Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eva Luna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2018)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Ева Луна

Преводач: Венцислав Николов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Второ

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Чилийска

Печатница: „Унискорп“

Коректор: Георги Мичев

ISBN: 954-529-398-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3477

История

  1. — Добавяне

VIII

Две-три години след заминаването на Камал състоянието на Сулема се беше стабилизирало — тя беше изпаднала в трайна меланхолия. Възвърна се апетитът й, спеше много, както по-рано, но нищо не предизвикваше у нея и най-малък интерес, стоеше по цели часове неподвижна в плетения си стол, гледаше двора и отсъстваше от този свят. Моите истории и радионовелите бяха единствените неща, които успяваха да запалят искра в очите й, но не съм сигурна, че тя ги разбираше, защото спомените за испанския, изглежда, се бяха изтрили от паметта й. Риад Халаби донесе телевизионен приемник, но тя не го удостои с внимание и освен това образите пристигаха с толкова много смущения, сякаш бяха послания от други планети, та той реши да го занесе в магазина, че да го ползват поне съседите и клиентите. Господарката ми вече не си спомняше за Камал и не жалеше за изгубената си любов — тя просто потъна в онова пълно безразличие, към което винаги бе проявявала склонност. Болестта й послужи като удобен повод, за да избяга от дребните досадни отговорности, свързани с дома й, с брака й, със самата нея. Тъгата и скуката понасяше по-лесно, отколкото усилието да води нормално съществуване. Може би по това време започна да я спохожда мисълта за смъртта като по-висше състояние на леност, в което не ще трябва да движи кръвта във вените си или въздуха в дробовете си, покоят ще бъде пълен, няма да мисли, да чувства, да бъде. Мъжът й я заведе с камионетката в областната болница, на три часа път от Агуа Санта, там й направиха някакви изследвания, дадоха й хапчета за меланхолията и казаха, че в столицата биха могли да я излекуват с електрошокове, но той сметна този метод за неприемлив.

— В деня, когато отново се погледне в огледалото, ще се е излекувала — казвах аз и курдисвах господарката си пред голямо огледало, за да съживя кокетството й. — Помните ли колко бяла ви беше кожата, Сулема? Искате ли да ви гримирам очите? — Но стъклото отразяваше единствено неясните очертания на морска медуза.

Свикнахме с мисълта, че Сулема е нещо като огромно и деликатно растение, захванахме се отново с всекидневната работа в къщата и в „Бисерът на Ориента“ и аз поднових уроците си при учителката Инес. В началото едва сричах и пишех буквите разкривено като първолак, но невежеството ми не биеше толкова на очи — повечето хора в селото бяха неграмотни. „Трябва да учиш, за да можеш по-нататък да се издържаш сама, момиче, не е хубаво да зависиш от мъж, не забравяй, че който плаща, той и заповядва“, казваше ми Риад Халаби. Залегнах здравата над ученето, като най-много обичах история, литература и география. Госпожица Инес никога не беше напускала Агуа Санта, но стените на дома й бяха целите в географски карти и тя всеки следобед ми разясняваше новините от радиото, като ми показваше неизвестните за мене точки, където ставаше това или онова събитие. С помощта на една енциклопедия и на знанията, които ми даваше моята учителка, аз пътешествах по целия свят. Виж, в аритметиката никак не ме биваше. „Не се ли научиш да умножаваш, как ще мога да ти поверявам магазина“, кореше ме турчинът. Аз се правех на две и половина и гледах да овладея колкото се може по-добре думите, а не числата. Жадно четях речника и можех часове наред да търся рими, да проверявам антоними и да решавам кръстословици. Като наближих седемнайсетте, тялото ми достигна окончателните си размери и лицето ми доби онези черти и израз, които щяха да ме съпътстват и до днес. Тогава престанах да се проучвам в огледалото, за да се сравнявам със съвършените жени от филмите и списанията, и реших, че съм хубава просто защото исках да бъда. И си казах, че няма какво повече да умувам по въпроса. Връзвах дългата си коса на опашка, носех памучни рокли, които сама си шиех, и платненки. Някои младежи от селото или шофьорите на камиони, които спираха да изпият по една бира, ми подхвърляха разни закачки, но Риад Халаби ги отпъждаше като ревнив баща.

— Никой от тия простаци не е за тебе, момичето ми. Ще ти потърсим съпруг с добро положение, да те уважава и да те обича.

— Сулема се нуждае от мен и тук съм щастлива. За какво ми е да се омъжвам?

— Жените трябва да се омъжват, защото иначе са непълни, изсъхват отвътре, разболява им се кръвта. Но ти можеш да изчакаш малко, още си млада. Трябва да се подготвиш за бъдещето. Защо не се хванеш да учиш за секретарка? Докато аз съм жив, нищо няма да ти липсва, но знае ли човек докога ще я кара, та по-добре да си имаш занаят в ръцете. Като дойде време да ти потърсим жених, ще ти накупя хубави дрехи и ще идеш във фризьорския салон да ти направят прическа — от ония, дето сега са на мода.

Аз гълтах всички книги, които ми попадаха в ръцете, грижех се за домакинството и за болната, помагах на господаря в магазина. Бях постоянно заета, та не ми оставаше време и желание да мисля за себе си. В моите истории обаче се появяваха копнежи и вълнения, за които не знаех, че са ми на сърцето. Учителката Инес ме посъветва да си ги отбелязвам в една тетрадка. Пишех до късно през нощта и толкова се увличах, че не забелязвах до кое време съм се захласнала, и често на сутринта ставах със зачервени очи. Но това бяха най-отрадните ми часове. Минаваше ми през ум, че нищо не съществува наистина, че действителността е неопределена и пихтиеста материя, която сетивата ми улавят половинчато. Нямаше доказателства, че всички я възприемат по един и същи начин, може би Сулема, Риад Халаби и останалите схващаха нещата другояче, може би не виждаха същите цветове и не чуваха същите звуци, които виждах и чувах аз. Ако беше така, то всеки човек живееше в абсолютна самота. Подобна догадка ме ужасяваше. Утешавах се с мисълта, че мога да взема тази пихтиеста маса и да я моделирам, за да създам каквото желая — не пародия на действителността, каквито бяха мускетарите и сфинксовете на едновремешната ми господарка, югославянката, а свой собствен свят, населен с живи хора, където аз налагам правилата и ги променям по своя воля. От мене зависеше съществуването на всичко, което се раждаше, умираше или се случваше в неподвижните пясъци, където покълваха моите приказки. Можех да поставя в тях каквото си поискам, стигаше само да произнеса точната дума, за да ги накарам да оживеят. Понякога чувствах, че тази вселена, сътворена със силата на въображението, е с по-твърди и трайни очертания, отколкото обърканият свят, в който блуждаеха окръжаващите ме същества от плът и кръв.

Риад Халаби си живееше постарому — търсеше оправия на чуждите беди и неразбории, помагаше, съветваше, организираше, гледаше да е полезен на останалите. Оглавяваше спортното дружество и ръководеше почти всички замисли на тази малка общност. Две вечери в седмицата излизаше нанякъде, без да дава обяснения, и се прибираше много късно. Като го чувах да влиза крадешком през дворната врата, загасвах лампата и се преструвах на заспала, за да не го поставя в неловко положение. Но оставим ли настрана тези забежки, двамата си живеехме задружно като баща и дъщеря. Ходехме заедно на църква, защото селото не гледаше с добро око на моето ниско равнище на набожност, както казваше неведнъж учителката Инес, а той беше решил, че поради липса на джамия няма да си навреди изобщо, ако засвидетелства вярата си в Аллах в християнски храм, особено като се има предвид, че не беше нужно да следи службата отблизо. Правеше както другите мъже, те заставаха в задната част на църквата и през цялото време стояха на крака. Вярно, стойката беше леко непочтителна и доста неудобна, но пък смятаха, че ще им се подрони мъжкото достойнство, ако коленичат като женорята за щяло и нещяло. Оттам той можеше да отправя към висинето мюсюлманските си молитви, без да бие на очи. Не пропускахме нито един филм в новото кино на Агуа Санта. Ако заглавието подсказваше, че е любовен или музикален, водехме и Сулема — двамата я подкрепяхме от двете страни като саката.

