Джоузеф Хелър
Игра на въображението (31)

Тридесет и първа глава

През 332 г. пр.н.е. Александър се спусна от Вавилон и Сирия през Палестина до Египет, за да се провъзгласи за фараон, и до Атина достигна слух, че по пътя си намерил някаква еврейска Библия, съдържаща в началните си изречения теория за сътворението на света. Аристотел проучи подробностите и му стана ясно, че книгата трябва да бъде забранена.

Нещата в нея се казваха толкова просто, че направо щеше да се побърка от яд, че не се е сетил пръв. Да бъде светлина и биде светлина. Какво по-просто от това?

Всичко, събрано в няколко параграфа.

В началото Бог сътвори небето и земята.

Защо той не се беше сетил? Колко е по-просто от Неподвижното движещо, или Немислимото мислещо, или Първото., неподвижно движещо^[1] в собствената му сложна космология. И толкова по-кратко.

Не можеше да не отдаде заслуженото на тези евреи — които и да са те — и в същото време да ги ненавижда. Колко време щеше да успее да опази тайната от учениците си?

Знаеше, че за мъж на средна възраст, създал теория, към която отдавна се чувства привързан, все повече губи интерес към въпроса дали е истинна и все повече е преследван от желанието да бъде приета за такава, а съответно той да получи доживотни почести.

А сега изведнъж се появява някаква си проклета еврейска Библия, при това в най-неподходящия момент.

Не мислеше, че неговата „Метафизика“ би имала някакъв шанс срещу новонамерената книга.

Имаше по-сериозна причина да е мрачен, отколкото Платон бе имал изобщо през живота си.

И повече основания да е антисемитски настроен.

Аристотеловата „Метафизика“ с теорията си за съществуващото бе ключът към цялостната му философия и всеки, изпитващ желание да го разбере като философ, би трябвало да започне с изучаване именно на тази му творба.

Говори се, че Авицена, великият арабски учен от XI в., е прочел „Метафизиката“ четиридесет и един пъти, без да разбере нито дума.

Аристотел потъна в дълбока и продължителна депресия заради Библията и не говореше за нея почти пред никого. Следи от тази мъчителна травма все още ясно се забелязват по лицето му, нарисувано от Рембранд.

Като един истински съвестен книжен човек Аристотел не искаше никоя от книгите му да отива нахалост, независимо дали е добра, или лоша, правдива или грешна. Дори да бе предугадил появяването на Шекспир, пак би стоял плътно зад своята „Поетика“. Коперник, Галилей и Нютон сигурно биха го накарали да се позамисли. И въпреки това нямаше да престане да тиражира разсъжденията си върху небесните тела, тъй като те бяха сред най-добрите му и звучаха най-правдоподобно от всички навремето.

Що се отнася до робите и жените, твърде е възможно да промени мнението си, макар казаното от него за тях да тече по-гладко от всичко, писано от Платон.

„И жената бива благородна, и робът — написа той в своята «Поетика», описвайки характерите в трагедията, — макар че може би първата е по-ниско, а вторият — съвсем нищожно същество.“^[2]

За консерватор като него това бе доста либерално изказване.

Критиците забравят, че той е обичал две жени — съпругата и любовницата си, и че преди смъртта си е освободил всичките си роби, което според него бе повече от всичко, което можеше да се каже за Ейбрахам Линкълн.

Бе написал прекалено много неща. Самият той можеше да извади дълъг списък с глупави свои твърдения и се радваше, че не бе чувал някой да е подемал подобно начинание.

Една птичка пролет не прави, бе написал някъде.

Едва ли е бил поздравен за това изказване, макар фигурата на речта — това го знаеше — да бе вече древно клише по времето, когато го използва в своята „Етика“.

„Човек не може непрекъснато да мами всички хора“, бе писал в „Политиката“ си и неколцина американци си спомнят, че тези думи са именно негови.

Не са известни всеобщи морални стандарти, твърдеше той и винаги се държеше така, сякаш бе убеден в съществуването им.

Аристотел нямаше проблеми с теорията, че в началото Бог създал небето и земята и отделил небето от земята и събрал водата на едно място. Първоначално обществото е било малобройно. Мъжът и жената са живеели в градина с всичко необходимо. Можели са да прекарват по цял ден в съзерцание. Ето това е рай.

