Джоузеф Хелър
Игра на въображението (3)

Трета глава

Прогоненият от Атина Аристотел^[1] прекара последната година от своя живот в майчиното си имение на остров Евбея. Там написа и завещанието си. Наближаваше шестдесет и две. Усещаше, че е навлязъл в последната година от живота си и често потъваше в мисли за това как седемдесет и пет години по-рано хвърленият в затвора Сократ е очаквал екзекуцията си. Аристотел бе потърсил убежище на острова, за да избегне преследването.

Стомахът продължаваше да го мъчи. Апетитът му съвсем се стопи. Той, който знаеше толкова много, не можеше да открие причината. Лекарят в семейството беше баща му, починал в детските му години. Аристотел бе първият учен в своя род и разполагаше с по-малко научна литература за четене, отколкото беше написал.

Сред многото познания, които беше натрупал в залеза на живота си, се нареждаше и това, че има още много неща, които не знае.

Между нещата, които не знаеше, беше, разбира се, и фактът, че през седемнадесети век в Амстердам, в Холандската република, ще бъде нарисуван от Рембранд и че в продължение на близо двеста години никой, ама никой няма да знае кой е изобразен на платното.

За Сократ си бе създал ясно впечатление.

Макар да бе почерпил цялата си информация по въпроса от Платон, който напоследък започваше да му се вижда по-скоро добронамерен, отколкото задълбочен, както и не особено точен откъм фактология.

Почти всичко останало знаеше от историка, биографа и наемния войник Ксенофонт, който, прогонен от демократична Атина през последните четиридесет години от живота си, също не бе кой знае колко надежден — дори като боец.

Ксенофонт^[2] също беше писал за процеса и екзекуцията на Сократ. Макар по време на тези събития да се е намирал в Персия. А преди да има възможност да се завърне у дома, се оказа прогонен от родината си по обвинение, че е участвал на страната на спартанците във военни акции, в които атиняните били техни противници.

Разполагаме с фрагменти от Сократика Есхин^[3] и Киника Антистен^[4], които ни уверяват, че Сократ наистина е съществувал, но които не е изключено да са фалшиви.

Съществува и: „Облаците“ на Аристофан — най-ранното споменаване на името на Сократ — където той е осмян като софист. Датирана четвърт век преди процеса срещу Сократ^[5], комедията е доказателство, че древният философ е бил достатъчно известен в атинското общество по времето, когато Платон и Ксенофонт са били още твърде невръстни, за да могат да дадат адекватна оценка на личността му.

Аристофан, от една страна, е съвременник и приятел на Сократ и е имал възможност да пише за него въз основа на личните си впечатления — предимство, от което останалите автори е нямало как да се възползват.

Но, от друга страна, Сократ никога не е бил софист.

Съдът обаче предпочете да си спомни комедията и не пожела да вземе под внимание философията, така че Сократ бе осъден на смърт именно като софист.

Но всъщност това не бе съществената причина. Освен обвинението, че е преминал на страната на Спарта, не бяха без значение и антипатиите на политическа основа, зародили се в резултат на някогашното му приятелство с Алкивиад Предателя^[6] и Критий Тиранина^[7]. Така че след всичко това не остана кой знае колко място за толерантно отношение към сатирическото отрицание в поведението му, с което бе широко известен и което от мнозина се смяташе за по-голямо предателство от истинско предателство, а също и за къде-къде по-изнервящо.

Софистите обучаваха срещу заплащане. По време на процеса Сократ предложи необичайно доказателство в подкрепа на твърдението, че никога не е преподавал за пари и че през целия си живот е работил в името на общественото благо. Доказателството беше неговата бедност.

Съдът не откликна.

По това време, както знаем, славата на някогашна Гърция, чийто венец в продължение на близо цял век бе представлявала Атина, вече я нямаше. Войната със Спарта беше загубена, империята не съществуваше, Есхил, Софокъл и Еврипид не бяха между живите.

Всичко това беше приключило още по времето, когато Платон основа Академията си и младият Аристотел дойде на юг да се обучава при него. Всъщност нещата бяха приключили, преди Платон да се роди. И той прекара първите двадесет и четири години от живота си в град, въвлечен във война, която беше невъзможно да се спечели и която хора с родова памет като неговата не искаха да водят.

Когато Платон се появи на бял свят, Сократ преваляше четиридесетте.

По времето на първата им среща Сократ бе минал шестдесетте и Платон нямаше шанс да познава за повече от десет години човека, призван да го изпълни с отдаденост към мисловността за цял живот и чиято смърт щеше да вгорчи душата му с лишено от всякакви илюзии презрение към политическата свобода и материалистичната ориентация на града на демокрацията, свързващ двамата философи.

Перикловата епоха, която днес наричаме златната ера на Атина, де факто си отиде със смъртта на Перикъл^[8] във втората година от последвалата двадесет и седем годишна война, в която този най-чувствителен и конструктивен от политическите лидери въвлече града си, повеждайки го към тотална разруха, безусловна капитулация и пълна загуба на сили и могъщество. Беше година на чумата^[9], пренесена през океана от горното течение на Нил и плъпнала из притаения зад крепостни стени град, обсаден вече второ лято от спартанците и техните съюзници. Перикъл, съсипан, от една страна, от политическите неуспехи, връхлетели го благодарение поведението на консервативната аристокрация, и от друга, от радикално настроената търговска общност, както и от поредица лични неудачи, в края на краищата се оказа сред десетките хиляди жертви на болестта и почина.^[10]

Придържайки се към умерената тактика на изчакване, той предполагаше, че ще успее да завоюва достойна победа и ще постигне мир в рамките на една година. Цялото население, живеещо извън Атина, отново бе прогонено от провинциите и затворено зад стените, заобикалящи града и простиращи се чак до пристанищата на Пирея.^[11]

Тълпи от хора се заселваха из улиците и умираха там. От кулите на стените, ограждащи атиняните от спартанците, бегълците можеха да зърнат родните си места и пожарищата, унищожаващи домовете им. Хората бяха нещастни. Перикъл имаше защо да се чувства съсипан.

Перикъл, аристократичният лидер на радикално-демократическата партия, не бе име в гръцката история, за което аристократът Платон или членът на професионалния елит Аристотел можеха да мислят без значителна доза антипатия и неодобрение.

На смъртното си легло, едва час преди смъртта си, той долови гласовете на приятелите и роднините си, които, смятайки, че е изпаднал в безсъзнание, започнаха да изброяват забележителните му постижения — деветте му трофея от военни победи, завоювани като главнокомандващ, сградите и скулптурите с величествена красота, за които светът никога не бе чувал, цветущия литературен и културен живот, разширяването на империята, развитието на търговията и увеличението на приходите от завладените от Атина градове и острови. Тогава Перикъл отвори очи:

— А защо не споменете нещо за най-величавия ми принос към славата — с укор ги прекъсна той, — за факта, че заради мен нито един атинянин не е носил черен плащ?^[12]

Те не отвърнаха, защото не беше вярно.