Щом свърши дъждовният период и поправиха шосето, пометено от реката, когато придойде за последен път, Риад Халаби обяви, че пак ще замине за столицата, защото в „Бисерът на Ориента“ вече нямало стока. Не ми се щеше да оставам сама със Сулема. „Това ми е работата, момиче, трябва да замина, иначе ще ми пропадне оборотът, но ще се върна скоро и ще ти донеса много подаръци“, успокояваше ме господарят всеки път, преди да замине. Макар че никога не се издавах, аз още се страхувах от къщата, чувствах, че стените пазят обаянието на Камал. Понякога го сънувах и в тъмата долавях мириса му, огъня му, голото му тяло с прицелен в мен член. Тогава призовавах майка си, за да го изгони оттам, но тя невинаги чуваше моя зов. Всъщност отсъствието на Камал беше толкова натрапчиво, че не знам как успяхме някога да понесем присъствието му. Нощем пустотата, оставена от братовчеда, заемаше смълчаните стаи, обхващаше предметите и насищаше часовете.

Риад Халаби отпътува в четвъртък сутринта, но едва в петък на закуска Сулема забеляза, че мъжа й го няма, и тогава промълви името му. Това беше първата й проява на интерес от дълго време насам и аз се уплаших да не би да започва нова криза, но като разбра, че е заминал на път, изглежда, й олекна. За да я разсея, следобед я настаних на двора и отидох да изровя накитите. От няколко месеца не ги бях излагала на слънце, не можах да си спомня къде им беше последното скривалище и се лутах повече от час, докато открия кутията. Донесох я, почистих я от пръстта, положих я пред Сулема, заизваждах скъпоценностите една по една и ги заизлъсквах с парцалче, та златото отново да заблести, а камъните да си възвърнат цвета. Сложих й обици на ушите и пръстени на всички пръсти, окачих й на шията верижки и огърлици, надянах й гривни на ръцете и като я окичих така, отидох за огледалото.

— Вижте колко хубава изглеждате, приличате на божество…

— Потърси им ново скришно място — нареди Сулема на арабски, свали си накитите и отново потъна в своята апатия.

Помислих, че наистина ще е добре да сменим скривалището. Прибрах обратно всичко в кутията, сложих я в найлонова торба, за да я предпазя от влагата, и отидох зад къщата, където имаше неравна площ, цялата покрита с буренак. Там изкопах дупка до едно дърво, зарових пакета, отъпках добре пръстта и с един остър камък направих белег на стъблото, за да си спомня мястото. Бях чувала, че така постъпват селяните с парите си. Този начин на спестяване беше толкова разпространен в околността, че години по-късно, когато строяха автострадата, булдозерите изровиха делви и всякакви други съдове, пълни с обезценени от инфлацията монети и банкноти.

Когато се стъмни, приготвих вечерята за Сулема, сложих я да спи и после останах да шия до много късно в коридора. Липсваше ми Риад Халаби, в мрачната къща едва се чуваше тихата гълчава на природата, щурците бяха онемели, не подухваше и най-лек ветрец. В полунощ реших да си легна. Запалих всички лампи, затворих капаците на прозорците в стаите, за да не влизат жаби, и оставих задната врата отключена, за да мога да избягам, ако се яви призракът на Камал или на някой друг от ония, които населяваха моите кошмари. Преди да се пъхна в леглото, хвърлих последен поглед към Сулема и видях, че спи спокойно, завита само с чаршаф.

Както винаги, се събудих с първите слънчеви зари и отидох в кухнята да направя кафето, налях го в чашка и прекосих двора, за да го занеса на болната. По пътя си загасих една по една лампите, които бях оставила запалени предната вечер, и забелязах, че крушките са се замърсили от изгорели, полепнали по тях светулки. Стигнах до стаята на жената, отворих безшумно вратата и влязох.

Сулема лежеше възнак, половината й тяло на леглото, другата половина — на пода, разперила ръце, разкрачена, с глава към стената, синьо-черната й коса се беше пръснала по възглавниците, чаршафите и нощницата й бяха целите наквасени от червена локва. Усетих миризма, по-силна от тази на листенцата от цветя в легенчетата. Пристъпих бавно, оставих чашата с кафе на масата, наведох се над Сулема и я обърнах. Тогава видях, че се беше застреляла с пистолет в устата и куршумът й беше пръснал небцето.

Вдигнах оръжието, избърсах го и го сложих в чекмеджето на скрина между бельото на Риад Халаби, където винаги го държаха. После избутах тялото на пода и смених чаршафите. Донесох леген с вода, гъба и кърпа, свалих нощницата от тялото на господарката и се залових да го измия, защото не исках да я видят в такова ужасно състояние. Склопих й очите, грижливо й гримирах клепачите, сресах я и я облякох с най-хубавата й нощница. Едва успях да я кача отново на леглото, защото смъртта я бе превърнала в камък. Като оправих цялото безредие, седнах до Сулема да й разкажа последната любовна приказка, докато навън утринта избухваше с глъчката на индианците, които пристигаха в селото с децата си, със старците си и с кучетата си да просят милостиня както всяка събота.

 

 

Вождът на племето — мъж без възраст, с бял панталон и сламена шапка — влезе първи в къщата на Риад Халаби. Идваше за цигарите, които турчинът им даваше всяка седмица, и като видял, че магазинът е затворен, свърнал покрай стената и минал през задната врата, която аз бях оставила отворена предната вечер. Озовал се на двора, в този час все още прохладен, минал покрай водоскока, прекосил коридора и надникнал в стаята на Сулема. Видял ме от прага и веднага ме познал, защото аз редовно го посрещах зад тезгяха на „Бисерът на Ориента“. Погледът му преминал по чистите чаршафи, по мебелите от тъмно лъскаво дърво, по тоалетката с огледалото и четките от ковано сребро, по трупа на господарката ми, нагласен като светец в параклис с обточената с дантели нощница. Забелязал и купчината окървавени дрехи до прозореца. Пристъпи към мен и без да каже нито дума, положи ръце на раменете ми. Тогава усетих, че се връщам отнякъде много далеч, с безкраен вик, който ми се беше заприщил отвътре и не искаше да излезе.

Когато по-късно нахлу полицията с бойни превземки, с ритници по вратите и с лай от предъвквани команди, аз не се бях помръднала, а индианецът още стоеше там със скръстени на гърдите ръце, докато останалата част от племето се тълпеше на двора — дрипава навалица. След тях надойдоха селяните от Агуа Санта — шушукаха си, бутаха се, повдигаха се на пръсти, за да видят какво става, и заляха къщата на турчина, в която не бяха стъпвали от празненството за посрещането на братовчеда Камал. Щом видя сцената в спалнята на Сулема, лейтенантът веднага овладя положението. Като начало разгони зяпачите и сложи край на врявата с изстрел във въздуха, после изпъди влезлите в стаята, за да не повредят отпечатъците от пръсти, както обясни, и накрая ми сложи белезници за учудване на всички, дори на собствените си подчинени. От времената, когато водеха каторжниците от затвора „Санта Мария“ да строят пътища, а оттогава бяха минали доста години, в Агуа Санта не бяха виждали човек с белезници на ръцете.

— Да не си мръднала оттук — заповяда ми той, а хората му преравяха стаята, за да търсят оръжието, откриваха легена и кърпите, конфискуваха парите от магазина и сребърните четки и блъскаха индианеца, който не искаше да излезе и им препречваше пътя, щом понечваха да се доближат до мен. Дотича и госпожица Инес, още по пеньоар и престилка, защото й беше денят за чистене. Опита се да поговори с мен, но лейтенантът не разреши.

