Джоузеф Хелър
Игра на въображението (27)

Двадесет и седма глава

Че Платон наистина е ходил в Сицилия, това го знаем със сигурност от тринадесетте му писма, пет от които, а вероятно и всичките тринадесет, са фалшиви.

Гръцкият декар и писател Гален, който във втори век след Христа е живял в Рим, оставя сведения, че тамошните библиотеки вече плащат крупни суми за ръкописи на видни личности от античността, създавайки изключително добър пазар за фалшиви документи, сътворени от изкусни майстори.

Не е изключено документът, в който Гален твърди горното, да е фалшификат. Човешката алчност е ненаситна, казва Аристотел.

В Сицилия Платон не се разбираше кой знае колко добре с разхайтените, отдадени на удоволствията и страстите си гърци, сред които минаваше за човек мъдър и един вид техен спасител. Това са хора, оплакваше се по-късно в своето седмо писмо, които се хранят обилно по два пъти на ден и никога не спят сами нощем.

В Атина го вземаха на подбив заради достолепния му и надут вид и той се превърна в обичана мишена на комическите поети и на подигравчиите като Диоген, който го имаше за претенциозен, а лекциите му, според точните му думи — за „скучни и загуба на време“.

Когато Платон четял своя диалог „За душата“, отбелязва Фаворин^[1], единствен Аристотел от цялата аудитория оставал до края, а всички други ставали и си тръгвали.

Платон казва за душата, която смята за безсмъртна, че посредством преселение тя облича много тела и има числен пръв принцип. Тялото, от друга страна, има пръв принцип, който е геометричен.

Аристотел не беше сигурен, че разбира какво изобщо означава това.

Душата, казва Платон, е жизненият дъх, разпръснат във всички посоки.

Аристотел не беше сигурен, че разбира и това.

Платон казва още за душата и че се движи самостоятелно и има три части: частта на разума се намира в главата, на страстта — около сърцето, а на глада в областта на пъпа и черния дроб.

Той казва за душата повече, отколкото който и да е друг. Тя е съществувала, преди да се родим, и продължава да съществува и след като умрем^[2]. Тя е по-стара от всичко съществуващо, по-стара от самата вселена.

От центъра навън душата огражда тялото от всички страни в кръг, съставена е от елементи и бидейки разделена на равни интервали, оформя два кръга, които се докосват на две места, а с вътрешния кръг, който е разсечен шест пъти, прави всичко на всичко седем кръга.

Вътрешният кръг на душата се движи по диагонала наляво, а другият, външният кръг, се движи настрани вдясно. Така единият е по-висш от другия, тъй като е самостоятелен, докато вътрешният кръг е разделен. Първият е кръгът на Аза, вторият — на Другия, с което искал да каже, уточнява Платон, че движението на душата представлява движението на вселената заедно с въртенето на планетите.

Докато Платон говореше за душата, Аристотел често си мислеше за накити и момичета.

За двата универсални принципа на Бога и съществуващото, Платон твърдеше, че съществуващото няма форма и е безгранично, че от него възникват съставни субстанции и че някога било в безпорядък, но тъй като Бог предпочитал реда пред безредието, го събрал в едно цяло. Това съществуващо, продължава Платон, било превърнато в четирите стихии огън, вода, въздух и земя, от които се образува светът и всички неща.

Сред тези четири стихии единствена земята, твърди Платон, не подлежи на промени, и то само поради особеностите на съставящите я триъгълници.

При останалите три стихии използваните геометрични фигури са хомогенни, разностранният триъгълник, от който произтичат всички, е един и същ. Докато за земята е използван триъгълник със странна форма. Стихията на огъня е пирамида, на въздуха октаедър, на водата икосаедър, а на земята — куб. Следователно земята никога не се е превръщала в другите три стихии, нито пък те в нея.

Всичко бе геометрично.

Аристотел често оставаше без думи.

Платон бе първият, въвел аргументация чрез въпроси и отговори, първият, обяснил метода на решаване на задачи чрез анализ, първият, използвал термините „антиподи“, „елемент“, „диалектика“, „качество“, „дълго число“, „повърхнина“, а също и „божествено прозрение“ във философски спорове, и първият, изучавал значението на граматиката.

Платоновата вяра в превъзходството на чистата, мисъл пред индуктивните доводи му помогна да погълне самозалъгващия се Орфизъм в разсъжденията си върху безсмъртието на душата и несменяемия свят на идеите и духа.

Орфизмът произхожда от мита за Орфей, един от няколкото предхристиянски легенди за възкресението, открити в гръцката митология, като разказите за Персефона и Адонис са другите.

Разбира се, Орфей никога не е съществувал.

