Джоузеф Хелър
Игра на въображението (23)

Двадесет и трета глава

Разстоянието от Атина до Сиракуза по море с гребане и платна се взимаше за точно толкова време, колкото в наши дни пътят от Калифорния до Виетнам с танкове или от Вашингтон до бейрутското летище в Ливан или до Персийския залив.

Не започвайте война във вражеска далечна земя, ако нямате намерение да живеете там.

Населението ще бъде по-многобройно от вас, присъствието ви ще внесе смут, военното правителство, което ще назначите да бди за реда, ще се окаже безпомощно, на фона на местните дрязги победата ви ще е невъзможна, единствено геноцидът ще може да се справи с отчаяния военен отпор на тамошните жители.

Военачалникът Никий, един от тримата стратези в Сицилийската експедиция, бе мрачен, консервативен, религиозен, суеверен. Предусещаше безпогрешно трудностите, които ги очакваха, и бе против тази експедиция, макар мнозинството да бе гласувало в нейна полза.

Причина за намесата на Атина бяха междуособиците между сицилийските градове. И както обикновено, атинският съюзник бе послъгал относно наличните финансови средства и човешки ресурси, които ще може да осигури^[1].

Атиняните свикаха Народното събрание, за да обсъдят какво и колко оръжие ще им трябва. Никий се възползва от случая, за да постави под съмнение необходимостта от атинско участие в конфликта.

— Не се оставяйте да бъдете въвлечени във война, която не ни засяга пряко — предупреди той съгражданите си.

Тъй като Никий бе заможен, високоуважаван член на групировката, подкрепяща мира, атиняните, водени от доста странна логика и пряко волята му, го избраха за военачалник.

Той изрази опасения, че войнствено настроената част от гражданите, предвождани в онзи момент от младия Алкивиад, използва конфликта в полза на по-мащабния си план за завладяване на цяла Сицилия.

Освен това му се виждаше неразумно да оставят зад гърба си много неприятели и като потеглят към Сицилия да си спечелят още.

— Сключеният със Спарта мир ще се нарича мир само докато не предприемаме никакви действия. Стига обаче да претърпим поражение, враговете ни незабавно ще се нахвърлят срещу нас. Дори да надделеем в Сицилия, поради отдалечеността и многобройното й население трудно бихме могли да запазим властта си. Безумство е да се тръгва срещу такава страна, която и след победа не може да се задържи в подчинение, и да ламтим за още власт, преди да сме укрепили тази, която имаме. Сицилийските елини особено биха се плашили от нас, ако не отиваме там. Ако претърпим поражение, те веднага ще започнат да ни презират и ще се нахвърлят срещу нас заедно с тамошните ни противници. Подчинението на някои градове е съмнително, а ние прибързано се втурваме на помощ на Егеста в Сицилия, която изведнъж припознаваме за съюзник, понеже била онеправдана и която има интерес да ни омайва с лъжи, на които да вярваме. Сицилия не представлява заплаха за нас. Нека не я превръщаме в такава. Ако пък някой в радостта си, че е избран за военачалник, ви убеждава да отплавате, като се съобразява само със собствения си интерес, а целта му е да предизвика възторзи с гледаните си коне и да получи материална изгода от военачалничеството, то вие не допускайте той лично да се отличава с цената на риск за града. От такива младежи ме е страх. И затова се обръщам с молба към по-възрастните от вас. Ако някой от вас се намира до седящите му наоколо съмишленици, да не се страхува, че ще се отнесат надменно с него или пък че ще го нарекат глупак, ако не гласува за войната. Оставете сицилийците да живеят в страната си както им харесва и сами да се справят с проблемите си. И нека за в бъдеще да не придобиваме такива съюзници, на които трябва да помагаме, когато са в беда, а ако самите ние повикаме помощ, няма да я получим.

В Сиракуза, втория по големина град в Гърция след Атина, управляващите призоваваха към открито неподчинение.

Няма защо да се страхуваме от смелостта и могъществото на атиняните, говореше първият им оратор, па дори и слуховете за експедицията да се окажат верни.

— Няма как да ни причинят повече вреда, отколкото самите те ще се наложи да изстрадат.

На пръсти се брояха далечните експедиции — както елински, така и чужди, — завършили успешно.