— Трябва да съобщим на турчина! — извика учителката, но май никой не знаеше как могат да го открият.

Суматоха от глъчка, тропот и команди разнебити душата на къщата. Прецених, че ще се бъхтя два дни, докато изтъркам подовете и оправя съсипията. Щукна ми из ум, че Риад Халаби е заминал на път, и се почудих как позволява такова неуважение, а когато увиха тялото на Сулема в чаршаф и го вдигнаха, също не намерих разумно обяснение. Дългият вик продължаваше да си стои заседнал в гърдите ми като зимен вятър, но не можех да го изтръгна оттам. Последното, което съзрях, преди да ме повлекат към джипа на полицията, бе лицето на индианеца, наведено над мен, за да ми каже нещо на ухото, но аз не го разбрах.

Затвориха ме в килия в участъка — тясно, горещо помещение. Бях жадна и се опитах да повикам за вода. Думите се раждаха вътре в мен, растяха, изкачваха се, отекваха в главата ми и надничаха от устните ми, но не успявах да ги накарам да излязат навън, бяха ми залепнали за небцето. Направих усилие да извикам в паметта си щастливи картини — мама ми сресва косата на плитка и напява някаква песен, момиченце язди кроткия гръб на балсамирана пума, вълните се разбиват в столовата на старата мома и на брат й, кикотим се край ковчега на Елвира, старицата — луда глава. Затворих очи и се подготвих за чакане. Много часове по-късно един сержант, когото аз самата бях черпила предния ден с тръстикова ракия в „Бисерът на Ориента“, дойде да ме отведе на разпит. Изправи ме пред писалището на дежурния офицер, а сам седна отстрани на училищен чин да записва показанията ми с тромав и неравен почерк. Помещението беше боядисано в сиво-зелено, край стените се редяха железни скамейки, имаше и нещо като подиум, та масата на началника да се издига на подобаваща на авторитета му височина. Перките на един увиснал от тавана вентилатор раздвижваха въздуха и пъдеха комарите, но не носеха облекчение срещу натрапчивата влажна горещина. Сетих се за арабския водоскок в къщата, за кристалния ромон на водата, провираща се между камъните на двора, за голямата кана ананасов сок, която слагаше на масата учителката Инес при уроците ни. Влезе лейтенантът и застана пред мене.

— Име и презиме — излая ми той и аз понечих да отговоря, но думите отново ми заседнаха някъде и не успях да ги откача оттам.

— Това е Ева Луна, дето турчинът я беше прибрал при едно от своите пътувания. Тогава беше дете, не си ли спомняте, че ви разказах, господин лейтенант? — обади се сержантът.

— Мълчи, не питам тебе, глупако.

Пристъпи към мен със заплашително спокойствие, завъртя се наоколо ми, измерваше ме от глава до пети, усмихваше се. По този напет и мургав здравеняк въздишаха почти всички млади жени в Агуа Санта. В селото беше от две години — пристигна след вихрушката на последните избори, когато смениха няколко важни клечки, дори и някои от полицията, с хора от управляващата партия. Аз го познавах, често идваше при Риад Халаби и понякога оставаше да играе на домино.

— Защо я уби? За да я ограбиш ли? Разправят, че туркинята е богата и че си е заровила имане на двора. Отговаряй, курво! Къде скри накитите, дето й окраде?

Мина цяла вечност, докато си спомня пистолета, вцепененото тяло на Сулема и всичко, което направих с нея, преди да дойде индианецът. Най-сетне, като проумях величината на нещастието, езикът ми се схвана напълно и вече не се и опитах да отговоря. Офицерът вдигна ръка, отметна я назад и ме удари през лицето. Оттам нататък не си спомням нищо повече. Дойдох на себе си в същото помещение, бяха ме оставили сама, вързана за стола и със свалена рокля. Най-страшното беше жаждата, ох, ананасовият сок, водата от шадравана… Дневната светлина си беше отишла и стаята се осветяваше от провиснала от тавана крушка, недалеч от вентилатора. Помъчих се да се размърдам, но цялото тяло ме болеше, особено обгорените ми с цигари крака. След малко влезе сержантът, беше без униформената си куртка, по мокра от пот долна фланелка и с прорасла неколкочасова брада. Избърса ми кръвта от устата и отмахна косата от лицето ми.

— По-добре си признай. Не мисли, че лейтенантът е приключил с теб — едва започва… Знаеш ли какво прави понякога на жените?

Опитах се да му кажа с поглед какво се беше случило в стаята на Сулема, но действителността отново изчезна и аз се намерих седнала на пода, с лице между коленете и с увита около шията си плитка, „мамо“, извиках без глас.

— По-упорита си от магаре — измърмори сержантът с искрен израз на съжаление.

Донесе вода, придържа ми главата, за да мога да я изпия, после накваси носна кърпа и внимателно ми избърса раните по лицето и по шията. Очите му се срещнаха с моите и той ми се усмихна бащински.

— Ще ми се да ти помогна, Ева, не искам онзи да издевателства повече над тебе, но не аз командвам тук. Кажи ми как уби туркинята и къде скри откраднатото, и аз ще склоня лейтенанта да те прехвърли начаса при съдия за малолетни. Хайде, кажи ми… какво ти става, да не би да си онемяла? Ще ти дам още вода, дано се освестиш, та да започнем да се разбираме.

Изпих три чаши една след друга и изпитах такава наслада от студената течност, която се стичаше в гърлото ми, че и аз се усмихнах. Тогава сержантът ми развърза ръцете, помогна ми да си облека роклята и ме погали по бузата.

— Горкичката… Лейтенантът ще се забави някой и друг час, отиде да гледа филма и да изпие няколко бири, но ще се върне, това е сигурно. Като дойде, аз ще те ударя, за да припаднеш отново, та дано те остави на мира до утре… Искаш ли малко кафе?

 

 

Вестта за случилото се настигнала Риад Халаби много преди да излезе във вестниците. Тя пътувала до столицата от уста на уста по тайни пътеки, обиколила улиците, долнопробните хотели и местата, където се събирали мюсюлмани, и стигнала до единствения арабски ресторант в столицата. Освен характерната кухня, музиката от Близкия изток и парната баня на втория етаж там имало и една предрешена като одалиска тукашна жена, която що-годе докарвала чудноватия си танц със седем була. Един от келнерите пристъпил към масата, където Риад Халаби унищожавал с наслада смесеното блюдо с различни вкусни ястия от родината си, и му предал онова, което бил заръчал да му каже помощник-готвачът — човек от племето на същия онзи индиански вожд. Така Риад Халаби научил вестта в събота вечерта, подкарал камионетката си като стрела към Агуа Санта и успял да стигне на другата сутрин, точно навреме, за да попречи на лейтенанта да ме подложи на нов разпит.

— Предайте ми момичето — троснато се обърна той към офицера.

Отново съблечена гола и вързана за стола, аз чух в зелената стая гласа на господаря си и малко остана да не го позная — той за първи път използуваше този повелителен тон.

— Не мога да пусна заподозряната, турчине, влез ми в положението — каза лейтенантът.

— Колко ще струва?

— Добре. Ела в кабинета ми, за да обсъдим въпроса на четири очи.

Ала вече беше късно, за да ме отърве от скандала. Снимките ми анфас и в профил, с черна черта върху очите, защото още не бях пълнолетна, вече бяха изпратени на столичните вестници и скоро щяха да излязат в полицейската хроника под странното заглавие „Смърт от ръката на храненицата“ — обвиняваха ме, че съм убила жената, която навремето ме била прибрала от реката, където съм била подхвърлена като бебе. Още пазя къс хартия, жълт и трошлив като сухо листенце на цвете, където е описана историята на това ужасно престъпление, измислено от печата, и толкова пъти съм го препрочитала, че в някои моменти от живота си дори повярвах, че е истина.

