Джоузеф Хелър
Игра на въображението (14)

Четиринадесета глава

Всичките им разпри бяха заради пари.

Аристотел се чувстваше отегчен.

Конкретният повод за тази първа Англо-нидерландска война бе английският Навигационен акт на Кромуел от 1651 година, чието намерение и резултат се състои в прогонването на холандските плавателни съдове от британските пристанища.^[1]

Такива закони често водят до войни.

През 432 г. пр.н.е. Перикъл забрани със закон достъпа на мегарските кораби до атинските пристанища.^[2] И това се превръща в един от поводите за избухването на войната.

Както и за онази безкрайна поредица от събития, завършила с поражението на Атина. Империята бе унищожена. Демокрацията остракизирана и възстановена. Сократ и Асклепий бяха дадени под съд, признати за виновни и екзекутирани. Аристотел дойде в Атина като ученик и напусна града като беглец, а по-късно, в друга война, бе нарисуван от Рембранд в Амстердам как съзерцава бюста на Омир — всъщност копие — и вследствие на това, като завършек на вековете, прекарани в разнопосочни лутания и пътешествия, но и въпрос на неоспорим факт, през 1961 година осъществи триумфалното си преминаване от „Парк-Бърнет“^[3] на Медисън авеню и Седемдесет и седма улица в града, известен понастоящем като Ню Йорк, в „Метрополитън“ на Пето авеню, преди Джон Ф. Кенеди да бъде застрелян в промеждутъка на Корейската и Виетнамската война и да бъде наследен като президент на САЩ от Линдън Б. Джонсън, който, по съвет на кръг приближени образовани тъпанари, излезли от „Харвард“ и други престижни университети, излъга американския народ и Конгреса и тайно и измамнически въвлече страната в открита война с Югоизточна Азия — война, която Америка нямаше как да спечели и не спечели — придържайки се към този деструктивен курс с ината, с който Перикъл бе тласнал Атина към самоунищожителната война със Спарта.

— Водим война, за да живеем в мир — обяви Линдън Джонсън, цитирайки смутения от изказването му Аристотел и перифразирайки Адолф Хитлер.

Желанието за мир неведнъж е ставало причина за избухване на война.

През 1652 нидерландите паднаха в битката при Даун, отвъд Фолкстоун, Ламанша, а Рембранд получи поръчка от Дон Антонио Руфо в Сицилия за холандско платно, изобразяващо философ. През 1653, когато Рембрандовият „Аристотел“ тъкмо бе завършен и художникът започна работа над „Портрет на Ян Сикс“, нидерландите изгубиха морски битки отвъд Портланд и Норт Форланд в Ламанша и бяха победени отново на родна територия отвъд остров Тексел на входа на Заудер Зее^[4]. След това английските кораби хвърлиха котва по протежение на холандския бряг и започнаха да кръстосват Северно море, дебнейки за съдове, опитващи се да пробият блокадата.

Отвъд океана в Ню Амстердам уплашени холандски колонисти издигнаха стена, обикаляща ниските части на Манхатън, за да се защитят срещу внезапни нападения на англичаните. Така основаха Уолстрийт^[5].

И подготвиха почвата на хората, изобретили първата пощенска система и първия бюлетин като средства за подпомагане на бизнеса, да се превърнат в олицетворение на финансовата област, съществуваща там сега.

— Мислиш ли, че ще се надигнат бунтове? — попита мъжът, на име Ян Сикс.

Рембранд го запита защо.

Сикс изглеждаше изненадан.

Цената на зърното се бе вдигнала неимоверно, а херингата бе на изчезване. Банките фалираха.

— Като го довършиш — продължи Ян Сикс, клатейки пръст пред Аристотел, — няма да успееш да го пратиш. До Тексел не пътуват кораби. От Тексел до Италия също.

Думите му жегнаха Аристотел. Той искаше мир.

— Вече съм готов — отвърна Рембранд. — Чакам го да изсъхне.

