Джоузеф Хелър
Игра на въображението (17)

Седемнадесета глава

През втората година на войната чумата реши въпроса с пренаселеността на града. Загина близо една трета от населението.

Тукидид също бе повален от болестта, но оживя, за да има кой да разкаже за случилото се. Напастта пламна в Етиопия и плъзна към Египет. Влезе в Атина през Пирея, където първоначално хората решиха, че кладенците са отровени от спартански привърженици. Епидемията се развилия най-безпощадно в горния град. Всеки път щом бегълци от съседните градове преминаваха от вътрешната страна на атинските стени, населението вътре се увеличаваше почти двойно.

Хора в добро здраве внезапно биваха обхванати първо от силна треска, след което очите им се зачервяваха и възпаляваха, а също и устата им. Гърлото и езикът им ставаха кървавочервени и дишането — неравномерно и зловонно. След тези неща се появяваха кихане и хрипове и за кратко време страданието слизаше в гърдите, съпроводено от силна кашлица. Когато проникнеше в стомаха, то предизвикваше гадене и настъпваше отделяне на всички видове жлъчка, изброени от лекарите. Външно при допир тялото не беше твърде топло. Обаче вътрешностите така горяха, че болните не можеха да понасят нито покривала от съвсем тънък плат или муселин, нито каквото и да било друго, а лежаха голи и най-приятно им беше да се потопят в студена вода. Измъчваше ги неутолима жажда. Повечето болни умираха или на деветия, или на седмия ден. При онези, които преживяваха най-страшното, болестта се проявяваше в поражения на крайниците — удряше в слабините и в пръстите на ръцете и краката и мнозина оцеляваха, но загубваха тези части, а някои пък ослепяваха. Други веднага след оздравяването губеха съвсем паметта си и не помнеха нищо нито за себе си, нито за близките си^[1].

Болестта приличаше на тиф.

Птиците и четириногите, които се хранят с мърша, въпреки че имаше много непогребани, или не се доближаваха до тях, или ако вкусеха — умираха.

Най-много бяха жертвите сред лекарите, тъй като те имаха най-чест контакт с болните. Не се намери никакъв лек: което на някого помагаше, другиму вредеше.

Нито едно друго човешко изкуство не помогна.

Молбите, отправени към оракулите, и молитвите в светилищата се оказаха безполезни. Накрая хората бяха толкова съкрушени от сполетялото ги нещастие, че се отказаха от подобни методи.

Най-ужасното от всичко в това бедствие беше падането на духа, щом някой почувстваше, че се е разболял — защото най-често хората веднага изпадаха в отчаяние, предаваха се и не се съпротивяваха.

Ужасно беше и че се заразяваха при грижите един за друг и измираха като добитък.

Това причиняваше най-много жертви; когато от страх не смееха да се доближат до болните, те загиваха изоставени. А ако ги посещаваха, сами се заразяваха и умираха.

Все пак най-голямо съчувствие към умиращите и страдащите проявяваха тези, които бяха оцелели след болестта поради това, че знаеха вече какво усещат болните, а пък сами вече бяха в безопасност: наистина болестта не хващаше никого повторно. Другите им завиждаха, а самите те поради прекомерна радост в момента лекомислено се надяваха, че и занапред никаква друга болест няма да ги погуби.

Това, което влошаваше допълнително нещата, бе стичането на хора от полята в града, тъй като за тях нямаше истински къщи. Новодошлите живееха в светилищата, в кулите по крепостните стени, на открито или в задушни колиби, цвърчащи на Жегата, и гибелта настъпваше в безпорядък.

Мъртви лежаха едни върху други така, както бяха умрели, а по пътищата и около всички чешми се търкаляха полуживи от жажда.

Бедствието ги надвиваше и хората, като не знаеха какво ще стане с тях, започваха да пренебрегват еднакво и светилищата, и свещените закони.

Всички погребални обичаи, които по-рано спазваха, бяха нарушени, погребваха кой както може. Едни слагаха труповете на чужди клади, изпреварвайки онези, които ги бяха издигнали, и ги запалваха, други хвърляха тялото, което носеха, върху вече горяща клада и си отиваха.

Изобщо болестта постави начало и на други беззакония в града — по-неконтролируеми от всякога. Така всеки по-лесно се решаваше да задоволи своите страсти, които по-рано прикриваше. Затова започнаха да ценят мимолетните наслади и създаването на удоволствия, защото разбираха, че и животът, и богатството са еднакво преходни.

Никой вече не беше готов да понася трудности в името на някаква прекрасна цел поради неизвестността дали няма да загине, преди да я постигне.

Защо да спазваш благоприличие, когато това няма да ти донесе нищо добро?

Мимолетното удоволствие се смяташе и за достойно, и за ценно.

Нито богобоязън, нито някакъв човешки закон можеше да възпре някого.

Без разлика дали почитат боговете, или не, и благочестивите, и неверниците еднакво загиват.

А за прегрешенията си никой не очакваше да доживее съда, та да получи наказание.

Ето такова нещастие връхлетя и гнетеше атиняните — вътре в града умираха хора, а навън разоряваха земите им.

Умираха и жени.

Перикловата сестра.

Перикъл също се разболя и умря.

Но най-напред го сполетя смъртта на онзи негов син, с когото се бяха карали за пари. Отношенията им не бяха заздравели.