— Те няма да са повече от жителите на нашата страна и съседите ни и не е изключено плановете им да се объркат поради недостиг на поддръжници в една чужда страна.

Атиняните имаха да прекосяват огромна водна площ. Частите им щяха да бъдат атакувани, когато гребците им се уморят. Хранителните им припаси щяха да свършат.

Следващият оратор, водачът на демократичната партия, взе думата:

— Само глупци или хора без патриотични чувства не желаят горещо атиняните да се окажат толкова откачени, колкото се говори, че са, и да дойдат тук, за да ги подчиним.

Той бе по-малко разтревожен от слуховете за атинска експедиция, отколкото от опасността, че аристократите и олигарсите в Сиракуза ще използват критичната ситуация, за да вземат властта в свои ръце и да орежат свободите на гражданите.

— Някои биха казали, че свободата не е нито мъдра, нито безпристрастна и че по-заможните управляват по-добре. Но аз твърдя, че демокрацията обхваща всичко, докато олигархията само една част; и още, че докато заможният човек е най-добрият бранител на имуществото си, мъдрият е най-добрият съветник. И че хората, след като чуят обсъжданите въпроси, ще са най-добрите съдници.

Демокрацията в Сиракуза бе застрашена от демократична Атина.

Дори атиняните да носеха със себе си още един град с размерите на Сиракуза и да можеха да го разположат около границите й и да започнат война, щяха да имат малък шанс за оцеляване.

Колко по-малък ще е той, при положение че цяла Сицилия се съюзи срещу тях, когато са затворени в лагера си непосредствено след пристигането и не могат да рискуват да се отдалечават много от мизерните си палатки и оскъдни провизии, в невъзможност да отидат където и да е заради сицилийската кавалерия и други заобикалящи ги въоръжени части? Ще могат само да се върнат там, откъдето са дошли, ако корабите им оцелеят и пристанището остане отворено.

Предложението на атинското Народно събрание да се предприеме експедиция срещу Сиракуза, за да се възстанови редът в Сицилия, бе измамно, продажно, глупаво, шовинистично, неразумно и самоубийствено.

Бе подкрепено от мнозинството.

Най-ревностен негов привърженик бе Алкивиад, младият мъж, споменат от Никий като човек, който цели да предизвика възторзи с гледаните си коне. Преди всичко неговото желание бе да бъде избран за стратег, като се надяваше от тази си позиция да може да подчини както Сицилия, така и Картаген, и в същото време да прокара личните си интереси, подчинени на търсенето на богатство и слава.

В този период на примирие, известен като студената война, Алкивиад се занимаваше с подстрекателство към нови войни, заговорничеше с Аргос и други независими градове за антиспартанска коалиция, която бе победена решително в битката при Мантинея.

Алкивиад нарече загубата славна победа, а приятелите му в Атина го провъзгласиха за национален герой.

— Толкова е забавно, и толкова глупаво — ликуваше той пред доверени лица по-късно — и е наистина невъзможно да се вземе насериозно. Би трябвало да ти имам повече доверие, добри ми приятелю. Това, което ми говореше за демокрация, равенство, братство и свобода — всичко това е абсолютно вярно.

— Кое от нещата, които съм ти казал, имаш предвид? — попита Сократ.

— Че е напълно абсурдно.

— Така ли съм казал?

— При това неведнъж. Виж как ме слушат и как ме издигнаха до един от стратезите. Само защото се чувстват по-нисши от мен. И защото самите те са едно стадо сноби. Всичките им приказки за равенство са лицемерни. Новата им търговско-занаятчийска класа иска да сме равни. И никой друг, освен нас, да им е равен.

— И значи сега са ти дали войната със Сиракуза, която искаше? — рече Сократ. — Лично аз не съм сигурен, че от това ще излезе нещо хубаво. Моля те, обясни ми — продължи философът, след като се замисли за миг — истинските причини да желаеш да започнеш война в Сицилия.

— Не съм убеден, че ги знам — отвърна Алкивиад.

— Ако не истинските, кажи ми поне онези, които те убедиха. Кои са онези причини, които наистина те подтикнаха да го направиш? Кълна се в брадата си, Алкивиаде, ако бях доста по-млад, сигурно бих се притеснявал да започна война като тази.

— Ще разполагаме с повече хора, отколкото ще са ни необходими. Но въпреки това ще ги вземем с нас.