Орфиците поддържат тезата, че има душа, че тя е с божествена същност и че е затворена в телата ни, които се опитват да я осквернят и поради това са недостойни за нея.

Борбата на живота е да пази душата чиста в този свят, за да наследи блаженството в следващия. След смъртта, казват орфиците, чистите отиват във вечното блаженство, неизлечимо покварените във вечното страдание, а останалите изстрадват пречистващи мъки, изкупвайки всеки грях по десет пъти, докато дойде моментът да се превъплътят и да се родят отново.

Бяха вегетарианци.

Платон възприема доста от това и неговата теория на идеите с въвеждането на термина духовен живот и с настояването за първенство на духовния живот над телесния вероятно може да се приеме за най-важния принос, правен някога към философията на религията.

Това не означава кой знае какво.

За Платон се говори, че посредством своя идеализъм, чрез усещането си за един непроменяем реален свят зад видимия свят на сетивата и чрез концепцията си за Бог и отнасянето на религията към морала е оказал огромно влияние върху Цицерон, Квинтилиан, Свети Августин, Спенсър, Едисон, Колридж, Шели и Уърдсуърт.

За всичко това може да му бъде простено.

Като млад Платон пишеше любовни поеми, посветени на млади мъже и жени. Бяха ужасни.

Написа също и пиеса, която имаше намерение да представи на градското състезание, но след като се запозна със Сократ, я хвърли в огъня. Толкова се страхуваше от нежните въздействия на музиката, че ограничи представянето й и в двете си държави затвори, които обяви за идеални.

Това, че е имал чувство за хумор, доказва фактът, че се е шегувал неведнъж със Сократ. В „Законите“ му няма ни Сократ, ни шеги.

Учителят Платон дефинира човека като животно — двуного и без козина, и получава овации за това си цветущо описание.

Диоген оскуба едно пиле и го занесе на следващата Платонова лекция с думите:

— Ето това е Платоновият човек.

От Диоген Лаерций научаваме, че Сократ, като чул, че Платон чете „Лизис“, възкликнал:

— Господи, какви лъжи сипе този младеж по мой адрес!

За системите на управление Платон научава рано онова, с което ние се запознаваме по-късно: Всички рано или късно стават недостатъчни. Затова измисли своя. Отвратителна.

Платоновата „Държава“, творбата, в която, разбира се, Сократ е основен персонаж от първата до последната страница, е литературно описание в диалогична форма, предаваща разговор, разположен върху близо четиристотин страници, който уж се бил случил в една вечер на 421 г. пр.н.е., приблизително петдесет години преди излизането на книгата, когато Платон е бил едва седемгодишен.

Неговата идеална държава е комунистическа страна, в която фашизирани стражи поддържат реда за управляващия елит от философи, въпреки че всички философи, познати нему и на приятелите му, съгласяваха се те, бяха или безскрупулни измамници, или заклеймени от останалата част на света като безполезни.

В тази идеална държава материалните блага и жените са описани като обществена собственост и се ползват общо. Децата биват отделяни от майките си още при раждането си и биват отглеждани в комунални групи, така че нито една майка в този идеален свят да не знае кое е родното й чедо и никой баща да не е сигурен, че е бащата.

Платон отделяше на жените повече мисли от Аристотел и вярваше, че биха могли да получават същите задължения и образование като мъжете.

— Това означава ли да ги пускаме се бият голи на тепиха? — пита неговият Сократ. — Отначало е възможно да изглежда смущаващо, особено ако видиш старица да влиза в бой със старец. Но вероятно постепенно ще свикнем.

Платон присъстваше на процеса. Или поне в Платоновата „Апология“ Платоновият Сократ твърди, че Платон е бил там. И ако е излъгал, съществуват негови литературни съперници, които биха могли да го изобличат.

Не е възможно да бъдат оценени твърде високо съперническите чувства, които могат да се породят между двама гръцки философи, между надарен учител и неговия надарен ученик.

Лесно е да се опише насладата, с която Аристотел отбелязва в началото на своята „Никомахова етика“, че колкото и да му е скъп Платон, обича повече истината.

Или връхлетялото го отчаяние, когато научи, че влиянието на Платон върху следващите поколения е по-голямо от неговото.

Аристотел е известен като бащата на логиката, психологията, политическите науки, литературната критика, физиката, биологията и други естествени науки, естетиката, епистемологията, космологията, метафизиката и научното изучаване на езика и има какво да каже по въпросите на етиката повече от всеки друг.

Очевидно Платон се радва на повече заслуги.

Християнските отци на средните векове, пише Хамилтън^[3], твърдят, че в първото изречение на Платоновия „Тимей“ има предизвестие за Троицата. Първото изречение, произнесено от Сократ, гласи следното:

— Един, двама, трима, но къде, скъпи ми Тимее, е четвъртият от онези, които вчера бяха мои гости, а днес ще ме забавляват?