След това почина по-малкият от двамата му законни синове. Когато настъпи моментът да се постави погребалният венец върху тялото на момчето, той избухна пред всички в неудържими ридания — нещо, което не му се бе случвало никога преди.

Обвиниха го за всичките страдания на атиняните. Бедните, които и бездруго не притежаваха много, бяха лишени дори от малкото, с което разполагаха. По-висшите прослойки загубиха имотите си в полето, сградите и скъпата мебелировка. А което бе най-лошо — живееха във война.

Жадни за мир, изпратиха пратеници в Спарта без знанието на Перикъл.

Но лакедемонците вече бяха научили едно правило от атиняните: никога не преговаряй от позицията на силата.

Наясно с горчивината, с която хората го държаха отговорен за ставащото, и с необходимостта от сигурност в града, Перикъл свика Народното събрание. Обърна се хладно към присъстващите в последната от великите си речи, възстановена от Тукидид и неговия ораторски гений:

— Аз допусках, че вашият гняв ще се обърне срещу мен^[2] — започна Перикъл. — Потресени сте от домашните си бедствия. Обвинявате и мен, който ви посъветвах да воювате, и себе си, които се съгласихте с мен.

В тази своя реч Перикъл каза на хората една истина, която бе пропуснал в предишната: мразеха ги.

— Не бива да смятате, че борбата се води само за едно — свобода. Тя се води и за запазване на властта, и за премахване на опасността от страна на тези, на които с господството си сме станали омразни.

И той им каза какви са — тирани.

— Нашата власт вече е подобна на тирания, установяването на която изглежда несправедливо, но отхвърлянето й — твърде опасно.

А колкото до това, че сме омразни и неприятни, подчерта той, в наше време това се случва с всички, които се стремят да властват над другите.

Нямаше нищо странно в това една демокрация да притежава власт.

Накрая множеството отново избра Перикъл за стратег и прие неговата умерена тактика на изчакването.

Самият Перикъл поведе експедиция от сто кораба, четири хиляди атински хоплити и триста конници срещу един укрепен град в Южен Пелопонес^[3], като искаше да го превземе и да разори земите около него. Във второто сполучи, но града не можа да превземе.

Изпрати същите кораби на север, съоръжени с обсадни машини, за да се опитат да превземат Потидея. С корабите пътуваше и чумата. Обърнаха курс към дома. Още преди да стигнат до родния бряг, само за четиридесет дни измряха хиляда и петдесет от всичките четири хиляди хоплити на борда.

Гласуваха свалянето на Перикъл от властта. Обвиниха го в незаконно присвояване на средства въз основа на липси от фондовете, използвани преди петнадесет години за подкупване на един спартански цар.

Признаха го за виновен и му наложиха парична глоба.

Малко по-късно обаче го избраха отново за стратег, тъй като на всички беше ясно, че за това, от което целият град има нужда, той е най-достоен, че в Атина няма равен нему по разбиране на правилната политика и способност да я следва. И че той не само е патриот, но при това е и честен.

И така онова, което на думи беше демокрация, казва Тукидид, на дело бе власт на първия човек в държавата^[4].

Едва след смъртта на Перикъл в Атина настъпи истинска демокрация. Властта премина в ръцете на градските бизнесмени и градът бе обречен.

Демокрацията и свободната инициатива вървят ръка за ръка и са неприятели. Вървят ръка за ръка и са смъртни врагове, тъй като единствената свобода, от която се интересува бизнесът, е свободата да се прави бизнес. Стремежът към справедливост не се брои.

Социализмът е не по-добър и дори Платон, докато пишеше своите „Закони“, преразгледа отношението си към общественото имущество.

В един цивилизован свят е невъзможно съществуването на справедливо правителство. За останалата част от света не знаем.

След като бе преизбран за стратег, Перикъл отправи към множеството една скромна молба. Атиняните въведоха специален закон, с който присъдиха гражданство на сина му от Аспазия. Перикловият род бе продължен, синът му можеше да заеме неговото място.

Във финалната сцена се долавя Софоклова ирония.

Синът му се издигна до стратег и бе сред стратезите, екзекутирани двадесет и пет години по-късно след победата в морската битка край Аргинуза.

Бащата на Перикъл победи персите при Микале и Хелеспонт за доброто на всички елини^[5].

Трофеите на Перикъл бяха спечелени в битки с елините за доброто на атиняните.

Десет години по-рано, при потушаването на въстанието в Самос, Перикъл, завръщайки се в Атина, се погрижи за достойното погребение на падналите във войната. Тогава произнесе първата от надгробните си речи, цитирана от гърци като Плутарх петстотин години по-късно. Именно в тази благородна реч Олимпиеца отбеляза, че Атина загуби младостта си и пролетта си отиде от годината^[6]. Когато слезе от трибуната, бе наобиколен от жени, които го поздравяваха и го кичеха с венци и повезки като атлет, победил в състезание.

Единствено сестрата на предшественика му Кимон^[7], когото Перикъл прогони, за да заеме мястото му, се въздържа.

Тя рече със сарказъм:

— Смели са делата ти, Перикле, и заслужават нашите венци. Дела, които доведоха до загубата на мнозина достойни наши граждани, при това не във война с финикийците или персите, като моя брат и твоя баща, а заради унищожението на един съюзнически и близък град.

Кротко усмихнат, Олимпиеца отвърна:

— Не е редно възрастни жени да искат да ухаят на благовония.

Не съм единственият, който няма представа какво е имал предвид.