— Понагласи я, че ще я предадем на турчина — заповяда лейтенантът след разговора си с Риад Халаби.

Сержантът ме изми криво-ляво, но не ми облече роклята, защото беше изцапана с кръв — на Сулема и моя. Такава пот се стичаше от мен, че той предпочете да ме увие с мокър пешкир, за да ми покрие голотата и между другото да ме разхлажда. Пооправи ми и косата, но видът ми си беше все така окаян. Като ме видя, Риад Халаби извика:

— Какво сте направили с моето момиче!

— Недей да вдигаш врява, турчине, че ще стане по-лошо за нея — предупреди го лейтенантът. — Запомни, че ти правя услуга, мой дълг е да я държа арестувана, докато се изясни цялата тая работа. Защо си си втълпил, че не е убила жена ти?

— Вие добре знаете, че Сулема беше луда и че се е самоубила!

— Аз нищо не знам. Това не е доказано. Отведи си момичето и не ме ядосвай повече, че, току-виж, съм си променил решението.

Риад Халаби ме обгърна с две ръце и двамата се запътихме с бавни крачки към изхода. Като прекрачихме прага и се озовахме на улицата, видяхме, че пред участъка са се събрали всички селяни и няколко индианци, които още стояха в Агуа Санта и ни гледаха, без да се помръдват, от отсрещната страна на площада. Щом излязохме от сградата и направихме две крачки в посока към камионетката, вождът на племето започна да тропа в някакъв причудлив танц, а изпод краката му се разнесе глух барабанен кънтеж.

— Разкарайте се всички, преди да съм ви разгонил с изстрели! — заповяда вбесен лейтенантът.

Учителката Инес не можа да се сдържи повече и с авторитета, който си бе извоювала за толкова години в класната стая, излезе напред, погледна го право в очите и се изплю в краката му. „Господ да те порази, негоднико“, ясно произнесе тя, та всички да я чуем. Сержантът отстъпи крачка назад — сега ще стане тя една, но офицерът само се ухили ехидно и не отговори. Повече никой не се помръдна, докато Риад Халаби не ме положи на седалката на колата и не запали мотора. Едва тогава индианците започнаха да се оттеглят към шосето за джунглата, а жителите на Агуа Санта — да се разотиват, цедейки през зъби проклятия срещу полицията. „Така е, като са сложили да командват външни хора, никой от тия бездушни типове не е родом оттук, иначе нямаше да се изсилват толкова“, плюеше ядосано господарят ми в камионетката.

Влязохме в къщата. Вратите и прозорците бяха отворени, но в стаите още се носеше дъх на ужас. Бяха я ограбили — полицаите, казаха съседите, индианците, казаха полицаите — и приличаше на полесражение, липсваха радиоапаратът и телевизорът, половината сервизи бяха изпотрошени, складовете — претършувани, стоката — разпиляна, чувалите със зърно, брашно, кафе и захар — изтърбушени. Риад Халаби продължи да ме прикрепя през кръста, премина върху тия поразии от тайфун, без да се спира да оцени щетите, и ме отведе до леглото, на което предния ден лежеше безжизнена жена му.

— Как са те наредили тия кучета… — каза той и ме зави.

Тогава най-сетне думите ми се върнаха в устата, излязоха като необуздан поток, една след друга, „огромен нос, прицелен в мен, без да ме вижда, а тя, по-бяла от всякога, ближе и смуче, щурците в градината и нощната горещина, всички сме потни, потят се те, потя се и аз, не ви го казах, за да можем да го забравим, все пак той си отиде, изпари се като мираж, тя го яхна и го погълна, хайде да се наплачем, Сулема, че ни се свърши любовта, строен и силен, тъмен нос, който влиза в нея, в мен не, само в нея, помислих, че тя пак ще прояде и ще иска да й разказвам приказки и да излагаме златото на слънце, затова не ви казах, господин Риад, изстрел, и устата й се разцепи като вашата, Сулема цялата в кръв, косата й в кръв, нощницата й в кръв, къщата наводнена от кръв, а щурците пищят ли, пищят, тя го яхна и го погълна, той избяга, всички сме плувнали в пот, индианците знаят какво стана, и лейтенантът също знае, кажете му да не ме докосва, да не ме бие, кълна ви се, аз не чух изстрела на пистолета, влязъл й е през устата и й е разбил небцето, аз не я убих, облякох я, за да не я видите такава, измих я, кафето още си стои в чашата, аз не я убих, тя го направи, тя сама, кажете им да ме пуснат, не бях аз, не бях аз…“.

— Зная, момичето ми, замълчи, моля те. — И Риад Халаби ме люлееше в прегръдките си и плачеше от яд и от жал.

Госпожица Инес и господарят ми наложиха компреси с лед върху цицините и синините и после боядисаха с черна боя най-хубавата ми рокля — за гробището. На другия ден аз продължавах да съм с температура и с подпухнало лице, но учителката настоя да се облека в траур от глава до пети, с тъмни чорапи и с воал на лицето, както си беше обичаят, за да присъствам на погребението на Сулема. По правило то трябваше да се извърши в първите двайсет и четири часа, но го задържаха, защото не бяха намерили съдебен лекар да направи аутопсията. „Не бива да допуснем да плъзнат клюки“, каза учителката. Свещеникът не дойде, за да стане ясно за всички, че е било самоубийство, а не престъпление, както злословеха полицаите. От уважение към турчина и за да ядоса лейтенанта, цяла Агуа Санта се изреди пред гроба и всеки ме прегърна и ми изказа съболезнованията си, сякаш наистина бях дъщеря на Сулема, а не заподозряна като нейна убийца.

След два дни вече се чувствах по-добре и се захванах да помогна на Риад Халаби да сложим в ред къщата и магазина. Животът ни започна отново, без да говорим за станалото и без да споменаваме имената на Сулема и Камал. Но и двамата се появяваха в сенките в градината, в ъглите на стаите, в полумрака на кухнята — той гол и с горящи очи, а тя — непокътната, налята и бяла, без петна от кръв или от мъжко семе, сякаш живееше от естествена смърт.

 

 

Въпреки предпазните мерки на учителката Инес сплетните нарастваха и се надуваха като мая и същите ония, които преди три месеца бяха готови да се закълнат, че съм невинна, започнаха да злословят, защото аз живеех сама с Риад Халаби под един покрив, без да ни свързва разбираема семейна връзка. Когато клюката се промъкна през прозорците и влезе в къщата, вече беше придобила ужасяващи размери — турчинът и тая пачавра са любовници, убили са братовчеда Камал, изхвърлили са тялото му в реката, та рибите пираня и течението да му видят сметката, затова клетата съпруга си е загубила разсъдъка и тогава са убили и нея, за да останат сами в къщата, и сега са превърнали дните и нощите си във вакханалия от секс и мюсюлмански еретически разгул, клетият човек, не е негова вината, тая дяволица му е размътила мозъка.

— Аз не вярвам на тия врели-некипели, дето разправят хората, турчине, но всяка крушка си има опашка. Трябва да направя ново разследване, тая работа не може да остане така — заплаши лейтенантът.

— Колко искате сега?

— Намини към кабинета ми и ще се разберем.