На процеса Платон дочува Сократ, след като е признат за виновен и му е предоставена последна възможност да пледира пред съда за по-малка присъда от смъртно наказание, да казва:

— Защо да го правя^[4]?

След като не знае дали смъртта е нещо добро или лошо, той не се страхува от нея. И при положение че е убеден, че никога не е вършил зло никому, то определено не би направил и на самия себе си, като предложи някакво наказание, което със сигурност ще бъде лошо.

— Може би затвор?

Защо да живее в затвор и да бъде роб на тъмничарите — на Единадесетте?

— А може би е редно наказанието ми да е Глоба и да остана в затвора, додето не я изплатя?

Това би било същото, тъй като с пари в някакви значителни количества той не разполагаше, тоест пак щеше да му се наложи да лежи в затвора. Ако, от друга страна, разполага с пари, язвително вметна той, може би трябва да предложи глоба, каквато би могъл да си позволи да плати, и в такъв случай да не бъде много по-зле относно престъплението, в извършването на което е признат за виновен.

— Или може би изгнаничество?

Това вероятно би било най-радушно приетото наказание и именно него очакваха да предложи.

Но той не би допуснал да им се размине толкова лесно.

Не искаше да отива където и да било.

— Наистина би трябвало да съм заслепен от отчаяна любов към живота, ако съм си изгубил ума дотолкова, та да смятам, че щом вие, моите съграждани, не можете да понасяте словата и думите ми и те ви се струват тъй ужасни и противни, че не искате повече да ги чувате, чужди хора ще ме изтърпят. Не, наистина, атиняни, това не е много вероятно. И какъв би бил този живот за мен, на моята възраст, да се скитам от град на град, да сменям непрестанно мястото на изгнаничеството си и непрестанно да бъда прогонван? Защото съм почти сигурен, че където и да отида, на едно място или друго, младежите ще се тълпят да разговарят с мен. Ако ги отблъсна, бащите им ще ме изгонят по тяхно настояване. Ако пък говоря с тях, ще го направят по свое желание, както вие сега искате да сторите.

Нима не може просто да си държи езика зад зъбите, когато отиде на друго място.

Не, не може.

— Да, знам, че вероятно ще ми е доста трудно да ви накарам да ме разберете. Понеже ако ви кажа, че това би било неподчинение на Бога и че поради тази причина не мога да си държа езика зад зъбите, няма да ми повярвате, че говоря сериозно. Ако пък отново кажа, че да говориш ежедневно за добродетелта и за онези неща, за които сте ме чували да разпитвам себе си и другите, е най-голямата добродетел на човека, и ако твърдя пред вас, че неизследваният живот не си струва да се живее — тогава е още по-малко вероятно да ми повярвате. И въпреки това всичко, което казвам, е истина, макар да ми е трудно да ви убедя.

Беше обикалял града, разпитвайки хората, с надеждата да открие човек по-мъдър от него самия. Мислеше си, че няма да му отнеме много време, понеже знаеше, че самият той не притежава мъдрост, била тя малка или голяма.

— И мога да се закълна пред вас, атиняни, кълна се в кучето! Понеже трябва да ви кажа истината — мисията ми постигна следното: установих, че хората с най-добро име са най-глупави от всички; и че по-малко уважаваните са и по-мъдри, и по-добри.

Най-напред Сократ отиде при човек, който се славеше като мъдрец. Политик, чието име не пожела да каже. През цялото време не можеше да избяга от мисълта, че този човек всъщност изобщо не е мъдър, макар мнозина да смятат противното. И макар самият този човек да се смяташе дори за по-мъдър, отколкото го мислеха другите.

— И така аз си тръгнах, като казах на себе си: е, макар да не предполагам, че който и да е от нас знае нещо наистина прекрасно и добро, аз съм по-добре от него, понеже той не знае нищо и мисли, че знае, докато аз нито знам, нито си мисля, че знам!

След това отиде при друг човек, с още по-големи претенции за мъдрост. Стигна до същото заключение.

— При което си спечелих още един враг.

Политиците ненавиждаха да им казва, че не могат да говорят достатъчно мъдро за политиката, която пропагандират.

Талантливите поети също не можеха да говорят достатъчно добре за най-добрите си неща, нито пък да обясняват източника на вдъхновението си.

— Показвам им някои от най-изкусните редове в собствените им произведения и ги питам какво са искали да кажат, като си мисля, че може би ще ме научат на нещо. И знаете ли какво става? Едва ли има някой от тук присъстващите, който да не съумее да се изрази по-добре за творчеството на тези поети, отколкото те самите.

