Исабел Алиенде
Ева Луна (10)

X

Подемът на партизанското движение върна Ролф Карле в страната.

— За момента край на твоя туризъм по света, момче — каза му Аравена от директорското си писалище. Беше много напълнял, боледуваше от сърце и единствените удоволствия, които все още възбуждаха сетивата му, бяха добрата трапеза, ароматът на пурите му и някой поглед скришом към апотеозните и вече недосегаеми задници на дъщерите на вуйчо Руперт при разходките му до Колонията. Физическите ограничения обаче не бяха намалили професионалното му любопитство. — Партизаните са се развилнели и вече е време някой да установи каква точно е истината. Цялата информация, която получаваме, е цензурирана. Правителството лъже, нелегалните радиостанции — също. Искам да знам колко души има в планината, с какви оръжия разполагат, кои ги подкрепят, какви са им плановете — с една дума, всичко.

— Не можете да излъчите това по телевизията.

— Трябва да знаем какво става, Ролф. Мисля, че тия хора са няколко луди глави, но пък може да си имаме под носа нова Сиера Маестра и да не я виждаме.

— Е, и ако е така, какво ще направите?

— Нищо. Нашата роля не е да променяме хода на историята, а просто да регистрираме фактите.

— Вие не мислехте така по времето на Генерала.

— Все нещо съм научил с възрастта. Хайде, върви, наблюдавай, заснеми, ако успееш, и после ще ми разкажеш всичко.

— Не е лесно. Няма да ми позволят да си пъхам носа в лагерите им.

— Именно затова искам да възложа тази работа на тебе, а не на някого другиго от екипа. Ти вече беше при тях преди няколко години, как се казваше оня тип, дето толкова те беше поразил?

— Уберто Наранхо.

— Можеш ли отново да установиш връзка с него.

— Не зная, може би вече не съществува, казват, че войската е избила мнозина, а други са дезертирали. Във всеки случай темата ми допада и ще видя какво мога да направя.

Уберто Наранхо не беше нито загинал, нито дезертирал, но вече никой не го наричаше с това име. Сега той беше команданте Рохелио. Беше преживял години война, все с ботуши на краката, все с оръжие в ръка и все с широко отворени очи, за да вижда оттатък сенките. Животът му беше низ от насилия, но имаше и мигове на радостна възбуда, върхови моменти. Всеки път, когато приемаше група нови бойци, сърцето му подскачаше в гърдите като пред среща с любимо момиче. Излизаше да ги посрещне на края на чертите на лагера и ги гледаше, още неопетнено чисти, оптимистични, строени в редица, както ги беше научил отдельонният им командир, все още с градския си вид, с пресни мехури по ръцете, без мазолите на старите бойци, с мек поглед, уморени, но усмихнати. Това бяха неговите по-малки братя, неговите синове, те идваха да се борят и от този миг той носеше отговорност за живота им, да поддържа духа им висок и да ги научи да оцеляват, да ги направи твърди като гранит, по-смели от лъвица, хитри, ловки и издръжливи, та всеки един от тях да е равен на сто войници. Радваше се, като ги виждаше там, и усещаше, че нещо го стяга в гърлото. Пъхаше ръце в джобовете си и ги поздравяваше с няколко сухи фрази, за да не издаде вълнението си.

Обичаше да сяда с другарите си край огън — в редките случаи, когато това беше възможно. Никога не се застояваха дълго на едно и също място, трябваше да опознават планината, да се движат в своя район на действие като риба във вода — така повеляваха инструкциите. Но имаше и дни на отдих, понякога пееха, играеха на карти, слушаха музика по радиото като нормални хора. От време на време му се налагаше да слиза в града, за да се свързва с ятаците си, тогава вървеше по улиците и се мъчеше да изглежда човек като всички останали, вдъхваше вече забравените миризми на топла храна, на улично движение, на смет, наблюдаваше с нови очи децата, залисаните в шетня жени, безпризорните кучета, сякаш той беше просто още един от цялото това множество, сякаш никой не го преследваше. Внезапно на някоя стена съзираше името на команданте Рохелио, написано с черни букви, и като се виждаше разпнат на обявата, се сещаше със смесено чувство на гордост и страх, че не бива да е там, че води живот, различен от този на повечето хора, че е боец.

В мнозинството си партизаните излизаха от университета, но Ролф Карле не се опита да проникне сред студентите, за да потърси начин да се добере до планината. Той често се появяваше в новините по телевизията, лицето му беше добре познато за всички. Сети се за връзката, използувана преди няколко години, когато интервюира за първи път Уберто Наранхо в самото начало на въоръжената борба, и се запъти към гостилничката на Негъра. Завари го в кухнята — посъстарен, но държелив както преди. Стиснаха си ръка, но недоверчиво. Други времена бяха настъпили, сега репресивната дейност беше поверена на специалисти, партизанското движение не беше просто идеал на младежи, осенени от надеждата да променят света, а безпощаден, жесток сблъсък. Ролф Карле мина на въпроса без много заобикалки.

— Аз нямам нищо общо с тях — отвърна Негъра.

— Не съм доносник, никога не съм бил. Не те издадох през всичките тия години, защо ми е да го извърша сега? Посъветвай се с началниците си, кажи им да ми дадат поне една възможност, най-малкото да ме оставят да им обясня какво мисля да направя…

Човекът го гледа дълго и изпитателно, проучвайки израза на лицето му до най-дребните подробности, и май си състави добро мнение за онова, което видя, защото Ролф Карле усети промяна в държанието му.

— Ще дойда да те видя утре, Негър — каза той.

Върна се на другия ден, после и на следващия, и на по-следващия, и така почти цял месец, докато най-сетне му бе уредена среща и на нея успя да изложи намеренията си. Партията сметна, че Ролф Карле може да се окаже полезен — правеше добри репортажи, изглеждаше честен човек, имаше достъп до телевизията и беше приятел на Аравена. Беше целесъобразно да се разчита на човек като него, а и нямаше да поемат прекадено голям риск, ако вземат нужните предпазни мерки около тази работа.

— Народът трябва да бъде осведомен, това ще е победа за нас, а победата привлича съюзници — казваха ръководителите на съпротивата.

— Не тревожете общественото мнение, не искам да чувам и дума за партизаните, ще ги обезличим, като не раздухваме нещата около тях. Те са извън закона и ще се отнасяме с тях като с престъпници — заповядваше от своя страна Президента на републиката.