Аристотел се чувстваше премръзнал и влажен. Цял ден затворен в някакво ателие в страна, чийто навъсен влажен климат ненавиждаше, той с нетърпение очакваше края на войната. Очите му сълзяха. В погледа му се четеше отчаяние, лицето му бе прежълтяло. От миризмата на боите му се повдигаше. Нищо не можеше да се направи.

— Би било истинска трагедия — почти небрежно вметна Рембранд, — да се преместя точно сега, когато толкова ми потръгна в работата. — Вече си бе харесал нова къща.

— По-скоро бих продал колекцията си, но бих останал да живея тук.

— По-голяма трагедия ще бъде — възрази му Ян Сикс — да се опитваш да продаваш, при положение че няма желаещи купувачи.

Трагедия ли? Аристотел едва се сдържа. Каква ти тук трагедия! Нима не знаеха, че трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различно в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства^[6]? Това тук си бе най-обикновен патос, една от поредните злочестини в човешкия живот, лишена от лековитата отплата на катарзиса, който според Аристотел бе в основата на трагедията.

Трагедия без щастлив завършек.

Рембранд не спомена пред Ян Сикс за приходите си от нови картини. Нито пък, че за капак на всичките си дългове за къщата дължи още осем хиляди гулдена, дори всъщност още двадесет хиляди, на Титус — бе ги взел преди дванадесет години от наследството на момчето, останало от майка му. Доколкото обърканият Аристотел можеше да прецени, от всичките безбройни картини, наблъскани в ателието, „Аристотел“ и „Ян Сикс“ бяха единствените, за които затъналият в дългове художник можеше да е сигурен, че ще вземе нещо. И двете сякаш никога нямаше да бъдат завършени, макар и Аристотел, и Ян Сикс често да си мислеха, че всъщност няма какво повече да се прави по тях. Рембранд непрекъснато правеше промени в цветовете и маниера си на рисуване и се връщаше към платна, които бе приел за вече завършени.

Пълната му незаинтересуваност към времето бе направо вбесяваща.

Аристотел, докато съзерцава бюста на Омир, на няколко пъти аха да се почеше по главата — разкрива рентгенов оглед на картината. Но Рембранд все го издебваше и му попречваше. Докато в крайна сметка реши да му удължи ръката така, че дланта да полегне като шапка върху главата на Омир в поза на извънвременно вглъбение.

— Честно да ти кажа, харесвам си портрета — все повтаряше Ян Сикс, който идваше често я да позира, я да погледа, я просто да си побъбри с художника.

— И аз — доволен отвръщаше Рембранд.

Аристотел също си харесваше своя.

Докато си стоеше кацнал на триножника в очакване на пътешествието към Сицилия, на прясното платно срещу него постепенно изплуваше фантастичният портрет на по-младия, начетен господин от заможно семейство Ян Сикс. В живота Сикс бе слабоват, с меко изражение, някак ненатрапчив, фин. Изкуството му придаваше сила и всяко докосване на четката или мастихина правеше присъствието му властно и забележимо.

Дъхът на Аристотел секваше всеки път, когато Рембранд тръгваше с мастихин в ръка към някой от двамата, или пък — стиснал инструмента — към друга от картините в ателието. Сикс излезе от позата си, за да отдъхне, и се приближи да огледа „Аристотел“. Рембранд се опита да го спре с ръка на гърдите.

— От миризмата на боите…

— Ще ми прилошее — довърши изречението му Сикс. Усмихна се, Рембранд не. — Наистина ли си готов?

Художникът се поизвърна към него и сви рамене, но не каза нищо. Изведнъж погледът му бе привлечен от нещо неочаквано. Главата му рязко се вдигна. Ахна. Без да каже нито дума, се стрелна назад. Сви наляво и препъвайки се, полетя към ъгъла на ателието, към вратата, като хвърли бърз поглед през рамо. Щом стигна, се наведе към пода. Ръката му застина насред път. Затътри се бавно обратно, в очите му се четеше вяло разочарование, изпуфтя, от устата му рукнаха приглушени ругатни.

Пак бяха нарисували монета на пода.

— И то някакъв си стуивър.

Аристотел почти бе готов да се закълне, че го чува да измърморва това.