Какво като няма доказателства? За „Метафизиката“ му също нямаше, нито пък за Платоновата душа или идеи.

— Ако търсим доказателство за всичко — рече той, — никога няма да можем да докажем нищо, тъй като няма да имаме отправна точка за каквото и да е доказателство. Някои неща са очевидни истини и не изискват доказателство.

— Докажи го — възрази племенникът му Калистен. Аристотел се радваше, че Калистен тръгна с Александър. Не се натъжи особено, когато разбра за смъртта му.

Очевидно, отбеляза Аристотел, е невъзможно да се докаже, че нещо е очевидно вярно.

Дори това.

Парадоксът му хареса.

В Ню Йорк — града, който постепенно бе намразил до дъното на душата си — с горчивина си припомни, че софистът Горгий бе доказал, че не съществува нещо, което могат да знаят всички хора, че ако човек научи нещо, няма да го разбере, ако пък го разбере, няма да може да го каже.

Софистът Протагор пък каза:

— Що се отнася до боговете, не мога да знам дали съществуват или не, нито пък що за природа имат.

Спомни си, че в „Критон“ бе прочел, че няма нищо сигурно, освен че раждането води към смъртта.

От Метродор идваше любимото му: „Никой от нас не знае нищо, дори и това дали знаем или не.“

По онова време Аристотел знаеше, че знае.

За Аристотел всеки полис, наброяващ повече от сто хиляди души, бе лишен от общи цели и чувство за общност и се управляваше трудно. Робите са много важни за щастието. Както и жените. В идеалното общество на Аристотел аристократичният комунизъм на Платон бе отречен, но гражданите му също имаха забрана да се захващат с търговия и земеделие. Неговото население трябваше да става преди изгрев-слънце, тъй като подобни навици, твърди той, допринасят за здравето, благополучието и мъдростта. Една сутрин Аристотел стана, преди да е пукнала зората, и заключи, че жените имат по-малко зъби от мъжете.

Днес сме склонни да вярваме, че вероятно имат същото количество.

Всеки път, когато съзерцаваше Омир, Аристотел си позволяваше тънка усмивка и си припомняше, че почти всички пишещи гърци в демократична Атина — култура, в която поезията, драмата, науката, философията и оживените дебати разцъфтяваха, бяха антидемократични, включително и той, и гледаха на демократичното общество, което им позволяваше да пишат критичните си писания, подчертано презрително. Странно бе и това, че предпочитаха дисциплинираната спартанска аристокрация, в която нямаше нито литература, нито музика, наука или изкуство.

Не любовта към Спарта възбуждаше тези чувства, а омразата към вулгарното и комерсиалното в демократична Атина.

Тъй като Сократ никога не бе писал, а Платон в диалозите си никога не бе говорил, Аристотел внимаваше да не критикува Сократ за Платоновите атаки срещу частната собственост в „Държавата“, заради мнението, че комунизмът ще се справи с всичките злини на човешката природа, и за становището, че както ръката се подчинява на импулсите на мозъка, така и индивидът би трябвало да се подчинява на импулсите на държавата.

По-скромен от Платон, по-научен и по-малко догматичен, Аристотел бе започнал да мисли за себе си като за по-сериозен автор с по-ценни прозрения. Платон, твърди той, доказва, че добрият човек е щастливият човек. Но когато пишеше това, Аристотел знаеше, че Платон не е щастлив. Днес вече сме разбрали, че подобно нещо едва ли изобщо съществува.

— Бих искал да започна — рече Платон, преди да напусне този свят — с добродетелния тиранин.

— Би трябвало да е млад? — предположи Аристотел.

— Би трябвало да е млад — съгласи се Платон — и да притежава добродетели, ум и абсолютна власт. Нека го оставим да се радва на абсолютната си власт достатъчно, та да се отегчи от нея. Нека е надарен с добродетели и ум достатъчно, за да види образа на едно справедливо общество, и нека съумее да приложи своята власт, за да го съгради.

— И какво ще сториш с него? — попита Аристотел.

— Ще го обучавам по философия. Ще му обяснявам що е цели и идеали.

— А после? Как ще управлява?

— Добродетелно.