Този път пътуването на Ролф Карле до лагера бе съвършено различно от едновремешното, когато потегли нагоре с раница на гърба като ученик във ваканция. Немалка част от разстоянието пропътува със завързани очи, возиха го в багажници на коли, където едва не се задушаваше и направо припадаше от горещина, вървя нощем през поля и ниви, без да може по нищо да разбере къде се намира, водачите му се сменяха често и отказваха да говорят с него, прекара два дни затворен в разни колиби и хамбари, разкарваха го насам-натам, като не му разрешаваха да задава въпроси. Обучена в школите за борба срещу въоръжената съпротива, войската устройваше клопки на партизаните, организираше подвижни проверовъчни пунктове по пътищата, спираше колите, претърсваше всичко. Не беше лесно да се премине през контролните й линии. В оперативните центрове, пръснати из цялата страна, бяха съсредоточени специални части. Носеше се слух, че това са и лагери, където над заловените се прилагали мъчения. Бомбардировките сееха опустошение в планините. „Винаги да ви е в ума кодексът на революционната етика — повтаряше непрестанно команданте Рохелио, — никакви своеволия да не се допускат там, през където минаваме, нищо чуждо да не се пипа, а каквото вземаме за храна, да се плаща на хората, та народът да разбере разликата между нас и войниците и да знае какъв ред ще има в освободените от революцията зони.“ Ролф Карле се убеди със собствените си очи, че недалеч от градовете, където животът си течеше предимно мирно и кротко, съществува територия, обхваната от истинска война. Тази тема обаче беше официално забранена. За борбата съобщаваха само нелегалните радиостанции, те разгласяваха известия за проведените от партизаните акции — взривен нефтопровод, нападната казарма, устроена засада на военна част.

След като пет дни го бяха разтакавали насам-натам като вързоп, той се озова на планински склон, заизкачва се нагоре, като си проправяше път с мачете сред гъсталака, гладен, изкалян и изпохапан от комари. Водачите му го оставиха на една горска поляна с нареждане да не се отделя оттам по никакъв повод, да не пали огън и да не вдига шум. Там той чака дълго в пълна самота, нарушавана единствено от крясъците на маймуните. На разсъмване, когато вече започваше да губи търпение, се появиха двама брадати и опърпани младежи с пушки в ръце.

— Добре дошъл, другарю — поздравиха го те с широка усмивка.

— Най-сетне — отвърна той пребит от умора.

 

 

Ролф Карле засне единствения пълнометражен филм, който съществува в страната за партизанското движение от онова време, преди поражението да сложи край на революционните мечти и умиротворяването да върне оцелелите към нормален живот и някои да станат чиновници, други — депутати или собственици на предприятия. Остана известно време с групата на команданте Рохелио, като нощем се придвижваше от едно място на друго през гъсталаци и пущинаци, а денем понякога си почиваше. Глад, умора, страх. Тежко, изнурително тежко се живееше в планината. Беше попадал в няколко войни, но тази борба на засади, на изненадващи атаки, чувството, че постоянно го дебнат, самотата и тишината — всичко това му се стори по-лошо. Общата численост на партизаните се променяше, те бяха организирани на малки групи, за да се придвижват по-лесно. Команданте Рохелио ги обикаляше една след друга — той отговаряше за целия фронт. Ролф присъства на обучението на новите бойци, помага да се сглобяват радиостанции и да се съоръжават резервни биваци, научи се да пълзи на лакти и да понася болката и като живя заедно с тях и ги слуша, най-сетне проумя защо тези младежи са толкова самопожертвувателни. В лагерите им се спазваше войнишка дисциплина, но за разлика от войниците те изпитваха остър недостиг от подходящи дрехи, от медикаменти, храна, покрив, превозни и съобщителни средства. Валеше седмици наред, а не можеха да запалят огън, за да се изсушат, все едно че живееха в гора, потопена в морето. Ролф имаше чувството, че върви по хлабаво въже, прехвърлено над пропаст, смъртта беше там, скрита зад близкото дърво.

— Всички изпитваме същото, не се безпокой, човек свиква — пошегува се команданте Рохелио.

Провизиите се смятаха за свещени и неприкосновени, но в отделни случаи някой не издържаше и задигаше консерва сардини. Наказанията бяха тежки не само защото храната трябваше да се разпределя по равно на оскъдни дажби, а най-вече защото трябваше да се възпитават в чувство за солидарност. Сегиз-тогиз някой се огъваше, просваше се на земята, сгърчваше се от плач и започваше да зове майка си. Тогава команданте Рохелио пристъпваше, помагаше му да се изправи и се отдалечаваше с него на място, където никой не можеше да ги види, за да го утеши и ободри доколкото успее и без много шум. Установеше ли измяна, същият този човек беше в състояние да екзекутира когото и да било от своите хора.

— Тук е в реда на нещата да те убият или да те ранят, трябва да сме подготвени за всичко. Рядкост е да си спасиш живота, а да победим ще бъде чудо — каза команданте Рохелио на Ролф.

В тези месеци Ролф почувства, че остарява, че му се изхабява тялото. Накрая не знаеше какво върши и защо, загуби чувството си за време, един час му се струваше цяла седмица, а внезапно една седмица отлиташе като насън. Трудно му беше да улови чистата информация, същината на нещата, наоколо му имаше странна тишина, тишина от думи, но в същото време тишина, заредена с предзнаменования, наситена с шумове от джунглата, с писъци и шепоти, с далечни гласове, носени от въздуха, с въздишки и жалби на лунатици. Научи се да спи на пресекулки, прав, седнал, денем, нощем, почти в несвяст от умора, но винаги нащрек, готов да подскочи при най-лекото шумолене. Ядосваше се от мръсотията, от собствената си миризма, копнееше да се потопи в чиста вода, да се насапуниса до костите, би дал какво ли не за чаша горещо кафе. В стълкновенията с войниците видя да умират разкъсани от куршумите същите хора, с които предната вечер бе пушил една и съща цигара. Навеждаше се над тях с камерата и ги заснемаше някак не на себе си, сякаш стоеше на голямо разстояние и гледаше тези тела през телескоп. „Не бива да си загубвам разсъдъка“, повтаряше си той наум, както беше правил толкова пъти преди в подобни положения. Връхлитаха го образите от детството му, денят, когато отиде да погребва мъртъвците в концентрационния лагер, и по-скорошните видения от други войни. Знаеше от собствен опит, че всичко оставя следи у него, че в паметта му всяко събитие пръсва петно, и понякога минаваше много време, преди да проумее, че даден епизод го е белязал дълбоко — все едно че споменът се беше замразил някъде и изведнъж, по някакъв асоциативен механизъм, се появяваше пред очите му с непоносима сила и отчетливост. Питаше се защо още стои там, защо не прати всичко по дяволите и не се върне в града, това би било далеч по-свястно, отколкото да остане в тоя лабиринт от кошмари. Да си отиде, да се скрие за известно време в Колонията и да остави братовчедките си да го люлеят в пари от канела, карамфил, ванилия и лимон. Но тези съмнения не успяваха да го разколебаят и той следваше партизаните навсякъде, понесъл камерата на рамо, както другите носеха оръжията си. Един следобед четири момчета донесоха команданте Рохелио на криво-ляво стъкмена носилка, завит с одеяло, треперещ като лист, обзет от гърчове. Беше го ухапал скорпион.

— Никакви лигавщини, другари, това не е болка за умирачка — изрече той. — Оставете ме, ще ми се размине от само себе си.