Тогава Риад Халаби проумя, че шантажът няма да свърши никога и че положението е стигнало до точка, от която няма връщане назад. Нищо нямаше да бъде както преди, селото щеше да ни направи живота невъзможен, време беше да се разделим. Тази вечер, седнал на двора до арабския водоскок, с безупречната си бяла батистена гуаябера, той ми каза всичко това, като внимателно подбираше думите. Небето беше ясно, аз съзирах големите му и тъжни очи, две мокри маслини, и се замислих за хубавите неща, споделени с този човек, за картите и доминото, за следобедите, когато четяхме буквара, за филмите в киното, за часовете, когато готвехме заедно… Отсъдих, че го обичам дълбоко с благодарна любов. Някакво усещане за мекота се плъзна надолу по краката ми, затисна ми гърдите, запали ми очите. Пристъпих, заобиколих стола, на който той седеше, застанах отзад и за първи път през цялото ни дълго съжителство се осмелих да го докосна. Положих ръце на раменете му, отпуснах брадичка на главата му. За някое време, невъзможно да се пресметне, той не се помръдна, може би предчувстваше какво ще стане и го желаеше, защото извади кърпичката на своя свян и си затули устата. „Не, това не“, казах му аз, махнах я и я хвърлих на пода, после минах отпред на стола, седнах на коленете му, обгърнах врата му с две ръце, съвсем отблизо, и го загледах, без да мигам. Миришеше на чист мъж, на току-що изгладена риза, на лаванда. Целунах го по избръснатата буза, по челото, по ръцете, силни и мургави. „Айайай, момиче“, въздъхна Риад Халаби и усетих как топлият му дъх се спуска надолу по шията ми и после под блузата ми. От приятното чувство кожата ми настръхна и ми се вкоравиха гърдите. Мина ми през ум, че никога не съм била тъй близо до никого и че толкова отдавна не съм получавала ласка. Обхванах лицето му, приближих се бавно, целунах го дълго по устните и узнах странната форма на устата му, докато някаква страшна топлина запалваше костите и разтърсваше корема ми. Може би за миг той се опита да се пребори със собствените си желания, но тутакси се отпусна и ме последва в играта и в опознаването, докато напрежението стана непоносимо и се отделихме един от друг, за да си поемем въздух.

— Никой не ме беше целувал в устата — прошепна той.

— Мене също. — И го хванах за ръка, за да го заведа в спалнята.

— Почакай, момиче, не искам да ти причинявам зло…

— Откакто умря Сулема, не ми е идвала менструацията. От страх, казва учителката… тя мисли, че вече не ще мога да имам деца — изчервих се аз.

Цялата нощ бяхме заедно. Риад Халаби цял живот беше измислял формули за сближаване с носна кърпа върху лицето. Беше мил и деликатен човек, жаден да доставя радост и да бъде приеман, затова беше проучил всички възможни начини да се прави любов, без да се използуват устните. Беше превърнал ръцете и цялото си тежко тяло в чувствен инструмент, способен да достави наслада на благоразположена жена и да я ощастливи. Тази среща беше толкова значима за двама ни, че можеше да придобие характер на тежка тържествена церемония, но се оказа весела и ведра. Двамата влязохме заедно в наше собствено пространство, където естественото време не съществуваше и където през тези чудни часове живяхме в пълна задушевност и мислихме единствено за самите нас — двама палави и лишени от свян приятели, които се раздаваха един на друг и получаваха взаимност. Риад Халаби беше мъдър и нежен, и тази нощ ме дари с толкова ласки, че трябваше да минат много години и да срещна няколко мъже в живота си, преди отново да се почувствам така напълно задоволена. Той ме научи на многобройните възможности на женствеността, за да не се примирявам никога с малко. Получих с благодарност прекрасния подарък на собствената си чувственост, опознах тялото си, разбрах, че съм родена за тази наслада, и не можех да си представя живота без Риад Халаби.

— Нека да остана с теб — помолих го на разсъмване.

— Момиче, много по-стар съм от тебе. Когато станеш на трийсет, аз ще съм изкуфял дъртак.

— Това няма значение. Да използваме времето, през което можем да сме заедно.

— Клюките никога няма да ни оставят на мира. Аз вече изживях живота си, но ти още не си започнала своя. Трябва да се махнеш от това село, да си смениш името, да се образоваш, да забравиш всичко, което ни се случи. Аз винаги ще ти помагам, за мен ти си повече от дъщеря…

— Не искам да си отида, искам да остана до теб. Не обръщай внимание на хорските приказки.

— Трябва да ме послушаш, знам аз какво правя, все пак познавам света по-добре от тебе. Ще ни преследват, докато ни подлудят, не можем да живеем затворени, не би било справедливо към тебе, ти още си малка. — И след продължителна пауза Риад Халаби добави: — От няколко дни искам да те попитам нещо. Знаеш ли къде скри Сулема бижутата си?

— Да.

— Добре, недей ми казва. Сега са твои, но ги остави, където са, защото още не са ти нужни. Ще ти дам пари, за да живееш в столицата, да ходиш на училище и да се научиш на занаят, та да не трябва да зависиш от никого, дори и от мен. Нищо няма да ти липсва, мое момиче. Накитите на Сулема ще чакат — ще бъдат твоята зестра, когато се омъжиш.

— Няма да се омъжа за никого, само за теб, моля те, не ме пъди.

— Правя го, защото много те обичам, един ден ще разбереш това, Ева.

— Никога няма да го разбера! Никога!

— Шшшт… да не говорим за това сега, ела, остават ни още няколко часа.

Сутринта отидохме заедно до площада. Риад Халаби носеше куфара с нови дрехи, които беше приготвил за мен, а аз крачех мълчаливо, с високо вдигната глава и предизвикателен поглед, за да не разбере някой, че всеки момент ще се разплача. Беше ден като всички други и в този час децата играеха на улицата и махленките от Агуа Санта бяха наизвадили столовете си на тротоара, където сядаха с леген в скута да ронят царевица. Неумолимите очи на селото ни проследиха до автобусната спирка. Никой не ми махна или кимна за сбогом, дори лейтенантът, който точно тогава намери да мине оттам с джипа си и възви глава, сякаш нищо не е видял — ето, спазих уговорката.

— Не искам да си отивам — за последен път помолих Риад Халаби.

— Недей да правиш всичко това още по-мъчително за мен, Ева.

— Ще дойдеш ли да ме видиш в града? Обещай ми, че ще дойдеш скоро и че пак ще се любим.

— Животът е дълъг, момиче, и е пълен с изненади, всичко може да се случи.

— Целуни ме.

— Не мога, гледат ни. Качи се на автобуса и не слизай по никакъв повод до столицата. Там вземаш такси и отиваш на адреса, дето си записа — това е девически пансион, учителката Инес говори по телефона с директорката, там ще си на сигурно място.

От прозореца аз го видях с кърпата на устата.

 

 

Връщах се по същия маршрут, който преди години бях пропътувала, заспала в камионетката на Риад Халаби. Пред очите ми се изнизваха смайващите природни картини на този край, но не можах да ги видя — погледът ми беше обърнат навътре, все още заслепен от откритието на любовта. В този момент интуицията ми подсказа, че чувството за благодарност ще се подновява у мен до края на живота ми всеки път, когато си спомнех за Риад Халаби, и така и стана. Но през тия часове се помъчих да се избавя от сантименталните спомени и да мисля хладно, иначе нямаше да мога да подложа на преоценка миналото си и да претегля възможностите си. Дотогава бях живяла така, както ми нареждаха други хора, гладувах за обич, единственото ми бъдеще беше утрешният ден, единственото богатство — историите, които измислях. Налагаше ми се да напрягам за дълго въображението си, за да запълвам всичко онова, което ми бе липсвало. Дори майка ми беше бързопреходна сянка, която трябваше да рисувам всеки ден, за да не я изгубя из лабиринтите на паметта си. Спомних си една по една всички думи от предната нощ и проумях, че този мъж, когото обичах пет години като баща, а сега желаех като любовник, е невъзможен проект. Вгледах се в загрубелите си от домакинска работа ръце, прокарах ги по лицето си, опипах формата на костите му, зарових пръсти в косата си, въздъхнах и казах „стига“. Повторих на глас „стига, стига, стига“. После извадих от чантата си хартийката с името на девическия пансион, смачках я в юмрука си и я изхвърлих през прозореца.