— Моля те, кажи ми кой е най-силният ти мотив да искаш тази опасна война в Сицилия?

— Конете, разбира се.

— Просто нямам думи.

— Случва се за пръв път, откакто те познавам.

— Знаеш какво ще те попитам сега.

— Да отглеждаш и изхранваш добри коне, е по-скъпо, отколкото би могъл да си представиш, скъпи ми Сократе — рече Алкивиад с онази шеговитост, превърнала се в негова втора природа. — И оборудването на седем карета за Олимпийските игри хич не беше евтино.

— Тогава защо го направи? — чудеше се Сократ. — Никой преди теб не е участвал с толкова много.

— Именно затова го направих. Нима си забравил? Нали се опитваше да ме научиш да презирам богатството.

— И какво, сполучих ли, или не? По примера, който ми даде, не мога да преценя.

— Исках да привлека върху себе си всеобщо внимание, да направя внушително, запомнящо се впечатление, което да разгневи всички.

— Ти никога не си правил нищо освен това.

— Исках да покажа на целия елински свят с какви богатства разполагам — обясни му Алкивиад. — И да дам ясно да се разбере, като хвърлям на вятъра толкова много средства с такава откровена безцеремонност, колко малко значи богатството за мен. Нима мислиш, че ме е еня повече за града ми, отколкото за мен самия?

— Ирония ли долавям?

— Ти си ме учил да я използвам.

— Щеше да се научиш и без моя помощ.

— Казах им лъжа, която умираха да чуят. И я погълнаха жадно като омайващо вино. И сега, когато с такова пренебрежение прахосах парите си по конете, имам нужда от тази експедиция, за да си възвърна похарченото.

— Кажи ми. Има нещо, което не знам.

— Какво, да не би да си сменихме ролите?

— Винаги съм твърдял, че нищо не знам.

— И винаги си давал на слушателите си да разберат, че си убеден колко много знаеш.

— Не разбирам как човек на държавна служба може да търси богатства за себе си, отивайки на война в служба на държавата.

— И това не знам — призна Алкивиад. — Но знам, че ще разбера.

— Миналата година, след унищожението на Мелос, ти си взе от там робиня.

— Покварата на войната — отвърна Алкивиад и добави с подигравателна гримаса — Но така или иначе исках да си платя за нея. След като идеята за Мелос беше моя, се почувствах длъжен да дам пример. Виждал си я, нали? Красива е, какво ще кажеш? За жена, искам да кажа.

— Алкивиаде, непоправим си.

— И жена ми мисли така.

— Ти ме изложи на опасност — засмя се Сократ. — Враговете ти ме обвиняват, че аз съм те направил такъв, какъвто си сега.

— Приятелите ми те обвиняват, че не си ме направил още по̀ такъв.

— Като малък не искаше да свириш на флейта — спомни си Сократ.

— От това лицето ми изглеждаше смешно. Нали виждах какво става с другите.

— И сега всички модерни младежи в града отказват да изучават флейта.

— Флейтата е за флейтистките.

— Изкуствено подчертаваш фъфленето си. Моля те, не се опитвай да ме лъжеш — слушал съм те насаме и тогава почти не го правиш. Сега всички младежи в града фъфлят. Синът ти, който не се е родил с този недостатък, полага огромни усилия да говори така.

— Гордея се с моето фъфлене.

— Сега фъфли дори повече от теб.

— Мода, какво да се прави.

— Ти, Алкивиаде, започна тая мода.

— Че кой друг ти се ще да го бе направил?

— Разхождаш се из града в дълга персийска роба, която се валя в прахта зад теб, и вече всички се обличат така. И в Народното събрание ти се подчиняват, сякаш военната политика също е мода.

— Войната винаги е модерна, скъпи ми стари друже. Погледни историята. В Златния век на Атина едва ли ще намериш период, по-дълъг от пет години, през който да не сме били във война. Губим повечето големи битки и не можем да запазим спечеленото. И въпреки това градът просперира, икономиката е в разцвет. А виж сега колко неубедителен и слабохарактерен изглежда Никий всеки път, когато излиза да защитава своя протъркан, дрипав, досаден мир. Гласът на политика е силен само когато иска война. За мир той може само да се моли.