Ролф Карле изпитваше противоречиви чувства към този човек, все някак си се притесняваше в негово присъствие, предполагаше, че не се ползува с доверието му, и затова не разбираше защо го оставя да си върши работата, дразнеше се от неговата суровост, но и се възхищаваше от онова, което той постигаше с хората си. От града при него идваха голобради момчета и след няколко месеца той ги превръщаше в корави бойци, обръгнали на умора и болка, но съумяваше по някакъв начин да им запази юношеските идеали. Нямаше противоотрова за ухапването от скорпион, аптечката за първа помощ беше почти празна. Той остана до болния, завива го, дава му вода, ми го. На втория ден температурата спадна и команданте Рохелио му се усмихна с очи. Тогава той разбра, че въпреки всичко са приятели.

Ролф Карле не се задоволи с информацията, получена от престоя му при партизаните, липсваше му другата половина от картината. Сбогува се с команданте Рохелио без много думи, двамата знаеха правилата и би било неуместно да говорят за тях. Без да коментира с никого преживелиците си в планината, Ролф Карле проникна в оперативните центрове на армията, придружава войниците в походите им, говори с офицерите, интервюира Президента и дори получи разрешение да присъства на военните обучения. Когато приключи и с това, той притежаваше хиляди метри заснета филмова лента, стотици фотографии, часове магнетофонни записи и беше най-добре осведоменият човек в страната по тази тема.

— Мислиш ли, че партизанското движение ще успее, Ролф?

— Откровено казано, не, господин Аравена.

— В Куба успяха. Там доказаха, че може да се постигне победа над редовна армия.

— Много години минаха оттогава и янките няма да позволят нови революции. В Куба условията бяха различни, там се бореха срещу диктатура и народът ги подкрепяше. Тук има демокрация — вярно, тя страда от много недъзи, но народът се гордее с нея. Партизанското движение не се ползва със симпатията на населението и с малки изключения успя да привлече единствено студенти от университета.

— Какво мислиш за тях?

— Те са идеалисти и смелчаци.

— Искам да видя целия ти материал, Ролф — настоя Аравена.

— Ще съкратя филма, за да махна всичко, което не може да се покаже сега. Вие ми казахте веднъж, че ние не работим, за да променяме историята, а за да даваме новини.

— Още не мога да свикна с твоите изблици на педантичност, Ролф. Значи твоят филм може да промени съдбините на страната?

— Да.

— Той трябва да остане в моя архив.

— Не бива да попадне в никакъв случай в ръцете на армията — би било пагубно за хората, които са в планината. Няма да ги предам и съм убеден, че и вие бихте постъпили по същия начин.

Директорът на Националната телевизионна компания допуши пурата си в пълно мълчание. През това време той наблюдаваше ученика си през дима без никакъв сарказъм, мислеше, спомняше си годините на съпротива срещу диктатурата на Генерала, възкресяваше в паметта си тогавашните си чувства.

— Не обичаш да ти дават съвети, Ролф, но този път трябва да ме послушаш — каза той най-сетне. — Скрий филмите си, защото правителството знае, че съществуват, и ще се опита да ти ги измъкне с добро или насила. Режи, махай, запази всичко, което ти се стори необходимо, но те предупреждавам, че това е все едно да складираш нитроглицерин. Какво пък, може би след някое време ще успеем да извадим на бял свят и да излъчим този филм и, кой знае, може пък след едно десетилетие да сполучим да покажем и онова, за което сега смяташ, че би променило историята.

Ролф Карле пристигна в събота в Колонията с куфар, заключен с катинар, и го предаде на вуйчо си и вуйна си с молба да не говорят с никого за това и да го скрият, докато той си го прибере един ден. Бюргел го сложи в найлонов чувал и Руперт го пъхна под купчина дъски в дърводелната, без да прави каквито и да било коментари.

 

 

Във фабриката сирената свиреше в седем часа сутринта, вратата се отваряше и ние, двеста жени, влизахме в безпорядък и се заизнизвахме пред надзирателките, които ни преглеждаха от глава до пети като предпазна мярка срещу възможни саботажи. Там се изработваха от ботушите на войниците до лампазите на генералите, всичко се мереше и теглеше, за да не попадне в престъпни ръце нито едно копче, нито една тока, нито едно влакънце, както казваше капитанът, „защото ония кучи синове са способни да ни откопират униформите и да проникнат сред нашата войска, за да предадат родината на комунизма, дявол ги взел“. Огромните помещения без прозорци се осветяваха от флуоресцентни лампи, въздухът влизаше под налягане по отведени над покрива тръби, долу се редяха шевните машини, а на два метра от пода опасваше стените тесен балкон, по който крачеха стражевите. Тяхната задача беше да следят за ритмичността на работата, да не допускат никакво колебание, никаква тръпка, никаква, дори най-дребна спънка да засегне производството. На същата височина бяха и канцелариите — малки кутийки за офицерите, контрольорите и секретарките. Шумът — това беше страшен рев на водопад, който ни принуждаваше да си слагаме топчета в ушите и да се разбираме с жестове. В дванайсет сред оглушителния громол се чуваше сирената за обед. Тя ни подканяше за стола, където ни даваха безвкусна, но обилна храна, подобна на разкладката на новобранците. За много работнички това беше единственото ядене за деня и някои заделяха част от него, за да си го отнесат вкъщи, въпреки че ги беше срам, като минаваха пред надзирателките с увитите в хартия остатъци. Гримът беше забранен и косата трябваше да се носи къса или под забрадка, защото веднъж оста на бобинарка хванала дългата коса на една жена и когато спрели тока, вече било късно, тя я била скалпирала. Все пак по-младите се мъчеха да изглеждат хубави с весели забрадки, къси поли, малко червилце, та да привлекат някой началник и да променят съдбата си, като се изкачат два метра по-нагоре, на балкона на чиновничките, където заплатата и отношението бяха по-прилични. Никога недоказаната история за една работничка, която по този начин успяла да се омъжи за офицер, подхранваше въображението на новачките, но по-възрастните жени не вдигаха поглед към подобни химери, а работеха мълчаливо и бързо, за да изкарат по-голяма надница.

Полковник Толомео Родригес се появяваше от време на време на проверка. При всяко негово идване въздухът изстиваше, а шумът се засилваше. Той заемаше толкова висок пост и излъчваше такава власт, че нямаше нужда да повдига тон или да жестикулира — внушаваше респект само с поглед. Правеше огледа, разгръщаше счетоводните книги, пъхаше се в кухните, разпитваше работничките, „вие нова ли сте, какво ядохте днес, тук е много топло, засилете вентилацията; очите ви са възпалени, минете през канцеларията да ви дадат отпускно“. Нищо не му убягваше. Някои от подчинените му го мразеха, други се страхуваха от него, говореше се, че дори Президента се пазел от него, защото се ползваше с уважението на младите офицери и всеки момент можеше да се поддаде на изкушението да вдигне метеж срещу конституционното правителство.

