Джоузеф Хелър
Игра на въображението (9)

Девета глава

Процесът срещу Сократ бе проведен в условията на демокрация — поредният ужасяващ факт за Платон, който вече бе достатъчно отвратен от коварния краткотраен режим на Тридесетте тирани^[1], паднал след въстанието за възстановяването на демокрацията пет години по-рано. Чичовците на Платон Критий и Хармид бяха сред най-жестоките членове на Тридесетте. Платон отхвърли настоятелните им молби да влезе в политиката под тяхно покровителство.

Беше на двадесет и четири.

Когато стана на двадесет и девет, екзекутираха Сократ по обвинения, отправени към него от богаташа Анит, поета Мелет и оратора Ликон.

Сократ бе преживял беззаконията на Тридесетте, движейки се свободно из града, без да престава да бъде себе си въпреки предупрежденията.

Тиранът Харикъл го заведе при Критий, който не спомена нито дума за някогашните им близки отношения, когато бе следвал Сократ по петите из целия град, за да научи колкото се може повече от него.

Онова, което усвои най-добре, бе изкуството да се води спор.

Не научи обаче, че предметът на един спор не подлежи на обсъждане.

Съществува закон, каза Критий, според който е забранено да се преподава изкуството на думите.

Сократ не беше чувал подобно нещо.

— Издавам го сега — каза Критий.

Постанови го специално за Сократ.

Сократ възрази, че не разбира какво общо има с него изкуството на думите.

— Готов съм да се подчиня на законите — продължи той, както обикновено, прибягвайки към изкуството на думите — и искам да ги разбера, в случай че неволно ги прекрача от невежество. Би ли ми дал по-точни указания? Да не би да ми казваш, че изкуството на думите, от което ми налагаш да се въздържам, е свързано със сериозни или необосновани аргументи?

Тиранът Критий вече бе започнал да обръща очи.

— Ако е свързан със сериозни аргументи, то тогава значи ти ме караш да се въздържам от здравия разум. Ако е свързан с необосновани аргументи, то очевидно ще трябва да положа по-големи усилия да разсъждавам правилно. Кое от двете искаш да направя?

Харикъл го сряза грубо:

— Тъй като явно си невежа, Сократе, ще ти изложим заповедите си на толкова ясен език, че дори ти да не можеш да кажеш, че не си ги разбрал. Отсега нататък ти се забраняват всякакви разговори с младежи.

— Добре тогава — каза Сократ, — моля, определете възрастта, до която един човек се смята за млад, за да няма двусмислици относно моето спазване на закона.

— Млад е онзи, който — отвърна Харикъл — не е достигнал достатъчна възраст, за да може да бъде избран в Народното събрание, тъй като му липсва достатъчно мъдрост. От днес нататък ти се забранява да говориш с човек под тридесетте.

Сократ кимна:

— Да предположим — продължи той, — че искам да си купя нещо. Не мога дори да попитам за цената му, ако продавачът е под тридесет, така ли?

— О, не — отвърна Харикъл — в такива случаи ти е позволено. Истината обаче, Сократе, е, че имаш навика да задаваш въпроси, с чиито отговори си наясно. Така че ето ти нещо, което не бива да правиш.

Тази характеристика не засегна Сократ ни най-малко.

— Ако някой младеж ми зададе въпрос, трябва ли да му отговоря, например ако въпросът е къде е Критий или къде живее Харикъл?

— Да — отвърна Харикъл, — в такива случаи можеш да отговориш.

— Но виждаш ли, Сократе — обади се Критий с тона на човек с положение, постигнал всичко, което е искал, — ще се наложи да избягваш тези любими твои теми, говорейки за управниците на тази държава — твоите строители и ковачи — тъй като тези твои примери по мое мнение са отдавна изтъркани и до гуша ми е дошло да ги слушам. Както знаеш, лично помогнах нашият стар приятел Алкивиад да бъде екзекутиран. Не си мисли, че ще се спра пред теб.

Ако Сократ бе по-богат, вероятно щеше да живее победно, тъй като тези Тридесет тирани бяха тирани не само в класическия, но и в модерния смисъл.

Те алчно се вкопчваха в имуществото на всеки, осмелил се да им се противопостави, да се възмути от действията им, както и на онези, на чието богатство са хвърлили око, арестувайки хора като криминални престъпници, без да им казват защо, и издавайки познатата заповед да изпият отровата, без да обясняват какво е обвинението срещу тях.

Те бяха назначени от Спарта, за да изработят нова конституция за Атина, подчиняваща я на завоевателя, при който самите те ще започнат като управляващи олигарси.