Пристигнах в столицата в смутно време. Като слязох от автобуса с куфара си, хвърлих поглед наоколо и забелязах, че става нещо тревожно — полицаи тичаха долепени до стените или на зигзаг между паркираните коли и се чуваха изстрели, съвсем отблизо. На въпросите на шофьора отговориха кресливо да се махаме оттам, защото някой стрелял с пушка от ъгловото здание. Пътниците грабнаха багажите си и се пръснаха бързешком във всички посоки. Последвах объркана примера им, но не знаех накъде да се упътя — не познавах града.

Излязох от автогарата и забелязах, че нещо се носи във въздуха, атмосферата сякаш беше заредена с напрежение, хората затваряха вратите и прозорците си, търговците спускаха металическите рулетки на магазините си, улиците започваха да опустяват. Опитах се да хвана такси, за да се махна оттам колкото се може по-скоро, но никое не спря и тъй като не се движеха никакви други превозни средства, не ми остана какво да сторя, освен да продължа да вървя с новите си обувки, които ми убиваха. Усетих тътен като от буря и щом погледнах нагоре, видях как в небето се стрелка вертолет като заблудена конска муха. Край мен минаха няколко забързани хора и аз се опитах да разбера какво става, но никой не знаеше със сигурност — държавен преврат, дочух единственото дадено ми обяснение. Тогава не схванах смисъла на тези думи, но инстинктивно продължих да вървя напосоки, без да изпускам куфара, който усещах, че все повече натежава. След половин час се озовах пред скромен на вид хотел и се вмъкнах вътре, като прецених, че парите ще ми стигнат, за да преживея там известно време. На другия ден започнах да си търся работа.

Всяка сутрин излизах изпълнена с надежди и следобед се прибирах капнала. Прочитах обявите във вестника и се представях на всички места, където търсеха персонал, но след няколко дни разбрах, че освен ако не съм склонна да танцувам гола или да обслужвам клиенти в бар, бих могла да си намеря работа единствено като слугиня, а от нея вече се бях напатила достатъчно. В някои мигове на отчаяние ми идваше да взема телефона и да се обадя на Риад Халаби, но се сдържах. Най-сетне собственикът на хотела, който винаги седеше на входа и ме виждаше как излизам и се връщам, ми влезе в положението и ми предложи помощ. Обясни ми, че без препоръчително писмо много трудно ще си намеря работа, особено пък в тия дни на политически безредици, и ми даде визитната си картичка, за да се представя с нея на една негова приятелка. Щом стигнах на адреса, познах околностите на улица Република и първият ми порив бе да избягам оттам, но като си помислих, реших, че няма да загубя нищо, ако попитам. Ала не успях да намеря сградата, която търсех, защото се оказах забъркана в улични безредици. Няколко младежи притичаха край мен и ме увлякоха със себе си към площадчето пред църквата на семинаристите. Студентите размахваха юмруци, крещяха, издигаха лозунги, а аз — сред тях, без изобщо да проумявам какво, по дяволите, става. Едно момче си дереше гърлото да обвинява правителството, че се е продало на империализма и е изменило на народа, други две се покатериха на фасадата на църквата да окачат знаме, докато останалите скандираха: „Няма да минат, няма да минат!“[1] В това време се появиха някакви униформени и ги подгониха с палки и изстрели. Побягнах и потърсих място, където да изчакам да се укроти безредието на площада и ритъмът на дишането ми. Не щеш ли, видях, че страничната врата на църквата е открехната, и без да се двоумя, се намъкнах вътре. Тупурдията отвън стигаше и дотам, но приглушена, сякаш нещата ставаха в друго време. Седнах на най-близката скамейка, стъпих на напречната дъска за коленичене и отпуснах глава на облегалката. Лека-полека покоят в храма ми възвърна душевното равновесие, почувствах, че ми е приятно в това тъмно скривалище, заобиколена от колони и неподвижни светци, обгърната от тишина и хлад. Помислих си за Риад Халаби и ми се прииска да съм до него, както всеки следобед през последните години — двамата заедно на двора по залез-слънце. Споменът за любовта ме разтърси, но тутакси го отпъдих. По-късно, като долових, че глъчката от улицата е утихнала и че през витражите влиза по-малко светлина, прецених, че съм се застояла дълго, и хвърлих поглед наоколо си. Тогава видях на съседната скамейка да седи толкова красива жена, че в първия момент я сметнах за божествено привидение. Тя се обърна и ми махна приятелски.

— И теб ли те хвана патакламата? — попита прекрасната непозната с подземен глас, приближи се и седна до мен. — Навсякъде има безредици, казват, че студентите са се окопали в университета и че са се разбунтували няколко полка, ония пак си разпасаха пояса и както е тръгнало, май няма да я бъде дълго тая наша демокрация.

Загледах я учудено, взрях се в очертанията на костите й на състезателно животно, в дългите й тънки пръсти, в драматичните й очи, в класическата линия на носа и на брадичката и ми се стори, че съм я познавала преди или поне, че съм я предчувствала. Тя също ме огледа с колеблива усмивка на начервените си устни.

— Виждала съм те някога…

— Май че и аз.

— Не си ли момичето, дето разказваше приказки?… Ева Луна?

— Да…

— Не ме ли позна? Аз съм Мелесио.

— Не може да бъде… Какво е станало с тебе?

— Знаеш ли какво е превъплъщение? То е все едно като да се родиш отново. Да речем, че съм се превъплътила.

Докоснах голите й ръце, гривните й от слонова кост, къдрица от косата й с подновеното вълнение, че се намирам пред същество, излязло от собственото ми въображение. „Мелесио, Мелесио“, изтръгна ми се отвътре с целия заряд от хубави спомени, запазени за това създание от времената на Госпожата. Видях, че по съвършеното й лице се стичат бавно черни от грима сълзи, привлякох я да я прегърна, отначало плахо, а после с несдържана радост, „Мелесио“, „Ева“, „Мелесио“…

— Не ме наричай така, сега името ми е Мими.

— Харесва ми, отива ти.

— Как сме се променили и двете! Не ме гледай така, не съм педераст, а транссексуален.

— Транс… какво?

— Родих се мъж по погрешка, но сега съм жена.

— Как го направи?

— С болка. Винаги съм знаела, че не съм като другите, но едва в затвора взех решение да се опълча срещу природата. Направо е чудо, че се срещнахме… и то точно в църква. Май има двайсетина години, откакто не бях стъпвала в църква — засмя се Мими и си избърса последните сълзи.

Мелесио бил арестуван по време на Бунта на курвите — онези паметни размирици, чието начало сложи сам той със злополучното си писмо до министъра на вътрешните работи относно подкупите за полицията. Нахълтали в кабарето, където работеше, не го оставили дори да се преоблече и го отвели както си бил по бикини с фалшиви перли и диаманти, с розовата му опашка от щраусови пера, с русата му перука и сребристите му сандали. Появата му в участъка предизвикала буря от кикот и псувни, нанесли му страхотен побой и го тикнали за четирийсет часа в килията на най-опасните арестанти. После го предали на един психиатър, който експериментирал лечение на хомосексуализма чрез внушаване на чувство за отвращение у пациентите. Шест дни и шест нощи той го тъпкал с разни опиати, които едва не го умъртвили, и през това време му показвал снимки на атлети, балетисти и манекени с увереността, че предизвиква у него условен рефлекс на отвращение към представителите на мъжкия пол. На шестия ден Мелесио, човек обикновено кротък по нрав, изгубил търпение, нахвърлил се върху лекаря, сграбчил го за шията, започнал да го хапе като хиена и ако не го били издърпали навреме, щял да го удуши със собствените си ръце. Заключили, че е развил отвращение към психиатъра, окачествили го като неизлечим и го изпратили в „Санта Мария“, където се озовавали престъпниците, които не можели да се надяват на съд, и оживелите след разпитите политически затворници. Създаден при диктатурата на Благодетеля и модернизиран с нови решетки и килии при тази на Генерала, затворът бил за триста души, но в него тогава били натъпкани над хиляда и петстотин. Откарали Мелесио с военен самолет до едно село призрак, процъфтяло по времето на златната треска и агонизиращо при петролния възход. Оттам го отвели завързан като животно първо с камионетка, а после с лодка до ада, където го били обрекли да прекара останалата част от живота си. От пръв поглед осъзнал величината на нещастието си. Стена, висока малко над метър и половина, оттам нагоре железни пръчки, зад тях — затворниците, загледани към неизменно зелената растителност и жълтата вода на реката. „Свобода, свобода“, избухнали техните протестни викове, щом се приближила колата на лейтенант Родригес, който придружавал новата партида задържани, за да направи редовния си тримесечен оглед. Тежките метални врати се разтворили и те стигнали до последния кръг, където били посрещнати от виеща тълпа. Завели Мелесио направо в отделението за хомосексуалистите, там надзирателите го пуснали на наддаване сред престъпниците ветерани. Все пак имал късмет — оставили го в „Харема“, където петдесетина привилегировани поддържали независим сектор и се били организирали, за да оцелеят.