Аз го бях виждала винаги отдалеч, защото канцеларията ми беше в края на коридора и работата ми не подлежеше непременно на проверка от негова страна, но дори от такова разстояние можех да доловя колко властен човек беше. Един мартенски ден се запознах с него. Гледах го през стъклото, което ме отделяше от коридора, и изведнъж той се обърна и очите ни се срещнаха. Пред него целият персонал използваше плъзгащ се встрани поглед, никой не го гледаше право в очите, но аз не можах дори да премигна, останах като закована от зениците му, като хипнотизирана. Стори ми се, че минава цяла вечност. Най-сетне той тръгна в посока към мен. Шумът ми пречеше да чувам стъпките му, все едно че крачеше във водна среда, следван на известно разстояние от секретаря си и от капитана. Когато полковникът ме поздрави с леко кимване, успях да добия представа отблизо за ръста му, видях изразителните му ръце, гъстата му коса, едрите му и равни зъби. Беше привлекателен като диво животно. Същия следобед, като излизах от фабриката, видях спряла на входа тъмна лимузина и един ординарец ми подаде бележка с написана на ръка покана от полковник Толомео Родригес да вечерям с него.

— Господин полковникът очаква вашия отговор — отдаде чест той.

— Предайте му, че не мога, имам друг ангажимент.

Като се прибрах вкъщи, разказах всичко на Мими. Тя подмина с мълчание забележката, че този човек е враг на Уберто Наранхо, разгледа положението през призмата на любовните романчета, които запълваха свободните й часове, и заключи, че съм постъпила правилно — винаги е добре да караш да те молят, още веднъж изпя тя старата си песен.

— Навярно си първата жена, която му отказва на поканата, и се обзалагам с теб, че утре ще я поднови — предрече тя.

Ала не стана така. Той не напомни с нищо за съществуването си чак до следващия петък, когато дойде на неочаквано посещение във фабриката. Като разбрах, че е в сградата, си дадох сметка, че съм го чакала дни наред, заглеждала съм се крадешком към коридора, мъчела съм се да доловя стъпките му през тътена на шевните машини, искала съм да го видя и в същото време съм се страхувала от появата му — с някакво вече почти забравено нетърпение, защото от началото на връзката си с Уберто Наранхо не се бях измъчвала от подобни терзания. Но военният не се доближи до моята канцелария и когато се чу сирената в дванайсет, си отдъхнах със смесено чувство на облекчение и на яд. В следващите седмици понякога се замислях за него.

След деветнайсет дни, като се прибрах вечерта вкъщи, заварих полковник Толомео Родригес да пие кафе в компанията на Мими. Той седеше на една от отоманките, но като влязох, стана и ми протегна ръка, без да се усмихва.

— Надявам се, че няма да ви обезпокоя. Дойдох, защото имах желание да поговоря с вас — каза той.

— Иска да ти говори — повтори Мими, бледа като окачените на стената гравюри.

— Известно време не ви виждах и си позволих волността да ви посетя — рече той с церемониален тон, какъвто използваше често.

— Затова е дошъл — додаде Мими.

— Бихте ли приели да ви поканя на вечеря?

— Иска да отидеш да вечеряш с него — отново преведе Мими със сетни сили, защото го беше познала още на вратата и внезапно всичките й спомени бяха оживели отново в паметта й — беше същият, който идвал на инспекция всеки три месеца в затвора „Санта Мария“ по времето на нейните злочестини там. Беше разстроена, макар да се надяваше, че той не ще свърже образа на един окаян и презрян затворник в „Харема“, болен от малария, целия в развредени рани и с обръсната глава, с удивителната жена, която сега му наливаше кафе.

Защо не отказах и този път? Може би не от страх, както помислих тогава — всъщност имах желание да бъда с него. Взех душ, за да се съвзема от умората, натрупана през деня, облякох си черната рокля, сресах си косата и се появих в хола, разкъсвана между любопитството и яда към самата себе си, защото чувствах, че върша предателство спрямо Уберто. Офицерът вдигна лакът с малко високопарен жест, за да го хвана под ръка, но аз отминах напред, без да го докосвам, пред отчаяния поглед на Мими, която още не можеше да се окопити от смайване. Влязох в лимузината, като ми се искаше съседите да не видят мотоциклетите от ескорта — да не би да си помислят, че съм станала любовница на генерал. Шофьорът ни закара в един от най-изисканите ресторанти в града — версайски тип сграда, където главният готвач лично поздравяваше почетните клиенти, а един старец, окичен с президентска лента и боравещ със сребърна чашка, опитваше вината. Полковникът се държеше там като риба във вода, но аз се чувствах като корабокрушенец сред сините брокатени столове, внушителните свещници и батальона прислужници. Сложиха пред мен лист с меню, написано на френски, и като долови смущението ми, Родригес ме отмени при избора на блюдата. Озовах се пред някакъв рак и не знаех как да го атакувам, но сервитьорът извади месото от черупката и ми го прехвърли в чинията. Застанала лице в лице с батареята от криви и прави ножове, чаши в два цвята и легенчета за миене на ръце, аз мислено поблагодарих на Мими, която сподели с мен опита си от курсовете в института за подготовка на кралици на красотата и на приятеля декоратор, защото успях да се справя с тях, без да се изложа, поне до момента, когато ми сложиха отпред някаква прободена със сламка мандарина между ордьовъра и основното месно блюдо. Погледнах учудено малката топка с листче мента отгоре и попитах защо поднасят десертите преди второто. Родригес се засмя и от това, все едно че изчезнаха нашивките на ръкава му и няколко години от лицето му. От този момент нататък всичко беше по-лесно. Той вече не ми приличаше на достолепна важна клечка от национален мащаб, взрях се в него на светлината на ония ми ти направо дворцови свещи и той попита защо го гледам така, на което аз отговорих, че много ми прилича на балсамираната пума.

— Разкажете ми за живота си, господин полковник — помолих го аз, когато поднесоха десертите.

Молбата ми май го изненада и за миг го постави нащрек, но после сигурно проумя, че не съм вражеска шпионка, почти прочетох мислите му „тя е най-обикновена жена от фабриката, какво ли я свързва с оная телевизионна актриса, която е наистина далеч по-красива от това бедно облечено момиче, едва не поканих другата, но разправят, че е педераст, просто да не повярваш, но, така или иначе, не мога да поема риска да ме видят с някакъв пропаднал тип“. И започна да ми говори за детството си в семейния им чифлик в див, пустинен край — брулени от вятъра степи, където водата и растителността имат особена стойност и хората са силни, защото живеят сред засуха. Не беше човек от тропическия район на страната, беше запазил спомени за дълга езда из равнината, за вечното горещо и сухо пладне там. Баща му, местен големец, го тикнал на осемнайсет години в армията, без да го пита иска ли, или не иска, „за да служиш достойно на родината, сине, както си му е редът“, казал му наставнически той. И синът изпълнил заръката, без да се двоуми, „дисциплината е над всичко, който умее да се подчинява, се научава и да командува“. Завършил инженерство и политически науки, пътувал, четял малко, много обичал музиката, сподели, че не прекалявал с яденето, бил почти пълен въздържател, женен, баща на три дъщери. Въпреки че му се носеше слава на строг и студен заповедник, тази вечер се държа приветливо и накрая ми благодари за компанията, било му много приятно, каза, аз съм била интересна като човек, помъчи се да ме убеди, макар че през цялото време почти не си отворих устата — разговора беше обсебил той.