Но тези тук бяха предприемчиви деснонастроени атиняни, енергични и антидемократични. Те не виждаха необходимост от изработването на конституция, позволяваща им да вършат неща, които можеха да направят и без нея, и се впуснаха направо в оргиастичната лудост на преследването, плячкосването, хвърлянето зад решетките и ликвидирането. Чужденците с пари бяха особено уязвими. В града се ширеше страхът от неочакван арест, от внезапно почукване на вратата, от платен информатор или тайна полиция.

Член на Тридесетте бе осъден на смърт, задето се противопоставил на жестокостите на групата, в чието организиране самият той бе участвал ревностно и в част от която се бе превърнал.

През осеммесечното управление на Тридесетте бяха екзекутирани хиляда и петстотин души. Стотици демократи бяха прогонени в изгнание. Пет хиляди жители, които не бяха явни и афиширани поддръжници на официалната партия, бяха депортирани на части в Пирея: в града нямало достатъчно място, за да се организира приличен концентрационен лагер, нито свободни територии за преместване на наказателна колония или гулаг, нито време и човешки ресурси, нито пък каквито и да е модерни средства за бързо екзекутиране на толкова много хора, колкото биха погубили.

Политиката на Тридесетте се основаваше на това целият град да бъде забъркан в престъпленията им, така че да не остане човек, който би могъл да ги обвини в престъпление, в което самият той не е участвал.

Или бъди с нас, или да те няма — такова било предизвикателството, което тираните отправили към Атина.

Анит, обвинителят на Сократ, бе сред демократите, присъединили се към обществото на разбунтувани изгнаници в Тива.

Сократ бе сред останалите в града. За него като че ли нямаше значение под чие управление живее, стига да е атинско. Намираше кусури на всичките.

И така неизбежно се стигна до деня, в който бе призован официално пред Критий и му бе наредено — на него и на още четирима души — да залови Леон от Саламин, за да бъде екзекутиран.

— И в какви престъпления да му кажем, че е обвинен, когато ни попита — обърна се Сократ към Критий.

— В никакви.

— В никакви ли? Тогава къде в закона намирате основания да ни заповядате да извършим подобно нещо?

— Няма закон. Няма престъпление. Аз съм законът. Искам имуществото на този човек. Не го водете тук. Пратете го направо в затвора и кажете на водача на Единадесетте^[2] да го прати на екзекуция.

Вместо да изчака да види последствията от неподчинението си, Сократ се прибра вкъщи. Другите четирима се заеха усърдно със задачата да намерят Леон от Саламин и да го хвърлят в затвора, за да получи чашата с отрова.

Въстаниците нахлули в Атина, преди да има време Сократ да получи наказанието си. Спасил го бунтът на демократите. Критий и Хармид, чичовците на Платон, загинаха при превземането на Пирея, в опита на олигарсите да потушат въстанието на демократичните сили в битката при Мунихия.

Мирът невинаги води до края на жестокостите на войната и до прекъсването на породилите я чувства на омраза и враждебност.

В Елевзина, където избягаха оцелелите от Тридесетте и техните съмишленици, има епитафия, посветена на Критий и останалите паднали водачи:

В памет на смелите мъже, които пробиха високомерната горделивост на прокълнатите атински демократи.

И до днес съществуват хора, които твърдят, че Критий е най-хубавото нещо, случвало се на Гърция, и че единствената му грешка била, че не успял да изтрепе всички демократи.

Между алчността и стремежа за власт на олигарсите и високомерната горделивост на войнстващите, прокълнати демократи мислител като Сократ, който не изпитваше капка уважение нито към едните, нито към другите, с лекота бе осъден на смърт. А идеалист като Платон нямаше накъде да се обърне, освен към вътрешния си свят на усамотена мисловност и фанатичните си илюзии за деспотично общество, описани в неговата „Държава“.

На терористичното владичество на олигарсите бе сложен край.

Терористичното владичество на демократите бе отложено.

Трябваше да минат пет години, за да може Сократ да бъде даден на съд от Анит, Мелет и Ликон. През тези пет години той не се занимаваше с нищо по-различно от онова, което бе правил през целия си живот. Освен може би, дето подхвърли на Анит, че синът му, у когото Сократ бил забелязал странен характер, вероятно би искал да направи с живота си нещо повече от това да го пропилява в семейния бизнес с кожи.

Публичната обида, нанесена на Анит, едва ли може да се равнява на общата враждебност на такава голяма част от обществото.

Безразсъдно лекомислие и идеологическо несъобразяване биха паснали.

Сократ свидетелства за себе си по време на процеса, че никога не е говорил нищо тайно, което да не е изричал открито.

И вероятно именно в това се е криел проблемът.

