Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (9)

III

Минувачите по улиците на града смаяно наблюдаваха една странна особа, облечена с разкошен мундир, която на всичкото отгоре през цялото време си говореше сама на себе си, и то с два различни гласа. Откъде можеха да знаят, че единият от гласовете, по-ниският, принадлежи на необикновения мундир. Фердинанд усети, че всички го наблюдават.

— Ти всъщност какъв мундир си? — попита той шепнешком.

— Генералски — също така шепнешком отвърна мундирът.

— Откровено казано, аз нямам право да те нося — рече Фердинанд.

— О! — извика мундирът. — Че защо?

— Защото не съм генерал — отвърна Фердинанд. — Само генералите имат право да носят генералски униформи.

— По принцип е така, но ти не се безпокой! Върви си, все едно ни лук ял, ни лук мирисал!

— Ще вземат да ме арестуват — каза Фердинанд.

— За какво?

— Задето се представям за генерал.

— Не ставай глупав — каза мундирът. — Никой нищо не може да ти стори. Ако стане нещо, ще стоварим цялата вина върху мен.

— Никак не обичам да стоварвам вината върху други — каза Фердинанд.

— Не ставай смешен, Фердинанд — рече мундирът. — Ако някой се заяде, ще кажеш каквото си беше. Нали аз попаднах на тебе. Съвсем друго щеше да е ако ти ме беше присвоил и се фукаше с мен, преструвайки се на генерал. Но така всичко е наред. Я виж, магазин за копчета!

— Ами да влезем — каза Фердинанд.

— Да влезем.

— Добър ден! — обърна се Фердинанд към продавачката, която стоеше зад щанда.

— Добър ден — като ехо повтори мундирът.

— Трябват ни две златни генералски копчета… — каза Фердинанд.

— Ето, като тези! — добави мундирът и изпъчи двата си реда лъскави златни копчета.

Продавачката погледна копчетата първо отдалече, после отблизо и очите й светнаха.

— Колко са красиви! — каза тя. — Ах, колко са красиви тези копчета. За първи път виждам такива красиви копчета.

— Следователно в склада нямате такива копчета — рече Фердинанд.

— Вие като че ли сте ясновидец — плесна с ръце продавачката. — Наистина в магазина нямам такива копчета. Но откъде разбрахте?

— Сама ми го казахте — обясни Фердинанд.

— Нищо не съм казвала.

— О, моля ви се, казахте, че за първи път виждате такива копчета. Ако в магазина имахте същите копчета, нямаше да кажете така.

— Вярно — съгласи се продавачката.

— В такъв случай трябва да идем в друг магазин — каза Фердинанд.

— Трябва — потвърди мундирът.

— Почакайте мъничко — каза продавачката с умолителен глас. — Иска ми се да погледам още малко тези прекрасни копчета. Кой знае дали някога пак ще мога да ги видя. Освен това вие така хубаво говорите на два гласа.

Фердинанд се изчерви от удоволствие. Всъщност редно беше да обясни на продавачката как стои въпросът с тия два гласа, но реши, че това е доста сложна работа, а вероятно продавачката няма и да повярва.

— Разбира се, моля ви — каза й той с изискан жест, — разглеждайте ги, колкото си искате!

— Колкото си искате! — повтори като ехо мундирът.

Продавачката разглеждаше копчетата първо от лявата страна, после от дясната, а накрая донесе увеличително стъкло и през него подробно започна да ги изучава.

От време на време тя въодушевено възкликваше:

— Шедьоври!

— Нещо уникално!

— Изключително!

— Идеал за копче!

— Каква прелест!

— А как блестят!

— Да полудее човек!

Фердинанд я гледаше възхитено. Не бе и помислял, че човек може до такава степен да разбира от копчета. След като в продължение на един час продавачката разглеждаше копчетата, Фердинанд каза:

— Ще ни извините, че ще напуснем този прекрасен магазин, но необходимостта да намерим някъде две копчета, които да отговарят на нашите, ни принуждава да сторим това.

— … ни принуждава да сторим това… — повтори мундирът.

— Защо говорите в множествено число? — попита продавачката, и повдигна високо вежди.

— Говоря от свое име и от името на мундира — обясни Фердинанд.

— Тоест от мое име — добави мундирът.

— Вие сте изключителен! — Продавачката бе възхитена. — Ако никога ви потрябват копчета, разбира се не толкова елегантни и скъпоценни като тези, които търсите, моля ви, заповядайте в моя магазин. Можете да смятате всичките ми копчета за свои!

— Искрено ви благодаря — каза Фердинанд. — С истинско удоволствие ще се помъча да запомня това.

— И аз! И аз! — извика мундирът.

— А сега, довиждане — добави Фердинанд и тръгна към вратата.

— Довиждане! — добави мундирът.

— Сбогом. За първи път ме посещава такъв приятен двугласен клиент — рече продавачката и с усмихнат поглед проследи Фердинанд и пъчещия се върху него мундир.