— Напротив, аз трябва да ви благодаря, господин полковник. Никога не бях идвала в този ресторант, много е изискан.

— Няма защо да е за последен път, Ева. Бихме ли могли да се видим другата седмица?

— За какво?

— Ами за да се опознаем по-добре…

— Вие искате да спите с мен, нали, полковник?

Той изпусна приборите и почти минута стоя с втренчени в чинията очи.

— Това е груб въпрос и заслужава подобен отговор — отвърна най-сетне. — Да, това искам. Приемате ли?

— Не, много благодаря. Авантюрите без любов ме натъжават.

— Не съм казвал, че любовта следва да се изключи.

— А жена ви?

— Нека да изясним нещо, няма да намесваме съпругата ми в този разговор и никога повече няма да я споменаваме. Да говорим за нас двамата. Не бих искал да прозвучи нескромно от моя страна, но ако си поставя за цел, мога да ви направя щастлива.

— Да говорим без заобикалки, полковник. Допускам, че вие имате голяма власт, можете да направите каквото искате и винаги го правите, нали?

— Грешите. Постът, който заемам, ми налага отговорности и задължения към родината и аз съм решил да ги изпълнявам. Аз съм войник, не използувам привилегии, най-малко пък от този род. Не се опитвам да ви насилвам, а да ви прелъстя, и съм сигурен, че ще го постигна, защото двамата се привличаме взаимно. Ще ви накарам да си промените мнението и в крайна сметка ще ме заобичате…

— Извинете, но се съмнявам в това.

— Дръжте се, Ева, защото няма да ви оставя на мира, докато не ме приемете — усмихна се той.

— В такъв случай да не губим време. Не смятам да влизам в пререкания с вас, защото може да ми се отрази зле. Хайде да отидем още сега, да приключим работата по най-бързия начин и после да ме оставите на спокойствие.

Офицерът се изправи с пламнало лице. Двама сервитьори тутакси пристъпиха услужливо да му се притекат на помощ, ако се наложи, а от съседните маси се заизвръщаха да ни оглеждат. Тогава той седна отново и стоя известно време мълчалив, вдървен, задъхан.

— Не знам що за жена си — каза той най-сетне, като за първи път ми заговори на „ти“. — При нормални обстоятелства бих приел предизвикателството ти и бихме отишли веднага на място, където ще сме сами, но аз съм решил да постъпя другояче. Няма да ти се моля. Сигурен съм, че сама ще ме потърсиш, и ако имаш късмет, предложението ми още ще бъде в сила. Обади ме се по телефона, когато поискаш да ме видиш — сухо каза Родригес и ми подаде визитна картичка с националния герб в горния ляв ъгъл и с името си, напечатано с курсив.

Тази вечер се прибрах рано вкъщи. Мими сметна, че съм се държала като побъркана. „Тоя военен има голяма власт и може да ни причини страшни неприятности, защо не прояви малко повече любезност?“ На другия ден съобщих, че напускам работа, събрах си нещата и зарязах фабриката, за да избягам от този човек, представляващ всичко онова, срещу което Уберто Наранхо се бореше от толкова години с риск за живота си.

 

 

— Всяко зло за добро — отсече Мими, като установи, че колелото на съдбата се е завъртяло и ме е поставило на пътя, по който тя смяташе, че винаги е трябвало да вървя. — Сега ще можеш да се заловиш сериозно с писане.

Беше се настанила пред масата в столовата с пръснатите си във ветрило карти. Те й показвали, че моята съдба била да разказвам, всичко друго било пилеене на усилия, както и аз самата подозирах, откакто прочетох „Хиляда и една нощ“. Мими твърдеше, че всеки човек се ражда с някаква дарба и щастието или нещастието е тя да се открие, ала и да се котира по света, защото имало и безполезни дарования — например един неин приятел можел да издържа три минути под вода, без да диша, но никога не извлякъл полза от това. За себе си тя била спокойна, защото вече знаела коя е нейната дарба. Тъкмо беше дебютирала в една телевизионна новела в ролята на злосторницата Алехандра — съперница на Белинда, сляпа девойка, на която накрая й се възвръща зрението, както винаги става в тези случаи, и се омъжва за главния ухажор. Листовете с текстовете на ролите бяха пръснати по пода из цялата къща и тя ги наизустяваше с моя помощ. Аз трябваше да играя всички останали роли. (Луис Алфредо стиска клепачи, за да не заплаче — мъжете не плачат.) Отдай се на това чувство… Позволи ми да заплатя операцията на очите ти, любов моя. (Белинда изтръпва, страхува се да не би да загуби любимия…) Иска ми се да ти се доверя… но в твоя живот, Луис Алфредо, има друга жена. (Той се вглежда в тези красиви зеници, лишени от светлина.) Алехандра не означава нищо за мен, тя единствено се домогва до богатството на семейство Мартинес де ла Рока, но няма да го постигне. Никой никога не ще може да ни раздели, моя Белинда. (Целува я и тя се отдава на тази върховна ласка, загатвайки на публиката, че може би ще се случи нещо… а може би не. Смяна на кадъра — камерата показва как Алехандра, с изкривено от ревност лице, ги дебне иззад открехнатата врата. Преход в студио Б.)

— В теленовелите всичко е във вживяването. Просто трябва да повярваш, и точка — казваше Мими между две реплики на Алехандра. — Седнеш ли да ги анализираш, им отнемаш вълшебството и ги разваляш.

Твърдеше, че не е кой знае какъв майсторлък да се измислят драми като тази на Белинда и Луис Алфредо, но на мене би ми се удавало повече, отколкото на другите хора, защото години наред съм слушала такива драми в кухнята, смятала съм, че става дума за истински случаи, и като съм разбрала, че действителността не е каквато я представят по радиото, съм се почувствала измамена. Мими ми изложи безспорните преимущества на работата за телевизията — в нея минават всяко излитане или щуротия и всеки герой, колкото и шантав да е, има възможност да забие карфица в неподготвената душа на публиката — въздействие, каквото рядко постигала книга. Същия следобед тя пристигна с половин дузина пасти и с тежка кутия, увита в лъскава шарена хартия. Беше пишеща машина. „За да започнеш да работиш“, каза тя. Застояхме се до късно през нощта — седнали на леглото, ние пиехме вино, ядяхме пасти и обмисляхме най-подходящия сюжет — кълбо от страсти, разводи, незаконни деца, наивници и злодеи, богаташи и бедняци, способно да хване зрителя още от първия миг и да го държи прикован пред екрана в течение на двеста покъртителни епизода. Заспахме със замаяни глави и целите изпоцапани със захар и аз сънувах ревниви мъже и слепи момичета.