— И защо, когато съдбата бе достатъчно благосклонна, за да направи от теб велик човек, се мотаеш насам-натам като някаква девойка?

— Защо, Сократе, не ме целуна нито веднъж, докато бях млад?

Тук Сократ избухна в смях:

— Скъпи ми Алкивиаде, нима не ти бяха достатъчни премногото целувки на останалите. Ексцентричната ми прищявка бе да развия ума и душата ти.

— И до какво хубаво щеше да доведе това?

— Надявах се да те спечеля за философията.

— И какво хубаво донася това на хората?

— Целият ми живот е бил ангажиран.

— Хората искат повече. Мисълта е надценявана. Обърни се към историята, скъпи ми Сократе, и ще видиш, че всички могъщи идеи, оказали най-силно влияние върху хората, са били простички и повърхностни, никога дълбоки.

— Предполагам, че би трябвало да съм благодарен за това, след като ме е направило невъзприемчив и ми е дало време да мисля свободно. А ти ме изненадваш и с политическите си убеждения — сериозно вметна Сократ. — Бих предположил, с твоето възпитание и среда, че ще бъдеш проспартански настроен и ще подкрепяш мира. Ти обаче кроиш нова война срещу Спарта от мига, в който бе прекратена предишната.

— Че как иначе ще вляза в политиката? — обясни Алкивиад. — Днес има дори демократи и търговци, които искат мир със Спарта. Нима очакваш да си чакам реда, за да ги подкрепя?

— Но защо се палиш толкова? Ако имаш успех и отидеш на война в Сиракуза, ще унищожиш Никиевия мир и отново ще сме във война.

— Точно на това разчитам.

— И защо?

— Защото — рече Алкивиад — се нарича Никиев мир.

— Аха! Ами ако беше Алкивиадов мир?

— Щях да го обявя за божествен. Спартанците ме обидиха. Трябваше да настояват преговорите да водя аз, Сократе. Моето семейство винаги е било техен делови партньор в Атина.

— Бил си съвсем малък.

— За мен е без значение.

Мирът наистина е Божия благословия, проповядваше несериозно Алкивиад. Мирът предоставя възможност за започване на война на друго място и велика цивилизация като тяхната трябва да си е изгубила ума, за да я изпусне.

— Дали сме клетвено обещание да помогнем на другарите си в Егеста и е наш дълг да го сторим — разпалено говореше той пред Народното събрание, след като Никий привърши речта си и думите му изненадаха мнозинството в залата, които до онзи момент не знаеха, че Атина се е съюзила с отдалечения град Егеста, и които подобно на Никий не мислеха, че там трябва да се започват военни действия, освен ако не е абсолютно наложително.

— Принудени сме да кроим нови завоевателни планове, понеже успехът ни изправя пред опасности — успехът винаги е изправял народите пред опасности — опасността да попаднем под чуждо господство, освен ако самите ние не властваме над останалите. Ако не продължаваме да укрепваме властта си, рискуваме да изгубим и онова, което имаме. Що се отнася до пелопонесците, тяхното положение спрямо нас никога не е било така безнадеждно, както сега. Те могат да ни нападнат само по суша — а това може да стане дори и без да предприемаме тази експедиция. Що се отнася до моята младост и безразсъдство, припомням ви, че именно аз противопоставих най-могъщите пелопонески градове на лакедемонците без голям риск и разходи за атиняните и ги накарах в един ден при Мантинея да се бият за всичко. Истина е, че спечелиха; но за нас това бе значима победа. Нито загубихме пари, нито хора. Те знаят какви неприятности можем да им създадем и не се държат самонадеяно, когато се изправят срещу нас. Ако Атина бездейства, тя ще се износи от само себе си, както всяко нещо, и уменията на всички ще се захабят, а в борбата тя ще набира все повече опит и ще добие навик да се защитава не само на думи, но и на дело.

Никий се надявал да ги разубеди с молбата за отпускане на средства в главозамайващи размери. Резултатът бил противоположен. Атиняните били готови да дадат всичко, почувствали се окрилени от мъдрия съвет на този добър, консервативно настроен човек, и още повече започнали да настояват за похода.

Пред Сократ Алкивиад повтори теорията си, с която спечели аудиторията в Народното събрание — теорията за доминото. Щом Сиракуза падне, съседните градове също ще започнат да падат. Също като плочки на домино — Сицилия, Италия, Картаген и накрая, разбира се, при всичките тези нови съюзници и подвластни земи на нападателната Атина Спарта също ще падне.

