Джоузеф Хелър
Игра на въображението (24)

Двадесет и четвърта глава

Бързината, с която се разпространи слухът за Алкивиадовата вина за обезобразяването на хермите, бе изненадваща дори за авторите му. Не се случва често дързък авантюрист войнолюбец да бъде заподозрян в незачитане на традициите и държавна измяна.

Обикновено войнолюбецът е човек, озарен от аурата на неописуемо благочестие и изключителна способност да съчетава религиозните и светските си вярвания и който — както атиняните говореха за спартанците — е известен най-вече с това, че според него всичко, което прави, е добро, а което пасва на душевните му и лични нужди, е винаги морално и най-полезно за нацията.

Оскверняването на тези обществени символи стана буквално вечерта преди тръгването на Сиракузката експедиция^[1].

Градът бе религиозен; и обругаването на тези каменни идоли се прие като лошо знамение за мисията. Обвиненията срещу Алкивиад бяха повдигнати от онези атиняни, които таяха най-силна завист към него. Те обявиха, че обезобразяването на хермите е извършено във връзка със заговор за преврат и сваляне на демокрацията.

Това, че не звучи никак логично човекът, който най-ревностно се бе обявил за тази експедиция, да предприеме заедно със свои другари този вандалски акт, знаейки, че той ще доведе до свалянето му, не бе взето предвид от онези властници, които не таяха приятелски чувства към него.

Алкивиад надушваше бързо нещата и поиска да бъде съден незабавно. Ако го признаят за виновен, да бъде екзекутиран, ако ли не — да го пуснат с експедицията.

Враговете му обаче, като се опасяваха от популярността му сред събралата се в града войска, отсъдиха да отплава за Сиракуза, както бе предвидено. Възнамеряваха в негово отсъствие да изфабрикуват по-клеветнически обвинения и да го призоват обратно в Атина, за да бъде съден, веднага щом поддръжниците му се качат по корабите.

Алкивиад отплава.

Беше вече средата на лятото.

Повечето съюзници, заедно с продоволствените кораби, натоварени със зърно и оборудване, се събираха в Коркира, за да прекосят заедно Йонийско море.

А самите атиняни и някои от съюзниците им, които бяха в Атина, в уречения ден призори се спуснаха към Пирея и се качиха на корабите, за да отплават. Заедно с тях към брега се спусна и останалото население, тъй да се каже всеки, който беше в града — и гражданин, и чужденец. Гледката бе внушителна. Местните жители изпращаха близките си — приятели, роднини, синове. Изпращаха ги едновременно с надежда и с ридания, с мисълта за евентуалните завоевания, но и за онези, които може да не видят вече, като се има предвид на какво далечно плаване заминават от родината.

В този именно момент, когато щяха да се разделят вече със съзнание за опасността, те много повече допускаха възможността за някакво нещастие, отколкото когато гласуваха за експедицията.

При все това те се окуражаваха при гледката на наличната военна мощ поради изобилието на всичко, което виждаха.

Наистина за първи път до това време тръгваше на път толкова скъп и великолепен флот с елинска войска на един само град. Други войски, макар и също толкова големи по брой, бяха тръгвали на кратък път и с неголеми приготовления. Този поход бе замислен като продължителен и бе снабден с всичко необходимо, както с кораби, така и със сухопътна войска, и за двата вида сражения. Всички кораби бяха с отлични екипажи, а триерарсите даваха и добавка към държавната надница, а също така осигуриха отличителните знаци на носовете на корабите и скъпото обзавеждане, като всеки един се стараеше неговият кораб да се отличава най-много и с красота, и с бързоходство. Пехотинците пък бяха подбрани сред най-добрите бойци и ревностно се надпреварваха в набавянето на оръжия и екипировка. Получи се така, че си съперничеха помежду си с това, което бе възложено на всекиго, а на другите елини това приличаше повече на показ и богатство, отколкото на подготовка за поход срещу врагове.