 

 

Събудих се рано. Беше прохладна, леко дъждовна сряда, по нищо неразличаваща се от толкова други дни в живота ми. Но този ден съм скътала като единствен по рода си, запазен само за мен. Откакто учителката Инес ме научи на азбуката, пишех почти всяка нощ; ала сега почувствах, че това е случай от различно естество, че е нещо, което може да промени житейския ми път. Направих си силно кафе, седнах зад машината, взех чист бял лист хартия, като току-що изгладен за любовна нощ чаршаф, и го нагласих на валяка. Тогава усетих нещо странно — сякаш някакъв радостен ветрец пробяга по костите ми, по пътищата на вените под кожата. Казах си, че тази страница ме чака от двайсет и толкова години, че съм живяла само за този миг, и ми се прииска оттогава нататък единственото ми занимание да бъде да улавям историите, реещи се в най-тънкия въздух, и да ги правя мои. Написах името си и тутакси думите заприиждаха без усилие, всяко нещо се свързваше с друго, с трето, с четвърто. Героите се откъснаха от сенките, където се бяха притулвали години наред, и се явиха в светлината на тази сряда — всеки с лицето си, с гласа си, със страстите и пристрастията си. Заподреждаха се разказите, съхранени в генетичната ми памет отпреди раждането ми, и много други, които бях записвала дълги години в тетрадките си. Заприпомнях си безчет далечни случки, в мислите ми оживяха майчините ми приказки от времето, когато живеехме сред малоумните, раковоболните и балсамираните на професор Джоунс, появи се ухапан от змия индианец и тиранин с оглозгани от проказа ръце, спасих от праха на забравата една стара мома, загубила косите и кожата на главата си, сякаш я беше скалпирала бобинарка, един сановник във фотьойла му от епископски плюш, един арабин с великодушно сърце и толкова още мъже и жени, чийто живот беше на мое разположение, за да правя с него каквото си искам. Малко по малко миналото се превръщаше в настояще, после аз овладявах и бъдещето, мъртъвците се наливаха с живот, клонящ към вечност, пръснатите късчета се сбираха в едно и всичко това, дотогава замъглено от забравата, добиваше отчетливи очертания.

Никой не ме прекъсна и писах почти целия ден, дотолкова погълната от работата си, че дори забравих да ям. В четири следобед съзрях, че пред мен се появява чаша шоколад.

— Пий, донесла съм ти нещо топло…

Погледнах тази висока и стройна фигура, обгърната в синьо кимоно, и ми потрябваха няколко мига, за да позная Мими, защото се бях залутала много навътре в джунглата по следите на едно момиченце с дълги червени коси. Продължих в този ритъм, без да си спомням получените напътствия — всяко либрето се пише в две колони, всеки епизод има двайсет и пет сцени, много да се внимава със смените на мястото на действието, излизат скъпи, и с дългите реплики, те объркват актьорите, всяко възлово изречение се повтаря три пъти и сюжетът трябва да бъде прост, защото следва да се изхожда от дадеността, че публиката е тъпа. На масата растеше хълм от страници, изпръскани с бележки, поправки, драскулки и петна от кафе, но аз едва започвах да вадя от прахта спомени и да заплитам съдби, не знаех накъде вървя и каква ще бъде развръзката, ако изобщо се стигне до развръзка. Подозирах, че краят ще дойде единствено със собствената ми смърт, и ме привлече мисълта да направя и себе си героиня в тази история и да се овластя да реша своя край или да си измисля живот. Сюжетът се усложняваше, героите ставаха все по-непокорни. Работех — ако този празник може да се нарече работа — по много часове на ден, от ранни зори до късна нощ. Престанах да се занимавам със себе си, хранех се, когато Мими ми даваше насила нещо за ядене, и си лягах, когато тя ме отвеждаше до леглото, но и насън продължавах да съм си потопена в този новороден свят и държах за ръка своите герои, да не би крехките им черти да избледнеят и те да се върнат в мъглявината на приказките, които остават неразказани.

На четвъртата седмица Мими сметна, че е дошло време да се намери практическо приложение на тази моя лудост, преди аз да съм изчезнала, погълната от собствените си думи. Уреди среща с директора на телевизията, за да му предложи тази моя история, защото й се струваше опасно за психическото ми здраве да продължа това усилие, ако няма надежда да го видя на екрана. В уречения ден се облече цялата в бяло, по хороскопа й това бил най-благоприятният цвят за този ден, увеси между гърдите си медальон с образа на Махариши и ме помъкна навън. До нея аз се почувствах както винаги укротена и спокойна, светлината на това митологично същество ме пазеше.

Аравена ни прие в кабинета си от пластмаса и стъкло, зад внушително писалище, което не смекчаваше неприятното впечатление, предизвикано от корема му на чревоугодник в яденето и пиенето. Бях разочарована от този дебелак с очи на преживно животно и със загасена изпушена до половина пура, толкова различен от изпълнения с енергия мъж, когото си бях представяла, като четях статиите му. Разсеяно, защото най-безинтересното в работата му беше неизбежният цирк на долнопробните актьори, Аравена ни поздрави едва-едва, без да извърне лице, загледан в прозореца, където се очертаваха отсрещните покриви и тежките облаци на наближаващата буря. Попита ме колко ми остава да довърша сценария, хвърли поглед на папката, придържайки я с меките си пръсти, и измърмори, че ще го прочете, когато намери време. Протегнах ръка и си взех писанието, но Мими ми го грабна из ръцете и отново му го подаде, като в същото време го принуждаваше да я гледа, движеше миглите си с дяволско пърхане, облизваше си изнервените устни и му предлагаше да вечерят идната събота, „само няколко приятели, събиране в интимен кръг“, каза тя с онзи неотразим шепот, който си беше изработила, за да прикрива природно дадения й глас на тенор. Видима мъглица, похотлива миризма, яка паяжина обгърнаха мъжа. За един дълъг миг той остана неподвижен, с папката в ръка, объркан, защото, предполагам, не беше получавал дотогава толкова сладострастно направено предложение. Пепелта от пурата му падна на масата, но той не забеляза.

— Защо трябваше да го каниш вкъщи? — срязах Мими на излизане.

— Ще го накарам да приеме този сценарий, пък ако ще това да е последното нещо, което ще направя в живота си.

— Навярно не възнамеряваш да го съблазниш…

— Ти как смяташ, че се постигат нещата в тази среда?