— Винаги съм бил един и същ в деянията си — както лични, така и обществени. И никога не съм се съгласявал с онези, които клеветнически биват наричани мои ученици — каза той, намеквайки за натрапената му отговорност за обучението на Критий и Алкивиад в млада възраст и за неизразимите им публични изяви по-късно. Той не спомена, че Алкивиад бе екзекутиран на четиридесет и шест и би бил на петдесет и една по време на процеса, и че Критий бе на петдесет и седем, когато умря, и сега би бил на шестдесет и една. — Не че някога съм имал редовни ученици — продължи той. — Никога не съм се налагал за нечий учител. Но ако някой, било то стар или млад, желае да дойде и да чуе думите ми, е добре дошъл. Не взимам пари, нито отказвам да говоря, ако не ми бъде платено. С еднаква готовност отговарям на въпросите както на бедни, така и на богати и с еднакво внимание изслушвам всеки, който иска да отговори на мой въпрос. И дали от някого ще излезе добър или лош човек, това не е нещо, за което може да ми бъде търсена отговорност, тъй като никога не съм преподавал, нито пък съм твърдял, че преподавам каквото и да било на когото и да е. И ако някой каже, че е чул или научил нещо от мен в частен разговор, което да не е било обявено на всеослушание, мога да ви уверя, че лъже. Истината е, че съм убеден, че никога не съм се стремил умишлено да заблудя някого. Убеден съм, че ако такава е вашата практика, както е при други народи, да не се дава един, а няколко дни за изслушване на важни случаи, бих могъл да ви убедя в това. Но по закон ще трябва да приключим днес. За толкова кратко време няма да е лесно да ви отърва от предразсъдъците ви.

Платон бе дълбоко развълнуван. На стари години той благодареше на добрата си съдба, задето се е родил човек, а не животно без разум. И задето се е родил грък, а не варварин. И задето рождението му бе станало по времето на Сократ.

Анит, свободолюбивият войн, търговец на кожи и яростен защитник на традиционните консервативни атински демократични ценности, не смяташе, че съдбата му е била особено благосклонна, пожелавайки той да се роди и да живее по времето на Сократ. Той бе разочарован от сина си и обвиняваше за това философа. Младежът, принуден от баща си да влезе в семейния бизнес с кожи и комуто бащата бе забранил да участва в каквито и да е улични дискусии с този пропаднал, запуснат и еретичен стар бунтар Сократ, се бе превърнал в пияница и безделник.

В семейството на Анит се задаваше логичният въпрос за първоначалните, основни и достатъчни причини: Дали Анит, Сократ, двамата или никой от тях са виновни за оттеглянето на младежа от бизнеса и запалването му по философията?

Анит имаше своя отговор: Заедно с други двама да отправи обвинения срещу Сократ, уличаващи го в сериозни престъпления, които всъщност не бяха чак толкова сериозни, убеден, че Сократ, подобно на други, скоро ще напусне Атина, избягвайки съдебния процес.

Поетът Мелет щеше да се заеме с говоренето. Сократ не ценеше поезията.

Риторът Ликон щеше да подготви повечето от речите. Сократ хулеше риториката.

— Кой ще поеме разноските ни, ако не успеем да спечелим една трета от съдебните заседатели? — попита Мелет.

— Да, кой? — подкрепи го Ликон.

Анит щеше да го направи.

Ликон рече злорадо:

— Сократ няма дар слово. Тъй като е лишен от лицемерие, няма да си позволи да чете защитна реч, написана от някой друг. Така че всеки от нас би трябвало да започне и да свърши с възхвала на ораторските му способности и да започне и завърши обвинението си с предупреждение към съдебните заседатели да са нащрек, защото обвиняемият е много изкусен с думите и може да ги заблуди.

Обвинението, отправено от тях към Сократ, син на Софрониск от Алопес, се състоеше от три изречения:

Сократ е виновен, задето отказва да почита боговете, почитани официално в държавата, като вместо това се кланя на други странни божества.

За тримата му обвинители беше без значение, че философът редовно прави жертвоприношения в дома си и пред олтарите в официалните храмове, където се извършваха пророчества, без никога с думи или дела да е засягал набожността или религиозността. Той отричаше поетите, които — подобно на Омир и Хезиод — разказваха недостойни истории за боговете. За всеки случай тримата добавиха и второ обвинение, пасващо напълно на порочната и безпардонна природа на Анит — преподаването.

Освен всичко друго Сократ се обвинява и в развращаване на младежта.

Анит изпита истинско удоволствие от тази формулировка на Ликон и си даде дума никога повече да няма вяра на този човек.

Споменеха ли името на Анитовия син, обвинението щеше да се превърне в причина за граждански бунтове, вместо в криминален процес. Лукаво избягвайки всякакви имена, те използваха в съдебната зала свидетелските показания на тирана Критий и предателя Алкивиад.

Исканото наказание е смърт.