Сто тридесет и четири триреми от Коркира и два кораба с по петдесет гребци щяха заедно да прекосят Йонийско море и да продължат към Сицилия. Сто от тях бяха атински, а останалите от Хиос и други съюзници. Хоплитите бяха всичко на всичко пет хиляди и сто, като хиляда и петстотин атински от редовния набор и седемстотин от по-бедните прослойки, които обикновено биваха използвани за гребци, но в изключителни случаи като този се включваха във флота като хоплити. Имаше общо четиристотин и осемдесет стрелци, осемдесет от които критяни, седемстотин прашкари от Родос, сто и двадесет изгнаници от Мегара на служба като пехотинци и един кораб с тридесет коня.

Това бяха наличностите на първата партида от експедицията, отплавала на война.

За обслужването им щяха да се грижат тридесет продоволствени кораба, натоварени с хранителни припаси, плюс хлебари, каменоделци, дърводелци и всякакви инструменти за строене на стени; имаше още сто допълнителни обслужващи кораба, натоварени с транспортни средства. Експедицията бе придружавана от множество търговски кораби, тръгнали доброволно.

В Пирея, след като бяха попълнени екипажите на корабите и бе натоварено вече всичко, с което щяха да потеглят, дадоха с тръба сигнал за мълчание и започнаха да отправят обичайните за тръгване на път молитви, не поотделно на всеки кораб, а всички след глашатай. Смесиха вино в кратери за цялата войска, войните и началниците направиха възлияние от златни и сребърни чаши. След като изпяха пеана и свършиха възлиянията, излязоха в морето и отпърво плаваха в колона, а после до Егина се състезаваха. Атинските кораби бързаха да достигнат Коркира, където се събираше и останалата войска на съюзниците.

Платон ги видя да потеглят, когато бе на тринадесет. Беше се възкачил на една стена заедно с чичо си Критий.

Не ги видя да се връщат.

Така и не се върнаха.

За кратко време от тримата стратези остана само Никий.

Ламах бе убит в бой, Алкивиад — призован в родината, за да изслуша обвиненията срещу него — дезертира при спартанците, споделяйки с тях важни тайни и превръщайки се в безценен техен съветник.

— Не вярваш ли, че собствената ти страна ще се отнесе справедливо с теб, Алкивиаде? — попитаха го с укор.

— За други неща — да — отвърна Алкивиад. — Но когато е заложен животът ми, не бих се доверил дори на собствената си майка, да не би да сбърка бялото камъче с черно, докато дава своя глас.

А на спартанците рече:

— Демокрацията е смешна. Само погледнете какво направиха с мен тези демократи!

Алкивиад посъветва спартанците да изпратят в Сицилия висши военни съветници, също и триреми, и войска и да нападнат Атика още веднъж и да останат там, вместо да се връщат у дома всяка есен, както са правили преди. Най-сигурният начин да навредиш на врага е да разбереш от какъв вид нападение се страхува най-много и да го атакуваш именно така.

— Току-що го научихте от мен.

Спартанците го изгледаха злобно:

— Това би нарушило споразумението и би сложило край на мира.

Алкивиад избухна в смях, отмятайки глава назад:

— Нима наистина си вярвате, че сега, когато нападате взаимно съюзниците си и помагате на враговете си, не воювате? Естествено, че сте във война.

Хвърли ги в паника, като ги запозна с теорията на доминото — без да им казва, че е измислена от самия него.

— Ако не се биете с тях сега в Сиракуза, ще трябва да го направите по-късно в Спарта, а Картаген и цяла Сицилия ще са на тяхна страна. Откъде си доставяте зърно?

— Сами го произвеждаме.

— А другите неща?

— Внасяме от Сицилия.

— Ще загубите Сицилия. Атиняните проявиха глупостта да изпратят частите си в Сицилия и да ви се поднесат на длан.

Не им каза, че идеята е била негова.

Спарта се вслуша в съвета му и постигна превъзходни резултати, а Алкивиад спечели сърцата на новите си сънародници, като си пусна дълга коса, започна да взема студени бани, да яде корав хляб и да се приучава към останалите лакедемонски обичаи с невероятно въодушевление.