 

 

Съботата осъмна с дъжд, който продължи да вали през деня и цялата вечер, докато Мими се суетеше да приготвя аскетична вечеря — главно от неолющен ориз, смятан за много шик, откакто макробиотиците и вегетарианците взеха да плашат човечеството с теориите си за храненето. „Дебелакът ще умре от глад“, мърморех аз, докато кълцах моркови, но тя изобщо не реагира — далеч повече държеше да подреди вазите, да запали пръчки тамян, да подбере музика и да наслага копринени възглавнички, защото беше станало на мода и друго — да се събуваш и да сядаш на пода. Гостите бяха осем души, все театрали, освен Аравена, който доведе и оня човек с бакърена коса, когото често показваха с камерата му по барикадите на някоя далечна революция, как се казваше? Стиснах му ръката със смътното чувство, че вече сме се запознавали. След вечерята Аравена ме повика настрана и ми довери, че Мими го била поразила. Не успя да се отърси от силното впечатление, което му била направила, чувствал я като прясна рана от изгаряне.

— Тя е абсолютната женственост, всички падаме малко мъжемразци и си имаме по нещо от мъж и от жена, но тя е изтръгнала от себе си и последния остатък от мъжкия елемент и е постигнала тия великолепни закръглени форми, тя е напълно жена, тя е възхитителна — каза той и избърса челото си с носна кърпичка.

Погледнах приятелката си, толкова близка и позната, очертаните й с моливи и четници очи и вежди, заоблените й гърди и ханш, гладкия й корем, сух за майчинство и за наслада, всяка линия на тялото й, изработена с непобедима настойчивост. Само аз познавам издъно скритата природа на това фантастично създание, сътворено с болка за задоволяване на чуждите мечти и лишено от собствени. Виждала съм я без грим, грохнала, тъжна, била съм до нея в депресиите й, в болестите, безсъниците и уморите й и изпитвам голяма обич към крехкото и противоречиво същество, скрито зад перата и накитите. В този миг се запитах дали мъжът с дебели устни и подпухнали ръце ще съумее да проникне дълбоко в нея, за да открие другарката, майката, сестрата, каквато всъщност е Мими. От другия край на хола тя долови погледа на новия си обожател. Понечих да я спра, да я опазя, но се сдържах.

— Хайде, Ева, разкажи някоя история на нашия приятел — каза Мими и се отпусна до Аравена.

— Каква я искате?

— Нещо забавно, нали? — намекна тя.

Седнах със свити крака като индианец, затворих очи и за няколко секунди пуснах мисълта си да броди по дюните на една бяла пустиня — винаги правя така, когато измислям приказка. Скоро из тия пясъци се появиха жена с жълти тафтени фусти и щрихи от студената природа в северните страни, извлечени от майка ми от списанията на професор Джоунс и от игрите, сътворени от Госпожата за празненствата на Генерала. Заговорих. Мими казва, че имам особен глас, много подходящ за разказване на приказки, глас, който си е мой, но изглежда и чужд, сякаш приижда от дън земя и се изкачва нагоре по тялото ми. Усетих, че стаята изгубва очертанията си и изчезва в новите хоризонти, които аз извиквах за живот. Гостите млъкнаха.

— Били много тежки времена там, на юг. На юг не в тази страна, а в света, където сезоните са променени и зимата се пада не по Коледа, както в културните държави, а по средата на годината, както в дивите краища…

Когато свърших да говоря, Ролф Карле бе единственият, който не изръкопляска заедно с другите. После ми призна, че минало доста време, преди да успее да се върне от онази южна пампа, през която се отдалечавали двама влюбени с торба златни монети, и когато съумял да се върне, вече бил твърдо решил да пресъздаде моята история на филм, преди призраците на тия двама нехранимайковци да обсебят сънищата му. Запитах се защо Ролф Карле ми се струва толкова близък, не можеше да е само от това, че го бях виждала по телевизията. Хвърлих поглед в миналото, да не би да съм се срещала с него преди, но не, пък и не познавах никого като него. Прииска ми се да го докосна. Пристъпих по-наблизо и прекарах пръст по опакото на ръката му.

— И майка ми беше с кожа на лунички… — Ролф Карле не помръдна, а и не се помъчи да задържи пръстите ми. — Чух, че си бил в планината с партизаните.

— Бил съм на много места.

— Разкажи ми…

Седнахме на пода и той отговори на почти всички мои въпроси. Разказа ми и за професията си, която го отвеждала къде ли не и чрез която наблюдавал света през обектив. Останахме до много късно през нощта, толкова погълнати от разговора си, че не забелязахме кога си отидоха останалите. Той си тръгна последен и май че го стори само защото Аравена го повлече със себе си. На вратата обяви, че ще отсъства няколко дни, защото ще снима безредиците в Прага, където чехите били замеряли с камъни танковете на нашествениците. Понечих да го целуна за сбогом, но той ми стисна ръка с церемониално кимване с глава, което ми се стори малко неестествено тържествено.

След четири дни, когато Аравена ме извика да подпишем договора, продължаваше да вали и в луксозния му кабинет бяха сложили кофи, за да не стане наводнение от стичащата се от капчуците на покрива вода. Директорът ми обясни без предисловия, че сценарият далеч не пасвал на обичайните калъпи, всъщност всичко било каша от шантави персонажи, от невероятни истории, изобщо нямало истинска любовна интрига, било почти невъзможно да се следи нишката на събитията, публиката щяла да се залута, с две думи, било голяма бъркотия и никой, дори човек с два пръста чело, не би поел риска да му стане продуцент, но той щял да го направи, защото не устоявал на изкушението да скандализира страната с тия чудаци и защото Мими го била помолила.

— Продължавай да пишеш, Ева, любопитен съм да узная как ще завърши тая броеница от щуротии — каза ми той на сбогуване.

 

 

Наводненията започнаха на третия ден дъждове, а на петия правителството обяви извънредно положение. Катастрофите, причинявани от лошото време, бяха нещо обичайно, никой не си правеше труда да почиства канавките или отводните шахти, но този път валежите надминаха всичко въобразимо. Водата обрули колибите по хълмовете, пресичащата столицата река излезе от бреговете си, нахлу в къщите, отнесе автомобилите, дърветата и половината стадион. Операторите от Националната телевизионна компания се накачиха в гумени лодки и заснеха пострадалите по покривите на жилищата им, където те търпеливо чакаха да ги спасят военните вертолети. Макар и силно учудени и гладни, мнозина пееха — би било глупаво да се утежнява положението с вопли и вайкания. Дъждът секна след една седмица по същия емпиричен метод, който преди години бе използван за борба със сушата. Епископът изкара Назарянина начело на шествие и всички тръгнаха след него, молиха се и даваха обети под чадърите си, сподиряни от подигравките на служителите в Метеорологичния институт, които се бяха свързали с колегите си в Маями и твърдяха много уверено, че според измерванията на балоните-сонди и движението на облачните пластове проливните дъждове ще продължат още девет дни. Не щеш ли обаче, небето се изчисти три часа след като Назарянина се завърна в олтара на катедралата, подгизнал като гъба въпреки балдахина, с който се опитаха да го запазят. Перуката му се обезцвети, по лицето му потече тъмна течност и най-набожните паднаха на колене, убедени, че от образа му се процежда кръв. Това допринесе за престижа на католицизма и успокои някои хора, разтревожени от идеологическия напън на марксистите и от пристигането на първите мормонски групи, съставени от благовидни и енергични младежи по ризи с къс ръкав, които се измъкваха по къщите и покръстваха непредпазливите семейства.