— По онова време аз не бях чувала за Махариши и нямах никаква духовна подкрепа — каза Мими, потръпна от тези спомени и извади от чантата си цветна щампа, на която се мъдреше брадат мъж с туника на пророк, заобиколен от астрологически символи. — Спасих се да не полудея само защото знаех, че Госпожата няма да ме изостави, нали я помниш? Предана приятелка ми е тя, не си даде покой, докато не ме измъкна оттам. Месеци наред намазвала ръката на съдиите, задействала връзките си в правителствените среди и дори говорила лично с Генерала, за да ме освободи.

Когато излязъл от „Санта Мария“, а това станало чак след година, нямало и помен от предишния Мелесио. От маларията и глада свалил двайсет кила, от полученото възпаление на дебелото черво вървял прегърбен като старец, а преживените насилия били строшили дигата на емоциите му, та без никакъв преход минавал от плач в истеричен смях. Излязъл на свобода, но не вярвал, че е наистина, бил убеден, че това е клопка, за да го набедят, че се е опитал да избяга, и да го застрелят в гръб. Но се чувствал толкова слаб и отпаднал, та се примирил — да става каквото ще. Отвели го с лодка до брега на реката, а после с кола до селото призрак. „Слизай, педераст такъв“, блъснали го, той се проснал ничком в кехлибареножълтата прах и зачакал смъртоносния изстрел, но така и не го дочакал. Чул бръмченето на отдалечаващата се кола, вдигнал очи и се намерил пред Госпожата. В първия миг тя не могла да го познае. Качила го в наетия от нея малък частен самолет и го отвела право в една столична клиника. Онази година тя била натрупала доста пари от търговия с проститутки, доставяни по море, и цялото това състояние посветила на делото за освобождаването на Мелесио.

— Благодарение на нея съм жива — сподели ми Мими. — Наложи й се да напусне страната. Ако не трябваше да се грижа за моята mamma, щях да си извадя паспорт с новото си, женско име и щях да замина да живея при нея.

Госпожата била емигрирала не по собствена воля — трябвало да бяга от органите на правосъдието заради скандала с двайсет и петте умрели момичета, открити в кораб, пътуващ за Кюрасао. Аз бях чувала за случая преди няколко години по радиото в къщата на Риад Халаби и още го помнех, но никога не бях подозирала, че в него е замесена дамата с огромния задник, в чийто дом ме остави Уберто Наранхо. Труповете бяха на жени от Доминика и Тринидад, натоварени контрабандно в херметизирания трюм, в който въздухът стигал за дванайсет часа. Поради бюрократична грешка останали затворени два дни. Преди заминаването жените получавали известна предплата в долари и обещание за добра работа. Тази част от сделката се падала на Госпожата и тя я вършела честно и почтено, но щом стигнели на местоназначените пристанища, конфискували документите им и ги завирали в най-долнопробни бардаци, където те се оказвали хванати в паяжина от заплахи и дългове. Обвинена, че е ръководила мрежата за търговия с проститутки из Карибските острови, Госпожата едва не попаднала в затвора, но пак се намерили влиятелни приятели, които й помогнали, та снабдена с фалшиви документи, тя успяла да изчезне навреме. Няколко години живяла от рентите си и гледала да не се набива на очи, но творческият й дух бил петимен за отдушник, та в крайна сметка завъртяла търговийка със садомазохистични приспособления, и то така успешно, че от четирите посоки на света завалели поръчки за нейните девствени пояси за мъже, камшици със седем накрайника, кучешки нашийници за човешка употреба и какви ли не още инструменти за унижение.

— Скоро ще се стъмни, по-добре да си вървим — каза Мими. — Къде живееш?

— Засега съм на хотел. Току-що пристигнах, тия години прекарах в Агуа Санта, едно загубено село.

— Ела да живееш при мен, аз съм сама.

— Мисля, че трябва да си потърся собствен път в живота.

— Самотата не е добра за никого. Ела у нас и щом мине тая суматоха, ще си решиш как да се оправяш по-нататък — каза Мими, извади джобно огледалце и си понагласи грима, леко развалил се от неразбориите през този ден.

 

 

Апартаментът на Мими беше близо до улица Република, на една крачка от жълтите фенери и червените лампи. Едновремешните двеста метра, заделени за задоволяване на умерени пороци, бяха прераснали в лабиринт от пластмаса и неон, в средище на хотели, барове, кафенета и публични домове от всякакъв род. Там се намираха също Операта, най-добрият френски ресторант в града, Семинарията и няколко резиденции — в столицата, както между другото и в останалата част на страната, всичко беше разбъркано.

В едни и същи квартали се редяха една до друга господарски къщи и бедняшки колиби и колкото пъти новобогаташите се опитваха да се отделят в запазен само за тях периметър с комплекс вилен тип за чудо и приказ, ето ти, че само след година се оказваха заобиколени от съборетините на новите бедняци. Тази урбанистична демокрация се простираше и върху други страни от националния живот, та затова понякога трудно можеше да се установи разликата между министъра и шофьора му — и двамата изглеждаха от един и същи социален произход, носеха подобни костюми и се отнасяха един към друг с такава безцеремонност, че на пръв поглед можеше да се сбърка с неблагоприлични обноски, но всъщност беше изява на здраво вкоренено чувство за собствено достойнство.

— Харесва ми тази страна — каза веднъж Риад Халаби, седнал в кухнята на учителката Инес. — Бедни и богати, негри и бели, една-единствена класа, един-единствен народ. Всеки се чувства господар на земята, по която стъпва, няма йерархии, няма протоколи, никой не стои по-горе от другия по рождение или по имот. Аз идвам от съвсем различна страна, там има много касти и правила, човек се ражда и умира все на едно и също място.

— Недейте се подлъгва по външната обвивка на нещата, Риад — възрази му учителката Инес. — Тази страна е на пластове като торта от хилядолистно тесто.

— Да, но всеки може да се издигне или да пропадне, да стане милионер, президент или просяк — зависи от усилието му, от късмета му или от предначертанията на Аллах.

— Къде се е видяло богат индианец? Или негър, станал генерал или банкер?

Права беше учителката, но никой не приемаше, че расата има нещо общо с цялата тая работа, защото всички се перчеха, че били кафеникави. Преселниците, дошли откъде ли не по планетата, надмогнаха предразсъдъците и също се чувстваха равни, та след някое и друго поколение дори китайците не можеха да твърдят, че са чисти азиатци. Единствено старата олигархия, водеща потеклото си от времената преди извоюването на независимостта, се отличаваше по физически тип и по цвят на кожата, но дори помежду си хората, които се числяха към нея, никога не отваряха дума за това — би било непростима нетактичност в обществото, привидно гордеещо се със смесената си кръв. Въпреки историята на своята колонизация, въпреки диктаторите и тираните това беше обетована земя, земята на свободата, както казваше Риад Халаби.