Сред сърцата, които спечели, бе и това на жената на цар Агис. Галеното име на сина, който роди, бе Алкивиад.

Напусна Спарта тъкмо навреме, за да се присъедини към персиеца Тисаферн. Тъй като бе служил както при атиняните, така и при спартанците, можеше да му дава съвети и за двете страни.

Дотогава Никий вече бе загубил в Сицилия.

Но по-рано, преди началото на битката, към Сицилия отплава втора армада със същите размери. Маневрите на Никий за отзоваване на мисията се провалиха. Войната продължаваше. В последната битка на продължилата две години война Никий и хората му отстъпиха още веднъж и разположиха лагера си на едно възвишение.

Корабите им бяха унищожени, пристанището — запечатано.

На следващия ден сиракузците ги нападнаха от всички страни с копия и стрели и атаката продължи целия ден. Отстъпващите атиняни бяха в окаяно състояние поради необходимостта от храна и други неща. С настъпването на деня Никий поднови отстъплението, а сиракузците и съюзниците им продължиха да ги преследват неотлъчно.

Атиняните бързаха към река Асинар, подтиквани едновременно както от мъчителната жажда и страшното изтощение, така и от пристъпите отвсякъде на множество конници и на останалата войска (тъй като мислеха, че ще им бъде по-лесно, ако преминат реката). Щом стигнаха, хвърлиха се в реката вече без всякакъв ред, ами всеки искаше той сам пръв да я премине. А противниците ги притискаха и така затрудняваха преминаването. Понеже, принудени да се движат вкупом, атиняните падаха едни върху други и се тъпчеха, едни загиваха веднага, натъкнали се на копия и други снаряжения, а други се заплитаха в тях и течението ги повличаше. Сиракузците, които застанаха на другия бряг на реката (а той беше стръмен), стреляха отгоре срещу атиняните, повечето от които пиеха с наслада от дълбокото корито. А пелопонесците се спуснаха надолу и започнаха да съсичат най-вече тези, които бяха в реката. Водата веднага стана негодна за пиене, но все едно, атиняните продължаваха да я пият окървавена и заедно с тинята и за мнозина тя бе дори много желана.

Накрая, когато вече множество мъртви лежаха едни върху други в речното корито и част от войните бяха избити при реката, а част, ако успееха да се измъкнат, от конниците, Никий се предаде, като предложи на лакедемонците да постъпят с него както намерят за добре, но да престанат да избиват останалите войници.

Сиракузците и съюзниците им се събраха заедно, взеха колкото можаха повече пленници и вражески доспехи и се оттеглиха в града.

Убиха Никий. Човека, който — пише Тукидид — всъщност най-малко от всички елини на онова време заслужаваше такава нещастна участ с цялото си поведение, зачитащо добродетелните обичаи.

Благородният Никий натрупа състояние, отдавайки под наем роби за работа в сребърните находища.

Пленените атиняни и съюзниците им бяха свалени в каменоломните, понеже враговете им смятаха, че това е най-сигурното място за затвор.

С пленниците в каменоломните сиракузците на първо време се отнасяха сурово. Струпани много хора в едно дълбоко и тясно място, отначало ги измъчваха слънчевият пек и задухът, защото нищо не ги предпазваше, а после през настъпилите есенни нощи — студът. Така поради резките промени започнаха болести.

В теснотията вършеха всичко на едно място и освен това пак там бяха скупчени едни върху други труповете на мъртвите, умрели както от раните си, така и от непостоянството на времето и други подобни причини, и поради това се носеше непоносима смрад. А същевременно страдаха от глад и жажда. В продължение на осем месеца сиракузците им даваха по една котила^[2] вода и две котили хляб на ден. А и от всички други злини, които обикновено изтърпяват хората, попаднали на подобно място, нищо не ги отмина.

Около седемдесет дни прекараха по този начин всички заедно. След това сиракузците продадоха на търг останалите пленници, освен атиняните, сицилийците и италийците, които участваха в похода.

Трудно е да се каже колко точно пленници бяха взети, все пак не по-малко от седем хиляди души.

