущение най-сетне да се назове по име. Намери ме седнала под един евкалипт, уж пишех сценария си, но всъщност поглеждах с крайчеца на окото към него. Обърнах се под такъв ъгъл към ветреца, че да раздвижи плата на роклята ми, а следобедното слънце да ми придаде ведър и кротък вид, съвсем различен от този на хищната самка, което го бе измъчвала нощем. Долових, че няколко минути ме наблюдава отдалеч. Май най-сетне реши, че е крайно време да престане със заобикалките, и, предполагам, че се накани да ми изложи вижданията си с пределна яснота, в рамките на свойствените за него правила на учтивост. Пристъпи с едри крачки и ме целуна, както става в сантименталните романи, както аз от цял век очаквах да направи и както описвах преди минута срещата на своите герои в „Болеро“. Използвах близостта, за да го подуша незабелязано, и така установих мириса на своя човек. Тогава разбрах защо от първия път си помислих, че го познавам отпреди. В крайна сметка всичко се свеждаше до простия факт, че съм намерила своя мъж, след като толкова дълго го бях търсила навсякъде. Изглежда, и той доби подобно впечатление и навярно стигна до сходен извод, макар и с известни резерви, като се има предвид рационалният му темперамент. Продължихме да се галим и да си шепнем ония думи, които само нововлюбените дръзват да споменават, защото все още не могат да бъдат обвинени, че робуват на предразсъдъка на тривиалността.

Докато се целувахме под евкалипта, слънцето залезе, започна да се стъмва и температурата спадна рязко, както винаги става вечер из тия планини. Тогава тръгнахме, левитирайки, да провъзгласим добрата вест за нашата новооткрита любов. Руперт тутакси отиде да извести дъщерите си, а после слезе в избата, за да потърси своите бутилки отлежало вино, докато Бюргел, толкова силно развълнувана, че бе запяла на майчиния си език, се захващаше да кълца и да нарежда съставките на възбуждащото блюдо, а на двора започваха да щуреят кучетата — първите, доловили нашите радостни вибрации. Сложиха масата за голяма гощавка, с празничните сервизи и прибори, фабрикантите на свещи, вътрешно успокоени, вдигнаха тост за щастието на бившия съперник, а двете братовчедки отидоха с шушукане и смехове да разбухат дюшека и да поставят свежи цветя в най-хубавата стая за гости — същата, където преди години бяха вземали първите си несръчни уроци по сладострастие. Когато семейната вечеря приключи, Ролф и аз се оттеглихме в приготвената за нас стая. Влязохме в просторно помещение, със запалена камина с акациеви цепеници и с високо легло, покрито с най-проветрения дюшек на света и оградено с увиснала от тавана мрежа против комари, бяла като було на младоженка. Тази нощ и всички следващи нощи се любихме с безкраен плам, докато дървенията из къщата доби сияйния блясък на златото.

А след това просто се обичахме известно време, време в границите на разумното, докато обичта постепенно се изхаби и се разпадна на фъндъци.

Или може би нещата не станаха така. Може би имахме щастието да се натъкнем на изключителна любов и на мене не ми се наложи да измислям това, а само да го облека празнично, за да пребъде в паметта, съгласно принципа, че е постижимо да сътвориш действителността такава, за каквато си копнял. Поувлякох се например, като казах, че нашият меден месец бе нещо невиждано, че нравите в това оперетно село и природният ред се преобърнаха с главата надолу, уличките се смутиха от въздишки, гълъбите свиха гнезда в часовниците с кукувички, за една нощ цъфнаха кестените на гробището и кучките на вуйчо Руперт се разгониха, без да им е време. Написах, че през тия благословени седмици времето се разтегли, завинти се в себе си, обърна се като кърпичка на фокусник и стигна на Ролф Карле, с разбита на пух и прах церемониалност и с пораснало до немай-къде самочувствие, за да прогони кошмарите си и отново да запее песните на своето юношество, а на мен, за да танцувам танца с корема, научен в кухнята на Риад Халаби, и да разкажа, сред смехове и глътки вино, много приказки, включително някои с щастлив край.