Рембранд застана пред него намусен, обзет от ярост. Нанесе удар с мастихина.

— Докато го правеше, знаеше ли — с грейнало лице попита Ян Сикс, — че зеленото ще изпъкне толкова живо? — Сикс си сложи очилата, с които не искаше да го рисуват. — Знаеше ли — очарован продължи той, — докато прокарваше острието през незасъхналата боя, че златистото ще грейне още по-ярко, а коприната ще изглежда още по-богата на дипли?

— Пробвах.

— Мисля, че си знаел.

— Знаех, че мога да го променя пак, ако не ми хареса — нацупено отвърна Рембранд.

— Като те гледам — не му обърна внимание Сикс, — започвам да си мисля, че холандците напълно заслужено са признати за най-добри в света в оптиката. Струва ми се, че всеки път, когато ти се ще да промениш нещо, знаеш точно какво ще получиш като резултат.

— Ще го попроменя още малко — изстреля Рембранд на мига.

Ян Сикс, изглежда, се забавляваше, Аристотел преглътна стон.

— Кога разбираш, че една картина е завършена?

— Една картина е завършена — отвърна, без да се обръща Рембранд, — когато реша, че е завършена.

— И с моя портрет ли е така? — засмя се Сикс. — Та това означава, че може да чакам цял живот.

— Що се отнася до твоя портрет — рече Рембранд, понесъл се към работната си маса, за да вземе отново мастихина, присвитите му очи, както с лек ужас забеляза Аристотел, го оглеждаха заплашително, — струва ми се, че ще се убедиш, че никога повече няма да пожелаеш друг да рисува теб или семейството ти.

Случи се така, че Сикс никога повече не си поръча картина при Рембранд, макар че портретът явно му се бе понравил толкова, че написа стих за него. Самият портрет може би е най-скъпата картина на света, все още в частна колекция. Притежание е на настоящите наследници на Ян Сикс и може да бъде видяна единствено по тяхно благоволение.

„Портретът на Ян Сикс“ вероятно може да се продаде на частен колекционер за един милион долара, ако бъде обявен на търг, а на света сигурно има стотина души, които биха могли да си позволят тази цена.

Когато работният следобед приключи, Хендрике сервира чай, което бе лукс, с бисквити, лепкави от захарта. Титус я следваше, потънал вдън земя от срам, стиснал под мишница скицника си. Имаше сънен и анемичен вид. Беше бледо, слабичко дете с къдрава кестенява коса, с прекрасни тъмни очи и самотен вид, и поне веднъж на ден идваше заедно с Хендрике в ателието, стиснал скицника, върху който Рембранд му даваше кратки, лишени от страст уроци по рисуване. Хендрике оставаше да погледа, усмихвайки се мълчаливо на себе си, отпуснала глава на дланта си, бузите й пълни, румени. Титус се стараеше много и говореше тихо. Застанал на прага, крадешком помаха на Аристотел, усмихна му се закачливо, направи физиономия, намигна му заговорнически и си зачовърка носа. Не бе достатъчно бърз, за да не го забележи баща му.

— Какво правиш? — смъмри го Рембранд.

— Той ми намигна — смотолеви Титус.

— Ами!

— Кълна се.

Рембранд се усмихна:

— Имащ предвид така? — Без да каже нищо, прекара четката през окото на Аристотел, затваряйки клепача му. Със същата бързина избърса боята с пръст и окото се отвори.

Титус се изкикоти.

Аристотел го съжали.

Спомни си своя син Никомах и изпита истинско съжаление към това срамежливо и безобидно единадесетгодишно момче, чийто баща бе затънал в заеми, наброяващи повече от девет хиляди гулдена, които и философът, и художникът знаеха, че никога няма да бъдат върнати.

Ян Сикс изпи чая си на крак, остави чашата и се приготви да тръгва.

— И ти ли рисуваш? — попита той Титус.

— Баща ми рисува.

— Да му покажем — каза Рембранд.

Титус отвори скицника. Рембранд водеше ръката му.