Когато дъждът спря и започнаха да правят равносметка на нанесените щети, за да организират отново гражданството, близо до Площада на Бащата на родината се появи плаващ ковчег скромна направа, но в отлично състояние. Водата го беше носила от колибите на хълма в западната част на града по различни улици, превърнати в пороища, докато най-сетне го бе оставила непокътнат в самия център. Щом го отворили, открили вътре да си спи най-спокойно някаква старица. Аз я видях в новините в девет, обадих се в телевизионния канал, за да науча подробностите, и с Мими се запътихме към набързо устроените от армията убежища за подслон на пострадалите. Стигнахме до някакви големи палатки, където се бяха струпали много семейства и чакаха времето да се оправи. Мнозина бяха загубили всичко, дори и документите си за самоличност, но в палатките не беше тъжно — бедствието бе добър повод за отдих и случай да се завържат нови приятелства, утре щяха да мислят как да се оправят от тежкото положение, днес беше безсмислено да се плаче за онова, което е отнесла водата. Там намерихме Елвира — кльощава, държелива, седнала по нощница на някакво дюшеме, тя разказваше на наредени в кръг слушатели как се била спасила от потопа в странния си ковчег. Та тъй си възвърнах аз своята баба. Като я видях на екрана, веднага я познах въпреки бялата коса и географската карта от бръчки, в която се бе превърнало лицето й — дългата ни раздяла не беше засегнала ни най-малко духа й, дълбоко в себе си тя продължаваше да си бъде все същата жена, която ми се отплащаше за разказваните приказки с пържени банани и с правото да играя на умряла в ковчега й. Проправих си път, хвърлих се отгоре й и я прегърнах с припряността, натрупана през тия години разлъка. Елвира пък ме целуна без превземки, сякаш в душата й времето не бе текло, сякаш се бяхме срещали от предния ден и всички промени във външността ми бяха просто лъжливо видение на уморените й очи.

— Представи си, птиченце, такова спане му ударих в сандъка, за да не ме хване неподготвена смъртта, а накрая взе, че ме хвана животът. Никога повече няма да легна в ковчег, дори когато ми дойде времето да тръгна за гробищата. Искам да ме погребат права, като дърво.

Заведохме я у нас. В таксито дотам Елвира се втренчи в Мими, никога не беше виждала нищо подобно, и отсече, че е като огромна кукла. По-късно я опипа отвсякъде с мъдрите си ръце на готвачка и отсъди, че кожата й е по-бяла и по-мека от лук, че гърдите й са твърди като зелени грейпфрути и че мирише на бадемовите торти с подправки, дето ги правят в Швейцарската сладкарница, после си сложи очилата, за да я огледа по-добре, и тогава вече изчезнаха всичките й съмнения — туй същество не е от този свят. „То е архангел“, заключи тя. Мими също прояви симпатия към нея още от първия момент, защото освен мене и своята „mamma“, чиято обич, вярно, никога не й бе липсвала, тя нямаше свое семейство, роднините до един й бяха обърнали гръб, като я бяха видели с женско тяло. И тя имаше нужда от баба. Елвира прие нашето гостоприемство, защото я помолихме настойчиво и освен това, защото пороят бе отнесъл всичките й веществени притежания, освен ковчега, срещу който Мими не изказа възражения, въпреки че не пасваше на вътрешната декорация. Но и Елвира вече не го искаше. Ковчегът й беше спасил живота веднъж и тя нямаше желание да поема този риск отново.

След няколко дни Ролф Карле се върна от Прага и ми се обади. Дойде да ме вземе с разбрицан от канско каране джип, потеглихме към крайбрежието и късно сутринта стигнахме до плаж с прозрачни води и розови пясъци, съвсем различен от морето с яростни вълни, по които се бях носила толкова често в трапезарията на старата мома и на брат й. Пляскотихме се във водата и си почивахме на слънце докато огладняхме, тогава се облякохме и се запътихме да търсим гостилничка, където да хапнем пържена риба. Цял следобед гледахме брега, пихме бяло вино и разказвахме за живота си. Говорих му за детството си, когато прислужвах в чужди къщи, за спасената от водната стихия Елвира, за Риад Халаби и за други хора и случки, но пропуснах за Уберто Наранхо, него никога не споменавах, за да не наруша твърдо вкоренената си привичка да пазя тайна за нелегалната му дейност. От своя страна Ролф Карле ми разказа за глада през войната, за изчезването на брат му Йохен, за обесения му в гората баща, за пленническия лагер.

— Много е странно, никога не бях изказвал тия неща с думи.

— Защо?

— Не зная, мисля си, че са съкровени. Те са най-тъмната част от миналото ми — каза той и после остана дълго умълчан с вперен в морето поглед и с друг израз в сивите си очи.

— Какво стана с Катарина?

— Тъжна смърт е имала, сама в болница.

— Така. Умряла е, но не както ти казваш. Да потърсим хубав край за нея. Било неделя, първият слънчев ден за този сезон. Катарина се събудила в добро настроение и болногледачката я настанила на терасата в шезлонг, с увити в одеяло крака. Сестра ти се загледала в птиците, които започвали да правят гнездата си по стрехите на сградата, и в новите пъпки по клоните на дърветата. Била завита и защитена, както по онова време, когато е заспивала в прегръдките ти под масата в кухнята. Всъщност в този момент тя е мечтаела за теб. Била е безпаметна, но инстинктът й пазел непокътната топлината, която ти си й давал, и всеки път, когато се чувствала доволна, мълвяла твоето име. И тъкмо тогава, както те зовяла радостно, духът й се откъснал, без тя да усети.

Скоро след това дошла майка ти да я навести, както всяка неделя, и я намерила неподвижна, усмихната, тогава й затворила очите, целунала я по челото и купила за нея ковчег за девица и я положила в него върху бялото платно.

— А майка ми, и за нея ли имаш добра орис? — попита Ролф Карле с продран глас.

— Да. От гробищата тя се върнала вкъщи и видяла, че съседите са сложили цветя във всички вази, за да не се чувства самотна. Понеделник бил денят за правене на хляба, та тя си съблякла официалната рокля, запасала си престилката и се заела да приготви тестото. Било й спокойно на душата, защото всичките й деца били добре, Йохен си бил намерил добра жена и си бил създал семейство някъде по света, Ролф си живеел свой живот в Америка, а сега Катарина, освободена най-сетне от физически задръжки, можела да лети на воля.

— Как мислиш, защо майка ми никога не се съгласи да дойде да живее при мен?

— Не зная… може би не иска да напуска страната.

— Тя е стара и самотна, би се чувствала много по-добре в Колонията с вуйчо и вуйна.

— Не става преселник от всекиго, Ролф. На нея там й е добре на душата — грижи се за градината си и за своите спомени.