Но понеже те бяха известни като поети, вярваха, че са най-мъдри в неща, в които ни най-малко не са.

Занаятчиите, с които говореше Сократ, страдаха от същия недостиг на интелигентност, засенчващ добродетелите им. Наистина те знаеха много неща, които той не знаеше, и в това отношение те със сигурност бяха по-мъдри от него. Но дори добрите занаятчии изпадаха в същата грешка като поетите — понеже бяха добри в работата си и имаха познания в една област, вярваха, че имат познания във всякакви висши материи, и бяха убедени, че знаят неща, надвишаващи далеч възможностите им.

А Сократ смяташе себе си за по-добър от всички тях в едно-единствено нещо: знаеше, че нищо не знае.

— И тези мои изследвания ми спечелиха много врагове от най-лош и най-опасен вид, и станаха повод за множество лъжливи обвинения. Понеже слушателите ми винаги си представят, че самият аз притежавам мъдростта, която не откривам у другите.

Докато неговата мъдрост се състоеше в това да знае, че мъдростта му не струва и че единствен Бог е мъдър.

Каква би била според него справедливата му присъда?

— Очевидно тази, която заслужавам — отвърна той. — Какво трябва да се направи е човек, който никога не е могъл да води спокоен и тих живот и се е отнасял с пълно пренебрежение към нещата, които вълнуват повечето хора: богатство и уютен дом, и семейни интереси, и военна служба, и речи в Народното събрание, и съдийски постове, и политически заговори, и тайни политически организации? Като си помисля, че наистина съм бил прекалено честен, за да мога да бъда политик и да оцелея, не се полъгах да отида там, където не бих бил полезен нито за себе си, нито за вас, а се заех с един по-самотен живот, като се опитвах да накарам всеки от вас да се вгледа в себе си и да открие добродетелта и мъдростта у себе си, преди да гони личните си интереси, да се вгледа в характера на държавата ни, преди да тръгне да гони интересите й. Какво би трябвало да се направи с такъв човек, след като именно такъв човек съм аз? Без съмнение нещо добро, о, атиняни, ако предложеното наказание трябва да отговаря на това, което заслужавам, а доброто би трябвало да отговаря на състоянието ми. Е, каква да е подходящата награда за един беден човек, който се явява ваш благодетел и който иска да запази свободата си, за да може да продължи да ви напътства?

Няма нищо по-подходящо за такъв човек, рече им той, от това да спечели издръжка от града в прилични размери, която обикновено се присъжда на победителите в Олимпия^[5]. Именно това предлага той, като смята, че свободната издръжка, присъдена като награда в Пританеума^[6], е нещо, което заслужава много повече от гражданина, спечелил тази награда в надбягванията с коне или колесници на Олимпийските игри^[7].

— Аз имам по-голяма необходимост от това. В нужда съм, а той има достатъчно. Освен това той само се прави на щастлив. Докато аз съм.

По-преди им го каза право в очите:

— О, атиняни, казвам ви, направете каквото желае Анит или не правете каквото желае Анит, или ме оправдайте, или не; но каквото и да сторите, разберете, че нямам намерение да се променям, па дори да се наложи да умра стотици пъти. Атиняни! Не ме прекъсвайте, а ме чуйте! Мислех, че сме се разбрали да ме изслушате докрай. Имам да ви казвам още нещо, което вероятно ще ви накара да избухнете, но смятам, че за самите вас ще е добре да ме чуете. Искам да знаете, че ако убиете човек като мен, ще причините на себе си повече зло, отколкото на мен.

Накрая склони да плати глоба от една мина, която смяташе, че може да си позволи.

И добави:

— Но моите приятели тук Платон, Критон, Критобул и Аполодор искат да река тридесет мини, които самите те ще заплатят, така че нека наказанието бъде тридесет мини, за която сума те са готови да гарантират пред вас.

Това очевидно нямаше нищо общо с унизителната молба за снизходителност, която безучастните петстотин съдебни заседатели очакваха да чуят и която вероятно щяха да бъдат склонни да удовлетворят.

Бе признат за виновен с мнозинство от двеста и осемдесет срещу двеста двадесет и един гласа. Преместване на тридесет гласа, отбеляза Сократ, би променило нещата.

Изненадан бил само от малката разлика, призна той. Понеже не е извършил никакво престъпление, без страх продължи да се шегува той, бил сигурен, че гласовете „за“ ще бъдат много повече.

При гласуването на смъртната му присъда те наистина бяха повече: триста и шестдесет срещу сто четиридесет и един.

Осемдесет от съдебните заседатели бяха гласували да бъде осъден на смърт за престъпления, които не бяха убедени, че е извършил.