Това събитие е най-значителното както по време на тази война, така и в цялата елинска история.

За победителите то е най-блестящо, за претърпелите поражение — най-злополучно, понеже те били победени навсякъде и във всичко. Претърпяха огромни страдания за нищо и бяха унищожени до последния човек — и пехота, и флот — и изобщо нищо не оцеля и от огромното множество само малцина успяха да се завърнат у дома. Един-единствен, който се знае по име, оцеля — Алкивиад.

Из цялата атинска империя се надигнаха бунтове.

Почти не е за вярване, че атиняните продължиха да се бият още девет години.

— Остави ги да се бият — съветваше Алкивиад персийския си благодетел Тисаферн.

Съвсем скоро щеше да използва неправомерно името на Тисаферн, за да спомогне за свалянето на демократичното правителство в Атина от олигархията.

— Дай на Спарта пари за кораби, но не много. Подкрепяй по-слабата страна и ги остави рами да се изтощят едни други. Който и да спечели, няма да стане наш съюзник.

През 407 Алкивиад отново бе избран за стратег от атинската демокрация, срещу която подготвяше заговор. Не много след това бе обвинен несправедливо за загубата в морската битка при Нотий, заряза всичко и се оттегли в Тракия.

Краят на Атина дойде с Лизандър и победата му при Егосопотами — където сто и осемдесет атински кораба се оказаха в капан на брега и само девет успяха да се измъкнат в открито море.

Предната година атиняните, крайно прибързано, издадоха заповед атинските военачалници да отсекат дясната ръка на всеки спартанец, заловен по море. Един от тях стигна по-далеч и изхвърли в открито море екипажа на два заловени от него кораба.

Сега бе ред на Лизандър да си отмъсти. Заповяда гърлото на този капитан да бъде прерязано. И екзекутира всички пленници, с изключение на един, за когото се знаеше, че е бил против атинските действия. Лизандър започна да обсажда пристанищата.

Отливите на загубата идват нощем, писа Ксенофонт.

От Пирея, по продължение на Дългите стени, се надигна вой, новините се предаваха от ухо на ухо, а през тази нощ никой не мигна. Всички се молиха не само заради загубата, а повече заради собствените си души, мислейки си, че сега ще ги сполети онова, което те сториха с други — народите на Мелос, Хистия, Скионе, Тороне, Егина й още много елински народи.

Но Спарта отказа да даде разрешение за унищожаването на града, сторил толкова много за всички елини, и спартанските съюзници като Коринт, Тива и Елис отказаха да подпишат споразумението, отхвърляйки условията му като изменнически и продажни.

Атина получи правото да запази дванадесет кораба, но стените трябваше да бъдат съборени.

Едва когато всички запаси бяха изчерпани, атиняните склониха да изпратят пратеници в Спарта и да молят за мир. При завръщането им около тях се натрупа огромна тълпа, хората се страхуваха да не би мисията им да е била неуспешна, тъй като повече не се издържаше с толкова много умиращи от глад.

Пратениците докладваха пред Народното събрание условията, при които лакедемонците бяха готови да подпишат мир и да вдигнат обсадата. Мнението им бе да приемат. Някои от присъстващите се възпротивиха, но мнозинството бе за мир, който и бе приет. След това Лизандър доплава до Пирея, на изгнаниците, които искаха да се върнат, бе разрешено, а пелопонесците с огромен ентусиазъм се заеха да рушат стените под звуците на флейти и песни, ознаменуващи този ден като начало на свободата за Гърция.

Атиняните, които също слушаха, бяха изумени, че капитулацията на техния демократичен град се приема от противниците им като възвръщане на свободата за останалите.

В същата тази година Алкивиад бе убит от персийски сатрапи по поръчка на Спарта, по настояване на тираните в Атина. До това време на предводителите и на трите държави им бе дошло до гуша от него.

Жената, в чиято прегръдка той отмаряше нея нощ — казва Плутарх, — взела мъртвото му тяло, покрила го, увила го в собствените си дрехи и му организирала прилично и достойно погребение — доколкото й позволявали обстоятелствата.