— Ето така, виждаш ли? Сега изглежда цяло. А сега прибави малко светлина.

— Как? — попита Титус.

— Като вкараш сенки.

— Струва ми се смешно.

Хендрике също се усмихна. На Аристотел му дожаля и за двамата.

— Ще поработим ли утре? — попита Ян Сикс вече на вратата. — Имам време.

— Донеси си червената наметка, ако обичаш. Ще ми се да започна да оцветявам.

— Още не мога да свикна — каза Сикс и се засмя смутено, пламнал от неудобство. — Макар да ми харесва. Наистина, много е ярко. Почти не ми се е случвало да набера достатъчно смелост, та да го сложа.

— Ще го носиш за вечни времена — мрачно отвърна Рембранд.

— Ако изобщо някога приключиш — въздъхна Ян Сикс.

— Едва сега започвам. Донеси си и ръкавици.

— Какъв цвят?

— Няма значение. Какъвто искаш. Аз ще ги нарисувам както на мен ми хареса. Бих могъл да те наглася къде-къде по-прилично с неща от колекцията ми, ама нали пожела сам да се облечеш. Ще те направя да изглеждаш като него.

— Това е последното, което бих желал — самодоволно рече Сикс: — да изглеждам като него.

Аристотел бе готов да го убие.

В крайна сметка отпътува, въпреки че се наложи да чака близо година. До подписването на Уестминстърския договор^[7] през пролетта на 1654. Но имаше огромен късмет и се завърна в Средиземно море преди края на лятото. Холандците си купиха мира с тежки компенсации, докато португалците ги изтласкваха от Бразилия.

Аристотел с радост напусна тази зловеща, мрачна северноевропейска страна.

Благодарение на Уестминстърския договор мечтите му за освобождение се сбъдваха. Когато го опаковаха от главата до петите за морското му пътешествие и го затвориха в дървена кутия, се почувства свободен. Гледаше смело напред, изпълнен с очакване и нетърпение да попадне в новия свят, който го очакваше.

Напусна Амстердам по вода на 13 юни 1654 с ордер, поверяващ го на капитана на товарния кораб „Бартоломей“, акостирал отвъд бреговете на остров Тексел, и корабът вдигна котва и се насочи към първото си пристанище — Неапол — на 19 юни същата година. През август „Бартоломей“ най-сетне влезе в пристанището на Месина в Североизточна Сицилия.

Аристотел, разбрал, че е пристигнал, тайничко ликуваше. Спомняше си Месина от писанията на Тукидид за Атинската експедиция до Сиракуза^[8], предвождана от Алкивиад.

Кутията с „Аристотел съзерцава бюста на Омир“ бе разтоварена, описана и отнесена с каруца по изровен път към имението на Дон Антонио Руфо, където пристигането му се очакваше с едва сдържано нетърпение и напрежение.

Аристотел притаи дъх, докато разковаваха кутията, за да бъде картината му разопакована и извадена на показ. Не можеше и да се надява на по-добро посрещане. Щом хората го видяха, стаята се изпълни с възгласи на възхищение и почуда. Аристотел, който имаше славата на представителен мъж, бе извънмерно поласкан от топлото посрещане и одобрителните възгласи на възхищение, с което бе приветствано появяването му. Лицата на тези хора говореха толкова много! Още от първия миг за него бе ясно, че го харесват. Картината бе вдигната на високо и припряно понесена към сводестия балкон, за да бъде разгледана на дневна светлина. Горещият италиански темперамент избухна пред красотата на облеклото и накитите му, на първо място златната верижка, брошката на рамото му, медальона, обецата и розовия пръстен, изящния детайл под финото докосване на четката върху очите и отразената в шапката и тъмната брада светлина. Аристотел преливаше от гордост, от неприкрито самодоволство, демонстрирано без капчица свян под очарованите им погледи. Най-сетне бе намерил приятели, които щяха да го оценят по достойнство.

— Чудя се кой ли е — достигна до ушите му мъжки глас.

— Алберт Велики? — предположи някой.

— Прилича на френолог.

Аристотел загуби ума и дума.