— Тук парите, красотата или талантът отварят всички врати — обясни ми Мими.

— Лишена съм от първите две, но мисля, че влечението ми да разказвам истории е истински дар Божи…

Всъщност не бях сигурна, че това може да има някакво практическо приложение — дотогава ми беше служило единствено за да придавам малко цвят на живота и да забягвам в други светове, когато действителността ставаше непоносима за мен. Да се разказват приказки, ми се струваше занаят, вече отживял времето си и молепсан от постиженията на радиото, телевизията и киното. Мислех си, че всичко, предавано по ефира или прожектирано на екран, е достоверно, докато моите разкази бяха почти винаги купчина лъжи, които и аз самата не знаех откъде изваждам.

— Щом това ти харесва, не ти трябва да се залавяш с друга работа.

— Никой не плаща, за да слуша приказки, Мими, а аз трябва да си изкарвам хляба.

— Може пък да намериш някой, който ще бъде готов да плаща. Не ти е опрял ножът о кокала. Докато си с мен, нищо няма да ти липсва.

— Не искам да съм ти в тежест. Риад Халаби ми казваше, че свободата започва с икономическата независимост.

— Скоро ще проумееш, че тежестта съм аз. Нужна си ми далеч повече, отколкото аз на теб, аз съм много самотна жена.

Останах при нея тази нощ, следващата и по-следващата, и така — няколко години, през които изтръгнах от гърдите си невъзможната любов към Риад Халаби, довърших превръщането си в жена и се научих да управлявам кораба на съществуването си, вярно, невинаги по най-елегантния начин, но следва да се има предвид, че ми се падна да плавам в бурни води.

Толкова пъти ми бяха втълпявали, че да се родиш жена е нещастие, та изпитах известна трудност да проумея усилието на Мелесио да се превърне в същество от моя пол. Не виждах никакво преимущество, но той горещо желаеше да бъде жена и беше готов да изтърпи за това всякакви мъки. Под ръководството на специализиран в такива метаморфози лекар той се тъпчеше с хормони, способни да превърнат слон в прелетна птичка, бе си премахнал с електрическа игла космите от лицето и почти цялото тяло, бяха му направили силиконови гърди и ханш и си бе инжектирал парафин където бе сметнал за нужно. Резултатът беше смущаващ, меко казано. Гола, тя е амазонка с пищен бюст и кожа на дете, а коремът й завършва с твърде атрофирани, но все пак забележими мъжки атрибути.

— Операция ми трябва. Госпожата провери, в Лос Анджелис правели чудеса, можели да ме превърнат в истинска жена, но още били в процес на експериментиране и освен това струвало цяло състояние — рече ми Мими.

За нея сексът е най-безинтересната страна на женствеността, привличат я други неща — рокли, парфюми, платове, украшения, козметика. Изпитва удоволствие от отъркването на чорапите си, когато кръстосва крака, от едва доловимото шумолене на бельото си, от галещия допир на дългата си коса по раменете. По това време копнееше за другар, за когото да се грижи и който да я закриля и да й предложи дълготрайна обич, но беше претърпяла само несполуки. Витаеше в облаци на мъжемразство. Бъркайки я с травестит, някои установяваха близост с нея, ала тя не приемаше такива нездрави връзки, смяташе се за жена и търсеше изявени мъже, а такива не смееха да излизат с нея, дори да ги привличаше красотата й — да не би да ги набедят в хомосексуализъм. Някои се домогваха да я прелъстят и да я накарат да се влюби в тях, само и само за да разберат как изглежда гола и как прави любов — струваше им се възбудително да прегръщат това възхитително чудовище. Влезеше ли любовник в живота й, цялата къща се завърташе около него, тя се превръщаше в робиня, готова да му угажда и в най-дръзките химери, за да й се прости безспорният факт, че не е напълно жена. В тия случаи, когато се огъваше и затъваше в тресавището на подчинението, аз се опитвах да я браня от собствената й лудост, да я отрезвя, да я накарам да се отърси от тази опасна страст. „Ти ревнуваш, остави ме на мира“, ядосваше се Мими. Почти винаги избраникът се оказваше навирил нос мускулест самец, които я използваше някоя и друга седмица, нарушаваше равновесието в дома, оставяше във въздуха дири от присъствието си и причиняваше такава бъркотия, та аз изпадах в отвратително настроение и често заплашвах, че ще се преместя да живея другаде. Но в крайна сметка най-здравото у Мими се разбунтуваше, тя успяваше да се освести и изгонваше своя мъчител. Понякога скъсваха с бурна сцена, друг път, като задоволеше любопитството си, на самия него му втръсваше и си отиваше и тогава тя лягаше болна от яд. За известно време, до следващото й влюбване, двете отново заживявахме нормално всекидневие. Аз следях за хормоните, приспивателните и витамините на Мими, а тя се грижеше за образованието ми — уроци по английски, курсове за правоуправление на кола, книги. Тя запомняше чутите по улицата истории и ми ги носеше като подарък. Страданието, унижението, страхът и болестта я бяха белязали дълбоко и бяха направили на пух и прах илюзията й за кристалния свят, в който едно време й се е искало да живее. Вече не беше наивница, макар да се преструваше, че е — това беше едно от нейните оръжия за съблазняване. Но никоя болка, никоя грубост и насилие не бяха успели да разрушат най-съкровеното й „аз“.

И на мене май не ми вървеше твърде в любовта, макар че мъже наоколо не ми липсваха. От време на време се поддавах на някое всепоглъщащо ме увлечение, което ме разтърсваше до кости. В тези случаи не чаках другият да направи първата крачка, сама вземах инициативата и се опитвах да претворя във всяка прегръдка онова щастие, което бях изпитала с Риад Халаби, ала не постигнах добри резултати. Неколцина избягаха, може би поизплашени от дързостта ми, и после ме чернеха в разговорите си с приятели. Чувствах се свободна и бях сигурна, че не мога да забременея.

— Трябва да отидеш на лекар — настояваше Мими.

— Не се безпокой, здрава съм. Всичко ще се оправи, когато престана да сънувам Сулема.

Мими колекционираше порцеланови кутийки, плюшени животни, кукли, както и възглавнички, които сама бродираше в свободното си време. Кухнята й приличаше на витрина на магазин за електрически домакински уреди и тя ги използуваше всичките — обичаше да готви, макар че беше вегетарианка и ядеше колкото заек. Смяташе месото за смъртна отрова — едно от многобройните поучения на Махариши, чиято снимка висеше на челно място в гостната и чиято философия й беше пътеводна звезда в живота. Махариши — това беше усмихнат дядо с воднисти очи, мъдрец, получил Божие просветление чрез математиката. Неговите изчисления го били довели до извода, че Вселената и още повече творенията й се управляват от силата на числата — това били принципите на космогонно познание от Питагор до наши дни. Той първи поставил науката за цифрите в служба на футурологията. Веднъж бил поканен от правителството за консултации по държавни въпроси и Мими била сред множеството, което го посрещнало на летището. Преди той да изчезне в официалната лимузина, тя успяла да докосне крайчеца на туниката му.

— Мъжът и жената, без разлика в случая, са модели на Вселената в умален мащаб, затова всичко, ставащо в звезден план, е съпътствано от изяви на човешко равнище и всеки човек е свързан с определен планетарен ред според основната конфигурация, относима към него от деня, когато за първи път е поел въздух в дробовете си, разбираш ли, Ева? — издекламира Мими на един дъх.

— Напълно — уверих я аз и оттогава нататък никога не сме се карали — когато всичко останало засече, общуваме помежду си на езика на небесните светила.

Бележки

[1] Известният лозунг „Но пасаран!“ на испанските антифашисти по време на Гражданската война в Испания (1936–1939). — Б.пр.