— Какво означава това? Какво ще прави?

Платон го изгледа слисан:

— Ще чете „Държавата“ ми, разбира се.

— И после?

— Ще я създаде.

— С философи за управници? Няма да управлява той?

— Тогава ще има по-способни философи — снизходително отвърна Платон. — Може и ти да се класираш.

— И всичко ще е обща собственост? Заедно с всичките жени и деца?

— Естествено. Това ще е най-хубавото.

— За кого? За богатите?

— Няма да има богати.

— За другите граждани и роби?

— За всички.

— И как ще разберат? Какво го прави най-хубавото?

— Това, че го казвам.

— За него?

— Моят тиранин с радост ще отстъпи властта си и ще я остави да загине.

— Защо? — чудеше се Аристотел, полагайки всички усилия да го разбере. — Защо един владетел с абсолютна власт и хората около него, които му позволяват да я има, ще са съгласни да я предаде?

— Защото е добродетелен. Защото аз ще му кажа да го направи.

— Останалата част от населението ще се съгласи ли?

— Ще са принудени, независимо дали искат, или не. В моята добродетелна комунистическа република индивидът ще е длъжен да се съобразява с волята на държавата.

— А ако все пак хората не се съгласят?

— Ще бъдат угнетявани, за доброто на държавата. Стражите ще се погрижат.

— А кой ще задължи Стражите да се подчинят? — запита Аристотел. — Къде е тази по-велика сила, която ще им го позволи?

— Какво значение има? — раздразнено отвърна Платон. — Това, което правят хората на този свят, е без последици.

— Тогава защо се безпокоиш? Защо изобщо си говорим? Защо написа „Държавата“?

— Нека си помисля. Защото исках.

— И защо трябва да я четем?

— Къде отиваш?

Аристотел се отдалечи, зает да брои краката на друга буболечка, която бе открил.

Не каза на своя учител, че не познава друг град по света тъй ужасно организиран, нито дори Атина, чиито жители не биха предпочели онова, с което разполагат, пред онова, което им предлага Платон.

Нито, че тази обща собственост на имуществото и семействата е противна на човешката природа и на природата на държавата. Нито, че собствеността, притежавана от всички, не принадлежи на никого другиго освен на правителството и че правителствата обикновено не ги интересува добруването на поданиците им; нито, че ролята на държавата според неговото мнение, различно от Платоновото, е да осигурява условията, необходими за щастливото съществуване на гражданите й. В едно общество, поставило си за цел щастието на всичките му членове, дори Аристотеловите роби ще трябва да имат роби.

Не бе случил на време — бе се родил или прекалено рано, или прекалено късно.

Пишеше за трагедията, когато театърът вече бе загинал, реформираше полиса, когато гръцкият град държава бе загубил жизнеспособността си. Александър бе фараон на Египет и се смяташе за божествен. В Италия римляните завзеха Неапол от самнитите.

Докато Хераклид, друг Платонов ученик, говореше за хелиоцентрична вселена, Аристотел описваше небето, сякаш той, Адам и Ева живеят в един свят, в който звездите, слънцето, луната и планетите светят и се въртят единствено заради тях.

Аристотел никога не си бе представял, че градовете ще се обединяват в провинции като Холандия, провинциите ще образуват щати като Ню Йорк, а щатите ще се сливат в нации толкова невъобразимо огромни и винаги неблагонадеждни и враждебни, не на последно място и към собствените си граждани.

Той подценяваше парите, докато навсякъде около него за хората нямаше по-могъща притегателна сила. В Амстердам остана объркан от факта, че го смятат за официалния философ на калвинизма, и не можеше да разбере защо една страна, отдадена на ортодоксалността в търговията, капитализма, печалбата и финансовите придобивки, ще възхвалява един древногръцки философ, чиито научни размишления биват оборвани и който е твърдял, че излишният капитал няма стойност и е ненужен, че добродетелният човек не прави пари заради самото правене на пари и че е недостойно и срамно човек на възраст и с добро социално положение да се впуска в гонитба за пари.

Парите дават отговор на всичко, пише в Библията.

Аристотел стисна зъби.

— Такъв ми бил късметът — написа той в огромната си автобиография, която не доживя да довърши и от която е оцеляло само това първо изречение.