Сократ беше като зашеметен:

— Нима всичко това наистина ще се случи? — попита той.

— Наистина не знам — честно отвърна Алкивиад, — пък и не ми се ще да се вглеждам толкова напред. Единственото, което искам сега, е да вървя. Нетърпелив съм. Предпочитам да го направя, отколкото да го мисля. Сократе, не ме съди строго. За мен е много по-лесно да виждам грешките в плановете на другите, отколкото да представя свой план без никакви недостатъци.

— Явно си научил Сократовия метод — шеговито му подметна Сократ.

Алкивиад също се усмихна:

— Определено трябва да оцениш факта, скъпи ми Сократе, че влязох в политиката единствено подтикван от обичайните причини: за да се покажа и да блесна, за да имам власт, за да направя пари.

— Казваш всичко това твърде лековато — рече Сократ. — Знаеш ли, че вече си ми постоянен трън в очите?

— О, моля те, не обръщай внимание на неодобрението на глупавите хора в града. Те и теб не харесват кой знае колко. Хората ме обичат и ме мразят и не могат без мен. Затова и ме избраха за стратег. А понеже ги е страх от моята жестокост, назначиха за втори стратег Никий — за да балансира нещата — човек, който ще ни побърка с умереността си. Третият стратег е Ламах — единственият от трима ни, който разбира истински от военно дело. Но Ламах иде от бедно семейство, така че е под достойнството ни да му обръщаме внимание. Той ще иска да нападнем веднага, аз ще искам най-напред да атакуваме съюзниците ни в Сицилия, понеже обичам зрелищността, а Никий ще настоява да се прибираме у дома. И в крайна сметка вероятно няма да направим нито едно от трите. Ти идваш ли? Иска ми се отново да вървиш редом с мен като хоплит — просто като стар приятел.

Сократ поклати глава:

— Нямам оръжие. Знаеш, че моята Ксантипа го продаде.

— Тя е противник на нашите войни?

— Тя е съпруга, която иска пари за домакинството. Кара ме да прося.

— Можеш да даваш платени уроци.

— За мен това е просия.

— Аз ще ти дам оръжие. Робата, която носиш, приятелю, ако я носеше някой роб, господарят му би се срамувал от него. Ще ти дам нова. Ще ти заема златния си щит.

— Този твой златен щит е позорен! Този твой щит с Купидон — единствен той сред всички божества — държащ в ръка гръмотевица, е високомерен и отвратителен и обижда мнозина от по-възрастните мъже в града. Алкивиаде, говори се, че се обличаш в женски дрехи, за да присъстваш на женските мистерии.

— Говори се, че се обличам в женски дрехи и си правя мои мистерии у дома — в подигравка на целия град.

— Получи покана да обядваш с Антенион, която грубо отказа.

— Той би трябвало да знае, че ще го направя. Искаше да ме използва, за да впечатли останалите си гости.

— След което ти се отби у тях с гвардия подпийнали приятели и изпрати слугите си да изнесат от къщата му сребърните и златните съдове от масата.

— По този начин му отдадох вниманието, което заслужава.

— Когато жена ти се яви в съда за развод, ти се появи само за да я метнеш на рамо и да я изнесеш от залата у дома си — без да кажеш нито дума.

— По закон имам право. Жената трябва да се яви в съда лично, за да може съпругът като мен да прекъсне процедурата по развода, когато не го желае.

— Когато го направи, не каза това. Просто я изнесе. Без да пророниш нито дума.

— Не благоволих да говоря.

— С това обиди съдиите.

— Не и жена си.

— Почувствах се едва ли не в опасност — гордо рече Сократ. — За мен е позор, че хората си мислят, че съм ти учител.

— А за мен е позор — отвърна Алкивиад — да бъда обучаван от съпруг, чиято жена изпразва нощното гърне на главата му.

— Слухове! — извика Сократ с нотки на шеговито възмущение. — Никога не си го виждал.

— Не, дори не съм и чувал. Просто го говоря!

— О, Алкивиаде! Ще ме умориш!

Този диалог между Сократ и Алкивиад, който се предполага, че е измислен, е последният известен ни разговор между двамата.